АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ
ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА
№ 6
Между другото, най-често длъжността „приемник“ на инструкциите (от бога, виж предната лекция – бел. П. Н.) се възлагала не на някакви конкретни органи, а непосредствено на „душата“.
За нейното местоположение, а също така форма, обем, цвят и тегло, култовете, разбира се, нямат еднакво мнение.
Папуасите, кафрите и библейските евреи я разполагали в кръвта.
Тасманийците, бушмените и православните философи определяли за нейно обиталище сърцето.
Фактът, че ортопедичното присаждане на този орган не води по принцип до никакви изменения на личността, не се коментира изобщо от привържениците на сърдечната версия (кардиоцентризма).
Племето овамбо (Западна Африка), Платон и ескимосите разполагали душата в гърдите и черния дроб, а платониците открили още една (допълнителна) душа, таяща се в поясно-кърстцовия дял на гръбнака.
С. и В. Карлиан, а също така парапсихолозите от UCLA (Калифорнийския университет), снимайки през 1955-1960 г. различни „аури“ и определяйки по мястото на концентрация на тяхното светене локализацията на душата, опровергали идеята на Платон и ескимосите. Според техните наблюдения душата няма постоянно място в организма, а се разполага около него във вид на сияещ контур, видим само за парапсихолозите.
Според древните лангобарди душата, която прилича на змия, живее в червата, а според коряките може да се види на темето, във вид на малко огънче.
С коряките е солидарен А. Гудспийд, професор в университета „Темпл“, Филаделфия, който няколко години поред се опитваше да заснеме с помощта на рентгенов апарат душата именно в района на теменната черепна кост. Изследванията на Гудспийд получиха признание и известност благодарение на множество публикации и преди всичко но твърде оптимистичната статия „Към въпроса за фотографирането на душата“, поместена в “New York Times“ от 24 юли 1911 година.
Древните гренландци възприемали душата като задължително, но лесно заменимо нещо. Те били уверени, че един добър шаман може лесно да замени душата на болния човек със „свежа“, изправна душа на заек, тюлен или дете.
Руските селяни (до началото на ХХ век), фиджийците, хотентотите и цейлонските вейдахи били убедени, че душата се мести постоянно по организма, а може да се види само в мига, когато напуска тялото. В такъв случай тя приема вида на пара или на „лек дим“.
Идеята за „дима“ била подкрепена и старателно разработена от холандските физици Д. Матле и Д. Заалберг в произведението им „Mystere de la mort“ (1948). Физиците дори направили специален уловител, снабден с голямо количество индикатори, съобщаващи за обема на попадналата в апарата душа. Заради справедливостта ще отбележим, че те не били новатори. Още през XIX шаманите на приморските даяки, привързвайки към пръстите на ръцете си риболовни кукички, умеели да ловят отлитащите души; а при народите гайда магьосниците използвали голяма куха кост, в която запушвали заблудилите се души , за да могат при случай да ги продадат на бившите им стопани или на тези, които пожелаят да придобият още една, запасна. Била ли е костта снабдена с индикатори, остава неизвестно.
Рьоне Декарт посочва като място, където е разположена душата, епифизата (corpus pineale). „Частта от тялото, в която душата изпълнява според мене непосредствено своите функции, не е в никакъв случай сърцето и не е целият мозък, а само една част от него, намираща се най-навътре от всички; това е известната много малка жлеза, разположена сред мозъчното вещество“. (Декарт)
Трудно е да се каже с какво именно е вдъхновила Декарт малката с форма на шишарка жлеза, съсредоточена уютно между горните хълмчета на квадригеминуса, над самия таламус. Вероятно с мнимото си „централно“ разположение и с (по това време) неяснотата на функцията си.
С безупречна логика по въпроса за местонахождението на душата блестят чукчите, предполагайки справедливо, че душата на ръката се намира в ръката, а душата на корема – в областта на пъпа, и т. н. (Да си спомним, че при тях са се запазили почти непокътнати анцестралните представи, че всяка част на тялото има своя душа.)
Индианците лакота и минеконжу са сигурни, че човек има най-малко четири души; африканските племена йоруба и бамбара са убедени в наличието на три души; според древните египтяни душата е разделена на автономни части (Ба, Акба, Ка, и К-аба); а при мъдрите нивхи количеството на душите се определя от състоятелността на homo.
Зулусите и дахомейците имат ритуал за „събиране на душата“, която според тях е разсредоточена по организма: „Приемникът на покойника отрязва от трупа част от половите му органи, разрязва на късчета лявата му ръка, разсича долната му устна и изрязва от средата на челото му късче кожа. Всичко това опушва на огън, а след това го зашива в торбички с различна големина“ (Б. Оля). Ще отбележим, че се събират само души на жреци; процедурата заема няколко дена и изисква постоянен вокален съпровод и биене на барабани. Ако по време на опушването ритъмът на барабаните е поддържан правилно, на душата е осигурен практически неограничен срок на запазване.
За цвета и миризмата на душата няма данни, но нейното тегло е било дълго време предмет на доста сериозни обсъждания.
През 1901-1907 г. Дорчестър някой си Дъглас МакДъгъл (многоуважаван хомеопат) теглел своите пациенти в момента на смъртта им (и съответно на излизането на душата). Разликата между предсмъртното и следсмъртното тегло на пациентите била 21 грама. През 2000 г. в Орегон овцевъдът Луис Холандър умъртвил на кантара от чисто научен интерес няколко овце. В този случай разликата била от 300 до 780 грама, като следсмъртното тегло било по-голямо от предсмъртното.
През 1998 година Доналд Карпентър предприе изследване, резултат от което стана произведението „Physically weigning the soul“. В него са описани подробно експерименти с множество кучешки и миши кончини, поместени са множество графики и таблици, но всички изводи по неизвестни причини засягат само теглото на душата на елфите. Това обстоятелство обезцени малко научната стойност на труда на Карпентър, но, разбира се, само за грубите материалисти.
Множеството версии за цвета, формата, количеството и разположението на „свръхестественото начало“ се обясняват лесно с различните равнища на развитие на религиозното знание.
Истинското състояние на нещата по този въпрос остава и до ден днешен неизвестно.
Трудно ни е да съдим кой го разбира по-добре. Ескимосите и Платон или тасманийските магьосници и Бердяев.
Впрочем, това не е толкова важно.
Важно е, че хора с пера, с тоги, с цилиндри, с кухлянки, с митри, със зипуни и с бели престилки са обединени от твърдата увереност, че има душа.
Можем да наблюдаваме парадоксално сходство на възгледите.
То сродява папуаса, чиито ноздри са украсени с втъкната в тях кост от казуар, и руския философ, обул лакирани ботуши с дванадесет копченца.
Това несъмнено впечатлява.
Но основните аргументи на религиозното знание се намират в още по-зрелищна плоскост, там, където паранормалното, презряло всичките закони на физиката, пробива окончателно „тленната обвивка“.
(Следва)
ДО ТУК:
1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"
2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК
4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I
5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II
6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III
7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ
8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ
9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС
10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?
13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ
14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ
17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ
18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1
19. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2
21. ВЯРА С ФЛОМАСТЕР
28. ЛЪЖАТА КАТО ЖАНР
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.