МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 19

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

(Продължение)

Жените ме помолиха да не говоря на руски, така че се направих на неразбираща. Никой от тримата руснаци не ме познаваше. Единият, на име Серьожа, се приближи до мене и ме прегърна през кръста. При което един от другарите му се намеси и каза с приятен глас: „Братле, моля те, остави това.“ И Серьоша, хванат в крачка, се отдръпна от мене.

Бях изумена. Този, който говореше, беше млад човек и имаше красиво лице. С тъмни, правилни черти. Очите му светеха. Ръцете му бяха бели и тънки.

Сега той ме гледа сериозно и ми говори на развален немски: „Не се страхувай“.

Фрау Венд прошепва и на двете ни ни, че този руснак се казва Степан, че е загубил жена си и двете си деца при германско въздушно нападение над Киев - но той ни е простил всичко и е като светец.

Тогава третият руснак, дребен и с белези от шарка, ми подава консерва, която отвори с джобното си ножче. Веднага ми дава нож и посочва със знак да ям. В консервата има месо. Слагам мазните големи парчета от консервата в устата си, гладна съм. И тримата руснаци ме гледат одобрително. Фрау Венд отваря кухненския шкаф и ни показва цяла редица консерви, донесени от тримата мъже. Тук е наистина уютно. Двете жени са доста отблъскващи; фрау Венд е с екзема, а бившата икономка е като мишка, очилата и съсухрена. Достатъчно, за да накарат един изнасилвач да се замисли. Бог знае защо тези мъже бяха дошли тук, носейки всичките тези консерви с храна.

Можех да остана седнала дълго време. Степан излъчва защита. Гледам го с отворена уста, оприличавам го мислено на Арьоша Карамазов. Но вдовицата става неспокойна, тревожи се за хер Паули, който остана сам в леглото си. Въпреки че нашите мъже, особено тези, които са болни, приковани към леглото, със сигурност няма защо да се страхуват от руснаците. Не мога да си представя един от тези мъже да се приближи с клатещи се бедра и да прошепне: „Ела с мене!“ Те са безнадеждно нормални.

Серьожа ни отвежда до вратата със свещта, спокоен като агне и кротък под погледа на Степан, като рискува само леко да ме ощипе по ръката, когато съм на прага.

Тръгваме бързо надолу, всяка с консерва месо в ръката. От нашето жилище звучи оживена музика. Вътре е заето. Почти цялата група на Анатол се е настанила в хола, влезли са през винаги отворената задна врата. Плюс това са намерили някъде акордеон и се редуват да свирят. Всички се опитват, никой не може да го направи както трябва и резултатът е явен. Но много се смеят. Искат да празнуват, днес е Първи май. Те не знаят къде е Анатол, казват, че е по работа и е много зает.

Преместваме се в съседната стая, където е леглото на хер Паули, и намираме и там руснаци. Мрачният лейтенант с туристическата си щека и още един, когото очевидно е довел със себе си и който ни се представя по колкото красноречив, толкова и небрежен начин: -ович едикой си, майор. (Те имат особен начин да прошепват и мърморят под нос своите бащини и фамилни имена, като всички се опитват да прикрият самоличността си, назовавайки само личните си имена и звания, които познавачът така или иначе ще разбере.)

Взирам се в отвратителния русокос лейтенант с неприязън и си пожелавам да е някъде на друго място. Но той не дава знак, че ме познава, държи се странно и официално и е безупречно учтив. Още по-учтив е майорът, когото е довел със себе си. Той скача на крака, когато влизаме, покланя се като в час по танци и ни поздравява всяка поотделно. Висок, слаб мъж, брюнет, с чиста униформа и влачи малко единия си крак. Едва след това забелязвам третия новодошъл в стаята. Той седи неподвижно на един стол до прозореца и се приближава до нас на светлината на свещта, примигвайки, едва когато майорът го повиква. Азиатец с масивни челюсти и подпухнали тесни очи, представен ни като адютант на майора. Веднага след това той се оттегли отново в своя ъгъл до прозореца и вдигна яката на сивия си вълнен шинел срещу вятъра, който духаше отвън.

Сега седим четиримата около леглото на Паули, вдовицата, аз, майорът и мрачният блондин. Майорът говори. Той ме моли да преведа неговите учтиви и внимателно премерени думи за хер Паули и вдовицата. Смята, че са семейна двойка. Гледаме се крадешком. Не мога да го разбера що за човек е и го държа под око. Майорът предлага пури, които носи в джоба на куртката си. Паули взема с благодарност две от тях, започва да пуши едната, като използва запалката на майора. И двамата пушат бавно. От време на време майорът учтиво подава пепелника на Паули. Изведнъж той се изправя, пита дали ни безпокои – в такъв случай веднага ще напусне стаята, ама веднага! И се държи така, сякаш е на път да го направи. Не, не, отричаме ние, не ни пречи. След което той отново сяда и продължава да пуши мълчаливо. Перфектен модел на етикет. Друг напълно нов модел от очевидно неизчерпаемата колекция от модели, които СССР ни изпрати. Между другото, той е нервен. Ръката му, която държи пурата, трепери значително. Или има треска? Защото току-що ни каза, че е ранен в коляното и го превързват заедно с другия, мрачния рус лейтенант, в болницата. (Значи и те са в болницата. Бих искал да знам как са били настанени там и къде са са се дянали нашите, които до миналата седмица все още изпълваха всяко легло и всяка стая.)

Съседното хорово дружество вече се е изнесло от нашия апартамент заедно с акордеона. Около нас става тихо. Поглеждам крадешком часовника на блондина. Стрелките вече наближават единадесет. Гледаме се, вдовицата, хер Паули и аз и не знаем какво да очакваме от тези гости.

Сега майорът дава заповед на азиатеца в ъгъла на прозореца. И той вади нещо от един от джобовете на шинела си, което едва успява да измъкне: истинска бутилка немско шампанско! Той го поставя в кръга от светлина от свещта на масата до леглото на Паули. Вдовицата вече тича за чаши. Чукваме се, пием. Между майора и тъмнорусия лейтенант върви нисък разговор, който явно не искат да чуя. Най-накрая майорът се обръща изведнъж към мене и ме пита строго като в училище: „Какво знаеш за фашизма?“.

„За фашизма?“ - повторих, заеквайки.

"Да моля. Обяснете произхода на тази дума. Посочете страната, откъдето идва това политическо движение“.

Мисля трескаво, после заеквам нещо за Италия, Мусолини, древните римляни, fascio като сноп пръчки, което се опитвам да обясня с помощта на щеката на лейтенанта, покрита със значки... И през цялото време ръцете и коленете ми треперят, защото внезапно си мисля, че зная какво представлява този майор и какво иска от мене: иска да ме изпита политически, иска да разбере какви са убежденията ми, миналото ми - за да ме използват след това за някои руски работи, като преводач или като армейски помощник, не зная - и се виждам вече отвлечена и поробена някъде по улиците на войната... Или са хора от ГПУ, искат да ме използват като доносник? Стотици ужасни мисли, усещам как ръцете ми се наливат с олово, едва успявам да произнеса последните думи...

Сигурно съм пребледняла, защото вдовицата, която не разбира и дума от нашия разговор, ме гледа тревожно и въпросително. Тогава чувам майора да казва доволно на мрачния рус лейтенант: „Да, тя има добри познания по политика.“ Вдига чашата си и пие за мое здраве.

Въздъхвам, сърцето ми бие в гърлото. Явно бях издържала изпита, който нямаше друга цел, освен да провери основните ми знания. Допивам и ми наливат остатъка от бутилката шампанско. Очите на вдовицата постепенно се затварят. Време е гостите да си тръгват.

Изведнъж нов тон с открито предложение. Мрачният рус лейтенант с две изречения казва за какво става въпрос: „Майорът иска да ви попита, гражданко, дали го харесвате“.

Смаяна съм, гледайки онемяла двамата мъже. Внезапно майорът се зае с пурата и загаси внимателно остатъка в пепелника. Сякаш не беше чул какво пита лейтенантът от негово име. Не мога да видя в тъмното азиатеца до прозореца. Той все още седи там и мълчи. Не беше получил шампанско.

Тишина. Вдовицата ме поглежда и повдига въпросително рамене.

После пак лейтенантът, безстрастно, с безразличие: „Харесвате ли майора? Можете ли да го обичате?“

Любов? Проклета дума, вече не мога да я слушам, толкова уплашена и изтрезняла съм, че не зная какво да кажа, какво да направя. В края на краищата, мрачният рус лейтенант е от кръга на Анатол. Значи той знае за табуто. Няма ли го вече Анатол? Може ли този майор да е негов заместник? И мисли ли, че поради тома може да наследи и мене? Но не, майорът току-що каза, че в момента живее в болницата, че има там легло.

Изправям се и казвам: „Не. Не разбирам“.

Лейтенантът ме следва през стаята, накуцвайки с щеката си, докато майорът продължава да седи до леглото на Паули, привидно безучастен, гледайки покрай двамата германци, замръзнали там в мълчание, безпомощни и уплашени.

Казвам полугласно на лейтенанта: „А Анатол? Какво става с Анатол?“

„Какво, Анатол? – вика той грубо и високо. - Защо Анатол? Той е много далече. Преместиха го в щаба.“

Анатол е заминал? Така, без нито една дума? Истина ли е това? Но отговорът звучи категорично, с подигравателно превъзходство.

Главата ми се върти. Сега майорът също става, сбогува се с вдовицата и с Паули по най-церемониален начин, чувам го многократно да изразява благодарността си за оказаното му гостоприемство. Паули и вдовицата не разбраха нищо за уговорките. А не смея да говоря на немски с двамата германци в присъствието на руснаците. Зная, че те не харесват това, веднага го приемат за заговор и предателство.

(Следва)

ВИКТОР СУВОРОВ / „ИДОЛЪТ НА ХЪЛМА“ / ЗАБРАНА НА ИСТИНАТА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Печатът „секретно“ означава, че има нещо за скриване. Обикновено става въпрос за нелицеприятни неща (Сьова Новгородцев, Фейсбек, 19 април 2023 година)

1. На 9 май 2022 г. Вячеслав Володин, председател на Държавната дума на Федералното събрание на Руската федерация, публикува следното съобщение в своя Телеграм канал:

„Русия няма да позволи историята да бъде пренаписана и подвигът на народа по време на Великата отечествена война да бъде зачеркнат“.

От текста на Володин следва, че има история на войната, която някои тъмни личности се опитват да пренапишат, изопачат и опорочат.

Никой обаче не се опитва да изопачи историята на войната. Никога никой не е опитвал подобно нещо. И не може да опита.

Историята на войната не може да се изопачи, защото няма никаква история. Никога не е имало. И никога няма да има. Няма какво да се изопачава.

Това, което не съществува, не може да бъде изопачено.

2. На 13 април 1945 г., три дена преди началото на Берлинската стратегическа настъпателна операция, Върховният главнокомандващ на Червената армия и маршал на Съветския съюз Йосиф Висарионович Сталин подписва секретна заповед, според която милиони документи за войната са затворени за 30 години с печати „Секретно“, „Строго секретно“, „Строго секретно. От особена важност”, „Строго секретно. Специална папка“.

Документите за войната били затворени до 12 април 1975 г.

Скоро войната в Европа завършила победоносно.

Окопите били съборени, танковете отписани.

Но сведенията за войната за следващите три десетилетия били прикрити от непробиваемата завеса на държавната тайна.

Не е ли интересно, наистина?

Разказваха ни, че мирният Съветски съюз бил нападнат от коварни врагове, че съветските хора защитавали Родината си.

Какво секретно има в това?

Защо милионите бойци и командири, преживели войната и завърнали се у дома като победители, трябвало да чакат момента, когато архивите ще бъдат отворени през далечната 1975 г.?

3. Но това не е всичко.

Другарят Сталин не само затворил архивите, но и наложил забрана върху опитите за писане и публикуване на официалната история на отминалата война.

В допълнение към това на войниците, сержантите и старшините, офицерите, генералите, адмиралите и маршалите било забранено да пишат, а на издателствата да публикуват каквито и да било спомени за войната.

Изключение се правело само за партизаните. Не за всички, а само за партизанските командири.

Защо само за тях?

Защото партизаните действали в тъмните гори в изолация от основните сили на Червената армия. Имало много малко свидетели на тяхната кипяща дейност. Или изобщо нямало.

Описанията на техните героични дела не хвърляли светлина върху действията на Червената армия. От партизанските истории не можело да се разбере какво се е планирало в големите армейски щабове, какво се е подготвяло, как се е реализирало на практика, какво се е получавало като резултат.

И още: съчиненията на партизански командири можели да бъдат публикувани само след най-строга проверка. А на цензорите били дадени съответните инструкции.

Иначе казано, войната била уж „велика“ и до известна степен дори „отечествена“, само че народът не трябвало да знае нищо за тази война.

4. Народите на Съветския съюз празнували Деня на победата над Германия през 1945, 1946 и 1947 г.

След това другарят Сталин наредил този празник да бъде отменен. Празникът, така да се каже, останал, но се превърна в обикновен работен ден, като деня на служителите от прокуратурата или деня на надзирателите в затвора.

Всеки, който иска, можел да празнува: наливай и пий!

Не било забранено.

Но пий, танцувай и се кълчи само в свободното от работа време.

Можете да ме наричате с любимите си прозвища, но нека поне някой се опита да обясни мотивите за действията на другаря Сталин: защо да се затварят архивите, защо да се крие истината за войната, защо да се отменя празника, заради приближаването на който милиони хората са дали живота си?

5. В разгромената Германия победените фелдмаршали, генерали и адмирали - Алберт Кеселринг и Курт фон Типелскирх, Херман Гот и Хайнц Гудериан, Ерих Шнайдер и Ерих Манщайн, Ханс Фризнер, Зигфрид Вестфал и много други - пишели и публикували своите спомени и размисли за изгубената война.

Германският министър на въоръженията и военната промишленост Алберт Шпеер, който излежал 21 години в единична килия, успял да напише там спомените си и, след като бил освободен, ги публикувал.

Германският външен министър Йоахим фон Рибентроп написал спомените си в килията за осъдени на смърт. Бил екзекутиран, но спомените му били публикувани.

В Германия била написана и скоро публикувана официална история на войната. В тази история всичко било подредено: колко и какви танкове имало, колко самолети, колко оръдия и минохвъргачки, колко кораби, колко били в началото на войната, колко били произведени през години на военните действия, кой и как е командвал дивизиите, корпусите и армиите, какво се е случило в резултат от войната и кой е виновен.

В разгромената Япония била написана и публикувана официална история на войната в 99 тома.

А в Съветския съюз било позволено да се разказват на хората само някакви фрагменти и части от събития:

- глупавите германци струпали на едно място танкове и камиони с гориво, а безстрашен съветски пилот насочил улучения си самолет върху тях и всичките германци били взривени;

- враговете заловили една девойка, но тя не им казала нищо;

- в окупирания от германците Краснодон нелегални окачили през нощта червени знамена.

И това е всичко.

О, не. Не е всичко.

Двама бойци, единият грузинец, другият руснак, се качили на купола на Райхстага и издигнали знаме.

Ето сега е всичко.

Останалото е държавна тайна за тридесет години.

Въпрос: защо другарят Сталин затворил военните архиви за толкова кратък срок, само за 30 години?

Отговорът според мене е следният. Другарят Сталин бил мъдър човек. Той разбрал: ако тайните за войната бъдат затворени веднага за 200 или 300 години, тогава ще възникнат подозрения: какво криете там?

Затова като начало малко, само за 30 години.

Другарят Сталин знаел, че бъдещите управници на Кремъл със сигурност ще удължават постепенно този период.

И те го удължавали.

До 1990 година.

След това до 1015 година.

И през първата четвърт на 21 век ни казват, че архивите за войната все още са затворени. До 2040 година.

Народът ликува: остава да се чака съвсем малко.

Ще дойде тази година и ще научим и ние нещо за войната, която е заповядано да бъде наричана уж „велика“ и до известна степен дори „отечествена“.

Граждани оптимисти, не бих искал да ви разстройвам, но веднъж видях в достопочтения град Бухара едно магаре. Ездачът му държеше в ръцете си тояга, на тоягата имаше връв, а на връвта се люлееше морков пред носа на магарето. До този морков имаше само една стъпка. И още една. И още една.

Магарето вървеше упорито след моркова. Много часове. Без да спира.

Превъзмогвайки умората.

Изпълнено с надежда.

РОБЕСПИЕР: ВОЖДЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Максимилиан Робеспиер може да се счита за основоположник на идеологическия терор, осъществен за целите на революционнато необходимост.

Максимилиан Робеспиер е останал в паметта на потомците като нещо повече от просто „един от вождовете на Великата френска революция от 1789-1794 г.“. Малко ли са били тези вождове - не можеш да ги изброиш! Но от главните актьори в тази велика драма само Робеспиер (и може би Марат) са били удостоени с "висша слава" - техните имена са станали нарицателни...

МАКСИМИЛИАН РОБЕСПИЕР: БЕЗСТРАШЕН РИЦАР ИЛИ КЪРВАВ ПАЛАЧ?

Робеспиер отдавна го нямало, но името му продължавало да се използва активно в политическия лексикон. Враговете на Наполеон нарекли корсиканския парвеню "Робеспиер на кон". Енгелс написал веднъж за Оливър Кромуел - водача на една друга революция, английската, - че "обединява в себе си Робеспиер и Наполеон". Лев Троцкий наричал иронично Ленин „Максимилиан“, а героите от френските комедии през 80-те години дразнели активистите на социалистическата партия на Франсоа Митеран, наричайки ги „робеспиеровци“.

Защо фамилията Робеспиер се превърнала в ругателство за едни и в някакъв суров, но чист идеал - за други? За да отговорим на този въпрос, трябва да започнем с това, с което обикновено започва всяка история на един велик човек - от неговата биография.

„Откриване на Генералните щати. 1839 г.“. Огюст Кудер

Максимилиан Робеспиер е роден на 6 май 1758 г. в град Арас в семейство на потомствени адвокати. Когато момчето пораснало - според семейната традиция - било изпратено да учи право в престижния лицей „Луи Велики“ в Париж. След това последвал юридическият факултет в Сорбоната. През 1781 г. дипломираният бакалавър се завърнал в родния си Арас, където започнал адвокатска практика.

Грамотният, учтив и много акуратен адвокат станал бързо популярен. Между другото, тази черта на Робеспиер била особено запомнена от неговите съвременници - изключителна акуратност (понякога достигаща до маниакална) по отношение на облеклото и външния вид. Перуката на Робеспиер винаги била напудрена, сюртукът му бил идеално почистен и закопчан. По-късно със същата неумолима педантичност той щял да реже главите на множество „врагове на революцията“.

А докато Робеспиер растял, учел и правел първите си стъпки в правното поприще, във Франция назрявали велики събития...

ФРЕНСКАТА МОНАРХИЯ: „НЯМА КАК ДА НЕ РУХНЕ“

В средата на 18 век властта на френските крале изглеждала непоклатима. Но в същото време селяните се задушавали от малкото земя и феодалните данъци, а работниците от градските манифактури живеели полугладни. По-страшно от бедността било обаче пълното безправие на всички, които не принадлежали към двете „първи съсловия“ – дворянството и духовенството. Всички тези безправни хора (които включвали не само селяните и работниците, но и деловите хора, интелигенцията и обикновените служители) били обединени от едно понятие - "третото съсловие".

Наполеон забелязал правилно причината за революцията: „Франция искаше равенство“. Равенство не е в смисъл „да се вземе всичко и да се раздели“, а равенството на всички хора пред закона. Докато в старата Франция нямало и следа от него.

Дворянинът можел спокойно да набие недворянина с тояги (като постъпил шьовалие дьо Роган с великият Волтер). Някой си херцог дьо Фронсак можел да подпали къщата на един търговец, за да похити и изнасили дъщеря му. Пиян граф можел да застреля някой слуга в кръчмата и спокойно да отговори на воплите на кръчмаря: „Включете го в сметката“. Всички тези благородни "лудории" (по терминологията на 18 век) оставали напълно безнаказани.

И чиновническият, и съдебният апарат били прогнили до дъно. Съдебните дела се решавали само със семейни връзки или срещу подкупи. Както казала мадам дьо Тансин (майка на философа д'Аламбер), една много интелигентна куртизанка от 18 век: „Ако самият Господ не простре ръка, просто е невъзможно цялото това нещо да не рухне“.

ЕСЕРИ И КАДЕТИ: ФРАНЦИЯ, 18 ВЕК

Отдавна трупаното недоволство избухнало през 1789 г., когато Луи XVI свикал Генералните щати - съвещателен орган в стара Франция (събрание на депутати от съсловията). Адвокатът Максимилиан Робеспиер също бил избран за депутат в събранието от провинция Артоа.

Целта на Генералните щати от 1789 г. била чисто техническа - да се одобрят нови данъци. Но се случило нещо неочаквано. Генералните щати (или по-скоро част от тях - представителите на "третото съсловие") не пожелали да обсъждат данъците. Вместо това депутатите обявили себе си за Учредително събрание. Кралят заплашил размирниците със сила. В отговор парижани въстанали и на 14 юли 1789 г. превзели Бастилията. Започнала Великата френската революция.

През август 1792 г. хилядолетната френска монархия паднала. Цялата власт преминала в ръцете на депутатско събрание, което получило названието Конвент. Робеспиер участвал във всички тези събития като ръководител на крайната левица. След свалянето на монархията жирондистите (или както ги наричали още „умерените“) управлявали в Конвента. Ако направим аналогии с руската 1917 година, якобинците могат да бъдат сравнени с левите есери. А жирондистите клонят към кадетите - партията на едрия бизнес и университетската интелигенция.

Френските кадети били постигнати от същата съдба като руските: били „пратени по дяволите“ от озлобените народни маси. Революцията не донесла почти никакво облекчение на бедните хора. Напротив, както във всяко преходно време, се добавили нови трудности. При тези условия радикалните лозунги на Робеспиер и Марат намерили най-оживен отклик сред хората.

ЯКОБИНЦИТЕ НА ВЛАСТ: „ВСИЧКИ СА РАВНИ, НО НЯКОИ СА ПО-РАВНИ...“

Звездният час на Робеспиер и неговата група настъпил през юни 1793 г. Заобиколен от тълпи разгневени санкюлоти, Конвентът се предал и изгонил от своите редици депутатите жирондисти. Властта преминава в ръцете на крайно левите – Робеспиер и неговите привърженици (така наречените якобинци).

Робеспиер и най-близките му съмишленици - Сен-Жюст и Кутон – влезли в състава на Комитета за обществено спасение (фактически - правителството на революционна Франция). Въпреки че формално всички членове на Комитета били равни, негласното лидерство в него несъмнено принадлежало на Робеспиер.

Дошли на власт под радикални лозунги, якобинците (и никой не може да ги вини, че са измамили своите избиратели) започнали да прилагат тези лозунги на практика. Бил решен въпросът за земята: всички феодални задължения на селяните били отменени без откуп. Земите на дворяните били конфискувани, разделени на малки парцели и продавани на селяните. А през пролетта на 1794 г. якобинците отишли още по-далече: започнали да раздават парцелите безплатно.

През септември 1793 г. Конвентът установил фиксирани цени за хляба и основните стоки („максимум на цените“). Това била най-радикалната стъпка в икономиката, която революционерите се осмелили да предприемат преди ерата на комунистическите диктатури.

„Превземането на Бастилията“, 1788 г., Жан-Пиер Уел

Но все пак Робеспиер бил запомнен от своите съвременници и от потомците си не със своите социални експерименти. Във времето водачът на якобинците се "прославил" с нещо по-различно. А именно - с терора.

ЯКОБИНЦИТЕ И ЖИРОНДИСТИТЕ: ГОРКО НА ПОБЕДЕНИТЕ!

За първи път вероятно в историята започнал да се използва активно изразът „враг на народа“. И той означавал гарантирана смъртна присъда.

Отначало Робеспиер отправял под ножа на гилотината явни врагове на новата власт. Членове на кралското семейство, аристократи и техните семейства, които не са успели да избягат, свещеници, отказали да се закълнат във вярност на революционния режим. Било ясно, че всички тези хора би трябвало да мразят революцията. Дори аристократите, преминали на страната на републиката, също изглеждали подозрителни - и затова много били екзекутирани (включително трима военни генерали: Адам-Филип дьо Кюстин, Арман-Луи дьо Гонто-Бирон и Александър дьо Богарне).

Разбира се, врагове били и бившите депутати жирондисти (84 души). Тези от тях, които имали неблагоразумието да останат в Париж, се простили с живота си още през есента на 1793 г.

Полетяла в кървавата кошница главата на Брисо - авторът на афоризма "Собствеността е кражба" (по-късно тази фраза е разпространена от известния анархист Пиер-Жозеф Прудон). На ешафода била изпратена и красивата Манон Ролан, съпруга на бившия вътрешен министър. Влиянието на тази очарователна, грациозна жена върху политиката на жирондиския кабинет било огромно. Със сигурност трябвало да умре.

Но повечето от жирондистите избягали благоразумно от Париж в провинцията. А Робеспиер започнал да ги търси. И нещо канибалско лъхало от това безмилостно преследване.

Като подгонени животни, жирондистите се криели при случайни хора, които имали изключителната смелост да ги приютят: в края на краищата за укриване на „врагове на народа“ се полагало смъртно наказание. Една добра жена от градчето Сен Емилион скрила в къщата си седем жирондисти. Това коствало не само нейния живот, но и на нейния съпруг и на стария ѝ баща – всички били безмилостно гилотинирани след присъда на революционния трибунал.

След като научили, че скривалището им е открито, седемте жирондисти избягали в гората. Само един от тях успял да се спаси (това бил Луве дьо Кувре, авторът на известния роман „Любовните приключения на Фобла“). Неговите съратници, за съжаление, били по-малко късметлии. Тъй като не искал да се предаде, Жером Петион, бивш кмет на Париж, погълнал отрова. Приятелят му Бюзо се застрелял. Телата им, наполовина изгризани от вълците, били открити няколко дни по-късно.

Първите месеци на якобинския терор били ужасни, но поне били логични. Защото на гилотината били изпращани истински врагове на режима.

Но това, което станало през март-април 1794 г., изглеждало за съвременниците същинска лудост. През тези пролетни месеци се състояли два съдебни процеса. На подсъдимата скамейка вече не седели аристократи, жирондисти и бунтовници. Пред съда се изправили истински герои на революцията, съратници на Робеспиер от неговата партия (якобинската).

Първият процес бил срещу тези якобинци, които се намирали "отляво" на Робеспиер - така наречените ебертисти (привърженици на Жак Ебер). Вторият – срещу онези, които били „по-десни“ (дантонистите, сподвижници на Жорж Жак Дантон).

Особено тягостно впечатление направил процесът срещу Дантон. Той бил революционна легенда. Името му през 1792-1793 г. гърмяло много по-силно от името на Робеспиер. Никой не направил повече за свалянето на монархията от Дантон. И сега този безстрашен революционер се оказал пред съда на революционния трибунал. Заедно с Дантон на позорната скамейка седял и Камий Демулен. През юли 1789 г. именно той призовал тълпата: "Към Бастилията!"

Последните жертви на терора, отправени за екзекуция

Да се противопоставиш на такива хора е същото като да се противопоставиш на самата революция. Но Робеспиер се осмелил. След мръсен изфабрикуван процес и Дантон, и Демулен, и редица други стари революционери били екзекутирани.

Драматизъм на ситуацията добавял и фактът, че Демулен бил най-добрият приятел на Робеспиер още от ученическите години. На сватбата на Демулен "приятелят Робеспиер" бил свидетел от страна на младоженеца. И сега той изпратил на смърт както Камий, така и малко по-късно съпругата чу Люсил, обезумяла от скръб. На екзекуцията си Люсил Демулен носела бяла, почти сватбена рокля. Така тя отпразнувала второто си събиране с Камий, но вече на оня свят. И тази втора "сватба" тя също дължала на Робеспиер - но не на свидетеля, а на палача.

Казват, че Робеспиер плакал, когато подписвал смъртната присъда на Камий... Не е ли бил прав Пушкин, когато нарича Робеспиер "сантиментален тигър"?

Но възниква логичният въпрос: защо Робеспиер е направил всичко това? Какво го е накарало?

Отговорът е прост: идеята, доведена до фанатизъм. Робеспиер не е имал никакво удоволствие от екзекуциите. Той не се присмивал на жертвите, не се наслаждавал на страданието им. Всичките разправи извършвал като скучна счетоводна операция. Дори на върха на властта Робеспиер водел живот на аскет. Ласкателите му дали прякора Неподкупния - и трябва да се признае, че това не било всъщност ласкателство, а истината. Той не правел нищо за себе си. Само за революцията.

Този възпитаник на Русо бил толкова дълбоко проникнат от постулатите за триумфа на Разума и Добродетелта, че просто отричал правото на живот за онези, които смятал за не много разумни и недостатъчно добродетелни. А истинската добродетел на революционера е умението в процеса на борба да не се колебае, да взема сурови решения.

Един от старите болшевики ще каже за Йосиф Сталин: „Той първо обожестви Ленин, а после унищожи неговите съратници – заради несъгласието им с него“. Много преди Сталин Робеспиер направил същото. Той издигнал до Абсолют представите си за това от какво има нужда революцията. А след това унищожил всеки, който се отклонявал от този Абсолют.

Да, Робеспиер бил фанатик. Само фанатик би могъл да произнесе такива думи (на заседанието на Конвента, 5 февруари 1794 г.): „Терорът не е нищо друго освен бърза, строга и неумолима справедливост. Следователно той е проява на добродетел.“

"Терорът е добродетел"... На подобна формулировка биха завидели и героите на Джордж Оруел.

РЕВОЛЮЦИОННА КРИЗА: ГОРЕЩОТО ЛЯТО НА 1794 ГОДИНА

През лятото на 1794 г. Франция умирала от жега и страх. След като обявил, че терорът е основен инструмент за изграждане на „светло бъдеще“, Робеспиер вече не можел да спре. На 10 юни 1794 г. Конвентът - под натиск на Робеспиер - одобрил "Закона за революционния трибунал". Този закон анулирал цялата правна система. Предварителният разпит на обвиняемия бел отменен (разпитвали го направо в съда). Свидетели не се допускали. Институтът на защитата бил премахнат. Апелации не се допускали. За всички контрареволюционни престъпления имало само една наказателна мярка - смъртно наказание.

Гилотините във Франция (те и преди не спирали) започнали да работят с двойно по-голяма скорост. Затворите били препълнени. Във влажните подземия царяла атмосфера на чувствена лудост, защото жените и мъжете били поставяни в общи килии, неотделени един от друг. Близкият нож на гилотината събирал заедно аристократка и якобинец, "незаклел се" свещеник и спекулантка, жирондистка и санкюлот.

Но през същото лято на триста километра от Париж се случило събитие, което решило съдбата на Робеспиер...

ПОБЕДАТА, КОЯТО ПОГУБИЛА РОБЕСПИЕР

Несъмнена заслуга на Робеспиер и "правителството на терористите" (както неговите врагове наричали Комитета за обществено спасение) била създаването на армия, способна да защити Франция. През лятото на 1793 г. избухнали въстания в 60 от 83 департамента, а австрийските, пруските, английските, испанските и савойските войски се намирали на границите на републиката.

Якобинците въвели всеобща военна повинност, реквизирали хранителни доставки от богатите, изпратили "твърди" комисари във войските и за кратко време успели да сформират 14 армии. Тези 14 армии на Конвента обърнали хода на войната.

Коренният прелом се превръща във факт след победата при Фльорюс на 26 юни 1794 г. Австрийската армия била напълно разбита. Заплахата от директно нахлуване във Франция била елиминирана.

И именно това погубило правителството на якобинците. Наистина, защо Конвентът търпял Робеспиер? Защото неговият терор пазел от евентуален "бял терор". Робеспиер разреждал редиците на Конвента, така да се каже, избирателно. А дворяните емигранти се канели (и шумно го заявявали) да окачат целия Конвент по уличните лампи - без разлика между фракции и партии.

Но след победата при Фльорюс заплахата от възстановяване на монархията вече не била страшна. Така че Робеспиер вече станал ненужен.

Това, което се случило по-нататък, е добре известно. Група крадливи депутати от Конвента (Пол Барас, Жан-Ламбер Талиен, Луи Фрерон, Жозеф Фуше и други), разбирайки, че са застрашени от неизбежна смърт на гилотината, организирали заговор.

На 27 юли 1794 г. (9 термидор според френския революционен календар) по време на заседание на Конвента заговорници обвинили от трибуната всемогъщия диктатор на Франция в узурпиране на властта и в измяна на революционното дело. И се случи нещо, което никой не очаквал. Обикновено мълчаливото, уплашено мнозинство от Конвента (така нареченото блато) се разбунило и погубило Робеспиер. Депутатите не му простили онзи животински страх, в който живеели през последните месеци. Конвентът незабавно постановил арестуването на тирана. Никой не се нуждаел от дълъг процес. Още на следващия ден Робеспиер и неговите сподвижници били гилотинирани...

P.S. В затворническата си килия Жорж Жак Дантон изрекъл знаменитите думи: „Революцията е като Сатурн. Тя изяжда своите деца." Казват, че когато бил каран за ешафода в обикновена каруца, Дантон извикал, минавайки покрай къщата, в която живеел Робеспиер: „Максимилиан, ти ще ме последваш много скоро!“

Пророчеството на Дантон се сбъднало. Робеспиер бил последният велик син, изяден от революцията. След това започнало бързо и поетапно връщане назад от радикалните идеи към "вечните ценности" ...

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1986 г. / ХИМИЯ / ДЖОН ПОЛАНИ

Джон Полани (John Polanyi)

23 януари 1929 г.

Нобелова награда за химия (заедно с Дъдли Хършбак и Ли Юан Цъ)

(За приноса, свързан с динамиката на елементарните химични процеси“)

Канадският химик Джон Чарлз Полани (унг. Янош Кароли Полани - бел. П. Н.) е роден в Берлин в семейството на Майкъл Полани (унг. Михали Полани – бел. П. Н.) и Магда Елизабет (Кемени) Полани, които са от унгарски произход. Когато момчето е на четири години, семейството се премества от Германия в Англия, в Манчестър, където баща му става професор по химия в Манчестърския университет.

Като получава основно и средно образование в манчестърско училище, Полани постъпва през 1946 г. в Манчестърския университет и успява да слуша лекции по химия на баща си, който скоро напуска факултета по химия и става в същия университет професор по философия.

Колегите на бащата на Полани в химичния факултет са до голяма степен привърженици на изучаването на простите химични реакции, базирани на молекулярна основа. Един от бившите студенти на Полани старши, Ърнст Уорарст, става научен ръководител на Полани. Темата на докторската дисертация на Уорарст е свързана с опити, проведени с помощта на прибор с натриев пламък. Тези опити позволяват на бащата на Полани и на неговите колеги да определят вероятността дали сблъсъкът на натриев атом с определена молекула ще доведе до реакция. Полани, под ръководството на Уорарст, измерва енергията на химичните връзки с помощта на пиролиза (разлагане при висока температура). През 1952 г. ученият получава докторска степен по химия.

През годините, прекарани в Манчестърския университет, се определя посоката на последващата работа на Полани върху молекулярната основа на химичните реакции. В Манчестърския университет основно внимание се обръща на нерешения проблем с абсолютните скорости на реакциите, иначе казано – на въпроса дали молекулярен сблъсък с определена сила ще доведе до образуването на нови химични вещества. Полани пренасочва тази задача към въпроса какви видове сили най-често водят до реакции. Той решава, че отговорът на този въпрос се намира най-лесно чрез изучаване на движението на новообразуваните продукти от реакцията, защото силите, действащи в "преходното състояние" (от момента, в който реагентите влязат в контакт преди появата на продукти от реакцията) не може да не оставят отпечатък върху продуктите на реакцията.

След защита на докторската си дисертация Полани работи през 1952-1954г. заедно с Е. У. Р. Стейси в лабораториите на Държавния научно-изследователски съвет на Канада в Отава, Той все повече и повече се убеждава, че е поставил правилно въпроса и че трябва да започне да търси неговия отговор. Не може да се каже, че през студентските си години в Англия ученият се чувства призван към избраната от него професия. Основните му интереси са по-скоро в политиката, журналистиката и поезията. Интересът към науката е някъде на заден план. Слънчевият климат на Отава обаче събужда у учения жажда за творчество: Полани започва да се занимава ентусиазирано с лабораторна работа. Заедно със Стейси той решава да провери дали господстващата тогава теория за преходното състояние на скоростта на реакциите има "пророческа сила" и след някои изчисления стига до заключението, че тази теория е недоказана, защото не казва нищо за силите, действащи по време на преходното състояние. Няколко месеца от двете си години в Държавния научно-изследователски съвет той работи в лабораторията на Герхард Херцберг, където конструира спектроскопична инсталация за проверка на вибрационното и ротационното възбуждане на йодните молекули. „Сигурно съм бил воден от някаква невидима ръка“ - спомня си Полани по-късно за този период. И наистина, по-нататък ученият измерва в продуктите от реакцията точно тези видове преход, които изучава в лабораторията на Херцберг.

След това Полани по покана на американския химик Хю Стот Тейлър работи две години в Принстънския университет в САЩ със стипендия, отпусната му за научни изследвания като доктор на науките. Там той се срещна с двама от колегите на Тейлър, Майкъл Боударт и Дейвид Гарвин, които изследват вибрационно възбуждане в продуктите от реакцията на атомарния водород с озона. При тази реакция се наблюдава оранжево сияние, когато продуктът от реакцията премине спонтанно от състояние на силно възбудени вибрации към много ниско състояние на възбуда. Въпреки че Полани не е участвал в тези експерименти, те оказват силно влияние върху него. Относително високата честота на излъчване (високите обертонове) на тези вибрационни преходи довежда Полани до идеята за възможността да бъдат открити много по-вероятни "фундаментални преходи", причинени от по-малки промени във вибрационното състояние, при които трябва да се наблюдава инфрачервено излъчване с по-ниска честота. Връщайки се през 1956 г. в Канада, за да чете лекции по химия в университета в Торонто, Полани не забравя тази идея, която го осенява в Принстън.

Заедно със студентите от първата си година ученият наблюдава увеличаването на скоростта на образуване на хлороводород по време на вибрационно възбуждане на екзотермична реакция (при която се отделя топлина) на атомарен водород и молекулярен хлор. Опитът с хлороводорода, съобщение за който се появява за първи път през 1958 г., помага на Полани и неговата група да изберат посоката на основната си работа.

Този експеримент е прост и евтин. Атомарният водород, образуван при електрически разряд (с използване на неонов трансформатор за осигуряване на високо напрежение), се смесва при ниско налягане с поток от газообразен хлор в съд, снабден с "прозорчета" от натриев хлорид, прозрачни в инфрачервената област. Пред всяко „прозорче“ е поставен инфрачервен спектрометър. Съдът, в който протича реакцията, остава студен на допир, но излъчва инфрачервен спектър, което показва наличието на водород при температура от няколко хиляди градуса. Това молекулярно възбуждане е химическо по природа и представлява инфрачервена хемилуминесценция.

През 1958 г. Полани и неговият студент Дж. К. Кешион завършват свое съобщение с твърдението, че „благодарение на този метод може да се получи информация относно разпределението на вибрационната и вероятно ротационната енергия сред продуктите на трицентровата реакция. И този вид информация е само първата от възможностите, които методът отваря пред химиците“.

Но даденото от тях обещание е изпълнено едва 10 години по-късно. Извършена е много работа, в която участват студенти на Полани от много учебни години. Един от проблемите, които възпрепятстват изследването, е вибрационното и ротационното "затихване". Този проблем е решен чрез използване на разпрашване на газообразни реагенти, които се пресичаха в центъра на вакуумна камера, изпускайки инфрачервено излъчване, придружаващо образуването на продукти от реакцията. След това продуктите на кондензацията по стените на камерата, охладени с течен азот, се отстраняват, преди да имат време да релаксират (да дойдат в основно състояние). Тази прекъсната релаксация довежда до първите количествени определяния на "подробните константи на скоростите", иначе казано – на скоростите, с които в хода на реакцията се образуват продукти със специфични вибрационни и ротационни състояния и, следователно, транслационни, пренасяни от възбуждането.

Измерванията, свързани с транслационното възбуждане, поставят основата за разработването на два метода наведнъж - метода на инфрачервената хемилуминесценция на Полани и метода за изследване на пресичащите се молекулярни снопове, които представляват основно алтернативно средство за извършване на такива измервания. Методът на пресичащите се молекулярни снопове, при който първоначално измерените величини представляват транслационни и ъглови разпределения, е открит от Дъдли Хършбак и Ли Юан Цъ през 1967 г.

Основните технологични изчисления, извършени от Полани, са описани в неговата статия "Инфрачервен мазер, зависим от вибрационно възбуждане" ("An Infrared Mazer Dependent on Vibrational Excitation"), написан през 1960 г. Но "Physical Review Letters", където Полани изпраща статията, отказа да я публикува като непредставляваща научен интерес. В тази статия Полани развива идеята, представена през 1958 г. от Чарлз Таунс и Артър Шолоу, която по-късно води до създаването на лазера. Таунс и Шолоу предвиждат електронно възбудена среда. Полани също предлага средата да бъде създадена от вибрационно и ротационно възбудени молекули. Предложението му има няколко привлекателни черти. Първо, благодарение на феномена, който Полани нарича частична инверсия на насищането, лазерно активна среда може да бъде създадена просто чрез частично охлаждане на горещ газ. Второ, активна среда може да бъде генерирана чрез химична реакция; такъв метод в момента е известен като лазер с химично изпомпване. Освен това Полани предполага, че подобни лазери трябва да съществуват в природата в горните слоеве на атмосферата.

"Physical Review Letters" не отпечатва и отчета на американския физик Теодор Х. Мейман за първия действащ лазер по същата причина, която е изтъкната, когато отказа да публикува статията Полани. Когато Полани разбра това, дава статията си през септември 1960 г. без никакви промени в „Journal of Chemical Physics“. И там тя е публикувана веднага. Оттогава осцилаторните (разработени от Ч. К. Н. Пейтел) и по-специално химичните лазери (разработени от Дж.Ч. Паймантел) се превръщат в най-мощния източник на инфрачервено излъчване. Разговаряйки със спонсори, финансиращи фундаментални изследвания, които настояват да се докаже възможността за практическо приложение на научните открития, Полани с радост им задава въпроса дали биха били толкова далновидни, че да субсидират изследването на едва забележимо светене, виждайки го като начин за разработване на най-мощните от съществуващите лазери.

Въпреки своята простота, инфрачервената хемилуминесценция предоставя най-пълната, подробна и достъпна информация за енергийното разпределение на продуктите от химичните реакции. Такава информация се използва за проверка на теориите за молекулярния механизъм на простите обменни реакции. Изследователската група, ръководен от Полани, използва компютърно моделиране от самото начало на своите експерименти. Високоскоростните компютри позволяват да се решат сложни уравнения, свързани с движението на реагиращите частици, а комбинацията от теория и практика отваря възможността да се погледне дълбоко в същността на процесите. Инфрачервената хемилуминесценция не се ограничава до измерване на степента на възбуждане на продуктите от реакцията. Тя може да се използва също за определяне как вибрационното и ротационно възбуждане на различни реагенти влияе върху вероятността за протичане на реакциите.

В последно време обхватът на научните интереси на Полани се разширява. Той се занимава със спектроскопия на реактивното преходно състояние, като се стреми да проникне в същността на „молекулярния танц“, наблюдавайки участващите в него молекули в момента, когато те, както Полани образно определя този процес, са „на сцената, а не зад кулисите, непосредствено преди началото на танца и след неговото завършване“. Групата на Полани изследва също така фотохимията на абсорбираното състояние, използвайки ултравиолетово лазерно лъчение, за да предизвика реакции между съседни молекули, прилепнали към твърда повърхност. Групата се надява да успее да подреди молекулите по всяка предварително зададена схема и да ги накара да реагират по определен начин.

В края на 50-те години. Полани стигна до извода, че учените трябва да участват в обществения живот, особено в ерата на ядрените оръжия, когато проблемът за оцеляването е остър. През 1960 г. той става основател и председател на канадска група от учени, част от Пъгуошкото движение, и остава неин председател до 1978 г. Полани е активен член на Комитета по въпросите на международната сигурност към Националната академия на науките на САЩ и на Канадския център за контрол на въоръжаването и разоръжаването.

Полани участва активно в работата на Кралското дружество, на Канадския комитет за свобода на научната дейност и на Канадския комитет на учените. Намира време да участва и в „Канадските дискусии по проблемите на политиката в областта на науката“. Полани вярва, че само фундаменталната наука може да допринесе за бъдещото развитие на човечеството, а на упрека за непрактичността на чисто теоретичните изследвания отговаря: „Няма нищо по-непрактично от науката, фокусирана само върху нуждите на днешния ден“.

През 1958 г. Полани се жени за Анна Ферар Дейвидсън от Торонто, музикантка и учителка по музика. Семейството има дъщеря и син. Полани смята себе си за "невежа в музиката", но получава естетическо удоволствие от изкуството, литературата и поезията. Той и съпругата му, изпълнявайки съответните роли, пишат текстове и музика за професионално изпълнени пародии. В младостта си ученият обича гребе с кану-каяк, любител пилот е от висок клас, а днес предпочита ските и туризма.

Освен Нобелова награда Полани получава много други награди, сред които медала Марлоу на Дружеството „Фарадей“ (1962 г.), наградата Стейси за естествени науки (1965 г.), медала Хенри Маршал Тоури на Кралското дружество на Канада (1977 г.) и наградата Уулф (1982 г.). Многократно е признат за водещ преподавател. Ученият е удостоен с почетни степени от 12 канадски университета и 2 водещи учебни заведения в САЩ – Харвардския университет и Политехническия институт „Ранселер“. През 1974 г. и през 1979 г. става кавалер на Ордена на Канада с различни степени. Член е на Кралските дружества на Канада и Лондон, чуждестранен член е на Американската академия на науките и изкуствата, на Американската национална академия на науките и на Папската академия на науките в Рим.

Превод от руски: Павел Б. Николов

ДИМИТЪР СТРАШИМИРОВ / “ВАСИЛ ЛЕВСКИ“ / „СВЕДЕНИЯ, СЪБРАНИ В НАШИ ДНИ“ / ДРУЖЕСТВО „В. ЛЕВСКИ“ ОТ ЛОВЕЧ ДО ДРУЖЕСТВО „В. ЛЕВСКИ“ В КАРЛОВО

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на документи от по-късно време, свързани със съвремието на Васил Левски.

Документите са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 530

Дружество „В. Левски“ от Ловеч до дружество „В. Левски“ в Кардово

Ловеч, 8 март 1923 г.

До Ученолюбивото дружество „Васил Левски“

гр. Карлово

Господа,

Тука се разкриват интересни данни по предаването на Левски. Още от 3-4 години се мълви из града, че тукашният свещеник Георги Антипов има сигурни доказателства, че Левски е предаден не от поп Кръстя, а от други. Но това бяха все още мълви, които можеха само да заинтересуват човека, но не и да го уверят. Преди празненството [1] обаче, споменатият свещеник Георги Антипов е заявил публично, че Левски не е предаден от поп Кръстя, че неговото семейство въобще е съвсем непричастно към това предателство, че предателите са други и има замесена и жена. Поканен да разкрие истината, той заявил, че това представлява професионална тайна и ще стане известно след смъртта му. Знае се почти положително, че свещеник Георги Антипов притежава изповед, която разкрива истинските предатели. Но съществува опасност, че ако се чака смъртта на свещеника, може да се прикрие изповедният документ. Жената е умряла, един от предателите също е умрял, а „предполагаемият“ друг участник е още жив човек, е с влияние и са правени опити да подкупят сина на свещ. Георги Антипов да прикрие документите. Свещеникът е доста стар, живее в уединение и е опасно при смъртта му да успеят заинтересовани хора да унищожат документите. Същият свещеник при един разговор по предаването на Левски е заявил: „и да не беше предаден, той щеше да умре!“

Господа,

Мисля, че на дружеството се налага дълг да се заинтересува по тоя въпрос и направи всичко възможно да се разкрие истината. Требва да се действа обаче предпазливо. Гласност на тая работа чрез печата не требва да се дава. Най-добре ще бъде да се действа пред Св. Синод да разреши на свещеника да разкрие изповедния документ или да го предаде на пазене там. Аз мисля, че в тази работа може да Ви бъде много полезен Минко Генов.

Мисля, че с това изпълнявам дълга си като съгражданин и оставам с почит

(подпис) Д-р Ив.Неделчев

Верно. Председател на Ученолюб. дружество „В. Левски" Карлово

24.V.1923 г.

БЕЛЕЖКИ

1. Петдесетгодишнина от смъртта на Левски: 6-19 февруари 1873 г.

(Следва)

ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА / 7. КАЛЕЙДОСКОП ОТ СПОМЕНИ ЗА ИСУС: ЙОАН, ТОМА И ДРУГИ

АВТОР: БАРТ ЕРМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АНОТАЦИЯ. От тази книга ще научите откъде са се появили разказите за живота на Исус от Назарет, влезли в каноничните Евангелия, как са се предавали устно десетилетия наред до момента на писмената им фиксация в свещени текстове и може ли да се доверяваме на спомена за тях като надеждно свидетелство.

Световно известният изследовател на Библията и на ранното християнство Барт Ерман се основава на най-новите изследвания на древните култури, на ранното християнство, на механизмите на паметта, на принципите на работа на мозъка и разказва как и защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с времето, преди да се появи и да се разрасне Църквата, изградено върху неговото име.

ДО ТУК:

УВОД / СПОМЕНЪТ И ИСУС

1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ: СПОМЕНИ ЗА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА СПЪТНИЦИТЕ НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА РАЖДАНЕТО И ДЕТСТВОТО НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ИСУС/ ИСТИНСКИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИСУС

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА: ХЕРМАН САМУЕЛ РЕЙМАРУС / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ: НАУЧЕН КОНТЕКСТ / НАЧАЛО НА КРИТИКАТА НА ФОРМИТЕ / НЕ СА ЛИ УЧЕЛИ НАИЗУСТ ПРЕДАНИЯТА? / „КОНТРОЛИРАНА“ ЛИ Е БИЛА ТРАДИЦИЯТА? / КАК СЕ РАЗПРОСТРАНЯВАЛИ ПРЕДАНИЯТА

3. СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ И ЗАПАЗИЛИТЕ СЕ ЕВАНГЕЛИЯ: КАК ИЗСЛЕДВАЛИ СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ / СПОМЕНИ ЗА БААЛ ШЕМ ТОВ / ИСУС И ОЧЕВИДЦИТЕ / ЕВАНГЕЛИЯТА И СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ / ЕВАНГЕЛИЯТА И НАЙ-ДРЕВНАТА ЦЪРКВА / СВИДЕТЕЛСТВОТО НА ПАПИЙ / ЕВАНГЕЛИЯТА В КРАЯ НА II ВЕК / ЗАЩО МАТЕЙ, МАРК, ЛУКА И ЙОАН? / ИСТИНСКИТЕ АВТОРИ НА ЕВАНГЕЛИЯТА

4. ИЗКРИВЕНИТЕ СПОМЕНИ И СМЪРТТА НА ИСУС: ПРОУЧВАНЕ НА ПАМЕТТА: В НАЧАЛОТО / „ЗАПОМНЯНЕ“, 1932 г. / ПО-НАТАТЪШНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ / ПОМНИМ ЛИ СЪЩНОСТТА? / СЪЩНОСТТА НА СПОМЕНИТЕ ЗА СМЪРТТА НА ИСУС / ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ / ОЧИСТВАНЕТО НА ХРАМА / МЕЧОВЕ В ГРАДИНАТА / СЦЕНАТА С ВАРАВА / РАЗКЪСВАНЕТО НА ЗАВЕСАТА В ХРАМА / СПОМЕНИТЕ ЗА СМЪРТТА НА ИСУС

5. ИЗКРИВЕНИТЕ СПОМЕНИ И ЖИВОТЪТ НА ИСУС: СИЛНА ЛИ Е ПАМЕТТА НА УСТНИТЕ КУЛТУРИ? / НАЧАЛО НА ИЗУЧАВАНЕ НА УСТНАТА СЛОВЕСНОСТ: ЮГОСЛАВСКИТЕ РАЗКАЗВАЧИ / ПО-НАТАТЪШНИ ПОТВЪРЖДЕНИЯ / ПОВЕСТВОВАТЕЛНИТЕ ПРЕДАНИЯ В УСТНИТЕ КУЛТУРИ / ДОСТОВЕРНИ ПРЕДАНИЯ ЗА ЖИВОТА НА ИСУС / ИЗКРИВЕНИ СПОМЕНИ ЗА УЧЕНИЕТО НА ИСУС / УЧЕНИЕТО НА ИСУС: ПРОМЯНА НА СЪЩНОСТТА / ИЗКРИВЕНИ СПОМЕНИ ЗА ДЕЛАТА НА ИСУС / СПОМЕНИ, КОИТО СЕ ПРОМЕНЯТ ПРИ ПРЕРАЗКАЗА

6. КОЛЕКТИВНАТА ПАМЕТ И НАЙ-СТАРОТО ЕВАНГЕЛИЕ: „ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК“ / ЗА КОЛЕКТИВНАТА ПАМЕТ: МОРИС ХАЛБВАКС / ЯН АСМАН И ИЗСЛЕДВАНЕТО НА „ИСТОРИЯТА НА ПАМЕТТА“ / КОЛЕКТИВНАТА ПАМЕТ ЗА МАСАДА / ПАМЕТТА ЗА ИСУС В „ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ МАРК“ / ИСУС – НЕРАЗБРАНИЯТ БОЖИ СИН / ПАМЕТТА НА МАРК ЗА ИСУС

7. КАЛЕЙДОСКОП ОТ СПОМЕНИ ЗА ИСУС: ЙОАН, ТОМА И ДРУГИ

Обсъдихме надълго и нашироко как спомените за Исус са били формирани, подлагани на влияния и промени, измисляли са се в устните предания, които са били разказвани 40-65 години след смъртта на Исус. Но в предишната глава се интересувахме от феномена „колективна памет“. И като пример взехме най-старото от нашите евангелия: това, което се приписва на Марк.

В тази глава ще преминем към други колективни спомени. Може би най-интересната особеност на най-старите евангелия – канонични и неканонични – е колко различно помнят Исус. Това богато разнообразие става очевидно веднага щом ги разгледаме не като източници на информация за Исус, а като отражение на спомените на християнските общини. Тук преминаваме от история към мнемонична история.

Разбира се, има много прилики между спомените на различните християнски църкви за Исус. В края на краищата всички те принадлежали на вярващите в Исус като реална историческа личност: човек, който е живял и поучавал в Галилея и е бил разпънат по времето на Понтий Пилат в Юдея. Затова много спомени за него си съответстват. Друго обаче е удивително: колко много разлики има между тези спомени. Как това богато разнообразие помага да бъдат разбрани общините, които са пазили и записвали своите спомени за този, който стои в основата на тяхната Църква: човека Исус?

Като начало ще разгледаме подробно два текста: каноничното „Евангелие от Йоан“ и неканоничното „Евангелие от Тома“. Спомените за Исус, отразени в тези книги, са коренно различни не само от спомените на Марк, но и помежду им. След това ще засегнем накратко колективните спомени, които се съдържат в още шест текста (включително три новозаветни). Надявам се, че накрая ще стане ясно: в ранното християнство не е имало единен образ на Исус. Пред нас се разкрива пъстър калейдоскоп от образи.

(Следва)

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА - 21

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ЧАРЛЗ ДИКЕНС (1812-1870) - “СТУДНИЯТ ДОМ“ (1852—1853)

* * *

Преди да преминем към истинските деца в значимата за Дикенс тема за децата, нека погледнем измамника Харолд Скимпъл. Скимпъл, този фалшив диамант, ни е представен в шеста глава от Джарнднис: "... няма да намерите друг като него в целия свят - това е най-прекрасно творение ... дете." Подобна дефиниция на детето е важна за разбирането на романа в най-съкровената, съществена част на който става дума за бедствието на децата, за страданията, преживени в детството - и тук Дикенс е винаги на висота. Затова определението, намерено от един добър и мил човек, Джон Джарндис, е съвсем правилно: детето от гледна точка на Дикенс е прекрасно създание. Но е интересно, че определението "дете" не може да се припише на Скимпъл. Скимпъл заблуждава всички, заблуждава мистър Джарндис, че той, Скимпъл, е невинен, наивен и безгрижен като дете. Всъщност това съвсем не е така, но тази негова фалшива детинщина опорочава достойнството на истинските деца – героите на романа.

Джарндис обяснява на Ричард, че Скимпъл е, разбира се, възрастен мъж, поне на неговата възраст, „но по свежестта на чувствата, простодушието, ентусиазма и очарователната безхитростна неспособност да се занимава с житейски дела - той е истинско дете.“

„Той е музикант - но само любител, въпреки че би могъл да стане професионалист. Освен това е любител художник, въпреки че също би могъл да превърне рисуването в своя професия. Много надарен, обаятелен човек. Няма късмет в делата си, няма късмет в професията си, няма късмет в семейството си, но това не го притеснява... истинско дете!

- Вие казахте, че е семеен човек, значи има деца, сър? — попита Ричард.

- Да, Рик! Около половин дузина — каза мистър Джарндис. - Повече! Вероятно дузина. Но той никога не се е интересувал от тях. И как? Той има нужда от някой да се грижи за самия него. Истинско дете, уверявам ви!“

За първи път виждаме мистър Скимпъл през очите на Естер: „Дребен жизнерадостен човек с доста голяма глава, но с деликатните черти и нежния си глас, той изглеждаше необичайно очарователен. Говореше за всичко на света толкова лесно и естествено, с такава заразителна веселост, че беше удоволствие да го слушаш. Фигурата му беше по-стройна от тази на мистър Джарндис, цветът на лицето му беше по-свеж, а сивите му коси бяха по-малко забележимо и затова изглеждаше по-млад от приятеля си. Изобщо приличаше повече на преждевременно остарял млад човек, отколкото на добре запазен старец. В обноските и дори в костюма му имаше някаква безгрижна небрежност (косата му беше някак разчорлена, а слабо завързаната му вратовръзка се вееше като у автопортретите на познати художници) и това неволно ми внушаваше мисълта, че прилича на романтичен младеж, който е грохнал по странен начин. Веднага ми се стори, че неговите маниери и външен вид изобщо не са същите като на човек, който като всички възрастни хора е минал през дълъг път на грижи и житейски опит. Известно време той бил домашен лекар на германски принц, който след това се разделил с него, защото „винаги се държал като същинско дете“ по отношение „на мерките и теглилките“, не разбирал нищо от тях (освен че му били противни). Когато изпращали хора да го викат, за да помогне на принца или на някой от неговото обкръжение, „той обикновено лежал по гръб в леглото и четял вестници или рисувал фантастични скици с молив, поради което не можел да отиде при болния“. В крайна сметка принцът се ядосал - "съвсем основателно", призна си откровено мистър Скимпъл - и отказал услугите му, а тъй като за мистър Скимпъл "не останало в живота нищо друго освен любов" (което обяснява с очарователна веселост), той "се влюбил, оженил се и се сдобил с румени бузи". Неговият добър приятел Джарндис и някои други добри приятели му търсели от време на време едно или друго занимание, но нищо добро не излязло от това, тъй като той, трябва да призная, страда от две от най-древните човешки слабости: първо, той не знае какво е "време", и второ, не разбира нищо от пари. Затова никога не се явява никъде навреме, никога не може да върши никакви дела и никога не знае колко струва това или онова. Какво пък! <...> Всичко, което иска от обществото, е да не се намесва в живота му. Не е толкова много. Нуждите му са нищожни. Дайте му възможност да чете вестници, да разговаря, да слуша музика, да се любува на красиви пейзажи, дайте му агнешко, кафе, пресни плодове, няколко листа бристолски картон, малко червено вино и нищо друго не му трябва. В живота той е истинско дете, но не плаче като децата, искайки луната от небето. Той казва на хората: „Вървете с мир всеки по своя път! Ако искате, носете червена униформа на войник, ако искате синя униформа на моряк, ако искате епископско облекло, ако искате престилка на занаятчия, а ако не, забодете си перо зад ухото, както правят чиновниците; стремете се към слава, към святост, към търговия, към промишленост, към каквото и да било, просто... не се намесвайте в живота на Харолд Скимпъл!"

Всички тези мисли и много други той ни изложи с необикновен блясък и удоволствие, но говореше за себе си с някаква жива безпристрастност, сякаш не го беше грижа за себе си, сякаш Скимпъл беше някакво странично лице, сякаш знаеше, че Скимпъл, разбира се, има своите странности, но и своите изисквания, с които обществото е длъжно да се заеме и не трябва да ги пренебрегва. Той просто очароваше слушателите си “, въпреки че Естер не престава да се смущава на какво основание този човек е свободен както от отговорност, така и от морален дълг.

На следващата сутрин по време на закуската Скимпъл започва увлекателен разговор за пчелите и търтеите и откровено признава, че смята търтеите за въплъщение на по-приятна и мъдра идея от пчелите. Но Скимпъл съвсем не е безобиден търтей без жило и това е неговата съкровена тайна: той има жило, но то е скрито за дълго време. Детската безцеремонност на изявленията му радва мистър Джарндис, който внезапно открива прям човек в един двуличен свят. Но прямият Скимпъл просто използва добрия Джарндис за свои цели. По-късно, вече в Лондон, зад детските пакости на Скимпъл все по-ясно ще изплува нещо жестоко и зло. Агентът на съдия-изпълнителя Ковинс, някой си Некет, който веднъж идва. да арестува Скимпcл за дълг, умира и Скимпcл, поразявайки Естер, съобщава за това по следния начин: „«Ковинсов» (Скимпъл променя нарочно името на Ковинс – бел. П. Н.) е арестуван от Великия съдия-изпълнител смъртта - каза мистър Скимпъл. - Той вече няма да оскърбява слънчевата светлина с присъствието си.“ Докосвайки леко клавишите на пианото, Скимпъл се шегува с починалия, който е оставил децата си кръгли сираци. „И той ми каза - започна мистър Скимпъл, прекъсвайки думите си с тихи акорди там, където поставям точки (казва разказващата – Вл. Н.). - Какво е оставил „Ковинсов“. Три деца. Кръгли сираци. И тъй като професията му. Не е популярна. Подрастващите „Ковинсови“. Живеят много зле”. Обърнете внимание на стилистичното средство тук: жизнерадостният измамник редува шегите си с леки акорди.

След това Дикенс постъпва много умно. Решава да ни заведе при осиротелите деца и да ни покаже как живеят; в светлината на техния живот се разкрива фалша на "детето" Скимпъл. Естер разказва: „Почуках на вратата и от стаята се чу ясен глас:

- Заключени сме. Ключът е у мисис Блайндър.

Сложих ключа в ключалката и отворих вратата. В окаяна стаичка със скосен таван и много лошо обзавеждане стоеше мъничко момченце на пет-шест години, което люлееше на ръце тежко дете на година и половина (харесвам тази дума „тежко“, благодарение на нея фразата се установява на правилното място. - Вл. Н.). Времето беше студено, а стаята не беше отоплена; вярно, децата бяха увити в някакви вехти шалове и пелеринки. Но тези дрехи, очевидно, не топлеха добре - децата се бяха свили от студ, а нослетата им се бяха зачервили и заострили, въпреки че момчето ходеше напред-назад без почивка, люлеейки и гушкайки бебето, което беше склонило глава на рамото му.

- Кой ви затвори тук сами? - естествено попитахме ние.

- Чарли - отвърна момчето, като спря и ни погледна.

- Чарли брат ли ти е?

- Не. Сестра - Чарлот. Татко я наричаше Чарли. <...>

- Къде е Чарли?

- Отиде да пере — отговорило момчето. <...>

Гледахме ту децата, ту се споглеждахме ние, но ето че в стаята изтича едно много малко на ръст момиченце, с много детска фигура, но с интелигентно, вече не детско лице - хубаво лице, едва видимо изпод широкополата майчина шапка, твърде голяма за такова малко дете, и с широка престилка, също майчина, в която бършеше голите си ръце. Бяха покрити със сапунена пяна, от която все още се вдигаше пара, и момичето я отърси от пръстите си, набръчкани и побелели от горещата вода. Ако не бяха тези пръсти, можеше да бъде сбъркана с умно, наблюдателно дете, което си играе на пране, подражавайки на бедна работеща жена“.

Така Скимпъл се превръща в гнусна пародия на дете, докато това момиченце подражава трогателно на възрастна жена. „Детето, което то (момчето – Вл. Н.) люлееше, протегна ръце към Чарли и запищя, искайки тя да го вземе „на ръце“. Момиченцето го взе съвсем майчински - това движение съответстваше на старата шапка и на престилката - и ни погледна над товара си, а малкото се притисна нежно към сестра си.

- Нима — прошепна (мистър Джарндис – Вл. Н.) ...нима това малко момиче издържа с труда си останалите? Вижте ги! Вижте ги, за Бога!

Наистина заслужаваха да се видят. И трите деца се притиснаха здраво едно в друго, две от тях зависеха за всичко от третото, а третото беше толкова малко, но какъв възрастен и позитивен вид имаше, колко странно не подхождаше той на детската фигурка!“

Моля, обърнете внимание на жалостната интонация и почти благоговейния трепет в думите на мистър Джарндис.

„- Ах, Чарли! Чарли! - започна моят настойник. - На колко години си?

- Четиринадесет години започнах, господине - отвърна момичето.

- Охо, каква почтена възраст! - каза настойникът. - Каква почтена възраст, Чарли!

Не мога да опиша колко нежно ѝ говореше той — наполовина на шега, но толкова състрадателно и тъжно.

- И ти живееш тук сама с тези деца, Чарли? – попита настойникът.

- Да, сър — отвърна момичето, гледайки доверчиво право в лицето му, - откакто татко умря.

- С какво живеете, Чарли? — попита настойникът, като се обърна за момент. - Ех, Чарли, с какво живеете?“

Не бих искал да чуя обвинение в сантименталност въз основа на тази характеристика на „Студения дом“. Задължен съм да кажа, че хулителите на сантименталното, "чувствителното" по принцип нямат понятие от чувства. Без съмнение историята за студент, станал овчар заради една девица, е сантиментална, глупава и вулгарна история. Но нека си зададем въпроса: няма ли разлика в подходите на Дикенс и на писателите от отминалите времена? Колко различен е например светът на Дикенс от света на Омир или Сервантес? Изпитва ли героят на Омир божествената тръпка на жалост? Ужас - да, изпитва, а също и някакво смътно състрадание, но пронизващо, особено чувство на жалост, както го разбираме сега, познато ли е било в неговото минало, представено в хекзаметри? Няма да се заблуждаваме: колкото и да е деградирал нашият съвременник, като цяло той е по-добър от омировия човек, от homo homericus, или от човека през Средновековието. Във въображаем двубой americus versus homericus (на американския срещу омировия човек – бел. П. Н.) наградата за човечност ще получи първият. Разбира се, съзнавам, че в „Одисея“ може да се долови и неясен духовен импулс, че Одисей и старият му баща, срещнали се след дълга раздяла и разменили си незначителни реплики, изведнъж отмятат назад глави и вият, приглушено роптаейки срещу съдбата, сякаш не осъзнават съвсем собствената си мъка. Точно така: тяхното състрадание не се осъзнава напълно; това е, повтарям, един вид обичайно преживяване в онзи древен свят с локви кръв и мръсен мрамор - в свят, чието единствено оправдание са шепата великолепни поеми, останали от него, винаги движещи напред хоризонта на стиховете. И стига сме се плашили от ужасите на онзи свят. Дон Кихот се опитва да спре да набият едно дете, но Дон Кихот е луд. Сервантес спокойно приема жестокия свят и винаги се чува животински смях при най-малката проява на жалост.

В откъса за децата на Некет високото изкуство на Дикенс не може да бъде сведено до детинско бръщолевене: тук има истинско, пронизващо, насочено съчувствие, с преливания от плавни нюанси, с безмерна жал в изречените думи, с подбор на епитети, които виждаме, чуваме и осезаваме.

(Следва)

МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 18

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

(Продължение)

Бях нещастна, болна, влачех се като куца патица. Вдовицата донесе аптечката си от тавана, където я беше скрила, и ми даде кутия с остатъци от вазелин. Замислих се колко добре ми е било досега, как в живота ми любовта никога не е била бреме и винаги е била удоволствие. Никога не съм бил принуждавана, никога не е трябвало да се насилвам. Каквото беше, беше добре. Не всичко ме направи толкова нещастна. Малтретираното тяло, взето против волята му, е това, което отговаря с болка. Сетих се за една омъжена приятелка от училище, която веднъж ми призна в началото на войната, че в известен смисъл се чувства физически по-комфортно без съпруга си, след като го мобилизирали, отколкото преди да се омъжи, защото консумацията на брака винаги била за нея болезнена и неприятна, но тя пазела това в тайна от съпруга си, доколкото можела. На това му казват фригидност. Тялото ѝ не било готово. И досега оставах фригидна при всичките тези срещи. Не може, не трябва да бъде иначе, искам да остана мъртва и безчувствена, докато съм плячка.

Успях случайно да спася два живота около обяд. Започна се, когато на вратата ни почука един немец, възрастен мъж, който не познавах, и потърси „тази фрау, която знае руски“. Слязох долу с него, много колебливо, да си призная, защото човекът мърмореше нещо за оръжие и стрелба. Долу стояха двамата възрастни пощенски служители и, за тяхно щастие, няколко от хората на Анатол, подофицери. (Благодарение на основните инструкции на Анатол можех да различавам чиновете им доста точно.) Мъжът се беше обърнал с лице към стената, ням, с отпуснати рамене, наведена глава, по чехли. Жената с извърната глава бърбореше някакви бързи изречения през рамо.

Какво беше станало? Следното: момичето бежанка, което живееше на квартира у пощенските служители и в събота сутринта все хленчеше, че ще се разделим и че не може повече така, било заловено на стълбището с револвер в джоба на палтото. Вероятно го беше донесло със себе си от родния си край, никой не знаеше точно. То се отскубнало и хукнало нагоре по стълбите, обърквайки преследвачите си в плетеницата от тавани. Оттогава изчезнало. Сега всичко в стаяте на семейството пощенски служители било преобърнато и, о, ужас, най-накрая била намерена снимка, на която момичето можело да се види на портрет в половин ръст с войник от SS. Руснаците носят снимката с тях, показват ми я, трябва да потвърдя, че това е момичето от Кьонигсберг. Есесовецът вероятно е неин годеник или неин брат; той има същата голяма глава.

И сега руснаците, след като са арестували двамата старци като заложници, искат веднага да ги разстрелят, ако не доведат момичето тук или не кажат къде е избягало.

Едва тогава можах да изясня грешката. Руснаците взели двамата за родители на момичето. Тези мъже все още са свикнали с истинските семейства; те не познават нашите объркани, изолирани, разпръснати жилища. Когато чуха, че са непознати, при които момичето просто е живеело, те промениха тона си. Старата жена, която гледаше с уплашен поглед руснаците и мене, докато разговаряхме, като се възползва от паузата, сметна, че може да бъде полезна и започна да хули изчезналото момиче: просто са го настанили в жилището си, то им е донесло само неприятности и проблеми, до гуша им е дошло, та не се учудват на нищо. И ако знаела къде е момичето, щяла да каже, защото няма причина да крие това. И така нататък.

Жената със сигурност би издала момичето, ако можеше. Тя продължава да повтаря ужасените си бръщолевения, докато мъжът стои тъпо и безстрастно, с лице, обърнато към стената.

Говоря и говоря, обяснявам на руснаците, че момичето с револвера със сигурност не е имало намерение да убива руснаци, че, както съм го чувала да казва, иска да се самоубие и вероятно се е застреляло някъде - може би тялото му скоро ще бъде намерено. (Думата „самоубийство“ също я няма в немско-руския войнишки речник. Бях я научила от Андрей.)

Постепенно напрежението спадна. Осмелих се да опиша хумористично двамата пощенски служители като пълни идиоти, които не знаят нищо. Накрая мъжът се обърна. От отворената му уста като на бебе се стичаха струйки слюнка. Жената не каза нищо, светлите ѝ безумни старчески очи се плъзгаха напред-назад между мене и руснаците. В крайна сметка и двамата бяха оставени да си тръгнат живи.

Руснаците ме инструктираха да кажа на всички цивилни в къщата, че следващия път, когато се намери оръжие, цялата сграда ще бъде изгорена от мазето до тавана, според законите на военнотото положение. Но момичето, заклеха се мъжете, ще бъде намерено и ликвидирано.

Моите весели пиячи на шнапс бяха напълно преобразени. До неузнаваемост! Не дадоха даже знак, че са пили много пъти за мое здраве около кръглата маса. Не можеше да се разчита на веселите им песни. Явно за тях работата си е работа, а шнапсът си е шнапс - поне за тези тримата. Трябва да го запомня и да внимавам с тях.

След всичко това бях доста доволна от себе си, но и притеснена. Така ставам известна, а това няма да ми помогне. Признавам си, че ме е страх и искам да остана скрита. Когато си тръгвах, човекът, който ме беше довел, дойде след мен и ме помоли да преведа един израз, който чувал често от руснаците: „Гитлер дурак.“ Аз превеждам: „Хитлер е глупак.“ Те ни го казват победоносно, сякаш това е тяхно откритие.

СРЯДА, 2 МАЙ 1945 ГОДИНА, С ОСТАТЪК ОТ ВТОРНИК

Седя до леглото на хер Паули във вторник следобед и записвам случилото се. За по-голяма сигурност съм превърнала последните страници на тетрадка в немско-руски речник, който мога да покажа на любопитни руснаци, които са в състояние да се появят по всяко време. Направих го веднъж досега и получих похвала.

Вечерта - суматоха. Някой риташе и блъскаше по входната врата. Отворих вратата, без да свалям верижката, видях нещо бяло и разпознах хлебаря от вторник сутринта по гащеризона му. Той искаше да влезе. Не го пуснах, преструвах се, че Анатол е вътре. После ме попита за друго момиче, което и да е, за адрес, за намек от моя страна къде може да го намери - искал да даде на момичето брашно за онази работа, много брашно, а също и на мене брашно за посредничеството. Не познавам момиче за него, не искам и да познавам. После той стана досаден, пъхна крак в цепнатината на вратата и дръпна заключващата верижка. Избутах го с мъка и затръшнах вратата.

Да, момичетата стават все по-малко. Вече всички знаят времето и часа, когато мъжете тръгват на лов за жени, затварят момичетата, настаняват ги по таванските помещения, крият ги в добре охранявани жилища. На водната помпа разказват шепнешком за една лекарка, която представяла стая в противовъздушното убежище за епидемична болница чрез големи надписи на немски и руски, че там са настанени пациенти с коремен тиф. Но вътре нямало нищо друго освен много млади момичета от околните къщи, на които лекарката спасявала девствеността с номера за тифа.

Малко по-късно чухме отново шум. Този път двама мъже, непознати за нас до този момент, които бяха влезли в празното съседното жилище. На около два метра височина преградната стена между жилищата беше съборена от един от последните въздушни удари и зееше процеп колкото четири юмрука. Явно мъжете там бяха преместили маса до процепа в стената. Сега извикаха през него да им отворим веднага вратата, иначе ще стрелят по нас. (Те вероятно не знаеха, че задната ни врата е отворена така или иначе.) Един от мъжете освети с фенерчето си антрето ни, докато вторият насочи автомата си в готовност. Но ние вече знаем, че те не стрелят толкова бързо, особено когато са трезви и заплашват като тези двамата. Поддържах шантав тон, опитвайки се да бъда смешна на руски език. Бяха две голобради момчета, между другото, и аз ги насърчавах, като едновременно им припомних указа на великия Сталин. В крайна сметка те напуснаха мястото, откъдето искаха да стрелят, блъскаха известно време с ботуши по входната врата и накрая си заминаха. Въздъхнахме с облекчение. Донякъде е успокояващо усещането, че ако се наложи, мога да изтичам нагоре по стълбите и да извикам на помощ някой от хората на Анатол. Ние сме частният резерват за елени на Анатол. Повечето хора вече знаят това.

Вдовицата обаче започваше да се чувства неспокойна, особено когато никой от редовните ни гости не се появи вечерта. Тя използва минутата тишина на стълбището и се качи нагоре, за да потърси връзка с другите жители. Върна се след десет минути: "Моля ви, елате с мене при фрау Венд, там има толкова мили руснаци, наистина е уютно."

Фрау Венд е неомъжената жена на петдесет години с гнойната екзема на бузата, същата, която беше завързала сватбения си пръстен за гащичките. Оказва се, че тя се е преместила да живее при бившата икономка на нашия заминал на запад собственик - една от онези общности, създадени от страх и страдание, които изникваха навсякъде около нас. Малката кухня беше задушна и пълна с тютюнев дим. При светлината на свещите различих двете жени и трима руснаци. На масата пред тях имаше купища консерви, повечето без етикети, вероятно дажби за германските войски, руска плячка. На вдовицата някой от руснаците беше подарил консерва.

(Следва)