ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА - 3

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: 1, 2

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ДЖЕЙН ОСТИН (1775-1817)

“МЕНСФИЙЛД ПАРК“ (1814 г.)

(Продължение)

***

Мисис Норис е гротескова фигура, тя е доста вредна натрапчива особа, която вре носа си навсякъде. Не че е съвсем безсърдечна, но сърцето ѝ е груб орган. Племенниците Мария и Джулия са за нея богати, здрави и великолепни (мисис Норис няма свои деца), тя ги обожава по свой начин, а към Фани се отнася с презрение. В началото на романа мис Остин с характерната за нея тънка ирония обяснява, че мисис Норис не можела „да запази в тайна оскърбителните забележки срещу сър Бертрам“, които се съдържат в язвителното писмо на сестра ѝ, майката на Фани. Образът на мисис Норис не е само сам по себе си произведение на изкуството, той е и функционален, защото благодарение на нейната натрапчива намеса сър Томас взема в дома си Фани Прайс. А това е вече средство за характеристика като сюжетообразуващ компонент. Защо мисис Норис се стреми Бертрамови да вземат и да възпитават Фани? Отговорът е този: „...въпросът бе сметнат за уреден и всички вече се наслаждаваха на великодушния си замисъл. Строго погледнато, чувството на удовлетворение не би трябвало да бъде еднакво за всички, тъй като сър Томас беше решил да стане истински и последователен покровител на избраното дете, докато мисис Норис нямаше ни най-малко намерение да влиза в каквито и да било разходи по издръжката му. Когато ставаше дума за разходки, разговори и проекти, щедростта й нямаше равна и никой не умееше по-добре от нея да наложи на другите широта на мислене, но любовта й към парите беше равна на страстта ѝ да командва и тя твърде добре знаеше не само как да запази собствените си пари, но и как да похарчи тези на приятелите си. <...> Обзета от тази всепоглъщаща страст, която не беше смекчена от истинска привързаност към сестра й, тя се стремеше единствено към честта да планира и организира тази така скъпо струваща благотворителност. Независимо от това, заблудата по отношение на собствената й особа изглежда беше толкова голяма, че след този разговор тя си тръгна от пасторския дом, изпълнена с блажената увереност, че на света няма друга сестра и леля с подобна широта на мислене“. И така, без да изпитва особена любов към сестра си, без да изхарчи и едно пени и да направи каквото и да е за Фани, а само като я натрапва на сър Томас да я възпитава, мисис Норис се утешава с мисълта за това, че е уредила бъдещето на своята племенница.

За себе си мисис Норис казва, че не е от тези, които си хвърлят думите на вятъра, но в действителност разговорчивите уста на добрата жена изригват потоци от баналности. Тя говори гръмогласно. Тази гръмогласност мис Остин намира начин да предаде и подчертае. Води се все същият разговор между мисис Норис и Бертрамови да се вземе Фани Прайс за възпитаване: „Съвършено вярно! — възкликна мисис Норис. — Това са две много важни условия. А за мис Лий е все едно дали ще учи три момичета или само две — за нея не би трябвало да има разлика. Ако можех само да бъда по-полезна! Вие виждате, че правя всичко, което ми е по силите. Аз не съм от тези, които се боят от допълнителни грижи...“ И продължава в същия дух. Бертрамови отговарят. И отново мисис Норис: „Точно така мисля и аз — възкликна мисис Норис — и същото казах сутринта на съпруга си“. А малко по-рано в разговор със сър Томас: „Изцяло ви разбирам! — възкликна мисис Норис. — Вие сте въплъщение на великодушието...“ С повтарянето на глагола „възкликна“ Остин предава шумния маниер на тази несимпатична особа и може да отбележим, че на малката Фани, когато най-сетне попада все пак в „Мендсфийл парк“, особено неприятно впечатление ѝ прави силният глас на мисис Норис.

(Следва)

МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ - 3

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри. (Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

(Продължение)

Полунощ. Няма ток. Керосинова лампа. Гръмко жужене изпълва отгоре мазето. Платнената прищявка влиза в действие. Всеки намотава приготвената кърпа около носа и устата си. Тайнствен турски харем, галерия от полуомотани посмъртни маски. Само очите са живи.

СЪБОТА, 21 АПРИЛ 1945 ГОДИНА, 2 ЧАСА ПРЕЗ НОЩТА

Бомби, стените се люлеят. Пръстите ми треперят върху писалката. Мокра съм като след тежка работа. Преди ядях в мазето дебели сандвичи с масло. Откакто пострадах от бомбардировките и помагах през същата нощ, разравяйки засипаните, се боря с моя страх от смъртта. Симптомите са винаги едни и същи. Отначало пот в косите, свредели в гръбначния стълб, бодежи в шията, небцето изсъхва и сърцето бие бързо. Очите гледат съсредоточено крака на отсрещния стол и се врязват в неговите запомнящи се издутини и извивки. Сега мога да се моля. Мозъкът се залавя за формули и откъси от изречения: „Спаси и съхрани...“

Докато вълната не мине.

Като по команда започва трескаво суетене. Всички се смеят, дърпат се един друг, шеги. Фройлайн Бен се приближи с вестника и прочете статия за рождения ден на вожда (дата, за която изобщо не ми се иска да мисля). Тя четеше с много особен акцент, с нов, насмешлив и зъл глас, какъвто още не бяха чували в мазето.

„Златно зърно по полетата... Хора, които живеят в мир...“

„Как ли не – говореха жителите на Берлин, - това вече не минава“.

Три часа през нощта. Нееднократно отменяне на бойната готовност, но след това нова тревога. Никакви бомби. Пиша, това помага, отвлича ме. И Герд трябва да го прочете, ако се върне.

Девойката, която прилича на младеж, се примъкна до мене и попита какво пиша. Аз: „Не е нещо важно. Просто лични драсканици, за да се занимавам поне с нещо“.

След първата бомбена вълна се появи от своето мазе Сигизмунд, старият господин, който ми беше някога съсед. Той говори постоянно за победа. Докато Сигизмунд говори, съседите се споглеждат безмълвно и многозначително. Никой не започва да спори с него. Кой спори с луд човек? Освен това лудите са понякога опасни. Само консиержката се съгласява активно.

Девет часа сутринта, в мансардата. Сиво утро, дъжд. Пиша на перваза на прозореца, който е моята писмена маса. Скоро след три часа отмениха тревогата. Свалям дрехите и обувките и падам в леглото, което е постоянно подготвено за спане. Пет часа дълбок сън.

Относно моите налични пари, имам 452 дойчемарки. Не зная какво да правя с толкова много и какво мога да купя с тях. А и моята сметка в банката, където имам около хиляда неизплатени заради липса на марки (Как влагах в сметката през първите години на войната, икономисвах за пътуване около света. Колко отдавна беше това. Всичко минава). Някои хора тичат сега към банките, ако още ги има и работят, и теглят парите си. А защо? Парите, книжните пари, са само фикция и няма да имат вече никаква стойност, ако центърът изчезне. Разлиствам без каквото и да е чувство паричната пачка. Като картинки от потънали времена. Предполагам, че победителите ще донесат свои пари и ще ни снабдят с тях. Е, или някакви армейски пари.

Обедно време. Безкраен дъжд. Марширувах пеш до „Паркщрасе“ и добавих към моите „парични картинки“ още една пачка. Доверено лице ми изплати последната месечна заплата и ме пусна „в отпуск“. Цялото издателство се разтвори във въздуха. И трудовата борса беше затворила, никой не търси вече свободна бъдеща работна ръка; в това отношение сме сега наши собствени господари.

Бюрокрацията ми прилича на хубавото време. Във всеки случай всички учреждения моментално изчезват, когато започва да се лее дъждът от осколките на бомбите. (Впрочем, сега е много спокойно. Предизвикваща опасения тишина). Вече не ни управляват. И все пак редът възпроизвежда сам себе си самостоятелно отново и отново, навсякъде, във всяко мазе. Всяко домашно мазе си има свой авторитетен човек. Още в каменния век човечеството би трябвало да е функционирало по този начин. Стадни животни, инстинкт за запазване на видовете. При животните трябва да са винаги самците, водещите бикове и водещите жребци. В това мазе може да се говори по-скоро за водещи кобили. Фройлайн Бен е такава; много спокойна жена от Хамбург. Аз съм нищо. Не бях авторитетна личност и в предишното си мазе, където обаче имаше един силно ревящ водещ бик, който владееше полето, майор Д., и не признаваше нито мъжете, нито жените да се равни на него. Той ми беше постоянно неприятен в онова мазе, винаги се опитвах да се отделя, да намеря кътче за сън. Но ако водачът крещи, аз се подчинявам послушно.

По пътя се изравних с трамвая. Не можех да се кача в него, защото нямам документ III. При това той беше почти празен, преброих осем души. А стотици тичаха редом под шибащия дъжд, макар че, ако така и така пътува, би могъл да ги качи. Но не – трябва да се спазва принципът на реда. Това живее дълбоко в нас и ние му се подчиняваме.

Купих две хлебчета от фурната. Рафтовете все още изглеждат снабдени, няма никаква паника – купуват. Отидох в бюрото за продоволствени талони. Сега според моята буква бях наред да бъда подпечатана за картофи от 75 до 77. Работата вървеше неочаквано бързо, макар че ни обслужваха само две дами. Те изобщо не гледаха, поставяха печатите на талоните механично, като машини. За какво всъщност са тези печати? Никой не знае, но всеки предполага, че това има някакъв смисъл. Според обявата буквите от Х до Z трябва да завършват подпечатването до 28 април.

По обратния път проникнах в изоставената градина на професор К., зад черните руини на къщата, набрах минзухари и начупих люляк. След това при госпожа Голц, която живееше в същата къща, в която живеех и аз. Седяхме един срещу друг на масата и си говорехме. Тоест, викахме, стараейки се да надвикаме започналата отново стрелба. Госпожа Голц, със сломен глас: „Цветя, удивително прекрасни цветя...“ При това по лицето ѝ се стичаха сълзи. А и на мене ми беше ужасно на душата. Сега красотата ранява. Това става заради излишъка от смърт.

Помислих си днес сутринта колко мъртви хора съм видяла вече. Първи беше господин Шерман. Тогава бях на пет, а той на седемдесет години, сребристобяла коприна, свещи, възвишеност. И така, смъртта беше тържествена и прекрасна. Дотогава, докато Хилде и Кейт П. не ми показаха през 1928 г. своя починал предния ден брат Ханс. Той лежеше като сноп парцали на дивана, брадата му завързана със синя кърпа, едното коляно изкривено – нещо много неприятно. После мъртви роднини, сини нокти между цветя и броеници. Един в Париж, превърнат на кървава каша. И един замръзнал в река Москва... Още не съм виждала самата смърт, а само мъртви хора. Но това преживяване като че ли ще изпитам доста скоро. Че това би могло да засегне и самата мене, не вярвам. Смъртта вече често се промъкваше покрай мене, но нещо ме пазеше. Това е чувство, което живее в повечето хора. А как иначе биха могли да бъдат толкова бодри посред толкова много смърт? Установено е, че заплахата за живота увеличава жизнените сили. Аз горя по-силно и по-ярко преди бомбените удари. Всеки нов ден от живота е още един ден на триумф. Отново преживяхме това. Съпротивлявам се. Издигам се като че ли по-нагоре и стоя по-твърдо на земята. Тогава, по време на първата бомбардировка, написах върху стената в стаята си с молив на латински: Si fractus illabatur orbis, Impavidum ferient rumae. Тогава още можеше да се пише до чужбина. Цитирах в писмо до моите приятели Д-ви. в Стокхолм, като че ли за да подкрепя самата себе си, споменатия по-горе стих и написах за интензивността на нашето, намиращо се под заплаха съществуване. При това се чувствах ефирна, все едно, вече възрастна, допусната до тайните на живота, говоря с дете, което трябва да бъде опазено.

НЕДЕЛЯ, 22 АПРИЛ 1945 ГОДИНА, 1 ЧАСА ПРЕЗ НОЩТА

Лежах на леглото горе, духаше през счупеното стъкло, дремех. В краката ми имаше тухла, на която бяха нужни часове, за да се затопли върху малкия газов пламък. Около 20 часа почука госпожа Леман: „Слезте, алармите вече са изключени и няма да има никакви сирени. Останалите вече са до един долу“.

Отчаяно спускане по стълбата. Спънах се в края на едно стъпало. Страхът от смъртта успя да ме хване още при перилата. След това с омекнали колене търсех и търсех слепешката, с биещо сърце, прохода, докато не намерих лостовете на вратата за мазето.

Вътре виждам нова картина. Тези, които са пристигнали по-рано, са си направили легла. Навсякъде възглавници, пухени одеяла, шезлонги. Трудно си пробивам път към целта – моето обичайно място. Радиото е мъртво, няма сигнали от летището. Мига керосиновата лампа. Падат няколко бомби, след това спокойствие. Сигизмунд се появява, все още държи високо знамето. Градинарят мърмори нещо за Бернау и Зосен, където сега трябва да се намират руснаците. Сигизмунд обявява, напротив, че те ще получат скорошен отпор. Седим, часовете минават, артилерията гърми, ту далече, ту близо. „Повече не ходете на четвъртия етаж“ – призовава ме вдовицата на аптекаря. И ми предлага нощен приют в квартирата ѝ на първия етаж. Катерим се нагоре по задната вита стълба. (Преди е била използвана от пратеници и доставчици). Стълбата е истинско тясно вретено. Хрупат парчета от счупените прозорци под краката, вятърът свири през отворените люкове. Диванът ме приема в стаята до кухнята, дава ми два часа сън под чуждото ухаещо вълнено одеяло. До около полунощ бомбите падаха съвсем наблизо и ние отново тичахме долу. Дълги, нещастни часове посред нощ. Точно сега съм твърде уморена, за да продължа да пиша.

(Следва)

ЪРНЕСТ ХЕМИНГУЕЙ. „ПАПА ХЕМ“

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Животът на Хемингуей бил изпълнен с приключения и неочакваности. Писател, ловец, боксьор, любител на коридите и котките – това са най-известните негови характеристики.

ХЕМИНГУЕЙ. НАЧАЛО НА КАРИЕРАТА

През 1908 година, когато Ърнест Милър Хемингуей бил на девет години, написал първото си съчинение, в което представил плановете си за живота. Бъдещият писател имал намерение да пътешества много и да се занимава с литературна дейност. И успял да го постигне.

Хемингуей никога не е учил в университет. С този факт, между другото, са свързани много истории. Например, през 1931 година в интервю за кореспондент на „Чикаго трибюн“ писателят казал (все пак е бил голям съчинител), че неговата алма матер е Принстънският университет. Това не е така. Нито Принстън, нито каквото и да е друго висше учебно заведение Хемингуей не е завършил.

Хем, както по-късно го нарекли приятелите му, не бил и на седемнадесет години, когато в училищно списание се появил първият му разказ. Като става през 1918 година репортер на вестник „Канзас сити стар“, той казал веднъж на свой колега: „Ще напиша велик американски роман“.

Младият Хем на риболов, 1904 година

Но до успеха в областта на литературата Хемингуей трябвало да премине през отверстието на Първата световна война. Писателят воювал не много време като шофьор, бил ранен тежко и изпратен в болница. По време на своето лечение Хем се влюбил. Негова дама на сърцето станала медицинската сестра Агнес фон Куровски. В романа „Сбогом на оръжията“ Агнес е прототип на Катрин Баркли.

В началото на 1919 година писателят се връща в родината си. Като работи малко повече от година във вестник „Торонто дейли стар“, женейки се за пианистката Елизабет Хадли Ричардсън, Хемингуей заминава за Париж. Този период от своя живот той най-добре е изобразил в книгата си със спомени „Безкраен празник“. Автобиографичното произведение било написано три десетилетия след живота в Париж. Вероятно в него писателят е забравил нещо, нещо не е искал да си спомня. Но ето един безспорен факт: през този период той предпочел пред журналистиката писателския занаят. Първите книги на Хемингуей се появяват през 20-те години на ХХ век.

ХЕМИНГУЕЙ. „МЪЖКИЯТ ПИСАТЕЛ“

Като обхожда цяла Европа, за репортажи на най-различни теми, включително войни, международни конференции и кориди, през 1923 година Ърнест Хемингуей поставя точка на журналистическата си дейност. Езра Паунд, Гъртруд Стайн и други негови приятели подкрепят писателя за неговото решение.

„И изгрява слънцето“, първият роман на Хемингуей, излиза през октомври 1926 година в издателство „Скрибнърс“, което по-късно публикува всичките произведения на писателя. След три години в „Скрибнърс мегазин“ се появява първият откъс от романа на Хемингуей „Сбогом на оръжията!“. Но броят на романа с втория откъс от произведението е забранен за продажба в Бостън. Защото главният герой на романа, Фредерик Хенри, има извънбрачна връзка с медицинската сестра Катрин Баркли. Но както често става, лошата реклама е добра реклама. Щом американците разбрали причината за забраната, тиражите на броя на „Скрибнърс мегазин“ с откъса от „Сбогом на оръжията!“ нараснали многократно.

Ърнест Хемингуей, Париж 1924 година

През есента на 1940 година „Скрибнърс“ издава с 75-хиляден тираж романа на Хемингуей „За кого бие камбаната“. Това произведение за гражданската война в Испания сложило край на добрите отношения на Съветския съюз към автора на романа. През 40-те и 50-те години на ХХ век Хемингуей е почти забранен в СССР. Когато през 1952 година излиза повестта на писателя „Старецът и морето“, за която той получава наградата „Пулицър“, а след това и Нобелова награда, вестник „Правда“ отправя към нея остра критика.

През септември 1960 година Хемингуей посещава за последен път любимата си Испания, а една години по-късно, дванадесет дена преди 62-годишнината си, се самоубива.

“ПАПА ХЕМ“

Ърнест Хемингуей, който нямало как да не се харесва на жените (веселяк, красавец, прекрасен разказвач, спортист), бил женен четири пъти. Последната му жена е Мери Уелш, военна кореспондентка, с която писателят се запознал по време на Втората световна война.

Хемингуей и неговата котка

Когато говорим за Хемингуей, не може просто да не кажем за стереотипите, свързани с неговата личност. Лулата. Какво е Хемингуей без лула? Пиенето. Пуловерът с висока яка. А освен това писателят обичал много котките, които живеели във всеки негов дом.

Наричали го „Хем“, а още и „Папа“. Последното прозвище, между другото, се появило дълго преди Хемингуей да побелее и да си пусне брада. Тогава той бил само на тридесет години.

ВИКТОРИАНСКИ ВЕЛОСИПЕДИСТИ С ВЕЛОСИПЕДИ

Както мнозина знаят, обичам да снимам с моя фотоапарат.

И както мнозина знаят, обичам също така да карам моя велосипед.

Затова винаги са ме привличали и радвали снимки, на които има велосипедисти с велосипеди.

Ако са стари снимки, още повече, защото овен това съм и любител на старите фотографии.

Тук ще ще видим една колекция на VINTAGE EVERYDAY, представяща английски велосипедисти и велосипеди от 1880-1890 година.

Интересните велосипеди по това време обаче се наричат иначе – „пени-фартинг“.

Това странно за българското ухо име всъщност се състои от названията две английски монети: пени, по-голяма по обиколка, и фартинг, по-малка по обиколка.

Вижте сега голямото и малкото колело на пени-фартинга и ще се се сетите веднага защо е наречен така.

По-късно това название е заменено с названието „бицикъл“, което се среща в доста европейски езици (поне като корен, например в турски – „бисиклет“, и с разлика в произношението според всеки език).

А думата „велосипед“ изобщо не е измислена за велосипеда и се появява преди пени-фартинга.

С тази дума френският изобретател и фотограф (ех, тези фотографи!) Жозеф Ниепс нарича изобретената от него дрезина, която се задвижва с педали („велосипед“ означава в превод от латински „бърз крак).

Как е попаднала думата „велосипед“ в български език, не съм се ровил да търся, но е интересно, че всичките ни съседи употребяват думата „бицикъл“, без гърците, които казват „подилато“.

Е, македонците същи казват „велосипед“, само че там работата е пределно ясна.

Впрочем, разговорно ние казваме на велосипеда „колело“, макар че велосипеди с едно колело се срещат предимно в цирка.

Да, някои нашенци, за да минат за модерни, казват на велосипеда „байк“, но това са вече превземки...

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1983 г. / ИКОНОМИКА / ЖЕРАР ДЕБРЮ

Жерар Дебрю (Gerard Debreu)

4 юли 1921 г. – 31 декември 2004 г.

Нобелова награда за икономика

(За включването на нови аналитични методи в икономическата теория и за неговото точно преформулиране на теорията за общото равновесие.)

Френско-американският икономист Жерар Дебрю е роден в Кале, негови родители са Камил и Фернанда (Дешарн) Дебрю. Двамата му чичовци и баща му са собственици на малко предприятие за производство на дантели.

Дебрю учи в колежа в град Кале и получава степента бакалавър през 1939 г. Иска да следва математически науки в Париж, но вместо това заради избухналата Втора световна война посещава две импровизирани подготвителни училища, едното в Амбер, другото в Гренобъл, които се намират в Свободната зона, установена след немската окупация на Франция. През лятото на 1941 г. постъпва в „Екол нормал суперийор“ в Париж, където попада в „извънредно нажежена интелектуална атмосфера“, подгрявана от „мрачния външен вид на Париж под немска окупация“. Той остава там до освобождението на Париж през 1944 г., след това постъпва във френската армия, учи в офицерско училище в Алжир и служи в Германия в редовете на френската армия до лятото на 1945 г.

След като се връща в „Екол нормал суперийор“ през 1946 г. Дебрю кара курс и получава квалификацията преподавател по математика. Тъй като неговият интерес към икономиката се задълбочава, той започва работа като младши сътрудник по икономика в Националния център за научни изследвания. През лятото на 1948 г. учи в Австрия, в Залцбургския семинар за американски изследвания под ръководството на икономиста Василий Леонтев. През следващата година и половина като стипендиант на фонда „Рокфелер“ посещава икономическите факултети на някои водещи университети в САЩ и Скандинавия.

През есента на 1949 г. Дебрю заема поста асистент-изследовател в комисията „Коулс“ за икономически изследвания, намираща се по това време в Чикагския университет. Той остава в Комисията единадесет години с изключение на шест месеца работа в Службата по електричество на Франция в Париж. През 1956 г. Парижкият университет му присвоява степента доктор. През 1962 г. идва в Калифорнийския университет в Бъркли като професор по икономика, а през 1975 г. е назначен също така за професор по математика.

Работата на Дебрю е свързана с главния предмет на разногласия в икономиката – теорията за общото равновесия, тема, чиято основа е заложена в произведенията на Адам Смит, шотландски икономист, живял през XVIII в. Взаимната зависимост на пазарната икономика и свързаните с нея закони за търсенето и предлагането стават по-късно основен предмет на изследванията на Леон Валрас, френски математик, на когото се приписва създаването през 1840 г. на теорията за общото равновесие.

За първи път Дебрю се сблъсква с теорията за общото равновесие в „Екол нормал сурерийор“ в изследванията на Морис Але, който през 1943 г. формулира отново тази теория в книгата си „В търсене на икономическа дисциплина“ („A la recherche d'une discipline economique"). През 1952 г., работейки в комисията „Коулс“, Дебрю публикува първата си статия по темата. Две години по-късно заедно с Кенет Ароу публикува станалата класическа статия „Съществуването на равновесие в конкурентната икономика“ („Existence of an Equilibrium for a Competitive Economy"), в която двамата автори доказват, че има ненегативни равновесни цени при условия, които не оказват относително ограничително действие. В книгата си „Теория за стойността: аксиоматичен анализ на икономическото равновесие“ („The Theory of Value: An Axiomatic Analysis of Economic Equilibrium", 1959 г.) Дебрю разпространява своите „доказателства за съществуването“ на равновесие при по-общи случаи, разглеждайки много решения, за които равновесието е възможно.

Книгата „Теория за стойността“, в която се съдържа направеният от Дебрю математически анализ на общото равновесие, става класическа разработка през ХХ век, свързана с икономическата теория, връх на традицията, започваща от Адам Смит. Тази книга, която се характеризира с ненадминато изящество на представянето и с математическата си точност, както и много други разработки на Дебрю, свидетелства колко голям е приносът му за различни области на икономиката като теорията за благосъстоянието, теорията за полезността и производните функции на търсенето. Дебрю използва математическите инструменти за проучване на „практически“ проблеми като например намаляването на равнището на благосъстоянието в резултат от политиката на данъчно облагане. Освен това той разглежда проблема за икономическата неопределеност, включително и проблема за бъдещето на стоковите пазари като изследва и условията, при които цените в системата се стремят към свое равновесно състояние.

На много учени им е трудно да разберат високото абстрактно мислене и математическия език на Дебрю. Неговите предположения за това как функционират пазарите и хората, могат да се сторят откъснати от живота, а неговите резултати – неприложими към икономическата реалност. Вървейки по този труден път, Дебрю и неговите последователи допринасят много за прогреса на икономическата наука.

През 1945 г. Дебрю се жени за Франсоаз Блед; семейството има две дъщери. През 1975 г. ученият става гражданин на САЩ. За разлика от много свои колеги той постоянно отклонява предложенията да работи в промишлеността или в правителството. Води спокоен живот в Бъркли. Надарените студенти и икономисти от цял свят се стремят да отидат при него, за да работят заедно, а неговите популярни лекции се смятат за изключителни по своята математическа точност и фактическо отсъствие не словесни обяснения.

От 1976 г. Дебрю е кавалер на френския Орден на Почетния легион. Стипендиант е на фонда „Гугенхайм“ в Центъра за оперативни изследвания и иконометрика към Лувенския католически университет (Белгия) и на фонда „Ърнскин“ в Кентърберийския университет. Член е на Американската академия на науките и изкуствата, на американската Национална академия на науките, на Американската икономическа асоциация, а също така на Американската асоциация за съдействие на развитието на науката. Присвоени са му научни степени от Бонския, Лозанския и Тулузкия университет за социални науки.

Превод от руски: Павел Б. Николов

СЛЕД РЕЧТА НА ПУТИН

ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА / 4. ИЗКРИВЕНИТЕ СПОМЕНИ И СМЪРТТА НА ИСУС / ОЧИСТВАНЕТО НА ХРАМА

АВТОР: БАРТ ЕРМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АНОТАЦИЯ. От тази книга ще научите откъде са се появили разказите за живота на Исус от Назарет, влезли в каноничните Евангелия, как са се предавали устно десетилетия наред до момента на писмената им фиксация в свещени текстове и може ли да се доверяваме на спомена за тях като надеждно свидетелство.

Световно известният изследовател на Библията и на ранното християнство Барт Ерман се основава на най-новите изследвания на древните култури, на ранното християнство, на механизмите на паметта, на принципите на работа на мозъка и разказва как и защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с времето, преди да се появи и да се разрасне Църквата, изградено върху неговото име.

ДО ТУК:

УВОД / СПОМЕНЪТ И ИСУС

1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ: СПОМЕНИ ЗА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА СПЪТНИЦИТЕ НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА РАЖДАНЕТО И ДЕТСТВОТО НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ИСУС/ ИСТИНСКИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИСУС

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА: ХЕРМАН САМУЕЛ РЕЙМАРУС / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ: НАУЧЕН КОНТЕКСТ / НАЧАЛО НА КРИТИКАТА НА ФОРМИТЕ / НЕ СА ЛИ УЧЕЛИ НАИЗУСТ ПРЕДАНИЯТА? / „КОНТРОЛИРАНА“ ЛИ Е БИЛА ТРАДИЦИЯТА? / КАК СЕ РАЗПРОСТРАНЯВАЛИ ПРЕДАНИЯТА

3. СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ И ЗАПАЗИЛИТЕ СЕ ЕВАНГЕЛИЯ: КАК ИЗСЛЕДВАЛИ СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ / СПОМЕНИ ЗА БААЛ ШЕМ ТОВ / ИСУС И ОЧЕВИДЦИТЕ / ЕВАНГЕЛИЯТА И СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ / ЕВАНГЕЛИЯТА И НАЙ-ДРЕВНАТА ЦЪРКВА / СВИДЕТЕЛСТВОТО НА ПАПИЙ / ЕВАНГЕЛИЯТА В КРАЯ НА II ВЕК / ЗАЩО МАТЕЙ, МАРК, ЛУКА И ЙОАН? / ИСТИНСКИТЕ АВТОРИ НА ЕВАНГЕЛИЯТА

4. ИЗКРИВЕНИТЕ СПОМЕНИ И СМЪРТТА НА ИСУС: ПРОУЧВАНЕ НА ПАМЕТТА: В НАЧАЛОТО / „ЗАПОМНЯНЕ“, 1932 г. / ПО-НАТАТЪШНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ / ПОМНИМ ЛИ СЪЩНОСТТА? / СЪЩНОСТТА НА СПОМЕНИТЕ ЗА СМЪРТТА НА ИСУС / ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ /

ОЧИСТВАНЕТО НА ХРАМА

Евангелията от Матей, Марк и Лука са съгласни, че с идването си в Ерусалим Исус е отишъл в Храма и е предизвикал там вълнение.

Според „Евангелието от Марк“, най-старото от евангелията, Исус изгонил продаващите и купуващите в Храма, обърнал масите на сарафите и скамейките на търговците с гълъби, а освен това „не позволявал да се пренесе през Храма каквато и да е вещ“. Той цитирал откъс от Писанието: храмът трябва да бъде наречен „молитвен дом за всички народи“, а са го превърнали във „вертеп на разбойници“. Акцията разгневила еврейските книжници и първосвещениците. Те започнали да търсят начин да се разправят с Исус, макар че множеството от хора се удивило на неговото учение (Марк, 11:15–19).

За да разберем този откъс, трябва да знаем контекста. Кой продавал животни? Кой разменял пари? И защо?

Еврейските поклонници от далечни места не можели да карат със себе си жертвени животни. За да принесат жертва в Храма по Закона на Мойсей, трябвало да се продават животни на място, в самия Храм. Но да се използват за покупка римски пари било немислимо: на римските монети стоял образът на императора. А императорът в редица страни се смятал за божествен. Изображения в свещения град не се позволявали и монетите, посветени на чуждоземно божество, били строго забранени. Оттам идвала необходимостта за валутен обмен. Хората обменяли римските монети за монети, които Храмът приемал. Тези монети нямали върху себе си изображение на човек.

Всичко това изглежда дотолкова логично, че възниква въпросът: какво не се е харесало на Исус? Разбира се, не е култът към жертвоприношенията! Този култ е установен от Божието слово в Закона на Мойсей. А животни трябвало да се намерят. Също така е разбираемо, че римските монети не са приемливи. В какво тогава е бил проблемът?

В текста като че ли има подсказки. Ако се съди по всичко, Исус е смятал, че търговията е направила Храма „вертеп на разбойници“. Но дали това означавало, че да се печелят пари от храмовия култ е изобщо неприемливо? Или че системата е прогнила и се нуждае от подмяна? Някои евреи по времето на Исус учели, че Храмът е порочен и Бог ще го разруши. Сред еврейските апокалиптици се срещали хора, изказващи се срещу свещениците и техните приближени. Не е изключено и Исус да е мислил така.

Учените често твърдят, че атаката срещу Храма – ако тази дума тук е уместна – трябва да се разбира в общия контекст на Исусовата вест: вестта за скорошната поява на страшен космически съдия, Човешкия син, и гибелта както на враговете на Израил (римляните), така и на много хора в Израил (свещениците и техните съюзници). Ако е така, акцията на Исус може да се възприеме като „инсценирана притча“: Исус демонстрирал визуално, че идва голямо разрушение.

Ако епизодът се разбира така, напълно е възможно, че главната същност е отразена в евангелието вярно: Исус предизвикал вълнение в Храма, което предизвикало недоволство у еврейските власти и довело до гибелта на Исус. Но би ли могло това да стане в този вид, в който е описано? Разказ за очистването на Храма има и в „Евангелието от Йоан“ (Йоан, 2). Но там той изглежда малко по-иначе.

- Според Йоан Исус направил бич и изгонил с него от Храма сарафите и продавачите на животни. (Звучи доста решително и неочаквано за тези, които смятат Исус за пацифист!)

- Според Йоан очистването на Храма станало в началото на службата на Исус (а не по време на Страстната седмица, както е при синоптиците). Това е едно от най-първите неща, които Исус направил по време на своята почти двегодишна проповед.

Може ли Йоан да е прав, ако са прави синоптиците? Нима Исус е провел акция в Храма два пъти? Нещо повече, ако е постъпил така в началото на своята служба, защо още тогава не са го арестували и не са го осъдили? И впрочем, как да се обясни разказът на синоптиците? Според тяхната версия Исус не е бил задържан на място: той прекарал още няколко дена в Ерусалим, преди да бъде заловен. Но защо? Ако Исус е предизвикал такъв голям смут в толкова опасно време, а още повече там, където е пълно с войници, той би трябвало веднага да бъде заловен и арестуван.

А Марк описва едно много значително събитие. Даже прекалено значително. Казано е, че Исус не позволявал на никого да пренася нищо през Храма (Марк, 11:16). Но нали храмовата система не би могла да функционира, ако се пречело на свещениците и техните помощници да носят някои неща: ножове за жертвоприношението, чаши за събиране на животинската кръв, убити животни и така нататък. Получава се, че Исус е прекратил еднолично храмовия култ. Правдоподобно ли е това?

Нагледали се на холивудски филми, мнозина от нас си мислят, че Храмът е бил с размерите на голяма къща. В действителност той бил колосален по размери. В пространството между вътрешните храмови стени можело да се поместят двадесет и пет футболни стадиона. Как Исус е спрял функционирането на този комплекс? Даже да си го представим е невъзможно. А ако е успял да направи това, невероятно е, че не е бил арестуван веднага и хвърлен в затвора. Следователно, дори и евангелският разказ да съдържа в случая историческо зърно, в днешния си вид той отразява изкривена памет.

Но от това не следва, че тези спомени са безполезни, че трябва да ги вземем и да ги изхвърлим на бунището на историята. Те ни разказват за хората, които са ги харесвали и са ги споделяли с околните. Християнските устни повествователи, разказващи преданията за акцията в Храма, подчертавали нещо важно за себе си: истинската религия не се свежда до външните форми и спазването на оформилите се ритуали, а се намира в сърцето.

За християните, които си спомняли за тези събития, очистването на Храма било знак за нова епоха. Еврейската религия е отживелица: Бог вече не се намира в еврейския Храм. С явяването на Исус Бог установява нов ред, основан на делата и думите на Исус, а не на еврейския култ към жертвоприношенията.

Този спомен също така подчертавал, че Исус е извел богопочитанието на по-задълбочено и истинско равнище. Защото истинското поклонение към Бога се извършва не чрез външни форми, официални ритуали и оформили се култови практики. Бог се намира не в култовите здания, институции и ритуали, а в акта на молитвата, който е достъпен за всички народи, както за евреите, така и за езичниците. Нещо повече, Бог може да бъде намерен сред всички хора, които следват Исус, търсейки Бога с чисто сърце и странящи от външните, показните форми и церемонии.

(Следва)

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: 1

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ДЖЕЙН ОСТИН (1775-1817)

“МЕНСФИЙЛД ПАРК“ (1814 г.)

(Продължение)

***

”Преди тридесет години...“ - започва романът. Мис Остин го пише между 1811 и 1814 година, затова преди тридесет години в началото на романа означава 1781 година. И така, приблизително през 1781 година „мис Мария Уорд от Хантингдън, която притежаваше само седем хиляди фунта, имаше щастието да плени сър Томас Бъртрам от Менсфийлд парк в графство Нортхемптън...“. Тук е предаден много тънко филистерския възторг поради този важен повод („имаше щастието да плени“), което дава верен тон на следващите страници, където паричните съображения мило и простодушна печелят първенство пред сърдечните и религиозните дела. Всяко изречение на тези встъпителни страници е ясно и точно.

Но да видим най-напред времето и мястото. Да се върнем отново на изречението, с което започва книгата. И така, „преди тридесет години...“ Джейн Остин пише по това време, когато главните персонажи на романа – в младежка възраст – са изиграли вече своите роли и са се потопили в небитието на успешния брак или в безнадеждното безбрачие. Основното действие на романа се развива през 1809 година. Балът в Менсфийлд парк е в четвъртък на 22 декември и, като прегледаме старите календари, лесно ще се убедим, че 22 декември е в четвъртък през 1808 година. Младата героиня на книгата Фани Прайс е тогава на осемнадесет години. В Менсфийлд парк тя идва през 1800 година, когато е на десет години. На трона по това време е крал Джордж III, много странна личност. Той царства от 1760 до 1820 година, значителен срок и към края му нещастният крал се намирал в състояние на почти безпаметно умопомрачение и вместо него управлявал регент, поредният Джордж. Във Франция 1808 година била връх в кариерата на Наполеон; Великобритания води с него война; в Америка Джеферсън току-що е прокарал в конгреса „Акта за ембаргото“ – закон, забраняващ на корабите на Съединените щати да влизат в пристанища, намиращи се под блокадата на англичаните и французите. Но в укритието на Менсфийлд парк ветровете на историята не се усещат почти никак, ако не се усеща слабият пасат, така наречения „търговски вятър“там, където става въпрос за делата на сър Томас на Малките Антилски острови.

Така разгледахме времето на действието. А какво да кажем за мястото на действието? Мевсфийлд парк, имението на Бертрамови, е измислено място в Нортхемптън (реално графство) в самия център на Англия.

„Преди тридесетина години мис Мария Уорд от Хантингдън.... имаше щастието...“ - все още сме на първото изречение. В дома на Уордови има три сестри и по обичая на онова време най-голямата от тях се нарича кратко и официално – мис Уорд, другите две ги наричат, като поставят пред фамилията и името. Мария Уорд, най-малката и, би трябвало да предполагаме, най-красивата, е особено вяла, апатична и уморено нежна жена, която, след като през 1781 година става жена на баронета сър Томас Бертрам, се нарича лейди Бертрам. Тя има четири деца: две момичета и две момчета и заедно с тях възпитава тяхната братовчедка Фани Прайс. Майка ѝ, незабележимата мис Франсис Уорд, също именувана в семейството Фани, се омъжила напук през 1781 година за беден пияница лейтенант и му родила деца, от които Фани, героинята на романа, е второто дете. И накрая, най-голямата сестра, мис Уорд, най-некрасивата от всички, се омъжила през същата 1781 година за страдащ от подагра свещеник, от когото нямала деца. Тя – мисис Норис, е най-забавен, комичен персонаж.

Като сме си изяснили това, да видим как Джейн Остин описва своите герои, защото красотата на произведението на изкуството се възприема истински, само когато е разбираемо неговото устройство, когато можеш да разглобиш неговия механизъм. В началото на романа Джейн Остин използва четири начина за характеризиране на действащите лица. Преди всичко е прякото описание с драгоценните частици от проблясващия хумор на авторката. Много от това, което знаем за мисис Норис, е предоставено по този начин, а не много умните и глупави персонажи се изчерпват напълно с това. Ето, обсъжда се пътуване до Содъртън, имението на Рашуърт: “Разбира се, стана дума за предстоящото пътуване до Содъртън. Едва ли беше възможно да се говори за нещо друго, тъй като мисис Норис беше в приповдигнато настроение по тази причина, а мисис Рашуърт, добронамерена, любезна, скучно приказлива и надута дама, за която от значение бяха само нещата, засягащи нея и сина ѝ, още не се беше отказала да убеждава лейди Бъртрам да се присъедини към компанията. Лейди Бъртрам през цялото време отклоняваше поканата, но спокойният тон на отказа ѝ не позволяваше на мисис Рашуърт да проумее, че тя наистина няма желание да тръгне, докато по-многословната и гръмогласна мисис Норис не й даде да разбере истинското положение на нещата“.

Друг начин за характеризиране е чрез пряката реч. Читателят сам определя характера на говорещия и при това не само по това, което се говори, но и по особеностите на речта на говорещия, по неговия маниер. Нагледен пример са разсъжденията на сър Томас: „...аз съм далеч от мисълта да поставям някакви въображаеми пречки пред плана, който така подхожда на положението на всеки от родствениците“. Това негово изказване е за предложението да бъде поканена в Менсфийлд парк за възпитание племенницата Фани. Той се изразява тежко и сложно, имайки предвид да каже само това, че няма да търси възражения, тъй като идването на племенницата се приема напълно от всички роднини. Малко по-долу почтеният джентълмен продължава своите тежки речи: „...да окажем на мисис Прайс услуга, която да ни прави чест, би трябвало да осигурим детето сега или да приемем за свое задължение да го осигурим по-късно, ако възникне такава необходимост, по начин, подобаващ на една дама - в случай, че възможността, на която така уверено залагате, не се осъществи“. За нас тук не е съществено какво именно се опитва да изрази – интересува ни как се изразява и аз посочвам този пример, за да посоча колко изкусно Джейн Остин характеризира персонажа чрез неговата реч. Това е тежък, бавен човек, бавно мислещ в амплоато на благороден баща.

Третият метод, използван от Джейн Остин за характеристика на персонажите е косвената реч. Иначе казано, в разказа има препратки към техни думи и частично се цитират, като се описва как и при какви обстоятелства са произнесени съответните думи. Нагледен пример е разказът за това как мисис Норис се изказва неодобрително за новия свещеник доктор Грант, дошъл да смени нейния починал съпруг. Доктор Грант обича много да си похапва и мисис Грант, „вместо да намери начин да му угоди при по-малко разходи, плащаше на готвачката си почти толкова щедро, колкото и обитателите на Менсфийлд парк“ – преразказва мис Остин. „Мисис Норис не можеше да говори спокойно за подобни пропуски, както и за количеството масло и яйца, които се изразходваха ежедневно в дома на свещеника“. По-нататък следва косвена реч: „Та кой обичаше повече от нея изобилието и гостоприемството! (Това в устата на мисис Норис е вече иронична характеристика, защото мисис Норис обича изобилието и гостоприемството изключително за чужда сметка – бел. Вл. Набоков). Никой не мразеше така скъперничеството и тя можеше смело да заяви, че по нейно време пасторският дом не беше лишен от каквито и да било удобства и никога в нищо не бе заслужил упрек, но начинът, по който се водеше домакинството сега, за нея беше непонятен. Такава важна дама в един селски пасторски дом — това беше нелепо! Килерът на мисис Норис, по нейно мнение, беше достатъчно добър, за да бъде посетен от мисис Грант. При всичките си усилия, единствените сведения, които успя да получи за съпругата на свещеника, показваха, че никога не е имала повече от пет хиляди фунта”.

Четвъртият метод е подражание на речта на описвания персонаж, но към него Остин прибягва рядко, само когато придава някакъв разговор, например когато Едмънд преразказва думите на Фани как ласкаво се е изказвала за нея мис Крофърд.

(Следва)

МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ - 2

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри. (Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

(Продължение)

Кой ли ги е броил? И всичко това с едри заглавия. Трябва ли те да въодушевяват например мъжете на Берлин да защитават жените, а нас да се защитаваме? Смехотворно. Единственият резултат е това, че хиляди безпомощни жени и деца се отправиха след това по скоростните магистрали, където могат да умрат от глад или да загинат под авиационните обстрели. По време на четенето очите на госпожа Вайер ставаха много кръгли и блестящи. В тях се появяваше ужас. Или несъзнателна радост, че не се е сблъсквала лично с това. Тя искаше да избяга от този страх. Но вестници няма още от по-миналия ден.

Радиото е мъртво от четири дена. Отново отбелязвам, че техниката ни подари много съмнителни неща. Те нямат сами по себе си ценност, те са ценни само условно и само толкова дълго, докато могат да бъдат включени. Хлябът е абсолютен. Въглищата са абсолютни. И златото е злато, в Рим или в Перу, или във Вроцлав. Напротив, радиото, газовата печка, централното отопление, електрическият котлон, всичките големи подаръци на съвременността са безсмислен баласт, ако центърът отказва. Сега сме на обратен път към миналите столетия. Пещерни хора.

Петък, около 19 часа. Последно пътуване с трамвая, към градската управа. Гърмежи и рев, непрекъснат тътен на оръдия. Кондукторката срещу мене подвикна жално. Вглеждах се в лицата на хората коло мене. Всички стоят и никой не казва нищо. Превърнахме се в народ от неми хора. Само в надеждното мазе хората говорят още за взаимодействие. Кога ще пътувам отново по желязната линия? Ще бъде ли това някога? Във вестнка е написано, че от утрешния ден билетите за ниво I и II, с които ни досаждаха през последните няколко седмици, стават недействителни и че само притежателите на червени карти с ниво III ще могат да използват транспортните средства. И така, един от вероятно четиристотин души, почти никой, това е край.

Студена вечер, сухи водопроводни кранове. Все още се варят картофите на съвсем малкия газов пламък. Рових се, сортирайки грах, ечемик, брашно и заместител на кафе в пакети, които нареждах в кашони. Разбирам внезапно, че съм забравила солта. Без сол тялото не може да съществува, поне не дълго време. А ние като че ли трябва да се готвим за дълъг затвор в мазетата.

Петък, 23 часа, в мазето, под светлината на керосина, тетрадката, в която пиша, е на коленете ми. Около 22 часа паднаха три или четири бомби. Едновременно с това зарева сирената. Това означава, че сега се включва ръчно. Никаква светлина. Тичам в тъмнината по стълбите още от вторник. Стъпвам тежко и се хлъзгам. Някъде пука малко ръчно динамо и разгонва великаните на сенките по стените на стълбищната площадка.

Вятърът духа в счупените прозорци и тътне с щорите за затъмнение, които никой също вече не спуска – за какво?

Краката се тътрузят. Удрят се в куфари. Луц Леман вика: „Мамо!“ Пътят води над улицата към страничен вход, след това стъпала надолу, през проход, до площадката на портала със звездите, където се чува бръмченето на самолетите. Отново стъпала надолу, прагове, проходи. И накрая една желязна врата към нашето мазе, тежаща почти центнер, заключваща се с два лоста и обшита с гума. Официално се нарича убежище. Наричаме го пещера, ад, ужасна катакомба, масов гроб.

Гора от стволове, но сурови поради обелената кора, подпира тавана. Дори в спарения въздух миришат на смола. Всяка вечер старият Шмид бърбори за инженерните изчисления, според които гредите трябва да издържат, дори ако сградата рухне. Иначе казано, когато масата от отломки пада под определен ъгъл с определено тегло. Собственикът на сградата, който би трябвало да знае всичко това, не може да ни информира. Той замина на запад и сега вече е американец.

Народът в мазето на сградата е убеден, че във всеки случай неговата пещера е най-надеждна. Няма нищо по-чуждо от чуждото мазе. Сега съм тук вече почти три месеца, но все пак се чувствам чужда. Всяко мазе си има своите табута, своите странности. В старото ми мазе имаше навикът да се запасяват с вода за гасене на пожар. Навсякъде се удряш в гърнета, ведра, кани, бъчвички, в които се намира мътен бульон. И въпреки това сградата изгоря като факел. Всичкият бульон се оказа безполезен.

Госпожа Вайер ми разказа, че в нейното мазе свирепства белодробна странност. След като падне първата бомба, всички се навеждат напред и дишат много дълбоко, при което изпъват ръце покрай тялото си. Някой им казал, че това предотвратява разкъсването на белите дробове. Тук, в това мазе име друга странност. Всички стоят с гръб към външната стена. Празно е край нея само под въздушните отдушници. А съвсем глупавае паралелната друга странност: всички омотават с приготвена кърпа устата и носа си и я завързват на възел на тила си. Не бях виждала още това в мазетата. Не зная с какво може да помогне кърпата. Но ако това им е от полза...!

Иначе - обикновени хора от мазето на обичайни сутеренни столове, представени от кухненския стол до креслото от брокат. Хора, принадлежащи към едрата буржоазия, по градски смесени с миньорски пролетариат. Оглеждам се и отбелязвам:

Най-напред е фурнаджийката, с две дебели червени малки набъбвания под яката от агнешка кожа. Вдовицата на аптекаря, която е завършила курс за самаритянки и понякога настанява тук две други жени на два съединени помежду си стола. Госпожа Леман, съпругът ѝ изчезнал без вест на изток, комплект възглавници и спящия четиригодишен Луц с развързана връзка на обувката. Млад човек със сиви панталони, с очила в рогова рамка, който може да се окаже при по-близко разглеждане девойка. Три възрастни сестри, шивачки, като изгорял пудинг. Девойка – бежанка от Кьонигсберг, Източна Прусия, едно цяло с нейните парцали. Тук е и Шмид, търговец на завеси, но без завеси и въпреки напредналата си възраст говорещ непрекъснато. Съпружеска двойка търговци на книги, които живели няколко години в Париж и които често говорят тихо помежду си на френски...

Четиридесетгодишна жена, в градината на съседа ѝ се взривила бомба и превърнала дома ѝ, плод на нейните икономии, в трески. При това угоената ѝ свиня била подхвърлена високо нагоре до самите греди. „Вече нямаше как изобщо да я използваме“.

Между домашните отпадъци, премесени с градинска земя, събрали съседската съпружеска двойка. Погребението било добро. Мъжкият хор на шивашкия цех пеел на гроба. След това обаче нещата тръгнали с главата надолу. Сирените заревали песен за Божиите завети. Хоп - и гробарите изпуснали ковчега. Чуло се как съдържанието му избумтяло долу. И сега главният смисъл - разказвачката предварително хихикаше над своята и преди това малко странна история: „Представете си, преди три дена гледам как дъщеря ми чопли нещо в градината, какво търси не зная, и там намира зад дъждовния канал една ръка“.

Някои се засмяха кратко, останалите не. Имат ли ръка за погребване?

По-нататък, според кръга на мазето. Загърнат, трескаво потящ се не много млад господин, търговски агент. След неговата съпруга – хамбургски шпиц и осемнадесетгодишната им дъщеря. По-нататък блондинка, която никой не познава, с нейния също така неизвестен квартирант, хванати за ръце. Слаботелесен пощенски съветник винаги с протеза за крак в ръцете, художествено изработена от никел, кожа и дървесина. Синът му, с един крак, лежи или е лежал, никой не знае, във военна болница. Подобен на гном в кресло, гърбатият лекар седи клекнал. И самата аз: бледа блондинка, винаги в едно и също случайно спасено от мене зимно палто; работеща в издателство до миналата седмица, което закриха и „временно“ освободиха служителите.

Ние сме боклуци, които не са необходими нито на фронта, нито на опълчението. Няма го хлебарят, който притежава червен билет III, единственият в жилищния дом, и замина за земеделския си участък с къща и градинка, за да закопае среброто си. Няма я фройлайн Бена, пощенската служителка, неомъжена, която разнасяше вестници въпреки падащите бомби. Няма ги жените, които са сега в Потсдам, за да погребат там седмина членове на семейството си, загинали при голямата бомбардировка. Няма го инженера от третия етаж с жена си и сина си. Той се натовари миналата седмица на шлепа със своите мебели и замина по Средногерманския канал там, където бяха евакуирани военните предприятия. Всички сили се стремят към центъра. Там трябва да се появи опасно струпване от хора. Ако, разбира се, там вече не са янките. Никой нищо не знае.

(Следва)

ВИКТОР СУВОРОВ / ИДОЛЪТ НА ХЪЛМА / ПРИКАЗКА ЗА НЕСЪЩЕСТВУВАЩАТА ВОЙНА / ГЛАВА NN / ТЪПИЯТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

„В Русия разговорът е равен на заговор, мисълта е равна на бунт“ (Маркиз Астолф дьо Кюстин, „Русия през 1839 година“)

1.

Случи се да се родя в Далечния Изток, във военния гарнизон Барабаш, който се намира в Хасанския район на Приморския край.

Земите на Приморския и Хабаровския край от средата на ХIХ век се наричат Малката Украйна. Множество населени пунктове, и Барабаш сред тях, имат украински имена.

Барабаш е старо украинско название. Значението на думата е „разумен“ или „умна глава“. Това прозвище запорожките казаци давали на тези, след които можело да се върви смело на бой. Сред носителите на такива имена били даже двама кошеви атамани на Запорожката сеч: Демян Барабаш през XVI век и Яков Барабаш през XVII век.

Срещали се разумни Барабаши и в по-нататъшни времена.

През XIХ век далечните покрайнини на Руската империя усвоявал генерал-майор Яков Фьодорович Барабаш. На негово име бил наречен военният гарнизон, където сто години по-късно, през ХХ век, се появил на бял свят вашият покорен слуга.

По времето на Съветския съюз в Приморския край бяха съсредоточени гигантски маси войски.

Сред многото хиляди офицери там след победата над Германия, а след това и над Япония, служеше и моят баща, майор Богдан Василевич Резун, заедно със своята бойна приятелка, медицинската сестра Вера Горевалова, която срещнал по време на войната в една полева евакуационна болница. С нея преминал след това през цялата война, през всичките гарнизони след войната, а и премина всичкия си останал живот.

Ето защо две години след войната ми се случи да се родя не в Украйна, а в Далечния Изток, във военен гарнизон, чието име, преведено от украински, означава умна глава.

За много голямо съжаление, съвпадения не се случват. Както вече беше казано – родил съм се много тъп.

2.

Детството ми мина в покрайнините на великата империя, в далечни и много даже далечни гарнизони: след Барабаш – Янчиха, по-нататък Славянка, отново Барабаш, после Рязановка.

И от най-ранни години – проблем: неразбиране на всичко това, което беше разбираемо за всички околни разумни същества.

На всички тях всичко им беше ясно и без обяснения. На мене никакви обяснения не ми помагаха.

А когато тръгнах на училище, това беше в Славянка, бедите се стовариха върху мене като водопад. Колкото повече учех, толкова по-малко разбирах.

Неразбирането се появи в първите минути на първия урок в първи клас.

Нашата учителка Маривановна (съкратено от Маря Ивановна или Мария Ивановна – бел. П. Н.) ни каза, че трябва да обичаме ветераните от войната, да ги уважаваме и да им отстъпваме място в трамвая.

Категоричното изискване да се отстъпва място в трамвая го чух, но не го разбрах.

Целият клас разбираше изискването на учителката, само аз, защото се бях родил тъп, вдигнах ръка.

Това явно не ѝ хареса. Не каза нищо. Вместо това изръмжа като усурийска тигрица.

- Какво искаш? - означаваше това ръмжене.

Да се отговаря седнал на учителите не се полагаше. Следователно станах. Затова станах.

- Маривановна, готов съм да отстъпя място в трамвая. Но само че... у нас в село Славянка няма трамваи. Нито един.

- Ще има! - отряза ме тя. - Ако няма, значи скоро ще има. И щом прекарат първата трамвайна линия покрай океана, ще отстъпваш място на участниците във Великата отечествена война. Разбра ли? Седни си.

Седнах.

Но съм се родил глупав.

Имам още един въпрос. Затова вдигнах ръка. Моето постоянство не ѝ хареса. Но с великодушен жест ми позволи да задам втори въпрос.

И аз го зададох:

- Маривановна, а Хитлер бил ли е участник във Великата отечествена война?

3.

Ето защо зададох този въпрос.

За телевизия тогава по тези краища знаехме само от фантастичните романи за светлото бъдеще. Прозорец към големия свят бяха само книгите, радиото и киното.

Кино ни прожектираха в неделните дни.

Филмите бяха само за всякакви войни: „Богдан Хмелницкий“, „Суворов“, „Крайцерът Варяг“, „Чапаев“, „Смели хора“, „Подвигът на разузнавача“, „Падането на Берлин“.

Знаехме тези филми наизуст. Защото ги прожектираха много пъти, тъй като нямаше други.

Моят въпрос беше напълно нормален. Защото във филма „Падането на Берлин“ (а филмът беше разкошен) бяха показани последните дни на Хитлер: всичко гърми, гори и бумти, нашите бойци със знамето на Великата победа се качват на купола на Райхстага, а злото малко джудже Хитлер, като плъх в капан, снове в непробиваемия бетонен бункер, гризе ноктите си, усещайки неизменната си и близка гибел.

Ясно е, че и Хитлер е участник във всичко, което става, иначе казано – участник е във Великата отечествена война. И в същото време ме терзаеха съмнения: нещо тук не се получава. И само затова зададох въпроса.

Вярвайте ми, хора: не съм провокатор. Просто съм тъп. От детските си години не мога да схвана нищо и не разбера нищо.

През тези славни времена политическата коректност още не беше измислена. Затова Мариванна ме хвана за лявото ухо, изви го до изпукване и ме измъкна в коридора, а по този коридор – направо в дирекцията.

В дирекцията седяха директорката, заместникът по учебната част и още някакви лелки.

Маривановна ме блъсна напред така, както вързан пленник преди екзекуция блъскат в краката на падишаха. Обвинителката ми веднага представи на присъстващите същността на въпроса. Представи го така, както суров прокурор обявява престъпление, изисквайки незабавно и страшно наказание.

Реакцията на събралите се беше съкрушителна.

Отначало всички млъкнаха слисани, млъкнаха така, както за миг млъкват всички преди първия порив на страшен ураган. И веднага заедно започнаха да викат. И веднага в стаята започнаха да притичват други учителки, прекъснали своите уроци. Тези, които бяха вникнали в същността на проблема, набързо, задъхвайки се, разясняваха на новопристигналите характера и дълбочината на моето злодеяние, а те на свой ред предаваха чудото на тези, които бяха пристигнали минута по-късно.

Осъзнах ясно: няма да се измъкна от страшното наказание. И в какво беше моята вина? Не бях твърдял нищо. Само зададох един въпрос.

4.

По това време знаех твърдо: у нас ловят враговете и се разправят безпощадно с тях. Враговете, за да избегнат суровото, но справедливо наказание, разчупват в момента на ареста със заби ампула с отрова. Ампулата на всеки враг е зашита в ъгъла на яката.

Така ги показваха от киното: всичките с ампули.

А ние, гарнизонните момчета, излизайки от киното, се вглеждахме в минувачите: не е ли издута на някого яката от зашитата в нея ампула.

И ето че аз, озовал се в кръга на лелите, съскащи от злоба, се почувствах като враг.

Но ампула с отрова в яката ми нямаше. Затова бях готов да приема суровото наказание. На спасение не разчитах.

Спасението дойде внезапно.

Изведнъж съобразих, че всичките тези огромни чичовци и лели не викат срещу мене. Те викат един на друг. Едни доказваха, че Хитлер е участвал във Великата отечествена война, а другите, пръскайки слюнки и благороден гняв, викаха, че това не може да бъде.

Възползвайки се от непреодолимите противоречия, объркване и люшкане в лагера на врага, аз дадох внимателно заден ход. Иначе казано – се измъкнах. И никой не ме спря.

5.

На следващия ден директорката ме срещна в коридора и с глас на затворническа надзирателка ме предупреди сурово, че въпросът бил ли е Хитлер участник във Великата отечествена война не трябва да се задава.

И аз отново не разбирам: защо не трябва да се задава?

Знаех винаги, че има въпроси, на които не трябва да се отговаря.

Да допуснем например, че ви пита непознат човек с черни очила, с шлифер с вдигната яка, с шапка, нахлупена на очите, кажи ми, момче, къде живее командирът на 72-ри стрелкови корпус генерал-майор Леонид Михайлович Миляев?

На подобен въпрос трябваше да се отговори, че в село Славянка няма такъв. И никога не е имало.

Давайки този отговор, трябваше да се изтича където трябва и да се докладва на когото трябва.

След първия урок в първи клас аз съобразих, че ми се е случило да се родя в страна, в която има не само въпроси, на които не трябва да се отговаря, но и въпроси, които не трябва да се задават.

6.

През тези години не можех да разбера защо въпроси за участието на Хитлер във Великата отечествена война не трябва да се задава.

Разбрах след много години. Проблемът е в това, че само един въпрос разрушава цяла като че ли неразрушима конструкция, а всеки отговор води до задънена улица.

На теория са възможни два отговора: отрицателен или положителен. Но само на теория. Защото и двата са неприемливи. Защото нарушават душевния покой. Защото взривяват мозъка и го преобръщат.

И така, Адолф Хитлер, германските фелдмаршали, генерали и адмирали, подчинените им войски и флотилии, а също така конструкторите на танкове и бойни самолети, работниците във военните заводи и изобщо цялото население на Германия, били ли са участници във Великата отечествена война, или не са били?

Накратко: била ли е страната Германия участничка във Великата отечествена война, или не е била?

Ако се признае, че главатарите на хитлеристка Германия и милионите им подчинени, не са участвали във Великата отечествена война, получава се пълна глупост.

Получава се, че войниците от Червената армия са защитавали героично Сталинград и Москва, Ленинград и Севастопол, а враговете не са участвали в тази война.

В този случай трябва да се съгласим с една прословута глупост: като се започне от 22 юни 1941 година, Червената армия е защитавала героично своята родна земя, без да има никакви врагове пред себе си.

7.

Сега нека някой се опита да даде на дадения въпрос положителен отговор. Нека някой се произнесе, че Хитлер трябва да бъде признат за участник във Великата отечествена война.

Аз не се решавам на това.

Предоставям възможността да се отличи на някой безумен храбрец. Нека той каже, че Германия и фюрерът на германския народ са участвали във Великата отечествена война.

От такъв отговор еднозначно следва, че нито ръководителите на Третия райх, нито нацистката партия, нито Вермахта, нито структурите на СС, нито целият народ на Германия не са направили нищо лошо. Те само са участвали активно във великата, свещената и справедливата война.

Ако се признаят Хитлер и всичката му шайка за участници във Великата отечествена война, тогава недоубитите хитлеристи би следвало да се обичат и уважават, да се възпяват техните подвизи, да се награждават с ордени, да им се отстъпва ред пред будката за керосин и да им се отстъпва място в трамвая.

Гарантирам: положителният отговор на този въпрос ще бъде моментално оправдание на нацизма. Защото участието във Великата отечествена война е свято и праведно дело.

За тези, които се опитат за свържат хитлеристите с велики дела, за тези, които се решат да дадат положителен отговор на дадения въпрос, е предвиден член от Наказателния кодекс на Руската федерация.

И с право.

Положителният отговор трябва да се квалифицира като оправдание на нацизма. Привържениците на такива възгледи трябва да се арестуват и затварят безпощадно.

Затова от всякакви, както положителни, така и отрицателни отговори на дадения въпрос се въздържайте.

Нали не искате да лежите на нарове.

Аз също не искам.