ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИСЛОВИЕ

“Така казва Господ, царят на Израил

и негов Изкупител,

Господ на Воинствата: Аз съм първият и Аз съм последният,

и освен Мене няма Бог“.

(Исая, 44:6)

„Те ще се съвкупляват в мое име и ще колят своите деца“.

Иисус Христос, „Евангелие от Юда“

Както било добре известно през последните хиляда и петстотин години – от момента на триумфа на християнството до средата на ХХ век, – в началото на I век в Палестина имало две религиозни течения.

Едното била страшната и могъща „четвърта секта“, описана от Йосиф Флавий – зилотите и сикариите. Те били терористи, които спазвали фанатично юдейския закон, проповядвали джихад, осъществявали терористични актове и в края на краищата предизвикали Юдейската война. Накратко, това била еврейската ИДИЛ.

Другото течение се оглавявало от Исус Христос. Той бил проповедник на мира, доброто и любовта. Той учел, че не трябва да се спазва юдейския закон и че враговете трябва да бъдат обичани. Кървавите зилоти, въпреки цялото си могъщество, били унищожени от римляните и изчезнали безследно. Мирните християни, въпреки че били мъничко ручейче, се разлели постепенно в могъща река, която подчинила целия свят.

В продължение на почти век и половина, по времето, когато християнската църква притежавала монопола над грамотността и образованието, тезисът, че Исус Христос е проповядвал мир, всеопрощение и любов към враговете, не се оспорвал от никого. Да се оспорва било опасно. Всеки, който се усъмнял в мирния характер на християнството и в неговата любов към враговете, би бил изгорен на клада.

С времето на Просвещението нещата започнали да изглеждат по-зле. Херман Самуел Раймарус (1694–1768) първи предположил, че посланието на Исус не се е отличавало по нищо от посланията на другите пророци на омразата, ходещи по онова време из Юдея. Алберт Швайцер (1875–1965) се съгласил с неговите изводи и книгата си „В търсене на историческия Исус: от Раймарус до Вреде“, преведена на английски през 1911 г., отворил нова епоха в библеистиката.

Фундаменталното произведение на Роберт Айслер (1882–1949) „Цар Исус“, издадено през 1929 г., изпреварило своето време и е до значителна степен било игнорирано. Но след появилата се през 1967 г. книга „Исус и зилотите“ на англиканския свещеник Самуел Джордж Фредерик Брендън специфичната юдейска миленаристка съставка в учението на Исус вече не можела да се пренебрегва.

От времето на основателя на тюбингенската школа Фердинанд Кристиан Баур (1792–1860) и на Уилям Вреде (1859–1906) в библеистиката се е вкоренило твърдо тактичното предположение, че истинският основател на християнството е апостол Павел и че без него последователите на Исус Месията така и са щели да си останат една от дребните миленаристки юдейски секти.

Въпреки цялата колосална разлика между каноничния Исус, отхвърлящ юдейския закон и проповядващ любов към враговете, и Исус – проповедника на омразата, какъвто го рисуват Раймарус и Брендън, двамата имат една важна обща черта: те са абсолютно незначителни персонажи, чиято смърт била забелязана единствено от най-близките им съратници.

Най-добре тази гледна точка е формулирал един от най-добрите съвременни популярни библеисти и автор на бестселъри Барт Ерман. Той се съгласява, че да, разбира се, Исус е бил обикновен юдейски проповедник на омразата. Но е бил много незначителен пророк.

Бил е малко известен неудачник, унил лузър, „слабо и безсилно нищожество, екзекутирано по най-унизителния и болезнен начин от римляните, бродещ проповедник, който се оказал в противоречие със закона и бил разпънат като дребен престъпник“. [1]

Тази забележителна картина на незначителния Исус не съответства обаче на редица факти.

Първо.

Йосиф Флавий съобщава, че през 62 г. от стените на Ерусалимския храм е бил хвърлен Яков, брата на Исус [2].

Нещо повече – първоначалният текст на Йосиф Флавий свързва именно тази смърт с причината за Юдейската война [3]. В съвременния текст на Флавий този цитат е станал жертва на хиляда и петстотингодишната християнска цензура, но той е бил видян и цитиран от такива стълбове на църквата като Ориген [4], Евсевий Кесарийски [5] и блажения Ероним [6].

„Това се случило с юдеите като отмъщение (έκδίκησιν) за Яков Праведника, брат на Исус, наричан Христос“ – цитира невнимателно въпросното изречение Евсевий.

Лесно е за разбиране, че Юдейската война би могла да бъде отмъщение само за една смърт – смъртта на водача на сектата на сикариите. В този случай въстанието било отмъщение именно за тази смърт. Но предположението, че братът на Исус, Яков, е ръководел сикариите и зилотите, се съгласува зле с хипотезата за незначителността на Исус.

Ние не знаем какъв е бил Исус, но след неговата смърт брат му е ръководел „четвъртата секта“. Също като във вица: не зная кой беше в колата, ама шофьор му е Брежнев [7].

Второ.

Кой след Яков, брата на Исус, оглавява сектата? Трудно е да се каже. Нашите християнски източници са неясни [8].

Но ние знаем кой е оглавил Юдейското въстание, което, според нецензурирания Йосиф, е станало заради екзекуцията на Яков. Този човек се казвал Менахем. Той бил потомък на Юда от Галилея, основателя на страшната „четвърта секта“, и очевидно бил Месия от рода на Давид, защото по това време потомък от никой друг род не можел да претендира да бъде Помазаник.

Какво ни казва Новият завет за Месията Менахем? Колкото и да е странно, доста много, защото в Евангелието от Йоан Исус през цялото време предрича идването на земята на някакъв Утешител.

„И Аз ще поискам от Отца, и Той ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас до века. Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас“ (Йоан, 14:16–18). „Утешителя, Светия Дух, когото Отец ще изпрати в Мое име“ (Йоан, 14:26). „А когато дойде Утешителят, когото Аз ще ви изпратя от Отца, Духът на истината, който изхожда от Отца, той ще свидетелства за Мене“ (Йоан, 15:26). „Ако не отида, Утешителят няма да дойде при вас“ (Йоан, 16:7).

Как се превежда Утешител на арамейски?

Менахем.

Това, съгласете се, не е приятна мисъл.

Исус пророкува, че ще дойде Менахем, че той ще бъде Дух на Истината, че ще свидетелства за Исус и даже ще бъде ново въплъщение на Исус.

И Менахем идва, и се оказва кървав палач и водач на секта фанатици.

А може би става дума за съвпадение?

Проблемът е там, че римляните явно не смятали това за съвпадение.

Факт е, че след Юдейската война Веспасиан заповядал да се изтребят всичките членове на Давидовия род, към който принадлежал Исус [9]. През 80-те години аналогична заповед издал Домициан [10]. За трети път да се открият и убият всичките потомци на Давид наредил император Траян. Точно тогава бил разпънат на кръст споменатият вече Симеон бар Клеопа [11].

Съгласете се, че след Юдейската война Веспасиян би трябвало, по логиката на нещата, да заповяда да се изтребят родствениците на Месията на сикариите, на Менахем. Защо той изтребвал родствениците на мирния Исус? И как тези систематични преследвания на рода на Исус от римските императори се съотнася с твърдението, че те едва ли не до IV век не са знаели нищо за християнството?

Трето.

Веднага след разрушаването на Храма, фарисеите, които се събрали в Явне, учредили биркат ха миним, с други думи – ежедневно проклятие за еретиците, произнасяно като част от всекидневната молитва [12]. „Миним“ (еретиците – бел. П. Н.), върху които трябвало да падне проклятието, били юдействащите християни.

Както се знае, фарисеите стоварили отговорността за Юдейската война и за гибелта на Храма върху „четвъртата секта“. Как да си обясним тогава факта, че събралите се в Явне най-напред след гибелта на Храма предали на проклятие не „четвъртата секта“, а едно малко и никому неизвестно, пък и плюс това изключително мирно течение?

Четвърто.

Съвременните последователи на Исус се наричат християни. Тази дума не е самоназвание. Тя произлиза от думата „Христос“, която, на свой ред, е буквално преведената на гръцки език древноеврейска дума „Машиах“, иначе казано – „Помазаник“ (аналогичната арамейска дума е „Машиаха“). Исус и неговите апостоли не говорели на гръцки език и по тази само причина не биха могли да наричат себе си християни.

И наистина, в Новия завет Исус и неговите последователи са наречени „светци“, „праведници“, „назореи“, „следващи пътя“ и даже „зилоти“ (ζηλώται) (Деяния, 21:20). Думата „християнин“ се употребява в Новия завет само три пъти и при това всеки път тя е вложена в устата на враговете на сектата или на властите. Така например цар Агрипа II казва насмешливо на апостол Павел: „Още малко и ще ме убедиш да стана християнин“ (Деяния, 26:28).

Напротив, римските официални източници от самото начало наричат християните „християни“. В кореспонденцията на Траян с Плиний Младши, у Тацит и в многобройните протоколи от съдебни процеси срещу християни, които са достигнали до нас от II век, се употребява именно думата „християни“.

Разумно е да предположим, че думата „християни“ е била римски юридически термин, с който са означавали последователите на Исус. Но в такъв случай терминът се е появил много рано. В „Деяния на апостолите“ се казва, че това е станало след бягството на последователите на Исус от Ерусалим, вероятно още през 30-те години: „И първо в Антиохия учениците бяха наречени (χρηματίσαι) християни“ (Деяния, 11:26).

Ние ще се върнем пак подробно на въпроса кой, къде и защо е започнал да преследва последователите на Исус. А сега ще се позовем на двама съвременни италиански библеисти – М. Сорди и И. Ромели, които предполагат, че християнството е било забранено със сенатус консулт още по времето на император Тиберий, иначе казано – не по-късно от 37 година [13]. В такъв случай въпросното изречение от „Деяния на апостолите“ се отнася пряко за този епизод.

Но как да съгласуваме тази ранна поява на римския юридически термин с твърдението за никому неизвестния Исус? И как е станало така, че в същото време, когато в Галилея се развивала и укрепвала ужасната „четвърта секта“, Сенатът не забранил нея, а забранил мирните и кротки християни?

Всичките тези въпроси обаче бледнеят в сравнение с най-очевидния и най-главния, а именно - въпросът за така наречените „преследвания на християните“.

Всеки уважаващ себе си християнин знае, че Римската империя е преследвала мирната религия на Христос. Причините за тези преследвания са изложени в десетки оригинални предположения, правещи чест на ума и изобретателността на техните автори.

Вие можете да прочетете, че римляните преследвали мирната религия на християните, защото били обзети от Сатаната. Че християните нарушили установения ред на нещата. Че римляните ги смятали за магьосници. Глупавите и невежи римляни предполагали, че по време на своите събрания християните пият кръв и блудстват. Християните отказвали да се покланят на императора и с това нарушавали Pax Deorum. И така нататък, и така нататък.

Всички тези обвинения пренебрегват един прост и очевиден факт. А именно – Римската империя била тотално веротърпима. До началото на преследването на християните Рим забранил само две религии.

През 186 г. пр. н. е. със сенатус консулт били забранени вахканалиите. Два века по-късно по времето на Тиберий Сенатът забранил религията на друидите. За тези забрани нямало никакви идеологически причини: двете религии били забранени заради човешките си жертвоприношения.

През цялата история на Рим в него нямало преследване на хора само за това, че вярват. Както ехидно отбелязал някога Ернест Ренан, за да започне подобно преследване, трябвало да дойде триумфът на религията на мира, прошката и любовта.

И въпреки това римляните по-малко или повече систематично, като се започне от 30-те години, преследвали тези, които „били обявени за християни“. Като тестовете, които римляните предлагали на християните (да се отрекат от Господа и да принесат жертва на императора или на боговете) напомняли буквално тестовете, които след края на Юдейската война били предлагани на сикариите и зилотите.

Очевидно въпросът за преследването на християните няма правилен отговор, защото е формулиран неправилно. Безсмислено е да се пита: „Защо римляните са преследвали християните?“

Трябва да се пита: какво са направили християните, за да ги преследват римляните?

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1 Bart Ehrman. Misquoting Jesus, HarperCollins, 2005, p. 188.

2 Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 9, 1.

3 Robert Eisenman. James, Brother of Jesus, London, 2012, p. 35–36.

4 Ориген. Против Цельса. 1.47, 2.13; Комментарий на Евангелие от Матфея, 10:17.

5 Евсевий Кесарийский. Церковная история, 2, 23, 20.

6 Hieronymus. De Viris Illustribus, 2; Commentarii in epistulam Pauli apostoli ad Galatas, 396 (1:10).

7 Вицът е от съветско време. На партийния и държавен ръководител Леонид Брежнев му се приискало да кара служебния автомобил и си сменил мястото със своя шофьор. Влизат така в Кремъл, на входа войниците от почетния караул вземат за почест, а след това единият пита другия: „Кой беше в колата?“. Другият отговаря: „Не видях кой беше в колата, ама шофьор му е Брежнев“. – бел. П. Н.

8 Евсевий Кесарийски съобщава, че приемник на Яков е братовчедът на Исус Симеон бар Клеопа. Но след това казва, че Симеон бар Клеопа е екзекутиран по времето на Траян, вероятно през 117 година. Възрастен човек, станал приемник на Яков през 62-ра, да доживее до 117-та, меко казано, е малко вероятно. Това би бил абсолютен рекорд на Гинес за управление сред ръководителите на църкви, оставящ далече след себе си 31-годишното управление на Пий IX.

9 Евсевий Кесарийский. Церковная история, 3, 12.

10 Пак там, 3, 20.

11 Пак там, 3, 32, 6.

12 Berakhot 28b-29a.

13 M. Sordi, I. Ramelli. Il senatoconsulto del 35 contro i Cristiani in un frammento porfiriano, Aevum 78 (2004), 59–67; виж също: M. Sordi, «I cristiani e l’impero romano», Milano, 2004, p. 27–29.