Лугали и президенти

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Диктатори и политически клоуни побеждават и в страните от бившия СССР, и в страните със западна демокрация: защо?

Държавният ръководител на Казахстан Нурсултан Назарбаев напусна президентския пост, но не напусна другия, много по-важен пост – поста на владетел на Казахстан.

Като цяло, думата „президент“, употребена по отношение на ръководителите на републиките от бившия СССР, изглежда толкова двусмислено, колкото и думата „лугал“, използвана за ръководителите на древните шумерски градове. Думата „лугал“ в общи линии означавала първоначално избираем ръководител – Гилгамеш например бил лугал на град Урук и като такъв трябвало да се съобразява едновременно с две градски събрания: на войниците и на старейшините. Но в повечето преводи от шумерски „лугал“ се превежда като „цар“, защото лугалите много бързо се превърнали в царе.

Така че по-приемливо е да наричаме Назарбаев лугал на Казахстан, също както Лукашенко – лугал на Беларус и така нататък.

Веднага след краха на СССР Франсис Фукуяма написа известната статия „Краят на историята“, чийто смисъл се състоеше в това, че демокрациите от западен образец са възтържествували по цялата планета, нямат никаква алтернатива и никакви пертурбации в човешката история вече не се предвиждат. Рядко някога дипломиран културолог с голям апломб е писал по-голяма глупост.

Като начало: никъде в постсъветското пространство, с изключение на балтийските страни и не без сложности в Украйна, демокрациите не оцеляха.

При това изобщо не можем да кажем, че не оцеляха заради някакви злобни машинации на елитите, на пребоядисалите се партийни секретари, останали на власт – съвсем не. Когато беларусите си избираха диктатора Лукашенко, беше съвсем ясно, че избират диктатора Лукашенко. Когато в Украйна на изборите през 2010 година победи Янукович, нямаше как да се съмняваме в това, че повечето от избирателите гласуваха за бивш дребен престъпник и бъдещ дребен диктатор.

И съвсем позорна история се случи в Грузия, където „революцията на розите“ издигна през 2003 г. на политическия олимп наистина значителна фигура – фигурата на Михаил Саакашвили, човекът, който реформира напълно грузинската държавност, установи равни правила на играта за всички и направи от Грузия за няколко години образцова прозрачна държава.

По време на изборите през 2012 г. се оказа, че демократична прозрачна държава не е нужна нито на грузинския елит, нито на грузинския избирател. На елита, защото е свикнал с гешефтарството и корупцията и държава от друг вид смята за нарушаване на правата му. А на избирателя – защото иска чешма, от която да тече мед и мляко.

Ръководителят на „грузинската мечта“, милиардерът Иванишвили, обеща преди изборите, че ще намали цените на бензина. И какво? В навечерието на изборите таксиметровите шофьори не зареждаха на бензиностанциите, казваха: „Утре бензинът ще стане по-евтин“. Бензинът, разбира се, не стана по-евтин, но Иванишвили така и не изпусна властта.

Днес реформаторите са в затвора по измислени обвинения, а изборните секции в Грузия се ръководят от бандити и, което е най-интересното, елитът, който виждаше даже песъчинката в окото на Саакашвили, сега от упор не вижда никаква греда.

А за Русия даже не говоря. Защото нашият проблем не е само в това, че през 1999 г. страната гласува за Путин. Не помните ли коя беше неговата алтернатива? Лужков.

И какво щеше да се промени, ако беше избран Лужков? Освен че сега Сечин щеше да се казва Батурина.

Плюс това, както бързо стана ясно, страните от бившия СССР не бяха изключение, а правило. По целия свят, особено в Африка и Латинска Америка, без ни най-малка подкрепа на съветските другари и даже често в резултат на избори на власт започнаха да идват лугали като Ево Моралс в Боливия или Николас Мадуро във Венесуела.

Това обстоятелство изискваше бързо обяснение и обяснението се намери. Известният полско-американски политолог Адам Пржеворски разясни, че демокрациите не оцеляват в бедни страни.

„Демокрацията – написа Пржеворски през 1996 г. – живее средно 8,5 години в страна с доход на глава от населението по-малко от 1000 долара.

И 100 години – в страна с доход на глава от населението 4 до 6 хиляди долара.

Над 6 хиляди долара – и демокрацията сигурно ще оживее при всякакви изпитания“.

В това обяснение са забележителни две отправни точки. Първо, то не беше съвсем вярно. Разликата между евреите в Палестина през 1948 година и арабите в същата Палестина през същата година съвсем точно не се състоеше в равнището на доходите. Но евреите изградиха демократичен Израел, а палестинците изградиха тоталитарно организираната престъпна групировка ХАМАС.

Второ, никой не ни казваше какво да правим в такъв случай с бедните страни, ако всичките наши избори, както ехидно се изрази по този повод бившият глава на Южна Родезия Ян Смит, са „един човек, един глас, един път“. Странно… Бедна страна, едва освободила се от диктатурата, се обръща за подкрепа към „по-големите братя“ и първото, което чува от САЩ, от Европейския съюз, от ООН, е: „проведете всенародни избори“.

И за какъв дявол са ни всенародните избори, като ще бъде избиран вечно родът Назарбаев?

Трето, Адам Пржеворски формулира своето заключение през 1996 година – когато от края на СССР бяха минали само пет години. А всичките съвременни западни демокрации, основаващи се именно на всеобщото избирателно право, бяха при това на не по-малко от един век. Съвсем неразбираемо е какви именно статистически сметки са заставили Пржеворски да обяви богатите демокрации за вечни.

Минаха само двадесет и пет години и стана ясно, че даже в богатите демокрации повечето от избирателите – също като в бедната Грузия – жадуват за муфта и държавна издръжка. Стана ясно, че богатите демокрации при липсата на геополитическа опасност предоставят очевидни преимущества на тези политици, които под различни предлози умножават броя на хората, зависещи от държавните подаяния. Видя се, че в Британия лидер на лейбъристите стана Джереми Корбин, в САЩ на изборите за конгрес победи социалистката Окасио-Кортес, а на изборите за президент на САЩ победи Барак Обама, който казва: „Ако имате бизнес, не сте го създали вие“.

Не трябва да си дипломиран политолог, за да видиш, че даже САЩ се намират от Венесуела на Мадуро само на няколко електорални цикъла.

Достатъчно е да се отвори границата, да се вкарат още няколко милиона мигранти, да се замени избирателната колегия с преки избори – и край, победата на другарката Окасио-Кортес на изборите е осигурена. С всичките произтичащи последици…

Демокрацията, тоест всеобщото избирателно право, съвсем не е следствие от пазарната икономика. Напротив. Тя е несъвместима с нея и това са го знаели прекрасно класиците. Чистата демокрация – пише Джеймс Медисън – „е несъвместима с личната сигурност и правата на собственост“. Тя ще бъде унищожена от „болестта, наречена социализъм“ – казва лорд Актън.

Има една система, която е способна да се противопостави на избирането на Назърбаевци, Лукашенковци, Мадуровци и Окасио-Кортесовци.

Това са изборите, но избори с ценз.

Може да има различни видове ценз. Например това могат да бъдат избори, при които право да гласуват имат само тези, които получават поне един цент по-малка субсидия от платените данъци. Това могат да бъдат избори, при които избирателят, дошъл да гласува, да има право, вместо да гласува, да получи за това, че не е гласувал, просто пари или бутилка водка. Това могат да бъдат избори, за които може да се полага – съвсем прост – изпит.

Мисълта, че избирателното право е неотменимо право на всеки човек, е комунистическа пропаганда и огромна лъжа. Откъде накъде? Ние даже родителски права отнемаме!

Защо отнемаме родителските права на наркоманката, неспособна да възпитава своето дете, а продължаваме да твърдим упорито, че тя има право да решава съдбата на нацията?

Изборите не трябва да са всеобщи. Не всеки гражданин трябва да бъде избирател. Именно всеобщите избори се превръщат рано или късно в диктатура, защото, както е писал още Диодор, навсякъде, където тълпата е привикнала да дели имущество, непременно ще си намери водач.

Хората трябва да разберат, че всеобщите избори не са гаранция за свобода, права и пазар. Напротив – те са заплаха за тях.

Именно сляпата увереност в справедливостта на всеобщото избирателно право води до победа на диктаторите в бедните страни и на левите политици в богатите страни. Именно тя води до това, че президентите се превръщат в лугали.