Мадуро и грузинските сепаратисти

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

На 11 януари 2019 година Националната асамблея обяви Хуан Гуайдо за временен президент на Венесуела. След дванадесет дена на митинг в Каракас той положи клетва като временен президент, а неговите съратници заявиха, че ще отменят признатата от Венесуела „независимост“ на Абхазия и „Южна Осетия“. Сухуми и Цхинвали изпаднаха з истерия.

Няколко дена преди полагането на клетвата от Хуан Гуайдо в Каракас се състоя тържествената инаугурация на Николас Мадуро, за която даже пристигнаха марионетните лидери на Абхазия и „Южна Осетия“. На официалните страници в социалните мрежи бяха публикувани десетки снимки, на които Анатолий Бибилов и Раул Хаджимба се намираха като равни до равни сред гостите на церемонията, по-голямата част от които дребни и едри диктатори, представители на страните с отмиращ социализъм. Разбира се, полетът до Каракас, както и предходните посещения на марионетките в Сирия, беше платен от Москва. А посещението пресата представи като безусловно признание от Венесуела на окупираните от Русия сепаратистки територии.

Венесуелският режим на Уго Чавес призна Абхазия и „Южна Осетия“ на 10 септември 2009 година, веднага след Русия и Никарагуа. На 12 юли 2010 година в Сухуми пристигна посланикът на Венесуела в Русия Уго Хосе Гарсия Ернандес, назначен по съвместителство и за „посланик“ в Абхазия, и двете страни установиха „дипломатически отношения“. В същия ден посланикът връчи копия на акредитивните си писма в Министерството на външните работи на Абхазия. Грузия протестира, като нарече заявлението на Уго Чавес „крайно недружелюбно“.

За „посланик“ на Абхазия във Венесуела беше назначен бившият треньор по бокс, 57-годишният Заур Гваджава. Когото избраха от меркантилни съображения: след 1998 година той беше старши треньор по бокс на отбора на Венесуела, живееше в Каракас, затова нямаше нужда от разходи – да наема жилище и помещение за „посолство“. Единственото междудържавно събитие през цялото време на „дипломатическите отношения“ беше участието на „министъра на външните работи“ на Абхазия Заур Кове в погребението на Уго Чавес. През 2015 година в Каракас пристигна и Анатолий Бибилов като председател на „парламента“.

„Посланикът“ на другата окупирана територия, „Южна Осетия“, не живее във Венесуела – това е много скъпо дори за руския бюджет, затова той посещава понякога Каракас, където на летището го посреща не официален представител на Министерството на външните работи на Венесуела, а „посланикът“ на Абхазия – като колега по сепаратизъм. В прессъобщението за едно подобно посещение се казваше, че на срещата са били обсъдени текущото състояние на отношенията между двете страни и организационните въпроси във връзка с идването на делегациите на Република Абхазия и на „Южна Осетия“ за участие в церемонията по инаугурацията на отново избрания Президент на Боливарианската република Венесуела.

Главното събитие, инаугурацията на Николас Мадуро, беше на 11 януари. А на 12 януари венесуелският диктатор се срещна с грузинските сепаратисти, направени бяха снимки, написаха се репортажи, за да могат в Абхазия и „Южна Осетия“ да видят триумфа на Раул Хаджимба и Анатолий Бибилов. Руските агенции съобщиха: „Инаугурацията на Николас Мадуро, освен Бибилов и Хаджимба, посетиха: делегация на Руската федерация начело със заместник-председателя на Съвета на федерацията Иляс Умаханов, президентът на Никарагуа Даниел Ортега, председателят на Държавния съвет и на Министерския съвет на Куба Мигел Диас-Канел, президентът на Боливия Ево Моралес, президентът на Салвадор Санчес Серен, вицепрезидентът на Турция Фуат Октай“.

В деня на инаугурацията на Мадуро Националната асамблея на Венесуела публикува заявление за пресата, в което беше потвърдено намерението на Гуайдо да поеме президентските пълномощия. Парламентаристите, основно от опозиционната политическа партия на Венесуела, се позоваха на член 233, 333 и 350 от Конституцията на страната, като заявиха, че не смятат своите действия за държавен преврат. Те посочиха, че много чужди държави не признават легитимността на избора на Мадуро за втори мандат.

На 12 януари Гуайдо получи писмо от председателя на Висшия съдебен съвет на Венесуела в изгнание, който се намира в Панама, с призив да поеме пълномощията на президент на страната. На 19 януари силите за сигурност на Венесуела задържаха Гуайдо, но бяха принудени да го пуснат, страхувайки се от реакцията на Вашингтон. На 23 януари по цялата страна преминаха протестни акции под лозунга Sí, se puede! („Да, можем!“), на които, по думите на Хуан Гуайдо, „народът поиска пълноправно от Николас Мадуро да прекрати узурпацията и да уважава волята на венесуелците“. Вечерта на същия ден Гуайдо положи клетва и се провъзгласи за временен глава на Венесуела – той пое формално пълномощията на ръководител на изпълнителната власт вместо Николас Мадуро и обеща да сложи край на „тиранията и узурпацията на властта“.

След няколко часа официален Вашингтон призна законността на действията на Гуайдо, а след него – почти всички държави на американския континент с изключение на Боливия, Мексико, Никарагуа и Куба. На 24 януари Грузия – единствена от постсъветските страни – призна официално Хуан Гуайдо за ръководител на Венесуела, което беше заявено през деня от министър-председателя, ръководителя на парламента и министъра на външните работи. В тази прибързаност имаше рационално зърно – подкрепяйки своя стратегически партньор, САЩ, Грузия се надява, че Хуан Гуайдо ще отмени признаването на „независимостта“ на Абхазия и „Южна Осетия“, а също така ще възстанови дипломатическите отношения с Тбилиси, скъсани след признанието на сепаратистите през 2009 година.

Почти веднага с Грузия се чу реакцията от Сухуми и Цхинвали: тя беше обичайна, а лексиката – от съветската пропаганда, чак до повтарянето на идеологическите щампи за „цялото прогресивно човечество“ и „американския империализъм“. Максим Гвинджилия, в миналото „министър на външните работи“ на Абхазия, отбеляза, че народът на Венесуела „трябва сам да реши своето бъдеще“, разбирайки под народ не милионните акции по цялата страна, а режима на Мадуро.

Лидерът на сепаратистите в „Южна Осетия“ Анатолий Бибилов беше рязък и по комунистически фееричен: „Южна Осетия е една от страните, попаднали под ударите на демона, наречен Америка, която снабди униформи, оръжия и техника Грузия, за да унищожи народа на Южна Осетия, но благодарение на Русия ние се измъкнахме от нейните ръце“.

„Министърът на външните работи на „Южна Осетия“ Дмитрий Медоев се присъедини също към истерията: „Мадуро е заслужено уважаван и авторитетен в своята страна и всякакви опити да се внесе хаос в тази страна са несъстоятелни“. Той заяви, че събитията във Венесуела и революциите в Украйна и Грузия имат един режисьор. „Процесите, които наблюдаваме във Венесуела, напомнят изцяло за цветните – „розовата“ грузинска и „оранжевата“ украинска – революции, които преминаха през постсъветското пространство, техният сценарий и техният поръчител е един и същи“. „Парламентът на Южна Осетия“ изрази „пълна подкрепа на законно избрания президент на Венесуела Николас Мадуро“ и осъди „грубата намеса на Съединените щати във вътрешните работи на суверенната държава“.

Събитията във Венесуела рушат градената старателно и с титанични усилия политика за признаване на завзетите от Русия грузински територии. Съвсем наскоро в Сухуми и Цхинвали се поободриха, като получиха признание от Сирия, даже успяха да отидат там и да стиснат ръката на Башар ал Асад, а сега великото международно бъдеще на сепаратистите е отново под велик въпрос. След Русия Венесуела изглеждаше голяма и впечатляваща на картата на света, ако трябва да се сравни с малката Никарагуа и съвсем дребната Науру. И когато тя оттегли своето признание, картината ще заприлича на финалната сцена от приказката за рибаря и златната рибка – пак пробито корито, празен бюджет и разсейваща се мъгла на спомените за „независимост“ на чужда сметка.