четвъртък, февруари 09, 2017

Лекции по руска литература – брой 61

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. „ИДИОТ“ (1868 г.) - 1. „БЕСОВЕ“ (1872 г.) - 1. „БРАТЯ КАРАМАЗОВИ“ (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1.

“АНА КАРЕНИНА“ (1877 г.) ) - Сюжет - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9-10, 11.

12

Червената чантичка. Червената чантичка на Ана ни е подготвена от Толстой в 28-ма глава на първа част. Той я описва като "детска" и "малка", но по-късно тя ще нарасне. Когато се кани да напусне московския дом на Доли, за да замине за Петербург, Ана, като се бори с внезапно напиращите сълзи, се навежда над малката чантичка, в която слага нощната си шапчица и няколко батистени носни кърпички. Тя ще отвори червената чантичка, след като се е настанила във вагона, за да извади възглавничка, английски роман и нож за хартия, а след това червената чантичка отива в ръцете на прислужничката ѝ, която се прозява пред нея. Тя е последното нещо, което Ана изпуска, хвърляйки се под влака след четири години и половина (през май 1876-та), когато червената чантичка, която се опитва да отвори, я задържа за минута.

А сега преминаваме към това, което технически е наречено женско "падение". От морална гледна точка сцената е далече от Флобер, от еуфорията на Ема и от пурата на Родолф в слънчевата малка борова горичка близо до Йонвил. През целия епизод преминава разгърнато смислово сравнение на съпружеската измяна с жестоко убийство - тялото на Ана е стъпкано и смазано от нейния любовник, от нейния грях. Тя е жертва на съкрушителна сила.

"Това, което почти цяла година за Вронски бе единствено желание в живота, изместило всичките му по-раншни желания; това, което за Ана бе една невъзможна, ужасна и тъкмо затова омайна мечта за щастие — това желание бе постигнато. Бледен, с трепереща долна челюст, той стоеше над нея и я молеше да се успокои, без сам да знае от какво и с какво.

- Ана! Ана! - казваше той с треперещ глас. <...>

А той чувствуваше същото, което сигурно чувствува убиецът, когато види тялото, което е лишил от живот. Това тяло, което той бе лишил от живот, беше тяхната любов, първият период от любовта им... Срамът пред духовната й голота я потискаше и се предаваше и нему. Но въпреки целия ужас на убиеца пред тялото на убития това тяло трябва да се нареже на парчета, да се скрие, убиецът трябва да използува това, което е добил с убийство.

И както убиецът се нахвърля със злоба и сякаш със страст над това тяло и го влачи, и го реже, така и той покриваше с целувки лицето и раменете ѝ".

Така се развива темата за смъртта, която зазвучава за първи път в мига, когато загърнатият пазач е прегазен от влака, с който Ана е дошла в Москва.

13.

Сега сме подготвени за сънищата, които те ще видят след една година. Част четвърта, глава 2.

Когато се върна в къщи, Вронски намери писъмце от Ана. Тя пишеше: „Аз съм болна и нещастна. Не мога да излизам, но не мога и да не ви виждам повече. Елате довечера. В седем часа Алексей Александрович отива в съвета и ще бъде там до десет.“ След като помисли един миг, че е чудно, дето тя го вика направо у дома си, въпреки искането на мъжа й да не го приема, той реши да отиде.

Тая зима Вронски бе произведен полковник, напусна полка и живееше сам. След като закуси, той веднага легна на дивана и в продължение на пет минути спомените за най-безобразни сцени, които бе видял през последните дни (представен е на чуждестранен принц, изпитал всевъзможни удоволствия), се объркаха и се сляха с представата за Ана и за селянина от хайката, който играеше важна роля в лова на мечки; и Вронски заспа. Събуди се в тъмно (настъпил е вечер), треперещ от страх, и бързо запали свещта. „Какво бе това? Какво? Какво страшно видях насън? Да, да. Струва ми се, селянинът от хайката, дребен, мръсен, с чорлава брада, правеше нещо наведен и изведнъж заприказва на френски някакви странни думи. Да, повече нищо не съм сънувал — каза си той. — Но защо това нещо бе така ужасно?“ Той живо си спомни пак селянина и ония неразбираеми френски думи, които бе казал тоя селянин, и ужас премина като студ по гърба му.

„Глупости!“ — помисли Вронски и погледна часовника. (Закъснял е за срещата с Ана. Когато влиза в дома на своята любовница, той среща излизащия Каренин). Вронски се поклони, а Алексей Александрович подъвка с устни, вдигна ръка към шапката си и отмина. Вронски видя как, без да се обърне, той се качи в каретата, пое през прозореца одеялото и бинокъла и се скри. Вронски влезе в антрето. Веждите му бяха начумерени и очите му блестяха със зъл и горд блясък. <...>

Още в антрето той чу нейните отдалечаващи се стъпки. Разбра, че го е чакала, ослушвала се е и сега се връща в приемната.

- Не! - извика тя, като го видя, и още при първия звук на гласа й в очите й се появиха сълзи. - Не, ако продължава така, това ще се случи много, много по-рано!

- Какво, мила?

- Какво ли? Аз чакам, мъча се, час, два… Не, няма вече… Не мога да се карам с тебе. Сигурно не си могъл. Не, няма вече!

Тя сложи и двете си ръце на раменете му и дълго го гледа с дълбок, възторжен и същевременно изпитващ поглед. (Обърнете внимание, първото нещо, което му казва, е свързано тайнствено с нейната смърт.) <...>

- Сън ли? - повтори Вронски и мигновено си спомни за селянина от своя сън.

- Да, сън - каза тя. - Отдавна сънувах тоя сън. Сънувах, че се втурвам в спалнята си, че трябва да взема нещо оттам, да науча нещо; нали знаеш как става това насън - каза тя и с ужас отвори широко очи, - а в ъгъла на спалнята стои нещо.

- Ах, какви глупости! Как можеш да вярваш… Но тя не му позволи да я прекъсне. Това, което казваше, беше много важно за нея.

- И това нещо се обърна и аз виждам, че е селянин с чорлава брада, дребен и страшен. Поисках да избягам, но той се наведе над един чувал и започна да се рови в него…

Тя представи как се е ровил в чувала. На лицето и бе изписан ужас. И Вронски, като си спомняше своя сън, изпитваше също такъв ужас, който изпълваше душата му.

- Той се рови и говори, бързо-бързо на френски и знаеш ли, произнася гърлено буквата „г“: „11 faut le battre le fer, le broyer, le pétrir…“ И аз от страх поисках да се събудя и се събудих… но се събудих насън. И започнах да се питам какво значи това. А Корней ми казва: „При раждането, при раждането ще умрете, майчице, при раждането…“ (Тя няма да умре при раждане. Тя ще умре от "раждане" на душата, при раждане на вярата.) <...>

Но изведнъж млъкна. Изразът на лицето й в миг се промени. Ужасът и вълнението изведнъж се замениха с израз на тихо, сериозно и блажено внимание. Той не можа да разбере значението на тая промяна. Тя бе усетила в себе си новия живот".

(Обърнете внимание, че идеята за смъртта си подава ръка с идеята за раждането на дете. Тя трябва да бъде свързана с проблясването на светлината, символизираща детето на Кити, и със светлината, която ще види Ана преди да умре. За Толстой смъртта е раждане на душата).

Сега да сравним сънищата на Ана и Вронский. В основни линии те си приличат, и двата се основават на произшествието, случило се преди година и половина на релсите, когато влакът прегазва пазача. Но при Вронский загърнатият нещастен мъж е заменен, по-точно казано - ролята му е поверена на селянин, който участва в лов на мечки. В съня на Ана нахлуват впечатления от пътуването ѝ за Петербург - кондукторът, огнярят. И при двамата страшният мъж е с рошава брада, движи се бавно и мънка нещо - остатъци от "загърнатия" образ. И в двата случая се навежда и мърмори на френски (обикновено двамата говорят на френски в "истинския", според Толстой, свят), но Вронский не разбира, а Ана разбира, че в думите звучи идеята за желязо, иначе казано - за нещо разплескано и смазано, в каквото ще се превърне тя.

(Следва)

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.