Изкуството да оскърбяваш - 18

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1

Всички култове и религии имат един малък проблем. Той се състои в отсъствието на бога като такъв, както и в липсата на всякакви косвени признаци за неговото съществуване.

Тази досадна дреболия, разбира се, нервира вярващите. Наистина, не винаги. Самите те вече са се научили да се примиряват с този факт, но са много разстроени, когато другите научат за него. На вярващите им се струва, че когато се разкрие истинското положение на нещата, те със своите свещи, с култа си към изсушените покойници и с чалмите си изглеждат глупаво.

Тайната за отсъствието на бога, разбира се, може да се маскира с непонятни пищни обреди, с ритуални танци или с демагогия за някаква „духовност“.

Може. Но само до определено време. А то рано или късно настъпва и тогава практическото отсъствие на божеството става очевидно за всички и всеки. Съгласете се, че за вярващия това не е много приятен момент. Изглеждащ глупаво, той по правило изпада в ярост, която (според степента на увреждането му) може да се реализира както с обикновен скандал, така и с откос от автомат Калашников.

Има много различни начини да се разголи пикантният факт за отсъствието на бога. Но универсалният способ да се постави точката над i по този въпрос се крие единствено в доброто, в сочното кощунство.

Защо? Защото засягайки пряко личното достойнство на бога, кощунството би трябвало теоретически да предизвика неговото незабавно ответно действие.

Всъщност бог е получил плесник зад врата. Разбира се, той може да подвие опашка и да си замълчи, но за същество с такъв ужасяващо-кървав имидж, какъвто е юдео-християнския бог, това не е много прилична поза. Безмълвието и бездействието на божеството в този случай работи за неговата десакрализация, иначе казано – за неговото лишаване от свещеност. Руши се професионалната репутация на бога, здраво набита в съзнанието на публиката.

Съчинителите на религии са преписвали основните черти на боговете си един от друг. Затова отмъстителността, мнителността и истеричността са станали характерни особености и на свръхестествените персонажи.

Разбира се, има вариации. Има по-меки и по-твърди култове. Но ето че юдаизмът, християнството и мюсюлманството отдавна са попаднали в капана на собствената си пропагандна кампания. Те, за разлика от другите религии, са си отрязали всякакви пътища за отстъпление, измисляйки си не просто един много злобен, но плюс това и извънредно капризен бог. Техният бог е лишен от всякакво чувство за хумор, а 80% от лексиката му е шантаж и кървави заплахи.

Разбира се, всички божества, от будистката Палден Лхамо до чукотския Пивчунин, интригантстват, изпадат в истерия и изтребват хората. Но Зевс поне периодично кривва да осеменява зазяпали се гъркини, Палден използва част от своето време да шие аксесоари от кожата на сина си, а ето че библейският бог няма никакви други занимания освен да се любува на себе си и да плаши нещастните homo. Той се самоутвърждава изключително посредством масови убийства и надменно говорене. И едното, и другото, ако се съди по Библията, е имало бесен успех сред древните скотовъдци:

„Ще излея негодуванието си върху тебе, с огнения си гняв ще духна върху тебе… Ще станеш гориво за огън; кръвта ти ще бъде всред земята ти; не ще има вече спомен за тебе; защото аз, господ, казах това“. (Езекил, 21, 31-32)

„Ще ядете месата на синовете си и месата на дъщерите си ще ядете“ (Левит, 26, 29)

„Старци, юноши и девици, младенци и жени избийте до крак…“ (Езекил, 9, 6)

„Далечният ще умре от мор и ближният ще падне от нож, а който остане и бъде обсаден, ще умре от глад… и ще разберете, че аз съм господ“ (Езекил, 6, 12-13)

Даже да не е обиден с нищо, този бог хвърля от небето камъни, полива хората с огън и им изпраща епидемии, войни и нещастия (Исус Навин, 10, 11).

Той може да изсуши едно дърво, защото не е родило през месец март плодове, а една дама, погледнала към своя горящ дом, да превърне с щракане на пръсти в стълб от сол (Матей, 21, 19; Битие, 19, 26)

Без всякакви причини той унищожава цели градове и изтребва народи, а в един прекрасен миг организира масово убийство на цялото човечество. Във водите на всемирния потоп библейското божество погубва хладнокръвно всички, включително кърмачетата, бременните дами и стариците на преклонна възраст, като прави единствено изключение само за своето доверено лице на име Ной.

Ще отбележим, че Библията ни предлага много специфична картина на бедствието. Цялото внимание е съсредоточено върху корабчето, в което са се разположили уютно животинките и семейството на Ной. Стотиците хиляди, а вероятно милиони деца и възрастни хора, умиращи мъчително в този момент, са удостоени само с небрежното споменаване: „изтреби се всяко същество, което беше на земята; от човека до животното…“ (Битие, 7, 23)

Невинната шега на селските деца спрямо друго негово доверено лице (пророк Елисей) също предизвиква незабавната реакция на бога. Но тъй като той постоянно измисля някакви нови начини за убийства, децата не са изгорени със сяра и не са удавени, а са разкъсани от мечки. „И излязоха из дъбравата две мечки та разкъсаха от тях четиридесет и две деца“ (4 Царства, 2, 24)

Бог и мечките след това вероятно си чоплят меланхолично зъбите, предоставяйки на майките да събират и оплакват останките на разкъсаните си дечица.

Изобщо, според „свещеното писание“, децата са особена слабост на християнския бог. Той ги обича и умее да ги унищожава.

Ние не знаем наистина по какъв именно начин бог е убил всичките първородни деца в Египет (Изход, 12, 29). Но масовото убийство на младенците е именно негова имиджова акция, за която той се готвел старателно, обсъждайки я с Мойсей. „Свещеното писание“ на християните съобщава дипломатично само това, че е настанал „голям вопъл по египетската земя, защото нямало дом“, който да бил без малък мъртвец.

Бог обичал да се наслаждава на кърмачетата (1 Царства, 6, 19; Псалми, 136, 9), но не оставял без внимание и децата в утробата (Осия, 14, 1). По този повод в книгата на пророк Осия се употребява един особено пикантен израз – „разсичане на бременни“.

Впрочем, разкъсването на деца, масовите убийства и изпращането на епидемии е щатен репертоар. Просто за поддържане в публиката на необходимия градус от „страх божи“ и за непреходното напомняне за „величието на бога“. Истинската истерия на божеството започва тогава, когато то получава под една или друга форма плесници зад врата. Иначе казано – когато става обект на насмешки и преки подигравки.

Естествено, никой от персонажите в „свещеното писание“ не нарича бога „идиот“. Никой не рисува негови карикатури. Древноеврейското кощунство има доста деликатна природа. Но! Дори опитът просто да се погледне в „ковчега на завета“ предизвиква незабавна и много злобна реакция на бога: „И порази той жителите на Ветсамис за това, че погледнаха в ковчега и уби от народа петдесет хиляди и седемдесет души“ (1 Царства, 6, 19) Забавната шега на момчетата Надав и Авиуд, които се осмелили да кадят някакъв чужд тамян, довела до това, че излязъл „огън от господа и ги изгори, и те умряха пред лицето господне“ (Левит, 10, 2)

Ние можем да дадем много подобни примери, но дори и тези са достатъчни, за да добием представа за характера и наклонностите на Йехова-Саваот-Исус. В продължение на двадесет века неговият имидж на мълниеносен и безпощаден палач се поддържал и култивирал старателно от църквата.

Естествено, всяка невинна шегичка по адрес на бога би трябвало да гарантира и днес на нахалника превръщането му в шепа прах. При това незабавно. А при непосредствено оскърбяване на „божественото величие“ би трябвало да се продънят небесата, а архангелите да извадят огнени мечове и да насекат нечестивеца на стотици обжарени парчета.

Чупенето на култови дъски (икони) по време на вернисаж би трябвало да завърши с потоци горяща сяра от небесата. А песента в Храма на Спасителя Христос - с моментално разкъсване на кощунстващите момичета най-малко на две. Но… звучат песните на „пуситата“, летят трески от иконите, скърцат флумастерите на Шарли и не се случва нищо. Не летят шестокрили серафими и не разцепват небесата шестнадесетоки херувими. Многократно обещаваното от Библията кърваво шоу се оказва само древноеврейска приказка. Толкова глупава и зла, колкото е и фигурата на централния неин персонаж.

За всеки „вярващ“, дресиран в убеждението си, че бог е всемогъщ, вездесъщ, а най-вече крайно свиреп, този момент е почти непоносим. Разбира се, той също вижда признакът на „отсъствието“. И тогава се опитва да замаскира със собствената си суета нетърпимата тишина и всекидневието, които настъпват след кощунството. И запълва тишината с вой на милионен митинг, с автоматични откоси или с гласа на Марина Сирова (съдията, която осъди момичетата от Pussy Riot – бел. прев.).

Вярващите могат да бъдат разбрани. Те никак не искат да приличат на глупаци, които са изгубили напразно живота си да бият чело в пода и да целуват изсушени трупове. Имайки известен религиозен опит, те знаят много добре, че в резултат от кощунството няма да се случи нищо, и се залавят да свършат „работата“ на своя бог.

Ситуацията се подгрява от поповете. Когато отсъствието на бога вече не може да се завоалира по обичаен начин, се съчиняват нови членове в Наказателния кодекс, разпалват се огньове, а на вярващите им се измислят някакви „особени чувства“, които другите хора не притежават. Тези „чувства“ днес заменят нелошо бога, самите те се превръщат в обект на поклонение.

За това съществуват ли тези „чувства“ наистина, ще поговорим във втората част на нашата статия.

P. S.

Има един стереотип, който се основава на канонично и догматично невежество. Вярващите делят наивно Стария и Новия завет, вероятно предполагайки, че в тях става въпрос за различни богове. Но не е така.

Особената пикантност на ситуацията се състои в това, че Исус и разкъсвачът на деца с мечки са един и същи бог, който в зависимост от конюнктурата променя своите имена и т. нар. „същности“.

В християнството няма трима богове, нито двама. Той е един.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

15. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

16. ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН

17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ