СЛУЖБОМЕР

вторник, юни 19, 2018

Какви са правата ми при инцидент с асансьор?

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: ПЕТИЛИНА ПЕТРОВА, завършва специалност Право и Правни науки в правния факултет на Вестфалския Вилхелм университет, град Мюнстер, Германия.

Влизам в асансьора. В него вече има четирима човека. Повечко сме, отколкото пише на табелката, дано тръгне (отегчено се молим всички наум). И тръгва. Но само половин етаж по-нагоре асансьорът се разтриса и пропада в нищото. Трясък. Усещам, че съм сериозно ранен/а. При падането телефонът ми се чупи. Има щети и по дрехите ми. Сега кой ще ми плати лечението? Някой ще компенсира ли щетите ми?

Ролята на указателните табели в асансьор

Указателната табела в асансьорните кабини е най-често подценявана, недоглеждана, нехайно пропускана. Груба грешка. При инцидент нейна липса или нарушена цялост могат да ми костват ценно време за реакция. Ето какво трябва да съдържа тя:

- указания за ползването на асансьора и за поведението ми при аварии и злополуки;

- забрана за самостоятелно ползване на асансьора от деца под 7 годишна възраст;

- телефона, на който да съобщя за забелязани неизправности/ аварии или за необходимост от освобождаване на заклещени пътници.

Важно! Откривам липса или нарушена цялост на табелата (като например при наличие върху повърхността й на добре познатите одрасквания, залепени стикери или оцветявания/надписи с перманентни маркери от други живущи/пътуващи). В този случай мога да уведомя незабавно представител на етажната собственост, домоуправителя или лицата, които поддържат асансьорите.

В случай на инцидент в асансьор – първата ми реакция:

Асансьорът е техническо средство, подвластно на всички физични и времеви закони. Инциденти не са изключени, поради което е добре да съм подготвен/а с възможните начини за бързо реагиране:

- Имам съмнение, че асансьорът не работи нормално и не се чувствам безопасно да се качвам в него. Реакцията: Подавам възможно най-бързо сигнал за случая до ДАМТН чрез деловодството на агенцията или на техния имейл (damtn@damtn.government.bg).

- В допълнение мога да попълня и формата за сигнали за нарушения от физически и юредически лица, предвидена за подобни случаи от ДАМТН.

- При инцидент трябва да знам, че асансьорните техници са задължени да пристигнат до час след получаването на сигнал за настъпило събитие.

Преживях инцидент в асансьор. Аз имам право на обезщетение!

Ставам жертва на инцидент в асансьора. Имам ли право на обезщетение и в какъв размер? От кого? Как и в какъв срок да потърся правата си? Ето отговорите накратко:

- При наличие на травми, наранявания, материални щети аз имам право на обезщетение от лицето, проявило немарливост към спазването на по-горе изброените задачи!

- За целта преди всичко запазвам всички документи, с които мога да докажа последствията от преживения злополучен инцидент (като медицински експертизи и документи и разписки за други щети).

- Заради зачестилите случаи на инциденти в резултат на небрежност през 2010г. е основана Българска асансьорна организация. На сайта на организацията мога да открия телефоните за сигнализиране за нередовни асансьори, актуални новини, както и да потърся съвет сред аналогичните случаи след преживян инцидент.

- Следващата стъпка е да се обърна директно към професионалистите. След инцидента мога да потърся услугите на адвокат, специалист в областта, за да не пропусна важни детайли (като срокове и доказателства) при подаването на жалба в съда.

понеделник, юни 18, 2018

Нобелови лауреати – 1951 година

Леон Жуо (Léon Jouhaux)

1 юли 1879 г. – 28 април 1954 г.

Нобелова награда за мир, 1951 г.

(За работата му като председател на Международния комитет на Европейския съвет, заместник-председател на Международната конфедерация на свободните синдикати, замместник-председател на Световната федерация на свободните синдикати, член на ILO Council и делегат в ООН.)

Френският работнически лидер Леон Жуо е роден във френско работническо семейство, баща му работи в кланица. Още в детството си момчето се запознава с радикалните идеи, които въвличат дядо му в революцията през 1848 г., а баща му довеждат на барикадите през 1871 г. Леон няма и две години, когато баща му получава работа в кибритената фабрика в Обервилие край Париж. На дванадесет години момчето напуска местното училище и започва да работи в леярското производство, защото по това време баща му е стачник. По-късно Жуо си спомня, че придобитият опит е оказал значително влияние върху неговото бъдеще.

Начетеността дава на младия Жуо възможност да постъпи в лицея „Колбер“ с надеждата да стане инженер, но девет месеца по-късно нови семейни усложнения го принуждават да започне пак работа, този път в сапунената фабрика „Мишо“. Учи една година в професионалното училище „Дидро“, но след това постъпва при баща си в кибритената фабрика, където става калфа. Цялото си свободно време Жуо посвещава на четенето.

Призован за военна служба през 1900 г., Жуо е изпратен в Алжир с 1-ви зуавски полк, но три години по-късно е демобилизиран, след като баща му ослепява от дългогодишната работа с бял фосфор. Като играе значителна роля в профсъюзното движение с длъжността си на административен секретар на отдела на федерацията на работниците в кибритените фабрики, Жуо участва ентусиазирано в стачен протест срещу използването на вещества, от които е ослепял баща му. Стачката продължава един месец и постига целите си, но Жуо изгубва работата си. Шест години той се намираше в „черните списъци“, докато профсъюзът не постига възстановяването му във фабриката.

През 1906 г. местният съюз избира Жуо за делегат на Общата конференция на труда (ОКТ). Основаната през 1895 г., ОКТ е представител на повечето от френските работници; мнозина от тях са социалисти, чувстващи родството си със своите колеги по цяла Европа. В редиците на ОКТ Жуо се издига бързо, като става касиер през 1909 г. и една година по-късно - генерален секретар. В своите речи и като редактор на списанието на ОКТ „Синдикална борба“ Жуо се застъпва не само подобряването на условията на труд, но и за развитието на международните връзки.

В напрегнатите месеци, предшестващи Първата световна война, Жуо призовава европейските профсъюзи да обединят усилията си срещу войната. През август 1914 г. той изоставя пацифизма и се изказва в подкрепа на военните усилия на Франция. В реч по време на профсъюзната конференция на страните от Антантата в Лийдс (Англия) през 1916 г. Жуо изразява надеждата си, че краят на войната може да донесе „свобода, политическа и икономическа независимост, разоръжаване, задължителен международен арбитраж и забрана на тайната дипломация“ в Европа. Нещо повече, заявява Жуо, „ако в резултат от мирен договор всичко това се осъществи, ще се отвори път към Съединени европейски щати“, където „работническата класа ще може да разчита на ръст на своето благосъстояние и на свободата си“.

Възможност да пропагандира тези възгледи Жуо получава, когато става технически експерт в Международната комисия за работническо законодателство по време на Парижката мирна конференция. Заедно със Самюъл Гомпърс и други работнически лидери Жуо защитата член 13 от Версайския договор, с който се учредява Международна организация на труда (МОТ). Като става член на управителния съвет на МОТ, Жуо е избран за вицепрезидент на създадената наново Международна федерация на профсъюзите, който пост заема до 1945 г. Сред първите си мероприятия федерацията призовава своите 20 милиона членове да помогнат на жертвите от войната, особено в Австрия, където гладът застрашава хиляди.

След войната френските комунисти, вдъхновени от руската революция, се опитват да завземат ръководството в ОКТ. През 1921 г., като опитва всички средства за убеждение, Жуо прогонва комунистите от организацията. Оправдава се мнението за него като човек, който „обича схватките и не губи самообладание по време на решителни действия“. Престижът му е толкова голям, че протестите на комунистите скоро престават.

Периодът между световните войни е за Жуо време на напрегната работа. Той е член на френската делегация в Обществото на народите, изготвя предложения за контрол над въоръжаването, участва в икономически конференции, работи в Комитета по безработицата на Европейския съюз и представлява работниците на Конференцията за ограничаване и съкращаване на въоръженията. В книгата си „Разоръжаването“ („Le Desarmement“), публикувана през 1927 г., Жуо твърди, че военната промишленост трябва да бъде контролирана от отделните страни.

Разтревожен от реалността за нова световна война и изгубил доверие във възможностите на Обществото на народите, Жуо се опитва да насочи общественото мнение срещу италианското нахлуване в Етиопия, гражданската война в Испания и нацистката агресия в Чехословакия и Австрия. Като се среща през 1938 г. с Франклин Д. Рузвелт, той убеждава президента да предприеме санкции срещу Германия. Войната започва една година по-късно и с поражението на Франция ОКТ престава да съществува. Като не приема предложението да се присъедини към „Свободна Франция“, Жуо заминава на юг, участва в Съпротивата и през декември 1941 г. е арестуван в Марсилия. След две години той и съпругата му са изпратени в Бухенвалд, но успяват да доживеят до освобождението от съюзните войски през май 1945 г.

След като се връща в Париж, Жуо започва да работи пак в МОТ, като освен това става председател на Френския икономически съвет (много важна длъжност в Четвъртата република). Отново му се налага да се сблъска с комунистите в ОКТ. Когато опонентите му отказват да подкрепят Програмата за възстановяване на Европа (плана Маршал, наречен така в чест на Джордж Маршал), Жуо спира през 1947 г. дейността на ОКТ. Заедно с други работнически лидери той основава нова ОКТ - „Форс увриер“ („Работническа сила“) и на поста председател на организацията защитава идеите за Съединени европейски щати, за обединяване на работническото движение и за повишаване на жизненото равнище на трудещите се.

След силен сърдечен пристъп Жуо умира скоропостижно в Париж. До смъртта си той продължава своята работа във „Форс увриер“ и в икономическия съвет. Неговият приемник във „Форс увриер“ Робер Ботеро си спомня не един път дните, когато Жуо, „мълчалив млад човек, обикновено седеше на задните редове в националния комитет на ОКТ... Той вземаше рядко думата, но когато това станеше, яснотата и силата на ума му се проявяваха от първите му думи“. „Животът на Жуо - казва Ботеро - е неотделим от историята на профсъюзното движение“.

Източник: http://n-t.ru/nl/mr/jouhaux.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

петък, юни 15, 2018

Изкуството да оскърбяваш - 16

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН [1]

Иисус Х. се върна в медийното пространство. Благодарение на „Тангейзер“ и „Шарли“ този персонаж от древноеврейския фолклор освежи съществено своя рейтинг и почти догони по разпознаваемост Милонов [2], Гундяев [3] и Кобзон [4].

Във връзка с това стана уместен въпросът: а кой е, между другото, той? И на какво основание неговото име се озова толкова близо до титаничните фигури на „руския свят“ [5]?

Както става ясно, смислен отговор на този прост въпрос не може да даде никой. Разбира се, има канонична характеристика на Исус Х. Тя се състои в това, че едно много свирепо същество на име Йехова по някакъв необясним начин – вероятно заобикаляйки влагалището, фалопиевите тръби и фуниевидното разширение – се вселило в матката на една еврейска девица и по някаква причина прекарало там девет месеца предродов период.

По всяка вероятност Йехова е бил принуден да премине през всичките полагащи се стадии на ембриогенезата. Като се родило по обикновения начин, божеството получило ново „земно“ име – Исус, а след известно време станало по професия равин, иначе казано – учител и тълкувател на Тората, имащ правото да проповядва в синагогите.

Ако се съди по всичко, след като се отчаяло да превъзпита „избрания народ“ с помощта на потопи, огнени дъждове и масови убийства, божеството решило да го вразуми с лични нотации за любов към ближния – като много предвидливо не конкретизирало кой е „ближен“ и кой не е.

След това се разиграла драма, типична за онова екзалтирано време: пирове, предателства, проповеди, изцеления, блудници, ходене по водата, бичуване, багреница и хаотични маршировки от едно село в друго.

В крайна сметка всесилното и проницателното безсмъртно божество разиграло пред своите врагове и поклонници театър със собствената си смърт. То изобщо и по никакъв начин не можело да умре, което му било известно. По силата само на това, че било всемогъщ и безсмъртен бог, създател и управител на целия свят. Като минало известно време, погребаното вече божество възстановило напълно всичките си физиологични функции и застанало в цветущо здраве пред публиката, след което, смятайки своята мисия за завършена, „се възнесло“.

За възнесението, иначе казано – за вертикалното, по всяка вероятност, излитане, нямаме никакви данни. Евангелията констатират пестеливо „излитането“, като не конкретизират даже и с една дума скоростта на божеството, неговата траектория, направлението му и други параметри на полета. Строго погледнато, пред нас имаме добър опит за екстремен туризъм, но и други персонажи от световния религиозен фолклор са показвали не по-малко оригинални фокуси от Исус.

Както виждаме, въпросът кой изобщо е той, засега остава без отговор.

Дълго време Исус Х. фигурирал само в попските заклинания и от него се интересували малцина, като не ес смятат така наречените „вярващи“. Но даже и те не се задълбочавали в подробности за произхода на своя кумир и за неговото търговско значение. Към това, че Исус Х. бивал редовно прехвърлян „през ръцете“ на кинематографисти, естрадни артисти и живописци, всичко се отнасяли спокойно. На Исус му се отдавало да работи като „подправка“, внасяйки без особени усилия трагизъм във всяка безсмислица.

Но сега положението е друго. Църковните дейци започнаха да се досещат най-сетне „кой е той“ и красавецът Чаплин поведе попските полкове да щурмуват един малък провинциален театър, решил да добави пикантности към някаква оперна скучнотия.

Трябва да помним, че попските стенания за някакви „оскърбени чувства“, като всичко на този свят, имат обикновена финансова основа. В действителност Исус Х. е добра търговска марка. Разбира се, не толкова успешна като емблемата на „Кока кола“ или като странната безсмислица на General Electric. Но не можем да отречем, че е разпознаваем и че е съответно доходоносен.

Ще отбележим, че попската обида на режисьорите, естрадните артисти и писателите, които стрижат разгърнатия от църквата образ, е съвършено справедлива. Именно поповете в продължение на стотици години влагали средства в Исус Х., финансирайки създаването на безчислените му изображения, а също така посветените му песни, здания, текстове и представления. Сега те биха искали да използват Исус еднолично, изстисквайки от търговската марка всичко само за себе си.

Тангейзерният скандал показа, че поповете нямат намерение да делят Исус с никого. Това е разбираемо. Неразбираем е само дивашкият стил на църковните дейци. Вместо да оформят юридичиски своето изключително право „на всякакво изобразяване и споменаване“ на Исус Х., те отново започнаха да дращят клевети, да правят скандали и да размахват членове от Наказателния кодекс.

Трябва да им се дадат всичките права върху тази търговска марка. Нека да я ползват еднолично. Те са го заслужили. По всяка вероятност образът на Исус ще се задуши бързо в безвъздушното пространство на църквата. Но това не е голям проблем. Ние знаем добре компонентите, от които е сглобен.

Не е възможно да се намери образ, който да е бил толкова вторичен и събирателен като образа на Исус Х. Безсрамието, с което се кърпела неговата евангелска „биография“ от парчета полузадушени магии и мъртви култове, може да бъде извинено само с бързината, с която се създавала новата вяра, а също така с необходимостта да се съберат поне някакви биографични факти за новото божество.

Нека видим.

От асировавилонския Мардук евангелският Исус е получил като „наследство“ шутовската коронация, багреницата, бичуването, трънения венец, екзекуцията, спасяване на своя народ от гнева на злите духове с цената на живота си, пазачите при гробницата, които се разбягват в ужас при вида на възкръсналия мъртвец и даже влизането в града на магаре.

От финикийския Адонис и тракийския Дионис - цялата история със захвърлените погребални пелени, ходенето по водата, пещерата гробница, а също така някои нюанси на възкръсването.

От фригийския Атис - водното „кръщене“, превръщането на водата във вино, тридневната смърт преди „възкръсването“, прощалната „тайна“ вечеря с учениците и „причастието“.

От гръцкия Асклепий - изцеляването на слепци като се намазват клепачите им със слюнка.

От Хор, Дионис и Хермес - раждането в обор.

От Митра, Хор и Кришна - звездобройците влъхви, посетили новородения бог „в пещерата“, а също така рождественската „звезда“ и цялата история с избиването на младенците и бягството.

„Моралната“ част на Евангелието е изплагиатствана изцяло от египетски и митраистки източници, а фактът на „възнесението“ е само апотеоз на добрата стара левитация, описана още от Лукиан в разказа му за „хиперборейските фокусници“.

Ще отбележим, че всичките споменати богове са били заченати непорочно, родили са се в пещера или в обор от майка девица; на всичките демон или зъл дух им предлага богатство и власт; всичките можели да ходят по водата, да летят и да изцеляват; всичките са умрели, за да „изкупят“ нещо, а не просто така, и всичките, разбира се, са възкръснали.

Идеолозите на християнството отдавна са намерили очарователно обяснение за скандалните „съвпадения“. Според Тертулиан и други „бащи на църквата“ това са, разбира се, „интриги на дявола и демоните“. „За да подиграят Христос и да накарат хората да смятат, че християните само копират вярата в езически богове, демоните се превърнали във вдъхновители на митологията. Те знаели предварително какво ще бъде християнското учение и затова измислили сходни митове и обреди и ги разиграли коварно преди евангелските събития“ (цитат по Джефри Б. Ръсел, „Сатаната: възприемане на злото в ранната християнска традиция“, 1981 г.).

Естествено, всяко от споменатите божества също не е било самостоятелно и оригинално. Атис, Адонис, Митра, Озирис и прочее са на свой ред „сглобени“ от елементи на свои предшественици, още по-ранни богове и вероятно още по-примитивни, чието родословие води началото си от духовете на неолита.

Разбира се, всяко божество има свой „срок на годност“. Понякога той свършва заедно с особеностите на времето, което го е създало и култивирало, понякога божеството губи по естествен начин кредита си на доверие и бива анулирано. А новата епоха разкъсва просрочените богове на парчета, за да ушие от тях нещо модно и ново. Но е ясно, че конструирането на принципно ново божество би било много трудно. Всички парчета са прекалено познати, а количеството им е ограничено.

Но от това трудно положение все пак има изход. Търсещите символи на истински драматизъм оперни режисьори, патетични писатели и културата като цяло трябва да се вгледат в чукотския Пивчунин. Този бог бил знаменит с малките си размери - по различни данни от 3 до 12 сантиметра. Той използвал умело своята миниатюрност, за да проникне под полите и в rima pudenti на девствениците. Оказвайки се там, той извършвал, разбира се, непорочно зачатие. Порочното било за него трудно поради малкия му ръст.

------------------------------

1. Заглавието насочва читателя към настоятелното искане на протойерей Всеволод Чаплин, ръководител на синодалния Отдел за връзки на Руската православна църква с обществеността, да бъде проверена постановката на операта „Тангейзер“ в един провинциален оперен театър за порнография и проповядване на хомосексуализъм.

2. Виталий Миленов – руски държавен и политически деец, известен с крайно ретроградните си възгледи.

3. Владимир Гундяев – светското име на руския патриарх Максим.

4. Йосиф Кобзон – руски певец, фанатичен привърженик на политиката на Путин.

5. Руски свят (русский мир) – съвременна имперска руска концепция.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

13. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

13. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

четвъртък, юни 14, 2018

“Записки от колибата“ - един брилянт на японската литература

Преди доста много време, толкова доста, че вече не помня точно кога, Бени (Албена Тодорова) ми изпрати своята магистърска теза - превод на „Ходжоки“ от японския писател, поет и есеист Камо но Чомей (1154-1216).

Като любител на японската литература, не простих на превода и го глътнах незабавно и на един дъх, не само защото текстът не е много обемен, но и защото, наистина, започнеш ли го, трудно можеш да се откъснеш от него.

А от февруари т. г. Албена започна да публикува отделните глави на „Ходжоки“ в своя блог „Дневниците на Бени“ - вече с обяснителни бележки, препратки и „картинки“.

Аз съм по принцип читател, а не тълкувател и обяснител, затова тук ще препубликувам краткия увод на Бени, поместен в блога ѝ, от който увод ще научите някои любопитни неща за произведението и неговия автор, а след това следват препратки към всичките тринадесет глави, всяка от които е самостоятелна миниатюра.

Не ги четете обаче като мене „на едро“ и задъхано, четете ги много бавно, всяка през ден, през два, през месец, ако щете, и така сигурно ще чуете още по-отчетливо мъдрия глас на Камо но Чомей от далечния тринадесети век.

Впрочем, както искате.

Приятно четене!

(Павел Николов)

Текстът на „Ходжоки” е завършен през пролетта на 1212 година. Произведението е съставено в нелек период от японската история и литература. Съсловието на аристократите, към което принадлежи авторът Камо но Чомей, бавно, но сигурно отстъпва лидерските позиции в японския средновековен социум на набиращото сили военно съсловие. Периодът се нарича Камакура (1192-1333) и е известен със своята размирност.

Камакура настъпва след период на относителна стабилност в страната, известно като епоха Хейан (794-1192). На епохата Хейан дължим голяма част от класическото японско литературно и културно наследство под формата на танка (класически поетичен жанр, далечен роднина на хайку), моногатари (повествования), никки бунгаку (дневникова литература), дзуйхицу (букв. „следвайки четката”; записки, есе) и други.

Буквалното значение на думата „хōджōки” 方丈記 гласи „Записки от <колиба с големина> едно квадратно джō”. Както разбираме от текста, заглавието му е дадено по мястото, където е съставен, т.нар. „колибата от треви”. Тя е с големина едно квадратно джō (около 9 кв.м) и подслонява автора, Камо-но Чомей, в късните му години. Обемът на записките не е твърде голям – тринайсет глави спомени, случки, размишления, наблюдения.

“Ходжоки” е дзуйхицу, или букв. „следвайки четката”. Англоговорящите изследователи го наричат “есе”. Това е жанр, чийто най-известен представител са „Записки под възглавката” на придворната дама Сей Шōнагон (966-1025).

Най-точната дефиниция на дзуйхицу, на която съм попадала, е на изследователя Сачихико Накамура, който определя дзуйхицу като прозаичен жанр, при който „се записва свободно чутото, видяното, емоционалното преживяване, впечатленията, следвайки движенията на четката, без ограничения във формата”.

За мен жанрът дзуйхицу е изграден от два основни елемента - случка и емоционален отклик, като единият елемент невинаги следва другия непосредствено - понякога се оставят лакуни и разстояния. Най-близко до дзуйхицу в нашата литература бих поставила великите “Фрагменти” на Атанас Далчев (оранжевия втори том).

Оригиналният текст на “Ходжоки” за жалост не достига до наши дни. Съществуват няколко варианта на текста, като копието от храма Дайфукукоджи се счита за най-достоверен. Други запазени копия са този на Маеда или текстът от Сага, както и многобройни недостоверни копия, наричани руфубон.

(Албена Тодорова)

Глава 1. Реката

Глава 2. Пожарът от годините Анген

Глава 3. Ураганът

Глава 4. Преместването на столицата

Глава 5. Гладът

Глава 6. Земетресението

Глава 7. Подчиниш ли се на света

Глава 8. Моето минало

Глава 9. Колибата ходжо

Глава 10. Обстановка

Глава 11. Красивите гледки си нямат господар

Глава 12. Как се живее в отшелническата колиба

Глава 13. Сам питам сърцето си

сряда, юни 13, 2018

Фредерик Ремингтън

Фредерик Ремингтън (1861-1906) е американски художник, илюстратор и скулптор.

Като дете се увлича от лова и ездата, започва също така да рисува много отрано, включително и въображаеми неща. Учи в училището по изкуства към Йейлския университет, но по това време се интересува повече от футбол и бокс. След смъртта на баща си се връща у дома, скоро обаче заминава на запад и става предприемач в град Канзас сити. През 1884 година се жени за Ева Кейтън и учи в Студентската художествена лига в Ню Йорк (Art Students League of New York). Започва да рисува илюстрации за издателства, публикуващи книги за Дивия Запад. Много от ранните му произведения са публикувани в списанията Collier’s Weekly и Harper’s Magazine.

Въпреки че Ремингтън е известен като художник, чиито произведения са посветени на Дивия Запад, той прекарва там не повече от два месеца. Успехът му обаче се дължи на това, че успява да пресъздаде облика на региона и на неговите обитатели в незасегнат от цивилизацията вид. Ремингтън е приятел на писателя Оуен Уистър, чиито произведения също са свързани с Дивия Запад.

През 1898 година Ремингтън става военен кореспондент и отразява събитията по време на Испанско-американската война. Едно от задълженията му е да прави илюстрации за Уилям Рандолф Хърст, „бащата“ на „жълтата преса“.

Ремингтън злоупотребява сериозно с алкохола, но умира на 48 години не от това, а по време на операция за отстраняване на апендикса. (Превод от руски: Павел Николов)

Следват някои произведения на Фредерик Ремингтън, повечето от които са в „движеща се“, динамична форма.



А на края едно малко филмче за скулптора Ремингтън.


вторник, юни 12, 2018

“Закупуване” на осигурителен стаж. Каква е процедурата?

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Магдалена Митова, студентка по “Право” в СУ “Св. Климент Охридски”.

Вече съм почти на финалната права и ми остава малко до навършване на пенсионна възраст. Добре знам обаче, че трябва да отговарям на определени условия, за да придобия право на пенсия и че освен навършени години, трябва да имам и натрупан осигурителен стаж. На мен обаче съвсем малко не ми достига, за да покрия критериите за минимален осигурителен стаж (за 2017 – 35г. и 4м. за жени и 38г. и 4м. за мъже), така че да мога да се пенсионирам. Чувал съм,че такъв стаж мога да си “закупя”, но не ми е ясно точно как става.

Кога мога да си закупя осигурителен стаж?

Имам няколко възможности:

1. Мога да си закупя времето, през което съм се обучавал във висше и полувисше учебно заведение или времето, в което съм карал докторантура и съм придобил образователна и научна степен “доктор”.

В тези случаи осигурителен стаж мога да закупя за не повече от срока на обучение, предвиден по учебния план за специалността, която съм записал. Например ако съм записал специалност, която трае 4 години, мога да си закупя стаж само тези 4 години, но не и за повече (дори и да съм презаписал една година и да съм го изкарал за 5 г., а не за 4 г). Трябва да съм наясно, че е необходимо не само да съм се записал да уча, но и да съм завършил успешно! Без значение е формата на обучение – редовна, задочна, вечерна и др.

Осигурителният ми стаж се установява с удостоверение по утвърден образец, издадено от териториалното поделение на НОИ, въз основа на:

- диплома за завършено висше или полувисше образование или документ за придобита научна и образователна степен доктор;

- документ за внесените осигурителни вноски;

- документ, удостоверяващ срока на обучението или докторантурата.

Важно! Времето, в което съм учил, трябва да не е било зачетено за стаж на друго основание – например в същия период да съм бил и на работа, от която да са ме осигурявали. Ако все пак включва такива периоди, мога писмено да поискам възстановяване на сумите от внесените осигурителни вноски. Тези суми ще ми бъдат върнати въз основа на разпореждане, издадено от длъжностното лице, на което е възложено ръководството на пенсионното осигуряване в териториалното поделение на Националния осигурителен институт (НОИ).

2. Другата ми опция е да си закупя до 5 години осигурителен стаж, който не ми достига, за да придобия право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в случаите, в които съм навършил общата възраст за пенсиониране (за 2017 г. – 61 г. за жени и 64 г. за мъже). Тъй като мога да закупя само до 5 години осигурителен стаж, това означава, че няма как да се възползвам от това си право, когато нямам никакъв осигурителен стаж. Не мога да си закупя осигурителен стаж по този ред и ако реша да се пенсионирам по-рано (тоест преди да навърша необходимите години) .

Такъв стаж мога да закупя само за да придобия право на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст.

В случаите, в които съм внесъл осигурителни вноски за завършено висше/полувисше образование за периоди по-малки от 5 години, имам право да внеса осигурителни вноски за “недостигащ стаж” за разликата до 5 години.

Осигурителният доход за времето, за което съм си “купил” осигурителен стаж, не се взима предвид при изчисляването на размера на пенсията, която ще ми бъде отпусната.

Важно! И при двата варианта, при които мога да си закупя стаж, времето, за което съм внесъл осигурителни вноски, се зачита за осигурителен стаж от трета категория (в тази категория са работи като счетоводител, бояджия, животновъд).

Какво трябва да направя?

Трябва да подам заявление за пенсиониране до териториалното поделение на НОИ с искане да преценят колко осигурителен стаж не ми достига. Тази преценка се прави към датата, на която съм подал заявлението. В рамките на 5 работни дни от дата на подаване трябва да ми изпратят уведомително писмо, в което ми съобщават колко още осигурителен стаж ми трябва за пенсия, сумата на дължимите осигурителни вноски и реда, по който трябва да ги внеса.

В случай че документите, които съм подал, са нередовни и/или пък нещо липсва, уведомителното писмо ще ми бъде изпратено в срок от 5 работни дни от датата, на която представя редовните документи или, когато изтече 1 месец откакто са ме уведомили за нередностите. Ако не ги отстраня в предвидения срок, длъжностното лице ще издаде разпореждане въз основа на наличните редовни документи.

В 14-дневен срок от получаване на уведомителното писмо е необходимо да представя в териториалното поделение на НОИ удостоверение, че съм внесъл дължимите осигурителни вноски (УП – 16) . В случай че живея в чужбина, това удостоверение може да ми бъде издадено от териториалното поделение на НОИ – София-град. Ако изпусна срока и не представя такова удостоверение, ще получа отказ и няма да ми бъде отпусната пенсия.

Kaква е цената?

“Закупено” време ще ми се зачете за осигурителен стаж след като внеса за своя сметка по банков път осигурителни вноски, изчислени в процент, определен за фонд „Пенсии” за родените преди 01.01.1960 г. върху минималния осигурителен доход за самоосигуряващи се лица (460 лв.). За 2017 г. процентът на осигурителната вноска е 18,8 % върху 460 лв., тоест 86,48 лв. за един месец осигурителен стаж.

понеделник, юни 11, 2018

Изкуството да оскърбяваш - 15

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

Някои явления стават много по-разбираеми, когато използваме аналогия. За да разберем защо изведнъж в Русия разкопаха Йосиф Висарионович, ще си спомним един стар, но ефектен експеримент с паяци.

И така. Избираме от семейство ликозиди (Lycosidae) най-агресивния самец и внимателно му отстраняваме педипалпите (крачетата, на които има торбички със сперма). След това разрязваме на женски паяк пигидия (задната част) и изваждаме едва забележимите полови тръбички. Пренасяме ги със скалпел върху предметно стъкло, където поставяме и отделените педипалпи. Разбира се, създаденият от нас сексуален натюрморт на пръв поглед няма никакви шансове пред живия възбуден арахнид, когото поставяме до стъклото.

Но ако сме направили всичко правилно и сме избрали за препарирането най-злобния самец, контролната самка ликозид ще избере натюрморта. Тя ще пренебрегне живия самец. Нещастникът ще започне да тъгува и всичките му осем очи, едно след друго, ще помръкнат тъжно. А самката, кършейки крачка и треперейки, ще търка о стъклото своето генитално отверстие, опитвайки се упорито да се чифтоса с миризмата на мъртвия злодей.

Всичко това прилича много на новия „избор на Русия“, която днес не скрива своите симпатии към Йосиф Сталин. Разбира се, колкото Руската федерация „да търка задник по стъклото“, няма да забременее с никого, приличащ на Висарионович. Но тя го търка. Очевидно тъгува… и има желание.

Изглежда, че хилядите години на непрекъснати изнасилвания и побои не са ѝ останали даром. Тя си е изработила твърд навик да бъде бита и има нужда от някого, който да издевателства над нея истински. Ако с съди по всичко, Русия не възприема Путин в това му качество. Страната не вижда в него истински тиранин от класа, способен да се плиска с такава наслада в нейната кръв, както го е правил Йосиф.

Разбира се, Русия може да бъде разбрана. Тя отново започва да скучае. Националният икономически апокалипсис, за настъпването на който беше направено всичко, което е възможно, някак си глупаво „увисна“; гадните маи ни преметнаха с обещанието си за „края на света“, а дългоочакваната война заглъхна като шперплатовата „Армата“. Никакви други общонационални развлечения за „народа богоносец“ в близко време не се предвиждат. Остава само миризмата на мъртвия Висарионович, на когото Русия е решила да се отдаде демонстративно поради липса на други достъпни забавления.

В това няма нищо особено трагично. По много причини да се реконструира истинският сталинизъм в мащабите на страната днес е невъзможно. Но наблюдаваният днес „неосталинистки“ феномен е напълно достоен за изследване. Разбира се, той е декоративен, но не може да се отрече, че е емблематичен и че е способен да характеризира народните маси. Това състояние на Русия е още повече любопитно, защото инфекцията на сталинизма идва явно не от Кремъл, а се самозаражда в „народните недра“.

В какво се крие тайната на сталинското обаяние? Въпреки драматично раздутия мехур „култ към победата“ Йосиф Висарионович изобщо не може да бъде възприет сериозно като „главнокомандващ“. Прекалено очевидна е „пировостта“ на тази победа. Иначе нямаше защо да се плете около нея такъв мощен пашкул от защитни лъжи и законодателно да се защитава победата от всякакви сериозни изследвания на нейната природа. Разбира се, „любителите на твърдата ръка“ не признават това, но гореспоменатата „пировост“ отдавна вече е обществена тайна и с течение на времето хората, естествено, ще престанат да се притесняват от този факт.

Впрочем, и сега липсата на каквито и да е пълководски таланти у Йосиф е прекалено очевидна. Следователно нещата изобщо не опират до „победата“.

Въпросът е в друго. У представителите на народа богоносец има непобедима нужда се унижават един друг, което е естествено следствие от своеобразното развитие на държавния организъм и на култа към началстването. Но възможността да унизиш до краен предел някого съвсем не се отдава винаги. Много често тя остава само мечта. И ето че Сталин се оказал способен да даде криле на това руско въжделение.

Затова той е скъп като голям учен, като изобретател на начина да предостави на хората възможността да си пият един на други кръвта, без да рискуват почти нищо.

Естествено, някой трябва да сумира и да оформи художествено това изобретение, за да го запази, а при случай да има възможността да го предава от поколение на поколение. И, разбира се, най-много от всички е помогнала за запазването и за възраждането на спомена за Сталин интелигенцията с нейната маниерна любов към историята и към „съхраняването на паметта“ с помощта на табелки, свещи и стихотворения. Нейните ридаещи „Архипелаггулази“ не само са запазили грижливо паметта за „всенародния кръвопиец“, но и са я направили поучителна и… съблазнителна.

Трябва да помним, че подобен род литература служи и като превъзходен методически материал. Всички тези ридания са много по-скоро учебници за бъдещи потисници, отколкото предупреждение за възможните жертви. Те учат, че в Русия масовото унищожение на човек от човека е напълно осъществимо и може да бъде абсолютно ненаказано. А за да играеш ролята на палача, а не на жертвата, трябва само да избереш правилната страна и понякога да демонстрираш елементарни навици за сервилност.

И все пак този вид четиво е полезно и за потенциалните жертви. Те също се учат: на покорност по всяко едно време, на умение да умират в ледените бараки, да ядат грес и да се опиват от собствената си духовност.

Нещо повече, днес окончателно се е оформила възможността да се нареди пъзела на събитията. Сега всички знаят как именно ще изглежда възмездието за репресиите, ако историята се повтори. Отговор за милионите убити, измъчвани до смърт, уморени от студ, изнасилени и осакатени ще бъде страшната мъст на интелигенцията. След осемдесет години тя ще закачи някакви табелки в някакви входове. И там, за да отмъсти на палачите, ще прочете стихотворение.

Глупаво е да предположим, че всички тези пикантни нюанси ще останат незабелязани от много съобразителния и откровено скучаещ народ. Не трябва да се забравя, че някога именно той е бил вдъхновен писач на 23 000 000 доноса, мръзнел е с ентусиазъм на картечните вишки в лагерите и свойски е бъркал с лапите си в гащите на разплаканите жени на политическите затворници.

Едва ли нещо съществено се е изменило в неговата природа. Вероятно мечтите на новите поколения все още не са много конкретни. Та те все още не са изпитали упоението от писане на донос. И не са се замисляли за това колко приятно ще бъде да погледат съседа си от „елитката“ (елитно жилище – бел. прев.), когото посред нощ го отвеждат някакви граждани с маузери.

А напразно не са се замислили. Вероятно това би им позволило да усетят още по-силно своето участие във великата съдба на великата страна. Пък и би разрешило отдавнашния спор със съседа им за мястото за паркиране.

Те все още не разбират в какво именно се състои за тях привлекателността на Йосифовия образ. Възможно е никога да не разберат това. Което между другото няма да им попречи все така да си търкат „задника по стъклото“.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

13. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

неделя, юни 10, 2018

Нобелови лауреати – 1951 година

Макс Тейлър (Max Theiler)

30 януари 1899 г. – 11 август 1972 г.

Нобелова награда за физиология или медицина, 1951 г.

(За откритията му, свързани с жълтата треска и начините за борба с нея.)

Южноафриканският бактериолог Макс Тейлър е роден в Претория и е по-малкият от двамата синове на Ема (Джеги) Тейлър и Арнолд Тейлър, швейцарци по произход. Баща му, известен ветеринарен лекар, е началник на южноафриканската държавна ветеринарна служба. Подкрепян от баща си да работи в областта на медицината, Тейлър се записва през 1916 г. за двегодишни медицински курсове в Кейптаунския университет. След това заминава за Лондон, където учи в медицинското училище на болницата „Сент Томас“ и в Лондонското училище по хигиена и тропическа медицина, филиали на Лондонския университет.

Като получава медицинска степен през 1922 г., Тейлър заема длъжността асистент в отдела по тропическа медицина към Харвардското медицинско училище. Първите му изследвания в Харвард засягат амебната дизентерия и контролираното използване на содоку (болест при ухапване от плъх) с лечебна цел (по аналогия на използваната от Юлиус Вагнер фон Яурег /1927/ маларийна треска за лечение на сифилис). Скоро обаче Тейлър започва да се интересува от жълтата треска.

Жълтата треска е остро вирусно заболяване, което се среща в страните на Африка и Америка. Смъртността ѝ често надминава 10 процента и дори днес това заболяване е неизлечимо. По време на проектирането на Панамския канал от американците членовете на комисията за жълтата треска, сред които Уолтър Рийд и Уилям Горгас, установяват, че болестта се предизвиква от определен вид комари. Опирайки се на изследванията на Рийд, Рокфелеровото дружество подготвя през 1916 г. програма за ликвидиране на жълтата треска. Предприемането на подобни мерки изглежда много належащо, защото медицинските експерти предполагат, че корабите, преминаващи през канала, ще пренасят жълтата треска от Карибско море в Азия. Бедствието все пак не се случва, защото имунитетът към треската денга (срещаща се в азиатските страни - бел. П. Н.) е сходен с имунитета към жълтата треска.

Но този факт не е още известен и Рокфелеровата програма изглежда доста целесъобразна.

Основавайки се на резултатите от работата на комисията за жълтата треска, учените достигат до извода, че болестта поразява само хората и може да бъде ликвидирана с унищожаването на популацията на комарите или със създаването на ваксина. Понеже второто изглежда по-вероятно, основна задача стават фундаменталните изследвания на болестта и нейния причинител.

През 1919 г. японският изследовател Хидео Ногучи съобщава, че е изолирал бактериите, предизвикващи появата на жълта треска. Към средата на 20-те години други учени успяват да заразят с възбудителя на болестта лабораторни животни, което може да се смята за изключително достижение, и през 1926 г. Тейлър и неговият колега Андрю Селард получават убедително доказателство, че жълтата треска се предизвиква не от бактерия, а от филтриращ вирус. През следващата година учени от Рокфелеровото дружество успяват да заразят макак резус, като му преливат кръв на болен от жълта треска. Продължавайки работата си в Харвард, Тейлър съумява да инфектира мишки, въвеждайки вируса в мозъка им, а не подкожно, както правят другите изследователи. Това е важна стъпка, защото използването на мишки, значително по-евтини и по-удобни за работа от маймуните, ускорява проучването на жълтата треска.

През 1930 г. Тейлър напуска Харвард и започва работа в отдела за международно здравеопазване към Рокфелеровия фонд в Ню Йорк. В продължение на една година той усъвършенства мишия защитен тест, при който на мишките се инжектира смес от вируса на жълтата треска и човешки серум. Оживяването на мишките свидетелства, че серумът неутрализира вируса и че е имунен. Този тест позволява да се оцени за първи път точно разпространението на жълтата треска по света.

Една от постоянните опасности за медицинските изследователи, занимаващи се с инфекциозни болести, е възможността да се заразят. Наистина, през периода от 1928 до 1930 г. петима учени, сред които и Ногучи, се заразяват с жълта треска и умират. Тейлър също се заразява през 1929 г., но оживява и придобива имунитет към вируса.

Като използва комбинация от вирус и имунни серуми, Уилбър Сауер, ръководител на лабораторията на Рокфелеровото дружество, приготвя първата ваксина срещу жълтата треска. Инжектираните с тази смес не заболяват от жълта треска и развиват имунитет към нея. Понеже е много скъпа за всеобща употреба, ваксината се използва за имунизация на изследователите.

Щамовете на вирусите, култивирани от Тейлър при опитите му с мишки, се превръщат постепенно в основа за получаването на две ваксини. Първата е използвана през 1934 г. от френското правителство за защита на резидентите на френска територия в Западна Африка, където ваксината се оказва много ефективна и удобна, макар и не съвсем безопасна (понякога предизвиква енцефалит - възпаление на главния мозък). Затова Тейлър и неговият колега разработват втори щам, означен като щам 17D. За разлика първата, новата ваксина предизвиква само умерени реакции, ако изобщо ги предизвиква; по-лесна за масово производство, тя започва да се използва повсеместно през 1937 г. В продължение на много години тези две ваксини са доста ефективни в борбата с жълтата треска, въпреки откритието, че болестта се среща не само при човека. По специално в Африка тя поразява маймуните и периодично се предава отново на човека чрез ухапване от комари.

Освен жълтата треска, Тейлър проучва и други вирусни заболявания. Той се интересува особено от полиомиелита и открива идентична инфекция при мишките, известна като енцефаломиелит на мишките, или болест на Тейлър. През 1964 г. Тейлър става професор по епидемиология и микробиология в Йейлския университет. През 1967 г. излиза в оставка.

През 1928 г. Тейлър се жени за Лилиан Греъм, семейството има една дъщеря. Освен от работата си, той се увлича от бейзбол и четене, особено обича историческите и философските книги. Въпреки че живее в САЩ, ученията остава гражданин на Южна Африка.

Освен с Нобелова награда Тейлър е удостоен с медала Чалмър на Кралското дружество по тропическа медицина и хигиена (1939 г.), с медала Флатъри на Харвардския университет (1945 г.) и с наградата Албърт Ласкър на Американската асоциация по здравеопазването (1949 г.).

Източник: http://n-t.ru/nl/mf/theiler.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

събота, юни 09, 2018

Ангус Макбрайд

Ангус Макбрайд e шотландски илюстратор, създател на детайлни рисунки на войници от различни страни и епохи - японски самураи, зулуси, американски мистеки, викинги, средновековни войни и прочее.

Тук е представена една малка колекция от творчеството на Макбрайд

.

Войни от Древния свят



Войни от Средновековието и Тъмните векове


Войни от Америка преди Колумб