ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 1. МАСАДА

Недалече от град Ерусалим, на изток, се намира едно от най-безжизнените места на Земята – Юдейската пустиня.

Сред пустинята лежи последният остатък от древния океан Тетис, Мъртво море. Бреговете му са разположени на 419 метра под морското равнище, а пустинята е вдлъбнатина на това място, където се срещат Африканската и Арабската тектонска плоча. Затова е пустиня – въздушните маси, идващи от запад, се натъкват, без да стигнат до Мъртво море, на Юдейските планини, и пустинята лежи в „дъждовна сянка“.

Дъждове там валят само през зимата, прокарвайки вади и дълбоки проломи, и планинските маси от изсъхнал безжизнен варовик, надвесени от изток и от запад над Мъртво море, са насечени от водата през милиони години на парчета като с брадва. Според Книга Битие именно по тези места се намирали някога Содом и Гомора, унищожени от Господ с огън и сяра заради своята нечестивост.

Останки от Содом и Гомора археолозите, между другото, не са намерили, но на върха на една от планините се намират развалините на древната Масада. Крепостта е съвършено недостъпна. От изток се издигат скали, високи 400 м, от запад – 90 м. Най-отгоре има съвсем равно плато.

Масада била една от царските резиденции на идумееца Ирод Велики – полуарабин, полуюдей, изпросил от римляните срещу подкуп владичеството над евреите и покрил Юдея с мрежа от крепости, от които властвал над непокорния и мразещ го народ.

Една от тези крепости била Масада. Ирод издигнал в орловото гнездо дворец, зад който се разполагали складове, бараки и каземати. Платото било заградено с дълга стена. Малко по-ниско от главните укрепления в дебелия варовиков слой били изкопани огромни цистерни-кладенци и по време на зимните дъждове хитроумно направена система от стени и канавки насочвала към тях водния поток.

Масада имала важна митническа функция, контролирайки пътя на керваните от Червено море за Ерусалим. Този търговски път, съединяващ Изтока и Запада, бил главният източник за разцвета на царството на Ирод, а също така главната причина за стремежа на околните царства да завладеят Юдея, превръщайки територията ѝ в място на постоянни прокси войни между тогавашните регионални свръхдържави: отначало между Египет и Асирия, след това между Селевкидите и Птоломеите, а в началото на нашата ера – между римляните и партите.

Но най-вече Масада контролирала Юдейската пустиня. Пустинята в Юдея била място, където се самозараждали пророци и разбойници; в пустинята близо до Масада, в Ен-гади, се криел Давид, когато бил още разбойник, а не цар (1 Царе, 24:1), в пустинята избягал Мататия Макавей, който вдигнал въстание срещу Антиох Епифан. В пустинята отвеждали своите хора Месиите.

Избягалият в пустинята се отричал от семейството и рода си, оказвал се член на нова община и, поради липса на препитание, си набавял храната с грабежи. Евреите наричали такива хора бирйоним. Тази дума произлиза от корена „бр“ (отвън, извън) и носи уместно в себе си указанието за физическо излизане от границите на подредения свят [1].

Бирйоним са екстремисти в буквалния смисъл на думата или, ако искате, екстремисти-терористи. „Да избягаш в пустинята“ според религиозния речник на онази епоха означавало за тръгнеш по пътя на джихада и на Ирод не веднъж му се случвало да си има работа с еврейските джихадисти.

Още докато бил жив баща му, през 48 г. пр. н. е., той ликвидирал лидера на бирйоним, някой си архиразбойник Езекия, опустошаващ покрайнините на Сирия [2].

През 37 г. пр. н. е. той влязъл в схватка с разбойниците, които му се противопоставили в цяло редовно сражение, а след това се укрили в дълбоките пещери по склоновете на отвесните планини. За да ги изкара оттам, Ирод използвал химическо оръжие: спуснал от скалите железни сандъци, а войниците, които се намирали в тях, хвърляли в пещерите горящи главни и съсичали всеки, който изскочел.

Ирод предложил на бирйоним помилване, но те отказали: един от тях убил пред очите му едно след друго всичките си деца, излизащи от пещерата, а след това и жена си [3].

Това, че сражението на Ирод с галилейските разбойници станало именно в пещерите, съвсем не е случайно. Ревнителите като цяло обичали пещерите още от времето на Макавеите (2 Макавеи, 6:11). Има пещери и в пустинята Кумран, тренировъчен лагер и крепост на религиозни терористи, унищожен именно по времето на Ирод.

През 66 г., по време на Юдейското въстание, пустинята и нейните обитатели надделели над Масада: група бирйоним начело с Менахем, потомък на Езекия, завзела крепостта и изклала намиращия се в нея римски гарнизон. От Масада Менахем заминал за Ерусалим, бил провъзгласен за Месия и убит, но братовчед му, могъщия Елеазар бен Яир, продължил да контролира крепостта. След превземането на Ерусалим към намиращите се там семейства се присъединили и тези, които избягали от града.

Римляните не бързали да превземат Масада. Нейните обитатели, затворени на върха на безплодната планина в безплодната пустиня, не представлявали за Рим никаква стратегическа заплаха. Но римляните не прощавали никога нищо, никога нищо не забравяли и през 73 г. Десети легион под командването на Луций Флавий Силва настъпил към Масада, за да отмъсти за гибелта на римския гарнизон и да унищожи гнездото на фанатиците.

Обсадата на Масада свидетелствала не толкова за командирско изкуство, колкото за инженерните достижения на римляните. Честно казано, римляните просто тренирали. За Десети легион това било нещо като учение.

Римляните обградили планината с невисока стена, за да се предпазят от нападения, а след това издигнали откъм западната планинска част насип. Насипът е запазен до ден днешен и е станал част от пейзажа. Изпод неговите варовикови камъни стърчат останки от греди, които горещият въздух на пустинята е мумифицирал. По насипа придвижили обсадна кула с таран. Кулата не се е запазила, но в края на 70-те в Холивуд замислили минисериала „Масада“ и холивудската кула, напълно съответстваща на каноните на полиоркетиката, украсява сега насипа.

Въпреки отчаяната съпротива таранът бързо пробил стените. Римляните направили почивка през нощта, но когато на сутринта нахлули в крепостта, там вече нямало жив човек. Защитниците на крепостта, като хвърлили жребий, прерязали гърлата на жените и децата, а след това убили взаимно и себе си. Две жени, които ес скрили от побоището, разказали на победителите за случилото се.

Ние даже знаем къде точно въстаниците се убивали помежду си – през 60-те години знаменитият израелски археолог Игал Ядин разкопал Масада и намерил в малко помещение пред северния дворец глинени парчета с имена. На едно от тях било начертано „бен Яир“ – Елеазар бен Яин, командирът на крепостта [4]. Игал Ядин не е някакъв кабинетен очилатко: зад гърба си има двадесетгодишна военна кариера, която започнал на 15 години в Хагана и завършил на 35 години на поста началник-щаб на Израелските отбранителни сили.

Благодарение на разкопките, които Ядин направил, Масада се превърнала за младата държава Израел в символ на непреклонно мъжество.

„Именно бен Яир и неговите другари, тяхната героична съпротива, това, че предпочели смъртта пред робството и изгорили своето скромно имущество като последно предизвикателство срещу врага, превърнали Масада в безсмъртен символ на отчаяното мъжество, символ, който вълнувал сърцата в продължение на последните деветнадесет века. Именно това кара учените и обикновените граждани да се качват до Масада. Именно това подтикна съвременният еврейски поет да извика: Масада повече няма да падне! И именно затова новобранците от бронетанковите части на Отбранителните сили на съвременния Израел дават своята армейска клетва горе на Масада: „Масада повече няма да падне!“ – пише Игал Ядин [5].

Но нещата не опирали само до непреклонното мъжество.

Защитниците на Масада избили своите семейства вместо да им позволят да се предадат, ръководейки се от едно много практично, според тяхната гледна точка, съображение: те смятали, че мъченическата смърт ще им даде пропуск за Рая.

Във всеки случай именно това обяснява у Йосиф на своите съратници Елеазар бен Яир.

Той казва, че свободата е това, което душата получава, когато се освобождава от оковите на смъртното тяло. Ной нарича душата „родствена“ на Бога. Той казва, че в съня му тази родствена на Бога душа говори с него, ходи там, където пожелае, и предсказва бъдещето. Затова „смъртта дарява на душите свобода и им отваря входа за родно светло място, където не могат да ги достигнат никакви страдания“. Именно в това се състои „божественото учение“ на сикариите, което те наследили от бащите си [6].

Иначе казано, Елеазар бен Яир обещал на своите хора, че след смъртта си ще отидат в Рая. И макар че речта му не е документална – тогавашните шахиди все още не записвали предсмъртните си обращения на видео, - ние въпреки това разбираме без съмнение, че Йосиф Флавий е бил добре започнат с подобен род аргументи и че просто е възпроизвел стандартната пропаганда на сектата.

Защитниците на Масада убивали своите жени и деца, за да се срещнат с тях в Рая. Те не можели да лишат жените и децата си от бъдещия Рай. Това би било нечестно и егоистично от тяхна страна.

Масада.

Непрестъпната крепост на Ирод, завзета от сикариите. Именно тук водачът на сикариите Елеазар бен Яир наредил на своите последователи да убият жените и децата си, за да отидат всичките заедно в Рая.

В Масада са се запазили съвсем малко текстове, принадлежащи на сектата. Но запазените съвпадат с текстовете, намерени в Кумран – главната щабквартира на фанатиците, разположена също на брега на Мъртво море на 50 км от Масада.

Иначе казано, имаме всички основания да предполагаме, че фанатиците, превзели през 66 г. римската крепост Масада, и фанатиците, контролиращи преди това Кумран, са били от една и съща секта.

Кумранските свитъци ни дават ярък психологически портрет на хора, вярващи в две неща: в рая на небесата, в който се намират душите на мъчениците в очакване на Месията от рода на Давид, и в рая на земята, който ще се възцари, когато той се върне там.

Те смятали, че Месията ще дойде с войска от духове върху облак и ще порази владетеля на този свят, Велиал, с огън от устата си. Той ще направи космически преврат, след което земята ще започне да ражда стократно. Той ще накаже грешниците и ще възнагради праведниците.

Праведници за тях били всички, които спазват правилата на сектата, или – ако използваме терминологията на кумранците – всички, които спазват Новия завет – не предишния, стария, който Бог сключва още с Авраам, а Новия, сключен след основаването на сектата.

Грешници за тях били всички, които не са влезли в Новия завет – следователно и непринадлежащите към сектата евреи. Страстната любов към членовете на своя колектив се съпровождала при тях с омраза към тези, които са извън Новия завет.

Въпреки че Масада не страдала от липса на запаси (Ирод ги натрупал толкова, че стигали да се преживее ядрена война), обитателите на крепостта изтребвали редовно намиращите се наблизо еврейски градчета, които били виновни за това, че не влизали в Новия завет.

С особено внимание търсачите на надсветовна свобода удостоили намиращото се наблизо заможно селище Ейн геди, забогатяло от производството на свещено благовонно масло, добивано от растящото само по тези краища и унищожено по-късно балсамово дърво. Сикариите, мечтаещи за освобождение на родствената на Бога душа от плътските окови, нападнали Ейн геди в деня на Пасхата и убили всички, които не успели да избягат, което ще рече – основно децата и жените.

„След това опразнили домовете, взели със себе си узрялото зърно и се върнали със своята плячка в Масада. Така те разграбили всички села около крепостта и по-нататък в околността“ [7].

Притежателите на души, родствени на Бога, смятали, че е нормално да убият с тояги децата в Ейн геди, защото тези деца не вярват така, както трябва. Своите деца и жени убили, за да попаднат заедно на небето.

Според тях нямало как да стоят до престола на Господа, наслаждавайки се на блаженството, докато в същото време членовете на семействата им, осквернени от римляните, врат редом в катрана. Хората на Елеазар бен Яир били шахиди, при това в прекия, лингвистичния смисъл на думата, защото арабската дума „шахид“ (свидетел) и гръцката дума „µάρτυς“ (свидетел) са калки на сирийската арамейска дума „шахдо“.

Сектата, разположила се в Кумран и завзела Масада, съвсем не била изолирана група фанатици. Напротив, тя била многобройна и влиятелна. Тя имала свои подразделения във всеки град. Нейните шахиди в продължение на няколко години тероризирали Ерусалим, убивайки безнаказано враговете направо по улиците. В началото на Юдейската война те завзели отвътре Храма, активизирайки внезапно своите спящи клетки.

Тази секта слушала фанатично своите началници - мебакерите - и всяко теологично или политическо отстъпление наказвала със смърт. Партийната дисциплина в нея била по-строга от тази в Третия интернационал.

Имуществото на членовете на сектата било общо, иначе казано – било на разположение на мебакера и по такъв начин той разполагал с гигантски материални, финансови и човешки ресурси, а всеки член на сектата можел да ходи по Палестина без пари, получавайки във всеки град подслон и подкрепа. Да управлява общината на мебакера помагал съвет от дванадесет души.

Усещането за единство се поддържало благодарение на ритуалите. Членовете на сектата се кръщавали по няколко пъти на ден с течаща вода, измивайки от себе си греховете, и се събирали на общи трапези, по време на които мебакерът или свещеникът, председателстващ трапезата, простирал най-напред ръка, за да благослови първия хляб и новото вино. Освен това членовете на сектата участвали в ежедневни молитви, по време на които достигали до екстатично съединяване с бога. Те смятали своя Месия за Син на Всевишния и за въплъщение на Господа. Себе си смятали за членове на войската от духове и за събеседници на ангелите.

Всичко това - мистицизъм, фанатизъм и абсолютна увереност, че душата на шахида ще се озове до престола на Бога – позволило на привържениците на Новия завет да създадат в Юдея своя паралелна държава, основаваща се на идеята за чакането на Божието царство и за връщането на Месията от Дома на Давид - Свят и Велик, Господ на Славата, Вечен цар, който ще слезе да донесе милост на земята (1 Енох, 5:28).

Как се появила тази секта?

Как вярата в освобождението на душата от оковите на плътта могла да се съчетае с най-банални грабежи?

Как вярата в Господа Месия, във Втората власт на Небето, могла да хармонира с фанатичния монотеизъм и със строгото спазване на Мойсеевия закон?

И какво отношение този страшен Месия от дома на Давид имал към проповедника на любовта, доброто и мира, носещ името Исус?

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1 Robert Eisler, The Messiah Jesus and John the Baptist, New York, 1931, p. 252.

2 Иосиф Флавий. Иудейская война, 1, 10, 5.

3 Пак там, 1, 16, 5.

4 Ygael Yadin. Masada: Herod’s Fortress and The Zealot’s Last Stand, London, 1966, p. 201.

5 Пак там.

6 Иосиф Флавий. Указ. соч., 7, 8, 7.

7 Пак там, 4, 7, 2.