СЛУЖБОМЕР

петък, юли 20, 2018

Вахтанг Кикабидзе на 80 години


Вчера се навършиха 80 години от рождението на известния грузински певец и актьор Вахтанг Кикабидзе.

Неговата усмивка и гласът му са познати в Беларус, Украйна и Русия, но в последната страна актьорът не е ходил от 2008 година. „Когато те бият, не си длъжен да им пееш песни“ - казва Вахтанг Кикабидзе в интервю за радио „Свобода“ през 2015 година.

Из филма „Не тъгувай“ (1968 г.) с Вахтанг Кикабидзе в ролята на доктор Бенджамин Глонти

„Много лош сценарий написа Путин, когато дойде в Грузия. ...Когато видях тук първия руски танк... Всички бяхме шокирани. И в най-страшния си сън не бихме могли да видим подобно нещо“ - казва Кикабидзе за събитията, когато руските войски откъснаха територията на Южна Осетия.

Вахтанг Кикабидзе и песента „Моите години, моето богатство“

„Но още повече ме порази окупацията на Украйна – те са славяни. Освен това и Украйна, и Грузия, и Русия са православни страни. Голям грях пое върху себе си Владимир Путин“ - казва актьорът, който по време на руско-грузинската война отказа руския правителствен орден „Дружба на народите“.

Вахтанг Кикабидзе и песента на Булат Окуджава „Грузинска песен“

Кикабидзе се изказа също така срещу анексирането на Крим от Русия и осъществи концертно турне по Украйна в памет на „Небесната сотня“ - хората, убити по време на протестите на Майдана в Киев през 2014 година.

Източник на текста и снимката: Радио „Свобода“, беларуска редакция

Преправил от беларуски и добавил видеоматериал: Павел Николов

четвъртък, юли 19, 2018

Армения в капана на сепаратистите

НАПИСАЛ: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕПРАВИЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Идеолозите на постсъветския сепаратизъм от Кремъл уговаряха своите довереници да потърпят малко, за да живеят после щастливо в един обновен Съветски съюз. Всичките приказки за правото на народите да се самоопределят се разпадаха като чудовищна лъжа и измама за световната общност, след като се оказваха банална окупация на признати от ООН територии. Не знаеха тогава сепаратистите какво им готви историята – бъдеща безизходица и геополитическа задънена улица.

Практически всички сепаратистки движения бяха готвени от Комитета за държавна сигурност още в края на 80-те години, когато в Кремъл започнаха да разбират, че СССР не може да бъде спасен. От архивите започнаха да се появяват стари материали за противоречия на народите, живеещи зад общата съветска бодлива тел, и за появата на искрата оставаше малко – да се подскаже, че един народ има повече преимущества от друг. А когато народите започваха да се мразят, като единствено кремълско лекарство се използваше оръжието, а рецептата беше да се убива повече, за да не се върнат някогашните мир и съгласие.

Едва ли тогава в началото на 90-те години някой в Ереван се досещаше, че „възстановяването на справедливостта“ ще се превърне в изолиране на огромни територии – почти 30 хиляди квадратни километра от Армения и повече от 11 хиляди квадратни километра от окупирания Карабах. При всичките опити да се представи конфликтът като арменско-азербайджански остават много въпроси за признаването на древните карти и на историческите опуси на учените, които се използват от съвременните политици.

Като резултат Армения и Карабах се оказаха в териториална изолация: на юг – Иран, на югоизток – Турция, източната граница – фронт на потенциални военни действия с Азербайджан. И само на север Армения има доброжелателен съсед – Грузия. Грузинската доброжелателност е равнище на доверие, зад което обаче се крият много геополитически „подводни камъни“ - от косвената подкрепа на сепаратизма на арменското население в региона Джавахети в Южна Грузия до упоритото нежелание на Министерството на външните работи на Армения да подкрепи ежегодната резолюция на Генералната асамблея на ООН за подкрепа на завръщащите се грузински бежанци в Абхазия и „Южна Осетия“, а срещу нея по правило гласуват винаги близките партньори на Кремъл. От друга страна, ако Армения подкрепи резолюцията, би изпаднала в двойствено положение, след като не признава за бежанци етническите азербайджанци, живеещи на територията на Карабах, които по официални данни наброяват около 250 хиляди души. Ако при други инициирани от Кремъл постсъветски сепаратистки конфликти страните успяха поне някак си да запазят спомена за предишните си отношения, например в Приднестровието и даже в Абхазия, вътрешната политика на Армения и Азербайджан не предвижда регулиране на хуманитарно равнище – остава само състоянието на „врагове до гроб“. И ако подобна пропаганда помагаше преди 20-30 години да се консолидира омраза, сега Армения се затруднява заради самоизолацията, след като само Иран е готов да участва в някакви транспортни проекти, но едва ли Персийският залив може да бъде привлекателен за арменците. Грузия не отказва транзит по своята територия, но явно това е недостатъчно за Армения – развитието на икономиката не може да бъде ограничено от дозиран експорт и импорт.

В съветско време Армения се свързваше с външния свят чрез две железопътни линии, през Азербайджан и Грузия, но сега няма нито една – защото железопътните линии минаваха през територията на окупираната в момента Абхазия. През август 2008 година бързата, както предполагаха в Кремъл, война с Грузия трябваше да възстанови арменския „път на живота“, след като руските железопътни войски оправиха предварително релсовия път през цяла Абхазия. Оставаше едно дребно нещо – да се смени властта в Грузия и да се пусне влакът Ереван-Москва. Случи се обаче това, което се случва обикновено в руската политика – Кремъл не предвиди реакциите на международната общност и най-напред на САЩ. Блицкригът се провали, както не успя и да се възстанови железопътният трафик.

Сега Армения има един-единствен автомобилен път, свързващ страната с нейния основен партньор – Русия. Този път, по ирония на съдбата, е прокаран през 1799 година с познатата цел – завоевателна: през 1801 година руските войски окупират за първи път Грузия. Съвременният път се различава от военно-грузинския само по асфалта, на много места той е все така двуреден, а в някои участъци - четириреден. За да достигнеш до грузинския контролно-пропускателен пункт „Горни Ларс“, трябва да преминеш през Прохода на кръста, висок 2379 метра, и да не попаднеш под каменни свлачища, а през зимата се добавят и снежни преспи. За Армения, чиято значителна част от износа е селскостопанска продукция, подобен неудобен път носи загуба на качеството на продуктите и ненавременни доставки.

По време на преговорите на Русия със Световната търговска организация (СТО) Грузия беше единствената страна, която постави на Кремъл свои условия – да се установи митнически мониторинг на преминаващите през окупираните територии на Абхазия и „Южна Осетия“ стоки. Русия обеща на СТО да направи това още през 2011 година, но не е изпълнила условията и до днес. Армения би получила реален шанс да доставя своята продукция и да получи импорт по по-удобни транспортни коридори, но това вече не зависи от Тбилиси. Ереван попадна в капан – съдействайки на сепаратистките режими за забрана на връщането на бежанци, получи в отговор неблагодарност – сепаратистите не искат да предоставят транспортен коридор без изгода за себе си. Нещо повече, те решиха, че условията на СТО не ги засягат и заявяват, че няма да търпят никакъв външен мониторинг.

Какво остана в крайна сметка? Практически нищо – от Ереван се чуват упреци по посока на Грузия: на 4 юли арменските средства за масова информация публикуваха снимки на огромна опашка от фургони, чакащи пропуск за руска територия. „В сряда на обяд на контролно-пропускателния пункт „Горни Ларс“ се струпаха около 100-120 товарни автомобила. Основното струпване стана на грузинска територия по посока на руската граница, но движението е затруднено и в двете посоки“ - съобщи заместник-началникът на управлението на транспорта към Министерството на транспорта, съобщенията и информационните технологии на Армения Давид Мелконян. Той посочва и причината – ниската пропускателна способност на контролно-пропускателния пункт „Горни Ларс“. Мелконян смята също, че се е увеличил потокът на автомобили от Армения: „Проектната пропускателна способност на митническия пункт „Горен Ларс“ е ограничено от природните особености. Обикновено тя е 70-80 товарни, 200 леки автомобила и 40 автобуса дневно, а също така 4000 физически лица на денонощие. Но през последните няколко дена потокът от товарен транспорт достигна 200 автомобила, а на физически лица – 10 хиляди. Струпването на товарни автомобили е свързано с това, че се дава приоритет на леките автомобили“.

„Периодичните прекъсвания на товарните превози на контролно-пропускателния пункт „Горни Ларс“ влияят отрицателно върху мотивацията на арменските селскостопански производители и върху развитието на икономиката на Армения“ - смята председателят на Съюза за защита на правата на потребителите Армен Погосян. Той твърди, че прекъсванията на потока на контролно-пропускателиня пункт „Горни Ларс“ имат чисто политическа причина и отразяват отношенията между Грузия и Русия: „В резултат от това най-много страда Армения, защото „Горни Ларс“ е най-оптималният път за експорт на арменска продукция. Така арменската икономика става частично заложник на междудържавни отношения и понася големи загуби“.

Но нито един арменски чиновник не посочва истинската политическа причина – сепаратизма. Защото ако го нямаше абхазкия и „южноосетинския“ сепаратизъм – нямаше да има транспортни проблеми. Ако не се беше проявило подкрепяното от Русия желание да се създаде отново „Велика Армения“ - нямаше да има карабахски проблем и Армения щеше да има удобен транспортен коридор през Азербайджан и даже през Турция. Но стана това, което стана – и сега решаването на проблема е изключително в ръцете на Армения, задъхващ се проруски анклав в Южен Кавказ. Изглежда, че по-просто би било да се признае окупацията на Абхазия и „Южна Осетия“, да се подкрепи призива на Генералната асамблея на ООН за връщане на бежанците, да се започнат реални преговори за уреждане на карабахския конфликт, и Армения ще се превърне в добър съсед и партньор на съседните страни. За това трябва много малко – да се преразгледат събитията от последните сто години не от гледна точка на историческия патриотизъм, а на реалната и стабилната политика.

сряда, юли 18, 2018

Изкуството да оскърбяваш - 23

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ВКУС НА ИЗПРАЖНЕНИЯ

Изучаването на живота според новините на средствата за масова информация е същото като опит да се определи видът на пармезана по вкуса на изпражненията на този, който е изял този пармезан.

По всяка вероятност това е сложен, но увлекателен процес. Ние чуваме как населението на Руската федерация сърба все по-силно новините, прониквайки в тайните на войната и мира. То така се е увлякло от дегустацията, че съвсем е забравило за своята първоначална задача. Тоест за своя опит да разбере вида на пармезана.

Прегледът на новините в Руската федерация се превърна в граждански обред, стана важна част от пещерно-черносотническия култ. Предъвкването на информацията, обработването ѝ с киселините и стомашните сокове на идеологията и странстването ѝ по криволичещите черва на средствата за масова информация вече не играят никаква роля. Продуктът се употребява прекрасно и се радва на огромна популярност.

Освен това руските масмедии се научиха да го гарнират с газове от чиста духовност. Това придава на момента на излизането на продукта за употреба характерна, лесно разпознаваема звучност.

В дадената метафора няма нито драматизация, нито пресилване. Приготвянето на медийния продукт не може да бъде различно от предписаното в „третия закон“ на професор Хитлер. (Да-да, същият. Освен всичко друго, Хитлер е бил, разбира се, почетен професор на девет университета само в Германия). Третият закон гласи: „Всяка пропаганда трябва да е достъпна за масите: нейното равнище трябва да отговаря на мярката за разбиране, характерна за най-изостаналия индивид от тези, на които тя иска да въздейства. Към колкото по-голямо количество хора се обръща пропагандата, толкова по-елементарно трябва да бъде нейното идейно равнище“ (Адолф Хитлер, „Моята борба“).

Всички средства за масова информация (в една или друга степен) следват този закон. Особено в сложни времена. Ако рейтингът на новините е прекалено висок, това означава, че „дъното на тъпотията“ е вече достигнато. Защото публиката обожава еднозначността. Особено руската публика. Тя умее да бъде благодарна на тези, които я спасяват от омразната необходимост да мисли. Вече са спасени около 88% от населението и тази цифра продължава да расте. Виртуалният пещерно-черносотнически свят се оказа за тях много уютно място.

Във всичко това няма никаква трагедия и никакво посегателство срещу личността. Защото ако мирогледът на човека се е формирал от телевизията, това означава, че той никога не го е имал.

Разбира се, всичко това пречи на населението да осъзнае реалността, но тя интересува народа долу-горе толкова, колкото и вкусът на пармезана. Иначе казано – изобщо не го интересува. Нещо повече, реалността по своята природа е русофобска и антидържавна. Тя изобщо не би трябвало да съществува в Русия, а нетърпимостта към нея трябва да стане задължителна черта на истинския патриот.

Смущава само това, че тя не е победена още навсякъде и във всичко. Например по въпроса за абсолютната самобитност и уникалност на „руския свят“ и на „руската цивилизация“ току се показва омразната муцуна на реалността, способна да развали цялата красота на патриотичната картина.

Пещерният лозунг „Русия не е Европа!“, конкуриращ по популярност „Кримнаш“, не звучи толкова красиво, колкото би могъл. И всичко това защото реалността все още се осмелява да напомни за себе си (по различни начини).

Както е известно, идеологията за „самобитната и неповторима руска цивилизация“ има малък проблем. Да се открие нещо „руско“ (както разбират тази дума черносотниците) в обществените пейзажи е практически нереално. Абсолютно всичко, от което е изтъкан съвременният живот в Руската федерация, има строго западен произход. И никакъв друг. Вторично и заимствано е всичко, без изключение.

Като включим, между другото, и културата. И „Евгений Онегин“, и „Ана Каренина“ са „лицензни“ продукти, изготвени по тези западни литературни технологии, които Европа е оформяла няколко столетия.

Русия не е имала никаква представа даже за съществуването на римите. Европа шлифовала формата на поемите, романите и симфониите, тя определяла тяхната стилистика и техния дизайн. Така че „руското“ в „Евгений Онегин“ не е повече от „руското“ в един „форд фокус“, сглобен във Всеволожск. (Забавно би било да погледнем това произведение, оформено с древнопраславянската стилистика на „чети минеите“ или на „Октоиха“ [1]).

По европейски технологии е създадено и всичко останало. Ще напомним, че даже Кремъл и неговите катедрали са построени от италианци. А националният символ – матрьошката – дори не е от Европа, а е обикновен плагиат от японска играчка, изобразяваща дебеличкия Фукурукоджу, бог с много същности, които могат да бъдат извадени една от друга.

Не стоят добре нещата и с духовността. В основния продукт на средствата за масова информация нейното съдържание е, разбира се, много високо. Но в действителност православната идея е обезкървена и позагнила. Това се дължи отчасти на обективни причини, отчасти на украинския провал на Гундяев [2]. Три години Гундяев се би с юмруци в прашната гръд [3], баламосвайки Кремъл за невероятните адхезиращи свойства на православието, способно така да слепи народите, че никакви „световни задкулисни действия“ да не могат да скъсат тази връзка. Той гарантираше, че именно „духовният компонент“ ще задържи Украйна в пълно подчинение и покорност на Москва. За успеха на операцията се изискваше малко: да се въведе в „украинския план“ мощна религиозна съставка, да се измайстори поток от благочестиви герои, а също така да се дадат на Руската православна църква няколко хиляди недвижими обекта.

Кремъл, който не блести с особен интелект, се подведе лесно и се остави да бъде излъган, като постави в украинската игра голям залог от православното суперлепило. Религиозната съставка беше добре подгряна и дълбоко „инжектирана“ на публиката. Недвижимостта беше предадена. „Прашният“ лично изгуби един месец да чете заклинания и като резултат превърна с магия три унили военни жаби в „древноруски герои“, които бяха вкарани веднага в играта.

Резултатът, както знаем, се получи много впечатляващ. Православните фанатици – в името на православието и единството на „руския свят“ - започнаха да избиват досадно и неумело православните войници на православна Украйна, криейки се от православните им минохвъргачки зад гърбовете на православни търговци на касис и също така православни миньорски дъщери. В резултат от тази невероятна концентрация на православие и духовност загинаха безсмислено няколко хиляди души и беше разгромен и окраден югоизтокът на Украйна, а Русия беше опозорена.

Играта се срина, защото ситуацията придоби всички признаци на мръсен и уникален безсмислен скандал. Няма съмнение, че по степента си на безцелност и безполезност за никого (включително и за неговите участници и главатари) на „донбаския скандал“ му е осигурено местенце в Книгата на рекордите на Гинес.

„Праведните принцове на Новорусия“ се покриха изведнъж с брадавици, превърнаха се отново в московски жаби и се отдалечиха с подскоци към постоянното си местоживеене.

С други думи, православният фактор постигна 100% неуспех. В края на май се проведе доста неприятен разговор, след който „Прашният“ напусна Кремъл, ридаейки и прикривайки голяма синина под окото.

Ако „Кримнаш“ поне позволи на Руската федерация да изправи трите косъма, останали от великодържавната козина, „проектът Новорусия“ се оказа химически чист маразъм, който изобщо няма никакво обяснение, никаква цел и никаква разбираема рецепта за неговия край.

Публиката, между друго, започна явно да се прозява и да превключва каналите.

Това е сигнал, че в най-близко време на Русия ще ѝ се наложи да опита ново идеологическо ястие. Вкусът му ще бъде, разбира се, малко по-различен, но много познат.

------------------------------

1. Минеи – църковни книги с четива за празниците; „чети минеите“ са минеи, предназначени за четене, а не за богослужение. Октоих – богослужебна православна книга.

2. Владимир Гундяев – светското име на руския патриарх Кирил.

3. Намек за скандал около елитно жилище на патриарх Кирил в центъра на Москва, станал популярен като „Прашното дело“.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

15. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

16. ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН

17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ

18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1

19. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2

20. ТОПЛА ЦИЦКА ЗА ХУНВЕЙБИНА

21. ВЯРА С ФЛОМАСТЕР

22. ТРУЖЕНИЦИ НА ЗАДНИКА

вторник, юли 17, 2018

Трудов стаж – какво трябва да знам? (част 1)

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Автор: Маргарита Иванова, завършила право в русенския университет “Ангел Кънчев” през 2016 г, в момента работи като юрисконсулт в търговско дружество.

Започнах работа на трудов договор. Бих искал/а да разбера как ще се изчислява трудовият ми стаж в зависимост от уговореното работно време в договора. Ще го изгубя ли, ако след време бъда назначен/а на нова длъжност? А ако реша да сменя професията си?

Какво представлява трудовият стаж?

Това е времето, през което съм работил/а:

- по трудово правоотношение, тоест, сключил/а съм трудов договор с моя работодател;

- като държавен служител;

- на държавна служба или пък съм имал/а сключен трудов договор според законите на:

- в друга държава – членка на Европейския съюз;

. В друга държава – страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство;

- в Конфедерация Швейцария;

- на длъжност в институция на Европейския съюз.(например съм бил депутат в Европейския парламент).

Ако упражнявам свободна професия – например ако съм адвокат, стоматолог, художник, психолог с частна практика, занаятчия и т. н., няма да ми се зачита трудов стаж.

Как се изчислява трудовият стаж?

В дни, месеци и години. За един ден трудов стаж ми се зачита времето, в което съм изработил най-малко половината от законоустановеното работно време за страната. С други думи, ако това работно време е 8 часа, а аз съм назначен на 4-часов трудов договор, ще ми се признае стаж като за пълен работен ден. Намаленото работно време има значение за размера на осигурителните вноски и съответно за определяне на пенсията за осигурителен стаж и възраст, но не и за продължителността на трудовия стаж!

За 1 месец трудов стаж ще ми се зачита времето, в което съм изработил/а поне 21 дни от календарния месец, съответно след 12 такива месеца ще придобия 1 година трудов стаж.

Как ще се изчисли стажът ми, ако нямам установено работно време?

Ако работата ми е надомна или възнаграждението ми е според изработеното, то трудовият ми стаж ще се изчисли по различен начин. В този случай за 1 година трудов стаж ще ми се признае времето, в което годишната ми заплата ще бъде не по-малка от установената минимална годишна заплата за страната. Трябва за всеки месец поотделно да съм изработил/а не по-малко от половината минимална работна заплата. Звучи сложно, но не е.

Например за 2017 г. минималната работна заплата е 460 лв. За да имам 1 г. трудов стаж, трябва през тази годинa всеки месец да съм получавал/а повече от 230 лв. Ако възнаграждението ми е по-малко от 230 лв.,трудовият ми стаж ще се изчисли в месеци и дни, а общата сума, която съм получил за цялата година, ще се раздели на 460 лв. 

Ако обаче в определени месеци не съм отчел никаква продукция, то те няма да ми се признаят за трудов стаж.

При какви обстоятелства ще ми се зачита трудов стаж без реално да работя?

Има периоди от време, в които ми се зачита трудов стаж, дори когато не ходя на работа. Това са:

- почивните и празничните дни; 

- ползваните ми платени отпуски; 

- ползваните неплатени отпуски; 

- ползваните неплатени отпуски за временна неработоспособност и за бременност и раждане; 

- времето, в което посещавам курсове, школи или пък някакви други форми за професионална квалификация и преквалификация, и нямам възможност да ходя на работа; 

- ако неправилно не съм бил/а допуснат/а на работа; 

- ако съм бил/а отстранен/а от работа заради извършено престъпление и не съм привлечен/а като обвиняем;

- ако съм бил/а привлечен/а като обвиняем, но се оказва, че извършеното не е престъпление или пък че аз не съм извършителят.

Как се удостоверява продължителността на трудовия ми стаж?

След постъпването ми на работа, работодателят ми е длъжен да ме снабди с трудова книжка. В нея се записват прилежно всички данни, свързани с моята работа – дата на постъпване и напускане на работа, причини за напускането и т. н. Може да се установи и с удостоверение, което да ми бъде издадено въз основа на ведомости за изплатени заплати или партидни книги, или пък на други документи.

Как трудовият ми стаж оказва влияние върху възнаграждението ми?

С всяка изминала година, в която работя на трудов договор, получавам допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит, което е определен процент към основната ми заплата по договора. То не би следвало да се промени, ако предприятието, в което работя, смени собственика си. Какъв ще е минималният размер на това допълнение решава Министерския съвет, а чрез колективните трудови договори се определя минималното допълнително възнаграждение за бранша, в който работя.

NB! През първата година от сключване на първия си трудов договор нямам право на допълнително възнаграждение. След навършване на 1 г. трудов стаж ще започне да ми се начислява и съответният процент към заплатата, който ще расте с всяка следваща година стаж.

понеделник, юли 16, 2018

Маршът на бюрократите. Какво стои зад правителствената криза във Великобритания и реформите в Евросъюза?

НАПИСАЛА: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕПРАВИЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Президентът на Франция Еманюел Макрон вече няколко месеца популяризира идеята за реформи в Евросъюза. Предлаганите от него промени включват: учредяване на длъжността министър на финансите на Еврозоната и предаване на 500-милиардния стабилизационен фонд (с който сега се разпореждат държавите членки) на специално създадено наднационално учреждение – Европейски валутен фонд.

Освен това реформите на Макрон предвиждат общоевропейско законодателство за интеграцията на мигрантите, създаване на общоевропейски въоръжени сили, избиране на половината депутати по общоевропейска листа, а не по национални листи, и, разбира се, допълнителни данъци за коварните технологически гиганти, които замърсяват околната среда и експлоатират трудещите се, а не искат да плащат на Брюксел толкова, колкото му трябва.

Тези реформи, предизвикали възторженото одобрение на ръководителя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер, президентът Макрон представя като демократични. „В наши дни расте привлекателността на либералните идеали – заяви той през април в Страсбург, - в този свят и в тези трудни дни европейската демокрация е нашият най-добър шанс“.

Не е трудно да се види, че реформите на Макрон са в действителност противоположност на демокрацията. Макрон иска да натрапи на Европа още повече бежанци, при положение че националните избиратели гласуват срещу това; той иска да създаде наднационален финансов орган, който ще работи без съгласуване с интересите на нациите. Избирането на депутати по общоевропейска листа е класическо бюрократично маневриране, превръщащо изборите в гласуване за известни от новините личности (сред които и Макрон) – то обезсмисля процедурата и я превръща в нещо като руското гласуване за „Единна Русия“ (партията на Путин – бел. П. Н.).

Смисълът на реформите на Макрон е пределно ясен. Левият президент, попаднал на върха на властта благодарение на политическите технологии (френският избирател явно предпочиташе десен политик, но Марин льо Пен миришеше много неприятно, а Франсоа Фийон беше стъпкан от пресата), знае прекрасно, че за него няма да има никога втори мандат, и си подготвя пенсия.

Политическата криза във Великобритания си струва да разглеждаме на фона на подобни инициативи. В началото на юли всички членове на министерския съвет на Великобритания бяха свикани в крайградската резиденция на министър-председателката.

Там, при конфискувани телефони, им беше поставен ултиматум: или незабавно съгласие с плана за „мек Брекзит“ на Тереза Мей, или край на кариерата.

Шантажът не успя: министърът по въпросите на Брекзит Дейвид Дейвис и неговият подчинен Стив Бейкър подадоха оставка почти веднага, а министърът на външните работи Борис Джонсън – малко по-късно.

Смисълът на „мекия Брекзит“ е много прост: той е, направо казано, саботаж на Брекзита. Силно опростено можем да кажем, че в резултат от плана, одобрен от министър-председателката Тереза Мей, Британия ще запази повечето от задълженията си към Евросъюза. Тя все така няма да може да контролира своите граници и ще трябва да следва законите, приемани от Брюксел, но пък ще се лиши от правото на глас при тяхното приемане.

Аз ще се въздържа от оценка на самия Брекзит. В краткосрочна икономическа перспектива той е несъмнено лош за Великобритания. Но не съм сигурна дали дългосрочните стратегически плюсове няма да надделеят над краткосрочната икономическа изгода. Защото от този Евросъюз, който се привижда на Макрон – с фалшиви избори и гигантска бюрокрация, - от този Евросъюз, струвам и се, трябва не само да се излиза, а да се бяга. Но думата ми сега не е за Брекзита.

Думата ми е за феномена.

Западният свят се управлява от леви елити. Тези леви елити са носители на квазисоциалистически идеи. Те са идейни наследници на тези, които са били на барикадите в Париж през 1968 година и са мислели как да разрушат света на буржоазния капитал.

В продължение на дълго време тези леви елити залагаха на всеобщото избирателно право. Но всеобщото избирателно право води или до социализъм, или до диктатура. За да потвърдя този тезис, мога да се позова на Аристотел или на Джон Стюарт Мил, но ми е достатъчно да се позова на историята на Европа след Първата световна война или на историята на СССР след неговото разпадане.

Аз не обичам всеобщото избирателно право по същата причина, по която не са го обичали бащите основатели на САЩ. Те прекрасно разбирали, че масовият избирател се оказва винаги по-вляво от собственика.

Бедните в която и да е страна са винаги повече от богатите. Това е знаел още Фридрих Енгелс, който пише, че за победата на комунистическите идеи изобщо не е необходима революция – достатъчно е всеобщото избирателно право.

Но днес левите елити са отишли още по-вляво даже от средностатистическия избирател. Струва им се, че лумпените на социална издръжка са малко. И поискаха да поставят на социална издръжка целия свят. Левите елити започнаха да защитават последователно всяка идея, която води до разрушаване на класическата буржоазна държава.

Пред очите на своите избиратели те започнаха да конструират системи, в които а) ще управляват чиновници, неизбрани от никого, и б) изходът от изборите ще се решава за сметка на имамите, призоваващи своето паство от бежанци да гласува за левичарите, както става в предградието на Брюксел Моленбек (където живеят много мюсюлмани – бел. П. Н.).

Именно това предизвика протеста на същия този масов избирател. Появи се Тръмп. Започна Брекзит. В Италия движението „Пет звезди“ получи мнозинство на изборите, след което страната затвори за бежанците всичките си пристанища. Какво представлява популизмът? Това е охлократия (управление според капризите на масите – бел. П. Н.) без социализъм.

И тогава започна широкомащабно саботиране на демократичните механизми от страна на левия истаблишмент. Изведнъж се оказа, че за американския истаблишмент не означава нищо фактът, че президентът Тръмп спечели изборите, а за британския – че 17,4 милиона британци гласуваха за излизане от Евросъюза. Започнаха гигантски агитационно-пропагандни кампании срещу десни политици и едри бизнесмени.

Травис Каланик беше принуден да напусне Uber след поста на една малко странна девица, обясняваща всичките си кариерни неуспехи в компанията с това, че Uber не се бори достатъчно със сексуалните посегателства. Джон Шнатър беше принуден да напусна съвсем наскоро поста главен изпълнителен директор на Papa John’s Pizza, защото по време на натрапен му тренинг по политкоректност подхвърлил невнимателно, че основателят на Kentucky Fried Chicken наричал афроамериканците със забранената днес дума, започваща с „н“. Преди да напусне, Шнатър, основател на своята компания от нулата, беше принуден и да се покае. Това напомня много покаянията, които са били на дневен ред в Китай по време на Културната революция.

Руският бизнес може да стане във всеки момент жертва на Кремъл или на ченгетата. Американският бизнес сега може да стане във всеки момент жертва на политкоректността. Но културната революция не е най-доброто условие за бизнес.

И аз няма да се учудя, ако в резултат на всичко това Китай стане след двадесет години не само първа промишлена, но и първа културна държава в света.

неделя, юли 15, 2018

Нобелови лауреати – 1952 година

Ричард Синг (Richard Synge)

28 октомври 1914 г. – 18 август 1994 г.

Нобелова награда за химия (заедно с Арчър Мартин)

(За откриването на метода разпределителна хроматография.)

Английският биохимик Ричард Лорънс Милингтън Синг е роден в Ливърпул. Той е най-голямото дете и единствен син на Кетрин Шарлот (Суон) и Лорънс Милингтън Синг, борсов посредник. Учейки в Уинчестър колидж, подготвително училище в Хемпшир, Синг печели стипендия за обучение по класически езици и класическа литература в Тринити колидж към Кеймбриджкия университет. Но под влиянието на своя чичо и на публикувания във вестниците отчет за доклада на Фредерик Гоуланд Хопкинс Синг, след като се записва в Тринити колидж, избира биохимията. Допълнителна стипендия му позволява след завършването на Тринити колидж през 1936 г. да продължи своето обучение в Кеймбриджката биохимична лаборатория. През следващите три години Синг изследва гликопротеините, които са сложни молекули на въглехидратите и аминокиселините. По време на работата си той открива, че за ацетилированите аминокиселини е характерен различен афинитет към водата и към хлороформа. Тази разлика обаче не позволява те да бъдат разделени за анализиране по който и да е достъпен по това време начин. Директорът на лабораторията Чарлз Мартин предлага на Синг да си сътрудничи със студента от горен курс в Кеймбриджкия университет Арчър Мартин, който вече е станал известен с умението си да разделя сложни химични смеси. Мартин разработва технология за нова проточна екстракция по време на работата си над своята докторска дисертация за компонентите на витамините от група Е. През 1938 г. Мартин отива от Кеймбриджкия университет в лабораторията на Научноизследователската асоциация на вълнената промишленост в Лийдс, а през следващата година Синг също започва работа там, след като получава финансова подкрепа от Международния секретариат на вълнената промишленост, частна търговска организация. В Лийдс Синг продължава да работи над докторската си дисертация за протеиновия анализ.

Промишленото приложение на процеса на екстракцията с обратни потоци за отделяне на желаните продукти от смеси продължава вече много години. При тази процедура сместа, която трябва да бъде разделена, се въвежда в поток, състоящ се от две течности, които не могат да се смесят и текат в обратна посока. Малката разлика в сродството на веществата, които трябва да бъдат разделени, по отношение на едната или на другата течност се засилва до значителна степен чрез повторен обмен, предприеман с цел да се раздели сместа на два разтвора. Мартин и Синг конструират подобен апарат, в който се опитват да накарат в едната посока да тече хлороформ покрай вълнени влакна, докато в обратната посока тече вода покрай памучни влакна. Но тъй като установката не притежава необходимата високо ефективна екстракция, те се обръщат към аналитичния метод на адсорбционната хроматография.

През 1906 г. Руският ботаник Михаил Цвет разработва метода на адсорбционната хроматография за анализиране на сложни вещества, извличани от растения. Дълга стъклена тръба се запълва с прецизно раздробено вещество, което има различен афинитет към компонентите на химическата смес, образец от която се поставя в началото на тръбата. Когато през тръбата се пропуска разтворител на тънка струя, веществата, които се привличат по-силно към повърхността на раздробения адсорбент, преминават през тръбата по-бавно от тези, които се привличат по-слабо. Тази аналитична процедура, макар и ефективна, се оказва ограничена в избора на пълнеж за тръбата.

През 1941 г. Мартин и Синг правят опити с инертен пълнеж, който държи силно асоцииран разтворител в неподвижно състояние, докато през него преминава друг разтворител и разтворена смес. Веществата ще се разделят поради различния им афинитет към фиксирания и движещия се разтворител. Този метод позволява значително по-голям избор на условия от възможните при адсорбционната хроматография. Понеже разделянето на веществата протича в резултат от разпределението им между двете фази разтворители, този метод е наречен разпределителна хроматография.

Две години по-късно, като получава през 1943 г. докторска степен, Синг започва работа като биохимик в Листъровия институт за профилактична медицина в Лондон. Анализирайки пептидните антибиотици, той продължава все така да работи с Мартин за усъвършенстване на метода на разпределителната хроматография. При този метод капка от анализираното вещество се слага на единия край на филтърна хартия, която след това се поставя в затворен съд, съдържащ наситен с вода движещ се разтворител. С движението на разтворителя под въздействието на капилярните сили край филтърната хартия, компонентите на сместа се отнасят от разтворителя на различно разстояние от първоначалното положение. При използването на две различни разтворителни системи (които се движат под прав ъгъл една спрямо друга), или така наречената двумерна хроматография, протича още по-видимо разделение на компонентите на изследваната смес. С помощта на метода на двумерната хартиена хроматография Синг определя, че аминокиселините съдържат антибиотика грамицидин S.

1947 г. Синг прекарва в Института по физическа химия в Упсала, където шведският биохимик Арне Тиселиус се занимава с изучаването на аминокиселините адсорбцията на пептидите. Когато се връща през 1948 г. В Англия, той е назначен за ръководител на отдела по химия на белтъчините и въглехидратите в Роуетския научноизследователски институт в Абърдийн (Шотландия). В този институт, ръководен от Джон Бойд Ор, Синг се занимава с проблемите на усвояването на храните от животните и с пречистването на междинните продукти от метаболизма на белтъчините.

През 1958-1959 г. Синг е консултант по въпросите на биохимията в Руакурската станция за изучаване на животните в Хамилтън, Нова Зеландия, а от 1967 г. до оставката си работи девет години в Съвета за научни изследвания в областта на селското стопанство към Научноизследователския институт по хранителните продукти в Норич, Англия. Синг е почетен професор в училището по биологически науки към Университета на Източна Англия (1968-1984) и член на редакционния съвет на „Биохимично списание“ („ Biochemical Journal“) от 1949 до 1955 г.

През 1943 г. Синг се жени за Ан Стивън, лекарка и племенница на писателката Вирджиния Уулф. Семейството има четири дъщери и трима сина. Синг, човек с висок ръст и сивосини очи, обича да работи в градината, да кара ски, да учи чужди езици, да пътешества и се интересува от литературата.

Ученият е награден с медала Джон Прайс Уезърил на Франклиновия институт. Член е на Лондонското кралско дружество, на Кралската ирландска академия, на Американското дружество на биохимиците и на Европейското дружество на специалистите в областта на растителната химия.

Източник: http://n-t.ru/nl/hm/synge.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

събота, юли 14, 2018

Кървавият „руски свят“

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Руската империя в различните си ипостаси - от царския и съветския до съвременния - е живяла изключително със завоевания и присвояване на територии, които след анексията се превръщали през 1829 г. в „Руска Армения“ или през 1860-те години в „Руски Туркестан“. Прилагателното „руски“ се използвало и за територии, и за завзети и асимилирани народи. А в близките до нас времена „императорите“ Елцин и Путин подкрепяха сепаратистите - така се появиха „Руска Абхазия“, „Руски Крим“, „Руско Приднестровие“.

Абхазия, както и по-късното завоевание - Крим, стана пример за това как руският език и руската политика се превръщат в неотменима част от съществуването на завзетата територия. За разлика от Крим, където „руският свят“ е присъствал през последните няколко века, укрепен от съветските репресии и от преселването на хора от дълбоките руски провинции, Абхазия в началото на 1990-те години още таеше надеждата за създаване на „национална държава“, в която абхазкият език - апсуа, ще стане държавен или поне ще бъде „възроден“. Въпреки че даже след етническата чистка и прогонването с помощта на руските войски на етнически грузинци абхазците си останаха национално малцинство, отстъпвайки лидерството на етническите грузинци и мегрелите от Галския район.

За да разберем какво се случи в Абхазия, е достатъчно да си спомним още няколко случая, когато Кремъл е подкрепял сепаратизма, след което започва етническа чистка и територията без коренните си жители, ако не пропадне съвсем, се превръща в аутсайдер - икономически и политически. Карабах е един от примерите, където в резултат от войната Кремъл подкрепи една от страните: в крайна сметка 350 хиляди бежанци се оказаха във вътрешността на Азербайджан. Кремъл продължава да влияе на Карабах, който се превърна в предмет за шантажиране на Азербайджан и отчасти на Армения, принудена да харчи средства за поддържане на армия на окупираната територия.

От Абхазия, като резултат от двете войни през 1992-1993 година, бяха принудени да избягат повече от 300 хиляди души, предимно етнически грузинци. След войната през 2008 година от „Южна Осетия“ избягаха повече от 15 хиляди души, сред които има смесени грузинско-осетински семейства. Приднестровието се оказа извън подобни последствия, защото конфликтът имаше повече политически отколкото етнически причини. Там и до днес една трета от населението са етническите молдованци, продължаващи да живеят в условията на Съветския съюз: пишат „на молдовски“ с кирилица, но в действителност Приднестровието, както си беше рускоезично, така и си остава.

Тези събития ставаха вече след разпадането на СССР и единствения вътрешноруски конфликт беше осетинско-ингушетския през 1992 година, когато Кремъл отново застана на страната на осетинците. Навсякъде, при всички конфликти, руската армия участваше на страната на „победителите“. Но вече почти никой не си спомня конфликтите от последните години на СССР, например Ошките събития през 1990 година, броят на жертвите от които, по неофициални данни, са повече от 10 хиляди души; конфликтът беше интернационален, между узбеки и киргизи, на територия, където са живели заедно много векове. По време на Ферганските събития през 1989 година – етнически конфликт между узбеки и месхетински турци, загинаха 103 души. През 1990 година в Душамбе беше направен опит да се предизвика етнически конфликт, едната страна от който бяха етнически арменски бежанци, загинаха 25 души, всичките местни жители. През 1990 година – арменски погроми в Баку, жертви на които станаха, по различни данни, от 48 до 90 души, а според някои източници – до триста души. През 1989 година – сблъсък между етнически казахи и потомци на депортираните от Северен Кавказ, загинаха до 400 души.

Това са само част от междуетническите сблъсъци с жертви, които не можеше или не поиска да предотврати всесилният Комитет за държавна сигурност (КГБ). Напълно логично е да предположим, че КГБ е бил инициатор или подстрекател на всичките тези сблъсъци, когато вече беше ясно, че Съветският съюз живее последните си години. Чекистите са предполагали, че териториалната цялост на съветската империя може да се запази, като се организират сблъсъци, след което ще се появи армията и „ще спаси“ всички. Но като начало трябва да има жертви, желателно повече, за да започнат хората да се страхуват и да се появи желанието да молят за помощ съветското ръководство. Единственият случай, когато съветската армия участва непосредствено в конфликт без изчакване, за да предотврати излизането на Грузинска ССР от състава на Съветския съюз, са събитията на 9 април 1989 година в Тбилиси, когато войниците по заповед на бъдещия министър на отбраната на Русия, генерал Игор Родионов, започнаха да разгонват демонстрантите. Тогава загинаха и починаха от последствията няколко десетки души, медицинска помощ потърсиха повече от 4 хиляди души.

А към това трябва да добавим събитията през 1991 година в Рига и Вилнюс, отново с жертви, събитията в Алма Ата през 1986 година, когато в знак на протест срещу назначението на „варяг“ за ръководител на Казахска ССР хиляди етнически казахи излязоха на централния площад на тогавашната столица. И отново всесилният КГБ се опита да се представи не за виновник, а за жертва, която не е успяла да предотврати убийствата на хора. По принцип политиката на съветската държава повтаряше царската, когато за завземането на нова територия или за удържането на вече завзета е бил нужен конфликт, желателно междуетнически, за да запомнят тези, които са останали живи, че Руската империя е дошла задълго и безвъзвратно. Наистина, царете и съветските ръководители са успявали да задържат териториите и не са се съобразявали с жертвите – „жените ще родят други“.

„Руският свят“ е бил винаги безжалостен към завоюваните народи – винаги са му били нужни територии, завзети под всякакъв предлог, а за задържането им е имало нужда от връзка. Така се появило обозначението „руски“, иначе казано – принадлежащи на руския цар. Също така по време на Съветския съюз се регулираха националните езици и националните традиции – всички трябва да говорят на руски и да пеят едни и същи песни, да гледат едно и също кино, да слушат една и съща пропаганда. През последните години на Съюза на съветските социалистически републики, както предполагаха от Кремъл, би било добре да се използват същите отдавнашни, от времето на Борис Годунов и Иван Грозни, традиции – да се наказва и да се заплашва, някои хора да бъдат убивани. Така в постсъветското време Елцин се разправяше с чеченците, традицията продължи Путин.

Новият стопанин на Кремъл нямаше друга възможност за запазване на старите традиции на „руския свят“, освен да убива желаещите да бъдат свободни, а ако не ги убие навреме, може да ги убие по-късно, както през август 2008 година в Грузия. Беше измислен осетинско-грузинският конфликт, който в действителност беше конфликт на свободните грузинци с „руския свят“. Всичко се повтори в Донбас – не за мнима „свобода“, а срещу „хохлите“ (презрително название на украинците – бел. П. Н.). „Руският свят“ се оказа верен на себе си – заграбва, а след това измисля обяснение защо отново е заграбил. Защото „руският“ Крим е бил винаги заграбен, още от 1783 година, все едно полуостровът се е образувал по чудо едва през втората половина на 18 век като „руски“ и дотогава там не е живял никой.

Сега малко пояснение за тези, които ще се опитат да ме обвинят за пореден път в русофобия. „Руският свят“ няма никакво отношение към някакъв етнос, защото „руският народ“ в голямата си част е изкуствен, съставен от завоювани в продължение на 14-15 века народи. „Руският свят“ е състояние на неуравновесен и кървав диктатор, царски или съветски, плюс съвременния руски, който никога не се съобразява с мнението и желанието на другите. Диктаторът има свое желание – да завземе чужди територии и да ги нарече „руски“. Като „руско“ трябва да бъде всичко: руска (италианската) опера, руски (френския) балет, руски (китайския) чай, руски (китайския) самовар, руски (монголските) пелмени. Добре е, че все още не наричат руски джинсите или кафето, макар че по времето на Путин всичко е възможно, имаше опит да бъде наречено „русиано“.

В действителност исках да напиша статия за това, което стана с „руската“ Абхазия. „Руският свят“ превърна някога процъфтяващия регион на Грузия в територия, където всичко е подчинено на имперската политика на Кремъл – там се говори единствено на руски език, а езикът апсуа (абхазкия) се превърна в заврян в ъгъла, там няма икономика, а само кремълски подаяния, колкото „да не паднат гащите“. И най-чудовищната проява на „руския свят“ е издевателството над идеолозите на сепаратизма, смятащи се за демократи. Като резултат независимостта на Абхазия беше призната от аутсайдери в международната общност: Венесуела, Никарагуа и Сирия, а - за малко руски пари, и от малкия, 21 квадратни километра, остров Науру.

„Руският свят“ е стабилен през последните 500-600 години. Идеологическите му противници го сравняват ту с Ордата (Златната орда, основана от хан Батъй, просъществувала от 13 до16 век – бел. П. Н.), ту с фантастичния Мордор. Но той не е нито едното, нито другото. Ордата е била държава, строго подредена и с действаща структура, която „руският свят“ се е опитал да повтори, но не е постигнал нищо. А Мордор е само символ на „черната страна“, в сравнение с който има само едно съвпадение – да се унищожи целия свят. „Руският свят“ е в действителност идеология, която, като инфузория, се дели постоянно, печелейки нови привърженици, за които, както пише Джордж Оруел, „войната е мир“. Без войни „руският свят“ е безжизнен, той е неспособен да се възпроизвежда и да попълва завоевателската си армия с нови бойци, които воюват отново за нови територии на „руския свят“.

Има хора, които размишляват какво ще се случи по-нататък с „руския свят“. Вероятно санкциите са само етап в процеса за възпитаване на страната и населението, запазващи средновековни традиции в съвременния свят. Никаква църква с нейните морални постулати и заповеди не може да промени „руския свят“, изграден върху убийства, войни, завоевания и грабежи. В идеален план може да се изгради нов „руски свят“ върху исторически територии, но кой е готов да ги определи? Постепенно, след много години историческа пропаганда, завзетите народи започват да осъзнават своето „доброволно влизане“ в „руския свят“. Санкциите са само един от елементите за противопоставяне на „руския свят“, необходимо е самите руснаци да разберат, че огромната територия вече не плаши никого, ако населението ѝ живее само на едно десета част от нея.

петък, юли 13, 2018

Какво да направя, ако сметката ми за мобилен телефон е неправилна?

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Петилина Петрова - завършва специалност Право и Правни науки в правния факултет на Вестфалския Вилхелм университет, град Мюнстер, Германия.

Кошмар! Няма такъв мобилен оператор! Гледам сметката си за последния месец… Тя ме гледа. И двете едновременно мигаме на парцали. Двойно по-малко говорих, търся Wi-Fi на всеки ъгъл, за да дам почивка на мобилните данни, и пак трицифрена сума! Ами, няма пък да стане! Не и този път! Сметката ми е неправилна

Мога да подам жалба до отдел „Жалби“ на съответния мобилен оператор

Недоволен/а съм от месечната си сметка. Имам сериозните основания да смятам, че грешката не е “в моя телевизор”. Искам да се оплача пред мобилния оператор, за да се вземе някакво решение веднъж завинаги.

Без значение на кой мобилен доставчик съм поверил/а комуникационното си спокойствие, всички официални мобилни оператори в България съставят своите общи условия предвид действащото законодателство!

Ето как мога да постъпя:

- Като потребител на услуга имам правото да получа безплатно детайлизирани сметки за ползваните услуги заедно с фактура или достъп до информация в електронен вид относно месечните сметки за ползваните от мен услуги. Запазвам номерата на фактурите. Те ще ми бъдат необходими, в случай че не бъда удовлетворен/а от видяното и реша да подам жалба.

- Смятам, че сметката ми е погрешно начислена и  калкулирана. Ще се наложи да отреагирам. Мога да подам своята жалба устно (на служител, директно в офиса на мобилния оператор), писмено, дори и онлайн. От сайта на мобилния оператор бих могъл/а да намеря негова собствена форма за жалби или да попълня автоматична такава, директно прикачена на страницата му в интернет.

- В случай че нямам регистрация на сайта или по навик държа на писмата по пощата, бих могъл/а да съставя жалбата си сам/а, адресирана до клона на мобилния оператор в населеното място. (Информацията за точен адрес на всеки един от мобилните оператори мога да намеря в съответната им интернет платформа в раздел “Контакти”.)

- След като впиша личните си данни и контакти за обратна връзка, трябва да попълня и основанието на жалбата. В този случай то ще гласи: необосновано висока/и месечна/и сметка/и за използван мобилен телефон, отразена/и във фактура/и (като тук попълвам и номерата им).

- Следва текст в свободен стил, в който имам възможността да обясня всичко относно моята претенция за неизрядност от страна на доставчика с необходимите за целта допълнителни подробности.

- Жалбата приключва с дата, местонахождение и подпис.

Важно! Причина за жалбата ми може да бъде също така и системното необосновано забавяне на издаването на месечните ми фактури!

- На практика срокът за разглеждане на жалбата ми е един месец. След това мобилният оператор се задължава да ми отговори, по начина по който жалбата е постъпила в системата (съответно по електронен път, устно или писмено). 

- В случай че грешка в сметката има, жалбата ми ще бъде удовлетворена, а оспорената сума ще бъде приспадната от бъдещите ми задължения или ще ми бъде върната.

- Ако договорът ми с мобилния оператор е окончателно прекратен, ще получа сумата чрез банков превод на предварително посочената от мен банкова сметка. Не разполагам с такава? Няма проблем! Мобилният оператор може да използва други платежни инструменти, но така че да няма допълнителни разноски за мен!   

- Мобилните оператори запазват правото си да съхраняват жалбите и изпратените към тях отговори в рамките на 1 година

Копия на жалбата си мога да изпратя предварително и до следните комисии, които също да се заемат с проверка на фактурата/е ми.

Мога да подам жалба до Комисията за регулиране на съобщенията (КРС)

- Втората стъпка по пътя към справедливостта е КРС!  Да, наясно съм, че Комисията  сама по себе си не е орган, който да разреши индивидуалния ми казус, но пък е контролен орган спрямо мобилните оператори. Нека се намеси, за да респектира системата. Тук пътят към целта също не представлява трудност. Бланката на жалбата ми изглежда така, а опциите за нейното изпращане са следните:

- изпращане по пощата на адреса на седалището на КРС (гр. София, ул. Гурко № 6);

- по електронен път чрез попълване на следната форма;

- на електронен адрес (info@crc.bg).

Ако имам спешен въпрос във връзка с обработването на жалбата ми, мога да разчитам на горещата телефонна линия на КРС за връзка с потребители. (Тел.: 02/949 27 23)

Мога да подам жалба до Комисията за защита на потребителите (КЗП)

Разбира се, че мога да подам жалбата си и до КЗП! Аз все пак съм потребител със съмнение за нарушени права! Вече съм и добре информиран/а как да подам жалба до Комисията. А защо ли да не се възползвам от уюта на дома и да не пусна жалбата си директно онлайн с попълване на форма? Чудесна идея! Момент,  да запиша внимателно личните си данни, защото вече знам, че анонимни жалби не се разглеждат. Готово – изпратих и нея.

А в случай че нищо друго не помогне, ще се срещнем в съда…

Неприятната случка се повтаря, а аз съм вече уморен/а. Не съм юрист, а средностатистически човек, пожелал през 21-ви век честно и почтено да използва мобилния си телефон. Не смятам да “троша” повече нерви в стъклените центрове на мобилния оператор. В тази ситуация изборът от средства за защита срещу неправилните сметки се свежда до моята последна опция – среща в съда. За целта сам/а или посредством услугите на адвокат, мога да събера всички доказателства (фактури, касови бележки и др.), с които да защитя правата си по обективен начин.

четвъртък, юли 12, 2018

Изкуството да оскърбяваш - 22

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ТРУЖЕНИЦИ НА ЗАДНИКА

Разбира се, на пръв поглед депутатите би трябвало да бъдат характеризирани като труженици на „задника и устата“. Защото те трябва не само да заседават, но и да издават звуци. Въпреки това всичко сочи, че дадената професия развива най-напред не речта, а именно мускулите на задника – виждаме, че на изпечените депутати е присъща характерна екзотична походка. Може би това е резултат от продължителните заседания. А може би е от излишното усърдие при изпълняването на командите: „седни!“ и „служи!.. на отечеството“.

Ако депутатският труд се оценяваше по степента на развитие на анатомичните аномалии, Държавната дума безусловно би имала с какво да се гордее. Но, за съжаление, от нея се иска и някакъв интелектуален продукт. А тук вече положението не е радостно. Всичко, което депутатите произнасят или пишат, уви, не достига даже равнището на моряшки капустник [1]. Отначало, разбира се, те освежаваха своите упражнения с блага християнска злоба, но с времето това омръзна, а злобата зае законното си място в комплекта от духовни скрепи [2].

В Русия винаги се е ценяла и една друга „скрепа“, иначе казано – умелото и ефектното подлизурство. Известно време Думата нямаше в това отношение никаква конкуренция. Но естрадните изпълнители, писателите, поповете и журналистите, използвайки професионалните си навици, надминаха нещастните депутати с техните купени дипломи и заекваща реч. Днес вече не можеш да удивиш никого дори с най-душераздиращо верноподаничество. Охотний ряд [3] и в това отношение изглежда бледо и неубедително.

Това положение е тревожно. Ние рискуваме да се лишим от Държавната дума. Тя би могла, разбира се, да си седи тихо, водейки само със своите глупости и с аномалията на задниците, но поредната новост може да я настигне и да я сплеска. Както е известно, в близко бъдеще всички ценоразписи в Руската федерация ще съдържат много важна за потребителя информация. А именно: заедно с финалната (продажната) цена в тях ще се посочва и реалната, производствената стойност на стоката. Контрастът на цифрите ще бъде несъмнено зашеметяващ.

Това, разбира се, ще огорчи търговците на ананаси, ще опечали строителите и ще потисне духовно производителите на презервативи. Но то ще се превърне в истинска трагедия за депутатския корпус. Т. н. „народ“ най-сетне ще има възможност да сравни истинската цена на депутатския „продукт“ с разходите за неговото производство.

Стойността на красивия политически живот на депутатите е общоизвестна. Във всеки избраник всеки месец се натъпкват милиони. Но продуктът от неговата дейност, както ще стане ясно, не надвишава и две хиляди рубли. Истинската цена на депутатските упражнения може да се установи лесно с помощта на стандартните цени на услугите на аниматорите, ръководещи корпоративни и други „мероприятия“. Те са добре известни и по принцип не са повече от 300-500 рубли.

Разбира се, ценоразписи в прекия смисъл на думата няма да бъдат окачени на избраниците. За това има субтитри, „бягащи редове“ и други технически хитринки. Вероятно би било целесъобразно всеки депутат, като се поти и трепери, преди да изрече поредната си инициатива, да напомня сам каква сума е струвал до момента на държавата – като включи своята заплата и заплатата на помощниците си, средствата за обслужващия го апарат и за създаващите му комфорт здания.

И веднага ще стане ясно, че бедната Русия плаща за съмнителните услуги на Думата стотици и хиляди пъти повече. Разбира се, маразмът има своята прелест, но неговата себестойност е все пак много по-ниска.

Разбира се, Думата трябва да бъде спасена.

Може би депутатите имат скрити таланти? Тяхното наличие, разбира се, няма да реши въпроса радикално, но поне мъничко ще намали кошмарната пропаст между стойността на тяхната издръжка и реалната цена на техния „продукт“. Може би някой от тях е способен, например, на биолуминисценция? Това може да се провери, като се проведат няколко заседания в пълна тъмнина. С транслации, разбира се, по всички канали.

-----------------------------

1. Капустник – самодейно представление, обикновено за тесен кръг от хора, с хумористично съдържание.

2. Духовни скрепи (букв. прев. - „духовни кламери“) - израз, използван най-напред от руския президент Путин за означаване на ценностите, които обединяват руснаците в едно цяло.

3. Охотний ряд (рус. произн. - Ахотний ряд) – улица в Москва, където се намира сградата на Държавната дума (народното събрание) на Руската федерация.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

15. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

16. ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН

17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ

18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1

19. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2

20. ТОПЛА ЦИЦКА ЗА ХУНВЕЙБИНА

21. ВЯРА С ФЛОМАСТЕР 

сряда, юли 11, 2018

Какво се постигна в Армения за два месеца управление на Никол Пашинян?

ПОДРЕДИЛ: Илия Куса (https://www.facebook.com/iliya.kusa)

ПРЕПРАВИЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1. Принуден е да подаде оставка след два месеца противоборство кметът на Ереван Тарон Маргарян – дългогодишен функционер на управляващата партия.

1. Сменени са ръководството на Националната телевизия и продуцентите на телевизионните програми, хвалещи властта. Проведен е финансов одит на Националната телевизия на Армения, в резултат от което са повдигнати наказателни дела.

2. Започна разясняване на проблемите, свързани с бившия министър-председател, човек на „Газпром“, Карен Карапетян. Обиските и арестите в свързаната с него компания „Норфолк конслейтинг“, принуждават Карапетян да замине за Русия, а конфликтът вътре в партията го принуждава да напусне поста си на първи заместник-председател на парламентарната група.

3. Направена е чистка сред чиновниците от бившето правителство. Уволнени са практически всички кметове и губернатори на региони.

4. Бойкотирани са едрите мрежи от супермаркети, принадлежащи на олигарсите, свързани с управляващата Републиканска партия на Армения, които са принудени да намалят цените на стоките.

5. Осъществени са обиски в домовете на 30 криминални босове, което принуждава половината от тях да напуснат страната, предимно към Русия.

6. Арестувани са бившият заместник-министър на отбраната генерал Манвел Григорян, жена му и сина му – кмет на град Ечмиадзин, за присвояване на хуманитарни помощи за арменските войници и за незаконно притежаване на оръжие.

7. Осъществени са обиск и арести в дома на бившия началник на охраната на президента Саргсян – Вачегел Казарян, обвинен за разхищаване на средства на сума 9 милиона долара.

8. Арестуван е началникът на службата за охрана на олигарха и милиардер, ръководител на партията „Процъфтяваща Арминея“, Гигик Царукян, обвинен за побой. Гигик засега не е обезпокояван.

9. Започнато е разследване за неплащане на данъци от компанията „Спайка“, свързана със семейството на бившия президент Роберт Кочарян. А срещу него е възобновено разследването по делото за 1 март 2008 година, когато беше разпръсната демонстрацията в Ереван. Кочарян е заминал за Руската федерация.

10. Предприети са мерки по отношение на семейството на бившия президент и кратковременен министър-председател Серж Саргсян. Проведени са обиски и арести във фондовете, свързани с него и с негови роднини. Обявени са за издирване двамата братя на Серж Саргсян – Александр (Сашик 50%) и Левон, племенницата му Ани Саргсян и племенниците му Нарек и Айк Саргсян. Всичките са напуснали Армения.

11. Сменено е ръководството на Касационния съд на Армения.

12. Сменено е ръководството на Следствения комитет на Армения.

13. Сменено е ръководството на граничните войски, на генералния щаб и на сухопътните войски.

14. Повдигнати са 71 криминални дела срещу ръководители на селски общини за злоупотреба с длъжностни пълномощия.

15. Осъществени са обиск и арести в дома на бившия министър на отбраната Микаел Арютюнян във връзка с делото за 1 март 2008 година, самият той е обявен за издирване. Заминал е за Руската федерация.

16. Уволнено е ръководството на Сюникска област, където има сериозни проблеми с екологията, след посещение там на министър-председателя Пашинян.

17. Създадена е нова организация, обединяваща арменците в Русия. Старата организация е обявена за неефективна и корумпирана, а срещу нейния ръководител, олигарха Ара Абрамян, започна разследване.

18. Стартирани са няколко проекта заедно с неправителствени организации за пропагандиране на връщането на арменците от чужбина в родината си, например проектът „Със сърце в Армения“.

19. Постигнато е изключването от партия ЛДПР в Руската федерация на депутата Владимир Савелев след разговор на Пашинян с Жириновский (ръководител на партията – бел. П. Н.), когато депутатът предложи Армения да върне Нагорни Карабах на Азербайджан.

20. Въведена е традиция премиерът Пашинян да се появява в ефир и във Фейсбук и да общува с избирателите си всяка вечер (или поне през вечер). Осъществена е първата „Пряка линия“ с Пашинян във Фейсбук.

21. Обявена е амнистия за всички арменци, които са се отклонили от военна служба и те са призовани да се върнат в родината си и да отслужат службата си.

22. Целият правителствен апарат започва да работи с компютрите "ArmTab", арменско производство, вместо с "Apple".

23. Намалена е цената на електроенергията за семейства с ниски доходи на 10 драми след уговорка с компанията „Ташир груп“, принадлежаща на олигарха Самвел Карапетян, под когото също започва „да се копае“.

24. Анулиран е договорът за предаване под контрола на „Ташир груп“ на акционерното дружество „Високоволтови електромрежи“, което е оставено под контрола на държавата.

25. Принуден е „Газпром Армения“ да намали цената на газа с 20% за семейства с ниски доходи. Намалената тарифа е установена за една година, до предсрочните избори.

26. Създадена е комисия за разработване на поправки в Избирателния кодекс преди предсрочните избори.

27. Разположени са вътрешни войски по границите с Турция и Азербайджан вместо намиращите се там сили на Федералната служба за сигурност на Руската федерация. Поети са под контрола на държавата ситуациите по границата с Турция.

вторник, юли 10, 2018

Разпадането на империята

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Русия все повече прилича на немощен старец, който е прекарал бурен, но безполезен живот - грабел, без да се замисли, унижавал с удоволствие, заплашвал да убие всички, само дето не се научил да работи. Сега, тракайки със зъбните си протези, гледа как всички го напускат - бавно, но уверено.

Геополитическата карта на бившата империя прилича сега на ивичесто одеяло, когато голяма част от покрайнините, или подкоремните области, както ги наричаше Солженицин, се опитват да се измъкнат от здравите потни обятия. Кремъл преглътна мълчаливо отиващите си балтийски страни, нервно и подрънквайки с оръжията си се смири със заминаването на Грузия, Молдова и Азербайджан, не ѝ достигнаха сили да удържи Туркменистан. Когато на империята обърна гръб и Украйна, стана ясно, че останалите ще бъдат удържани все по-трудно и по-трудно. Най-сговорчива от регионите беше Централна Азия, където в различна степен местните диктатори избираха собствен път, пазейки в спомените си руските завоевания от миналите векове, унижението с оскърбителното прозвище „нацмен“ [1], унищожаването на религията и традициите.

В началото на 1990-те години Борис Елцин не можа да се справи някак си с нещата – той разтури вече безжизнения Съюз на съветските социалистически републики, като имаше намерение да създаде обединение въз основата на предишните принципи за привързаност към имперския център. Местната номенклатура от бивши колети на Елцин в Комунистическата партия на Съветския съюз обаче се оказа по-повратлива – на тях им омръзна да се подчиняват на Кремъл, прииска им се да не са местни феодали, а управници и вождове. За Туркменистан няма какво толкова да се пише – като получи статут на „неутрална държава“ от ООН, страната живее по старите племенни принципи, двамата вождове усетиха вкуса на нефтодоларите и се затвориха в себе си. В Таджикистан руските войски инициираха успешно петгодишна гражданска война, като докараха върху танк диктатор, който управлява вече 26 години. Киргизстан от „остров на демокрацията“ се превърна в страна, където периодично се извършват преврати, но която остава вярна на Кремъл.

Казахстан и Узбекистан първоначално си съперничеха – двете страни се стремяха да станат център на централноазиатската политика. На Назарбаев му провървя по-малко – населението му е два пъти по-малко от това на Узбекистан, територията му е четири пъти по-голяма и цялата северна част на западната му граница е под зоркия поглед на Кремъл. Освен това в Казахстан има значителен компонент от „руския свят“, докато Узбекистан още в средата на 1990-те омота своите граници с бодлива тел, отказвайки се от руски военни бази и различен вид съветници. След Баткенските събития през 1999 и 2000 година [2] в Ташкент разбраха, че Кремъл няма да се примири, и страната се върна отново в Организацията на Договора за колективна сигурност [3]. Но след няколко години Узбекистан излезе окончателно оттам и вече няма намерение да се върне.

Нурсултан Назарбаев

Вероятно централноазиатските диктатори са си направили сметката, че избавлението от империята трябва да започне от идеологията. Говорещите руски език в Казахстан отначало се противяха, но след това свикнаха с това, че лидерът на страната Нурсултан Назарбаев връща казахските традиции и почти загубилия се в резултат от съветската нтернационализация казахски език. Освен това те научиха удивени, че Южното Предуралие и Южен Сибир са станали „руски свят“ едва през последните векове, а в действителност са били територия на номади, където казахите са разпъвали своите юрти чак до днешните Челябинска и Оренбургска област. Казахстан действаше бавно, но точно: столицата на страната беше преместена по-близо до руската граница, започна интензивно използване на казахския език, топонимията беше преобразувана в съответствие с граматиката на казахския език, заявено беше, че кирилицата ще бъде сменена с латиница.

Отношенията на Русия с Узбекистан се усложниха на практика веднага след разпадането на Съветския съюз. Комунистическият лидера на Узбекската съветска социалистическа република Ислам Каримов се досети първи да стане президент на още съветската страна, като скоро смени паметниците на Ленин с паметници на Амир Темур, Тамерлан и странеше от участие в постсъветските организации. Ислам Каримов беше предпазлив човек, изгради държавата според своите разбирания и получи от благодарното си обкръжение неофициалната титла „големият баща“, или „юртбаши“. От населението получи и други, често нелицеприятно титли, защото към своите поданици Ислам Каримов се отнасяше още по-бдително – тайна полиция и обичайните милиционери. Но Каримов имаше икономически потенциал – свой газ, плодотворни земи и трудолюбиво население. Като добави диктатура, бившият комунист получи страна, която, както се оказа, няма собствен „път“: мятане от турския към китайския модел, натиск от страна на Запада и Кремъл, запазване на своя клан и жестоки репресии. Новият президент Шавкат Мирзиеев си осигури подкрепата на Русия, като замина след избирането си за Москва. През последните месеци Ташкент започна да затопля и отношенията си със Запада.

Шавкат Мирзиеев

В средата на май Шавкат Мирзиеев посети за три дена Вашингтон: срещна се с Доналд Тръмп, с представители на Пентагона, с конгресмени и сенатори. Страните подписаха повече от петнадесет документа в различни сфери. Когато приключи посещението си, Шавкат Мирзиеев отбеляза, че САЩ подкрепят последователно Узбекистан: „След президентските избори в Узбекистан и САЩ отношенията между нашите страни достигнаха ново по-високо равнище. Названието на приетото съвместно заявление „Узбекистан и Съединените американски щати: начало на нова ера в стратегическото партньорство“ говори само за себе си. То свидетелства за нашите стремежи, насочени към далечна перспектива“. В резултат беше обсъдено развитието на търговско-икономическото сътрудничество между двете страни в областта на промишлеността, енергетиката и транспорта.

Кремъл отдавна е свикнал с това, че постсъветските лидери посещават периодично САЩ, като се връщат с пакет интересни проекти, но това, че Узбекистан подписа документи за военно сътрудничество, стана удар за Кремъл. Беше подписан план за петгодишно военно сътрудничество: министърът на отбраната на САЩ Джеймс Матис по време на срещата с президента на Узбекистан в Пентагона благодари за подкрепата на операциите на НАТО в Афганистан, а също така за „интегрирания подход“ на републиката съм съседите си в региона. Нещо повече, Тръмп и Мирзиеев се договориха да възобновят съвместната си работа за борба с тероризма и за съдействие за мира, стабилността и икономическото развитие в Афганистан. Мирзиеев каза, че е предложил своята „пълна подкрепа“ за новата стратегия на Тръмп по отношение на Афганистан. Преди посещението във Вашингтон Мирзиеев прие в Ташкент ръководителя на Централното командване на въоръжените сили на САЩ генерал Джозеф Вотел. Страните обсъдиха сътрудничеството във военната сфера, въпросите за обучението на узбекски военнослужещи в учебни заведения на САЩ и за снабдяване на армията на републиката с нови видове военна техники.

Рафаел Саттаров, експерт от мрежовия аналитичен проект Bilig Brains, коментира за проекта „Сегашно време“ целта на посещението: „Този въпрос е много сложен, защото „размразяването“ идва засега от един човек, а не от много хора, тоест всичко това е благодарение само на Мирзиеев. Елитът, какъвто си беше по времето на Каримов инертен, пасивен и повече репресивен, такъв и си остана. И Мирзиеев се опитва да промени хората, имам предвид в неговото обкръжение, във висшето ръководство, тези, които вече е невъзможно да бъдат променени“. Странно, но по време на посещението на президента на Узбекистан в САЩ стана известно, че Киргизстан е дал съгласие за откриване на втора руска военна база, Таджикистан също е готов да приеме усилване на отдавна съществуващата руска 201-ва дивизия.

Малко преди посещението на Мирзиеев в САЩ Нурсултан Назарбаев подписа закон, предвиждащ осигуряване на търговски транзит на специални товари през територията на Казахстан във връзка с участието на САЩ в усилията за стабилизиране и възстановяване на Афганистан. Законът се нарича „За ратифицирането на протокола за внасяне на промени в междуправителственото съглашение със САЩ за осигуряване на търговски железопътен транзит на специални товари през територията на Република Казахстан във връзка с участието на САЩ в усилията за стабилизиране и възстановяване на Ислямска република Афганистан“. Министърът на външните работи на Казахстан Кайрат Абдрахманов поясни, че през 2017 година американската страна се е обърнала с молба да се направят промени в действащия маршрут на транзита на специални товари за Афганистан. „По-специално от американска страна беше предложено да се включат пристанищата Курик и Актау в транзитния маршрут, което ще позволи да се доставят специални товари от територията на Азербайджан през Каспийско море в Казахстан и по-нататък с железопътен транспорт през гара Сариагаш, Келес или Бейнеу за Каракалпакстан в Узбекистан и по-нататък за Афганистан“ - каза министърът.

През 2014 година Кремъл застави Киртизстан да закрие американската военна база „Манас“, съществуваща от 2001 като база на НАТО, а от 2009 година - като база на ВВС на САЩ. След една година Русия закри базата на НАТО в Уляновск, създадена за транзит на товари в Афганистан, след като Дмитрий Медведев подписа постановление, отменящо разрешението за транзит на въоръжение и други военни товари на НАТО за Афганистан през руски територии. Но Кремъл не може да направи нищо с това, че НАТО си сътрудничи вече активно с половината постсъветски страни - три балтийски държави са пълноправни членки на Алианса, Грузия, Украйна, а сега Казахстан и Узбекистан - имат тесни отношения с НАТО. Още един удар за Путин беше посещението на 16 май в Беларус на представителна делегация на Североатлантическия пакт. В рамките на мероприятието се състоя поредното ежегодно съвещание, посветено на участието в процеса за планиране и оценка на силите по програмата на Алианса „Партньорство за мир“, съобщи пресслужбата на Министерството на отбраната на Беларус.

Империята се руши настойчиво – Кремъл се опитва да изглади своите проблеми, засилвайки пропагандата, но реално положението става все по-катастрофално: партньорите и приятелите в различна степен на интензивност се опитват да уредят своя живот, като не желаят повече да слушат подвиквания и оскърбления от Кремъл. Освен всичко в това във Вашингтон на Транскаспийския форум Туркменистан, Узбекистан, Азербайджан, Иран, Казахстан, Грузия, Турция и Афганистан обсъдиха проект за построяване на тръбопровод, който да заобикаля Русия. Този проект повтаря друг – за Транскаспийската железница, от който по-скоро ще се заинтересува Китай, защото страната вече отказа да превозва свои товари през Русия.

Никол Пашинян

Русия отслабва с всеки изминал ден след авантюрите в Грузия, Украйна и Сирия; отказвайки се от сътрудничеството, бившите „братя“ предпочитат истински стабилния Запад пред нервозните увещания на Кремъл. Брак по любов не се получи, сега става по сметка и със съвсем други партньори. Армения се зае със своята корупция, премиерът Никол Пашинян вече направи обнадеждаващи заявления за сближаване с ЕС и САЩ. Беларус е готова да отскочи във всеки момент, разбирайки, че следващата жертва след Украйна може да бъде тя. Само Киргизстан и Таджикистан запазват предишните „любовни връзки“, но грохващата Русия няма вече същия потенциал, който привличаше Бишкек и Душанбе. На империята ѝ остава съвсем малко.

---------------------------------------

1. Нацмен – руско съкращение на израза „национално малцинство“. Думата се използва за изразяване на презрително отношение към отделните представители на националните малцинства в Русия.

2. Баткенски събития - въоръжени сблъсъци между бойци на Узбекистанското ислямско движение (УИД) и въоръжените сили на Киргизия и Узбекистан. Предизвикани са от опити на УИД да проникне на територията на Узбекистан от Таджикистан през Киргизия.

3. Организацията на Договора за колективна сигурност - военен съюз в рамките на Общността на независимите държави.

понеделник, юли 09, 2018

За лустрацията

Лустрация „на две скорости“ обсъдила „Демократична България“!

Хора без работа.

Какви две скорости, какви пет стотинки - та нали цялата лустрационна скоростна кутия отдавна вече е излязла от строя и лежи на бунището, намерили се сега клошари да я измъкнат оттам, да ровят в нея и да се готвят да превключват зъбчатките с изронените зъбци: дело, обречено на провал.

За да се случи подобно благо нещо - като се има предвид, че всички останали ще бъдат против - на демократите им е необходимо пълно мнозинство в парламента и пълно мнозинство в министерския съвет - без тези две условия никаква лустрация не е възможна.

Но подобно щастие няма изглед да ги споходи в този техен нов-стар вид най-малко през близките двадесет години.

Дотогава всички бивши щатни служители на Комунистическата партия и бивши доносници на Държавна сигурност ще са или при Създателя, или ще имат нужда от някой, който да им сменя памперсите.

Няма да има обекти за лустриране.

На тяхно място, да, ще са техните деца и внуци (те и сега някои вече са!), но те - уви! - няма да попадат под клаузите на лустрационните правила.

Отдавна мина времето, когато от тази трънка можеше да изскочи заек.

Онова време, когато наистина имахме пълно мнозинство и в парламента, и в министерския съвет!

Помня обаче как точно тогава ръководството на Координационният съвет на СДС в Ихтиман беше атакувано и превзето с процедурни хватки от бивши щатни служители на Комсомола (младежката организация на Комунистическата партия!) и техни приятели.

Няколко души алармирахме за това централното ръководството на СДС в София, обърнахме се лично към Васил Гоцев, който отговаряше за Софийска област, с настояване да се вземат мерки по случая, при което големият демократ и антикомунист Гоцев реагира веднага... като си премести онази работа от единия крачол в другия.

Та значи - по онова време, когато имахме пълния потенциал да извършим пълна лустрация, не ни беше грижа, че вълкът се намества в собствената ни кошара, та сега ли, когато същият този вълк е изпоял вече всичките агнета, ще направим нещо.

Сега вече е късно за китка.

С подобни залъгалки „Демократична България“ може да предизвика ерекция единствено у сините „бетонни глави“.

Но само с бетонно твърди привърженици по време на избори се вземат четири-пет процента най-много.

А пет процента лустрация не правят.

Вместо да се заемат с партийно строителство, че нещата по места са се скапали тотално, демократите се занимават с плашене на гаргите.

Жалко...

неделя, юли 08, 2018

Нобелови лауреати – 1952 година

Арчър Мартин (Archer Martin)

1 март 1910 г. – 28 юли 2002 г.

Нобелова награда за химия (заедно с Ричард Синг)

(За откриването на метода разпределителна хроматография.)

Английският биохимик Арчър Джон Портър Мартин е роден в Лондон. Той е най-малкото от децата и единствен син в семейството на медицинската сестра Лилиан Кейт (Браун) и Уилям Арчър Портър Мартин. На 19 години Мартин постъпва в Кеймбриджкия университет, като получава стипендия, която му дава право да учи по специалността инженер химик. Но след като се запознава с биолога Дж. Б. С. Холдейн, Мартин проявява интерес към биологията и като променя посоката на научните си знания, получава през 1932 г. степента бакалавър по биохимия, а през 1936 г. – докторска степен.

Като студент в Кеймбриджкия университет Мартин работи в „Дан нютришънъл лаборатри“ (хранителната лаборатория на компанията „Дан“) над разделянето и обособяването на витамините. Благодарение на тази работа той придобива значителен опит при разделянето на тясно свързани помежду си химически компоненти с помощта на такива методи като фракционна дестилация, екстракция с разтворители и други аналогични технологии, свързани с разпределението на компонентите между две фази. При разпределение по метода на обратния поток, сместа, която предстои да бъде разделена, се разтваря последователно в два разтворителя, които не се смесват и които, преминавайки паралелно, се движат в две противоположни посоки. Понеже компонентите на сместа имат различни сходства с разтворителите, накрая се разделят на два потока. При хроматографския метод едната фаза преминава през друга, неподвижна твърда фаза, която притежава особен афинитет към анализираните вещества. Смесите се разделят на съставящите ги компоненти в зависимост от това кои от анализираните вещества се задържат по-силно от дадената фаза. Тъй като в случай, че се анализират оцветени вещества и отделните ивици могат да се видят, тази технология е получила названието си хроматография. А безцветните вещества се откриват с помощта на ултравиолетови лъчи или на химически индикатори, които дават цветна реакция с компонентите на сместа.

През 1906 г. руският ботаник Михаил Цвет разработва технология, наречена адсорбционна, или колонна хроматография, при която сложни смеси се пропускат през дълга стъклена тръба, напълнена с фино раздробени вещества. Скоростта на преминаване през тази смес от горната част на тръбата до долната зависи от привличането на молекулите от пълнителя и от скоростта на пропускане на разтворителя. Въпреки че този метод е удобен за разделяне на растителни пигменти, той е ограничен в избора на запълващи материали. Още като ученик Мартин конструира колона за фракционна дестилация от съединени бурканчета от кафе в своята намираща се в мазето на къщата лаборатория. По-късно Чарлз Мартин, научен ръководител на Мартин, му предлага да работи в сътрудничество с завършилия Кеймбриджкия университет Ричард Синг върху разделянето на аминокиселините, които са основа на белтъчните молекули. Опитите да се създаде приспособление за екстракция с обратни потоци, за да се анализират тези компоненти, не довеждат до успех, защото двамата не успяват да намерят удовлетворителна смес от движещи се срещуположно два подходящи разтворителя.

Мартин и Синг използват принципа на дестилация с обратни потоци в колонната хроматография. При този метод колона от силикагел, който задържа много добре водата, служи за неподвижна фаза, за подвижна фаза се използва хлороформ, а за индикатор – метилоранж. Анализът на разделените аминокиселини от реакцията им с нинхидрин (кристален окислител) и сравнението на индивидуалните им ивици с аналогични данни за чистите съединения позволява да се определи съставът на сместа от аминокиселини. Този аналитичен подход е наречен разпределителна хроматография, защото, макар в него да се използва технологията на хроматографията, той зависи и от химическото разпределение на разтвореното вещество между двата разтворителя, използвани в колоната. Носителят, използван за накрайник на колоната, е инертен и служи само за удържане на единия от потоците. За разлика от адсорбционната хроматография разпределителната хроматография позволява да се разшири изборът на разтвори и други материали.

През 1938 г. Мартин заема длъжността биохимик в лабораторията на Научноизследователската асоциация на вълнената промишленост, където по-късно започва да работи и Синг. Продължавайки да си сътрудничат, двамата учени откриват, че целулозата е добра среда за задържане на водата при колонната хроматография. Това откритие ги довежда през 1944 г. до разработването на метода на хартиената хроматография, при който като носител се използва хартиен филтър. В съответствие с този метод капка от подлаганата на анализ смес се слага на единия край на плосък хартиен филтър, който след това се поставя в стъклена вдлъбнатина в цилиндър, съдържащ органичен разтворител, наситен с вода. Хартията попива водата, докато другите вещества се движат надолу по нея под въздействието на капилярните сили. Аминокиселините, по-разтворими в органичната фаза, се движат заедно с органичния разтворител, а веществата, които са по-разтворими във водна фаза, остават близо до стартовата точка. След като хартията се вземе и се изсуши, може да се третира с химически индикатор, за да се види местоположението на всеки компонент, чиято миграция е характерна константа за всяка система от разтворители.

Двумерната хартиена хроматография (която протича последователно в две направления под прав ъгъл в различни системи от разтворители) осигурява и по-нататъшно разделяне и позволява да се анализират сложни смеси без много материални разходи и усилия. Хартиената хроматография е възприета бързо в много отрасли на химията и довежда до важни открития, засягащи структурата на белтъчините, антибиотиците, ваксините, полизахаридите и редките земни елементи.

През 1946 г. Мартин става ръководител на отдела за биохимични изследвания в „Бутс пюър дрог къмпани“, Нотингам. През следващите две години проучва разпределителната хроматография на мастните киселини, работейки към медицинския научноизследователски съвет на института „Листър“ в Лондон, а след това заема длъжността биохимик и ръководител на отдела по физическа химия в Националния институт за медицински изследвания в Мил хил (Лондон).

През 1953 г. Мартин, заедно с Е. Т. Джеймс, разработва метод за газовотечна хроматография. При този метод инертен газ, аргон, хелий или азот, служи за мобилна фаза, която тече над инертно твърдо вещество, напоено с нелетлива течност (силиконово масло или спирт с висока молекулярна маса). Този метод се оказва особено полезен за характеристика на мастни киселини и стероидни смеси, налични в количества, измерени в микрограмове.

От 1959 до 1970 г. Мартин е директор на „Абътсбъри лабортриз лимитейд“, след това в продължение на три години е консултант на „Уелкъм фаундейшън лимитейд“, след което става член на Съвета за медицински изследвания като професор по химия Съсекския университет.

През 1943 г. Мартин се жени за учителката Джудит Багенал. Семейството има три дъщери и двама сина. В младежките си години ученият се занимава с алпинизъм, планеризъм и джудо.

Многобройните награди на Мартин включват медала Берцелиус на Шведското медицинско дружество (1951 г.), наградата Джон Скот, присъждана от град Филаделфия (1958 г.), медалът Джон Прайс Уезтерил (1959 г.) и медала Франклин на Франклиновия институт (1959 г.), японския правителствен Орден на Изгряващото слънце (1972 г.) и медала Рандолф Мейджър на Кънектикътския университет (1979 г.). Той е член на Лондонското кралско дружество, а също така и на много други научни дружества.

Източник: http://n-t.ru/nl/hm/martin.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“