СЛУЖБОМЕР

четвъртък, февруари 28, 2019

Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) – 30

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

68

Трето съдебно следствие на обирачите на хазната и на хората от комитета, образуван за бунтуване на населението, извършено от нарочната комисия [1]

Разпит на Вутьо Ветьов от Видраре

24 декември 1872

– От къде си и знаеш ли да четеш и пишеш?

– Видрарец съм, зная малко да чета и пиша, занаятът ми е папукчийство, сега, поради нямане на работа, съм каруцар.

– Кога влезе в комитета и каква ти беше службата?

– Влязох миналата година по това време. Съселянинът ми Йосиф [2] ме извика в дюкяна си и ми каза: „Не се ли делиш от нас?“ „Не се деля“, отговорих аз. След това той ме взе и ме заведе във Фильовото кафене [3]. Там бяха Дякон Левски и Васил гложенецът; бяха още даскал Васил [4] и няколко души, чиито имена не зная, Левски каза там устно какво е комитетът, какво ще е нужно да се прави, и прочете наставления. След това аз влязох в комитета. Те ми казаха: „Пази се, никому не казвай, защото има смърт!“ Предупредиха ме, че ще пратят Димитра [5] да спи в нашата къща. В наставленията беше писано да се събират пари и да се купува оръжие и да се действа според устава, по тоя начин щеше да се работи. Димитър идва четири-пет пъти в моята къща и, щом дойдеше у нас, ставаше събрание. В събранието се говореше за събиране на пари да се купува оръжие. Събраните пари се даваха на Димитра и се изпращаха в Извор.

– Спомняш ли си колко пари бяха събрани?

– Касиерът знае, аз не зная.

– Каква беше твоята служба?

– Пренасях пощата.

– Какво ще рече това пощаджийство и къде носеше писма?

– Носех писма от Видрарския комитет на Изворския комитет. Тайното име на Видрарския комитет беше Хасан Касъм [6], а на Изворския – Сюлейманоглу Дауд.

– Когато ти носеше писмо, ако насреща ти излезеше войник или някой друг и ти го отнемеше от ръката, как щеше да постъпиш?

– Димитър каза на събранието: „Дайте на тоя куриер безплатно един револвер и тридесет патрона, [та] ако излезе насреща му някой чиновник и му вземе от ръката писмото, той да го убие, или да убие сам себе си!“ Както каза и Димитър, когато носех писмо, ако насреща ми излезеше някой чиновник или войник и ми вземеше писмото от ръката, аз щях да го убия или да се самоубия. Те ми дадоха револвер, [който] носех у себе си.

– Кой пишеше писмата и колко пъти носи писма?

– Пишеше ги даскал Васил [7], писма носих седем-осем пъти, по-късно писма пишеше и даскал Илия [8].

– Колко време обикаля ти с Дякон Левски, къде ходихте и какво правихте?

–Левски писа три писма на нашия, Видрарския, комитет и беше поискал един човек, за да обикаля заедно [с него] по селата. По него време аз отивах в Троянския манастир. Казаха ми: „Като отиваш в Троян, иди в Ловеч и кажи на Дякона, че макар и да иска човек да обикаля заедно [с него], освен тебе, друг човек няма, и че ти си и куриер, че други хора няма.“ После аз заминах за Ловеч [и] отседнах в един хан. Дяконът изпрати един свой човек на име Лукан [9], [който] ме заведе в къщата на Марин поп Луканов. Нея нощ аз спах в Лукановата къща. Сутринта пак тоя Лукан ме заведе на края на града [и] там се срещнахме с Левски. Дяконът имаше една пушка, [която] даде на Лукана да я занесе в къщи, а на мене [каза]: „Ти иди в Лукановата къща, аз ще те извикам [и] ще приказваме.“ Аз се върнах от там и отидох оттам в хана. Към пет часа през деня Лукан ме заведе в къщи, срещу къщата му имаше една порта, портата се отвори. [Лукан ми] каза: „Влез през оная порта, Левски е там!“ Аз влязох там, посочиха ми сламника, там намерих Левски, облечен с арнаутски дрехи. Едно арнаутско облекло имаше и за мене. „Съблечи тия и се об- лечи!“, ми каза [той]. Аз съблякох старите дрехи и облякох арнаутските. Той ми даде [и] една пушка, у мене имаше и един револвер-шестак. „Дошъл е един лов тук [10], ще го нападнем заедно“, ми каза той. Аз се поопънах малко. Сетне той рече: „Друга леснина няма.“ Слязохме оттам; имаше двор на една къща, заграден с дъсчена ограда, две дъски от оградата бяха извадени. И оттам, Левски пред мене, аз зад него, минахме през оградата. Остави ме отвътре в двора да наблюдавам, а той влезе вътре в къщата. После излезе, дойде при мене и рече: „Много пари не можах да взема, намерих малко пари, стой да почакаме да дойде стопанинът на къщата, [той[ е богат човек, да измъкнем повече пари!“ В това време портата се отвори и дойде слугата [11] на стопанина на къщата. Веднага Левски го хвана и завлече в една стая под сайванта. Момчето започна да вика. Лев- ски заби камата си в корема на момчето-слуга [12]; после удареното момче започна пак да вика. В това време [Левски] каза: „Вземи си пушката [и] ела след мене!“ Аз си взех пушката. Когато излязохме от вратата, там се беше събрала навалица. Ние избягахме измежду навалицата и отидохме в лозята. Оттам Левски остави [арнаутското] си облекло и оръжие на мене, защото то беше нахлузено върху неговите дрехи. Оттам той си отиде, [като] ми каза: „Ти чакай тук, догдето се върна!“ Вечерта аз спах там. Сутринта дойдоха заедно Дякон Левски, Мариновият брат Тошко и един човек, извикаха ме и донесоха дрехите ми. Аз съблякох намиращите се на мене дрехи и облякох моите“ [Левски] каза: „Конят ти е в Топузовата кория, заведоха [го] там, иди, вземи го оттам и си иди на село!“ Аз вземах коня оттам, качих се и си заминах на село.

– Когато Дяконът удари момчето с камата, ти какво правеше?

– Аз бях в двора, пред вратата, чаках да не дойде някой. Погледнах, момчето пак извика, [тогава] влязох вътре при тях, камата беше забита в корема му. [Левски] ми каза: „Вземи пушката ми да бягаме!“ Ние избягахме.

– Когато после ти отиде на село, какво прави?

– Йосиф ме попита, аз му казах: „Ходихме на нападение.“ След това върших предишната си работа.

–Какво знаеш по нападението върху Арнаудова в Етрополе, по убийството на владишкия наместник и по обира на хазната?

– По нападението върху Арнаудова аз не зная нищо. Димитър казваше: „Дяконът ще издаде на властта нашите работи, ще го убия“, обаче когато го убиха, не съм бил [там]; за хазнатарската [13] работа също така не зная [нищо], после чух.

– Ти беше при него, на колко години беше убитият от Дякона човек?

– Когато на следния ден Дяконът дойде в лозята, той ми каза, че догдето дойдат чиновниците от правителствения конак на оглед, [момчето] умряло. Убитото момче беше на около 18–20 години.

– Какво друго знаеш?

– Друго нищо не зная.

Подписал: Вутьо Ветьов

Въпросите и отговорите, [както] и показанията на споменатия Вутьо Ветьов се протоколираха по-горе в наше присъствие.

5 Зилкаде [1]289 или 23 декември [12]88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1 Както е отбелязано в уводните думи, втората тетрадка с протоколите на специалната комисия на Али Саиб паша липсва. Тя вероятно ще съдържа продължение на разпитите на хората от Тетевенския комитет.

2 Йосиф е Йосиф поп Петров.

3 „Фильовото кафене“ е кафенето на Фильо поп Петров.

4 Даскал Васил е Васил Цвятков Пупешков.

5 Димитър е Димитър Общи.

6 Псевдонимите на революционните комитети представляват обикновено турски собствени имена на лица, тъй като те служат за целите на кореспонденцията. Псевдонимът на Видрарския комитет е правилно да се произнася „Хасан Касъм“, а

7 Даскал Васил е Васил Цвятков Пупешков.

8 Даскал Илия е Илия Костов Гюндюзов.

9 Лукан е Лукан Цочев.

10 С израза „дошъл е един лов тук“ е неправилно преведено турското изречение „Левски бана: Бир ав орая гидюп берабер басаджагъз“, което всъщност значи: – „Левски ми каза: Има лов! Ще отидем там и заедно ще го нападнем!“ Касае се за нападението в дома на Денчо Халача, ловчански чорбаджия, извършено на 15 август 1872 година.

11 Името на слугата е Стойчо Гиргинов от с. Леси дрян, Тетевенско.

12 Според писаното досега в историческата литература по въпроса, Левски бил забил камата си в „сърцето на момчето“ (Д-р П. Стоянов, пос. съч., стр. 23; проф. Ан. Иширков, Убийството на Стойчо Гиргинов от Васил Левски, „Ловеч и Ловчанско“, кн. IV, стр. 121–122; проф. Ст. Петков, Разяснителна бележка по убийството на слугата на Денчо Халача в Ловеч, „Ловеч и Ловчанско“, кн. V, стр. 13?–140).

13 „Хазнатарската“ е неудачен израз („хазинедар“ = „ковчежник“). В турския текст стои „хазине ншинден“ = „по въпроса за хазната“.

сряда, февруари 27, 2019

Уроци по атеизъм

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 1. Битов атеизъм

С какво е свързана необходимостта да се появят тези текстове, посветени на въпросите на атеизма?

Изключително с това, че в днешното медийно пространство православната цензура стана до крайна степен безсрамна, свирепа. Фактически за сериозен, свободен, волнодумен и здравомислещ разговор за религията остана място само в Интернет.

Ние ще говорим за атеизма. Макар че вероятно е трудно да бъдеш по-голям атеист от самите служители на култа, от поповете [1]. Особено що се отнася до огромната по същество тоталитарна секта, каквато е в днешно време Руската православна църква.

При това аз съм дълбоко убеден, че в 99% от случаите, когато говорим за така наречената вяра, става дума за абсолютна преструвка. Никаква вяра в действителност няма и не може да има. Преценете сами: познаваме добре тяхната литература и техните нормативи за поведение, които са установени в тази литература, и знаем, че е казано: „Идете и проповядвайте“. Там в общи линии са казани много неща. Но ние виждаме, че от доста сложния комплекс от указания, съществуващи в тяхната религия, те са избрали само позлатените одежди, бижутерията и пустословието в едно или друго топло студио.

Неизвестно защо нито един от тях не отива да се целува с прокажени например в някой лепрозорий. Никой не дарява своите жилища или леки коли на клошарите. Подобни случаи науката не познава.

Освен това, ако толкова ги мъчи сърбежът да проповядват, те биха могли да го удовлетворят напълно, като отидат по места, където все още не е прозвучало така нареченото слово божие – например в Афганистан. Никой не им пречи да си купят билети и да заминат да проповядват там, където словото божие е прозвучало вече, но не е направило особено впечатление, защото не са длъжни да спират по средата на пътя.

Въпреки това обаче ние виждаме, че никой от тях не проявява характерните за вярващия човек особености. Проявява се само това, което съпътства не вярата, а идеологията: злоба, агресивност, нетърпимост и страст да се пишат доноси в полицията и прокуратурата, страст да се обиждат, страст да изпадат в истерия и страст да погребват под себе си и средствата за масова информация, и издателствата на книги, и изобщо всичко, което ги заобикаля.

Защо говоря с такава увереност за поповете като образци на атеизма?

Нека да погледнем най-напред поведението на техния главатар. Фамилията му е Гундяев, някога го наричали Владимир Михайлович. [2]

Много се говори за това, че го пази Федералната служба за охрана, при което всички обръщат внимание на юридическата пикантност на ситуацията – тоест на това, че лицето, което няма право на такава охрана, въпреки това я получава. Но покрай юридическата има не по-малко пикантна, така да се каже, религиозна страна. Гледаш охраната на Кирил Гундяев и разбираш, че едно са думите, а друго делата.

Играта със златни парцали, разговорите с проникновен глас за душата и нравствеността, за вярата и вечността са едно нещо, а реалният живот е нещо съвсем различно. И, разбира се, в този реален живот Федералната служба за охрана е значително по-надеждна от някакъв си теоретически бог.

Иначе казано, даже не се предполага, че в ситуация на внезапна зла умисъл срещу този знатен персонаж някакви ангели или някакъв бог ще го спасят самостоятелно от бедата. Подобна версия изобщо не се разглежда. Има Федерална служба за охрана, има и един главен поп, който трябва да бъде охраняван с шум и патос.

По-нататък ще видим удивителната страст на вярващите да пишат доноси до различни инстанции срещу хора, които се осмеляват да мислят свободно и волно. Разбира се, те имат в общи линии правото да пишат доноси и в това поведение няма нищо удивително, освен това, че само по себе си то е блестящ пример за битов атеизъм!

Прецените сами. На теория вярващите са прекрасно осведомени за характера на своя бог, който с лекота, за най-дребното нещо, е изтребвал цели градове с всичките им жители, включително децата, жените и стариците, поливайки ги със сяра и огън. А следователно, знаейки, че нравът на това свръхестествено същество е истеричен и крайно тежък, те напълно биха могли да предположат, че всяко свободомислие, като например в моя случай, ще бъде веднага наказано – с някакъв инсулт, паралич или нещо от този род. Да не говорим за мълнии или падащи от небето нажежени метеорити. Но те не вярват, че това ще стане. Те не допускат реалната възможност да бъдат наказани непосредствено от свръхестествените сили тези, които смятат за богохулници. И пишат доноси.

Ние виждаме ясно тези прелестни белези на чистата идеология. Ясно е, че тук няма никаква вяра – има само притворство. И бизнес, който се нуждае от това притворство. И притворство, което се нуждае от този бизнес.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1 Невзоров нарича попове всички служители на култа: от обикновения енорийски свещеник до патриарха.

2 Става въпрос за светското име, презиме и фамилия на днешния руски патриарх Кирил.

вторник, февруари 26, 2019

Областният управител и неговата роля

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Диляна Георгиева - студентка по право в СУ „Св. Климент Охридски”.

Знам, че на всеки четири години гласувам за кмет, който управлява моята община. Освен общини обаче нашата страна се подразделя и на други териториални единици – области. Те са доста по-големички и включват в себе си различен брой общини. Начело на всяка област стои областният управител – за него знам – не гласувам. Но каква е неговата роля в моето ежедневие и какви са неговите основни компетентности?

Щом не се избира от нас – гражданите, от кого?

Областният управител, за разлика от кмета на общината, се определя с решение на Министерския съвет. Друга разлика е в неговата същност като орган на властта. Докато кметът е отговорен по въпросите на местното самоуправление, областният управител отговаря за държавната политика, която Министерският съвет определя да бъде приложена в областта. Това произтича от същността на двата органа – кметът упражнява власт, която му “даваме” ние, гражданите, чрез местните избори, докато областният управител е един вид “назначен” да се грижи за работите на централните органи.

Какво прави областният управител?

Е, хубаво, провежда централната политика, но как, какви са му правомощията? Основна задача на областния управител е да осигури съвместяване между местните и централните интереси, да “бди” за това едните да не влизат в противоречие с другите. Поради тази причина той може да упражнява контрол за законосъобразност на актовете на общинския съвет и кмета. Иначе казано – следи за съответствието на тези актове със законите и другите актове, с които следва да бъдат съобразени. Нещо повече – той може да да отменя незаконосъобразни актове на кметовете на общини в 14-дневен срок от получаването им или от сезирането му.

Областният управител има и други важни задачи:

  • грижи се за опазването на държавната собственост на територията на областта;
  • следи за законността на територията на областта, като следи работата на органите на местно самоуправление – кмета и общинския съвет;
  • следи работата на териториалните поделения на централната администрация (като например Регионална здравна осигурителна каса, Регионално управление на образованието);
  • организира и ръководи дейностите по защитата на населението, културните и материалните ценности, околната среда при бедствия – например Областна администрация Варна е партньор в проект „ Устойчивост на системата земя – море за стратегии за екотуризъм“, който цели да подобри устойчиво управление на крайбрежните зони, опазване на техните екосистеми и биоразнообразието им, на природното и културно наследство.

Как може да се търси отговорност на областния управител?

Тъй като има сериозната задача да бъде “балансьор” на интереси от различно ниво, то е важно да може да му се потърси отговорност, да се проследява дейността му. Именно затова той представя ежегоден доклад за дейността на областната администрация пред органа, който го е избрал – Министерски съвет.

В изпълнение на своята работа областният управител издава заповеди. По своята същност те са административни актове, които мога да обжалвам, в общия случай, пред областния административен съд – например кмета на община Плевен обжалва акта, с който областният управител е отменил негова заповед.

По принцип всеки административен акт следва да съдържа пред кой орган и в какъв срок мога да обжалвам. Стандартно, този срок е 14-дневен от узнаването на акта, ако друг не е посочен. Жалбата подавам пак чрез областния управител до компетентния съд. В тридневен срок от изтичане на срока за обжалване той е длъжен да изпрати жалбата ми до съда и да ме уведоми за това. След като съдът приключи с разглеждането на делото, има едномесечен срок , за да се произнесе с решение.

Важно! Въпреки че областният управител е административен орган, неговите актове не мога да обжалвам по административен ред пред по-горестоящия административен орган, а само по съдебен път. Какво може да направи областният управител за мен?

След всички тези обяснения лесно мога да си помисля, че областният управител е просто поредният чиновник, назначен в администрацията. Неговата фигура обаче е от особена значимост, тъй като именно той често е включен в процеси важни за нас, обикновените граждани.

Именно неговата преценка е важна например при образуване на нова община в рамките на областта – той проверява законосъобразността на искането на гражданите да образуват нова община и предлага на общинския съвет да вземе решение за провеждане на общ референдум в тези места. Често той насърчава и подкрепя културни, социални или други благотворителни проекти – това е негово право, но и задължение! За всички проекти, с които се е ангажирала моята областна администрация, мога да се информирам на съответните уеб страници.

Как мога да се информирам за дейността на областния управител?

Като ръководител на администрация областният управител е длъжен да осигури прозрачност в дейността ѝ, за да може ние – активните граждани да се информираме. Важно е да знам, че достъпът ми до обществена информация е свободен, но за да я получа трябва да подам заявление, за да ми бъде предоставен такъв.

понеделник, февруари 25, 2019

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИСЛОВИЕ

“Така казва Господ, царят на Израил

и негов Изкупител,

Господ на Воинствата: Аз съм първият и Аз съм последният,

и освен Мене няма Бог“.

(Исая, 44:6)

„Те ще се съвкупляват в мое име и ще колят своите деца“.

Иисус Христос, „Евангелие от Юда“

Както било добре известно през последните хиляда и петстотин години – от момента на триумфа на християнството до средата на ХХ век, – в началото на I век в Палестина имало две религиозни течения.

Едното била страшната и могъща „четвърта секта“, описана от Йосиф Флавий – зилотите и сикариите. Те били терористи, които спазвали фанатично юдейския закон, проповядвали джихад, осъществявали терористични актове и в края на краищата предизвикали Юдейската война. Накратко, това била еврейската ИДИЛ.

Другото течение се оглавявало от Исус Христос. Той бил проповедник на мира, доброто и любовта. Той учел, че не трябва да се спазва юдейския закон и че враговете трябва да бъдат обичани. Кървавите зилоти, въпреки цялото си могъщество, били унищожени от римляните и изчезнали безследно. Мирните християни, въпреки че били мъничко ручейче, се разлели постепенно в могъща река, която подчинила целия свят.

В продължение на почти век и половина, по времето, когато християнската църква притежавала монопола над грамотността и образованието, тезисът, че Исус Христос е проповядвал мир, всеопрощение и любов към враговете, не се оспорвал от никого. Да се оспорва било опасно. Всеки, който се усъмнял в мирния характер на християнството и в неговата любов към враговете, би бил изгорен на клада.

С времето на Просвещението нещата започнали да изглеждат по-зле. Херман Самуел Раймарус (1694–1768) първи предположил, че посланието на Исус не се е отличавало по нищо от посланията на другите пророци на омразата, ходещи по онова време из Юдея. Алберт Швайцер (1875–1965) се съгласил с неговите изводи и книгата си „В търсене на историческия Исус: от Раймарус до Вреде“, преведена на английски през 1911 г., отворил нова епоха в библеистиката.

Фундаменталното произведение на Роберт Айслер (1882–1949) „Цар Исус“, издадено през 1929 г., изпреварило своето време и е до значителна степен било игнорирано. Но след появилата се през 1967 г. книга „Исус и зилотите“ на англиканския свещеник Самуел Джордж Фредерик Брендън специфичната юдейска миленаристка съставка в учението на Исус вече не можела да се пренебрегва.

От времето на основателя на тюбингенската школа Фердинанд Кристиан Баур (1792–1860) и на Уилям Вреде (1859–1906) в библеистиката се е вкоренило твърдо тактичното предположение, че истинският основател на християнството е апостол Павел и че без него последователите на Исус Месията така и са щели да си останат една от дребните миленаристки юдейски секти.

Въпреки цялата колосална разлика между каноничния Исус, отхвърлящ юдейския закон и проповядващ любов към враговете, и Исус – проповедника на омразата, какъвто го рисуват Раймарус и Брендън, двамата имат една важна обща черта: те са абсолютно незначителни персонажи, чиято смърт била забелязана единствено от най-близките им съратници.

Най-добре тази гледна точка е формулирал един от най-добрите съвременни популярни библеисти и автор на бестселъри Барт Ерман. Той се съгласява, че да, разбира се, Исус е бил обикновен юдейски проповедник на омразата. Но е бил много незначителен пророк.

Бил е малко известен неудачник, унил лузър, „слабо и безсилно нищожество, екзекутирано по най-унизителния и болезнен начин от римляните, бродещ проповедник, който се оказал в противоречие със закона и бил разпънат като дребен престъпник“. [1]

Тази забележителна картина на незначителния Исус не съответства обаче на редица факти.

Първо.

Йосиф Флавий съобщава, че през 62 г. от стените на Ерусалимския храм е бил хвърлен Яков, брата на Исус [2].

Нещо повече – първоначалният текст на Йосиф Флавий свързва именно тази смърт с причината за Юдейската война [3]. В съвременния текст на Флавий този цитат е станал жертва на хиляда и петстотингодишната християнска цензура, но той е бил видян и цитиран от такива стълбове на църквата като Ориген [4], Евсевий Кесарийски [5] и блажения Ероним [6].

„Това се случило с юдеите като отмъщение (έκδίκησιν) за Яков Праведника, брат на Исус, наричан Христос“ – цитира невнимателно въпросното изречение Евсевий.

Лесно е за разбиране, че Юдейската война би могла да бъде отмъщение само за една смърт – смъртта на водача на сектата на сикариите. В този случай въстанието било отмъщение именно за тази смърт. Но предположението, че братът на Исус, Яков, е ръководел сикариите и зилотите, се съгласува зле с хипотезата за незначителността на Исус.

Ние не знаем какъв е бил Исус, но след неговата смърт брат му е ръководел „четвъртата секта“. Също като във вица: не зная кой беше в колата, ама шофьор му е Брежнев [7].

Второ.

Кой след Яков, брата на Исус, оглавява сектата? Трудно е да се каже. Нашите християнски източници са неясни [8].

Но ние знаем кой е оглавил Юдейското въстание, което, според нецензурирания Йосиф, е станало заради екзекуцията на Яков. Този човек се казвал Менахем. Той бил потомък на Юда от Галилея, основателя на страшната „четвърта секта“, и очевидно бил Месия от рода на Давид, защото по това време потомък от никой друг род не можел да претендира да бъде Помазаник.

Какво ни казва Новият завет за Месията Менахем? Колкото и да е странно, доста много, защото в Евангелието от Йоан Исус през цялото време предрича идването на земята на някакъв Утешител.

„И Аз ще поискам от Отца, и Той ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас до века. Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас“ (Йоан, 14:16–18). „Утешителя, Светия Дух, когото Отец ще изпрати в Мое име“ (Йоан, 14:26). „А когато дойде Утешителят, когото Аз ще ви изпратя от Отца, Духът на истината, който изхожда от Отца, той ще свидетелства за Мене“ (Йоан, 15:26). „Ако не отида, Утешителят няма да дойде при вас“ (Йоан, 16:7).

Как се превежда Утешител на арамейски?

Менахем.

Това, съгласете се, не е приятна мисъл.

Исус пророкува, че ще дойде Менахем, че той ще бъде Дух на Истината, че ще свидетелства за Исус и даже ще бъде ново въплъщение на Исус.

И Менахем идва, и се оказва кървав палач и водач на секта фанатици.

А може би става дума за съвпадение?

Проблемът е там, че римляните явно не смятали това за съвпадение.

Факт е, че след Юдейската война Веспасиан заповядал да се изтребят всичките членове на Давидовия род, към който принадлежал Исус [9]. През 80-те години аналогична заповед издал Домициан [10]. За трети път да се открият и убият всичките потомци на Давид наредил император Траян. Точно тогава бил разпънат на кръст споменатият вече Симеон бар Клеопа [11].

Съгласете се, че след Юдейската война Веспасиян би трябвало, по логиката на нещата, да заповяда да се изтребят родствениците на Месията на сикариите, на Менахем. Защо той изтребвал родствениците на мирния Исус? И как тези систематични преследвания на рода на Исус от римските императори се съотнася с твърдението, че те едва ли не до IV век не са знаели нищо за християнството?

Трето.

Веднага след разрушаването на Храма, фарисеите, които се събрали в Явне, учредили биркат ха миним, с други думи – ежедневно проклятие за еретиците, произнасяно като част от всекидневната молитва [12]. „Миним“ (еретиците – бел. П. Н.), върху които трябвало да падне проклятието, били юдействащите християни.

Както се знае, фарисеите стоварили отговорността за Юдейската война и за гибелта на Храма върху „четвъртата секта“. Как да си обясним тогава факта, че събралите се в Явне най-напред след гибелта на Храма предали на проклятие не „четвъртата секта“, а едно малко и никому неизвестно, пък и плюс това изключително мирно течение?

Четвърто.

Съвременните последователи на Исус се наричат християни. Тази дума не е самоназвание. Тя произлиза от думата „Христос“, която, на свой ред, е буквално преведената на гръцки език древноеврейска дума „Машиах“, иначе казано – „Помазаник“ (аналогичната арамейска дума е „Машиаха“). Исус и неговите апостоли не говорели на гръцки език и по тази само причина не биха могли да наричат себе си християни.

И наистина, в Новия завет Исус и неговите последователи са наречени „светци“, „праведници“, „назореи“, „следващи пътя“ и даже „зилоти“ (ζηλώται) (Деяния, 21:20). Думата „християнин“ се употребява в Новия завет само три пъти и при това всеки път тя е вложена в устата на враговете на сектата или на властите. Така например цар Агрипа II казва насмешливо на апостол Павел: „Още малко и ще ме убедиш да стана християнин“ (Деяния, 26:28).

Напротив, римските официални източници от самото начало наричат християните „християни“. В кореспонденцията на Траян с Плиний Младши, у Тацит и в многобройните протоколи от съдебни процеси срещу християни, които са достигнали до нас от II век, се употребява именно думата „християни“.

Разумно е да предположим, че думата „християни“ е била римски юридически термин, с който са означавали последователите на Исус. Но в такъв случай терминът се е появил много рано. В „Деяния на апостолите“ се казва, че това е станало след бягството на последователите на Исус от Ерусалим, вероятно още през 30-те години: „И първо в Антиохия учениците бяха наречени (χρηματίσαι) християни“ (Деяния, 11:26).

Ние ще се върнем пак подробно на въпроса кой, къде и защо е започнал да преследва последователите на Исус. А сега ще се позовем на двама съвременни италиански библеисти – М. Сорди и И. Ромели, които предполагат, че християнството е било забранено със сенатус консулт още по времето на император Тиберий, иначе казано – не по-късно от 37 година [13]. В такъв случай въпросното изречение от „Деяния на апостолите“ се отнася пряко за този епизод.

Но как да съгласуваме тази ранна поява на римския юридически термин с твърдението за никому неизвестния Исус? И как е станало така, че в същото време, когато в Галилея се развивала и укрепвала ужасната „четвърта секта“, Сенатът не забранил нея, а забранил мирните и кротки християни?

Всичките тези въпроси обаче бледнеят в сравнение с най-очевидния и най-главния, а именно - въпросът за така наречените „преследвания на християните“.

Всеки уважаващ себе си християнин знае, че Римската империя е преследвала мирната религия на Христос. Причините за тези преследвания са изложени в десетки оригинални предположения, правещи чест на ума и изобретателността на техните автори.

Вие можете да прочетете, че римляните преследвали мирната религия на християните, защото били обзети от Сатаната. Че християните нарушили установения ред на нещата. Че римляните ги смятали за магьосници. Глупавите и невежи римляни предполагали, че по време на своите събрания християните пият кръв и блудстват. Християните отказвали да се покланят на императора и с това нарушавали Pax Deorum. И така нататък, и така нататък.

Всички тези обвинения пренебрегват един прост и очевиден факт. А именно – Римската империя била тотално веротърпима. До началото на преследването на християните Рим забранил само две религии.

През 186 г. пр. н. е. със сенатус консулт били забранени вахканалиите. Два века по-късно по времето на Тиберий Сенатът забранил религията на друидите. За тези забрани нямало никакви идеологически причини: двете религии били забранени заради човешките си жертвоприношения.

През цялата история на Рим в него нямало преследване на хора само за това, че вярват. Както ехидно отбелязал някога Ернест Ренан, за да започне подобно преследване, трябвало да дойде триумфът на религията на мира, прошката и любовта.

И въпреки това римляните по-малко или повече систематично, като се започне от 30-те години, преследвали тези, които „били обявени за християни“. Като тестовете, които римляните предлагали на християните (да се отрекат от Господа и да принесат жертва на императора или на боговете) напомняли буквално тестовете, които след края на Юдейската война били предлагани на сикариите и зилотите.

Очевидно въпросът за преследването на християните няма правилен отговор, защото е формулиран неправилно. Безсмислено е да се пита: „Защо римляните са преследвали християните?“

Трябва да се пита: какво са направили християните, за да ги преследват римляните?

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1 Bart Ehrman. Misquoting Jesus, HarperCollins, 2005, p. 188.

2 Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 9, 1.

3 Robert Eisenman. James, Brother of Jesus, London, 2012, p. 35–36.

4 Ориген. Против Цельса. 1.47, 2.13; Комментарий на Евангелие от Матфея, 10:17.

5 Евсевий Кесарийский. Церковная история, 2, 23, 20.

6 Hieronymus. De Viris Illustribus, 2; Commentarii in epistulam Pauli apostoli ad Galatas, 396 (1:10).

7 Вицът е от съветско време. На партийния и държавен ръководител Леонид Брежнев му се приискало да кара служебния автомобил и си сменил мястото със своя шофьор. Влизат така в Кремъл, на входа войниците от почетния караул вземат за почест, а след това единият пита другия: „Кой беше в колата?“. Другият отговаря: „Не видях кой беше в колата, ама шофьор му е Брежнев“. – бел. П. Н.

8 Евсевий Кесарийски съобщава, че приемник на Яков е братовчедът на Исус Симеон бар Клеопа. Но след това казва, че Симеон бар Клеопа е екзекутиран по времето на Траян, вероятно през 117 година. Възрастен човек, станал приемник на Яков през 62-ра, да доживее до 117-та, меко казано, е малко вероятно. Това би бил абсолютен рекорд на Гинес за управление сред ръководителите на църкви, оставящ далече след себе си 31-годишното управление на Пий IX.

9 Евсевий Кесарийский. Церковная история, 3, 12.

10 Пак там, 3, 20.

11 Пак там, 3, 32, 6.

12 Berakhot 28b-29a.

13 M. Sordi, I. Ramelli. Il senatoconsulto del 35 contro i Cristiani in un frammento porfiriano, Aevum 78 (2004), 59–67; виж също: M. Sordi, «I cristiani e l’impero romano», Milano, 2004, p. 27–29.

неделя, февруари 24, 2019

Нобелови лауреати – 1956 година

Вернер Форсман (Werner Forssmann)

29 август 1904 г. – 1 юни 1979 г.

Нобелова награда за физиология или медицина, 1956 г. (заедно с Андре Ф. Курнан и Дикинсън Ричардс)

(За откритията, свързани с катетеризацията на сърцето и патологичните промени в кръвоносната система.)

Немският лекар Вернер Теодор Ото Форсман е роден в Берлин в семейството на адвоката Юлиус Форсман и Еми (Хинденберг) Форсман. Начално образование получава в берлинската Асканийска гимназия. През 1916 г., когато е на дванадесет години, баща му – капитан от германската армия – загива по време на Галицийското сражение. През 1922 г. Форсман става студент в медицинския факултет на Берлинския университет. Икономическата ситуация в страната след войната е такава, че той е принуден да търси средства и става временно банков служител. Въпреки това взема предварителните медицински изпити, а след две години следдипломен стаж, през 1928 г., и държавните изпити. Една година по-късно, когато защитава дисертация за влиянието на лечебното хранене върху съдържанието на серумния холестерин и върху количеството на еритроцитите в кръвта, му е присъдена медицинска степен от Берлинския университет.

През 1929 г. Форсман постъпва в Еберсвалдската хирургическа клиника, където започва серия от експерименти, насочени към демонстриране на анатомичните и функционалните особености на болното човешко сърце с помощта на катетеризация. Методът се състои в това, че в сърцето се въвежда през вената катетър. До опитите на Форсман в тази област е направено много малко. През 1861 г. двама френски физиолози катетеризират сърцата на експериментални животни. По-късно, през 1912 г., немски лекари се опитват да въвеждат катетри в коремната аорта на жени, страдаща от послеродов сепсис, за да осъществят по-ефективна лекарствена терапия. Жените не изпитват някакви вредни последици от тази процедура. През 1928 г. италиански изследовател въвежда катетри в сърцето на експериментални животни и на човешки трупове. През 1929 г., като прави върху трупове подобни опити за въвеждане на катетър в десните дялове на сърцето, Форсман си поставя за цел да докаже безопасността на метода в клиничната практика. Той уговаря един от сътрудниците на Еберсвалдската хирургична клиника да му помогне да осъществи експериментално процедурата върху себе си. Колегата на Форсман успява да въведе катетър (тръбичка с дължина около 65 сантиметра и диаметър 1 милиметър) в лакътната му вена. Но когато започва да придвижва катетъра по посока на сърцето, той се побоява, че това може да бъде прекалено опасно, и спира опита.

След една седмица, като не получава разрешение и даже не информира за това своя ръководител, Форсман катретеризира сам сърцето си. В присъствието само на една медицинска сестра той си прави местна упойка, отваря с разрез вената си, въвежда в нея катетър и го придвижва на около 60 сантиметра, докато той не влиза в дясното му предсърдие. В рентгеновото отделение с помощта на медицинската сестра, която държи огледало, Форсман, гледайки екрана на рентгеновия апарат, се убеждава, че краят на катетъра е достигнал сърцето му. По-нататък той провежда още няколко аналогични експеримента, като броят им достига девет. В два от случаите ученият въвежда в кръвта си контрастно вещество, което му позволява да направи по-детайлни рентгенови снимки на сърцето си. След завършването на тази серия от експерименти Форсман публикува статията „Сондиране на десните сърдечни дялове“, в която описва методиката на катетеризацията и разглежда нейните потенциални възможности за проучване на анатомичните и функционалните особености на сърдечно-съдовата система при нормални условия и когато има някакво заболяване. Опитвайки се да усъвършенства своя метод, Форсман пристъпва към серия от опити с използване на лабораторни животни, но недостигът на средства в клиниката го принуждава да ги прекрати.

Форсман съобщава за резултатите от своите изследвания на XXV конференция на Германското хирургическо дружество през април 1931 г. Но авторитетите в германската медицина не обръщат внимание на цялата важност на неговите експерименти. След една година той е приет на работа при Фердинанд Зауербух в берлинската болница за бедни. Но скоро, когато един от берлинските вестници публикува сензационно съобщение за неговите изследвания в Еберсвалдската клиника, колегите на Форсман стоварват върху него лавина от критики. Зауербух стига до това, че го нарича шарлатанин и го уволнява. Форсман е толкова оскърбен от случилото се, че решава да прекрати своите изследвания.

Същевременно в Съединените щати Андре Курнан и Дикинсън Ричардс от колежа на лекарите и хирурзите към Колумбийския университет научават за експериментите на Форсман в Еберсвалдската клиника. При това тяхната позицията се оказва съвсем противоположна на тази, която заемат германските медици. Като разгръщат през 30-те години широка изследователска програма, те постигат като резултат тези цели, които си поставя първоначално Форсман. През 1941 г. Курнан осъществява първата катетеризация на сърце в САЩ. В края на 40-те и началото на 50-те години разработената от Форсман сърдечна катетеризация, следвана от рентгеново изследване, се превръща в обичаен диагностичен и изследователски метод.

Като прекъсва изследванията на сърдечно-съдовата система, Форсман започва да се специализира през 1932 г. в областта на оперативната урология под ръководството на Карл Хойш в болницата „Рудолф Вирхов“. Една година по-късно се жени за уроложката Елсбет Енгел (семейството има шест деца). По-късно става ръководител на хирургическата клиника към градската болница в Дрезден (район Фридрихщад), и в берлинската болница „Роберт Кох“, където се занимава с хирургия и урология до началото на Втората световна война. По време на войната Форсман служи като лекар във вермахта, оперирайки ранените; получава званието майор. В началото на 1945 г., когато става очевидно скорошното поражение на Германия, той се предава на американците. Освободен в края на войната, Форсман работи известно време като дървосекач в Шварцвалд, а след това той и съпругата му започват отново хирургическа практика.

През 1950 г. семейство Форсман се мести в Бад Кройцнах, малко градче на брега на Рейн; по-късно Форсман нарича своята работа там „робски труд на застрахователен лекар“. През 1954 г. той публикува статия за развитието на метода за катетеризиране на сърцето, като се спира специално върху белодробните заболявания.

Две години след получаването на Нобеловата награда Форсман е назначен за ръководител на хирургическото отделение към Евангелистката болница в Дюселдорф. От 1962 г. до смъртта си той е член на изпълнителния комитет на Германското хирургическо дружество. Напуска хирургическата практика след пенсионирането си през 1972 г. Умира по време на почивка в Шварцвалд от сърдечен удар.

Награден е с медала Лайбниц на Германската академия на науките (1954 г.) и със златния медал на Дружеството за хирургическа медицина във Ферара, Италия (1968 г.). Член е на Американския колеж за гръдна медицина, на Германското дружество на уролозите и на Германската асоциация за детско здравеопазване; избран е за почетен член на Шведското дружество на кардиолозите.

Източник: http://n-t.ru/nl/mf/forssmann.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов



НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

събота, февруари 23, 2019

Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) – 29

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Разпит на Тодор Кръстев от Тетевен

16 декември 1872

– Числиш ли се в комитета, съставен с цел да вдигне на въстание населението на България, ако се числиш, кога постъпи и каква служба изпълняваше?

– Аз съм овчар, такъв комитет не знам.

– Когато отидоха първи път да убият дякона, и ти ли ходи?

– Викаха ме три пъти, но аз не отидох.

– Кой те вика?

– Петко Милев и хаджи Станьо ме повикаха и ми предложиха на три пъти: „Дяконът, владишкият наместник, щял да предаде комитета на властта, ще отидат и други, иди и ти с тях, убийте го!“ Аз обаче не приех. Дори аз съобщих на мютесариф-паша комитетската работа.

– Когато отидохте да нападнете хазната, кажи кой те повика и как отидохте?

– Петко Милев и хаджи Станьо ни повикаха в къщата на Петко Милев и в хана на хаджи Ивановия син и ни казаха: „Ще отидете да нападнете хазната, ако не отидеш, ще унищожим и тебе, и децата ти!“ Аз казах: „Много добре!“– защото в Тетевен хаджи Станьо е по-голям от пашата.

– Дадоха ли и на тебе, както на другите, дрехи и оръжие и кой ти ги даде?

– Стоян ми донесе един елек, една кърпа за глава и една дълга пушка. Той даде и по една пачка патрони. Дигнахме се оттам предрешени и, събирайки се единадесет души, тръгнахме оттам през нощта. Там на баира близо до Правец дойде и Димитър с двама души и станахме четиринадесет души. Стояхме там два дни. На третия ден хазната пристигна, ние слязохме малко надолу, стреляхме, стражарите избягаха, ние взехме хазната, занесохме я горе, разрязахме дисагите и разделихме парите. Оттам отидохме в колибата на Вълко и похапнахме малко. Парите на четирима души останаха у Димитра. Димитър вървеше пред нас. Ние отидохме по домовете си с парите и ги скрихме. След като мина известно време, чорбаджиите ни съобщиха чрез Лечо ковача да донесем парите. Аз не можех да оставя овците и не можах да занеса парите, те останаха [у мене]. После пристигна пашата. Дойде юзбашията в моята колиба и попита за взетите от нас пари от хазната. Аз ги показах, взехме парите и отидохме заедно. Ето, това е, което зная.

– И ти ли отиде заедно със стражарите да търсиш обирачите?

– Аз оставих овците и отидох.

– Знаеш ли нещо друго?

– Не, не зная.

Отпечатал пръст: Тодор Кръстев

Въпросите и отговорите и показанията на споменатия Тодор Кръстев, извършени в наше присъствие, са, както са изложени по-горе

28 шеввал [12]89 или 16 декември [12]88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на Найден Вълков от Тетевен

16 декември 1872

– И ти ли си в комитета, образуван с цел да вдигне на въстание населението в България?

– Аз не зная [такъв] комитет.

– Кажи как отидохте да нападнете хазната и кой ви извика?

– При мене дойдоха Стоян, Лечо и Павел Лалов и ми казаха: „Ще отидем да нападнем хазната, ако не дойдете [и вие], ще ви убием.“ „Много добре“, казахме ние. Аз имах една пушка, взех я, взех [и] един-два-три патрона. Стоян и Лечо ми дадоха едни черни чакшири, [които] аз надянах. Заедно с тях [Стоян и Лечо], ние отидохме в колибата на Въльо Станчев. Там станахме единадесет души. Дигнахме се оттам, отидохме на Правешкия баир. Там дойде Димитър с двама души и станахме четиринадесет души. Аз не познавах Димитра отпреди, видях го там. Станахме оттам и за два дни отидохме в една гора. На третия ден дойде хазната, слязохме долу, пукнаха няколко пушки, но аз не стрелях. После отидохме, взехме хазната, изкачихме се малко нагоре, срязахме дисагите и напълнихме торбите си. След това отидохме на Правешкия баир, Димитър остана там, а Вълко ни посочи пътя и ние заедно със задигнатите пари си отидохме по къщите. Скрих парите. След петнадесет деня дойдоха Стоян и Димитър и поискаха парите. Аз ги извадих от мястото, дето ги бях скрил, [и им ги] дадох. Те ми дадоха петдесет меджидиета и една кесия с хиляда [гроша] и ми казаха: „Да не харчиш тия пари, [за- щото] после работата ще излезе наяве и ще ни заловят.“ Аз ги скрих пак. После дойдоха стражарите в колибата, заловиха ме и, вземайки ме заедно със скритите от мене пари, закараха ме в Тетевен [440я].

– Знаеш ли нещо друго?

– Не зная.

Отпечатал пръст: Найден Вълков

Въпросите, отговорите и показанията на споменатия Найден Вълков се извършиха в наше присъствие и са изложени, както са по-горе.

28 шеввал [12] 89 или 16 декември [12] 88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мех- мед Салим, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на Марин Станчев от Тетевен

16 декември 1872

– Кога и как постъпи в българския комитет?

– Нямам сведения за комитета, аз не зная такива работи. – Какво знаеш за начина на убийството на дякона-владишки на- местник, убит в Орхание?

– Аз нямам никакво известие по тая работа, не зная.

– Как нападнахте хазната и тебе кой те извика?

– Първоначално ме извикаха в хана хаджи Станьо и Станьо и Станчо хаджи Иванови и ми казаха: „Ще ви изпратим да нападнете хазната, не бойте се, умиране няма да има, ще вземете само парите.“ Те ми дадоха и една пачка патрони. После дойде Стоян пандурът и донесе в колибата на Въльо Станчев един шал за връзване на главата и един фес и ми ги даде.

– Преди да бъдеш заловен, ходи ли със стражарите да търсиш обирачите?

– Аз не отидох, бях при овцете си, обикалях един ден [и] пак се върнах. Ходиха останалите ми другари.

– Казаха ли ви тия чорбаджии защо ще се нападне хазната?

– Чорбаджиите ми казаха: „Ти свърши работата, която ти казваме; [пък] не питай, какво ще правим.“ И аз не ги питах и не зная причината.

– Знаеш ли нещо друго?

– На друго място не ме изпращаха, друго нещо не зная.

Отпечатал пръст: Марин Станчев

28 шеввал [12]89 Ç16 декември 1872] година.

Въпросите и отговорите и показанията на споменатия Марин Станчев са дадени в наше присъствие и са, както са изложени по-горе.

28 шеввал [1]289 или 16 декември [12]88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир бей ефенди, не присъствал, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито.

Разпит на Йото Генков от Черни Вит

16 декември 1872

– Разправи как постъпи в българския революционен комитет

– Аз не зная нищо за подобна комитетска работа.

– Какво знаеш по, въпроса за убийството на наместника на ловчанския владика?

– И за това не зная нищо. За убийството на тоя дякон чух тук.

– Как ограбихте хазната, която идваше от Орхание за София, по чия заповед и нареждане отиде да обираш хазната и кой ти даде оръжието?

– Първом Петко Милев ми каза: „Ще отидете да нападнете хазната, ще дойдат Стоян и Лечо да ви вземат.“ Аз си имах една пушка, а това лято Петко Милев ми беше дал една ока барут и един пищов. Взех ги със себе си, а после дойде Стоян и ме взе. Събрахме се единадесет души в колибата на Въльо Станчев. Станахме оттам и отидохме на Правешкия баир. Там дойде Димитър с още двама души. Всички ние, станали четиринадесет души, се дигнахме оттам и отидохме на мястото, дето нападнахме хазната. Там се бавихме два дни. На третия ден, петък, щом като се научихме, че хазната пристига, докато слезем долу на мястото на засадата, колата с хазната беше дошла и ние започнахме да стреляме. Стражарите се разбягаха и колата остана сама. Димитър ни каза: „Елате и вземете парите!“ Ние взехме парите, срязахме торбите и всички ги натуряхме в чантите си. После отидохме в Правец. До едно място, близо до колибата на Вълко Цолов, Вълко ни донесе от колибата си качамак и се наядохме. Той ни посочи път до Етрополския дол и си отидохме по къщите. Аз бях скрил задигнатите пари на едно място недалечно от моя- та колиба. После дошъл Лечо и казал на другарите ми да занесем парите в дома на Петко Милев. После взех парите, отидох у Лечо, а той ме заведе в къщата на Петко Милев, дето в присъствието на Димитра предадох парите на Петко, в мазето под къщата му. Дори, като дял, той ми беше дал хиляда и петстотин гроша. После, когато ме заловиха, аз предадох тия пари. Похарчих само три бели меджидиета. Когато занесох парите в Петковата къща, той ни донесе храна и ни даде вино. Наядохме се и пихме.

– Колко дни обикаля ти със стражарите, за да търсиш разбойниците?

– Търсил съм нападателите на хазната четиринадесет деня.

– Щом като сте предали хазната и ти предаде парите на Петко Милев, защо, когато по това време негово превъзходителство мютесарриф-пашата е бил там, ти не му съобщи и не му каза истината?

– Бояхме се от чорбаджиите, затова не обадихме.

28 шеввал [12] 89 [16 декември 1872] година.

Отпечатал пръст: Йото Генков

Въпросите и отговорите, зададени на поменатия Йото Генков, както и неговите показания, дадени пред нас са, според както са изложени по-горе.

28 шеввал 1289 [16 декември 1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Шакир бей ефенди, не присъствал, Дервиш Мустафа, Мехмед Салим, Саадуллах Сърръ, хаджи Мано Стоянов, Пешо То- доров, Мито.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

440 Найден Вълков е от колибите Крушов дол, затова той казва: „Закараха ме в Тетевен“.

петък, февруари 22, 2019

Изкуството да оскърбяваш - 49

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА

№ 19

Ще дадем най-прост пример за повърхностност, допустима за решаването на задачите, които сме си поставили.

Когато говорим за произхода на живота, е трудно да не зададем въпроса за геологическата "развитост" на една или друга планета.

Кой е елементарният индикатор за подобна развитост?

Разбира се, на първо място това е многообразието на минералния състав на кората.

Какво могат да кажат всъщност минералите за планетата, където са се появили?

Доста много неща.

Като знаем приблизителното количество на минералите и химизма, който ги създава, можем лесно и почти безпогрешно да нахвърлим "портрета" на планетата от момента на нейното образуване до наши дни.

Наличието или липсата на сулфати, арсенати, борати, хлориди, флуориди, въглеродни съединения и нитрати дава ясна представа за вулканизма, релефа, наличието и вида на течностите, температурата, възрастта, магнетизма, радиоактивността, масата и даже ъгловата скорост на въртенето по оста на планетата в различни периоди.

Както е известно, колкото по-голяма е скоростта на въртенето по оста, толкова по-полегат става общият релеф. (Палеонтолозите казват, че той се сляга.) А слягането променя донякъде минералогичния портрет на горния слой на планетата.

Разбира се, за да говорим за минералите, трябва да си представим ясно тяхната еволюция.

Тя, като всичко останало, започва с възникването на Вселената.

И ето че произнесохме съдбоносни думи. Отворихме бездна, гъмжаща от астрофизически и космологични теории. Бездна живописна, безбрежна и съблазнителна.

Ще отбележим, че нямаме работа там.

Нещо повече, за да обсъдим спокойно въпроса за произхода на минералите, трябва да избегнем участието в безкрайните спекулации за общия произход на материята.

Ние само трябва да подредим тези факти, които днес изглеждат относително безспорни.

Затова трябва да си спомним наставлението на следващия картезианец, професор А. Д. Сперанский, любимият ученик на Иван Петрович.

"За да може една неподвижна група разединени факти да оживее, не е необходимо да се добавя в нея някакво количество нови факти. Трябва само фактите да бъдат съединени в динамична система. Ако това се постига по отношение на една безпорядъчна група неизползвани факти, то по същия начин и със същия успех може да се постъпи и със стария материал, вече влязъл в състава на едни или други комбинации, защото фактите нямат самостоятелно и изолирано значение".

На нас ни предстои сега да направим една много сложна маневра. За да стигнем до нашите минерали, трябва да се промъкнем между свирепо хапещите чудовища на основните космологични хипотези.

Главната опасност се състои в демоничното обаяние на теоретическата физика и астрофизика. Те поглъщат и изяждат без остатък даже тези, които просто минават покрай тях по своя си работа. Да не говорим за безумците, които са решили да сърфират по горящите вълни на теориите за произхода на Вселената.

Тъй като нашата задача е значително по-скромна от критичното осмисляне на "началото на началата", ние ще вземем за основа така наречения "Стандартен модел", който е общоприет в съвременната астрономия и астрофизика. Именно Стандартният модел има косвено, но силно потвърждение във фундаменталното уравнение на Фридман и в трудовете по космология на Вайнберг, Хабъл, Сейгън и Хокинг.

И така.

Отначало нямало нищо. Нито време, нито пространство, нито материя.

В това "нищо" протекъл взрив. Обикновено го наричат "Голям", с което по принцип можем да се съгласим. Дори и защото определението "Малък" явно не му подхожда.

"След това за миг се появило не просто нещо, а всичко, на което предстояло да съществува, и всичко наведжъж. В този момент обемът на Вселената бил по-малък от атомно ядро". (R. M. Hazen The story of earth 2012)

Във факта, че е имало някакъв взрив, не би трябвало да се съмняваме, защото реликтовото излъчване на Хабъл наистина доказва, че цялата енергия и материя на Вселената е получила в един момент рязко и съществено ускорение, чиято сила не отслабва и до днес.

Всичко наистина се е разлетяло и продължава да се разлита. В това можем да се убедим лесно и самостоятелно, като съпоставим наблюдаемата и абсолютната светимост на звездите или като погледнем известната система на Бъркоф.

Но!

Космологията днес е направила всичко възможно, за да стане произходът на Големия взрив напълно необясним. Взривът се появява като изневиделица. Без всякаква причина и без каквато и да е необходимост.

Разбира се, като добавка към Стандартния модел се прилага и версията за някаква сингуларна точка. Когато тя бъде приложена към хипотезата за Големия взрив, се появява възможността всичко окончателно да се обърка и да се обезсмисли.

Ще я формулираме, като се опираме на известните произведения на Хокинг, Краус, Хайзен, Потър, Хабъл, Хойл, Вайнберг и Сейгън.

И така.

Сингуларната точка е съществувала, когато още не е имало нищо и не е могло да има. Макар че не е имало нищо, все пак е имало нещо и това „нещо“ било затворено в свръхплътен обем с неустановимо малък размер. Въпреки че всичко вече го е имало, нищо не е имало, никакъв размер, че даже и самата точка. Но въпреки това, че нищо не е имало, нещо е имало и то даже гръмнало така, че материята, а също така всякакви дупки и парчета от време и до ден днешен се разлитат от точката, в която никога не ги е имало.

Сингуларната версия, разбира се, очарова със своята абсурдност, на която биха завидели дори бащите на църквата. Взрив е имало и си остава слабото място на космологията и астрофизиката. Между друго, от него намирисва не на бог, а на най-обикновена неразвитост на науката, простима за дивия XXI век.

Вероятно след няколко столетия сингуларността и версията за „изневиделицата“ ще забавляват космолозите приблизително така, както сега ги забавлява „препуциумът на Христос“ в трактовката на професор Леон Алатиус.

Ще подчертаем дебело: съмняваме се не във факта на Големия взрив, а в неговата безродност. В това, че не е бил предшестван от дълга редица квантови и кваркови космологични събития. Да, ние все още не ги знаем и не можем даже да фантазираме за тях. Но те несъмнено са се случили, защото Взривът има всички характеристики на доста сложно, многокомпактно и, ако можем да се изразим така, доста „развито“ събитие.

Отношението към Взрива като към „начало на началата“ е толкова абсурдно, колкото и обявяването на антракозавъра за начало на целия земен живот.

Ще поясня.

Да предположим, че нашите палеонтологични находки са ограничени само до протогеринуса (разновидност на антракозаврите), доста симпатично гущероподобно същество от карбон.

Наистина, определена част от земната фауна води своя род именно от него. Антракозавърът дал еволюционно начало (и) на зверозъбите гущери терапсиди, а на тях се паднал еволюционният жребий да дадат живот на млекопитаещите.

А тези животни, които са предшествали антракозавъра, нямаше да можем да ги открием и нямаше да имаме за тях никакво понятие.

Ние нямаше да имаме класификатори, според които нашият протогущер е бил предшестван от акантостеги, ихтиостеги, латимерии и прочее. Нямаше да знаем тези наименования и нямаше да имаме щастието да се докосваме до скелетите на тези същества.

Разбира се, нямаше да знаем и за по-раншните му предци: за ткрилобитите, аномалокарисите и меките организми от едиакарския период.

Щяхме да имаме само протогеринус. Великолепен, но самотен. И много би му подхождало наименованието „сингуларен“.

Но въпреки това морфологическата сложност и развитието на нашия гущер никога не биха ни позволили да смятане, че с него „е започнало всичко“.

По една проста причина ние сме в състояние да забележим доста съществената разлика между протогеринуса и късните рептилии, неговите преки потомци.

Като сравним нашия „сингулярен“ гущер с диметродона, а след това с доста по-развитите синапсиди, ще видим всички белези на продължаващото усъвършенстване на мозъка, организма, функциите и морфологията.

Тези белези на несъмненото развитие „нагоре“ ни задължават да предположим, че е необходимо и „обратно броене“. От антракозавъра надолу, към все по-прости и по-прости особи.

Пред нас би се изправила задачата да ги търсим и да ги намерим.

Долу-горе същата е и историята с Големия взрив.

Няма никаква възможност да предположим, че в космическата верига той е бил „първото“ събитие, че неговата природа е някаква мистична сингуларност, която няма обяснение.

По всяка вероятност Взривът е бил предхождан от дълга поредица явления, която вероятно ще стане известна някога на астрофизиката. Взривът ще престане да бъде „сираче“, ще се появят не само породилите го фактори, но и понятните причини. Сингуларността или ще бъде предадена в архива, или ще получи ясно обяснение.

Вероятно най-перспективната посока на търсене ще бъде хипотезата за „квантовата пяна“. По-скоро тази нейна част, в която С. Билсън-Томпсън е изказал предположението за възможността субкомпонентите на елементарните частици да се самоорганизират. (Примкова квантова теория).

Тъй като нашият път към минералите преминава през грандиозните етапи на космическата история, ще ни се наложи да уточним още един момент.

Въпросът е в това, че ние не можем да вървим на каишка, дори ако тя е приготвена за нас от Сейгън или Вайнберг.

Да се върнем към Взрива. Същността на работните теории се свежда до това, че преди 13,7 милиарда години протоенергията е излязла от точката на събитието. Но за да излезе от нея, протоенергията е трябвало да се овеществи. (Приблизително същата картина можем да видим, като наблюдаваме през пролетта пъпките на което и да е дърво.)

Астрофизиците говорят за едно такова събитие. Но по логиката на нещата подобни опити (за излизане от точка) би трябвало да са квадрилиони.

Само този опит, при който се е задействал „естественият подбор“, при който, в крайна сметка, се е осъществил начинът на овеществяването, е станал начало на Вселената.

Този начин се състоял в нужната пропорция на слабото и силното ядрено взаимодействие, а също така на гравитацията и електромагнитните сили.

Тогава по всяка вероятност е възникнал и петият фактор (времето), който дал на силите да направят известна маневра и позволил накрая да заработи техният механизъм.

Неуспешни опити за сътворение на Вселената, при които протоенергията е оставала сама в себе си, безсилна да напусне „квантовия мехур“, по всяка вероятност е имало безкрайно много. Може би неуспехи е имало и малко по-късно, когато настъпвал изходът, но неправилният баланс на силите не позволявал на протоматерията да набере необходимата мощ на движението и температурата. Тогава всичко умирало още с раждането.

От всички без изключение примери ние сме се убедили многократно, че всичко в природата става в резултат от секстилиони „проби и грешки“ и само с постепенно еволюционно развитие и старателно подбиране на работещи схеми.

Моментът на успех настъпва като следствие от неизбежна случайност.

Нейната неизбежност е обусловена от неограничената възможност за „експерименти“ и от тенденциите на материята за самоорганизиране.

Това обяснява всичките загадки на „първите мигове“. И точността на подбраната температура, и отгатнатата скорост на разширяване на пространството. И отчасти суперсиметрията.

През нито един етап от еволюцията нищо не се получава от „първи път“, а красивият принцип на „внезапността“ никога не работи.

Ние нямаме никакво основание да предполагаме, че Големият взрив е имал някакъв друг произход от което и да е друго природно явление, подчинено на четирите сили (плюс времето). Разбира се, неговата разгадка е в неговата история. Но тя все още е незнайна.

Но нека с това се оправят астрофизиците, защото към произхода на минералите то няма голямо отношение.

Квантовата теория на полето допуска нарастване на първоначалния квантов мехур до 10-27 степен, което е достатъчно да започне в нея първият процес, изискващ известно „време“, тоест особен вид пространство за възможността от последователни действия на силите. Най-добре го е казал Айнщайн: „Времето съществува, за да не се случва всичко едновременно“.

Какви още „сили“ и фактори, освен тези, са се използвали тогава, но са били бракувани от напиращата да напусне своята точка протоенертия като неефективни за решаването на конкретно този проблем, вероятно няма да научим скоро. С някои от тях вероятно се срещаме в квантовия свят, но „не се поздравяваме“, защото „не се познаваме“, а за тяхното примерно обозначаване в нашия език няма нито думи, нито термини, нито понятия.

Ще се опитаме да обясним още по-разбрано. С още по-прост пример.

Историята на Големия взрив (по всяка вероятност) напомня долу-горе епопеята с възникването на дезоксирибонуклеиновата киселина.

Големият взрив дал някога живот на барионната материя и на пространството, благодарение на което се появила Вселената с квазарите, пулсарите и другите атрибути на космоса.

Всичко се оказало по-сложно, отколкото изглеждало през първите няколко мига, когато „свръхплътният космос се появил във вид на чиста еднородна енергия и никакви частици не нарушавали неговото абсолютно еднообразие“. Тази красива картина, уви, довела до образуването на звездите и планетите, до гравитационния грабеж на черните дупки и до количката на Хокинг.

Приблизително същата история, но в по-малки мащаби, се случила с ДНК.

Някога ДНК създала органиката, проявявайки удивителна ловкост при използването на аминокиселините. По всяка вероятност е имала някакви дълбоко лични причини (в този момент). Но еволюционният механизъм изведнъж заработил и ДНК станала главнокомандващ на доста специфична форма на живот, обречена вечно да изгражда от аминокиселините белтъчини, от белтъчините клетки, а от клетките организми.

До момента обаче, в който ДНК получила своите златни еполети, тя била само дезоксирибонуклеинова киселина, една от многото киселини, които се появили на Земята в резултат от първоначалния химизъм.

Историята на нейната поява не съдържа нищо необичайно или извънредно. Тя, разбира се, е високомолекулярно, но не много сложно изградено съединение на производните на рибозата и фосфорната киселина.

Най-първата епоха, която се нарича Хадейски еон, наплодила голямо количество подобни киселини.

Наистина, нуклеиновата киселина (лежаща в основата на ДНК) има много романтична подробност в своята биография.

В някои метеорити, долетели на Земята от дълбокия космос през последните петдесет години, е открит гликоалдихид. През верига от прости реакции той може да се превърне в рибоза, ключов ингредиент на рибонуклеиновата киселина (РНК). При изваждане от нея на един атом кислород РНК лесно се превръща в ДНК.

Но особена необходимост от космически произход на дезоксирибонуклеиноваат киселина не е имало. Тя била обречена да се появи и в резултат от естествените процеси върху ранната Земя.

Ние помним, че през епохата на нейното раждане всички елементи са имали ежесекундната възможност да осъществят помежду си всякакви реакции.

Хадейският еон бил време на велика химическа оргия, която, уви, няма да се повтори никога.

Цялата планета била една лаборатория, снабдена с ретортите на хиляди вулкани, с екстректорите на хидро- и геотермалните извори, а също така с всякакви видове природни реактори, дефлегматори, дестилатори, хладилници и изпарители.

Да, всичко това се е запазило отчасти и до ден днешен, но интензивността на последователните химическите коитуси тогава е била милион пъти по-голяма от днешната. И толкова пъти по-ефективна.

Защо се решаваме да твърдим това?

Първо, защото вездесъщият свободен кислород, който умее да замърси и „да препъне чрез окисление“ всеки експеримент, още нямал власт на Земята. Просто тогава не го е имало. Следователно не е имало и никакъв защитен озонов слой. Имало е сочна смес от радиоактивни пари и нажежени газове, уловена и задържана от гравитацията на Земята, а всички видове космически радиации правели с нея (а едновременно и с литосферата) каквото им хрумне.

Второ, защото палитрата на енергетичните въздействия върху елементите и техните връзки била значително по-богата.

Тя включвала всичките видове излъчвания, взривната и разрядната енергия, всичките видове нагрявания, охлаждания и налягания. Както вече установихме, нищо не пречело на късовълновия ултравиолет и на метеорния дъжд да горят, облъчват и бомбардират планетата.

Радиоактивността на ранната Гея била безумна. По това време всичките радиоактивни елементи били млади, изпълнени със сила и дори не си помисляли за някакво разпадане или полуразпадане.

По най-груби сметки торият е бил четвърт пъти повече от сега, а уранът 238 и 235 – три пъти повече. Съдържанието на трансурановите елементи (плутония и кюрия) е достигало може би на отделни места 1%. От недрата излизал нажежен водород, който въвличал трансураните в локални термоядрени реакции, а взривното и повърхностното изливане на вулканичните лави издигало нагоре и радиогенен аргон, който добавял пикантност на цялата картина.

Следва да споменем също така, че значително по-голяма е била и електроразрядната (мълнийната) активност, атакуваща с милиони волта адската смес от свободен водород, сероводород, въглероден двуокис, серни хлорни, флуорни пари и вода. В този коктейл се кондензирали и трансмутирали киселините, ту падащи като дъждове, ту покриващи всичко с окиси.

Върху окисите се трупали облаци от космически прах, изпълнени с всякакви видове кристали и молекули на тежки елементи.

Ударите на астероидите и метеоритите осигурявали безкрайни взривове, земетресения, ударни вълни, разпуквания на тънката кора и температурни скокове. Освен това астероидите носели със себе си на планетата все нови и нови елементи. Това, което се раждало само в дълбокия космос, при взривяването на звездите.

Ще напомним, че интензивността на метеорните бомбардировки надвишавала стотици пъти днешната, защото Слънчевата система още не била окончателно оформена и космосът бил изпълнен с остатъци от образуването на планетите.

Милиони квадратни километри реактивни химически маси се пресовали, раздробявали, отново се спичали и изстивали. Коктейлите от радиоактивни пари и газове ги нажежавали пак, а вулканите ги заливали с дълбока магма и ги засипвали с извънредно съдържателна радиоактивна пепел, предизвикваща тънки реакции. Вулканичната пепел, както се знае, е богата (също така) на азот, което в съчетание с множество други фактори просто не би могло да не стартира синтеза на азотни съединения.

Слънцето ту се приближавало, ту се отдалечавало.

В съответствие с това се колебаела и силата на неговото гравитационно въздействие върху Земята, ту забавяйки, ту ускорявайки нейното въртене.

От това започнала да се движи още съвсем тънката тогава кора, която се образувала в процеса на първоначалното изстиване на външния слой на планетата.

Кората се опъвала, пукала се и се гърчела, изпускайки от своите дълбини магмени вълни и диапири. Образували се разломи. А в тях нахлували киселинно-водните океани, които успели да се кондензират на повърхността. Това предизвикало отново взривове от пари със стотици километри дължина и невероятни комбинации и рекомбинации на елементите. Възможно е през този период да са се образували фосфатните киселини, които били така необходими за създаването на ДНК.

По зоните на разломите вървяла и дегазацията на връхната мантия, насищаща първичната атмосфера с уранов, серен и волфрамов хексафторид, а също така и с живачни пари.

В такт с нарушаването на въртенето, както винаги, се активизирали земетресенията. Те смесвали водоносните хоризонти и подземните извори с разтопени магмени слоеве. Всичко отново се взривявало, сливало и смесвало, обогатявайки още повече концентрацията на реагенти и облекчавайки техните връзки.

Но най-главен и най-неповторим фактор на Халдейския еон, по всяка вероятност, е бил именно съюзът на разклонените верижни химически и верижни ядрени реакции. Благодарение на това веществото е можело да премине през всичките мислими стадии на своите промени. Разбира се, при намирането на някаква оптимална форма то „се спирало“, както „се спрели“ в кварцовия кристал „срещналите се“ силиций и кислород.

Цялото великолепие на процесите е невъзможно да бъде описано, както е невъзможно да си представим техния мащаб. Но е важно да помним, че в ядрено-химическите трансмутации милиарди години наред е участвал ежесекундно всеки микрограм от огромното планетно тяло.

Разбира се, ние говорим сега само за щатните, относително спокойни ситуации. Всичко, което ставало в момента, когато Луната се отделила от Земята или когато я бомбардирали особено едри тела, било още по-живописно. По-специално Р. Хайзен предполага, че гравитационните сили на Луната, намираща се първоначално от Земята само на 24 000 километра, са били демонично големи. Под нейното въздействие „всеки няколко часа разтопената магма на повърхността на Зевята се надигала на гигантски вълни с височина повече от километър“.

Сега, като имаме някаква представа за мощта на лабораторията, в която било необходимо да се окислят само няколко фосфата и чрез енергетични въздействия да се получи рибоза, а след това чрез проста N-гликозидна връзка да се обедини фосфорната киселина с производните на рибозата в полинуклеотид, трябва да сме сигурни, че процесът не е бил прекалено сложен, макар че продължил дълго и досадно.

Дезоксирибонуклеиновата киселина губи репутацията си на „сложна“ киселина, когато разгледаме съставните ѝ части. Да вземем за пример пурина. Молекулата му се състои от пет атома въглерод, четири атома азот и четири атома водород.

Артър Корнбърг, разбира се, синтезирал ДНК лабораторно. Не му трябвали нито милиарди години, нито земетресения. Нито попадения на особено големи метеорити в лабораторията му. Но той взел вече образувалите се елементи.

Ние имаме прекалено много примери за образуване на химични съединения, осъществено през този период, които превъзхождат ДНК по сложност.

Вероятно са минали не по-малко от половин милиард години в непрекъснато търсене на краен субстрат, който вече притежава химическа пълнота и може да осъществява ефективни реакции. Даже не била необходима „космическа“ рибоза, донесена от неведоми области на галактиката, макар че за застраховка я имаме и нея предвид.

В резултат от безкрайното множество геохимични събития, в един момент се събрали заедно и се разпределили, най-сетне, в нужните пропорции аденинът, тиминът, гуанинът и цитозинът (+ някакъв протофермент, чието име засега не е установено, но който напълно би могъл да бъде нуклеотид). Дезоксирибонуклеиновата киселина се появила и започнала да функционира.

Ние сме в правото си да предположим, че и първоначалното овеществяване е било доста досаден процес. Но така било само в началото, в епохата на „квантовата пяна“, с други думи - на тези безброй мехурчета, от които се родила вселената.

Нататък всичко се развивало по-живо.

„Протоенергията“ се устремила най-сетне вън от точката и придобила чертите на енергия вече в по-разбираемия смисъл на тази дума.

Всяка следваща стъпка (това, което се нарича „фазов преход“) се диктувала винаги от ежеминутната необходимост и винаги се предизвиквала от някаква конкретна причина.

Те до една в някаква степен са изчислими, но ще се спрем на най-главната и най-простата.

Тя се състои в това, че енергията, озовала се във властта на „сместа“ от ядрени взаимодействия, гравитацията, електромагнетизма и времето, не можела да има никакво друго поведение.

Да, самата „смес“ (вселенската ДНК) още се образувала и формирала (несъмнено е, че и тя имала своята еволюция, скрита от нас в дълбините на квантовия свят). Но нейната интегративна мощ не оставяла никакъв избор за младата материя. „Сместа“ управлявала създалата я среда все по-уверено и по-деспотично.

Но енергията също не стояла със скръстени ръце. Тя получила каквото искала. Най-вероятно това било така нареченото „развитие“, иначе казано – възможността за безгранично разпространение, в резултат от което се появява пространството.

Като следствие от всичките тези събития почти мигновено се образувала така наречената кварк глуонна плазма, състояща се от всички видове кванти, кварки, бозони, глюони и така нататък.

Разбира се, никакви елементи и цели атоми в състава на плазмата още нямало, но „силите“ веднага започнали да подреждат лошо управляемите квантови частици в нещо по-солидно. В нещо, което би им било напълно покорно.

Това не се оказало сложно. Наложило се само да бъдат затворени част от кварките в протони и неутрони, да се моделира ядрото и да му се прикачат електрони.

Именно тогава силното ядрено взаимодействие получило за първи път възможността да се ободри порядъчно и да придобие професионални навици. Но дадените процеси са описани толкова красиво от квантовата хромодинамика (КХД), че да се добави към Фейнман, Алтарели или Индурайн нещо ново засега не изглежда възможно.

Като резултат се появил първият атом. Той бил лек, обикновен, но най-важното е, че вече (почти) напълно се детерминирал от силите.

Пътьом, както свидетелства космологията, ставали множество много важни събития: образуване на антиматерия, суперсиметрия и снижаване на температурата от „температура на Планк“ (1032) до 1027.

(Тук не всичко е много ясно, защото остава напълно неразбираемо на кого именно е била прехвърлена част от температурата, след като около големия плазмен облак, който в този момент представлявал пространството, не е съществувало още нищо, способно „да поеме“ част от градусите. Най-вероятно не е имало никакво „даване“ на на температура, а е настъпило капсулиране, благополучно затворило енергията в атомите.)

Но за суперсиметрията, антиматерията, тъмната материя и енергия, а също така и с „температурния часовник“ на образуващата се Вселената нека се карат все така астрофизиците. Ние не ще позволим да ни въвлекат в това, защото по въпроса за произхода на минералите то не е прекалено съществено.

Така или иначе нашите „генерали“ (силите) получили първия си „войник“ (атома), способен да изпълнява заповеди.

Квантовата анархия, разбира се, не отишла никъде, но тя (частично) се преместила във „войника“ и по груба аналогия може да бъде уподобена на клетъчните и междуклетъчните процеси, опаковани във войнишкия организъм. Те, разбира се, са могъщи и могат да попречат на изпълнението на заповедта на генерала, но могат и да не попречат.

Тези процеси могат например да заставят войника да предпочете седенето в тоалетната пред участието в парада. Подобно нещо е, разбира се, възможно, но върху статистическата картина, както показва историята на вида homo, не влияе чувствително. Паради се провеждат редовно.

И така, появил се първият атом.

Макар че това събитие не било отбелязано с банкет, по силата на известни причини именно този момент можем да смятаме за официалното начало на процеса на общата еволюция на барионната (видимата) материя.

(Малко по-късно историята на възникването на водородния атом ще се повтори отчасти с протоклетката, която ще даде начало на вече следващия етап на еволюцията, органичния).

Но водородът не бил съвсем самотен. Малък процент от общата маса на младото вещество се заемал от атоми на хелия, деутерия и ако се съди по всичко, на лития. Това било вече практически видимо овеществяване.

Отново заработили силите, които отново уголемили обектите на своето въздействие. Появили се първите доста прости по своята конструкция молекули. След известно време част от пространството било обвито от газово-молекулярна мъгла.

Гравитацията завъртяла бойко от мъглите огромни дискове и продължавала да ги върти. Техните центрове все по-силно се свивали, защото все по-силно ги притискали периферните маси. Това били (водородно-хелиеви) сфери от турбулентен газ, осъдени от своето циклопско вещество да изпълнят ролята на ядрен взрив. Но настъпва момент, когато подобна звезда, когато изгори водородния си запас, се превръща в червен гигант и започва да гори своя хелий. Това горене позволява да се образуват въглеродни и кислородни ядра. След това възникват все по-тежки и по-тежки елементи, гори въглеродът, произвеждайки неон, магнезий и още повече кислород. Реакциите отново се променят, новообразуваните елементи започват да си взаимодействат. Но в същото време продължава да работи гравитационната сила, довеждайки атомите и електроните до пределно притискане. После започва да действа принципът на Паули. Най-последните процеси създават вече и железни атоми. Ако това горящо нещо бъде набързо разглобено и изследвано, в него вече може да се открият (освен водород, хелий, кислород, деутерий, въглерод, неон и желязо) още множество различни елементи, включително сяра, магнезий, силиций и азот. А всичко завършва с взрив. За всеобщо удоволствие всичко гръмва по дяволите и изпълва вселената с нови елементи вече във вид на облаци. Малко по-късно взаимодействието на четирите основни сили ще формира от газово-праховите (небуларните) облаци космически тела.

Ние знаем, че литосферата на Земята се състои от няколко хиляди различни минерала. По-голямата тяхна част има собствена вещественост и осезаемост. По-малката присъства във вид на отделни атоми и молекули, намиращи се в други субстрати и породи.

Осезаемите (стабилните) минерали се делят по своя произход на утаечни, хидротермални и магнетични.

Тук е много важно да не потънем в тягостното блато на академичните спорове между научните школи, които броят и класифицират тези минерали малко различно. Да, това „блато“ е възхитително, но то наброява няколко стотици тома и се състои от доводи и контрадоводи на съветската, американската и европейската школа.

Съветската астрогеология, където до ден днешен господства сянката на Катерфелд, признава за „стабилни“ едва 2 000 земни минерала, авторът на теорията за „минералната еволюция“ Робърт Хейзън смята за такива не по-малко от 3 700, а планетологът Анди Ноул защитава съвсем други цифри. При желание можем да съберем още около 30 мнения по дадения повод, които си противоречат, но изглеждат напълно академично и обосновано.

Цялата работа е в това, че Катерфелд брои само „химически чистите“ минерали, образували се в добиологичния период на планетата, а (например) Хейзън признава за минерали и тези, които са се формирали под влиянието на зародилата се органична форма на живот.

Категорично се различават и данните за количеството минерали на Луната и Марс. Катерфелд предполага, че можем да говорим уверено само за 89 лунни минерала. Това е справедливо, защото в 400-те килограма лунна почва, доставена от корабите „Аполо“ в земните лаборатории, те са именно толкова. Американската астрогеология обаче оценява минералния потенциал на Луната още по-щедро.

Съща е историята с Марс.

(Колкото и яростно да се дърпат помежду си геолозите, астрогеолозите и планетолозите от различните школи, всички те са по принцип съгласни както за наличието на съществена количествена, така и на качествена разлика между Земята, Луната и Марс)

Като знаем тези цифри и химизма, който създава минералите, комбинирайки елементите при различни условия, можем лесно и почти безпогрешно да нахвърлим „портрета“ на планетата от момента на нейното образуване до наши дни.

Чрез тези много прости данни ние получаваме представа за вулканизма, релефа, наличието на течна вода, температурите, възрастта, магнетизма, радиоактивността, масата и даже за ъгловата скорост на въртене на планетата около оста ѝ през различните периоди.

Както се знае, колкото по-голяма е скоростта на въртенето около оста, толкова по-плосък става общият релеф. (Палеонтолозите казват, че той се сляга). А слягането несъмнено променя до някаква степен минералния портрет на горния слой на планетата.

Същественият дял на боратите и флуоридите ни подсказва, че планините са сравнително скорошна придобивка на Земята. Следователно някога скоростта на въртене около оста е била значително по-голяма. Разбираме, че земното денонощие е продължавало 4-6-8 часа, релефът е бил плосък, а следователно моретата по-малки и по-горещи.

Тези изводи прибавят живописни подробности.

Разбира се, за да произнесем присъда за развитостта и неразвитостта на едно космическо тяло, ще ни трябват за сравнение още няколко планетни обекта от (примерно) същия тип като Земята.

Да вземем добре проучената Луна.

В онези 400 килограма нейна почва, които са доставили корабите „Аполо“ в земните лаборатории, ще видим само 89 минерала. Да допуснем щедрото предположение, че те са три пъти повече от събраните. Но минералната развитост на Земята и Луната все едно ще остане несъпоставима.

Долу-горе същата ще бъде историята с Марс, където е открит базалт, андезит, дацит, фелдшпат, но няма нито кварц, нито слюда. Внимателни предположения за състава на Йо и Енцелад характеризират тяхната минерална развитост като доста средна в сравнение със Земята.

Всичко това ще ни даде правото вече уверено да определим понятието „развитост“ по отношение на такива свръхсложни тела като планетите и да направим необходимите аналогии.

Разбира се, изброеното от нас е едва една стохилядна от знанията, които науката има за космическите обекти. Ние проявихме възмутително лекомислие, като разказахме за взаимните връзки на минералите и развитието на планетното тяло. Това трябваше да се направи чрез триизмерни диаграми, с изчисляване на хелиоцентрично разстояние от планетните тела и на „съдържанието на силикати в зависимост от близостта до Слънцето“.

В астрогеологията на Катерфелд значението на масата, размера, плътността и вулканизма на планетата се определят по формулите Mk = 6х1022 кг, Dk=3.300 km, dk = 3,25 g/sm. В еволюционната минералогия, която днес се представлява блестящо от професор Хейзън, към същите изводи трябва да се върви по съвсем друг път.

Произходът на минералите може да се определи по Вернадский и по Шопф. Можем да се ръководим от Брайзър или Хайзен. Това са спорещи школи. Те виждат процесите на минералотворенето малко по-различно.

Всичките тези нюанси ще бъдат свръхпринципни за планетолозите. Но на нас те са ни съвсем безразлични.

Ние обрахме своя „каймак“. Получихме инструмент, който ни позволява по отношение на самоорганизиращите се архисложни структури да приложим понятието „развитост – неразвитост“.

В добре разработената наука изводите и формулировките по правило са така очевидни, че може без всякаква деформация да се пренесат в картезианската „тъкан“ на обобщенията. Декартовият метод позволява да оперираме с данни от всякакви дисциплини, като се освободим почти напълно от тях.

Завършвайки тази лекция, следва още един път да си спомним думите на картезианеца Питър Медауар (1915–1987) и неговата блестяща формулировка: „С прогреса на науката конкретните факти се поглъщат от нея и в известен смисъл изчезват в общите твърдения с нарастваща обяснителна сила. На нас не ни е необходимо повече да си представяме в явен вид целия обем от факти. Във всички науки ние се освобождаваме постепенно от товара на единичните примери, от тиранията на конкретното“.

КРАЙ

СТАТИИ И ЛЕКЦИИ ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

15. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

16. ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН

17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ

18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1

19. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2

20. ТОПЛА ЦИЦКА ЗА ХУНВЕЙБИНА

21. ВЯРА С ФЛОМАСТЕР

22. ТРУЖЕНИЦИ НА ЗАДНИКА

23. ВКУС НА ИЗПРАЖНЕНИЯ

24. ЗАГЛЕДАНИ В ПЕНИСА

25. ВЪРВЯЩИ КЪМ АНУСА

26. В НОКТИТЕ НА ПИГОПАГУСА

27. ЖЕЛЕЗНИТЕ ЛАПТИ НА КРЕМЪЛ

28. ЛЪЖАТА КАТО ЖАНР

29. ХИМИЧЕСКИ ЧИСТ ЦИНИЗЪМ

30. ПУТИН И РЕВОЛЮЦИЯТА

31. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 1

32. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 2

33. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 3

34. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 4

35. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 5

36. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 6

37. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 7

38. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 8

39. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 9

40. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 10

41. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 11

42. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 12

43. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 13

44. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 14

45. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 15

46. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 16

47. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 17

48. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 18