СЛУЖБОМЕР

събота, февруари 16, 2019

Портрети от Марк Рибу

ИЗТОЧНИК: „Vintage Everyday“

ПРЕВОД ОТ АНГЛИЙСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Роденият през 1923 година в Сен-Жени-Лавал френски фотограф Марк Рибу прави първата си снимка през 1937 година, използвайки фотоапарата на баща си Vest Pocket Kodak. В младежките си години по време на Втората световна война е активен участник във Френската съпротива от 1943 до 1945 година. След войната учи за инженер в Екол сентрал дьо Лион от 1945 до 1948 година.

До 1951 година Рибу работи като инженер в лионските фабрики, но веднъж си взема една седмица отпуска, за да прави снимки, и това го вдъхновява да стане фотограф.

През следващите няколко десетилетия Рибу пътува по целия свят. Снимките му се появяват в редица списания, включително Life, Géo, National Geographic, Paris Match и Stern. Лауреат е на много престижни награди, има големи ретроспективни изложби в Музея на модерното изкуство в Париж и в Международния център по фотография в Ню Йорк.

Следват портрети на известни личности, направени от Марк Рибу от 50-те до 90-те години на миналия век.

Владимир Набоков, 1959 г.

Владимир Набоков, 1959 г.

Вили Брант, 1961 г.

Юрий Гагарин, 1961 г.

Бертран Ръсел, 1962 г.

Хенри Милър, 1962 г.

Джеймс Болдуин, 1962 г.

Фидел Кастро, 1963 г.

Салвадор Дали, 1963 г.

Салвадор Дали, 1963 г.

Джон Ленън, 1964 г.

Антъни Куин, 1965 г.

Антъни Куин, 1965 г.

Жан Даниел, 1969 г.

Папа Павел VI, 1972 г.

Джорджо Армани, 1987 г.

Изабел Юпер, 1994 г.

петък, февруари 15, 2019

Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) – 27

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Разпит на тетевенския даскал Иван [1]

28 декември 1872 година

– Откъде си родом, къде си се учил и какво работеше?

– От Сопот съм, Пловдивска околия. Учил съм се в сопотското училище. Учителствам от осем години насам. Отпреди една и половина-две години учителствам в Тетевен.

– Ходил ли си в чужбина?

– Не, никак не съм ходил.

– Кога влезе в комитета, за какво и с какви намерения влезе в тая работа, каква ти беше службата в комитета?

– Когато отидох първоначално в Тетевен да даскалувам, сиреч да учи- телствам, аз нямах понятие от такива работи. Преди една година, или девет месеца, една вечер дойде хаджи Станьо и ми каза: „Утре, три-четири часа преди съмване, трябва да запалиш мангалите и да приготвиш [стаята], ще има събрание, ще се събираме.“ И аз, понеже те всякога се събираха и правеха събрание, помислих, че ще правят пак такова събра- ние, запалих мангалите [и] приготвих [стаята]. Сутринта отворих и училищната стая, Три часа преди съмване дойдоха хаджи Станьо, Петко Милев, Марко Йончев, Иван хекиминът, чорбаджи Тихол, Марин Братанов, хаджи Иванчо и седнаха в приготвената от мене стая. Между тях имаше и един непознат за мен човек. Те седяха, а аз влизах и излизах при тях, за да им прислужвам. Непознатият мен човек бил Дякон Левски. Ето, тоя Дякон беше отворил някакви книжа и ги четеше. После ме повикаха вътре. Левски казваше: „Нашите работи досега бяха леки, сега напредват [и] се затрудняват, отсега нататък вие ще имате повече, вам ще е потребен един секретар.“ На това хаджи Станьо отговори: „Ето нашият даскал Иван, той ще ни стане секретар.“ Когато аз [ги] попитах защо ще им бъда секретар, хаджи Станьо стана и рече: „Ти не си ли българин, твоята кръв не е [ли] българска? Аз съм отдавна в тая работа, ти в същност няма да вършиш нищо, ще правиш какво реши събранието, не се страхувай!“ „Много до- бре“ казах, но в началото не се съгласих. На това хаджи Станьо и Дяконът казаха: „Тъй като ти научи толкова много работи, ако не влезеш [в ко- митета], ще те убием.“ На това аз склоних. След това от централния или Ловчанския комитет започнаха да идват писма, [които] даваха на мен. Щом пристигнеше писмо, тия, които споменах, се събираха пак и отваряха писмото, [което] аз прочитах. В тия писма винаги искаха пари. На три пъти [им] изпратиха пари: първия път – две хиляди и триста гроша, втория път – хиляда сто и петдесет и два гроша, третия път – още две лири. Един път в събранието аз казах на чорбаджиите: „Не знаете ли, [че] по едно време се беше появил един човек, който казваше: „Ще купя фабрика [и] ще произвеждам американска прежда“, [така] той събра хиляда-две хиляди лири, после взе парите и забягна в Букурещ, да не би и тоя да е от същия род?“ На това хаджи Станьо и другите от събранието казаха: „Ти не знаеш, това е за народа, а не като памука!“ Заради това те дори ме отстраниха от секретарството и дошлото писмо по отстранението ми е между книжата, които се намират тук. Преди да бъда отстранен, понеже постоянно идваха писма за пари, те ме накараха да напиша едно писмо [със следното съдържание]: „Ние [ви] пращаме пари, а оръжие не идва. Когато изпратите оръжието, парите ще са готови“. Аз го написах. Това пис- мо се написа и замина. След няколко деня пристигнаха шест револвера. Научих се, че те дошли в къщата на хаджи Ивановите синове – Станьо и Станчо. Когато хаджи Станьо дойде в училището, аз му казах: „Стоката ви е пристигнала.“ Той ми рече: „Иди донеси един да го видя!“ Когато хаджи Станьо видя в адресуваното до комитета писмо, донесено от Станчо хаджи Иванов, че е поставена цена по три и половина лири [за револвер], той, макар и да я намери прекомерно висока, задържа единия за себе си, другия взема Иван хекиминът, а третия – Иван Петков, като дадоха па- рите на Станчо. Трите останали броя те изпратиха на Изворския комитет, [защото] и те бяха изпратили пари. [за револвери]. Парите за получения револвер хаджи Станьо беше дал на мене, аз ги предадох на Станчо и ги изпратиха на Ловчанския комитет.

– Не писа ли ти отговор за Ловеч по пристигането на оръжието и изпращането на парите?

– Не, ако те са писали, не зная. По това време те бяха започнали да губят доверието си в мене.

– Добре, после какво направихте?

– Както казах и по-преди, по това време дойде писмото за моето от- странение и не гледах техните работи, занимавах се със собствената си работа. След един месец дойде Димитър Дяковчанинът, извика ме и ми каза; „Ти си напуснал, това не може да стане, ти чете устава, не може да се оттегляш.“ Той ме заплаши и каза на хаджи Станьо да ме разубеди. На това аз отново приех секретарството на комитета, започнах пак, обаче техните работи [бяха] криви. Отидох при хаджи Станя, подадох си оставката [и му] казах: „Уредете даскалската ми сметка, ще си отида на село.“ Той ми каза: „Пари няма, дори и без пари да си отидеш, пак жив не ще си отидеш, не можеш да избегнеш от тая работа.“ Димитър сега разказва дори, че съгласно заповедта на хаджи Станя, той ме причаквал няколко пъти, за да ме убие. От страх аз не излизах от къщата си и бях напуснал [комитета].

– Не знаеше ли, че ще бъде нападната хазната?

– Три месеца преди да бъде нападната хазната, Димитър говореше [все]: „Пари, пари!“ Когато те тримата бяха заедно, хаджи Станьо, Петко Милев и Иван хекиминът, както казах и миналия ден, при очната став- ка с хаджи Станя, хаджи Станьо каза на Димитра: „Ти всякога говориш: пари! От Орхание постоянно заминава хазна, нападни я, ако си юнак!“

– Не знаеш ли [нещо] по организуването на обира на хазната?

– Не, не зная за организуването, но един ден седяхме с хаджи Станя на пейката пред един дюкян [и] той ми каза: „Дошло е известие от Орхание, че хазната е ограбена.“ Дойде мюдюрът Махмуд ага и рече на хаджи Станя: „Ограбена е хазната, приготви си коня да идем да търсим оръжие! [2]“ После, минавайки, хаджи Станьо каза на подбив: „Аз ще заловя разбойниците ц ще ги доведа, а вие не оставяйте къщите си празни, да ги не оберат!“ [И] замина. Между това минаха няколко деня [3], дойде пашата. Аз отидох самичък при него и му разправих подробно каквото знаех за нападението на хазната, за комитета и комитетските книжа.

– Освен това, знаеш ли нещо друго?

– Не, не зная.

Подписал: даскал Иван

Въпросите и отговорите, зададени в наше присъствие, и показанията на даскал Ивана са, както са изложени по-горе.

28 шеввал [1] 289 или [15 декември [12] 88 [1872] година.

[Подписали]: Ес-сеид Али Саиб, Иванчо, Шакир, Дервиш Мустафа, Мех- мед Салим, хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров, Мито, Саадуллах Сърръ.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1 „Тетевенският даскал“ е Иван Лилов Фурнаджиев.

2 Изразът „да търсим оръжие“ би трябвало да се разбира в смисъл да извършат обиск, но по-вероятно е да се допусне, че преписвачът погрешно е разчел и написал думите „силяхларъ арама“ („да търсим оръжията“), вместо „гасъпларъ арама“ – „да търсим нападателите“.

3 Всъщност от обира на хазната (22 септември) до разкриването му и пристигането на Мазхар паша в Тетевен (23 октомври) изминал цял месец, а не „няколко дни“.

четвъртък, февруари 14, 2019

Първият самурай-чужденец Уилям Адамс

ИЗТОЧНИК: СПИСАНИЕ „ДИЛЕТАНТ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Животът на Уилям Адамс е сюжет, напомнящ за филма на Скорсезе „Мълчанието“, в който един езуит остава за цял живот в току-що откритата от европейците Япония. Английският мореплавател попада в японски затвор след донос от враговете си, но спечелва доверието на шòгуна, остава да служи при неговия двор и дори получава званието самурай.

Още като дете Уилям Адамс свързва съдбата си с мореплаването. На дванадесет години го вземат за ученик в лондонската корабостроителница. Като усвоява корабното дело, Адамс постъпва в кралския флот и попада на служба при легендарния Френсис Дрейк. Под негово началство нашият герой участва във войната с Испания, завършила с разгрома на Непобедимата армада в Гравелинското сражение през 1588 година. После следват експедиции към отвъдморски страни от африканското крайбрежие до арктическия край.

Като навигатор Адамс си сътрудничи с холандците и плава на техните кораби. Съдбоносно е пътешествието му към Япония, започнало през 1598 година и имащо търговски цели. Маршрутът предполага да се премине Атлантическия океан, да се заобиколи Южна Америка и да се влезе в Тихия океан. Плаването отнема година и половина и се оказва крайно изтощително. Само един кораб от петте потеглили в началото достига до Япония.


Първите европейци, достигнали по вода до Страната на изгряващото слънце през 1542 година са португалците. Именно португалските езуити, проповядващи на остров Кюшу, убедили местните власти, че холандския кораб „Лифде“ с екипаж от двадесет и четирима души е пиратски. Доносниците се страхували да не се засили влиянието на европейските им конкуренти и насъскали срещу чужденците цялото административно войнство. През пролетта на 1600 година бъдещият шòгун Токугава Иеясу (в романа на Клавел „Шòгун“ – Йоши Торанага, бел. П. Н.) затваря екипажа на „Лифде“ в тъмница.

В началото на XVII век португалският език бил единственият европейски език, усвоен от японските дипломати. Когато затворените мореплаватели се изправили пред избора кого от другарите си да изпратят за преговори с шòгуна, единственият им избор се оказал Уилям Адамс (в романа на Клавел „Шòгун“ – Джон Блакторн/Миура Анджин, бел. П. Н.). Само навигаторът знаел португалски. При срещата англичанинът направил на Иеясу силно впечатление. Той решил да почака с екзекуцията на неканените гости и даже поканил още няколко пъти Адамс на гости, разпитвал го за науката, търговията, географията и историята на Европа.


Митарствата на затворените моряци продължили цял месец. Накрая Иеясу ги освободил, но им забранил да се връщат в родните си места. Велможата направил Адам свой съветник, подарил му имение със селяни и го удостоил с титлата самурай. В комплект със статута на феодал дошло и новото му име Миура Анджин (三浦按針 – навигаторът от Миура, бел. П. Н.). Под това име англичаните в Япония го помнят и до ден днешен. В новата си родина Адамс работел като корабостроител и преводач на шòгуна. За по-нататъшната съдба на другите участници в експедицията не се знае практически нищо.

Англичанинът изпълнявал съвестно своите задължения, но неговият сюзерен така и не пуснал своя гост в Европа. Адамс оставил в родината си жена и дъщеря. С помощта на чуждестранни търговци, посещаващи източните страни, той дори успявал да изпраща на семейството си пари. Но независимо от това се оженил за японка и имал от нея още две деца. Миура Анджин живял в Япония само двадесет години.


При Иеясу Адамс станал влиятелен и богат човек. Положението на чужденеца се разклатило след смъртта на шòгуна. Новият владетел Хидетада не обичал съветника. Но Адамс изживял спокойно определеното му от природата време и предал мирно богу дух през 1620 година на петдесет и пет години. Наследството си мореплавателят разделил между своите две семейства – японското и английското. През ХХ век в град Хирадо му издигнали паметник. В Токио има „квартал на навигатора“, наречен така в чест на Уилям Адамс. През 1965 година жителите на Хирадо пренесли на гроба на самурая няколко камъка от гроба на английската му съпруга.

През 1609 година благодарение на съдействието на Миура Анджин холандците получили от шòгуна правото да търгуват във всичките пристанища на страната. Разрешено им било и да построят фактория на остров Хирадо. Но времето показало, че тези дипломатически успехи са били напразни. През 1630 година островната държава се затворила напълно за чужденци и провъзгласила политика на самоизолация, отменена едва в средата на XIX век.

сряда, февруари 13, 2019

National Geographic Photo Contest 2018 - победители

ИЗТОЧНИК: СПИСАНИЕ „DISGUSTING MEN“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Конкурсът за снимки, който провежда списание „National Geographic“, е признат днес за един от най-престижните в света. И напълно заслужено – достатъчно е да видим това, което са ни представили финалистите и победителите за миналата година.

Голямата награда и първо място в категорията „Места“ (Ясен Тодоров)



Второ място (Николас Моир)



Трето място (Кристиан Вернер)



Първо място в категорията „Дивата природа“ (Пим Волкерс)



Второ място (Йонас Бейер)



Трето място (Елисон Лангевад)



Първо място в категорията „Хора“ (Миа Колис)



Второ място (Тод Кенеди)



Трето място (Авишек Дас)



Избор на читателите