СЛУЖБОМЕР

понеделник, февруари 13, 2017

Лекции по руска литература – брой 62

АВТОР: ВЛАДИМИР НАБОКОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: I. НИКОЛАЙ ГОГОЛ (1809–1852) - НЕГОВАТА СМЪРТ И НЕГОВАТА МЛАДОСТ - 1-2, 3, 4, 5. ДЪРЖАВНИЯТ ПРИЗРАК – 1, 2, 3, 4, 5, 6. НАШИЯТ ГОСПОДИН ЧИЧИКОВ – 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9. УЧИТЕЛ И ВОДАЧ – 1, 2-3, 4-5-6, 7, 8. АПОТЕОЗ НА МАСКАТА – 1, 2-3, 4, 5-6. II. ИВАН ТУРГЕНЕВ (1818–1883) - 1, 2. "БАЩИ И ДЕЦА" (1862 г.) - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9. III. ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИЙ (1821-1881) - 1, 2, 3, 4-5. "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" (1866 г.) – 1, 2. "ЗАПИСКИ ОТ ПОДЗЕМИЕТО" (1864 г.) – 1, 2. „ИДИОТ“ (1868 г.) - 1. „БЕСОВЕ“ (1872 г.) - 1. „БРАТЯ КАРАМАЗОВИ“ (1880 г.) - 1. IV. ЛЕВ ТОЛСТОЙ (1828-1910) - 1.

“АНА КАРЕНИНА“ (1877 г.) ) - Сюжет - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8-9-10, 11, 12-13.

14

Последният ден на Ана. Времето и последователността на събития през този майски ден на 1876 г. са напълно очевидни. В петък [грешка на Набоков, в романа е събота - бел рус. ред.] тя се скарва с Вронский, след това двамата се помиряват и решават да заминат от Москва за имението на Вронский в Централна Русия в понеделник или във вторник, както тя желае. Вронский иска да пътува по-късно заради свои работи, които трябва да довърши, но след това се съгласява. (Той продава коня и къщата, която принадлежи на майка му.)

В събота от Облонский, който се намира в Петербург, на около 350 мили северно от Москва, пристига телеграма, в която се казва, че е малко вероятно Каренин да даде развод на Ана. Ана отново се скарва с Вронский и Вронский отсъства цял ден по свои работи. В неделя сутринта, в последния ден от живота си, тя се събужда от кошмар, който е сънувала вече не един път, още преди да стане любовница на Вронский. Дребен възрастен мъж с разрошена брада прави нещо, наведен над някакво желязо и мърморещ безсмислени френски думи, а тя, както често се случва с нея по време на съня, усеща, че мъжът не ѝ обръща никакво внимание, но всичко, което прави с желязото, се случва с нея. Като сънува този чудовищен кошмар за последен път, Ана вижда през прозореца как Вронский разговаря изискано с една млада дама и майка ѝ, която старата графиня Вронская е помолила да предаде книжата от крайградското ѝ имение. Те трябва да бъдат подписани във връзка с продажбата на къщата. Вронский заминава, без да се помири с Ана. Отначало той отива в конюшнята за коня, който иска да продаде, след това изпраща каретата на Ана и заминава с влака за крайградското имение на майка си, която трябва да подпише документите. Първото писмо, с което го моли да не я оставя сама, Ана изпраща по кочияша Михаил в конюшнята, но Вронский вече е заминал, пратеникът и писмото се връщат обратно. Вронский е отишъл на гарата, за да замине с влака при майка си. Ана изпраща същия Михаил със същата бележка при старата графиня Вронская и едновременно с това изпраща телеграма след Вронский с молба да се върне при нея. Кратката телеграма пристига преди трагичната бележка.

В около три часа след обяд тя отива при Доли Облонская с лека двуместна карета с кочияша Фьодор и ние проследяваме хода на нейните мисли. Ще се придържаме към този план: около шест часа тя се връща вкъщи и намира отговор на своята телеграма - Вронский пише, че не може да си дойде по-рано от десет вечерта. Тя решава да отиде с крайградския влак до гара Обираловка в имението на майка му, за да намери Вронский, а ако той не се върне при нея в града, решава да пътува по-нататък, без значение къде, и никога повече да не се вижда с него. Влакът заминава в осем часа вечерта, след двадесет минути тя вече е в Обираловка. Наоколо е пълно с народ, неделя е, и разнообразните впечатления, празнични и делнични, се преплитат с драматичните ѝ размисли. В Обираловка я среща кочияша Михаил, когото я е изпратила с бележката, той ѝ носи същия отговор от Вронский, който ѝ съобщава, че не може да се върне до десет часа вечерта. Ана разбира от слугата, че младата дама, за която графиня Вронская иска да ожени синя си, се намира в същото имение. Цялата ситуация започва да ѝ прилича на пъклена интрига, насочена срещу нея. Тя решава да се самоубие и се хвърля под колелата на товарен влак в ясната майска неделна вечер на 1874 година, четиридесет и пет години след смъртта на Ема Бовари.

Това е поредицата от събития. А сега да се върнем пет часа назад към някои обстоятелства от нейния последен неделен ден.

Потокът на съзнанието, или Вътрешният монолог, е метод на изображение, изнамерен от руснака Толстой много преди Джеймс Джойс. Това е естествен ход на съзнанието, който ту се натъква на чувствата и спомените, ту отива под земята, ту като скрит извор, блика изпод земята и отразява частици от външния свят; нещо като запис на съзнанието на действащото лице, течащо напред и назад, прескачащо от един образ или идея на друга без всякакъв авторски коментар или тълкуване. У Толстой този метод съществува в зародиш, защото авторът помага на читателя, а у Джеймс Джойс е доведен до максимална степен на обективен запис.

Да се върнем към последния ден на Ана. Москва, неделя, 1876 година. След сутрешния дъжд времето се разяснява: "Железните покриви, плочите на тротоара, камъните на паважа, колелата, кожените части, медта и желязото на колите — всичко блестеше ярко на майското слънце". Три часа след обяд, неделя, Москва.

Докато Ана седи в ъгъла на удобната карета, тя започва да си спомня събитията от миналите дни, своите караници с Вронский. Упреква се за униженията, които е допуснала. След това започва да чете табелите на магазините. Тук започва потокът на съзнанието: "Кантора и склад. Зъболекар. Да, ще кажа всичко на Доли. Тя не обича Вронски. Ще ме е срам, тежко ще ми е, но ще ѝ кажа всичко. Тя ме обича и аз ще послушам съвета ѝ. Няма да му се покоря; няма да му позволя да ме възпитава. Филипов, гевреци. Казват, че те изпращат тесто в Петербург. Московската вода е толкова хубава. Ами митищенските кравайчета и банички.“ И тя си спомни как много отдавна, когато беше още на седемнадесет години, бе ходила с леля си в манастира „Троица“. „При това на коне. Нима това бях аз, с червените ръце? Колко много неща от онова, което тогава ми се виждаше така прекрасно и недостъпно, станаха нищожни, а това, що бе тогава, сега е навеки недостъпно! Бих ли повярвала тогава, че мога да стигна до такова унижение? Колко горд и доволен ще бъде той, когато получи писъмцето ми! Но аз ще му докажа… Колко лошо мирише тая боя! Защо все боядисват и строят? Моди и накити“ - четеше тя. Един мъж ѝ се поклони. Това беше мъжът на Анушка. „Нашите паразити — спомни си тя, че така казваше Вронски. - Нашите ли? Защо нашите? Ужасното е това, че миналото не може да се изскубне с корена. <...> Но веднага започна да мисли защо ли се усмихват така тия две момичета. „Сигурно говорят за любов? Те не знаят колко тъжно, колко низко е това… Булевард и деца. Три момченца играят на коне и тичат. Серьожа! (Отново вътрешен лирически вик.) И аз ще изгубя всичко и няма да си го върна".

След срещата с Доли, която не завършва с нищо, когато се вижда случайно с Кити, тя си отива вкъщи. По пътя за дома ѝ отново започва потокът на съзнанието. Мислите ѝ се движат от случайното (единичното) към драматичното (общото). Дебел румен господин я взема за своя позната, приповдига лъскавата си шапка над плешивата си лъскава глава, след това разбира, че е сбъркал. "Той помисли, че ме познава. А ме познава толкова малко, колкото който и да било на света. Дори аз не се познавам. Познавам само апетитите си, както казват французите. Ето ги, прищяло им се е от тоя мръсен сладолед. Те сигурно знаят това - мислеше тя, гледайки две момиченца, които спряха сладоледаджията и той свали качето от главата си и започна да бърше с края на кърпата потното си лице. - На всички ни се иска нещо сладко, вкусно. Щом няма бонбони — мръсен сладолед. Така е и с Кити: щом не е Вронски, тогава Левин. И ми завижда. И ме мрази. И всички се мразим. Аз - Кити, Кити - мене. Това е истина. Тюткин, coiffeur… Je me fais coiffer par Тюткин… Аз ще му кажа това, когато се върне - помисли тя и се усмихна. Но същия миг си спомни, че сега няма кому да говори смешни работи. - Пък и няма нищо смешно, нищо весело. Всичко е отвратително. Звънят за вечерня и тоя търговец така прилично се кръсти, сякаш се страхува да не изтърве нещо! Защо са тия черкви, това звънене и тая лъжа? Само за да прикрием, че всички се мразим, както тия файтонджии, които се псуват така злобно“.

Кочияшът Фьодор кара, Пьотр седи до него, тя пътува за гарата, за да замине за Обираловка. Отново чуваме потока на съзнанието: "Да, кое беше последното, за което си мислех така хубаво? - мъчеше се да си спомни тя. — Тюткин, coifeur? Не, не е това. А онова, което казва Яшвин: единственото, което свързва хората, е борбата за съществуване и омразата. Не, напразно отивате - мислено се обърна тя към една компания в каляска с четири коня, която очевидно отиваше да се весели извън града. - Не ще ви помогне и кучето, което водите. Няма да се скриете от себе си.“ След като хвърли поглед към оная страна, накъдето се обръщаше Пьотр, тя видя мъртвопиян фабричен работник с клюмаща глава, когото един стражар водеше някъде. „Ето тоя би могъл да стори по-лесно това - помисли тя. - Ние с граф Вронски също не намерихме това удоволствие, макар че очаквахме много нещо от него.“ <...> Да, ето една просякиня с дете. Тя мисли, че я съжаляват. Нима всички ние не сме хвърлени в света само за да се мразим и за това да мъчим и себе си, и другите? Минават гимназисти, смеят се. Серьожа? - спомни си тя. (Отново вътрешен лирически вик.) Аз също мислех, че го обичам, гледах с умиление на своята нежност. А пък живеех без него, замених го с друга любов и не се оплаквах от тая замяна, докато се задоволявах с тая любов". И тя си мисли с отвращение за това, което има предвид, когато говори на себе си за "тая любов" - своята плътска страст към Вронский.

Тя пристига на гарата и сяда във влака за Обираловка, най-близката до имението на майката на Вронский гара. Когато се настанява на мястото си, се случват две неща. Тя чува разговор на френски и в същото време вижда безобразен мъж с разбъркани коси и покрит с мръсотия да се навежда към колелата на влака. С непоносимо усещане за свръхестествено разпознаване тя си спомня предишния сън, страшния мъж, който удря по някакво желязо и мърмори френски думи. Френският език е символ на фалша, а загърнатият малък дребен човек е символ на греха, отвратителен и опустошил душата ѝ. Тези два образа се сливат в един проблясък на съдбата.

Вие ще видите, че вагоните на този крайградски влак не приличат на нощния експрес Москва-Петербург. В крайградския влак вагоните са много по-малки и имат пет купета. Там няма коридор. Във всяко купе вратите водят направо навън, така че хората влизат и излизат, като затръшват силно петте врати, разположени от двете страни на вагона. Понеже няма коридор, кондукторът трябва да стои между спирките на стъпало от едната или от другата страна на вагона. Максималната скорост на крайградски влак от този вид е около 35 мили в час. Тя пристига след двадесет минути в Обираловка и от бележката, която слугата ѝ донася, разбира, че Вронский отказва да дойде веднага, както го моли. Тя върви по перона, обръщайки се към своето измъчено сърце.

"Две слугини, които се разхождаха по перона, извиха глави да я видят и преценяваха гласно тоалета й. „Истински“ - казваха те за дантелите й. Младежите не я оставяха на мира. Те пак минаха край нея, като се взираха в лицето й, и през смях викаха нещо с неестествен глас. Мина началникът на гарата и я попита дали ще пътува. Едно момче, продавач на квас, не снемаше очи от нея. „Боже мой, къде да отида?“ - мислеше тя и вървеше все по-нататък и по-нататък по перона. Накрая се спря. Няколко дами и деца, които посрещнаха един господин с очила и високо се смееха и разговаряха, млъкнаха и я загледаха, когато тя се изравни с тях. Тя ускори крачка и се отдръпна на края на перона. Приближаваше един товарен влак. Перонът се разтърси и стори й се, че тя пътува отново.

И изведнъж, като си спомни за прегазения човек в деня на първата й среща с Вронски, тя разбра какво трябва да прави. С бързи леки стъпки се спусна по стъпалата, които водеха от помпата към релсите, и се спря до минаващия край нея влак. Гледаше редицата вагони, лостовете, веригите и високите железни колела на бавно движещия се пръв вагон и се мъчеше да определи на око средата между предните и задните колела и оня момент, когато тая среда ще бъде срещу нея.

„Там! - каза си тя, като гледаше в сянката на вагона размесения с въглища пясък, с който бяха обсипани траверсите. - Там, по средата, и аз ще го накажа и ще се отърва от всички и от себе си.“

Искаше да се хвърли в средата на изравнилия се с нея пръв вагон. Но червената чантичка, която бе започнала да сваля от рамото си, я задържа и бе вече късно: средата на вагона отмина. Трябваше да чака следния вагон. Обхвана я едно чувство като онова, което изпитваше, когато при къпане се готвеше да влезе във водата; тя се прекръсти. Познатото движение при кръстенето събуди в душата й цяла редица момински и детски спомени и изведнъж мракът, който покриваше всичко за нея, се разкъса и животът за миг се изправи отпреде й с всичките си светли, минали радости. Но тя не сваляше очи от колелата на приближаващия втори вагон. И тъкмо в оня миг, когато средата между колелата се изравни с нея, тя захвърли червената чантичка и като сви глава между раменете си, хвърли се и падна на ръце под вагона и с леко движение коленичи, сякаш се готвеше да стане веднага. И в същия миг се ужаси от това, което прави. „Де съм? Какво правя? Защо?“ Искаше да стане, да се измъкне; но нещо огромно, неумолимо я блъсна в главата и я повлече за гърба. „Господи, прости ми всичко!“ - рече тя, чувствувайки се безсилна да се бори. Селянинът си мърмореше нещо и работеше над желязото. И свещта, с която тя бе чела изпълнената с тревоги, измами, мъка и зло книга, пламна като никога с по-ярка светлина, освети всичко, което по-рано беше в мрак, запращя, започна да гасне и угасна завинаги".

(Следва)

БЕЛЕЖКА: Поради това, че цитатите (в курсив) са дадени по превода на Георги Жечев, има разминаване между изписването на някои лични имена (Павел Николов).

ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ ДОТУК В:

БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.