СЛУЖБОМЕР

неделя, март 03, 2019

Нобелови лауреати – 1956 година

Дикинсън У. Ричардс (Dickinson W. Richards)

30 октомври 1895 г. – 23 февруари 1973 г.

Нобелова награда за физиология или медицина, 1956 г. (заедно с Андре Ф. Курнан и Вернер Форсман)

(За откритията, свързани с катетеризацията на сърцето и патологичните промени в кръвоносната система.)

Американският лекар Дикинсън Уудръф Ричардс е роден в Ориндж, щат Ню Джърси. Негови родители са Сали Ричардс (Ламбер) и Дикинсън Уудръф Ричардс. Като завършва училището „Хочкис“ в Кънектикът, Ричардс постъпва в Йейлския университет и през 1917 г., след като се дипломира, получава степента бакалавър. Три месеца по-късно се записва в американската армия; през 1918 г. служи във Франция в американския експедиционен корпус.

След завръщането си в Съединените щати Ричардс се записва в Колежа на лекарите и хирурзите към Колумбийския университет и през 1922 г. получава магистърска степен по физиология, а през следващата година – медицинска диплома. После става стажант-лекар и практикант в Нюйоркската презвитерианска болница. След една година работа в Лондонския национален институт за научни изследвания като научен сътрудник от страна на Колумбийския университет Ричардс се връща през 1928 г. на работа в Презвитерианската болница и Колежа на лекарите и хирурзите.

Въз основа на изследванията, направени от Лорънс Хендерсън в Харвардския университет за физикохимичните свойства и дихателните функции на кръвта, Ричардс и неговият колега Андре Курнан достигат, както пише по-късно Ричардс, до „простия, но важен извод, че белите дробове, сърцето и кръвоносните съдове трябва да се разглеждат като единна система, осигуряваща транспорта на дихателните газове от атмосферния въздух към функциониращите тъкани“. Тази постановка оказва силно влияние върху по-нататъшните изследвания на Ричардс.

Ричардс започва съвместни изследвания с Курнан през 1913 г., когато работи като лекар под ръководството на Джеймс А. Милър в болницата „Белвю“ - клиника към Колежа на лекарите и хирурзите. Там той има възможността да наблюдава и проучва много болни с хронична белодробна недостатъчност, при която страда белодробният кръвен поток.

През първите три години на клинични изследвания Ричардс потвърждава факта, който вече е открит от други учени: при болните от хронични белодробни заболявания в алвеолите не може да се осъществи нормален обмен на газове. По-късно заедно с Робърт Дарлинг и Елинор Болдуин той разработва метод за оценка на белодробните функции.

По-късно Ричардс си спомня, че при изучаването на сърдечно-съдовата система е оставало „съвсем явно бяло петно, засягащо изследователските методики, а именно оценката на състоянието на кръвта, постъпваща в дясното предсърдие, на съдържащите се в нея дихателни газове, на кръвното налягане и на скоростта на кръвния поток“. Четвърт десетилетие преди изследванията на Ричардс много учени се опитват да осъществят подобни измервания. През 1929 г. немският лекар Вернер Форсман си въвежда успешно тънък каучуков катетър с дължина около 60 см през вената на ръката в дясното предсърдие (едната от сърдечните камери) под контрола на рентгенов апарат.

Разбирайки, че точното измерване на дихателните газове (кислород и въглероден двуокис) в кръвта, постъпваща от големия кръг на кръвообращението в дясното предсърдие, ще позволи „де се определи надеждно сумарния кръвен поток през белите дробове“, Ричардс и Курнан решават да използват методиката на Форсман. През 1936 г. двамата започват да правят изследвания върху кучета и шимпанзета, а през 1941 г. успяват да въведат катетър в дясното предсърдие на човек. През същата година двамата откриват, че катетърът може да остане в дясното предсърдие до седем часа без всякакви нежелателни последствия за болния. Това позволява да се измерва съдържанието на кислород и въглероден двуокис и сърдечния дебит. Освен това изследователите получават възможността да измерват кръвното налягане в дясното предсърдие, в десния вентрикул и в белодробната артерия, както и общия обем на кръвта. Тези измервания допринасят за съществен прогрес в изучаването на функциите на сърдечно-съдовата система. Методът катетеризация на сърцето и съответните измервания се оказват изключително ценни за диагностиката и лечението на сърдечно-съдовите и белодробните заболявания.

По време на Втората световна война Ричардс работи като председател на подкомисията за изучаване на шока към Националния съвет за научни изследвания. Пред него и неговия колектив правителството поставя задачата да проучи дейността на сърдечно-съдовата система при шок, да оцени влиянието на кръвотечението и травмите върху състоянието на органите на кръвообращението и да изпробва различни способи за лечение. С помощта на метода катетеризация на сърцето Ричардс и неговите колеги постигат съществен прогрес в изучаването на механизма на шока и установяват, че за неговото лечение не трябва да се използва плазма, а пълноценна кръв.

През 1944 г. Ричардс е назначен за заместник-ръководител на отдела по физиология към Комитета за медицински изследвания на Управлението за научни изследвания и развитие на науката. Там той работи до 1946 г. През 1945 г. е назначен също така за ординатор в Презвитерианската болница и за директор на медицинското отделение на Колумбийския университет в болницата „Белвю“. Този пост заема до пенсионирането си през 1961 г., когато му е присвоено званието почетен професор.

След края на войната и в началото на 50-те години Ричардс продължава клиничните изследвания в медицинското отделение на Колумбийския университет в болницата „Белвю“, изучавайки действието на препаратите от напръстник, усилващи пулсациите на сърцето, и развитието на белодробната недостатъчност. През тези години той продължава да си сътрудничи с Елинор Болдуин, чиито изследвания служат за основа на развитието на клиничните методи за оценка на белодробната дейност. През 1948-1949 г. Курнан и Болдуин предлагат класификация на белодробната недостатъчност, показвайки прогресирането на това състояние от лека степен към тежка.

Ричардс изнася нееднократно публични доклади по въпросите на здравеопазването. Така през 1957 г. в реч пред обединения законодателен комитет за проучване на наркотиците той препоръчва да се открият болнични клиники, в които на наркоманите с оформена зависимост към препаратите да се дават официално наркотици. Освен това обвинява администрацията на Ню Йорк за недостатъчното внимание към проблемите на болницата „Белвю“ и е подкрепен от 450 стажанти и практиканти и от 5 обществени комитета. През 1962 г. Ричардс става президент на асоциацията за подобряване на състоянието на „Белвю“ и по негова инициатива започва реконструкция на болницата. Той се застъпва и за широка медицинска помощ на престарелите хора, докато Американската медицинска асоциация заема по това време противоположна позиция.

През 1931 г. Ричардс се жени за Констанс Б. Райли. Семейството има четири дъщери. Ричардс умира в дома си в Лейквил, щат Кънектикът, от сърдечен удар.

Ученият е удостоен с много награди, сред които мемориалната награда Джон Филипс на Американската колегия на лекарите (1960 г.), медала Трюдо на Националната асоциация по проблемите на туберкулозата (1968 г.) и медала Кобер на Асоциацията на американските лекари (1970 г.). През 1963 г. става кавалер на френския Орден на Почетния легион. Член-кореспондент е на Американската колегия на лекарите и е член на Асоциацията на американските лекари, на Американската медицинска асоциация и на Американската клинична и климатологична асоциация.

Източник: http://n-t.ru/nl/mf/richards.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов



НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.