четвъртък, август 31, 2017

Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов в Турну Мъгуреле - 27 юли 1871 година

Писмото е познато в препис, който обаче е подписан от Васил Левски.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ДАНАИЛ ХР. ПОПОВ В ТУРНУ МЪГУРЕЛЕ - 27 ЮЛИ 1871 ГОДИНА

Прието тука на 4 август

1871 – Т. Магурели

Отговор на 9 авг. 1871

Азис Рашидооглу!

Писмото ви получих, в което ми бележите, че сте получили писмата ми от 20 юни, имате и други от 7 юли - 2: едно за тебе, друго за Д. Ценова. Като щом сте ги получили, мисля, Д. Ценовото и първите за Райчо и Кършовски да сте ги изпратили. От тия хора казвате и вие, какво (че - бел. П. Н.) от кожата им цървули не стават. Наистина, както са отивали досега, ако тъй отиват докрай, то наместо да ни помагат, тъй ще ни пообъркват, без да се усещат. Това съм им писвал и копията им държа за бял ден ...! Големи пречки и убийства са на работите ни минавали и занапред от такива хора, пък казват: „И аз съм българин“ ... Срещу такива, както дават мнение нашите ловчанлии, да се излъжат веднъж и да не им подаваме вече ръка. Обръщам са и доказа ще ви, щото да го има всеки за най-първа бележка, която ще му чисти пътя, задето се е той наканил. Пък и по мнението на ловчанлии никак не върви. Дано намерехме случай да прикаваме лично, та всеки да вземеше бележка, щото да не пропада в работата си никога с какъвто и да се туря, па макар и да не постоянствал. Писмата ми за такива кога пиша, да не ги спирате! Днес ви се виждат за безполезни тия мои въжа, а за утре ще ви бъдат факт, срещу такива непостоянни или неразбрани, от които утре може да порасте противоположна партия нам! Като от днес забележат, че ние сме ги лъгали и не сме ги щели в работите си, тъй ще намират хиляди причини тогава, задето днес им бъркало работата. Следователно срещу такава отрова днес го вържи, па утре да мълчи. Вий, г-н Азисе, добре ми пишете, ако имат нещо важно, нека ми пишат, а да дойда не мога, не че не ща.

Поздравете ги още от мен, какво (както и - бел. П .Н.) че ми е жал задето още не ни подават ръка в работата ни? Дали защото си работим чисто български и не искаме вече да се водим по някого извън Българско? Като се е одобрило от вишегласието и пак по вишегласие, което не се хареса от отвън, приемаме го, а на думи не се основаваме ни за един ден да чакаме.

Азисе, поздравете и Каравелов, какво (че - бел. П. Н.), ако съм жив, скоро ще го викнем да се провикне със „Свобода“ за нас по нашето мнение в Българско.

Съдържанието на писмата ни, ваши и наши, къде са парите? Много мъчно сега се добиват, а особено ние да ги търсим, било е лесно преди 10-15 години, и пак ще ги търсим, че каквото бог даде. Предложил съм на някои други от чорбаджиите от най-добрите,но много мъчно ще пожертват и то колко? А че трябва да дойда, това е без друго и щом се улесня, ще дойда, като по-напред ще ви пиша за дохождането ми, как ще бъде.

Дервишиооглу Аслан Ефенди

1871 27 юли, Филибе (Пловдив - бел. П.Н.)

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

23. Писмо на Васил Левски до Ловченския комитет - 27 юли 1871 година

24. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

неделя, август 20, 2017

„Tancuj, tancuj, vykrúcaj“


Тук някога се намираше игралната площадка на моята детска градина, тези дървета не съществуваха, в дъното имаше една огромна липа, а на площадката - пясъчници, люлки и пързалки.

Голямо тичане, голямо викане падаше, енергия имахме, колкото да задвижим всичките турбини една атомна електроцентрала, а когато все пак умората ни поналегнеше, се отдавахме на по-спокойни деяния - разваляхме например пясъчните фигурки, които момичетата си правеха, те писваха до небесата, а учителките ни наказваха до стената на училището (виждате я тази „стена на плача“ зад гърба ми на снимката) или се сбивахме заради някоя дървена пушка (не стигаха за всички) и пак ни изправяха до стената.

От тогава още ми се е забило в паметта едно стихче, което момичетата (когато не правеха пясъчни фигурки и не пищяха до небесата) пееха, хванати за ръце и въртейки се в кръг:

„Търльо, мърльо, писанче, писанче -

със червено герданче, герданче,

сините му очички, очички,

светят като звездички, звездички“.

По това време литературознанието не ме беше увредило, а и по-късно не можа да ме увреди, с идиотската формулировка, че литературата е отражение на действителността, така че и тогава не виждах, и сега не виждам нищо чудно в това „писанче“, което е „търльо, мърльо“, носи червено герданче и има бездънно сини очи - просто едно същество от литературния свят, много симпатично и на космическо разстояние от нашата мързелива котка на село.

По-очарователна от „писанчето“ обаче беше мелодията, много игрива, много увлекателна - аха да се хванеш и ти до момичетата, за да заподскачаш заедно с тях, и само мисълта, че няма да се отървеш след това от подигравки, те спира да го направиш.

Години минаха оттогава - много! - и ето че веднъж чух по радиото същата песничка, но със съвсем друг текст, при това - не български.

Нямах тогава - ученик в гимназията - никакво понятие от славянски езици и разбрах от текста само няколко думи, толкова, колкото да не разбера нищо от него.

После станах по-учЕн, появи се интернет и нещата си дойдоха на мястото.

Затова сега мога да ви покажа текста на словашката детска народна песничка „Tancuj, tancuj, vykrúcaj“, да ви представя изпълнението, че и превод да ви направя.

А вие, ако искате, можете да си прибавите към словашкия текст и „Търльо, мърльо“...

Tancuj, tancuj vykrúcaj, vykrúcaj
Len mi piecku nezrúcaj, nezrúcaj
Dobrá piecka na zimu, na zimu
Nemá každý perinu, perinu. 

Trá-la-la-la...

Stojí vojak na varte, na varte
v roztrhanom kabáte, kabáte 
od večera do rána, do rána
rosa na ňho padala, padala.

Trá-la-la-la...

Tancuj, tancuj vykrúcaj, vykrúcaj
Len mi piecku nezrúcaj, nezrúcaj
Dobrá piecka na zimu, na zimu
Nemá každý perinu, perinu. 
 
Танцувай, танцувай, върти се,
но печката не ми събаряй,
добра е печката през зимата,
не всеки има пухено юрганче.

Тра-ла-ла-ла...

Стои войникът на поста си
със скъсано мундирче,
от вечерта до сутринта
росата върху него падаше.

Тра-ла-ла-ла...

Танцувай, танцувай, върти се,
но печката не ми събаряй,
добра е печката през зимата,
не всеки има пухено юрганче.

събота, август 19, 2017

„Река без мост“


Всъщност мост над реката в японския филм „Река без мост“ („Hashi no nai Kawa“, 1992 г.) по едноименния роман на японската писателка Съмии Съе (1902-1997), има.

И този мост, който свързва селцето Комори с останалия свят, се появява във филма не един път (и не случайно, разбира се, даже има два моста, но за да не разводнявам, редуцирам и показвам по-големия!).


Няма го обаче мостът, който би могъл да свърже хората, разделени от предразсъдъците на миналото.

Защото в малкото селце живеят хора, потомци на средновековната низша каста „ета“, превърнали се в по-нови времена (действието на филма се развива в началото на 20-ти век) в националното малцинство бурукумин (срещу чиято дискриминация се бори през целия си живот и споменатата по-горе писателка Съмии Съе).

Пренебрежението към „по-низшите“ започва от училището...


...и кулминира в безразличието на възрастните към горящото село: да горят, това са „ета“!


Но филмът не е само за това.

Той разказва и за надигащата се постепенно борба - борба за равноправие, за премахване на етническата омраза - назрял цирей върху тялото на новото време, който трябва да бъде спукан.


Филмът обаче си е филм и разкрива по-минали времена, но и днес, уви, в 21-ви век, се препятстват женитби и се отказва работа в Япония на хора от етническата група бурукумин, които не могат да скрият произхода си поради особеностите на японската регистрационна система.

А вие усещате ли нещо близко с нещата у нас?

Допирна точка с Япония?

За съжаление - да, но това не е никак за хвалене...

петък, август 18, 2017

Нобелови лауреати – 1945 година

Кордел Хъл (Cordell Hull)

2 октомври 1871 г. – 23 юли 1955 г.

Нобелова награда за мир, 1945 г.

(За участието му в основаването на ООН.)

Американският държавен деец Кордел Хъл, известен като "бащата на Обединените нации", е роден близо до Бърдстаун (щат Тенеси), той е третият от петимата синове на фермера Уилям Хъл и Елизабет Рейли. Още от детските си години Хъл помага в бащината си дъскорезница. По молба на момчето родителите му го изпращат да се учи и до 18-годишната си възраст то сменя няколко училища и колежи. Известно време Хъл работи в юридически кантори в Селина и Нашвил до записването си през 1889 г. в Кеймбриджкия университет, където получава юридическа степен през 1891 г. Една година по-късно той вече има и правото да практикува като юрист.

Още като студент Хъл участва в мероприятия на Демократическата партия. През 1892 г. е избран в камарата на представителите в щата Тенеси, а след това и за втори мандат. По време на Испано-америкнската война Хъл командва рота доброволци, позиционирана в Куба през 1898-1899 г. След войната подновява юридическата си практика в Тенеси, а през 1903-1907 г. е съдия в Пети окръг.

Като способен и уважаван обществен деец Хъл скоро излиза на арената на националната политика. През 1906 г. е избран за член на Конгреса на САЩ, където заседава (с прекъсване от един мандат) да 1931 г. През 1921-1924 г. Хъл е председател на Демократическия национален комитет. Участва в прокарването на данъчна реформа, сътрудничи си с блока на Уидроу Уилсън. По време на първия президентски мандат на Уилсън Хъл изиграва важна роля при разработването на параметрите за подоходен данък според стандарта на Андърууд-Симънс през 1913 г. и на закон за наследството през 1916 г. След като САЩ влизат в Първата световна война, Хъл работи върху финансовото законодателство във военно време, а през 1919 г. готви закон за "победния заем", който позволява да се изплати националният дълг.

В областта на външната политика Хъл споделя идеалистичните възгледи на Уилсън и подкрепя Обществото на народите. Корените на неговите икономически идеи водят началото си от либерализма на XIX в. и той смята, че икономическият национализъм е основната причина за войните. Именно затова се противопоставя на политиката на високите такси, прокарвана от Х. Хувър. Избран през 1932 г. Сената на САЩ, Хъл изиграва значителна роля по време на Конгреса на Демократическата партия, по време на който написва раздела от платформата за намаляване на таксите.

На 4 март 1933 г. Хъл напуска мястото си в Сената, защото е назначен на поста държавен секретар в администрацията на Франклин Д. Рузвелт. Понеже му липсва опит за дипломатическа работа, той внушава доверие благодарение на премерената си реч и благородната си външност. "В наши дни практически нито един народ в света, включително и американския, не може да се похвали със стабилни основи - политически, морални или икономически" - заявява Хъл в първата си реч на поста държавен секретар. В съответствие с принципите на Уилсън той изразява своята увереност, че достойните идеали ще дадат ключа за всеобщ мир и за взаимноизгодно сътрудничество.

Достиженията на Хъл в администрацията на Рузвелт съвпадат с някои направления в политиката на Уилсън: намаляване на търговските ограничения, дружески отношения с Латинска Америка, утвърждаване на световна организация въз основа на международното право. Хъл отдава много сили за търговската програма, приета през 1934 г., известна като Закон за търговските договори. Опирайки се на него и като смята, че търговията може да снижи международното напрежение, той води преговори с 22 страни. Хъл използва политиката на таксите като инструмент за принуда: след хитлеристката окупация на Чехословакия германските стоки са обложени с допълнителни мита, а през 1939 г., след японското нахлуване в Китай, са прекратени търговските отношения с Япония.

Хъл постига успехи и при осъществяването на политиката на Рузвелт за добросъседство, която е насочена към подобряване на отношенията с Латинска Америка. През декември 1933 г. се провежда 7-та Панамериканска конференция в Монтевидео (Уругвай). Подобно на Илайхю Рут, своя предшественик в администрацията на Теодор Рузвелт, Хъл оглавява делегация на САЩ и прави посещения на добра воля в някои латиноамерикански страни. В съответствие с член 8-ми от Конвенцията за правата и задълженията на държавите той защитава политиката за ненамеса във вътрешните работи на страните от Латинска Америка. През 1934 г. морските пехотинци са изведени от Хаити, а Конгресът ратифицира нов договор с Куба, който анулира поправката от 1903 г., узаконяваща намесата на САЩ. На конференцията за защита на мира, проведена в Буенос Айрес (1936 г.), народите на Америка се договарят, че в случай на заплаха за западното полукълбо ще започнат взаимни консултации. Две години по-късно, на 8-та Панамериканска конференция в Лима (Перу), Хъл загрижен от германската окупация на Австрия, прокарва резолюция, която гласи, че заплахата за всяка американска република ще се разглежда като заплаха за всички останали.

С началото на Втората световна война Рузвелт започва да се занимава с европейските въпроси лично, като възлага на Хъл тихоокеанския проблем. От 1939 до 1931 г. той води търпеливи, но безуспешни преговори за постигане на мир между Япония и Китай и за прекратяване на по-нататъшното японско нахлуване в Индокитай. През цялото това време Хъл се опитва да засили позициите на умерените представители в японското правителство и да отслаби позициите на милитаристите.

Войната едва започва, когато Хъл предлага да се създаде нова световна организация, в която САЩ да участват след края на военните действия. За постигането на тази цел през 1941 г. е създаден Съвещателен комитет по въпросите на следвоенната политика, в който влизат както демократи, така и републиканци. Като не забравя неуспеха на Уилсън с Обществото на народите, Хъл се опитва да направи дискусията за организацията непартийна. По време на обсъжданията той, противно на системата на регионалните групи, защитава създаването на международна структура - план, който по-късно е приет. До август 1943 г. държавният департамент разработва документ, който получава названието Харта на Обединените нации и който ляга в основата на предложенията, дадени от САЩ на конференцията през 1944 г. в Дъмбъртън Оукс. Влошеното здраве принуждава Хъл да си подаде оставката на 27 ноември, до ратификацията на Хартата на ООН в Сан Франциско. Рузвелт признава заслугите на държавния си секретар като човек, "който е дал повече от всички останали, за да може великият мирен план да стане реален".

Като остава ерген до зрялата си възраст, Хъл се жени през 1917 г. за Роуз Франсис Уитс Уитни; семейството няма деца. Личният живот на Хъл е скромен, той избягва висшето общество, като се посвещава преди всичко на работата си. С началото на болестта си продължава да работи през неделите, докато лекарят не му забранява и това. Двадесет и две години като държавен секретар е по това време рекорд.

Недоброжелателите често обвиняват Хъл в сляпо копиране на политиката на Уилсън, в недооценяване на сферите на влияние и в неспособност да разбере природата на властта. Други го упрекват в недостиг на въображение и решителност. В критични моменти по време на войната Рузвелт често ограничава компетенциите на Хъл, като го изпреварва или подминава. Въпреки това Хъл заслужава най-висока оценка за приноса му в политиката за добросъседство и за целеустремеността му при създаването на ООН. Неговият съвременник, британският дипломат лорд Халифакс, характеризира Хъл като "изтъкнат обществен деец в своята страна и достоен пример за държавник в световен мащаб", наричайки го човек, уважаван от всички и радващ се на всеобщо доверие.

Превод от руски: Павел Б. Николов

четвъртък, август 10, 2017

„Изкуството да обичаш. Историята на Михалина Вислоцка“

Филмът „Изкуството да обичаш. Историята на Михалина Вислоцка“ („Sztuka kochania Historia Michaliny Wisłockiej“, 2017 г., реж. Мария Садовска) е не само изключително майсторски създаден киноразказ, но едновременно с това ни запознава и с живота на една от най-интересните личности в Източна Европа през втората половина на миналия век – полската лекарка, гинеколожка и сексоложка Михалина Вислоцка (1921-2005), автор на най-бомбастичната книга (не обичам думата бестселър!) в комунистическа Полша „Изкуството да обичаш“ („Sztuka kochania“, 1978 г.).

Филмовото повествование не е изградено хронологично, но като общо цяло представя всички основни моменти от съвсем негладкия жизнен път на ексцентричната пани Вислоцка.

Военни несгоди…


Удивителен любовен триъгълник – Михалина, съпругът ѝ и нейната приятелка, от който и тримата са доволни, поне на пръв поглед…


Разпадане на семейството, а оттам и на приятелството…


Неуспешен опит за научна кариера…


Страстна любов с женен мъж, кратка обаче и печална – мъжът скоропостижно умира…


Но акцентът на филма е все пак в съвсем друга посока.

Като гинеколожка Михалина Вислоцка е изключителен професионалист и е готова да помогне на всяка жена по всякакъв начин, дори и с нечувани съвети като: щом с мъжа ти нямате деца и причината е в него, но не искаш той да разбере това, иди на почивка, а там – мъже дал Господ, детенцето ще дойде…


И детенцето наистина идва, от което всички са много щастливи (включително и съпругът, който през цялото време е зад кадър).


В процеса на своята лекарска практика Михалина Вислоцка отбелязва нещо много странно и съществено: повечето от жените приемат секса като необходимо задължение, без да изпитват каквото и да е удоволствие от него.

И това я подтиква да оправи положението.

Отначало със своите съвети, в които истинските названия не се крият зад воала на евфемизмите, а практиката е на първо място: легни и си направи хубаво под звуците на саксофон, „…твоята вагина ти е дадена, за да ти доставя удоволствие“ (за онези, пък донякъде и за днешните, времена - свръхскандално заявление и подбуждане)…


А после идва и книгата, наръчник за жената как да изпитва удоволствие от секса.

Срещу чието издаване се противопоставя управляващата комунистическа партия с лицемерния си морал.


Църквата с обичайната си ретроградност също е против.


А задължителният в онези времена цензор е преброил стриктно колко пъти се повтаря в книгата думата „пенис“ и е на мнение, че е прекалено много, което пречи на издаването.


Книгата обаче излиза по принципа на самиздата и силата на литературната бомба, която гръмва, е неочаквана и за самата авторка (на снимката от филма - Михалина Вислоцка си купува своята книга от сергия на градския пазар, след като се е наредила на дълга опашка, на която освен жени чакат и мъже).


Излизайки от повествованието, мога да кажа още като добавка към положителните характеристики на филма и за изключителната динамика на диалозите, заключваща често в себе си блестяща скорострелна насмешка.

Ето един бърз пример: Михалина Вислоцка се опитва да убеди двама висши партийни чиновници (единият по-отворен и приказлив, а другият мълчалив темерут) в необходимостта да бъде издадена книгата ѝ, в която се говори откровено за секса на жената. Накрая, изгубила търпение, пита своя събеседник: „Вие откъде сте?“ „Ами от Варшава съм“ – отговаря отговорният партиен другар. „Не, от вагината сте – контрира го Михалина. – А вас (към темерута), вас ви е донесъл щъркелът (на полски: намерили са ви в зелето)“.


Какво да кажа все пак като обобщение, освен че след френската филмова школа полската е втора по висота, на трето място е японската, а Холивуд ряпа да яде.

Vale и гледайте само стойностни филми…

сряда, август 09, 2017

15 картини на руски художници, които никога не са били печатани в учебниците

Източник: http://www.kulturologia.ru

Превод от руски: Павел Николов

Художествените произведения на класиците на руската живопис, отразяващи издевателствата над деца и жени, безправието, заклетото пиянство и насилието в семейството, не могат да се намерят по страниците училищните учебници. И въпреки това те съществуват и се пазят в музеите като свидетелство за порока и греховете на нашето общество.

Историята на детството е кошмар, от който започнахме да се пробуждаме съвсем наскоро. Колкото по-назад се върнем в историята, толкова по-малко грижи срещаме за децата и толкова по-голяма е вероятността детето да бъде убито, захвърлено, набито, тероризирано и сексуално оскърбено“ - пише Лойд Демос, американски историк, основател на психоисторията.


В древни времена детето направо можело да бъде убито заради физическите му недостатъци или просто след осъзнаването, че ще бъде трудно да бъде изхранено. Родителите винаги предпочитали момчетата, а животът на момичетата не струвал нищо: тях понякога директно ги захвърляли. А що се отнася до незаконнородените деца, тяхното убийство било нещо обичайно почти до 19 век. Смятало се също така за норма детето да бъде дадено в манастир или да бъде продадено на богато семейство като слуга, като роб: то било обикновена стока.

1. „Бой“

Павел Ковалевский. „Бой“. 1880 г.

Децата редовно били подлагани на побои, като се използвали камшици, ремъци, дебели и тънки пръчки. Дори потомците на богати семейства не се освобождавали от наказания. Така родителите с всички сили се опитвали да вкарат чедата си в истинския път.

От 19 век до средата на 20 век възпитанието включвало в себе си не само потискане на волята, но и нейната „тренировка“. В процеса на възпитанието били включени и бащите, по правило не винаги трезви.

2. „Пияният баща“

Алексей Корзухин. „Пияният баща“. 1861г.

За своята картина Алексей Корзухин е награден с малък златен медал на Художествената академия. Художникът е един от първите, който повдига тази злободневна тема в изкуството в средата на 19 век, когато безправието на жените и децата има ужасяващи мащаби: подобни сцени са нещо обичайно в много руски семейства.

Художникът И. Е. Репин казва за зародилото се ново направление в руската живопис: Картините от тази епоха караха зрителя да се черви, да потръпва и да се вглежда по-строго в себе си. Бихте ли се полюбували на картината на Корзухин: пияният баща нахлува при семейството си в безчувствено състояние. Детето и жената са в панически ужас... Колко е подивял този варварин!“.

3. Запи се“

Иван Горохов. „Запи се“ (края на 19-началото на 20 в.).

Същата тема в своето творчество засяга почти половин век по-късно и художникът Иван Горохов: подпийнал селянин, като прекрачва прага на къщата си с бутилка водка, довежда домашните си до отчаяние. Но какво могат да направят жената и 10-годишното момче, гневно стиснало юмруци?

Живописецът Иван Горохов е по произход селянин и не по слухове е познавал суровите делници на селския живот. Той знаел какво рисува.

4. „Няма да те пусна!“

Владимир Маковский. “Няма да те пусна!“. 1892 г.

А на тази картина на Владимир Маковский виждаме как отчаяна жена се опитва с всички сили да спре бащата от поредното му отиване в кръчмата. Но ако се съди по изражението на настроилия се да пие мъж, нито жената, нито детето ще го спрат по какъвто и да е начин.

Нещастните работници и занаятчии често харчат в кръчмите всичко, които би трябвало да донесат на своите жени и деца; често може да се види как продават даже дрехите си и остават съвсем голи“ - пише в своите записки за Русия английският дипломат Д. Флетчър.

5. „По примера на по-големите“

Василий Максимов. „По примера на по-големите“. 1864 г.

Подрастващите момчета, като вземат пример от своите бащи, се стараят да не изостават и рано свикват с алкохола. Обричайки своите бъдещи семейства на живот в пияна самозабрава.

В бедните семейства към детето се отнасяли като към възрастен човек. От три години децата работели понякога непосилна работа и в градината, и у дома заедно с възрастните. Порасналите ги давали за калфи: да учат занаят. А майсторите учители били все същите „възпитатели“...

6. „Новак“

Иван Богданов. „Новак“. 1893 г.

На картината на Богданов виждаме как пияният до козирката майстор обущар учи своя разплакан калфа „какво е животът“...

7. „Възпитател“

Михаил Ватутин. „Възпитател“. 1892 г.

А ето още един обущар, който на чаша водка и краставичка „възпитава“ своите калфи. Като преди това им е надърпал и ушите.

8. „Тайно от жената“

Владимир Маковский. „Тайно от жената“. 1872 г.

А имало и такива тихи води, които се страхували от жените си и пиели тайно от тях. Макар и да не издевателствали над своите семейства, те постоянно живеели в пиянски унес.

9. „Винар“

Владимир Маковский. „Винар“. 1897 г.

От времето на Екатерина II, която е привърженик на алкохолната политика: “Пияният народ се управлява по-лесно“, до 19 век пиянството се превръща в „национална традиция“ на Русия. Положението с употребата на алкохол се влошава във връзка с техническия прогрес, който позволява да се установи масово производство на сравнително евтина водка. През 1913 г. един литър водка струва 60 копейки при заплата на квалифициран работник от 30 до 50 рубли на месец.

10. „Помен за смъртта на търговеца“

Фирс Журавлев. „Помен за смъртта на търговеца“. 1876 г.

На платното виждаме сцена, когато пийнали търговци са забравили по какъв повод са се събрали и като че ли всеки миг някои от тях ще започнат да танцуват. При това на всички е ясно, че обредът помен за мъртвите е в православието религиозно и скръбно мероприятие.

11. „Протодякон пее „Многая лета“ на именния ден на търговец“

Николай Неврев. „Протодякон пее „Многая лета“ на именния ден на търговец“. 1866 г.

Какво тогава да кажем за именните дни...

12. „Освещаване на публичен дом“ (Ескиз)

Владимир Маковский. „Освещаване на публичен дом“. 1900 г.

При вида на това неканонично платно веднага ни идват на ум въпросите как домът на търпимостта може да бъде богоугодно заведение и кой може да се осмели „да освещава“ греха.

Маковский се е докоснал до горещата тема на „критическия реализъм“: „публичният дом като най-ниска точка на греховността и религията, възприемаща се от обществото като висша проява на духовността, събрани заедно във вид на общо социално падение“.

13. „Освещаване на магазин за алкохол“

Николай Орлов. „Освещаване на магазин за алкохол“. 1904 г.

Въпреки това църквата освещавала и освещава всичко: от магазини за алкохол до видеочата „Рунетки“ включително.

14. „Селско кръстно великденско шествие“

Василий Перов. „Селско кръстно великденско шествие“. 1861 г.

На платното на Перов виждаме празника Великден. Препили селяни вече не се държат на краката си, а тези, които все още могат да ходят, също са малко адекватни: дребният мужик в центъра носи иконата с главата надолу.

15. „Клисар обяснява на селяни какво представлява Страшният съд“

Василий Пукирев. „Клисар обяснява на селяни какво представлява страшния съд“. 1868 г.

В онези времена за основа на православната вяра служели заплахите и потискането на непросветените селяните.

В автобиографичната си повест „Детство“ Максим Горкий пише: „Като си спомням тези тягостни мръсотии на дивашкия руски живот, понякога се питам: струва ли си да се говори за това? И, с нова увереност, си отговарям: струва си...“

Изминал е около век и половина от времената, които са отразени върху платната на руските класици, но малко неща са се променили в обществените устои на страната, що се отнася до алкохолизма.

Единствено в по-голямата част от семействата престанаха да бият и навикват децата... прощават им се всички бели и истерии. Детето се превърна в център на семейството.

А в историята на Русия е имало и такива времена, когато хората са се отказвали доброволно от пиянството и са били организирани трезвенически бунтове.

вторник, август 08, 2017

Нобелови лауреати – 1945 година

Хауърд Флори (Howard Florey)

24 септември 1898 г. – 21 февруари 1968 г.

Нобелова награда за физиология или медицина, 1945 г. (заедно с Александър Флеминг и Ърнст Борис Чейн)

(За откриването на пеницилина и лечебния му ефект при различни инфекциозни заболявания.)

Хауърд Уолтър Флори, английски патолог и бактериолог, е третото дете и единствен син на Джоузеф Флори, проспериращ производител на обувки от Аделаида (Австралия), и втората му жена Берта Мери (Уодхъм) Флори. Преди Първата световна война бащата на Флори има финансови затруднения, но стипендии позволяват на юношата да учи в университетското училище "Сент Питър" и в Аделаидския университет. Увлечен още като малък от научните изследвания, Флори се интересува отначало от химията, но след това интересите му се насочват към медицината. През 1921 г. той получава степента бакалавър на науките. Блестящата му научна кариера, а също така широтата на интересите му, съчетаващи спорт и политика, му позволяват да получи стипендията "Родес" на Оксфордския университет. Когато пристига в Англия през 1922 г., той започва работа в Магдален колидж.

Изследванията на Флори в Оксфорд са за връзката между нервната система и мускулните влакна по стените на малките кръвоносни съдове. Като работи под ръководството на известния неврофизиолог Чарлз С. Шерингтън, Флори се убеждава, че разбирането на болестта трябва да се основава на представата за нормалния строеж и функциите на организма.

Като получава в Оксфорд степента бакалавър на науките и магистър на изкуствата, Флори продължава заниманията си в Кеймбридж като стипендиант на Джон Лукас Уолкър. Той работи заедно с Фредерик Гоулдънд Хопкинс, като проучва функциите на капилярите. Макар че Флори не е химик и не тръгва по стъпките на Хопкинс, той възприема от по-възрастния си другар убедеността във важността на биохимическите методи за изучаването на клетъчните функции и на техните нарушения. Тази позиция определя научната тематика на по-нататъшните му изследвания.

През 1925 г. Флори получава стипендията "Рокфелер" за чужденци. Десетмесечният престой в Съединените щати изиграва важна роля за бъдещата кариера на учения. На следващата година той се връща в Англия и получава длъжността научен сътрудник в лондонската болница и Кеймбридж. През същата година Флори се жени за Мери Етел Рийд, която учи медицина в Аделаида, семейството има дъщеря и син. През 1927 г. Флори получава в Кеймбридж степента доктор по философия за работата си в областта на кръвообращението.

През 1928 г. Флори проявява интерес към проблема за резистентността на храносмилателния тракт към бактериалните инфекции. От литературата той научава за открития през 1921 г. от Александър Флеминг антибактериален фермент лизозим. Като изследва предварително как се секретира и какви функции изпълнява лизозима в организма на човека, Флори стига до извода, че за постигане на целта, която си е поставил, му е необходима помощта на химици. Макар че за момента не разполага със средства за реализирането на съвместен проект, мисълта за него не напуска Флори през няколко следващи години. Той си спомня думите на Алберт Сент-Дьорди, казани през 1929 г. в Кеймбридж и отбелязва: "Биохимичните методи бяха по това време доста добре развити, за да се осъществи екстракция на всяко срещащо се в природата вещество при наличие на съответен бърз тест за неговото определяне".

През 1932 г. Флори се мести в Шефийлдския университет, където заема поста завеждащ катедрата по патология. След две години става професор по патология и ръководител на Оксфордското училище по патология "Уилямс Дан". Благодарение на тази длъжност той успява да организира изучаването на патология в Оксфорд в направлението, подсказано от Шерингтън и Хопкинс: с акцент върху физиологията и биохимията. Флори моли Хопкинс да предложи някого за длъжността завеждащ отдела за биохимически изследвания. Хопкинс предлага кандидатурата на един от своите студенти дипломанти - Ърнст Б. Чейн, който се присъединява към Флори в Оксфорд през 1935 г.

Ентусиаст и трудолюбив човек, Чейн е умел и оригинално мислещ химик. Флори има безспорен талант, когато ръководи работата на другите изследователи, да избира най-перспективното направление. Този дар в съчетание с енергията на Чейн довежда до дружеско и плодотворно сътрудничество. По-късно обаче заради несходство в характерите съюзът се разпада. Скоро след като Чейн пристига в Оксфорд, Флори му предлага да се заеме с биохимичните изследвания на лизозима. Завършвайки работата си върху този фермент през 1938 г., Чейн проявява интерес към антимикробните вещества изобщо. Като прочита всичко, което може да намери по темата, той се натъква на оригиналната статия на Флеминг от 1929 г. за пеницилина.

Когато открива пеницилина благодарение на случайността и на таланта си на наблюдател, Флеминг се заема с други изследвания, защото препаратът се характеризира с химическа нестабилност и може да се получи само в малки количества. Производството на пеницилин в обеми, достатъчни за провеждането на сериозни изследвания, изисква съвместните усилия на специалисти от редица дисциплини. Такава група изследователи е тъкмо това, което може да ръководи Флори.

Проектът за изучаването на пеницилина се осъществява на три стадия. Първият се състои в това да се преодолеят основните трудности за получаването на достатъчни за по-нататъшните изследвания количества пеницилин. През 1939-1940 г. Флори, Чейн и техните колеги се занимават с търсене на нови методи за отглеждането на големи количества плесен от рода Penicillium, разработват условията, при които плесента създава пеницилин, и техническите методи за екстракцията и пречистването на активния антибиотик. За успешното осъществяване на този стадий особена заслуга има Норман Хитли, който притежава изключителни способности за проектиране и конструиране на лабораторно оборудване.

Работата над втория стадий на проекта започва през май 1940 г., когато учените успяват да получат толкова непречистен пеницилин, че става възможно да се провери неговото действие върху инфектирани мишки. Макар изследователите вече да знаят, че антибиотикът убива бактериите в чашки с култури, без да уврежда здравите тъкани на организмите на млекопитаещите, даже Флори, който се характеризира с крайна сдържаност и е скъп на похвали, е потресен от резултатите и отбелязва: "Това прилича на чудо". Първите клинични изпитания в началото на 1941 г. потвърждават резултатите от експериментите върху животни: пеницилинът се оказва много по-ефективен и много по-малко токсичен от който и да е друг известен антибиотик.

Втората световна война, която се разгаря по това време в Европа, диктува настоятелно острата нужда от пеницилин, но да се осъществи производство на необходимите количества препарат в Англия по време на войната е невъзможно. През юни 1941 г. Флори и Хитли заминават за Съединените щати, за да започнат реализирането на третия стадий на проекта. Във Вашингтон Флори обсъжда възможностите за промишлено производство на пеницилин със селскостопанския департамент на САЩ и няколко фармацевтични фирми. За решението на американците да побързат не малка роля изиграва препоръката на А. Нютон Ричардс, с когото Флори работи в Пенсилвания през 1926 г. Ричардс вече ръководи Комитета за медицински изследвания към Бюрото за изследвания и развитие на науката в Съединените щати. Той подкрепя предложението на Флори и помага да бъде убедено правителството на САЩ да отдели огромни средства за реализирането на проекта. В резултат от това до дебаркирането на войските в Нормандия през 1944 г. американските фармацевтични лаборатории успяват да произведат пеницилин в количества, достатъчни за нуждите на армията.

Като урежда производството на пеницилин в Съединените щати, в края на 1941 г. Флори се връща в Англия. Той и жена му провеждат сериозни изследвания за определяне на най-добрите методи за проверка на антибиотика. След публикуването на втория отчет за тези изследвания лондонският "Таймс" излиза с редакционна статия, разказвайки в нея без споменаване на имена за оксфордските изследвания. Бившият наставник на Флеминг Алмрот Райт съобщава в писмо до вестника, че честта на откривател принадлежи на Флеминг. Когато в пресата се появява интервю с Флеминг, един оксфордски професор информира "Таймс" за заслугите на групата на Флори. Лично Флори отказва да се среща с журналисти и забранява на всичките си сътрудници да общуват с представители на пресата. Според Флори рекламата вреди на учените и на тяхната дейност.

След войната Флори продължава да работи над антибиотиците, най-успешни от които са цефалоспорините. Той се връща също така към по-раншните си увлечения от структурата и функциите на малките кръвоносни съдове и с помощта на електронния микроскоп разширява границите на своите изследвания дотолкова, доколкото позволяват пределите на техническите възможности по това време.

През 1960 г. Флори е избран за президент на Кралското дружество, най-висшия орган на британската наука. Ярък, красноречив и волеви човек, той продължава да използва своите изключителни организаторски способности. За пет години като президент на Кралското дружество Флори го преобразува радикално, броят на членовете му се увеличава, а седалището му се премества. То започва да участва по-активно както в решенията на правителството, така и в живота на обществото като цяло. За своите заслуги към медицината през 1944 г. Флори е удостоен с дворянско звание, а през 1965 г. получава пожизнената титла пер и ордена "За заслуги".

Етел Флори, която от млади години не е добре със здравето, умира през 1966 г. и на следващата година Флори се жени за физиоложката Маргарет Дженингс, с която работи от 1936 г. Една година по-късно умира от сърдечен удар.

Флори е награден с паметния медал Мистър на Кралския хирургически колеж (1945 г.), с медала Копли на Кралското дружество (1957 г.) и със златния медал Ломоносов на Академията на науките на СССР (1965 г.). Удостоен е с почетни степени на много университети и е член на многобройни професионални дружества.

Превод от руски: Павел Б. Николов

понеделник, август 07, 2017

Как да се отпиша от Бюрото по труда?

Публикация на сайта „Правата ми“.

Въпрос: Безработен съм от дълго време и съм регистриран в Бюрото по труда. Имам късмет и си намерих работа, която ще започна през следващия месец. Трябва ли да уведомя Бюрото по труда и следва ли да прекратя регистрацията си в него?

Основания за отписване от Бюрото по труда

Отписването от Бюрото по труда представлява прекратяване на регистрацията ми в него като:

- безработен;

- зает – ако желая да сменя работата си;

- учащ;

лице, придобило право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, получаващо професионална пенсия за ранно пенсиониране, пенсия за старост в друга държава или пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер, което не работи.

Като регистриран в Бюрото по труда имам различни права – да получавам информация за свободни работни места, да ползвам посредничество при намирането на работа и други. С прекратяване на регистрацията ми отпадат както правата, така и задълженията ми като регистрирано лице – да се явявам в посочен ден и час, да изпълнявам препоръките на трудовия ми посредник и други. Важно! Когато някое от обстоятелствата, които съм декларирал при регистрацията, се промени, имам задължение в 7 – дневен срок да уведомя Бюрото по труда. Това означава, че ако започвам работа, също трябва да уведомя Бюрото по труда в 7-дневен срок за това обстоятелство.

Отписването ми от Бюрото по труда може да стане на различни основания:

- по мое желание като подам заявление;

- ако почина;

- ако започна работа и подлежа на осигуряване;

- ако се включа в програми и мерки за заетост, както и в заетост по програми и проекти, финансирани със средства от европейски и други международни фондове;

- ако съм регистриран като придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст (включително ако е в намален размер), получаващ пенсия за ранно пенсиониране, пенсия за старост в друга държава, но неработещ, както и като заетили като учащ и не съм посещавал и не съм ползвал услугите на Бюрото по труда през предходната година; когато не изпълням препоръките на трудовия посредник или действията и сроковете в плана за действие;

- когато не се явя на посочените дата и час в писмената покана от Бюрото по труда или в срок от три работни дни след тази дата;

- когато отказвам да приема предложената ми подходяща работа и/или включване в програми и мерки за заетост и обучение за възрастни, както и в програми и проекти, финансирани със средства от европейски и други международни фондове;

- когато прекратя участието си в курс за обучение на възрастни;

- когато придобия право на пенсия за осигурителен стаж и възраст или получавам професионална пенсия за ранно пенсиониране, пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер или пенсия за старост в друга държава;

- когато в 7-дневен срок не уведомя Бюрото по труда за промяна в декларираните от мен обстоятелства;

- когато декларирам неверни данни при регистрация в Бюрото по труда.

В последните случаи дерегистрацията ми представлява санкция за моето поведение.

Нова регистрация и възстановяване на регистрация

Когато не съм изпълнявал задълженията си и регистрацията ми е прекратена на това основание, имам право отново да се регистрирам в Бюрото по труда, но след изтичане на 6 месеца от прекратяването на регистрацията ми. Изключение са случаите, когато придобия право на пенсия за осигурителен стаж и възраст или получавам професионална пенсия за ранно пенсиониране, пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер или пенсия за старост в друга държава.

Освен това в тези случаи мога да представя доказателства (официални документи) за наличието на уважителни причини за неизпълнение на задълженията ми и прекратената ми регистрация да бъде възстановена.

Също така регистрацията ми се възстановява и когато не е възникнало трудовото правоотношение – регистрацията ми е прекратена, защото започвам работа, но впоследствие не постигам съгласие с работодателя за някои условия и не постъпвам на работа.

Регистрацията ми се възстановява след като представя документ за самоличност и лично подам заявление-декларация до директора на дирекция “Бюро по труда”.

Ако съм участвал в субсидирана заетост – програми, финансирани със субсидии от държавата, които осигуряват временно работни места, но участието ми е било прекратено поради дисциплинарно уволнение, ще имам право на нова регистрация не по – рано от 12 месеца след уволнението.

Кой е компетентен да прекрати регистрацията ми и как мога да се защитя?

Заявлението за прекратяване на регистрацията (когато се отписвам по мое желание) трябва да подам в Бюрото по труда, в което съм регистриран. Когато постъпвам на работа и искам да прекратя регистрацията си, следва заедно със заявлението да подам и документи за назначаване на работа – например копие от трудовия си договор.

В останалите случаи регистрацията се прекратява и възстановява с решение на директора на Бюрото по труда. За тези решения Бюрото по труда е длъжно да уведоми НОИ.

Решенията за прекратяване и възстановяване мога да се обжалвам в 14 – дневен срок от съобщаването им пред Директора на дирекция “Регионална служба по заетостта”. Ако не съм доволен от резултата, мога да обжалвам решението за прекратяване или възстановяване на регистрацията ми и пред администравния съд.

Ако длъжностното лице не прекрати регистрацията ми, въпреки че са налице основанията за това, носи отговорност. На него може да бъде наложена глоба в размер от 200 до 500 лева.

Ако аз не се отпиша от Бюрото по труда, когато започвам работа, ще мога да се регистрирам отново след не по – малко от 6 месеца. Освен това ако получам обезщетение за безработица, то ще бъде прекратено.

Автор: Лора Терзиева

сряда, август 02, 2017

„Остани с мен“

Ако не сте гледали филма „Остани с мен“ („Stand by Me“, 1986 г.) и чуете, че е по произведение на Стивън Кинг, не очаквайте да видите вампири, извънземни или автомобили, обладани от зли сили.

Ако още чуете, че филмът е по повестта „Тялото“ („The Body“) на Стивън Кинг, не се надявайте да настръхнете от страх при вида на труп, който се изправя на краката си и тръгва да гони главните герои, че и не само тях.

Труп наистина има, но той е съвсем обикновен труп – лежи и не шава като всеки истински труп, а и се мярва само за миг отдалече, защото е само претекст, а не значещ елемент, вплетен в цялата история.

А историята е за четири момчета, които тръгват на двудневно пътешествие.


За два дена момчетата преминават през разни перипетии, срещат се с обидата, със смъртната опасност, със страха, с грубостта, които обаче успяват да преодолеят заедно.


Защото филмът, както и книгата, е всъщност за всепобеждаващото приятелство, тема, която Стивън Кинг разработва и в други свои произведения (например в „То“), а също така и за порастването – не случайно книгата има подзаглавие „Краят на невинността“ („Fall From Innocence“).

Момчетата се връщат в своя град, който им се струва някак си друг, някак си по-различен, но всъщност градът си е същият, променили са се те – излезли са от тази възраст, която наричаме детство.


Избягвам да препоръчвам филми, но за този ще направя изключение – ако ви падне, гледайте го.

А ако ви падне книгата, още повече – прочетете я…