СЛУЖБОМЕР

четвъртък, декември 31, 2009

Отива си годината...

Все благославяме Новата година.

Отиващата си – не.

Има обаче една песен, която ще обичам винаги, защото е за отиващата си година.

Поздравявам с нея в този първи новогодишен ден всички мои приятели.

„Отива си годината” („Mija rok”) на Северин Крайевски и „Червените китари”.

Превод:


Толкова дарове ни донесе годината.

На пчелите – пълни цветя с ливади.

На хората даде ниви с жито.

На житото даде пълен клас.


Покри полетата с наметало от сняг,

за да си починат през зимата.

Мислиш ти, мисля аз –

какво ни даде миналата година.


Беше тя една добра година,

със съжаление се прощавам сега с нея.

Ще отстъпи място на новия ден

старата година, добрата година.


Отминава за нас щастливия ден,

през който отново бяхме заедно...

Не един път ни носеше тъга,

не един път ни носеше радост.


Ще попитам днес първата звезда

какво ще ни донесе следващата година.

Чакам аз, чакаш ти,

полунощ е, часовникът започна да бие...


Отива си годината, добрата година,

със съжаление се прощавам сега с нея.

Ще отстъпи място на новия ден

старата година, добрата година...


сряда, декември 30, 2009

Нова партия

При Милен Цветков са се събрали все отбор юнаци. Астролози, звездобройци и прочее шарлатани, гадаещи бъдещето по небесните тела.

Освен с дежурното земетресение (голямо!), с наводнение (голямо!), с хороскоп (на Бойко Борисов) публиката беше омаяна и с откровението, че през новата година ще бъде създадена нова партия.

Това обаче и аз мога да го кажа, без да съм звездоброец, осенен от звездите. Защото всяка година у нас се излюпва по някоя нова партия. Че и по няколко.

Нещо повече. Аз мога да продължа предсказанието. Новата партия (която и да е тя и каквато и да е тя!) на следващите избори ще вземе гласове, равняващи се на 0.01 %. Хайде, от мене да мине – 0.03 %...


вторник, декември 29, 2009

Без граници

В един от моите учебници някога имаше прословутата легенда за Кубрат, неговите синове и снопчето пръчки. Подзагланието гласеше: „Българска легенда”. Имаше и илюстрация, копие на картина, която висеше някъде и по коридорите на училището. Тази тук не е същата, но отразява същото „събитие”.


По късно разбрах, че легендата не е само наша. Имат я много други народи. Откриваме я и сред Езоповите басни. И сигурно идва от още по-дълбока древност.

А вчера чух същия разказ, интерпретиран във филма на Дейвид Линч „Обикновена история” (1999 г.).


Там героят казва следното: Когато децата бяха съвсем малки, понякога си играех с тях. Веднъж им раздадох по една съчка и им казах: „Счупете ги!” Те, разбира се, направиха лесно това. После вързах едно снопче от съчки, но те вече не можеха да ги счупят. И аз им казах: „Снопчето е семейството”...


Наистина, за някои неща няма граници - нито териториални, нито времеви.


петък, декември 25, 2009

... и вино, вино и ...!

Ех, прекрасно го е казал поетът:


„Жени и вино! Вино и жени!”


Жени? Уви, няма.

Но червено домашно вино, благодарение на майка ми, има.

Весели празници!


Весела Коледа!

сряда, декември 23, 2009

Дядо Коледа в училище

Уж е добър, донесъл е за дечицата от предучилищната група разни лакомства в чувала, но ако не му кажат стихотворение или не му изпеят песничка, нищо не дава.


Сурва, сурва, да е здрава годината като на Дядо Коледа гърбината.


Този път брадата му не е от памук, а е истинска. Защото миналата година една детенце посегна, дръпна му памучената брада и я отнесе заедно с подаръка си.



вторник, декември 22, 2009

Весело

(Из блога „Напред към победа на путинизма-медведизма!” на журналиста Олег Панфилов.)


Тези момчета не знаят какво щеше да стане с тях, ако се бяха отнесли така с портретите преди 1953 година.


Те щяха да пушат махорка и да носят ватенки.

А внуците им нямаше да разберат, че има Макдоналдс.

Защото тези момчета нямаше да имат деца.


понеделник, декември 21, 2009

Коледа се познава по шапките

Преди време във връзка с едни каскети, импровизирах Библията: „По каскетите им ще ги познаете”.

Сега пак нещо ме тегли към библейска импровизация в същия регистър. По шапките на моите ученици ще познаете....


...че идва Коледа.


неделя, декември 20, 2009

"Аватар"

Един от критериите за калпав научно-фантастичен филм на покойния Станеслав Лем беше извънземни, които говорят на английски. „Аватар” влиза под този знаменател. Плюс още няколко други знаменателя.

Изибщо: скучен американски екшън, който ми докара доста прозявки.

Ама имало еди какви си ефекти, еди каква си анимация!

Съжалявам, но не харесвам филми по принципа "луд се радва на шарено".

И ако е само за анимацията, да бях гледал пак „Кой натопи заяка Роджър?” По щях да съм доволен...



четвъртък, декември 17, 2009

Иван

Когато дойде в пети клас, не го интересуваше нищо.

И остана да повтаря класа.

На другата година някак си се промени. Поне за мене.

Вчера в часа по литература стана дума, че човекът не е способен „да надскочи себе си”. Колкото и да му се иска.

Идва обаче Иван след часа и ми казва:

- В Библията пише, че ако човек има вяра колкото едно малко зърно, може да каже на едно дърво да се премести от сушата в морето, и то ще се премести. Значи може да надскочи себе си?..


1. Поговорихме си през междучасието с Иван за малкото (синапово) зърно вяра и за човешките възможности. Какво си казахме, няма значение. Важното е, че момчето не е това момче, което беше.

2. Тези, които си мислят, че даскалската работа е лесна, да заповядат и да разменят мисли с Иван за възможностите на човека и за зърното вяра. А аз ще погледам отстрани.

3. А тези, които съзират в публикацията намек за благотворното влияниена религията, просто са схванали грешно посланието на текста.


сряда, декември 16, 2009

Мисля си...

Какво казваше Мечо Пух? Седя и мисля. А понякога само седя. Нещо такова.

А аз понякога – обратното. Седя и в главата ми празно. Но изведнъж – бръм! Нещо драска отвътре и иска да излезе.

Чета – например - за референдума. Да няма новини на турски език. Мечта на „Атака”, подкрепена от ГЕРБ.

Чета още за промените в ЗЕС. Мечта на ГЕРБ, подкрепена от „Атака”.

И изведнъж - бръм! Я къде било заровено кучето, както казват руснаците. Кучето на взаимната симпатия.

Ние, за разлика от руснаците, се изразяваме по-прозаично: „аз на тебе, ти на мене”. Или малко по-фолклорно: "халваджията за бозаджията"...


понеделник, декември 14, 2009

Две песни от миналото

Понякога кажеш нещо, или някой каже нещо – и нахлуват спомени от миналото.

Днес няколко думи ми припомниха две стари песни, за които не съм забравил, но и не съм се сещал скоро.

Чух ги още като студент по радиото и след това ги търсих много, за да си ги запиша (тъкмо си бях купил едно касетофонче „Унитра” и яростно пълнех касети със записи). Не ги намерих. Песните бяха полски, а полска музика кой слушаше? Затова дълго ги дебнах по ефира - да ги пуснат отново и да си ги запиша на микрофон (радиото ми нямаше извод за пряк запис). Мъки през онова време, когато не съществуваше интернет.

Едната песен се казва „Jadą wozy kolorowe...” („Пътуват цветните каруци...”). Изпълнява я Марила Родович, връх в полската естрада за вечни времена.



Пътуват цветните каруци на таборите,

пътуват цветните каруци през вечерта.

Може би в падащите листи ще им поврачува

циганският вятър, верен спътник на тяхното пътуване.

Преди мъглата следите ви да скрие,

разкажете ми, цигани, как е там при вас?


Ние имаме много и малко,

колкото ни трябва,

имаме червено, имаме зелено,

сянка и блясък,

имаме синьо, имаме виолетово,

имаме радости и скърби,

но винаги е цветно около нас...


Жалко, че брилянтният текст на Фиковски се губи при буквалния превод.


Другата песен е „Dziś prawdziwych Cyganów już nie ma...” („Днес истински цигани няма...”). Изпълнява я също Марила Родович, този път заедно със Стан Борис (полски изпълнител от цигански произход). За разлика от първата песен, която е много жизнерадостна, тази е много тъжна.



Днес истински цигани няма,

защото струва ли си да се блъскаш по света?

Пълна е чинията и радио „Поемат”

ни замества плача, който се изтръгваше от гърдите...


Отдавна животът е отишъл напред,

днес имаме през зимата топъл шал.

Само за конете, само за конете, само за конете,

само за конете ни е жал.

.........................................

.........................................


Днес истински цигани няма,

четири ъгъла и прозорци от стъкло.

Изпити и училище, и уплаха,

и оркестър свири ни марш.


Отдавна животът е отишъл напред...


неделя, декември 13, 2009

Акция „Обади се на депутат”

Акцията е във връзка с подготовката за тотално подслушване на комуникациите от МВР. За нея можете да прочетете тук (като цъкнете върху картинката):

call_mp

Още нещо интересно по въпроса за подслушването при Боян Юруков и Светла Енчева.


събота, декември 12, 2009

Благодарности

"Благодаря на избирателя и на Всевишния, че ни даде възможност да бъдем в опозиция, защото иначе бяхме свършили." - казал Ахмед Доган.

"Благодарим на избирателя и на Всевишния, че ви даде възможност да бъдете в опозиция, защото иначе България беше свършила." - казваме ние.


петък, декември 11, 2009

Когато си отиват приятелите

Тъжно е.

Бет си замина за САЩ и повече няма да се върне в България.

Ще останат само спомените, както се казва в една наша песен. И сигурно в някоя тяхна песен.


Но само със спомени не се живее.


Без думи

сряда, декември 09, 2009

Сложна логика

”РЗС отказва да напусне шефските постове в комисии”.

„БСП ще бойкотира ръководствата на всички комисии в НС”.

Едните трябва да си отидат, но напират да останат, другите трябва да останат, но напират да си отидат. Странни еквилибристики. Но само за този, който не познава сложната парламентарна логика.

Я какво казва в една от поемите си Валери Петров:


„Проста логика няма

- обяснява им той, -

но сложна логика има

нашият строй”.


Сложна е и парламентарната логика. Също като неведомите пътища Господни. И на грешен път е този, който си мисли, че всичките тези изпълнения тип „детска градина” („няма да ти дам куклата!”, „на ти куклата, изпотрябвала ми е!”) са в името на някакъв си Яне или на някаква си Масларова.

Няма такова нещо!

В името на избирателя са. А тези, които подозират друго, просто не са дорасли да прозрат същността на сложната парламентарна логика.


вторник, декември 08, 2009

Една идея, която чака реализиране

Идеята е на блогъра Валентин Михалев. Воден от мисълта, че в България все още няма изградено гражданско общество, а гражданските организации, доколкото ги има, не вършат за пукната пара работа, Валентин предлага да се постави началото на гражданско обединение на българските блогъри под надслов „Обединени български блогъри”.

За да не преразказвам нещата и да обезличавам с преразказа си свежестта на оригинала, призовавам проявилите интерес, да прочетат трите материала на Валентин „Обединени български блогъри”, „ОББ във Facebook” и „ОББ-продължение”, даващи разяснения по въпроса.

А аз в заключение само ще кажа на тези, които ще възразят, че от това няма да излезе нищо: „И така да е, не си ли струва да се опита?!” Хайде да не припомням пак какво казва един герой на Жоржи Амаду…


понеделник, декември 07, 2009

Маите не са познали

Календарът на маите, казват, свършвал през 2012 година. Защото тогава щял да свърши и светът. Цял филм даже направиха за това.

Само че не са познали. Нито маите, нито филмаджиите. За нашенските екстрасенси, които също предричат от време на време някоя катастрофа, а после се крият като мишка в дупка, да не говорим.

Защото краят на света ще настъпи в сряда, на 9 декември 2009 година.

Не вярвате ли? Я вижте какво казва Яне! Друг изход освен възстановяване на парламентарната му група в сряда до 9.00 часа няма.

Но има, как да няма. Ако не се възстанови парламентарна група на Яне, земята ще се пропука, цунами ще пометат сушата, земетресения ще сринат градове и паланки, а слънцето ще избухне и ще изпепели това, което е останало от малкото ни нещастно кълбо.

Защото няма ли Яне парламентарна група, няма и Битие.

Апокалипсисът е пред прага ни. Маите не са познали.


На хижа "Мургана"

”Здесь вам не равнина,

Здесь климат иной…”


„Само хора ходят горе в планината…”


Зарязахме за два дена цивилизацията.

Ето ни тримата мускетари ( Дойчо, Джейсън и аз) в началото на пътя.


Джейсън с банана.


Андреа и Керън.


По пътя (Дойчо и Елена)



Почивка (това в шишето, което Дойчо отваря, не е червена лимонада).



И пак нагоре!



Под хижата.


После в хижата – като на хижа...

А сега за моите приятели от този славен поход – „Песен за приятеля”.



петък, декември 04, 2009

"Тум балалайка"

Нещо напоследък все ми се въртят из главата разни стари песни.
Вчера писах за „Лили Марлен”. Днес си спомних за „Тум балалайка”.

Не помня кога точно чух тази песен. Беше във всеки случай много отдавна. Мелодията ми направи силно впечатление. Текстът – на български език – напротив.


„Циганка стара пуши с лула

и си спомня за младостта,

как с балалайка свирила тя

чудната песен за любовта”.


Циганката с балалайката ми се стори пълна измишльотина. Нещо като нашенска мома с дрехи на коледар. Изобщо текстът ми звучеше доста пошловато и посредствено нагодено. Спасяваше го единствено хубавата мелодия.

В по-нови времена чух някъде из радиоефира песента с текст на чужд език. Я, казах си, че тя май е немска! Така ми прозвуча. Нали на немски език зная само „гутен таг”, а на идиш – нищо. Интернет едва прохождаше и нямаше как да разбера, че оригиналният език на песента е идиш.

Сега вече зная, че „Тум балалайка” е стара фолклорна песен на руските ашкенази, добила популярност по целия свят и интерпретирана от кого ли не. На мене обаче най ми харесва интерпретацията на сестрите Бари.



Ето и два куплета от песента в оригинал и в превод (от френски, не от идиш):


"Meydl, meydl, kh'vil bai dir fregn:

Vos ken vaksn, vaksn on regn?

Vos ken brenen un nit oifhern?

Vos ken benken, veynen on tren?"


"Narisher bokher, vos darfs tu fregn?

A shteyn ken vaksn, vaksn on regn!

A libe ken brenen un nit oifhern!

A harts ken benken, veynen on tren!"


- Момиче, момиче, искам да те попитам:

кое нещо може да расте без дъжд?

Кое нещо може да гори и да не изгаря?

Кое нещо може да плаче и да ридае без сълзи?


- Глупаво момче, ще ти кажа истината.

Камъкът може да расте без дъжд!

Любовта може да гори и да не изгаря!

Сърцето може да плаче и да ридае без сълзи!


И понеже два дена няма да ме има (отивам на хижа!), добавям като компенсация песента "Over and Over" на Нана Мускури с интерпретирана мелодия на "Тум балалайка".



четвъртък, декември 03, 2009

„Лили Марлен”

Какво знаех някога за „Лили Марлен”?

Че е лоша, много лоша песен. Защото била любима на войниците от Вермахта. С една дума – нацистка песен.

В онези далечни времена беше така. Казват ти, че нещо е лошо, ама нито имаш възможност да го прочетеш, нито да го чуеш. И ти, щеш не щеш, си мислиш, че е лошо.

Много по-късно, когато онези времена си бяха отишли, чух „Лили Марлен” в изпълнение на Марленe Дитрих. И зяпнах от учудване. А зяпна ли от учудване, когато чуя песен на непознат език, веднага хуквам да търся превод на текста. Намерих го. И зяпнах за втори път от учудване. В текста нямаше нищо нацистко. И няма как да има, написан е през 1915 година. Но ме впечатли не по-малко от музиката.

Така „Лили Марлен” влезе в класацията на песните, които винаги ще слушам с голямо удоволствие.

А ето записът на Лале Андерсен от 1939 г. Изпълнението на Марлене Дитрих ми харесва повече, но все пак това е началото на възхода.



И като добавка – един волен превод (но не от немски).


Пред казармата,

пред големите врати

имаше фенер

и още си стои,

така че хайде пак да се видим там.

Да постоим отново до фенера,

както някога, Лили Марлен.


Нашите два силуета

изглеждаха като един.

Колко ни беше хубаво,

можеше да види всеки.

И всички сигурно ще видят

как стоим до фенера,

както някога, Лили Марлен.


Часовоят извика:

„Тръбят за вечерна проверка.

Това може да ти струва три дена”.

„Идвам, приятелю, ей сега!”

Тогава си казахме довиждане.

Как исках да тръгна с тебе,

с тебе, Лили Марлен.


Той помни твоите стъпки,

твоята изящна походка,

всяка вечер той свети,

а мене отдавна ме е забравил.

И ако с мене се случи беда,

кой ще стои до фенера

с тебе, Лили Марлен?


От безметежното място,

от дълбините на земята

ще ме вдигнат като от сън

твоите влюбени устни.

Когато се спуснат късните мъгли,

ще застана отново до фенера,

както преди, Лили Марлен.


сряда, декември 02, 2009

Какъв е бил Ивайло?

Когато бях ученик (айде, започнах като Мирча Кришан!), ми казаха, че цар Ивайло е бил свинар. Защото така го наричали някои източници.

Добре.

Някои източници обаче наричат Ивайло „бърдоква”. Което долу-горе ще рече „зелка”.

И по горната логика излиза, че освен свинар, Ивайло е бил и зелка.


вторник, декември 01, 2009

Лесният случай с пълния член

Нищо ново под слънцето, както пише в книга „Кохелет”.

Различни мнения за пълния член на имената от мъжки род (да го има ли, да го няма ли?) съществуваха още през седемдесетте далечни години на миналия век, когато бях студент. Лингвистиката е наука и в нея различни мнения – колкото искаш.

Но тогава ограничените средства за информация не позволяваха тези мнения да се разгърнат извън средите на специалистите, където всъщност им е мястото. Науката – хайде да се разберем! - не е лъжица за всяка уста.

А днес какво се получава? Включва Сульо компютъра, включва Пульо компютъра и започват да разсъждават в интернет пространството за пълния член. Ние - виждате ли - говорим така, затова трябва да се пише така. Глупости на търкалета!

Сульо и Пульо явно не са чували латинската поговорка: Обущарю, не по-високо от обувката!

Казано по нашенски: Не си пъхай гагата в неща, които не са ти ясни!

А иначе случаят с пълния член е пределно лесен. Пълният член ще отпадне тогава, когато отпадне последното ЛИНГВИСТИЧНО основание за неговото съществуване. И до това време основанията на Сульо, Пульо и котарака Спас от вакарелската гара ще са без всякакво значение.

Плюс още нещо. Също лесно за разбиране.

Докато съществува правилото за писане на пълен член, всеки който не го пише, проявява елемент на ПИСМЕНА НЕГРАМОТНОСТ.

От мене толкова.


Добавка: Някои надушиха благодатната тема и хукнаха също да пишат по въпроса. Доста аматьорски и посредствено.


понеделник, ноември 30, 2009

„Островът на мъртвите”

Киното ми е слабост от незапомнени времена. След театъра, но в Ихтиман театър човек може да види от дъжд на вятър. Както се казва: миналата година един път, а тази – по-рядко.

В замяна на това гледам кино на поразия.

Но и друг път съм споменавал – не гледам какви да е филми. Подбирам си ги, може да се каже, направо педантично. Затова почти никога не оставам разочарован от това, което съм гледал.

Вчера например гледах един много стар филм. От 1945 година. Ergo, с десет години по-възрастен от мене.

Някъде бях прочел, че този филм - „Островът на мъртвите” (”Isle of the Dead”) - е класика в жанра „страшно кино” и когато ми попадна пред очите, не му простих.

И пак не останах разочарован.

Видях за първи път Борис Карлофф на екран (за съжаление още не съм го гледал в коронната му роля във „Франкенщайн”). Определено ме впечатли с играта си. Почти до последно си мислех, че той е ворволакас (гръцки вариант на върколак, символ на злите сили).


(Субтитри: "Но има нещо, което е по-страшно от Смъртта...")

Няколко пъти сериозно настръхнах от страх, два или три пъти направо подскочих, което значи, че етикетът „страшен филм” е безусловно заслужен.

Между другото, винаги съм твърдял и ще твърдя, че цветното кино не може да създаде такива визуални „ужасяващи” ефекти като чернобялото.


Тези дни ще взема наистина да потърся „Франкенщайн”. С Борис Карлофф.


П.П. Това са само лични впечатления, а не агитация да се гледа филма. Много мразя, когато кажа, че един филм ми харесва (никога не казвам: „Хубав е”, а „Харесва ми”), някой да го гледа и след това да ми мрънка, че съм го излъгал.


неделя, ноември 29, 2009

По електронната поща

Моят състудент и приятел Дойчо Иванов, който работи като уредник на музея „Димчо Дебелянов” в Копривщица, ми изпрати по пощата едно стихотворение.

Ето го:


Aтанас КАПРАЛОВ


РОДИНАТА


Насън я виждам преродена.

Свободна.

Втурната напред...

Уви! –

от вирус повалена,

Родината душа бере.

С небе помътено...

Излишна,

топи се милата...

Без вик...

И няма кой да ú предпише

магичен антибиотик...

Не вият в нейната посока

линейките...

По навик стар –

отвсякъде наместо доктор

на помощ пращат ú

гробар...

Но твърде рано е за гроба!

Напразно гарвани кръжат...

С юмруче в нейната утроба

пак някой блъска,

търси път.

И вместо да скимти за милост,

тя, с гръд раздрана,

в кръв и пот –

напряга сетните си сили

да се повтори

в друг живот:

Не като днес –

болнава, боса.

И не в живот за срам и мъст.

А в горд живот,

през който носи

с надежда своя вечен кръст.


2009 г.


Thanksgiving Day

Денят на благодарността беше в четвъртък. Но по изключение – нали сме на работа – го празнувахме вчера.

Джейсън наряза традиционната пуйка, която не беше пуйка, а пиле на грил, защото не можахме да намерим пуйка.


Всичко това стана под зоркия ми поглед.


Масата, както повелява празникът, беше претрупана и се огъваше, аха да се счупи.


Беше много, много весело.

Благодаря ви, приятели!


събота, ноември 28, 2009

четвъртък, ноември 26, 2009

Котараци

Ще дойде ли скоро зимата?

Няма!

Така мисли Спас.

А Спас ги знае тези работи. Защото – откакто се е родил – живее на вакарелската гара. А на вакарелската гара зимата идва най-рано.

Според Спас зимата е все още далече. Лежи си Спас на слънце и никак не изглежда да му е зимна физиономията. Заспала и мързелива – да, но зимна – в никакъв случай.


Не е обаче само Спас. Има и други котараци, които обичат да използват слънчевите лъчи на дълго продължилата топла есен.

Например Джейсън.


Например аз.


Чакаме зимата.

За да мине и замине.

И да дойде пролетта.

Когато, казват, се разгонвали котараците…


сряда, ноември 25, 2009

Молби

Бойко Борисов помолил (сам си го призна!) депутатите от ГЕРБ & Други да не вдигат акциза на твърдия алкохол.

Също така ги помолил да увеличат данъка на хазарта.

Още ги помолил да преразгледат решението си за кредитните облекчения на младите семейства.

И изразил надежда, че депутатите ще направят това.

Ще го направят ами, как няма да го направят.

След като Бойко обяви пред цял народ, че е напердашил гаджето на дъщеря се, кой е луд да не откликне на молбите му!


вторник, ноември 24, 2009

Поздрав

Вчера беше денят на Света Екатерина.

И гледам на едно място в нета – поздрав. „Честит имен ден, Катя” – пише. А поздравът е клип с песента на Висоцки „Катерина, Катя, Катерина…”

Направо паднах от коня!

Песента „Катерина, Катя…” (1965 г.) е стилизация на мотиви от така наречения руски „блатной фольклор” (фолклор на престъпниците). И в нея се казва:


„Ты как елка: стоишь рупь с полтиной,

Нарядить - поднимешься в цене.”


(„Ти си като елха: струваш рубла и половина,

да те пооблека – ще ти се вдигне цената.”)


А така! Катя от песента е чиста проба проститутка. А с нея говори нейният сутеньор. Любим похват на Висоцки – да пее от името на кого ли не и на какво ли не.

По-нататък научаваме, че като се понагизди тази Катя, тогава:


„Будешь ты не хуже, чем Тамарка,

Что лишил я жизни в прошлый год.”


(„Ще изглеждаш не по-лошо от Тамарка,

която лиших от живот миналата година”)


Зловещо, но на първо време няма нищо страшно:


„Ты не бойся, Катя, Катерина…

……….

Я ведь режу баб не каждый год.”


(„Не се страхувай, Катя, Катерина…

………..

Аз все пак не коля жени всяка година.”)


Никой обаче не може да избяга от съдбата си и на Катя също няма да ѝ се размине ножа. Песента завършва:


„Панихида будет впереди...”


(„Панихидата ще остане за по-късно…”)


Както сами се убедихте – крайно подходяща песен за поздрав на жена по случай неин празник.

Като капак на всичко виждам, че отдолу разни Катета написали нещо от рода на: „Ау, благодаря, мяу, еди какво си…”

Втори път паднах от коня!


П.П. Извън контекста на поздрава, разбира се, песента „Катерина, Катя…” е една от най-любимите ми песни на Висоцки. Но това е вече друго нещо.


понеделник, ноември 23, 2009

Ангажименти

- Поемам ангажимента за развитието на София – каза госпожа Йорданка Фандъкова.

Да.

Помним обаче, че преди време същата госпожа пое ангажимент и за развитие на образованието.

А то какво стана? Сбогом и благодаря за рибата!


П.П. Ако някой си мисли, че този шаран горе съм го сложил само за пълнеж, лъже се.