СЛУЖБОМЕР

четвъртък, юни 07, 2018

Изкуството да оскърбяваш - 14

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

Науката се надсмивала над Галилей, като му предлагала да гледа небесата не с телескоп, а с тръба за клизми (по професия Галилей не бил астроном, а лекар). Както е известно, всичко свършило с това, че доктор Галилей наврял доста надълбоко тази тръба в задника на учените от XVII век. Те така и не успели да я извадят, но с времето свикнали да я размахват приветливо.

Още през 1968 година Макс Борн отбелязал хладнокръвно, че „науката разрушава етичния фундамент на цивилизацията“. Да се надяваме, че Борн е прав и всичко това е така. Лошо е само, че науката разрушава този негоден фундамент прекалено бавно.

Да си спомним, че „етиката“, както между другото и всички останали „красиви“ понятия, е предназначена за едно измислено същество, което няма нищо общо с реалния човек. Когато даденият „фундамент“ се създавал, homo още не знаел нищо за себе си. И, разбера се, не очаквал, че от „венец на творението“ ще бъде разжалван до съобразително, но много агресивно животно, обречено да влачи завинаги в себе си свойствата на цялата предшестваща го еволюционна верига.

Хуманистите се чудят наивно на абсолютната неспособност на етиката да влияе сериозно на човешкото поведение. Но в това няма нищо странно. Етиката, която била измислена за правнуците на Адам, не е година за потомците на диметродона.

Както виждаме от примерите, които ни дава миналото, всяко залагане на този фиктивен „етичен фундамент“ водело непременно до поредния конфуз: по най-дребни поводи homo отново и отново застилал планетата с трупове, насилвал, разрушавал и осакатявал, спъвайки съществено развитието на своя вид. След това си почивал и пак се отдавал на любимото си забавление. Между другото, както знаем, самото майсторство за производство на трупове, въплътено в култа към военните и военния героизъм, също е съществена част от „етичния фундамент“.

По много причини неговото разрушаване, отбелязано от Борн, върви недопустимо бавно. Особени надежди за скорошното му и ефективно унищожаване, разбира се, няма. По всяка вероятност, преди още науката да разгроми този фалшификат и на негово място да бъде създадена някаква нова поведенческа основа, по-подходяща за реалния homo, хората ще успеят три пъти да се удавят в собствената си гной.

Защо?

Преди всичко поради доста бавното развитие на самата наука. За това бавно развитие има много причини. На първо място са, разбира се, доста ограничените възможности на човешкия мозък и тази „деменция“, който homo е наследил от преките си прародители, които в продължение на милиони години са били най-обикновени стадни животни, хранещи се с мърша.

Развитието на науката се спъва и от културата, почти изцяло основана върху нарцистичния култ към „венеца на природата“.

Още една съществена причина е фактът, че свободомислието не се преследва никъде толкова яростно, колкото в академичните кръгове, а хората, които реално движат науката, веднага получават клеймото „чудаци“.

На всеки, който идва в „света на науката“, му е много по-комфортно да се строи в маршируващите колони на доцентите, да научи техните корпоративни лозунги и цял живот да брои покорно „своите раковини“. Тази сива съдба е незавидна, но тя предпазва напълно от най-страшните обвинения - в занимаване с „лъженаука“ и в „чудачество“.

Съдбата на Галилей и на неговия условен „близнак“ от ХХ век Осуалд Т. Ейвъри е прекрасна илюстрация към обширната и поучителна история на чудаците.

Драмата на доктор Галилео, както всичко, което принадлежи на историята, не съдържа факти в сериозния смисъл на думата. Така че ние можем „да закръглим“ малко наличната условна фактура, иначе казано - да направим това, което срамежливо (и мълчаливо) правят всички историци.

Разбира се, има някаква граница за безсрамието на интерпретацията. Винаги е приятно да я преминеш, но в дадения случай това, за съжаление, не е необходимо. Историята с Галилей, както и да я обръщаме, няма да изгуби основните си очертания.

Когато говорим за XVI и XVII век, грешим, отделяйки тогавашната наука от църквата. Това е неправилно. Църквата и науката са били едно цяло.

През XVII век официалните учени, съсредоточили се върху създаването на богословската картина на света, били хиляди. Всеки от тях имал възможността да публикува своите произведения и да заема катедри в най-добрите университети. Ние можем, разбира се, следвайки традицията, да ги наречем „схоластици“, но това название ще бъде условно.

Ще отбележим, че сред „схоластиците“ имало не само майстори на красивото шарлатанство и жонглирането с факти. Нищо подобно. Повечето от тях били абсолютно добросъвестни изследователи.

Да, те не успели да преодолеят гравитацията на „християнската истина“ и точно според нея „огъвали и изправяли“ естествените науки. Но те правели това съвсем искрено и самоотвержено.

Именно официалната наука на Ватикана се смятала за истинска наука, а хора като Бруно, Коперник, Галилей и Везалий имали репутацията на „чудаци“, на екзотични пришки, изскочили върху благородния нос на истинското знание.

Не случайно Коперник отлагал толкова дълго публикуването на своите открития, разбирайки, че книгата „De Revolutionibus Orbium Coelestium Libri Sex“ ще бъде квалифицирано подиграна и обявена за лъженаука. Той пише: „Плаши ме мисълта за презрението заради новостите и разликите в моята теория“ (цит. по M.B. Hall. The Scientific renaissance 1450–1630).

Както става ясно малко по-късно, Коперник се оказал прав. Произведението му се превърнало за дълго време обект не на академични обсъждания, а само на насмешки. С него се подигравали мнозина. От автори на популярни дидактични поеми и енциклопедии (Дю Бартас и Ж. Боден) до стълбове на науката (Тихо Брахе и Ф. Бейкън).

От църковна гледна точка в съчинението на Коперник нямало нищо криминално. Папа Лъв Х се отнесъл към него иронично, но доста доброжелателно, а кардиналската курия го подкрепила. През 1532 година системата на Коперник била официално представена на четения в градините на Ватикана, при което не от кого да е, а от личния секретар на папата. Коперниканството се възприемало в общи линии благодушно, докато положението не било изострено от скандалджията Бруно, който се обявил за негов верен последовател.

През XVI–XVII век научната ревност вече съществувала. „Специалистите“ умеели да защитават своите „владения“ от всякакви чужденци. За да получи човек право на глас в науката, трябвало да се присъедини към съответната каста (на астрономите, химиците, картографите), разбира се, като споделя напълно нейните възгледи по всички ключови въпроси. Била разработена и тактика за неутрализиране на дисидентите и пришълците, промъкнали се нелегално в научната област. Тя била примитивна, но работела.

Кастата използвала умело тактическото преимущество на своята „висота“. Тя организирала академически погроми над новите възгледи, а след това задължително спускала своята оценка „един етаж по-ниско“, при белетристиката, пресата и интелигенцията (в широкия смисъл на тези понятия, напълно приложими и за XVII век). Те, слабо разбиращи същността на въпроса, но доверяващи се на званията и титлите, подемали охотно преследване, като за няколко години превръщали всеки новатор в посмешище. Така се повтаряло от век на век.

На Коперник припомнили, разбира се, че е по професия каноник, а в астрономията е дилетант; на Галилей препоръчвали по-често да гледа през тръбата за клизми, а не през телескопа, намеквайки за основната му професия.

Периодично се появявали отчаяни персонажи, които се опитвали да строшат гръбнака и на на академичната каста, и на нейните подгласници. Ако работата стигнела до открито и упорито противопоставяне, пускали се в ход дървата. Както показва примерът с Бруно, пет цепеници били достатъчни, за да прекратят всеки спор, превърнал се в некомфортен за академиците.

Драмата на Галилей не е изобщо конфликт между църквата и знанието. (Подобна представа се е оформила под влиянието на пристрастни атеистични брошури.) Разбира се, християнска съставка в тази история имало, но тя изобщо не била доминираща. Драмата на Галилей е предимно вътрешно научно противопоставяне; това е схватка на благородния академизъм с дръзкия „чудак“, посегнал неизвестно защо към здравите и, както изглеждало тогава, много перспективни представи за Вселената.

Да се вгледаме!

Обвинителите и съдиите на Галилей са изключително учени. Нека не ни заблуждават техните църковно-йерархични титли. Инициаторът и ръководителят процеса папа Урбан VIII (Матео Барберини) е известен астроном по онова време, убеден геоцентрист и последовател на Аристотел и Птоломей. Между другото, именно Урбан VIII осъдил с пределна острота „лова на вещици“ в Германия и пръв съкратил бюджета на провинциалните консистории на инквизицията. Барберини, преди да стане папа, дружал дълги години с Галилей и дори му посвещавал възхитени станси. Приятелите дълго и страстно спорели за „конструкцията на небето“. Нещо повече, работата на Галилей, която станала основен предмет на обсъждане по време на процеса, била извършена по пряко указание на Урбан, който предложил на Галилей да сравни системите на Птоломей и Коперник във фундаментално съчинение.

Както виждаме, главното действащо лице в процеса, папа Урбан VIII, не е годен за ролята на фанатик и мракобесник.

Вторият по значимост (задочен) персонаж е великият инквизитор, кардинал Роберто Белармино. Неговото мнение в хода на дознанието постоянно цитирали и двете страни. Той бил не просто знаменит учен, но и истинска звезда на академизма. И също ако не приятел, то поне близък с Галилей. Неговото отношение към коперниканството като към научна хипотеза съвсем не било „инквизиторски“ еднозначно. Именно той укорил някога астронома за излишната му привързаност към забавната, но „лъженаучна“ идея за движението на Земята и предложил на Галилей да намери по-убедителни доказателства от обикновеното позоваване на Коперник.

Още през 1616 година Белармино дал научно заключение, в което черно на бяло има следното начертание: „Ако се каже, че предположението за движението на Земята и неподвижността на Слънцето позволява да се представят всички явления по-добре от приемането на ексцентриците [1] и епициклите [2], това ще бъде казано прекрасно и не носи със себе си никаква опасност. За математика това е напълно достатъчно“.

(Между другото, починалият през 1623 година Белармино присъствал на процеса през 1633 година само като много влиятелна сянка.)

Останалите фигуранти в процеса, както непосредствени, така и задочни, участващи в него със своите съчинения или консултации, са все математици, механици и астрономи. Йезуитът Орацио Граси изследвал природата на кометите, а Киарамонти е автор на фундаменталното произведение „De tribus stellis quae annuis“. Също толкова висок бил научният авторитет на Ф. Бонавентура, Дж. Полако (автор на „Anticopernicus catholicus“), В. Магно, Клавий (Христифор Клау), А. Фоскарини и други обвинители и плахи защитници.

Никой от тези учени мъже не оспорвал сферичната форма на Земята, дължината на екваториалната ѝ окръжност или факта, че планетите се движат. Те познавали прекрасно съчиненията на Ератосфен Киренски, Аристотел, Птоломей, Кеплер и чертаели лесно геоцентричните схеми на Тихо Брахе. Всеки от тези „схоласти“ можел да докаже математически, че коперниковите (пруските) таблици за местоположението на планетите имат редица съществени недостатъци, явни за който и да е „истински“ астроном.

„Схоластите“ познавали до съвършенство тогавашната физика, следователно били убедени, че телата могат да извършват само един вид движение и затова Земята не може да се върти едновременно около оста си и да обикаля около Слънцето. Те смятали искрено, че на тяхна страна са не само научните словесни плетеници, но и най-обикновеният здрав смисъл: нищо не се движело под краката им, а планетите явно обикаляли около Земята, като ту се отдалечавали, ту се приближавали. Коперниковата система, на която се базирали възгледите на Галилей, била за „схоластите“ грешна и вече предадена в архива поради своята несериозност. А упорството на фанатично предания ѝ Галилей те приемали за необичайна антинаучна проява на милия, но „побъркал се старец“, спъващ развитието на естествознанието.

Всички ние някак сме забравили, че като съществен аргумент в полза на доказателството за въртенето на Земята Галилей посочва наличието на… приливи и отливи. При това отрича категорично влиянието на Луната върху тези явления. Че този аргумент не е верен, било очевидно още тогава.

Галилей, като всеки homo, умеел и обичал да греши. Той правел това сочно и яростно. В научен спор с Орацио Граси, учен-йезуит (който бил консултант на папската страна в процеса), Галилео твърдял, че кометите са земни изпарения, „нагряващи се за сметка на изключителната си мекота“. Граси възразявал: кометите са напълно реални космически тела, които имат свои орбити. Галилей се надсмял доста злъчно над йезуита, но, както се изяснило по-късно, прав бил все пак Орацио.

Ще повторим: по време на процеса се засягала и църковната догматика, но само защото Библията е била в общи линии отправна точка по това време, включително и за науката. Но ако същността на процеса се е състоял в конфликта на хелиоцентризма с догмите на вярата, а обвинителите са били църковни фанатици, Галилей би бил изгорен без всякакви събеседвания, спорове и увещания.

Основната загадка в този процес е грубото нарушаване на всички правила и принципи на инквизиционното дознание. Като установи престъпление срещу основите на вярата и като получи неопровержимо доказателство във вид на признание, Урбан VIII е трябвало да изпрати Галилей на кладата. Но това не се случило.

Еретикът, който успял да тиражира своите възгледи в книга, не бил даже затворен поне за една година murus largus, в така наречения „лек затвор“, предполагащ суха килия, без приковаване към стената, пода или тавана. Трябва да отбележим, че дознанието се провеждало не в мазетата на инквизицията, а в един от римските дворци. Галилей прекарал под ключ само няколко дена след третия (втория?) разпит. Място на краткото му затворничество били петстайни дворцови покои с изглед към градините на Ватикана. На Галилей дали слуга и камериер.

Едва малко по-късно папата се уморил да убеждава стареца, ядосал се и предоставил в защита на геоцентричната теория комплект щипци от арсенала за изтезания на инквизицията. (Само ги показали на обвиняемия и то отдалече.) Този довод се сторил на Галилей толкова убедителен, че признал веднага научната правота на своя стар приятел Барберини.

След отричането си Галилей бил изпратен „под домашен арест“ в имението Алчетри, където живял до смъртта си със своите родственици, с прислужници, с правото да приема гости и да се занимава с изследвания.

Невъзможно е да се обясни и фактът, че на Галилей не била наложени никаква епитимия, макар че всеки нарушител на границите на църковните канони се осъждал най-малко да пришие към дрехите си жълти кръгове и кръстове, които свидетелствали, че ги носи обвинен в „някаква“ ерес.

Както виждате, достатъчно беше да се вгледаме по-внимателно, като отхвърлим стереотипите, и пред очите ни историята с Галилей се превърна в най-обикновена браншова кавга между астрономи, в състезание на хипотези, което формално било спечелено от Ватикана, който заклеймил възгледите на опонента си като „лъженаука“.

От това, което става днес в Кеймбридж или Миланския университет, „хелиоцентричната драма“ се различава само по наличието на властни възможности у едната от дискутиращите страни. По нищо повече.

Папата се държал не като църковен йерарх, а като рицар и учен. Присъдата на Галилей (като се има предвид жестокостта на онова време) е блестящ образец за академична учтивост и благородство.

Ако потърсим аналогии на случилото се с Галилей в „светлите научни столетия“, ще ги отрием без всякакво усилие. Но няма да видим никакво великодушие и жалост към опонента. Лауреатът на Сталинска награда Олга Лепешинская, уважаваният професор Фон Гебра, директорът на Института по генетика към Академията на науките на СССР Т. Д. Лисенко, водещият биохимик в института „Рокфелер“ А. Мирский, а също така ръководителят на природоисторическия отдел на Британския музей Р. Оуен при възможност да се доберат „административно“ до опонента си и да го унищожат постъпвали много по-подло и по-сурово от инквизиторите през XVII век.

Но да не сочим „кървави“ христоматийни примери, когато носителите на най-високи научни степени се проявявали като пълни негодници, отправяйки несъгласните с техните хипотези по затвори, лагери и психиатрични болници. Да вземем „мирната“ история с Осуалд Тиодор Ейвъри (1977-1955), която повторила през ХХ век почти „дословно“ драмата на Галилео Галилей.

Ейвъри, много преди Уотсън и Крик, разбрал ролята на дезоксирибонуклиновата киселина и провъзгласил, че именно ДНК е „трансформиращият агент“, който контролира протеините и техния ред. За беда Ейвъри не само декларирал, но и доказал обективно, че точно ДНК е отговорна за запазването и пренасянето на генетичната информация. Проведеният от него опит с пневмококови бактерии бил (и си остава) повече от убедителен.

Ейвъри екстрахирал ДНК от щам на пневмококови бактерии, които имали капсули около клетките и затова се наричали „гладки“. Той въвел тази ДНК в клетките на пневмококи, които нямат капсули. Съществено количество потомци на обикновените бактерии се превърнали в гладки.

И какво се случило с Ейвъри? Унизили го по всички възможни начини, разкъсали го и го изхвърлили от науката. А кой направил това? Мракобесните попове ли? Не.

Направил го авторитетният и мил Алфред Мирский, водещ биохимик в института „Рокфелер“, който организирал хайка с „дюдюкания“, преследвачи и „стрелба в цел“. Той отново потвърдил, че е прекрасен организатор на научни разправи, като мобилизирал за преследването на беззащитния Ейвъри практически всичките генетици и биохимици в Англия и Америка. Мнението, че „Ейвъри няма място в науката“ станало общоразпространено, а името му се превърнало в нарицателно за „чудак“. Към издевателствата бил приложен акуратно административен натиск, защото Ейвъри работел в института „Рокфелер“.

Тиодор Осуалд, който направил едно от най-важните открития през цялата научна история, не бил нито боец, нито трибун. Той изобщо не се отличавал с храброст и умение да се защити. Сломен от преследването, Осуалд се отрекъл от своето откритие, като го признал за лъжливо, и заради „изгубения научен авторитет“ напуснал академичния свят, излязъл в оставка и прекратил напълно всичките си изследвания. Живял още няколко години, без да се докосва до никаква литература, без да контактува с никого и да се интересува от нищо. Неговите близки знаели, че всякакъв разговор за гени, киселини и протеини предизвиква у него безмълвни сълзи и дълго вцепенение.

И до ден днешен не е известно разбрал ли е Ейвъри, че неговото откритие е безусловно потвърдено, а той е предложен за Нобелова награда. Ъруин Чаргаф се опитал да се добере да него, но Ейвъри отказал да го приеме и скоро починал.

Има десетки подобни примери. Всичките са свързани с открития по важни въпроси на познанието. И всеки от тях е свидетелство за отчаяната дързост на тези, които не са се уплашили от обвиненията в лъженаука, от клеймото „чудак“ и от презрението на доцентската маса.

Разбира се, винаги има риск да се окажеш реален глупак и като прекрачиш през всичко „солидно“, да си останеш за посмешище. Но това е вече „според картите“.

------------------------------

1. Ексцентрик - спомагателна окръжност в геоцентричната система, въведена от Хиперарх, за да бъде представена годишната обиколка на Слънцето около Земята с помощта на движение по окръжност при постоянна ъглова скорост. Неравномерното движение на Слънцето по еклиптиката се обяснявало с това, че то се движи (равномерно) по окръжността на ексцентрика, чийто център не съвпада със Земята.

2. Епицикъл – кръгова траектория, по която се движат планетите в геоцентричната система на Птоломей.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.