неделя, януари 31, 2021

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ПИСМО ОТ БЪЛГАРИН В ГАЛАЦ ДО СВОЙ ПОБРАТИМ В БУКУРЕЩ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 374

Писмо от българин в Галац до свой побратим в Букурещ

Галац, 5 февруари 1869 г.

Побратиме! В Букурещ

Писах Ви на 25. прошл. [миналия месец] и Ви известих за благополучното пристигане на Д. Левски в Цариград, и че в същия ден тръгнал за Румелия.

Отговарям сега на приятелското Ваше писмо [от] 1.текущ[ия месец], от което, като се уведомих за потребните, известявам Ви.

При всичко че знаете тука нашите духове, русофобията не Ви излиза. За спокойствие Ви казваме задето ми пишете, че имало готови руски пушки за българите, е вятърничава работа. Като че ли във Влашко са се довършили немците... Ние, брате, сме постоянни на началата си, затова излишно е да ни наставлявате.

Из неиздадения архив на ЦТ комитет

в Букурещ

събота, януари 30, 2021

АЛЕКСЕЙ НАВАЛНИЙ: ПИСМО ЗА ВАС!

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Привет. Пише ви Навалний от „Матроская тишина“ [1]. В моята килия има телевизор. По телевизора между другото казаха, че в събота в няколко града е имало малобройни митинги. Американското посолство, използвайки „фалшиви новини и TikTok“, примамило там млади хора. На мене ми се струва, че всичко не е било съвсем така.

Искам да ви кажа две важни думи: Корней Чуковский.

Всички в своето детство сте чели неговото стихотворение за страшната хлебарка, която крещяла и мърдала мустаци. Именно така хлебарката подчинила всичките животни в гората. Те се изплашили: а ако наистина ги изяде?

Това съвсем точно описва ставащото днес в Русия.

Хлебарката от приказката гладила позлатеното си коремче и говорела на животните: „Доведете ми, животни, своите дечица, сега ще ги изям за вечеря“. Животните падали в несвяст от ужас. Макар дълбоко в душата си да знаели, че хлебарката не може да изяде хипопотам. Даже малък.

Сега една шепа крадци, надянали мундири, пагони и еполети, са сложили на трона своя цар Брагета [2] и обявяват на 150-милионния народ: „Ние сме тук законът. Всичко, което не ни харесва, обявяваме за незаконно. И ще затворим всички, които се изправят срещу нас“.

И хората се страхуват. Кланят се на Брагета, макар че дълбоко в душите си знаят: не може да затвори всички.

Разследването за двореца на Путин е гледано вече от сто милиона души и 2% от тези зрители, ако излязат на улицата, ще бъдат достатъчни, за да освестят всички редовни посетители на аквадискотеката [3]. Те веднага ще престанат да мърдат мустаци.

Приветствам и прегръщам всички, които са разбрали тази проста математика и излязоха в събота на улицата, помнейки своите права и забравяйки своя страх.

Излизайте и по-нататък, не се страхувайте от нищо. Никой не иска да живее в страна, в която царят произвол и корупция. Мнозинството е на наша страна. Нека да го разбудим.

Ваш Алексей Навалний.

28 януари 2021 г.

БЕЛЕЖКА НА ПРЕВОДАЧА

1. Неофициално название на Следствения изолатор № 1 на руската Федералната служба за изпълнение на наказанията. Намира се на улица „Матроская тишина“ в Москва.

2. Част от старинното мъжко облекло: своеобразно джобче, в което се поставял мъжкият полов орган.

3. В двореца на Путин: зала с голям фонтан, чиито струи се осветяват в различни цветове под звуците на музика.

петък, януари 29, 2021

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1971 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / ЪРЛ СЪДЪРЛАНД

Ърл Съдърланд (Earl Sutherland)

19 ноември 1915 г. – 3 септември 1974 г.

Нобелова награда за физиология или медицина

(За откритията му, свързани с механизмите на хормоналното въздействие.)

Американският биохимик Ърл Уилбър Съдърланд е роден в малкото градче Бърлингейм в Източен Канзас. Той е петото от шестте деца в семейството. Баща му, който носи същото име като сина си, в продължение на десет години работи като фермер в Ню Мексико и Оклахома, след това се установява в Бърлингейм, където с помощта на съпругата си Едит Съдърланд (Харштън) и децата си поставя началото на производствен бизнес. В детството си Ърл има възможността да се разхожда на воля по горите и полетата и оттогава за цял живот запазена любов към природата. В училище той се занимава активно със спорт, особено с баскетбол, футбол и тенис. Книгата на Пол де Крайф "Ловци на микроби", разказваща в достъпна форма за дейността на Луи Пастьор и на други известни учени медици, пробужда интереса на младия Ърл към биологията и медицината.

През 1933 г. Съдърланд постъпва в колежа "Уошбърн" в град Топика (щат Канзас), но по време на Голямата депресия неговите родители се разоряват напълно. Прибавяйки към стипендията си средствата, които печели като санитар в местната болница, Съдърланд успява да продължи образованието си и през 1937 г. получава диплома на бакалавър. През същата година той започва да учи медицина в медицинското училище на Вашингтонския университет в Сейнт Луис. Курсът по фармакология там се води от Карл Кори и Съдърланд става негов студент. Той прави добро впечатление на Кори със своята работа и Кори му предлага длъжността на студент лаборант. Благодарение на това Съдърланд не само придобива представа за научната работа, но и установява трайни дружески отношения с Кори.

През 1942 г. Съдърланд получава медицинска диплома и, желаейки да се занимаваш с практическа медицина, постъпва като интернист в болницата "Барнс" в Сейнт Луис. В края на Втората световна война той е мобилизиран в армията и работи отначало като батальонен хирург, а след това като лекар във военна болница в Германия.

През 1945 г. Съдърланд е демобилизиран и се връща в Сейнт Луис. Там пред него се изправя проблемът да избере между медицинската практика и научната работа. След време той пише: „Кори ме убеди - не толкова с думи, колкото с конкретния си пример, че трябва да се заема с изследователска работа“. През следващите осем години Съдърланд работи във факултета по биохимия към Вашингтонския университет, първоначално като преподавател, а след това като адюнкт-професор. През това време той съсредоточава своите усилия върху две направления. Първо, заема се с изследване на фосфорилазата - фермент, който катализира деленето на гликогена в черния дроб и мускулите (гликогенът, когато е необходимо, се дели в организма до глюкоза – въглехидрат, който служи за източник на енергия). Второ, Съдърланд се опитва да определи по какъв начин хормоните адреналин (синтезиращ се в надбъбречната медула) и глюкагон (хормон на панкреаса) предизвикват освобождаване на глюкоза от черния дроб.

През 1953 г. Съдърланд оглавява факултета по фармакология в университета "Уестърн Ризърв" в Кливланд. По това време той установява, че първият етап от разпадането на гликогена в екстракти от черен дроб се стимулира от адреналина или от глюкагона, а след това се катализира от фосфорилазата. Изучавайки подробно фосфорилазата, Съдърланд открива, че в екстрактите от черен дроб има още два фермента: единият от тях превръща активната фосфорилаза в неактивна (при което се отделя неорганичен фосфат), а вторият реактивира неактивната фосфорилаза, като неорганичният фосфат се включва в нейната молекула. Този цикъл на фосфорилиране-дефосфорилиране е един от най-важните процеси, отговарящи за отделянето на енергия в организма.

По това време биохимиците от университета в Сиатъл (щат Вашингтон) Ъруин Кребс и Едмънд Фишер откриват същият фермент в мускулите и доказват, че реактивацията на фосфорилазата в мускулната тъкан протича в присъствието на нуклеотида аденозинтрифосфат (АТФ) и на специален фермент, който днес е известен под наименованието киназа на фосфорилазата. Основавайки се на тези данни, Съдърланд и неговият сътрудник Тиъдър Рол опитват да добавят към препаратите с неактивна фосфорилаза и АТФ хормони, за да установят кой е стимулаторът на активационните реакции. В резултат от това те да доказват, че в безклетъчните екстракти както адреналинът, така и глюкагонът предизвикват образуването на активна форма на фосфорилазата. Тъй като преди това се смята, че хормоните оказват пряко въздействие върху цялата клетка, това изследване довежда до нов поглед върху механизма за въздействие на хормоните - по-специално доказва, че влиянието на хормоните е молекулярен процес.

Продължавайки своите изследвания, Съдърланд открива неизвестно по-рано вещество: цикличния 3`, 5`-аденозинмонофосфат (ц-АМФ). Това вещество съдейства за превръщането на неактивната фосфорилаза в активна и отговаря за освобождаването на глюкоза в клетките. Откриването на ц-АМФ позволява на Съдърланд да формулира хипотезата за вторичните посредници при въздействието на хормоните, обясняваща по какъв начин хормоните предават сигнали на тъканите. Съдърланд предполага, че адреналинът и глюкагонът са първични посредници, които се отделят от местата на тяхното образуване и се пренасят с кръвта до тъканите. Там те се свързват с рецепторите на външната клетъчна повърхност и тази реакция служи за сигнал на клетките да повишат активността на аденилатциклазата - фермент, който се намира на вътрешната клетъчна повърхност. На свой ред активацията на аденилатциклазата предизвиква образуване на ц-АМФ, служещ за вторичен посредник (медиатор), стимулиращ специфичните функции на много вече налични в клетката ферменти. Подобни представи обясняват защо глюкагонът и адреналинът оказват върху клетките на черния дроб еднакво в качествено отношение въздействие.

Отначало изолирането на ц-АМФ не привлича особено вниманието на учените, но по-нататък те признават, че Съдърланд е открил нов биологичен принцип - общия механизъм за въздействието на много хормони. Нещо повече, той открива, че аденилатциклазата може да се активира не само от адреналина и глюкагона и че ц-АМФ въздейства не само върху фосфорилазата, но и върху други ферментни системи.

През 1963 г. Съдърланд става професор по физиология в университета "Вандербилт" в Нашвил (щат Тенеси) и там получава възможността да отделя цялото си време за научни изследвания. Като се съсредоточават изключително върху проучването на ц-АМФ, той и неговите колеги доказват, че това вещество служи за вторичен посредник (медиатор) при повече от дванадесет хормона на млекопитаещите. Освен това се оказва, че ц-АМФ участва в регулирането на активността на нервните клетки при бактериите. При някои амеби ц-АМФ служи като сигнал за обединяване на отделни клетки в репродуктивни агрегати. Присъствието на ц-АМФ както в многоклетъчните, така и в едноклетъчните организми свидетелства, че това вещество е започнало да играе ролята на регулатор в клетъчните процеси още от много ранни стадии на еволюцията.

По времето, когато Съдърланд получава Нобеловата награда, повече от две хиляди изследователи проучват ц-АМФ. Неговото откриване води до появата на нови области в най-различни дисциплини: от ендокринологията до онкологията и дори психиатрията, тъй като, по думите на Съдърланд, това вещество "влияе върху всичко - от паметта до краищата на пръстите". От 1971 г. Съдърланд започва да проучва цикличния 3`, 5`-гуанозин-монофосфат (ц-ГМФ), който, също като ц-АМФ, е широко разпространен в тъканите на млекопитаещите и на нисшите животни. През 1973 година Съдърланд се мести в университета "Маями". Една година по-късно умира след силен кръвоизлив в хранопровода.

През 1937 г. Съдърланд се жени за Милдред Райс. Този брак завършва с развод. През 1963 г. той се жени за Клаудия Себесте. Семейството има четири деца. За Съдърланд говорят като за отворен, общителен и добродушен човек. Според Карл Кори няколко черти определят научните успехи на Съдърланд: "Първо, и вероятно най-главното, е, че той е надарен с интуиция. Той може да осъществи нужния експеримент в най-подходящото време, без да разбира добре защо прави точно така. Второ, неговата интуиция е развита дотолкова, че ражда удивително упорство... Трето, той е прекрасен лабораторен изследовател, който може да си спомни всеки експеримент, направен някога от него или от неговите сътрудници". Към тези черти трябва да се добавят, казва Кори, "честолюбието, огромната енергия и яркостта и оригиналността на решенията".

Освен с Нобелова награда Съдърланд е удостоен с наградата Торалд Солмен за фармакология на Американското дружество по фармакология и експериментална терапия (1969 г.), с награда Диксън за медицина на Питсбъргския университет (1970 г.), с награда Албърт Лакстър за фундаментални медицински изследвания (1970 г.) и с наградата за научни постижения на Американската кардиологична асоциация (1971 г.). Той е член на Американското дружество на биохимиците, на Американското химическо дружество, на Американското дружество по фармакология и експериментална терапия и на Американската асоциация за съдействие на научното развитие. Присъствали са му научни степени от Йейлския и Вашингтонския университет.

Превод от руски: Павел БорлаугНиколов



четвъртък, януари 28, 2021

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА

Какво ни прави впечатление в „Деянията на Тома“?

Преди всичко радикалната разлика на много обичаи и ритуали от обичаите и ритуалите на римската църква.

Това се отнася и за названията: Тома и неговата община никъде не наричат себе си „християни“. Те са „братя“, „светци“, „чисти“ и последователи на „Пътя, който види нагоре“ [1].

Това се отнася и за начина на живот: Тома „не яде и не пие“, иначе казано - не яде месо и не пие вино. Което твърдение неволно ни напомня четиридесетте сикарии, които се заклели да не ядат и да не пият, докато не убият Павел (Деяния, 23:21).

Тома категорично не признава никакви плътски сношения, поне за светците, които приживе са станали съд за духа на Христос.

Този суров, аскетичен, демонстриращ крайно въздържане Юда Близнак прилича много по своето поведение на Яков Праведника, брата на Исус, който бил несменяем ръководител на християнската община в продължение на тридесет години след смъртта на брат си. Яков Праведника също не ядял месо и не пиел вино, а коленете му били мазолести от молитвите за народа. Затова пък Тома съвсем не прилича на постпавловия Исус, който пирува весело с митари, а от упреците на шокираните аскети се измъква с ловкия софизъм: „Не съм дошъл да призова праведните, а грешните за покаяние“ (Матей 9:13).

Това още повече се отнася за обредите.

Тома не „кръщава“, а „запечатва“. Разликата в терминологията като че ли не е особено голяма и думата „печат“ в значение на кръщаване се употребява в много християнски текстове. Но тук е важно това, че, което вече сме отбелязали, значението на думата „от“ на иврит е малко по-широко от думата „печат“. Тази дума носи в себе си мощен магически оттенък. „От“ е и печат, и белег, и знак, и знамение. „От“ поставя Господ на Каин, „от“ (в множествено число „отот“) поставя Мойсей. „Печатът“ е могъщ магически белег, талисман, който позволява само на „запечатаните“ сто четиридесет и четири хиляди избрани евреи от „Откровението на Йоан Богослов“ да се спасят от злите скакалци и от хиацинтовите коне (Откровение, 7:4).

Освен това „печатите“, които Тома поставя, са два. Първият „печат“ е обикновено водно кръщаване. След него „запечатаният“ чува бога, но не го вижда.

Вторият печат е Помазването. „И апостолът взе масло и го изля върху главите им и ги помаза“ [2]. След като цар Гундафор и неговия брат били запечатани с първия печат, те можели да чуят бога. А когато били запечатани с втория печат, те можели да го видят. „И когато те бяха запечатани, пред тях се появи юноша със запален факел, така че техните светилници помръкнаха при приближаването на неговата светлина“ [3].

Този юноша със запаления факел удивително ни напомня не само ангел, но и двамата традиционни спътници на Митра, Каут и Каутопат, изобразявани като юноши с факли, насочени нагоре и надолу. Напомнят ни и за мястото на произхода на текста: Едеса, където имало арабски култ към боговете близнаци Азиз и Моним, Сутрешната и Вечерната Звезда [4].

Но най-вече церемонията с двата стадия на Посвещение, след първия от който можело да се чува бога, а след втория - да се вижда, ни отпраща към основната забрана на ортодоксалния юдаизъм: забраната да се вижда бога. Ритуалът, който практикува Тома, не е нещо друго, а много успешен начин да се преодолее тази забрана. Да, съобщават ни авторите на ритуала, в действителност такъв проблем има. Недостатъчно посветените хора - например пророк Еремия - могат само да чуват бога. Но тези, които са преминали през втората степен на инициация, могат и да го виждат. Помазването, което дава възможност да се вижда Бога, се споменава пряко в гностичното „Евангелие от Филип“ като втора степен на инициация на вярващия след Кръщаването [5].

Освен това Тома причестява своите ученици не с хляб и вино, както прави римската църква, а с хляб и вода [6]. Кой вариант е по-автентичен: с виното или с водата?

Римската църква настоявала, разбира се, на виното, а водата обявявала за зловредна ерес на енкратизма.

Но ние почти точно можем да кажем кой първи е причестявал своите ученици с вино: апостол Павел.

В 1-то послание до коринтяните Павел казва: „Защото аз от Господа приех това, което ви и предадох - че Господ Иисус през нощта, когато беше предаден, взе хляб и като благодари, разчупи и каза: Това е Моето тяло, което е (разчупено) за вас; това правете за Мое възпоменание. Така взе и чашата след вечерята и каза: Тази чаша е Новият Завет в Моята кръв; това правете всеки път, когато пиете, за Мое възпоменание“ (1 Коринтяни, 11:23-25).

Разбира се, вместо думата „вино“ Павел казва „моята кръв“, но почти не трябва да се съмняваме, че има предвид именно вино. При това Павел не се позовава в този текст на никакви пожизнени Исусови ученици, които заедно с Исус са били на тайната вечеря и съвсем точно са помнили какво е направил учителят. Той се позовава на своята лична аудиенция на третото небе.

Апостол Павел не прави впечатление на извънредно аскетичен човек. Откровено казано, той обичал да си поживее. И, като всеки религиозен лидер, бил склонен да оправдава желанията си с позоваване на Божията воля. Просто казано, апостол Павел не искал да се отказва от виното и затова казал, че да пие вино му е заповядал Исус. Нещо повече, той нарекъл това вино „кръв Христова“!

Напротив, неговите противници (същите тези четиридесет сикарии, които се заклели да не ядат месо и да не пият вино) били много по-аскетични. Ние даже можем да си представим как трапезните навици на Павел са ги дразнили не по-малко от неговите възгледи.

Ритуалите за причастяване с хляб и вода се запазили дълго време, при това на различни места в империята. Ето че даже през III век Киприан, епископът на Картаген, бил принуден да напише дълго писмо, упрекващо подведомствените му епископи в това, че причастяват вярващите с хляб и вода. Съдейки по негодуванието на Киприан, тези епископи в Африка са били мнозинство [7].

Иначе казано, лесно можем да предположим, че аскетичната практика за причастие с хляб и вода е била не по-малко, ако не и повече древна, от навика на апостол Павел да пийва вино.

А церемонията с Помазването?

Ще напомним, между другото, че думата Христос е превод на думата „Месия“ (Машиах) и двете думи означават на гръцки и на иврит едно и също нещо – Помазаник.

Гностиците обещали, че техните адепти могат да станат нови Христосовци, нови Помазаници. Затова церемонията Помазване в гностичната християнство винаги присъства в най-възвишен вид.

Помазването е именно превръщане на вярващия в Помазаник/Христос. Именно в такъв вид този ритуал присъства и в ранното „Откровение на Йоан Богослов“, където сто четиридесет и четири хиляди избрани стават „царе и свещеници на нашия Бог“ (Откровение, 5:10). „Откровението“ ги нарича царе, защото „те ще царуват над земята“.

И ето тук се сблъскваме с една парадоксална ситуация. Факт е, че в каноничните евангелия церемония Помазване на Помазаника за цар няма.

Вместо това в тях се разказват доста странната история как веднъж Исус бил в дома на някакъв прокажен и там дошла някаква проститутка и му изляла на главата масло.

„И когато Той беше във Витания и седеше на трапезата в къщата на прокажения Симон, дойде една жена, която имаше алабастрен съд с миро от чист и скъпоценен нард. И като счупи съда, изля мирото на главата Му“ (Марк 14:3) - съобщава Марк.

Наистина, Марк не казва че тази жена е била проститутка. Но го казва Лука.

Ще напомним, че в юдаизма жените - да не говорим за проститутките - не можели да бъдат свещеници и не можели да изпълняват никакви обреди. Най-вече не можели да помазват за цар. А прокажените се смятали за ритуално нечисти. Тях не ги пускали в Храма

Така, според каноническите Евангелия, помазването на помазаника Христос станало в дома на прокажен – иначе казано - на място, което било напълно забранено за юдея от гледна точка на ритуалната чистота. А Христос бил помазан от проститутка, с други думи – пак същество, негодно да помазва цар.

Как да разбираме този странен разказ?

Много просто. Какво е Помазване за цар? Това е въстание срещу римските власти. Това е престъпление, което се нарича crimen laesae maiestatis и означава престъпление в ущърб на величието на императора. Според Lex Julia maiestatis, приет от Цезар през 46 г. пр. н. е. и повторно от Август през 8 г., това престъпление се наказвало със смърт, независимо от размера на деянието.

Затова Марк, а след него и другите евангелисти се постарали да окарикатурят максимално тази церемония и да я обърнат с хастара навън.

Да, Исус е бил помазан – съобщават те. Но тази церемония нямала никакво отношение към церемонията, която извършил великият пророк Самуил като помазал Давид (1 Царе, 16:13), тя нямала никакво отношение към церемонията, която извършил първосвещеникът Садок, като помазал Соломон за цар ( Царе, 1:39), нямала отношение и към Ииуй, когото Господ помазал да изтреби дома на Ахав (2 Паралипоменон, 22:7). И изобщо - това не било Помазване за цар, а приготвяне за погребение (Матей, 26:7; Марк,14:9; Йоан, 12:8).

И ето, виждаме, че „Деянията на Тома“, написани извън пределите на империята, иначе казано – там, където Lex Julia maiestatis не действал, и гностичното християнство запазили церемонията Помазване в нейното ранно, величествено значение, такова, каквото го намираме в „Откровението на Йоан Богослов“. Никакви проститутки, никакви прокажени и никакви жени: помазан е Цар и това е направено от Пророк, Близнак на Господа.

БЕЛЕЖКИ

1. The Acts of Thomas, 1, 10, 10.

2. The Acts of Thomas. 2, 27, 4.

3. The Acts of Thomas. 2, 27, 11.

4. F. Cumont. Le culte de Mithras a Edesse, Revue Archeologique, 1888. P. 95–98.

5 The Gospel of Philip, 67, 27–30.

6 За практиката да се причестява с хляб и вода виж: Andew McGowan, Ascetic Eucharists: Food and Drink in Early Christian Ritual Meals. Oxford, Clarendon, 1999. P. 252–270.

7 Cyprian. Epistle 62, Ante-Nicene Fathers. Vol. 5 / Edited by Alexander Roberts, James Donaldson and A. Cleveland Coxe (Buffalo, NY: Christian Literature Publishing Co., 1886).

(Следва)

сряда, януари 27, 2021

МНОЖЕСТВО НАЧИНИ ДА УМРЕШ В ДРЕВНИЯ РИМ

ИЗТОЧНИК: EL PAIS

ПРЕВОД ОТ ИСПАНСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

В книга на историчката Емма Саутън се разказва за благосклонното отношение към умишлената смърт в римското общество

“Нерон пред трупан а майка си Агрипина“, Артуро Монтеро и Калво

Гладиаторската школа на Лентул Батиат в Капуа (на няколко километра от Неапол), 73 г. пр. н. е. Двама патриции и съпругите им отиват там, за да уговорят борба между две двойки гладиатори. Те предлагат астрономическа сума, но при условие, че битката ще бъде на живот и смърт [1]. На арената излизат етиопец и тракиец. Те се бият самоотвержено един срещу друг, докато патрициите говорят спокойно в ложата за политическата обстановка в Рим. Етиопецът успява да събори тракиеца и насочва тризъбеца си към гърлото му, а той затваря очите си в очакване на края. Етиопецът поглежда към ложата и една от жените обръща палеца си надолу: тракийският гладиатор трябва да умре. Но етиопецът се колебае: защо трябва да се подчини на жестоката и капризна заповед и да убие своя приятел? Колебанието му прераства в гняв и той хвърля тризъбеца си към аристократите, насядали в ложата. Всеки, който е гледал филма „Спартак“, най-значимия пеплум в историята на киното, е запомнил този незабравим момент. Етиопецът пощадява живота на Спартак, но в Рим животът, сам по себе си, няма стойност. Отнася се за всички. Само тези, които са много богати или са постигнали военни или политически успехи, имат нещо като право на живот.

„Малко общества са се отнасяли благосклонно към предумишленото убийство на мъже и жени до такава степен като римляните, които и се наслаждавали от него“ – казва Емма Саутън в увода към книгата си „Кръв на Форума. Убийствата в Древния Рим“ [2], публикувана от „Пасадо и презенте“ в края на 2020 година. Това е второто произведение на младата британска авторка, която вече ни изненада много приятно с книгата „Агрипина. Първата императрица на Рим“, публикувана от същото издателство и разказваща за Агрипина Младша, съпруга и племенница на Клавдий и майка на Нерон. „Културата на Рим се основавала на робството и войната и за да значи нещо животът на някой човек за римското управление, той трябвало да има видим принос в това отношение. Само хората с висока dignitas (чест) и fama (репутация) били защитавани от държавата“ – уточнява Саутън. Това не означава, че римляните не оплаквали смъртта в семейството или на лично равнище. Оплаквали даже тези, които попадали в робство. „Въпросът е в това, че подобни смъртни случаи не оказвали влияние на по-високо културно равнище. Човешкият живот бил доста несъществен“ – пояснява историчката.

Книгата на Емма Саутън, издадена от „Пасадо и презенте“

Който и да вземе в ръцете си „Кръв на Форума“, едва ли ще остави книгата, преди да стигне до последната ѝ страница. Със забавен, свеж и дързък стил докторката по древна история от Бирмингамския университет потапя читателя в най-мрачния свят на една толкова сложна и привлекателна цивилизация, каквато е Древният Рим. Има автори, които знаят как да подхождат към широката публика при разглеждането на сложни области, и Емма Саутън се справя майсторски с това.

Посредством схема от триади кратки истории, засягащи убийствата на всички социални и политически равнища, историчката представя престъпленията и смъртта в семейството, в Сената, сред императорите, с използване на магия...

По този начин читателят се оказва в центъра на забавни ситуации, като тази, когато император Тиберий се превръща в нещо като римската Мис Марпъл, разследвайки на самото местопрестъпление смъртта на Апрония, съпругата на претора Плавций Силван. Историкът Пол Вейн твърди, че римляните страдали от „национална невроза“, свързана с отцеубийството. Тези, които са търсили в Интернет значението на израза poena cullei, знаят, че именно това очаквало в Древния Рим тези, които се осмелявали да убият своите родители. Наричали го наказание в чувал и наказанието било ужасно [3]. Който не е чувал за тази страхотия, ще научи за нея най-добре, когато прочете „Кръв на Форума“, защото ще усети жестокостта, на която били способни римляните, но и ще си прекара добре времето. А като последно – все някой трябва да бъде и първият сериен убиец в историята. Тази роля е запазена за Локуста, най-известната отровителка в Рим. Светоний пише, че Нерон използвал три пъти нейното изкуство, опитвайки се да убие майка си Агрипина. Това, което Нерон не знаел, казва Ема Саутън, е , че „планът му се провалил, защото Агрипина пиела няколко противоотрови на ден“ (които само Локуста би могла да ѝ даде).

Робовладелческият характер на римската държава е необходим за разбирането на римската цивилизация. Робите били еритроцитите на римското кръвообращение, неговата социална и икономическа база. „Робството е основната слава на Рим. Когато Юлий Цезар се върнал от Галия, обявил, че е убил един милион гали и е поробил още един милион. Робството осигурявало гладкото функциониране на държавата и я направило толкова богата и цивилизована, колкото била“ – казва Емма Саутън. Римляните и свободните жители на империята можели да станат жертви на произволно насилие, но то било несравнимо по-незначително от насилието над робите, така огромно, че е неизмеримо, защото животът на роба струвал колкото един предмет от бита или едно домашно животно. „Рим бил изграден върху гнета и страданията на милиони поробени хора в продължение на много векове и точно по този въпрос трябва да се говори“ – подчертава британската авторка.

Сцена от филма „Юлий Цезар“ (Джоузеф Манкевич, 1953 г.)

Обработката на римските източници не е лесна, когато става дума за нещо като убийствата в историята на Рим. Пример за това е случаят с Юлий Цезар, за когото има многобройни документи от негово време, но не и от времето, когато е извършено престъплението. В своето произведение Саутън предлага ключове за разгадаване на древните източници, на техните позиции и на техните слабости, сред които изпъква особено женомразството. В Рим манипулирането с информация се практикувало свободно и наличието на ключове, помагащи да разберем до каква степен са надеждни римските източници, трябва да се цени. След толкова натрупване на смърт и насилие Ема Саутън пояснява в края на своята книга: „Хвърляйки поглед върху убийствата в римския свят, успяваме да си ги представим от гледна точка на безпомощните, на жертвите, на загубилите, а не само на победителите. Убийствата ни позволяват да разберем колко си приличаме с римляните и, едновременно с това, колко се различаваме от тях“.

ИМПЕРАТОР НА РИМ, ВИСОКО РИСКОВА ПОЗИЦИЯ

Когато проучвате безпристрастната статистика и броя на убитите римски императори – 58% от тях са убити или са завършили живота си със самоубийство, а средното им време на управление е 7,8 години, – не може да избегнете въпроса как Империята, като политическа система, е успявала да се противопостави на това равнище на насилие по отношение на върховната власт. На изображението горе виждаме златна монета с Калигула, първия убит император, и баща му Германик (вдясно) на обратната страна. Според Емма Стаутън успешният император трябвало да бъде силен военачалник – за да управлява армията, квалифициран в областта на дипломацията политик – за да контролира Сената, и харизматична и щедра личност – за да спечели благоразположението на римския народ. „Това, което прави римската имперска система наистина слаба, е, че след 69 г. (след края на юлио-клавдиевата династия) всеки можел да стане император. Не се искало кръвно родство или изпитание, което да бъде преодоляно. Всеки с меч в ръката можел да опита“ – подчертава историчката.

Според британската авторка всичките значителни политически преобразования в Рим са осъществени с убийства, а идеята на някой римски лидер да въстане и да убие лошия управник била фундаментална част от римската идентичност. „В повечето случаи това давало възможност на едни лоши хора да убият други лоши хора, но понякога някой човек, когото не бихме сметнали за добър, но поне бил популярен, убивал някой лош човек“ – завършва иронично Емма Саутън.

БЕЛЕЖКА НА ПРЕВОДАЧА

1. Гладиаторските битки в повечето случаи завършвали без човешки жертви, защото се водели до падане на единия от противниците. Смъртта на някой гладиатор можела да бъде пожелана от публиката, но това ставало тогава, когато въпросният гладиатор не показвал достатъчно мъжество и умения в битката. Обучението на един гладиатор струвало неимоверно скъпо, за да се разхищават гладиаторите с лека ръка.

2. Това е испанското заглавие: „Sangre en el Foro. Los asesinatos de la Antigua Roma“. Английското е: „A Fatal Thing Happened on the Way to the Forum. Murder in Ancient Rome“

3. Виновникът за убийство на родител се завързвал в чувал, като заедно с него се поставяли различни животни, и чувалът се хвърлял във водоем.

вторник, януари 26, 2021

ДЖАМБАТИСТА БАЗИЛЕ / „ПРИКАЗКА НА ПРИКАЗКИТЕ ИЛИ ЗАБАВА ЗА МАЛКИ ДЕЦА“ / „РОЗЕЛА“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА, ГЪЛЪБИЦАТА, МАЛКАТА РОБИНЯ, РЕЗЕТО, КУМЪТ.

ДЕН ТРЕТИ: КАНЕТЕЛА, БЕЗРЪКАТА ПЕНТА, ЛИКЪТ, УМНАТА ЛИКАРДА, ХЛЕБАРКАТА, МИШКАТА И ЩУРЕЦЪТ, ЧЕСНОВАТА ЛЕХА, КОРВЕТО, ГЛУПАКЪТ.

РОЗЕЛА

(ROSELLA)

Девета забава от третия ден

В ЖЕЛАНИЕТО СИ ДА СЕ ИЗКЪПЕ С КРЪВ ТУРСКИЯТ СУЛТАН ПЛЕНЯВА ЕДИН ПРИНЦ. ДЪЩЕРЯ МУ СЕ ВЛЮБВА В ПЛЕННИКА И ДВАМА БЯГАТ. КОГАТО МАЙКАТА НА МОМИЧЕТО СЕ ОПИТВА ДА ГИ ДОГОНИ, ПРИНЦЪТ Ѝ ОТРЯЗВА РЪЦЕТЕ. СУЛТАНЪТ УМИРА ОТ ОТЧАЯНИЕ. А ТЪЙ КАТО МАЙКАТА Е ПРОКЛЕЛА ДЪЩЕРЯ СИ, ПРИНЦЪТ ЗАБРАВЯ ЗА СВОЯТА ЛЮБИМА. СЛЕД МНОГО СТАРАНИЯ НА ДЕВОЙКАТА ПАМЕТТА МУ СЕ ВРЪЩА И ТЕ ЗАЖИВЯВАТ РАДОСТНО И ЩАСТЛИВО.

Като изслушали разказа на Паола с голямо удоволствие, всички се съгласили, че бащата бил прав, като искал да научи сина си на ум и разум, макар че в случая за сина му пропяла кукувица [1] и неговите приятели омесили тестото, а той получил макароните. Но дошъл ред на Чометела да разказва и тя започнала така:

- Който живее лошо, не може да умре добре и ако някой направи изключение от това правило, той е като бяла врана. Защото този, който сее трева, няма да отгледа пшеница, а този, който сее млечка, няма да събере зеле. И за да не кажете, че ви лъжа, чуйте тази история и ми се отплатете с отворени уши и затворени уста, докато се опитвам да ви доставя това удоволствие.

Живял някога един турски султан, който, страдайки от проказа, не можел да намери лек за болестта си. И лекарите, като не знаели какво да правят, за да се отърват от настойчивите молби на своя пациент, намислили да му предложат нещо, което смятали за непостижимо, и му казали, че трябва да се изкъпе с благородната кръв на някой принц.

Щом чул страховитата рецепта, която му предписали, султанът, който желаел много да се излекува, изпратил веднага голям отряд войници по море със заповед да търсят навсякъде и с помощта на шпиони и велики обещания да намерят и да заловят някой принц.

Минавайки покрай Фонте Киаро [2], войниците се натъкнали на една лодка, с която плавал за свое удоволствие Паолучо, синът на краля на тази страна, когото веднага хванали и откарали в Константинопол. Там лекарите, не толкова от жал към нещастния принц, колкото мислейки за себе си, защото - ако къпането не се окажело полезно, щели да си изпатят, решили да протакат лечението възможно най-дълго. Те убедили султана, че пленникът тъгува много за свободата си, която проиграл като на „три седмици“ [3], че размътената му кръв ще донесе повече вреда, отколкото полза и затова не трябва да се бърза с лекарството, докато принцът не излезе от меланхоличното си настроение, а за да стане кръвта му полезна, трябва да бъде забавляван и подкрепян с питателна храна.

За да направи принца щастлив, султанът го настанил в една прекрасна градина, която Пролетта си взела за вечно владение и в която фонтаните се състезавали с птиците и свежия вятър кой по-добре пее и ромоли. Той довел там и дъщеря си Розела, залъгвайки принца с надеждата, че ще му я даде за жена. Но Розела, щом видяла красивия принц, паднала в мрежите на любовта, а желанията ѝ се преплели с желанията на Паолучо, така че и двамата били стегнати в пръстена на взаимното влечение.

Когато дошло време котките да се разпалят, а Слънцето да се наслади на сблъсъка си с небесния Овен [4], Розела научила за решението на лекарите да заколят принца и да приготвят вана за турския султан, защото през пролетта кръвта придобива най-добри качества. Баща ѝ скрил това от нея, но поради вълшебния си дар, който получила от своята майка, тя разбрала за гибелния замисъл срещу нейния любим. Розела не се бавила и като донесла на принца един прекрасен меч, му рекла: „Любими мой, ако искаш да получиш свободата, която толкова цениш, и да си спасиш живота, който ти е толкова сладък, не си губи времето: бягай с бързината на заек към пристанището, където ще намериш един кораб. Влез в него и ме чакай там, защото с вълшебната сила на този меч моряците на кораба ще те приемат с почести, каквито се полагат на император“.

Паолучо, като видял, че че се отваря такъв широк път за спасение, взел меча и тръгнал към брега, където, след като намерил кораба, бил посрещнат с велики почести от тези, които се намирали на него. В същото време Розела, като омагьосала един лист хартия, го пъхнала незабелязано и тихо в джоба на майка си, която веднага потънала в дълбок сън, от който никой не можел да я изтръгне. Тогава Розела, като взела един вързоп с драгоценности, хукнал към кораба, където бил принцът, и вдигнали платната.

Междувременно султанът влязъл в градината и като не намерил там нито дъщеря си, нито принца, вдигнал тревога и хукнал при жена си. Но не могъл да събуди спящата нито с викове, нито с дърпане за носа. Той помислил, че е изгубила съзнание, повикал придворните ѝ приятелки и ги накарал да я съблекат. Когато свалили полата ѝ, магията се разпаднала и тя се събудила с вик: „О, тази изменница, дъщеря ти, направи това! Тя избяга с принца! Но не се безпокой: аз ще изправя кривото и ще скъся дългото!“

След тези думи тя се спуснала разярена към пристанището, хвърлила в морето лист от дърво и то се превърнало в стройна фелука, с която отплавала да преследва бегълците. И макар че майка ѝ била невидима, Розела видяла с очите на своето вълшебство надигащата се опасност и казала на Паолучо: „Сърце мое, извади меча, тичай на кърмата и щом чуеш шум от вериги и куки, удряй пред себе си, както се удря прасе през очите, а който си изпати, така му се пада. Иначе сме загубени“.

Като видял, че става напечено, принцът застанал в очакване. И веднага щом фелуката приближила и султанката хвърлила една верига с кука на края, нанесъл силен удар отляво, който, за щастие, отсякъл ръцете ѝ. Пищейки като душа в ада, тя проклела дъщеря си: щом принцът стъпи на родна земя, да я забрави. След което се върнала в Турция, явила се пред мъжа си, показала му мъчителното зрелище и му казала: „Ето, мъжо, как и двамата загубихме съдбоносната игра: ти се лиши от здраве, аз се лиших от живот“. С тези думи дъхът ѝ напуснал тялото и тя отишла да плати уроците на своя учител, който я посветил в занаята [5]. Едновременно с нея султанът скочил като козел в морето на отчаянието, и – студен като сняг, заминал също за жежкия дом [6].

А Паолучо, като стигнал до Фонте Киаро, казал на Розела да го чака на кораба, защото ще отиде да доведе хора и карети, за да я отведе триумфално в дома си. Но щом стъпил на земята, Розела изчезнала от ума му. И когато отишъл в кралския дворец, баща му и майка му го посрещнали с безконечни ласки сред празненства и фойерверки, които дълго нямало да бъдат забравени.

След три дена, като чакала напразно Паолучо, Розела си спомнила за проклятието на майка си и се ядосала много, че не успяла да се предпази навреме. Ето защо слязла отчаяна на сушата и наела една къща срещу двореца, за да се опита за върне по някакъв начин спомена на принца за дълга му пред нея.

Но придворните, които обичат да си пъхат носа навсякъде, видели новата птичка, появила се в къщата, не можели да се откъснат от нейната красота - а тя надхвърляла всякакви граници, не се подчинявала на никакви мерки, довеждала до девета степен [7] на възхищение, опустошавала разсъдъка, изумявала до загуба на чувствата - и закръжили около Розела като комари, разхождайки се всеки ден под прозорците ѝ. Сонетите летели един след друг, посланията се носели като бурна река, серенадите замайвали главата, а въздушните целувки чак ставали досадни. Всички един през друг се целели в една мишена, и всички, пияни от любов, напирали да пробият дупка в изящната бъчва.

А Розела, като знаела къде е пристанището за нейната лодка, се усмихвала на всички, развличала всички, давала им надежди. Накрая, в желанието си да завърже чувала, тя се договорила тайно с един рицар от висок ранг, че ако ѝ даде хиляда дуката и подобаваща рокля, ще може да прекара с нея нощта, а тя ще му позволи да използва банковата сметка на нейните чувства. Нещастният влюбен, чиито очи били завързани с кърпата на страстта, хукнал да събира нужната сума и, като взел заем от един търговец, купил парче скъпоценен плат, обработен от двата края, след което започнал да чака с нетърпение времето, когато Слънцето ще смени Луната, за да откъсне плодовете на своите желания. Като настъпила нощта, той отишъл тайно в дома на Розела, която намерил лежаща в красиво легло, подобна на Венера сред цветна поляна. Тя му казала много нежно да затвори вратата, а след това да легне при нея.

Рицарят, на когото се сторило, че това е нещо незначително в сравнение с предстоящата неземна радост, отишъл да затвори вратата; но всеки път, когато я затворел, тя се отваряла широко; той я затварял, тя пак се отваряла, все едно играейки си с него на сека молека [8], и с това насам-натам минала цялата нощ. А когато Слънцето засяло със златни лъчи полето, разорано от Зората, той все още се сражавал с проклетата врата, без да може да я заключи. И като добавка изслушал дълга лекция от Розела, която го нарекла некадърник, който не може една врата да затвори, а напира да отвори ковчежето с удоволствията на Амур. Така че, подигран, смутен, унизен, с разпалена глава и замръзнала опашка, нещастникът се измъкнал навън.

На втората вечер Розела си уговорила среща с друг барон и поискала сто дуката и друга рокля. Рицарят заложил всичкото си злато и сребро при евреите, за да удовлетвори страстта, която след най-високата точка на насладата води до покаяние. И щом Нощта, като срамежлива просякиня, покрила лицето си с пелерина, за да изпроси милостинята на мълчанието, той отишъл в дома на Розела. Тя, както си била в леглото, му казала да духне свещта и тогава да легне при нея.

Рицарят, като свалил наметалото и меча си, започнал да духа свещта. Но колкото по-силно духал, толкова по-силно се разгаряла тя, защото духането действало на пламъка като ковашки мях на въглените. Така, духайки, прекарал цялата нощ и от борбата със свещта сам изтънял като свещ. А когато Нощта се скрила, за да не гледа разните хорските безумия, нещастникът, подигран, нагостен със сладкиша на обидите, се измъкнал навън като първия.

На третата нощ трети влюбен се явил с още хиляда дуката, взети от лихварите, и с рокля, купена на заем. А като се качил в стаята на Розела, тя му казала: „Преди да легнеш до мене, искам да си среша косата“. „Позволи ми аз да направя това“ – отвърнал рицарят, накарал я да седне с глава на коленете му и с вярата, че ще опита от френския хляб [9], започнал да реше косите ѝ с гребен от слонова кост. Но колкото повече се опитвал да разплете непослушните коси, толкова те се заплитали.

Мъчил се рицарят цяла нощ, но не могъл да направи нищо и вместо да оправи чуждата глава, дотолкова размътил своята, че му се искало да я блъсне до смърт в стената. А когато Слънцето се показало, за да чуе урока, който птиците репетират, и шибнало с камшика на лъчите си щурците, които пречели на репетицията, рицарят, като получил порция презрителни насмешки и подигравки, напуснал къщата на Розела със завинаги изстинали въжделения.

Но един ден този рицар повел разговор във фоайето на двореца, където кроят и шият, където жална ще направят тази майка, която има пораснала дъщеря, където работят меховете на ласкателството, където се плетат мрежите на измамата, където се докосват клавишите на сплетните и се режат пробно дините на невежеството. Та, сред другите неща, рицарят разказал какво се случило с него и как го разиграли. А другият рицар му отвърнал: „Не ми говори! Когато Африка плаче, Италия не трябва да се смее [10]. Аз също минах през това иглено ухо, така че да смятаме общата ни мъка за половин радост“. На втория отвърнал третият: „Вижте, всичките сме с една смола изцапани и можем да си стиснем ръцете, без да си завиждаме, защото тази измамница ни направи до един за подигравка. Но да глътнем това хапче и да замълчим, не подобава. Нас, мъжете, не трябва да ни подиграват и да ни навират в миша дупка. Нека накараме тази шарлатанка да си плати за всичко!“

Те отишли заедно при краля и му разказали какво им се случило. Кралят изпратил веднага да доведат Розета, на която казал: „Къде научи това изкуство, с което омота моите придворни? Не мислиш ли, че ще те впиша в списъка на длъжниците, нещастнице, развратнице, мизернице?“ А Розела, без да смени цвета на лицето си, отвърнала: „Само си отмъстих за злото, което ми причини един човек от вашия дворец, макар че не ми е по силите да се отплатя напълно за обидата, която ми беше нанесена“. Кралят ѝ заповядал да разкаже с какво са я обидили и тя разказала, все едно разказва за друг човек, какво е направила за сина му: как го освободила от плен, как го избавила от смърт, как го научила да се спаси от опасна магьосница, как го докарала с кораба жив и здрав в страната му, за да ѝ обърне гръб и да ѝ се изплати с качокавало [11], което е тежко оскърбление, защото тя е от благороден произход и е дъщеря на владетел, който управлява много земи.

Като чул тази история, кралят я поставил на почетно място и я помолил да каже кой е този неблагодарник, който се е подиграл така с нея. А тя, като свалила пръстена си, казала: „При когото отиде този пръстен, той е изменникът и неблагодарникът, който ме излъга!“ След това хвърлила пръстена, а той се нанизал на пръста на принца, застивайки там непоклатим като стълб. И вълшебната му сила, като навлязла в разума на принца, върнала паметта му, очите му се отворили, кръвта му закипяла, духът му се събудил и той изтичал да прегърне Розела. И не можел да се насити на веригите на своята душа, не преставал да целува вместилището на своята радост и помолил да бъде простен за причинената болка.

„Не трябва да искаш прошка – казала Родела – за неволно направени грешки. Аз зная причината, която те накара да забравиш своята Розела, защото помня проклятието, с което те порази моята майка, тази пропаднала душа. Затова ти прощавам от все сърце“. И добавила още хиляди ласкави думи. Кралят, като научил за произхода на Розела и че синът му дължи спасението си на нея, си помислил колко добре би било двамата да се вземат. След като покръстили Розела, той я омъжил за принца и двамата заживели най-щастливо от всички, които са свързани с връзките на брака, осъзнавайки, след многото изпитания, колко е вярна пословицата:

на сламата щом дойде времето,

и мушмулите ще станат готови.



1. Кукането на кукувицата се смятало за добър знак.

2. Прозрачен извор.

3. Игра на карти.

4. От 21 март до 21 април Слънцето се намира в съзвездието Овен.

5. Дявола.

6. Бележка към превода на Бенедето Кроче: В ада.

7. Девет (три пъти по три) се смятало в нумерологията за много благоприятно число, символ на съвършенството.

8. Неап. seca-molleca – първите думи на игрива песничка, която майката пее на малко дете, което седи на коленете ѝ, а тя последователно го дърпа за ръцете и го отпуска назад.

9. В оригинала: credennose arrobbarepanno franzese. Става въпрос за така наречената „френска целувка“ (целувка с език).

10. Надигайки се в Сахара, пясъчните бури стигат до Италия, а скакалците могат да прелетят през Средиземно море.

11. Бележка на Павел Николов: Вид италианско сирене.

(Следва)

неделя, януари 24, 2021

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ИВ. П. КЪРШОВСКИ ДО П. ХИТОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 373

Ив. П. Кършовски до П. Хитов

Гюргево, 28 януари 1869 г.

Господин Панайоте! В Белград

Писмото ви от 19. този месец с голямо благодарение прочетох и разумях какво ми пишете. Членът, който сте прочели в сръбския вестник, твърде погрешно ще бъде писан, защото такъв войвода тук няма; но може би да говори за онези, които уж били взели участие в преминаването на четите. Истина е, че един от тях [беше] осъден [от] Гюргевския трибунал за по 6 месеца затвор, а друг - за по 3. Но защото не беше според закона, те апелираха и съдбата им се отнесе сега в Букурещ, където и отиде Бакалуоглу за онази работа (от страна на) всичките.

Колкото за търговията [ни]що друго не мога да ви кажа, освен: добре отива, а когато дойдете вие сами, тогава по-добре ще се известите. През празниците бях в Букурещ, където се срещнах с Балкански и с домородството му, и основан на разговор [с него] ви пиша горното. Г-н Драган Ганчев настанихме при него на мошията. Утре тръгвам за Букурещ по причина, че брат ми е болен. Ако науча нещо, ще ви пиша. Турците секат леда покрай Дунава, по 2-3 хвати, от страх да не би някоя чета да прескочи по леда. Господ ум да им даде!

Дякона [1] замина за Света гора! Вапора от Русе днес замина за Видин, откъдето ще вземе наместника на Сабри паша, Босненския Осман паша, който ще бъде управител на Туна Вилаети. В Цариград се издал закон за подчинение на българските училища под правителств(ената) власт. Митхад се труди тайно да придобие българите на своя страна и да го искат за подкрал на България, Македония и Тракия! Голяма разпра има между него и Али паша кой е по-добър!

Оставам ваш вечно искрен доброжелател.

И. П. X. Кършовски [2]

Н.Б.II.А., п. 67. № 8751

Арх. т. I, №2, стр. 464

БЕЛЕЖКИ

1. Левски.

2. Прибавено надлъж отстрани: Отворихме и тука българско читалище под име „Съединение“. Същия.

(Следва)

събота, януари 23, 2021

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1971 г. / ФИЗИКА / ДЕНИС ГАБОР

Денис Габор (Dennis Gabor)

5 юни 1900 г. – 9 февруари 1979 г.

Нобелова награда за физика

(За изобретяването и разработването на холографския метод.)

Унгарско-английският физик Денис (Денеш) Габор е роден в Будапеща и е най-големият от тримата синове на Адриена (Калман) Габор и Берталан Габор. До омъжването си майка му e актриса, а баща му, внук на евреин емигрант от Русия, с времето става директор на „Унгарската генерална въглищна компания“, най-голямото промишлено предприятие в Унгария. Родителите на Габор отделят сериозно внимание на възпитанието на децата си и създават в дома си атмосфера на възхищение от интелектуалните постижения. Като завършва местното училище, Габор постъпва в средното държавно училище „Миклош Толди“ , където се занимава с изучаване на езици, математика и природни науки. Още през тези години той проявява изявени способности по физика. Заедно със своя брат, Дьорд Габор, Денеш повтаря в домашната си лаборатория опитите, за които чете в научни книги и списания.

Габор е призован на военна служба през 1918 г. и няколко месеца преди края на Първата световна война е изпратен на офицерски курсове, готвещи артилеристи и кавалеристи. През есента на 1918 г. получава назначение на италианския фронт. От Италия е преместен в Унгария и през ноември 1918 г., когато свършва войната, е демобилизиран.

След завръщането си в родината Габор постъпва в Будапещенския технологичен университет, където избира специалността инженер-механик с четиригодишен курс на обучение, защото да получи работа в Унгария с диплома на физик по това време е невъзможно. Когато учи в трети курс, Габор е призован отново в армията. Като противник на монархията, реставрирана в Унгария през 1920 г., той не се подчинява на призовката и отива в Берлин, за да продължи образованието си в Берлинския технически университет, който завършва през 1924 г. с диплома на инженер. По това време той ходи често и в Берлинския университет, където слуша лекции на известни учени като Макс Планк, Валтер Нернст, Макс фон Лауе, а също така посещава семинар на Алберт Айнщайн.

След като получава през 1927 г. докторска степен по електротехника Габор работи във физическата лаборатория на компанията „Сименс и Халске“ в Сименсщад. Сред нещата, които постига там, е изобретяването на кварцова живачна лампа. Скоро след идването на Хитлер на власт през 1933 г., когато изтича договорът му със „Сименс и Халске“, Габор се връща в Унгария. Работейки като външен сътрудник към лабораторията на Научно-изследователския институт за електронни лампи „Тунсграм“, той създава нов вид флуоресцентна лампа, която нарича плазмена. Като няма възможност да продава патента за своето изобретение в Унгария, Габор решава да имигрира в Англия. Там успява да намери място в „Бритиш Томсън-Хюстън“ (БТХ), където работи от 1934 до 1948 г. През 1946 г. Габор получава британско поданство.

В БТХ Габор се опитва да усъвършенства своята плазмена лампа, но след две години проектът е изоставен заради непреодолими технически трудности. От 1937 до 1948 г. той се занимава главно с електронна оптика – област от физиката, изучаваща начините за управление на електронните снопове и тяхното фокусиране. По време на Втората световна война работата на Габор в тази насока е преустановена. Въпросът е в това, че тогава той все още не е английски поданик и затова официалните власти забраняват непосредственото му участие във военни програми. Отхвърлен е и опитът му да постъпи в армията, макар че по-късно е записан в списъка на чужденците, ползващи се с особени права. Така Габор може да продължи своите изследвания, но няма достъп до секретна информация. Именно затова през военните години той работи в малка къща извън пределите на строго охраняваната територия на БТХ. Без да знае за работата по радара, Габор създава система, която според неговия замисъл трябва да открива самолетите по топлината на техните мотори.

Войната донася промени и в личния живот на Габор. През декември 1938 г. идва на гости брат му Андре и Габор го убеждава да остане в Англия за постоянно. Той кани настоятелно при себе си и своите родители, но те се връщат в Унгария малко преди Хитлер да завземе Полша. Бащата на Габор умира през 1942 г., а майка му преживява войната и през 1946 г. се мести при него.

Малко преди края на войната Габор се връща към изследванията си по електронна оптика и започва работа, която в края на краищата го довежда до създаването на холографията. Първоначално той си поставя задачата да усъвършенства електронната леща – устройство, което фокусира електронните снопове така, както стъклената леща фокусира светлинните лъчи. Подобна леща се използва основно в електронния микроскоп, изобретен през 1933 г. от Ернст Руска. Габор позволява да се получи силно увеличено изображение с помощта на насочен към обекта сноп електрони и фокусиране след това на отражението им върху специално обработен екран. Според квантовата механика електроните, както и светлината, имат вълнови свойства. Тъй като дължините на вълните на бързите електронни са по-малки от дължините на светлинните вълни, електронният микроскоп позволява да се различат много по-дребни детайли от оптическия. През 30-те години разрешаващата способност на електронните микроскопи се ограничава от недостатъци, присъщи на електронните лещи. Пределните равнища на увеличаване на лещите изкривяват изображението, което води до загуба на част от информацията.

Габор започва да се интересува от въпроса може ли да се вземе некачествено електронно изображение, съдържащо цялата информация, и „да се поправи“ с оптични средства? Иначе казано, той решава да използва светлината, за да увеличи и прочете изображението, получено с помощта на електронните снопове. През 1947 г. Габор разработва теория, лежаща в основата на такъв метод. А през 1948 г. предлага термина холограма (от гръцката дума ὅλος – пълен, и γραμμή - записан). Габор демонстрира възможността на своя подход, като използване електронни снопове на светлинни лъчи. И в наши дни холографията използва основно оптичния, а не електронно-оптичиня метод.

Използвайки свойството на вълните, известно като "фазова разлика", холограмата фиксира информация, отсъстваща в обикновената фотография - разстоянието от всяка част на предметното пространство до плаката. Приема се, че две пресичащи се вълни, разпространяващи се в пространството, се намират във фаза в някоя точка от пространството, ако в тази точка върхът на една вълна съвпада с върха на друга, а падината - с падина. В такива точки две вълни пораждат нова вълна с амплитуда, по-голяма от амплитудата на всяка от двете начални вълни. В други точки на пространството върховете на една вълна могат да съвпадат с падината на друга. В такъв случай вълните се погасят (намират се в противофаза). Ако две вълни се разпространяват от източника на светлина до плаката по различни пътища, ще се окажат ли те след достигането ѝ във фаза, зависи от разликата в изминатите от тях разстояния.

За да се получи холограма на някакъв предмет, снопът светлина се разделя на два снопа. Единият от „дъщерните“ снопове, наречен опорен, се движи право към плаката, другият, преди да попадне върху нея, се отразява от предмета. Тъй като двата снопа, преди да се срещнат в една и съща точка на плаката, изминават различно разстояние, създават интерференционна картина: тъмни и светли петна, съответстващи на точките на плаката, в които идващите вълни се намират в противофаза или във фаза. Интерференционната картина няма никакво сходство с предмета, но когато се пропусне през нея сноп светлина, тъждествен на опорния, той се разделя също на два снопа - точно такива, каквито първоначално са паднали върху плаката. Като гледа тези сопове, наблюдателят вижда тримерно изображение на предмета.

Холографският ефект се проявява особено отчетливо, когато всичките светлинни вълни в изходния неразделен сноп съвпадат по фаза. Такава светлина, наречена кохерентна, може да бъде получена само с помощта на лазер. Именно затова откритието на Габор не е оценено по достойнство до изобретяването на лазера през 1960 г. Холографията се използват в най-различни области, включително в медицината, картографията, диагностиката на дефекти в оборудвания, а в последно време се прилага и за запазване и обработка на информацията в компютрите.

През 1949 г. Габор напуска БТХ и става адюнкт-професор по електроника в Имперския колеж по наука и техника към Лондонския университет. През 1958 г. той става професор по приложна електроника. През 1967 г. излиза в оставка и работи като консултант в лабораториите на Си-Би-Ес в Станфорд (щат Кънектикът), като запазва служебния си кабинет и част от привилегиите си в Имперския колеж.

Излизайки в оставка, Габор пътува много с лекции, продължава своите изследвания (включително работата си по създаване на проектор за тримерни кинофилми), пише статии. Макар че през 1947 г. прекарва инсулт, който го лишава от способностите да чете и пише, Габор продължава да поддържа контакти със своите колеги и да следи тяхната работа. Когато през 1977 г. е открит музей холографията в Ню Йорк, Габор е първият негов посетител.

През 1936 г. Габрово жени за Марджъри Бътлър, негова сътрудничка в БТХ. Умира в една от лондонските частни клиники.

Габор е член на Лондонското кралско дружество, почетен член на Унгарската академия на науките и кавалер на Ордена на Британската империя. Ннаграден с медала Томас Юнг на Лондонското физическо дружество (1967 г.), с медала Рамфорд на Лондонското кралско дружество (1968 г.), с медала Алберт Майкълсън на института „Франклин“ (1968 г.), с почетния медал на Института на инженерите електротехници и електроници (1970 г.) и с наградата Холвек на Френското физическо дружество (1971 г.). Удостоен е с почетни степени на Саутхемптънския университет, на Дюселдорфския технологичен университет, на университета на графство Сурей, на Колумбийския, Нюйоркския и Лондонския университет.

Превод от руски: Павел Б. Николов



петък, януари 22, 2021

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА / ИСТОРИЧНОСТ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА

ИСТОРИЧНОСТ

Как – възкликва в този момент разяреният читател, - предлагате ни този текст като биография? Исус Христос, търгуващ посмъртно на пазара с роби, строителство на Небесен дворец, недосегаемият от огъня апостол Тома с железните си плочи, проповеди, предназначени за военачалници и индийски царе?

Какво има още в програмата?

Социално-политическа история на Вестерос от „Игра на тронове“? Практика и теория на класовата борба в Средната земя на Толкин?

Книгите от Новия завет може и да са пропаганда. Може би каноничните „Деяния на апостолите“ не казват много неща за живота на апостол Павел. Може би напълно съзнателно заблуждават читателя за причините, които накарали ревностните юдеи да преследват Павел по градове и села на Римската империя, и лъжат нарочно за характера на четиридесетте сикарии, които се заклели „да не ядат и да не пият“, докато не убият Павел. Но те поне твърдят, че в Ерусалим римски военачалник спасил Павел от разярената тълпа, а не че Павел полетял във въздуха пред очите на потресените зяпачи! Те даже често наричат враговете на Павел зилоти!

А какво можем да извлечем от един текст, написан в стил „Джак и бобеното зърно“?

Да не бързаме обаче.

За начало: „Деянията на Тома“, за разлика от „Игра на тронове“, се възприемали от повечето свои потребители като сакрален текст.

От средата на V век нататък този текст бил изгарян, а епископите, позволяващи си да го пазят, били обявявани за еретици по заповед на папа Лъв Велики, който разбрал, че текстът се използва от еретиците присцилианци. Изгаряни били и присцилианците.

Този текст бил изгарян не защото бил развлекателно четиво. Изгаряли го, защото за хората, вярващи не така, както учи римската църква, този текст бил сакрална реалност, същата като твърдението, Бог е създал света за шест дена.

Очевидно е, че такъв текст заслужава много повече от това да бъде поставен под графата „занимателна белетристика“. Дори да не съдържа важни сведения за Тома, той съдържа важни сведения за теологията и ритуалите на съчинилата го община. С ритуалите и ще започнем.

БЕЛЕЖКИ

1. По-подробно виж в: Susan E. Myers Spirit Epicleses in the Acts of Thomas, Mohr Siebeck, Tubingen, 2010. P. 119.

(Следва)

четвъртък, януари 21, 2021

ПРОКАЖЕНИТЕ КРАЛЕ: ПЕТИМА ВЛАДЕТЕЛИ, КОИТО БИЛИ БОЛНИ ОТ ЛЕПРА

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Борхес има един забележителен разказ - „Хаким от Мерв, бояджията с маска“: за прокажен пророк, застанал начело на въстание и провъзгласил се за халиф. Участта му била печална: неговите сподвижници го пронизали с копията си, когато разбрали, че под свещената маска се крие болен от лепра.

Като знаем как през Средните векове се отнасяли към прокажените, как ги гонели от обществото и ги опявали живи като „предварително мъртви“, съдбата на Хаким от Мерв ни се струва единствен възможен изход за владетел, поразен от ужасната болест. Но историята говори иначе и ни дава множество примери за това как прокажени владетели – феодали, крале и даже императори – оставали на трона, често печелейки любовта на поданиците си, които ги уважавали въпреки обезобразената им външност.

БАЛДУИН IV ЕРУСАЛИМСКИ

Прокаженият крал кръстоносец

Балдуин IV е най-знаменитият от всички прокажени в световната история. Той бил крал кръстоносец, владетел на Ерусалимското кралство, и вие вероятно го помните от епичната драма на Ридли Скот „Царството небесно“. Мистичната фигура на воина със сребърната маска е именно той.

Възпитателят на Балдуин бил истински велик човек – това е знаменитият историк, кръстоносец, ерудит и остроумец Гийом Тирски. Именно той забелязал у възпитаника си първите признаци на лепра. Децата в двореца обичали да се щипят по време на своите игри и бъдещият крал понасял леко болката, в което другите придворни виждали проява на мъжество. Само умният Гион осъзнал с мъка, че загубената чувствителност на кожата не е нещо друго, а първият стадий на проказата.

Балдуин Ерусалимски живял с лепрата практически през целия си живот и починал на двадесет и четири години. Но дори за това кратко време той успял да се прояви и като велик воин, и като майстор на интригите. Той лично водел отряд кръстоносци, сражавайки се с войниците на легендарния Саладин. По-късно Саладин завзел Ерусалим, но това било след смъртта на младия крал. Краткото му управление се помрачавало само от това, че бил много импулсивен. Като знаел, че му предстои ранна смърт, той се опитал да осъществи максимум велики дела, използвайки своя меч, златото и интригите.

Балдуин IV откупил от мюсюлмански плен прославения пълководец Рено дьо Шатильон, който между другото бил и роднина на византийския император. Като дал грандиозната сума от 120 000 златни монети, вече отслабващият Балдуин се надявал, че великият воин ще поведе армията му към Египет и ще помогне да се постигне договореност с Византия. Но Рено дьо Шатильон починал скоро след освобождението си и Балдуин се опитал да победи сарацините със силите на своето малко кралство.

Балдуин IV се сражавал с мюсюлманите, бил два пъти тежко раняван по време на сражения и два пъти спасяван от своите рицари. На само религиозният ентусиазъм не бил достатъчен – без активната подкрепа на Византия кралят кръстоносец няма шансове. Победите му – и военни, и дипломатически – едва стигали да се сдържа паритета и да не се позволява на Салаидн да завземе Ерусалим.

Във всичките му действия се виждала прибързаност, прокаженият крал на Ерусалим живеел всеки ден като последен и се стремял да завземе Близкия Изток, дори разбирайки, че това е невъзможно. Грандиозните му планове се сринали окончателно, когато починал на двадесет и четири години от лепрата. И това било началото на падането на Ерусалимското кралство.

СЕКЕЛЕТУ

Африканският крал, който „се лекувал“ с марихуана и бира

Секелету бил вожд на някога великото, но потънало в мързел и алчност племе макололо, което завзело обширните земи на Баротсиленд (днешна Замбия). Описания на този владетел е оставил великият пътешественик и мисионер от XIX век Дейвид Ливингстън.

Дейвид Ливингстън

Секелету, подобно на Балдуин Ерусалимски, се заразил с лепра в ранна възраст, още като юноша. Така че цялото си управление прекарал в затворен дворец, където почти нямало достъп за обикновените поданици. Ето защо сред народа се носели слухове за ужасно уродство на владетеля, но пристигналият в столицата на племето макололо Ливингстън открил, че болестта е засегнала само леко лицето на Секелету.

Между другото кралят имал представа до какво води проказата – от проказа бил болен чичо му. Затова търсел активно лекари по цяла Африка. Ливингстън се възползвал от това и предложил помощта си в замяна на разрешение да проповядва свободно по неговите земи. Британците се опитали да излекуват Секелету с разтворен сребърен нитрат: болестта леко отстъпила, но кралят не успял да се излекува. А докато лечението продължавало, Ливингстън живеел при краля и си водел бележки:

“Болестта на Секелету донесла със себе си поредица от бедствия. Смятайки, че са го омагьосали, той заподозрял много от своите високопоставени сановници и умъртвил някои от тях заедно със семействата им; други избягали при отделни племена и живеели в изгнание. Вождът се затворил и не пускал при себе си никого освен своя чичо Мамире... Страната страдала и великата държава на Себитуане се разпаднала на части... Секелету не продължавал мъдрата политика на своя баща, който се отнасял към покорените племена като към своето племе макололо“.

Управлението на Секелету било нещастно за страната му. Той бил доста ловък политик и умел интригант, на лош крал. Суша и глад поразили страната му, а той в същото време харчел пари за задморски удоволствия: арабски и португалски коне, консервирани плодове и бира.

Воин от племето макололо

Освен това Секелету, като повечето свои съплеменници макололо, бил напълно уверен,че победителят е просто длъжен да прекарва живота си в безделие и удоволствия. Яздейки коне, пиейки бира и опивайки се ежедневно с канабис, Секелету се опитвал да забрави за своя недъг. И раболепните лекари с радост го подкрепяли, като му казвали, че бхангът в съчетание с бира е най-прекрасното средство за лекуване на проказа.

Лечението със сребърен нитрат не дало особени резултати и Ливингстън със своите другари се отправил по-нататък, в самите дълбини на Черна Африка. А Секелету показал по-късно истинското си лице: когато следващите след Ливингстън християнски мисионери дошли в двореца, кралят на Баротсиленд ги нагостил с отровно говеждо месо, от което осем от дванадесетте пътешественици починали. А след смъртта на Секелету властта на макололо паднала и контролът над земите си варнали народите, които живеели там от по-рано.

ОТАНИ ЙОШИЦИГУ

Прокаженият самурай

Отани Йошицигу е един от най-изтъкнатите участници в битката при Секигахара. Това било грандиозно сражение, най-мащабното и вероятно най-значимото в историята на Япония; в него участвали повече от сто и шестдесет хиляди войници. Именно в тази битка бъдещият шогун Токугава Иеясу победил своите последни опоненти и с това сложил началото на нова ера в управлението на страната. На бойното поле се сблъскали така наречената „Източна коалиция“ (привържениците на Токугава) и „Западната коалиция“, чийто лидер бил Ишида Мицунари.

Ишида Мицунари

Прокаженият самурай Отани Йошицигу подкрепял отначало Токугава, но Мицунари му бил приятел, затова минал на негова страна, макар да разбирал прекрасно, че „Западната коалиция“ е обречена на поражение. Има полулегендарна история за това как един път, когато двамата били съвсем млади, Йошицигу бил поканен на чайна церемония. Още по това време той бил поразен от болестта и като пил от общата чаша, оставил в нея гной от своите устни. Никой от присъстващите не се осмелил да пие след него, макар че обичаят го изисквал. Но Мицунари взел чашата и пил от нея все едно нищо не се е случило. След това юношите се сприятелили и останали приятели до смъртта си. Отани Йошицигу не можел да откаже на единствения човек, който не се отвърнал от него в младостта му.

Йошицигу бил прекрасен воин, майстор на копието и при това лоялен офицер и добър стратег. В епохата на гражданските войни, Сенгоку, тези черти му позволили да се издигне от обикновен самурай до даймьо (едър военен феодал – бел. П. Н.). Йошицигу, както и приятелят му Мицунари, служел при прославения пълководец Тойотоми Хидейоши, който обединил под властта си раздробената някога Япония. Хидейоши също произлизал от селско семейство и знаел прекрасно цената на вярността и ума, така че даже прокаженият Отани Йошицигу имал възможността да се прояви. Издигайки се служебно, той получил почетната титла гьобу сьою, младши съветник по наказанията, и в задълженията му влизало потушаването на въстания, с което той се справял отлично.

Има легенда, че Отани Йошицигу се заразил с проказа, докато смазвал метежа в Осака, когато лично съсякъл хиляда души. И уж нечистата кръв на прокажените селяни, която попаднала в раните му, донесла заразата. Според друга легенда той носел бяла маска, за да скрие следите от недъга си, поради което получил прозвището Хакуто – Бяло лице. Както не е трудно да забележим, почти целият живот на Йошицигу се състои само от легенди и романтични догадки. Реални факти от неговата биография практически не са се запазили.

Отани Йошицигу – японски фестивал на историческите реконструкции

Известно е, че като като се разболял сериозно и изгубил способността си да се сражава, Отани Йошицигу създал превъзходен флот и даже станал негов умел командир, с което заслужил още по-голямо уважение от страна на на Тойотоми Хидейоши. Верността на прокажения воин го издигнала много високо: когато започнала войната срещу Корея, именно той и приятелят му Мицунари били назначени за военачалници, отговарящи за инвазията.

Но точно тази вярност погубила Йошицигу. Когато дошло време да избира на коя страна да застане по време на последната битка, той, както вече казахме, последвал Мицунари, макар че по това време не бил способен даже да ходи и, ако се съди по всичко, бил ослепял. Знаейки дори, че в коалицията има предател, те отишли да се сражават. Защитавайки за последен път приятеля си Мицунари, Йошицигу поел удара на войските на Токугава върху своята армия, преди да си направи харакири на бойното поле.

Между другото, прославеният майстор на катаната (японския меч – бел. П. Н.) Миямото Мусаши, автор на книгата „Ръкопис на петте пръстена“, се сражавал също на страната на Мицунари, но по чудо се спасил от смъртта.

ЯШОВАРМАН I

Императорът на Кхмерската империя, чийто живот станал притча

Император Яшоварман I бил запомнен от поданиците си като велик строител и реформатор. Той управлявал кхмерската империя през X век и за своето двадесетгодишно управление построил стотици будистки манастири и храмове, а също така пренесъл успешно столицата, което в условията на тропиците изисквало големи усилия и от народа, и от правителството.

Но в историята Яшоварман влязъл като Прокажения крал. А болестта му народното съзнание приело за притча, която се разгръща пред очите на поданиците му. Въпросът е в това, че бащата на Яшоварман, Индраварман I, провъзгласил монарсите на кхмерската империя за богове. И като отмъщение за това „истинските“ богове поразили сина му с лепра, за да не се усъмни никой, че е само човек. Поне така възприели това хората от неговата епоха.

Днес статуята на Прокажения крал може да се види на кралския площад в Ангкор Том, последната столица на кхмерската империя. Формално тя изобразява индуисткото божество на смъртта Яму. Но понеже с времето статуята започнала да се покрива на някои места с мъх, хората я възприемали като изображение на прокажен, все едно Яшоварман I се е проявил в нея. Но не е изключено тя да е правена по негов образ и това да е наистина каменен портрет на монарха.

ХАЙНРИХ VII ХОЕНЩАУФЕН, КРАЛ НА ГЕРМАНИЯ

Син на император, гуляйджия и предател

Бащата на Хайнрих, Фридрих II, бил обикновен крал на Сицилийското кралство, но успял да победи почти всичките си опоненти и заел престола на Свещената Римска империя. Той участвал в шестия кръстоносен поход, бил три пъти отлъчван от църквата, набивал еретиците на кол и написал трактата „Изкуството на птичия лов“ на латински език. Фридрих бил достоен син на XIII век.

Императорът имал в общи линии адски много ангажименти и неговият наследник, Хайрих, бил от малък предоставен сам на себе си. Пред учението предпочитал пиянските сбирки, а военните тренировки заменял с упражнения в бардаците. Не е удивително, че когато баща му го направил крал на Германия (в състава на Свещената римска империя) Хайнрих VII не се справял със задачите си по най-добрия начин. Той тръгнал срещу политиката на империята, която се опирала на лоялни феодали, и търсел съюзници сред свободните градове. Те му отговаряли с уверения за лоялност (които след това се оказали лъжливи), а могъщите феодали останали крайно недоволни и се отвърнали от Хайнрих.

Хайнрих VII по време на кралски прием

Отношенията между бащата император и сина крал се влошавали с всеки изминат ден. В един момент Хайнрих решил, че неговото несъмнено влияние и властта му са толкова силни, че може успешно да се противопостави на родителя си и да заеме императорския трон. Замисълът се оказал неуспешен: практически всичките му съюзници, които го подтиквали към метеж, отказали в последния момент да му помогнат. Хайнрих VII останал с празни ръце и отишъл покорно да моли прошка от баща си.

Остатъка от живота си Хайнрих прекарал в заточение, ходейки се от замък в замък. Той бил най-големият син на императора, но Фридрих – неизвестно защо - отказал да му прости и да му предаде титлата по наследство. Едва през 1999 година станала известна истинската причина, поради която Хайнрих VII не могъл да оглави Свещената римска империя и живял през последните си години като изгнаник.

Останки на Хайнрих VII, поразени от проказа

Проведените изследвания на останките на Хайнрих VII показали, че през последните десетилетия от живота си кралят на Германия е бил болен от проказа и най-вероятно тя станала причина за смъртта му през 1242 година.