СЛУЖБОМЕР

петък, февруари 17, 2017

Янко Гочев за книгата си „Убийството на Васил Левски. Виновниците“

Щастлив съм да споделя, че най-после дългоочакваната ми книга за Васил Левски, озаглавена "Убийството на Васил Левски. Виновниците", е отпечатана и е пусната в разпространение.

Това е нов поглед върху живота и революционната дейност на нашия национален герой, който през 2007 г. без конкуренция бе определен за победител в класацията на БНТ "Великите българи" - определение, което въобще не е някакво клише, а кратка, но много точна оценка на цялостния му живот, посветен на България и българския народ.

В книгата въз основа на богата документална база са анализирани и осветлени важни моменти в биографията му с акцент на залавянето и убийството му.

Разбити са някои от най-тежките митове в българската история, свързани със живота и революционната дейност на Левски.

Първият от тях е митът за липсващата правна система на Османската империя. От 1858 г. действа Имперският наказателен закон, който по дух е един от най-модерните в Европа и е реципиран от френския наказателен закон. Бил е в сила чак до края на империята и обявяването на републиката през 1923 г. Въпреки огромните спънки и съпротивата на влиятелните консервативни мюсюлмански среди в империята реформите в епохата на Танзимата (1839-1876) създават доста модерна за времето си светска правна система, силно повлияна от Европа.

Съдебната реформа обаче не е довършена. Османската правна система остава нереформирана по европейски модел. Тя е много тромава и корумпирана. За наличие на отделна съдебна власт може да се говори с много големи уговорки. Тази съдебна власт не нито независима, нито справедлива. Няма нов наказателно-процесуален кодекс, което позволява на правителството да действа както прецени, когато наказва. Запазени са големи възможности за политическа намеса в работата на съдилищата както от страна на правителството, така и на чуждите дипломати (посланици и консули). Масова практика става съдилищата да правораздават по целесъобразност. Системното неприлагане, неспазване и нарушаване на османските закони е големият проблем за османското правосъдие през XIX век. Точно такъв е случаят с "делото" срещу Левски.

Вторият мит, който е разбит е за българският народ като колективен предател на Васил Левски. Този мит е създаден, поддържан и отгледан целенасочено в продължение на десетилетия. Пропагандирането му води до неговото дълбоко проникване в съзнанието на българите. Според този мит българите са нация от предатели, станали бездушни наблюдатели на залавянето, осъждането и убийството на Васил Левски!

Митът за българите като нация от предатели обаче няма документална подкрепа. Лъжа е, че Левски не е бил спасен, защото българският народ не направил нищо, за да го освободи въпреки малобройната му охрана. Тази лъжа е създадена с точно определена цел, за да настрои българите едни срещу други, да ги принизи и унижи, като ги противопостави на техния национален герой Левски.

За краткото време, в което се е разбрало, че Левски е заловен, има разработени и дори приведени в действие доста планове за неговото освобождаване. Поради една или друга причина обаче те не са могли да бъдат успешно осъществени. Трудно е било за краткото време от около един месец да се организира акция с успешен изход. А опитите за спасяване на Апостола по дипломатически път удрят на камък. Въобще българите са направили каквото е било възможно според тогавашните им сили и обстановка.

Дебело трябва да се подчертае, че според свидетелства на съвременници на събитията охраната на Левски въобще не е била малка. Съратникът на Левски Хр. Иванов-Големия говори за охрана от около 200 души конница в Търново. З. Стоянов описва както охраната, така и маршрута на нейното движение. Според сведенията, които той е събрал и записал в биографията на Дякона, турците успяват да формират цял въоръжен ескорт с численост 250 души, който конвоира Левски към София.

Специално внимание съм отделил на двата неуспешни опита за спасяване на Левски, които обикновено се премълчават. В тези опити е заложена идеята за освобождението на Апостола чрез намесата на руската дипломация и зависими от нея лица. Опитът на д-р Рашко Петров да спаси Левски, търсейки както през 1863 г. съдействието на руския вицеконсул в Пловдив, българина Найден Геров, се провалят. Причината е забраната на руския посланик в Цариград граф Н. Игнатиев на своя подчинен Н. Геров да използва служебното си положение за тази цел, макар вече да има прецедент и задържаният по същото дело Христо Стоянов, като руски поданик, е освободен!

Този момент е много важен. Той доказва, че руските дипломати са в течение на разследването срещу българите и че са се намесили в полза на свой поданик, който е незабавно освободен.

Най-сериозният опит да се спаси животът на Левски е търсен чрез намесата на международната дипломация. Става дума за акцията на пратеника на Търновския комитет в Сърбия, който през януари 1873 г. пристига със специална мисия и жалба, която трябва да бъде предадена на консулите на великите сили. Търси се съдействието за тази акция и на старите сръбски приятели Л. Каравелов и П. Хитов. И двамата обаче нищо не предприемат. Остават изцяло пасивни в тази акция за спасяването на Левски.

През 1872-1873 г. нито Сърбия, нито Русия нямат намерение да спасяват Апостола на българската свобода, разболичил и двете държави като врагове на българския народ. Затова Л. Каравелов и П. Хитов, като зависими от Сърбия и Русия лица в българското освободително движение, бездействат. Това е още един щрих към техния облик на дистанционно управлявани от външни сили български революционери.

Насаждането на колективна вина у българите за мнимо тяхно бездействие цели да оправдае убийството на Левски, като прикрие силите и лицата, които реално са можели да го спасят от бесилото.

Митът за нацията предател е неделима част от русофилската пропаганда в България. Русофилите не могат да измислят оправдание за безспорния факт, че руската дипломация не си е мръднала пръстта, за да спаси Левски от бесилото, а граф Н. Игнатиев е работил успешно за физическото ликвидиране на великия българин. За да прикрият този факт, русофилите прехвърлят вината върху българския народ, вменявайки му чувство на колективна вина за смъртта на нашия национален герой.

Неслучайно казионната историография не дава никакво обяснение за участието на руските дипломати и лично на граф Н. Игнатиев в цялата тази история, завършила с обесването на Левски. Забележителен факт е, че казионните историци, изследователи на опитите за спасяване на Левски изключват всякакви действия за спасяването му по дипломатически път сякаш такива никога не е имало!

Въобще Русия трябва да бъде оправдана за събитията от 1872-1873 г. на всяка цена. За да скрият ролята на Русия, съдействала на турците на убийството на Апостола на българската свобода, русофилите прехвърлят предателството върху българите. Така се използва гибелта на най-великия българин, за да се насажда колективно чувство на вина и комплекс за малоценност на цели поколения българи. Паралелно се пропагандира митът за "освободителната мисия" на Русия, която Левски така добре е разобличил.

Третият мит, който считам, че разобличен в книгата е този за проведен съдебен процес срещу Васил Левски в София. Това е един от най-тежките митове в българската историография. Издавани са цели сборници от документи с гръмкото название "Процесът срещу Левски".

Истината е, че Левски не е съден, а е само анкетиран (разследван) от извънредната правителствена комисия, която заседава в София след разкриване на обира на турската поща в Арабаконак. Апостолът е осъден на смърт при грубо погазване на действащите османски закони въз основа на една анкета, проведена в София от правителствени комисари по заповед на Високата порта, без да се зачита правото му на защита, по измислени, дори фабрикувани обвинения, без да се проведе дори по законите на Османската империя разследване и съдебен процес.

Четвъртият мит, който рухва окончателно чрез тази книга е този за "големият българофил" - руския посланик в Цариград граф Н. Игнатиев. На този българофоб съм посветил цяла глава. В нея се спирам в детайли на пагубната му роля за хода и развоя на процесите в българското освободително движение. Удивително е как българите не са прочели дори неговите "Записки", появили се на български език през 1986 г. Ако бяха направили това, щяха да знаят повече не само за посланика българофоб и неговата дейност, но и за цялата антибългарска насочен на руската политика. От "Записките" разбираме истинския облик на граф Н. Игнатиев като безапелационен и циничен, руско-имперски прагматик.

Той прави доста неприятни изводи за нас българите, като дори подменя произхода ни. Ние сме включени в голямата група славянски народи, наречени с термина "племена". Да се говори за "племена" на Балканите през XIX век, в епохата на Възраждането, когато се създава българската нация, е исторически анахронизъм, но не и за граф Н. Игнатиев. В употребата на този термин има обиден подтекст, защото племето означава неразвитост. А щом има неразвитост някой трябва да се грижи за неразвития. Това естествено е "грижовната" Русия, присвоила си такова право от векове. Посочена е и "целта" на руските "грижи" спрямо българския народ": "да държим в нравствено подчинение съседните области (т. е. България - б. м.) и да превърнем българското население ... в послушно оръдие на руската политика..."

И още важен текст от "Записките" на граф Н. Игнатиев: "За свой съюзник и приятел в Европа можем да смятаме само този, чиито главни интереси не противоречат на нашите, който може в даден случай да ни помогне съзнателно или даже неволно да се доближим до решаването на нашата историческа задача: завладяването на Проливите, установяване на присъствие в Цариград, освобождаване и обединяване на славяните под ръководството на Русия върху развалините на Турция и Австрия".

Ясно е, че корените на руската имперска политика са византийски. Малко известен факт е че началникът на граф Н. Игнатиев е византиец. Това е Пьотр Николаевич Стремоухов (1823-1885), който произхожда от древен благороднически византийски род, преселил се от Константинопол в Русия през 1462 г. Той има дълга и успешна служба в Азиатския департамент. Този потомък на знатен византийски род е пряк отговорник за преселението на българите от 1861-1862 г. и обезбългаряването на земите ни, принудително заселвани по волята на руския император с размирни кавказки мюсюлмански елементи. През 1861 г. тъкмо генерал П. Стремоухов е "началник" на преселението на българи в "Нова Русия" и на п-в Крим. От 1861 г. до 1864 г. генерал П. Стремоухов е заместник-директор на Азиатския департамент. От 28.11.1864 г. до 2.12.1875 г. той е директор на Азиатския департамент, т. е. пряк началник на граф Н. Игнатиев. Така панславистът граф Н. Игнатиев в Цариград се сдобива с началник от знатен византийски род - факт, останал и до днес дълбоко укрит в българската историография!

Като посланик на Русия в османската столица от 1864 г. до 1878 г. "вицеимператорът на Цариград" е пряко замесен в много антибългарски действия. Той не е в никакъв случай "българофил". Време е да спрат пропагандните внушения и манипулации на русофилската историография, обявила го за "българофил" и то много голям!


Граф Н. Игнатиев е враг на българското национално движение през Възраждането, както на черковниците, които изпраща на заточение, така и на революционерите ни, които не подкрепя, а преследва. Той е главният манипулатор и изкусен играч в сянка на "процеса" срещу Левски. През 1872-1873 г. граф Н. Игнатиев изиграва ключова роля за смъртта на Левски, тъй като не само не го спасява, но и задкулисно диктува поведението на софийските комисари. На практика убийството на Левски е поръчано от него, но е наредено от султана, който потвърждава искането на комисарите и Портата за смъртно наказание на Апостола.

Подробно съм се спрял на юридическата страна на така наречения процес срещу Левски.

Две са основните обвинения срещу Левски: за противодържавни престъпления и за убийството на слугата в Ловеч на 14.08.1872 г.

Срещу него е повдигнато обвинение по чл. 55-56 от действащия ИНЗ (осъществяване на бунт поради подбудителство от извършителя) и по чл. 174 (умишлено убийство). Хипотезите на чл. 55-56 от ИНЗ предвиждат бунтът да е бил действително осъществен. Само ако има обявен такъв въоръжен бунт (въстание) престъплението е съставомерно и подбудителят носи наказателна отговорност наравно с тази на извършителите, които е подбуждал. През 1872-1873 г. бунт обаче няма, макар че Л. Каравелов по руски внушения, (както сам по-късно признава), подбужда Левски точно към такива действия. Всъщност, ако има подбудител, то такъв не е Левски, а Л. Каравелов чрез писмата си до Апостола от 30.10.1872 г. и 2.11.1872 г.

Левски отхвърля призива на Л. Каравелов и отказва да обяви въстание. В случая това го прави наказателно неотговорно лице за обвиненията по чл. 55-56 от ИНЗ, ако комисията е разглеждала въобще хипотезата за Каравеловото подбудителство, за което е имала информация и дори документи под ръка. В своя заключителен протокол обаче членовете на Софийската комисия приемат деянията на Левски по чл. 55-56 от ИНЗ за съставомерни, т. е. третират го без да са юристи, с изключение на Ив. х. Пенчович, по-строго от допустимото, като му формулират напълно произволно по-тежки обвинения, с което фактически предрешават съдбата му.

По-сериозно е второто обвинение за убийството на слугата в Ловеч. На 14.08.1872 г. в съучастие Левски и помощникът му В. Ветьов извършват обир с взлом в къщата на чорбаджията, при който загива слугата му. Заради това убийство някои хора, обвиняват и до днес Левски, че е извършил "детеубийство"!

Сведенията, с които разполагаме обаче, показват, че слугата, наречен от обвинителите на Левски "дете", е бил здрав и физически силен пълнолетен мъж на възраст около 25 години. Тук подлата роля изиграва В. Ветьов, който пред Софийската комисия дава свидетелски показания, а не обяснения на обвиняем, лъжесвидетелства и клевети Левски - поведение, което комисията допуска, защото това обслужва нейните цели Апостолът да бъде осъден на смърт на всяка цена.

Отделно самото убийство в Ловеч никога не е било разследвано. Това не пречи на софийските комисари да припишат цялото деяние на Левски и да му изградят облика на хладнокръвен убиец. Целта е да му обосноват смъртно наказание, което се предвижда за убийство, а не заточение, каквото традиционно е налагала властта на българските революционери. Накрая мълчанието на Левски, който отказва да дава обяснение по това убийство, се интерпретира в негова вреда като самопризнание. Въобще произволът на тези комисари, наричани погрешно съдии, над Левски е бил пълен.

Левски е можел да бъде осъден на "временни окови", а не на смърт за убийството на слугата, но при условие, ако се докаже изцяло вината му, което не е направено. Чрез удобните за комисията свидетелски показания на В. Ветьов, снети в нарушение на надлежния ред, се елиминира хипотезата на самозащита и се внушава, че Левски е криминален престъпник, извършил сам убийство с пряк умисъл по време или след извършен грабеж. Такова изфабрикувано обвинение трябва да го изпрати не на заточение, а на бесилката, което и става.


По време на заседанията на Софийската комисия има едно много дълбоко и сложно задкулисие. Всички членове на комисията са поставени лица. Българите фактически са одобрени за членове от всесилния руски посланик в Цариград "вицеимператора" граф Н. Игнатиев. Включени са по негово настояване. В личната квота на руския посланик са председателят на комисията Али Саиб паша, грузинец по произход, и Ив. х. Пенчович, който се води туркофил заради присъствието си във висшата османска администрация в Цариград, но също така и скрит русофил, който от години наред е в тайни задкулисни връзки с граф Н. Игнатиев.

Целта на тази Игнатиева лична квота в комисията е обезглавяване на българското националноосвободително движение и подчиняването му на целите на руската дипломация. Граф Н. Игнатиев е искал да бъде сигурен, че Левски ще бъде осъден на смърт и екзекутиран. "Съдебният" състав е натоварен с мисията да се разправи с революционерите и да издейства и обоснове на всяка цена смъртна присъда над Левски. Сценарият пише руският посланик в Цариград. "Вицеимператорът на Цариград" действа подло и задкулисно, като успява да удари чрез зависимите си лица свои агенти българи и турски софийски комисари българската революционна организация в сърцето ѝ.

Писмото му от 25.01.1873 г. до канцлера А. Горчаков бележи неговия личен триумф в тази важна и деликатна мисия. От съдържанието на писмото личи, че граф Н. Игнатиев като истински ''българоубиец'' изпитва голяма радост от поръчания успешен завършек на "Софийската афера", т. е. убийството на Васил Левски и заточението на неговите другари, членове на БРЦК. Руският дипломат изрично подчертава, че "щастливият изход от Софийската афера се дължи на умереността на Великия везир, който този път изглежда е последвал нашите съвети".


Плановете на руския император не са включвали създаване на самостоятелна и независима българска държава. Затова граф Н. Игнатиев е бил много доволен да види Левски обесен.

С убийството на Дякона граф Н. Игнатиев доказва на практика на българските революционери, че техните самостоятелни революционни акции са обречени и няма да бъдат допускани от Русия. Българското революционно движение трябва да обслужва целите и интересите на Русия, а не обратно. Или както сам той казва в своите "Записки", "българите трябва да бъдат наши съюзници и оръдия на нашата политика срещу германците. Само за постигането на тази цел Русия може да принася жертви в тяхна полза и да се грижи за тяхното освобождаване и засилване. Да се жертват изключително руските интереси, погрешно вземайки средствата за цел, т. е. имайки предвид само освобождението на славяните, предоставяйки им възможност да служат на враждебна за нас политика и удовлетворявайки се със собствения си хуманитарен успех - е безразсъдно и осъдително".

С убийството на Левски граф Н. Игнатиев постига важна приоритетна цел на руската имперска политика на Балканите - възвръщане на контрола над българското освободително движение.

Самостоятелно българско въстание не може да има, защото според Азиатския департамент българският народ не трябва да се освобождава сам, а трябва да бъде освобождаван от Русия, за да бъде разделян и подчиняван (поробван), така както самият Апостол на българската свобода е предупреждавал.

Накрая искам да споделя и огромното ми удовлетворение от свършеното. Докосването до живота и делото на Васил Левски, при когото отвсякъде извира българщината, е истинска наслада.

„УБИЙСТВОТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ. ВИНОВНИЦИТЕ“

Съдържание:

1. Предговор

2. Правната система в Османската империя

3. Загадките около Димитър Общи

4. Арабаконашкият обир

5. Герой или предател е Любен Каравелов?

6. Съдбата на архива на БРЦК

7. Предател ли е поп Кръстьо?

8. Митът за българите като нация от предатели

9. Други версии за залавянето на Васил Левски

10. Митът за турския съд над Васил Левски

11. Анкетите на Софийската правителствена комисия и обвиненията ѝ срещу Васил Левски

12. "Вицеимператорът на Цариград" граф Николай Игнатиев

13. Защо Васил Левски е неудобен за Русия?

14. Възнаграждението на палачите на Васил Левски

15. Заключение

16. Приложение от документи

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.