вторник, юни 30, 2020

ПИСМА ДО ВАСИЛ ЛЕВСКИ – 21

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма, написани до Васил Левски, които представям съобразно с книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му, също и бележките под черта според него.

Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: Част 1; Част 2; Част 3; Част 4; Част 5, Част 6, Част 7, Част 8, Част 9, Част 10, Част 11, Част 12, Част 13, Част 14, Част 15, Част 16, Част 17, Част 18, Част 19, Част 20.

№ 325

Дякон Паисий до Левски

Преди няколко време, като си разговаряхме с господин Марин Попов за еди-коя си работа, броих му 5. пет бели меджидиета за общината им. [1]

11 юли 1872 г.

Паисий Архидякон [2]

Н.Б.II.А., п. 60, № 8061

1. По-подир следва писмо от Орхание с някои подробности върху това.

2.Бележка на Левски към писмото: Дяконова №7.

№ 326

Писарят на Димитър Общий до Левски

Аслан Дервишоглу Кърджалъ! [1]

Сметките за разноските си не сме направили още по причина, че си има Д. Македонски други занимания, за които ще Ви разкаже приносящият. Обаче ние имаме и други сметки с него, които са следните:

Като тръгнахме за Исак Хаим – 16 гроша

За такъм на коня – 54 гроша

За тескерета за мен – 21 гроша

За тефтери (2) – 5 гроша

На Алила Селевли на хана – 22,20 гроша

На хана наши разноски – 140 гроша

Които стават всичко - 258, 20 гроша

За тези пари ми се обеща, че ще ми се даде билет или ще ми ги върне като спечелим, па сега нито билет, нито пари.

13 юли 1872 г.

Писарят на Д. Македонски

Името на Д. Макед. се заменя със Селим Мургашоглу.

(Същия)

Н.Б.II.А., п. 62, № 8457

Арх. Д. Общи

1. На гърба на писмото Левски е отбелязал: 1872 на юли 16 получено №1. Опит да държи особен входящ регистър.

(Следва)

понеделник, юни 29, 2020

НАПОЛЕОН: ЗАЛОЖНИК НА СЛАВАТА

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Слънчевите очила, ръчните часовници, консервите и движението отдясно: тези неща наистина не са свързани в нашето съзнание с изключителния пълководец и неукротим реформатор.

Преди сто деветдесет и осем години, в началото на май 1821 година на малкото, изгубено сред безкрайния Атлантически океан скалисто островче Света Елена умирал мъчително човекът, който променил света толкова, колкото са успявали да го направят малцина. За причините, довели до смъртта му, и до ден днешен спорят историци, криминалисти и лекари. Рак на стомаха (болест, от която починал някога баща му), заболяване на черния дроб, отравяне с арсен – ето съвсем не пълния списък на хипотезите. Но нашият предмет не са причините за неговата смърт, а последиците от неговия живот.

“…ИМА ОСТРОВ ТАМ В ОКЕАНА“ [1]

Писателят Марк Алданов твърдял, че последната бележка в тетрадката по география на курсанта от Парижкото кралско военно училище Бонапарт била „Sainte Hélène, petite île“ („Света Елена, малък остров“). Дали е така, или не е, но остров Света Елена наистина е малък – 122 кв. км. На това парче земя някогашният владетел на половин Европа прекарал последните шест години от живота си. Разрешено му било да вземе със себе си няколко съратници и слуги; доброволно последвали Наполеон в неговото изгнание двадесет и седем души. Затворникът е пазен от три хиляди души и цяла ескадра военни кораби.

Карл Антоан Шарл Орас Верне. „Наполеон на остров Света Елена“

Англичаните се плашели много от своя именит пленник. Те знаели и неговия нрав (включително „склонността му да бяга“ – да си спомним остров Елба), и за наличието във Франция на тайни бонапартистки организации, кроящи планове за освобождение на Императора (да си спомним началото на „Граф Монте Кристо“; Александр Дюма, син на виден наполеоновски генерал, знаел за какво пише). Във връзка с това били предприети основателни мерки за сигурност. И многобройни часови, и особена система за сигнализиране на постовете по доминиращите върхове на острова, и режимни ограничения на Наполеон, които станали особено строги, когато на острова дошъл новият губернатор Хъдсън Лоу.

Херцог Уелингтън характеризирал своя бивш подчинен като не много умен човек, подозрителен и завистлив. Тези негови качество се проявили напълно в работата му като тъмничар – Лоу, който се боял панически да не провали задачата, обещаваща най-различни награди, се стремял да ограничи максимално както свободата на предвижване на пленника, така и кръга на общуването с него. До голяма степен поради това островът напуснал и граф Лас Каз, авторът на знаменития „Мемориал“, и лекарят О’Мира, на когото Наполеон имал доверие (с неговия приемник Антомарки императорът не се разбирал, а и квалификацията му предизвиквала много упреци както от страна на неговите съвременници, така и от страна на по-нататъшните изследователи на въпроса).

Айвазовский, Иван Константинович. „Наполеон на остров Света Елена“

Активната природа на Наполеон не намирала на острова приложение. Той се отдавал на спомени, сближил се интимно с Албин, съпруга на маркиз дьо Монтолон (резултат от което е раждането на момиченце с красноречивото име Жозефин Наполеоне, но за жалост момиченцето умира след една година), сприятелява се с дъщерите на местен фермер. Но тихите радости от дружбата, провлаченото общуване и романът със съпруга на съратник не са за него. Неговият основен приятел и събеседник, неговата най-добра жена – Славата – продължава да занимава най-вече мислите му в изгнанието, от което вече не му било съдено да се върне.

“МОЕТО БЪДЕЩЕ ЩЕ НАСТЪПИ ТОГАВА, КОГАТО НЯМА ДА МЕ ИМА…“ [2]

През последните седмици от живота си в моментите, когато идвал в съзнание, Наполеон се грижел за напълно разбираеми и естествени неща: да предаде поздрави и наставления на сина си, да се разпореди с принадлежащото му имущество, да възнагради съратниците си и слугите.

За посмъртната си слава мислел по-преди. В разговорите си с Лас Каз Наполеон постоянно се връщал към оценката на стореното. Човешката памет го вълнувала, макар че понякога се изказвал за нея презрително: „Възхваляваха ме, преувеличавайки по всякакъв начин, както и останалите монарси, на които беше съдено да извършат нещо необикновено; но каква е истинската ми заслуга, зная само аз“. Понякога той се оценявал предимно като знаменит пълководец, спомнейки си победите, от които най-много ценял Маренго, Аустерлиц и Йена. Понякога – като законодател: „Моята истинска слава не е в това, че спечелих четиридесет сражения… Това, което не може да се забрави, това, което ще живее вечно, е моят Граждански кодекс“. Понякога – като строител на следвоенна Европа: „В Европа преписват моите закони, подражават на моите учреждения, завършват моите начинания, следват моята политика и така нататък, до тона, който даваше моят двор; значи моето управление не е било чак толкова лошо и абсурдно, както го определят?“ И неизменно – като човек, донесъл величие на Франция: „Ще настъпи ден и историята ще каже каква беше Франция, когато се качих на престола, и каква стана, когато предписах закони на Европа“.

Гражданския кодекс

За много неща Наполеон се оказал прав. Неговият Граждански кодекс не само не бил забравен, но действа и до ден днешен (разбира се, с многобройни поправки) във Франция и в редица нейни бивши колонии. Някога Кодексът оказал определящо влияние върху законодателството на германските и италианските държави, а също на няколко страни в Латинска Америка и щата Луизиана в САЩ; следи от това влияние се виждат отчетливо и днес. Колосален по обем и революционен по съдържание, Гражданският кодекс разрушил окончателно старото феодално право и на практика закрепил един от основните лозунги на Френската революция – Равенство – както в сферата на предприемачеството, така и на семейните правоотношения, на наследствените права и на други важни области. Именно благодарение на този документ (а не на многобройните конституции от тази епоха) жителите на Франция, независимо от социалната си принадлежност и от своето богатство, се почувствали защитени от Закона.

Интересно е, че не само съдържанието и юридическата техника на Кодекса, но и неговия безупречен стил намерил свои поклонници: Стендал например имал навика да прочита на ден по няколко страници от него, за да си шлифова езика, а Пол Верлен го смятал изобщо за най-великото произведение на френската литература.

Относно величието на Франция нейният император също не сбъркал. Днес повечето французи смятат епохата на Наполеон за период на най-великия подем на своята родина. Достатъчно е да побродите по центъра на Париж, да преминете през пръстена от булеварди, носещи имена на маршали, да постоите край Вандомската колона и гроба на Бонапарт в Дома за инвалидите, за да се убедите в това.

Гробът на Наполеон в Дома на инвалидите в Париж

Що се отнася до победите, те несъмнено не са забравени. Пълководския гений на Бонапарт се заемат да отричат малцина, а броят само на специализираните монографии и статии, изследващи различни аспекти на военната му дейност, отдавна е надхвърлил две хиляди.

Названията на най-великите сражения от онази епоха продължават да звучат като горда музика за всеки любител на военната история (такива има много: само клубовете за исторически реконструкции, занимаващи се с дадения период, са в Европа повече от сто), а местата, където някои от тях са се разгърнали, са превърнати в музеи (сред тях Аустерлиц и Йена, Бородино и Ватерло). Друго нещо е, че посмъртната слава на най-великия пълководец е помрачена от репутацията му на политик, стремящ се да решава както вътрешните, така и международните проблеми преди всичко с помощта на оръдията и мислещ малко за цената, която трябва да бъде платена за тези решения.

“…И СРЕДСТВОТО НИ Е ЕДНО“ [3]

Войните на Наполеон познавали както колосални кръвопролитни битки (в тридневното сражение край Лайпциг се сблъскали около половин милион войници, а на полето край Бородино останали да лежат около шестдесет хиляди убити и умиращи), така и относително малобройни бойни сблъсъци. Ако имаме предвид само бойните операции, в които загубите от двете страни възлизали на не по-малко от две хиляди души, броят на тези битки за петнадесет години от Маренго до Ватерло бил не по-малко от двеста и тридесет. Освен това през този период имало седем значителни морски сражения и деветдесет и една обсади.

Наполеон подчертавал нееднократно, че не искал да пролива кръв. Така например на Света Елена той говори за обстоятелствата около първото си (през 1814 г.) отричане от престола: „Вместо да се отрека от престола във Фонтенбло, можех да се сражавам: армията ми оставаше вярна, но аз не исках да проливам кръвта на французите заради личните си интереси“. Тук той, меко казано, си кривял душата. Отношението му към живота на войниците и офицерите били по-скоро сходни с отношението на шахматиста към фигурите на дъската – трябва да се пазят за постигането на победа, но поражението на противника оправдава всякакви жертви. Така през 1805 година той заявил на австрийския дипломат Метерних, че „може да си позволи загубата на тридесет хиляди души на месец“. Дори в периода на триумфалното шествие по Европа победите на Наполеон много често се постигали с цената на много жертви.

Франсоа Бушо, „Наполеон подписва отричането си от престола във Фонтенбло“, 1843 г.

Точното пресмятане на загубите през епохата на Наполеоновите войни едва ли е възможно. Но дори и най-внимателните оценки разтърсвали въображението на хората през XIX век. Например през периода от 1800 до 1815 година само Франция загубила не по-малко от триста и седемдесет хиляди души. А общите безвъзвратни загуби на участниците в европейските войни през този период възлизат най-малко на един милион души. Разбира се, след ХХ век тези цифри трудно могат да ни учудят…

При все това Наполеон не бил съвсем безсърдечен и сълзите му над телата на генерал Дезе при Маренго и на маршал Лан край Еслинг били искрени. Между другото, разказвайки за гибелта на маршал Лан, Е. В. Тарле твърди (и няма никакви основания да се подлагат на съмнение думите на този голям специалист), че това „бил вторият и последен път в живота му“, когато Наполеон плакал. Но едва ли трябва да се съмняваме и в това, че ако беше повторил тези две битки, той още един път без колебание би заплатил за победата с живота на близките си сподвижници.

Потомците имат привилегията да съдят победителите. Това, че все по-често поставяме въпроса за цената на победите, приложена към посмъртната слава на Наполеон и Кутузов, на Фош и Жуков, свидетелства, че за нас цената на човешкия живот се е повишила. Но все така за мнозина (особено в нашата страна с нейното привично „няма да се пазарим за цената“) подобна оценка не е правомерна. И това е печално.

“…СЛЕДА ОСТАНА НЕИЗМЕННА“ [4]

Най-силно влияние примерът на Наполеон Бонапарт оказал върху умовете на съвременниците и потомците – не случайно е възпят от най-великите поети както на своята епоха (Пушкин и Лермонтов, Байрон и Хайне), така и на следващите (от нашите – Брюсов, Маяковский, Цветаева). До ден днешен сравняват на първо място с него този, който гради честолюбиви планове. На Наполеон уподобявали Ермолов и Пестел, Тухачевский („червеният Бонапарт“) и Жуков (официално обвиняван в „бонапартизъм“), френския маршал Петен, хитлеристкия генерал Ромел и американския генерал Патън. Понякога това звучало като ласкателство; по-често – като обвинение в намерение да се завземе властта с военен преврат. Примерът на младия артилерийски капитан, който превзел с щурм през 1794 година непристъпния Тулон, издигнал се за четири години до победоносен командир на армията, а след две години станал владетел на Франция, прекрояващ картата на света по свое усмотрение, издигащ и свалящ крале с един жест на ръката, разпореждащ се с живота на милиони – не може да не вълнува умовете на тези, които жадуват за слава.

И не само техните умове. Тези, които мечтаят за „силна ръка“ и за „държава, от която се страхуват всички“, са също поклонници на покойния император, макар че не винаги поради невежество подозират това. Такива се парадоксите на този човек: той ценял законите и поставял себе си над тях, освобождавал цели народи и веднага ги подчинявал. „На метежната волност наследник и убиец“ – едва ли някой е определил историческата му роля по-точно от Пушкин.

Консервно производство през XIX в.

Между другото, на Наполеон дължим напълно безобидни и даже полезни неща. Например движението от дясната страна в континентална Европа било въведено именно от него (от съображение за удобство при прехвърлянето на войските). По негово нареждане е произведено първото промишлено количество слънчеви очила (за египетския поход) и първите ръчни часовници. И именно той въвел в ежедневието консервите (като присвоил на изобретателя им званието „благодетел на човечеството“). Ние използваме с удоволствие всички тези неща, но не ги свързваме с Наполеон. Жалко е, че човечеството помни кръвопролитията много по-добре от полезните нововъведения…

БЕЛЕЖКИ

1. Стих от баладата на Лермонтов „Въздушният кораб“, едно от най-хубавите стихотворения в световната литература, посветени на Наполеон. Тайнствен ветроход без екипаж спира на острова, където е погребан императорът, той става от гроба си, застава на кормилото и потегля към любимата си Франция. Там слиза на брега и вика своите гренадири и генерали, но те не му отговарят – едни са паднали в предишните битки, а други са го предали и служат на враговете му. Вика и сина си, но и той не е вече между живите. Сълзи се стичат от очите на императора и капят по морския пясък, след това той се качва отново на борда и призрачният кораб потегля в обратен път.

2. Думи на Наполеон според „Мемориал“ на Лас Каз.

3. Стих от „Евгений Онегин“ на Пушкин (в същия куплет четем: „Ние всички се стремим да бъдем Наполеоновци“).

3. Стих от стихотворението „Наполеон“ на Валерий Брюсов.

неделя, юни 28, 2020

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ – 1966 ГОДИНА – ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА – ПЕЙТЪН РАУС

Пейтън Раус (Peyton Rous)

5 октомври 1879 г. – 16 февруари 1970 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Чарлз Хъгинс)

(За откриването на вируси, индуциращи тумори.)

Американският патолог Франсис Пейтън Раус е роден в Балтимор (щат Мериленд) в семействто на Чарлз Раус, прекупвач на зърно, и Франсис Андерсън (Ууд) Раус, дъщеря на съдия от Тексас. В семейството има три деца; Раус е най-голямото дете и е единствен син. Когато е на единадесет години, баща му умира, като оставя на семейството доста умерени средства. Раус завършва безплатното държавно училище в Балтимор. Желанието му да учи в колеж успява да се осъществи една тогава, когато получава стипендия от университета „Джон Хопкинс“. През 1900 г. Раус става бакалавър и постъпва в медицинското училище към университета.

На втората година от обучението си в медицинското училище Раус заболява от туберкулоза. За да се лекува, заминава за Тексас, където неговият чичо му намира работа в ранчо близо до град Куана, разположен на север от Абълийн, на границата с Оклахома. Макар че Раус не е човек с атлетическо телосложение, работата като каубой му харесва. Благодарение на нея по времето, когато се връща в университета „Джон Хопкинс“, той вече е разбрал истината, че необразованият човек може да бъде също толкова благороден и привлекателен, колкото и този, който е учил много.

През 1905 г. Раус получава медицинска диплома и започва да работи като интернист в университета „Джон Хопкинс“. Но заниманията с практическа медицина не го удовлетворяват и той приема предложението да стане асистент по патология в Мичиганския университет. През 1907 г. е в Дрезден (Германия), където учи патологична анатомия. След като се завръща в САЩ, получава възможността да работи под ръководството на Саймън Флекснър в Института за медицински изследвания „Рокфелер“ (днес – университета „Рокфелер“). Първоначално изследва лимфоцитите – клетки, специализиращи се да образуват антитела срещу вирусите и други чужди агенти. В института „Рокфелер“ Раус се придвижва бързо по служебната стълба и през 1920 г. става там щатен преподавател.

През 1909 г. един фермер показва на Раус кокошка от породата плимутрок с тумор в областта на гръдния кош. Раус прави биопсия на тумора, проучва получената тъкан под микроскоп и открива вретеноклетъчна саркома – злокачествен тумор, образуван от съединителна тъкан и типични за саркомите дегенерирали клетки във вид на вретено. Раус стрива раковата тъкан, получава безклетъчни екстракти във физиологичен разтвор и ги инжектира на други кокошки от същата порода. При една от тях също се развива саркома. По-нататък с помощта на сходни методики Раус постига предаване на тумори на кокошки от няколко поколения. След две години в статия, публикувана в „Списание за експериментална медицина“ („Journal of Experimental Medicine“), той пише: „Новообразуванията са същите като истинските тумори и затова тяхното предаване с бактериологични филтрати има важно значение“.

Предаването на тумори при кокошките с помощта на биологични екстракти (екстракти на ракови тъкани, от които с метода на филтрацията са отстранени клетките) позволява да се предположи, че причината за туморите е вирус. Този факт обаче не е съвсем нов, защото няколко години по-рано двама датски учени успяват да предадат с помощта на безклетъчни филтрати птича левкемия. Но понеже се смята, че левкемиите не са ракови заболявания, това съобщение не привлича особено внимание. Освен това по това време за причините и развитието на рака господстват теориите на немската патологоанатомична школа, оглавявана от Рудолф Вирхов. Той и неговите сътрудници се противопоставят успешно на привържениците на теорията за инфекциозния произход на рака, начело на които стои Роберт Кох. Ето защо предположението на Раус, че експерименталната саркома при кокошките се предизвиква от вирус, не намира в продължение на две десетилетия никакъв отклик. Едва след много години този тумор започва да се нарича саркома на Раус, а хипотетичния фактор, водещ до неговото развитие – вирус на саркомата на Раус. Едва през 30-не години хипотезата на Раус е потвърдена, а през 40-те години вирусът на саркомата на Раус е открит с помощта на електронните микроскопи.

През първите две години от работата му в института „Рокфелер“ Раус открива със своите сътрудници още два експериментални тумора при птиците, предизвикани от безклетъчни филтрати. През 1914 г. Раус изказва предположение, според което трите експериментални тумора принадлежат „към нова група заболявания, причиняващи при птиците различни тумори“. Освен това той се опитва да открие с колегите си условията, подпомагащи и препятстващи нарастването на експерименталните тумори, а също така да намери приликите и разказите между тези тумори и „естествените“ тумори при млекопитаещите.

Започналата Първа световна война заставят Раус и неговия колега Дж. Търнър да се заемат с разработка на методи за запазване на кръвта. Скоро те създават разтвор, включващ киселина, цитрат и декстроза. В този разтвор, наречен разтвор ACD (от думите: acid, citrate, dextrose – киселина, цитрат, декстроза), червените кръвни клетки се запазват от три до четири седмици и през цялото това време кръвта е годна за преливане. Разтворът ACD се използва със същата цели и до днес.

От 1918 г. Раус е член в продължение на осем години на Националния изследователски съвет, работейки като вицепрезидент на медицинския отдел и на изпълнителния комитет. Скоро след края на Първата световна война той и неговите колеги разработват нов метод за разделяне на клетките с помощта на трипсин – фермент, продуциран от панкреаса и хидролизиращ протеините.

В началото на 20-те години Раус проучва физиологичните функции на черния дроб и на жлъчния мехур. Заедно със своите сътрудници той открива, че дори при запушване на две трети от жлъчните канали не настъпва съществено задържане на жлъчните пигменти. Освен това те доказват, че жлъчката се реабсорбира (всмуква се обратно) в червата и постъпва отново в черния дроб по специална система от съдове. Учените доказват също така, че в жлъчния мехур настъпва всмукване на вода и концентриране на жлъчка, и това се превръща във физиологична основа за клинични проби, установяващи наличие на камъни в жлъчката. Освен това те откриват, че билирубинът (жлъчен пигмент) се образува в резултат от разпадане на хемоглобина и че натрупването на билирубин в кръвта води до жълтеница.

В началото на 30-те години Раус и неговите сътрудници започват да изследват експериментално рака, проучвайки злокачественото преобразуване на папиломите (доброкачествени тумори) при зайците и туморите на плъховете и мишките. Те откриват, че нарастването и преобразуването на тези тумори са свързани с взаимодействието между онкогенен агент – при техните опити се използва катран – и някои фактори на околната среда.

През 1942 г. Раус предлага три хипотези, засягащи механизмите за образуване на тумори. Според първата организмът може да бъде заразен с вируси още по време на вътрешноутробното развитие или в младежка възраст, и, както казва Раус, „в повечето случаи вирусите изобщо не се проявяват. Но ако върху клетките, инфектирани от вируса, въздейства провокиращ фактор, може да започне процес на преобразуване на клетките и нарастване на тумор“. Според втората хипотеза туморите, които на пръв поглед се образуват самопроизволно, могат да са предизвикани от химически канцерогенни вещества. Накрая третата хипотеза се състои в това, че „дремещи“ вируси и химически канцерогени могат да си взаимодействат, като може би също предизвикват появата на тумори.

През 1915 г. Раус се жени за Марион Екфорд Декей. Семейството има три дъщери. След края на Първата световна война съпрузите купуват дом в Уест Корнуол (щат Кънектикът), където Раус си почива през лятото, занимавайки се с рибарство и градинарство. Ренато Дулбеко пише за Раус като за „човек, изцяло предан на своето дело, учен с широки възгледи, силен, добър и с добро чувство за хумор“.

Раус е удостоен с много награди, сред които наградата Уолкър на лондонския Кралски колеж на хирурзите (1941 г.), медала Джеси Сивънсън-Коваленко на Националната академия на науките (1954 г.), наградата Ласкер на Американската асоциация по здравеопазването (1958 г.), националния медал „За научни постижения“ на Националния научен фонд (1966 г.) и медала Кливлънд на Американското онкологично дружество (1966 г.).

Раус е член на Датската кралска академия на науките, на Американската асоциация за съдействие на развитието на науката, на института „Вайцман“ в Израел, на Националната академия на науките на САЩ, на Асоциацията на американските лекари, на Американското дружество по експериментална патология, на Американското философско дружество и на Американската научноизследователска онкологична асоциация.

Превод от руски: Павел Б. Николов



събота, юни 27, 2020

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 11. СЪДЪТ НАД ИСУС – ИСУС И РАЗБОЙНИЦИТЕ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ; РИМСКИТЕ ИЗТОЧНИЦИ; ЕРЕТИЧНИТЕ СЪЧИНЕНИЯ; ТАЛМУДЪТ И „ТОЛЕДОТ ЙЕШУ“; ПРОТОКОЛИТЕ

ГЛАВА 9. ЕВАНГЕЛСКИЯТ ИСУС

ЙОАН КРЪСТИТЕЛ; ОСНОВНОТО ПОСЛАНИЕ НА ИСУС; ИМЕНАТА НА УЧЕНИЦИТЕ; ГРЕШНИЦИТЕ И ПРАВЕДНИЦИТЕ; ПУСТИНЯТА; ЧУДЕСАТА; ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ

ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА

НЯКОЛКО ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСА; ИЗГОДНАТА КОНЦЕСИЯ; ПЪРВОСВЕЩЕНИКЪТ И НЕГОВИЯТ БИЗНЕС; ТЪРГОВЦИ ИЛИ ХАНАНЕЙЦИ?; ЕРУСАЛИМСКИЯТ ХРАМ; КЕСАРЕВОТО КЕСАРЮ; ПОНТИЙ ПИЛАТ; ЗАЩО ИСУС Е АРЕСТУВАН ИЗВЪН ГРАДА?; ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ. АРЕСТЪТ .

ГЛАВА 11. СЪДЪТ НАД ИСУС

СЪБРАНИЕТО НА СИНЕДРИОНА; СЪДЪТ НА СИНЕДРИОНА; В КАКВО СИНЕДРИОНЪТ ОБВИНИЛ ИСУС?; СЪБЛАЗНЯВАНЕ НА ХОРАТА; ЗАЩО ИСУС НЕ БИЛ УБИТ С КАМЪНИ?; СЪДЪТ НА ПИЛАТ; ИСУС БАР АВВА; СИЛОАМСКАТА КУЛА; ПРИСЪДАТА И ЕКЗЕКУЦИЯТА

ГЛАВА 11. СЪДЪТ НАД ИСУС

ИСУС И РАЗБОЙНИЦИТЕ

От Исус не са останали никакви порицания за проповедите на „четвъртата секта“. Това премълчаване е красноречиво само по себе си. Тогава, когато в Палестина проповядвали войнстващи пророци, които обещавали на своите ученици да разделят водите на Йордан и да разрушат стените на Ерусалим, по същата територия ходел и Месията, който не ги опровергал с нито една дума. Вместо това Исус осъждал тези, които били осъждани от „четвъртата секта“, иначе казано – иродианите, садукеите и фарисеите, и нерядко използвал за целта същите изрази.

Но това не е всичко! Този Месия, като ръководителите на кумранците, претендирал, че произхожда от рода на Давид и по някаква причина кумранските фанатици не обръщали на самозванеца никакво внимание.

Напротив, един могъщ пророк, който обещал същото, което обещал кумранският Енох, и когото Евангелията наричат Йоан Кръстител, провъзгласил Исус за Месията и обявил, че е видял с очите си Светия дух, спускащ се в (εις) него (Марк, 1:10). Церемонията била внушителна: не по-лоша от тази, по време на която пророк Самуил помазал цар Давид.

Така че поведението на римските власти било доста адекватно на обстановката.

След известно забавяне, предизвикано както от необходимостта да се концентрират силите, така и може би от яростен задкулисен пазарлък, Пойнтий Пилат изтласкал привържениците на Месията от храма. В настъпилата суматоха Месията успял да се скрие и да избяга от града, но скоро бил заловен и предаден на Каяфа, който, за разлика от Пилат, нямал войски, но имал на разположение широка мрежа от осведомители и шпиони.

Пилат осъдил Исус като „Исус Месията, Юдейски цар“ и именно това обвинение било написано на закованата към кръста табела.

От двете страни на Исус били разпънати негови съучастници от същите галилейци, „чиято кръв Пилат смесил с жертвите им“. Лука споменава невнимателно, че разбойниците са осъдени „по същата присъда“ (κρίµατι) (Лука, 23:40). А и думата „разбойник“ (λῃστής), с която Марк нарича разпънатите заедно с Исус хора (Марк, 15:27), е същата дума, която Йосиф употребява постоянно по отношение на бунтовниците от „четвъртата секта“.

Прави впечатление, че Евангелията са запазили многобройни – и различни – сведения за поведението на разбойниците.

У Марк и Матей разпънатите с Исус „го хулят“ (Марк, 15:32; Матей, 27:44). Това е странно предсмъртно занятие за крайпътни разбойници, разпънати редом с проповедник на мир и любов, но е напълно естествена реакция за бирйоним, които са се готвели да седнат на златни тронове и да колят римляните заедно с ангелите, а изведнъж са получили пълен провал.

У Лука, напротив, реакциите на разпънатите с Исус лестай е диференцирана. Единият от тях злослови срещу Исус и казва: „Ако си Месията, спаси себе си и нас“ (Лука, 23:39). Другият запазва своята вяра и моли: „Спомени ме, Господи, когато отидеш в Твоето Царство“ (Лука, 23:42), при което получава уверението: „Днес ще бъдеш с мене в рая“ (Лука, 23:43).

Ако не приемем, че Исус разговаря със свои привърженици, целият този епизод изглежда малко аморално. Излиза, че човек може да убива, граби и разбойничества, но е достатъчно преди заслужената екзекуция да признае, че Исус е Христос, и веднага ще отиде в рая.

Друго нещо е, ако става дума за метежни фанатици, разпънати редом със своя водач. Единият от метежниците ругае водача и му предявява справедливо искане: да слезе веднага от кръста, да разпръсне римската войска с огън от устата си и да установи на земята Своето Царство. За другия фанатик собственият опит е по-маловажен от вярата. Той е готов да вярва, че Исус е Месията, напук дори на кръвта, течаща от пробитите с гвоздеи глезени, и на жаркото палестинско слънце над кръста, поставен край градските врати. Именно това поведение, от гледна точка на Лука, характеризира истинския праведник. И то води в рая.

Още един път. В Евангелията имаме два вида свидетелства.

От една страна Исус се описва като могъщ лидер на могъщо течение. Той извежда в пустинята пет хиляди души, които го провъзгласяват за цар, влиза в Ерусалим сред множество, което застила пътя му с палмови клонки и вика „Осанна“, извършва в Храма погром и после проповядва там край съкровищницата. По време на престоя му в Ерусалим се разнася Бат Кол (Глас от Небето), който го прославя (Йоан, 12:28). След смъртта му неговите последователи в града били три хиляди души и били толкова силни, че когато предизвикалата недоволството на техния лидер съпружеска двойка внезапно умира, властите не се осмеляват да се намесят.

Това последователно и разбираемо описание на могъща секта, която има статута на паралелна държава, се разкъсва само на едно място: когато става въпрос за ареста и екзекуцията на Исус.

Там се оказва, че Исус е заловен през нощта, извън града, в обкръжението на не много на брой въоръжени привърженици. Че по време на мълниеносния съд не се намерил никой, който да свидетелства в негова полза; че апостол Петър, който се появил през тази нощ в двора на първосвещеника Каяфа, се отрекъл от Исус, че тълпата викала „разпъни го“, че учениците му не присъствали на екзекуцията, защото избягали от града, и че дори след смъртта му да приберат неговото тяло дошли жени.

Очевидно е, че тези два реда свидетелства са несъвместими помежду си.

От времето на деиста Волтер, за когото било важно да представи Исус като проповедник на мира, доброто и любовта в противовес на основаната от него църква, библеистиката признала по подразбиране за недостоверен първия ред от свидетелства: за могъществото на оглавяването от Исус движение. За тази библеистика Исус не е водил в никаква пустиня множество от хора; никой не го е провъзгласявал за цар, в Ерусалим е влязъл незабелязан от никого, а погромът в Храма се е ограничил с обръщането на няколко маси.

Така се оказало, че Исус е проповядвал учение за мир, прошка и любов, иначе казано – именно това учение, от което се нуждаели отчаяно окупационните римски власти в ксенофобския, готов да избухне като барут, Ерусалим. Въпреки това той бил незаслужено оклеветен и разпънат, но после неговото учение, като малко ручейче, постепенно набирало сила, разливало се, докато не се превърнало в огромна река, напояваща целия свят.

Така че всичките свидетелства на евангелистите за могъществото на движението, оглавявано от Исус, се приемали по подразбиране за поетически преувеличения или, по-просто казано, за лъжа.

Но не е трудно да се види, че двата реда свидетелства – и за могъществото на сектата, и за самотата на Исус в момента на ареста, съда и екзекуцията – се съгласуват превъзходно, ако предположим, че евангелистите са пропуснали само един детайл, а именно – разказа за поражението на Месията.

Ако приемем, че Исус е влязъл като цар в Ерусалим и е завзел Храма, а след това е бил разбит и е избягал, между твърдението, че е встъпил в града под викове „Осанна“, и последвалата самота по време на съда и екзекуцията няма никакво противоречие. Самотата на претърпелия поражение метежник е най-обикновено нещо в световната история. Когато съдели Исус, неговите привърженици или лежали убити, или се носели с всичко сила към Галилея.

Не е трудно да се види, че подобна интерпретация на събитията поставя под съмнение основния, системообразуващия мит на съвременното християнство. Главното твърдение на християнството се състои в това, че Исус е бил невинен и се е принесъл в жертва за нашите грехове. Със смъртта си той изкупил първородния грях на човечеството.

Но войнственият характер на проповедите на Исус – и още повече опитът за въстание, в каквото и да се състоял – не оставят от този мит камък върху камък. През последните два века са написани не малко литературни произведения, изследващи сложните мотиви на сложния и комплексен персонаж на име Понтий Пилат, който приел очевидно неправосъдно решение, като осъдил на смърт невинен човек.

Но в общи линии мотивите били прости.

Пилат осъдил на смърт Исус долу-горе по същите причини, по които САЩ ликвидираха бин Ладен.

(Следва)

петък, юни 26, 2020

ПИСМА ДО ВАСИЛ ЛЕВСКИ – 20

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма, написани до Васил Левски, които представям съобразно с книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му, също и бележките под черта според него.

Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: Част 1; Част 2; Част 3; Част 4; Част 5, Част 6, Част 7, Част 8, Част 9, Част 10, Част 11, Част 12, Част 13, Част 14, Част 15, Част 16, Част 17, Част 18, Част 19.

№ 324

Врачанци до Левски

Аслан Дервишоолу Кърджали,

По случай [това, че] двама човеци от града ни, като отидоха за Бучуколу на изпитание и се оставиха с Д. Македонски, който им разказал за общото народно Свято дело, което се върши из цяла България за освобождението ни от чуждото иго. След свършването на истити [същите] тия тръгнали с Македонски за Дервишолу Мехмет Кърджалъ и преминали през Сулумеа олу даут, и се рекомендирали от М. пред членовете на ЧК. За което дело ги уверил и тия, колкото били кадър. После отишли нашите на Дервишолу Мехмет Кърджалъ и тем им разказали от(де) те се връщат в града ни, дотогава с едно пристигане спечелиха още осем членове, обаче те не можаха да ни разправят добре. После ни прати Македонски един член от ЧК в Сулоумен олу даут, за което ни увери и той по-добре, като бяхме в заседание всички. И ето сега ви изпращаме две лири турски за нужните ни заработени вещи (за които чака човек в Солумен олу даут); та занапред се надяваме с Божия воля и с общ труд да внесем повече. А сега, като приевнеме [приемем] потребните работи, ще ви пратим по същия човек още пари, колкото можем повече.

Името на града ни ще ви каже приносящият писмото на Аврамачо Юсувиков [1].

11 юли [1]872 юли

Н.Б.II.А., п. 60, № 8059

(Следва)

1. Писмото носи адрес: За Аслан Дервишолу Кърджалъ в не знам где. До адреса стои прибавка към писмото: За едно и сто и дваесет гроша сал това писмо за вестник С. бода. Левски бележи под писмото: 1872, на юли 16-ти получено Аврамачу Юсофиков №2.

четвъртък, юни 25, 2020

В ПАМЕТ НА ЛИ ЖЕНШЕН

Друго бях планирал за представяне днес, но когато прехвърлях вчера чуждестранната преса, попаднах на статия в „El País” за смъртта на китайския фотожурналист Ли Женшен (22 септември 1940 - 23 юни 2020).

Ли става световноизвестен с множеството си фотографии, разкриващи истинското лице на китайската Културна революция (1966-1976), една от най-ужасяващите прояви на комунистическото мракобесие през миналия век.

Ли Женшен

По време на Културната революция Ли Женшен е официален журналист и снимките му, отразяващи дейността на хунвейбините, излизат в много водещи китайски вестници.

Множество снимки обаче, които не отговарят на правилната партийна линия, Ли крие двадесет години под пода на къщата, в която живее (около 20 000 негатива!).

По-късно фотожурналистът изпада в немилост, преминава заедно със съпругата си през китайските лагери, след това е освободен и когато Мао Цзедун е вече покойник, а Културната революция е обявена за грешка, скритите му фотографии излизат на бял свят.

Ето няколко снимки на Ли Женшен, които свалих от интернет пространството:



сряда, юни 24, 2020

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ – 1966 ГОДИНА – ФИЗИКА – АЛФРЕД КАСТЛЕР

Алфред Кастлер (Alfred Kastler)

3 май 1902 г. – 7 януари 1984 г.

Нобелова награда за физика

(За откриването и разработването на оптични методи за изследване на резонанса на Херц в атомите.)

Френският физик Алфред Кастлер е роден в село Гебвилер в Елзас, принадлежащо по това време на Германия, в семейството на Фредерик Кастлер и Анн Фрей. Детската любознателност и силното впечатление, предизвикано от едно слънчево затъмнение, събуждат рано в него интерес към естествените науки. След като завършва начално училище, момчето постъпва в Оберреалшуле – реално училище, преименувано след присъединяването на Елзас към Франция след края на Първата световна война в лицей „Бартолди“. През 1920 г. Кастлер е приет в „Екол нормал супериор“.

След завършването му Кастлер преподава физика в лицеите в Мюлуз, Колмар и Бордо, а след това следва аспирантура и едновременно работи като асистент в университета в Бордо (1931 г.). През 1936 г. защитава успешно докторска дисертация по физика, разглеждаща възбуждането на живачните атоми. През следващите две години Кастлер преподава в университета в Клермон Феран, а през 1938 г. е назначен за професор по физика в университета в Бордо. След като се връща през 1941 година в Париж, Кастлер преподава в „Екол нормал супериор“, където през 1945 г. получава званието професор. В това учебно заведение той работи до пенсионирането си. През 1953 и 1954 г. е поканен на работа като външен професор в Лювенския университет (Белгия).

Първите изследвания на Кастлер са посветени на взаимодействието на светлината и електроните в атомите. Ако говорим опростено, можем да смятаме, че електроните обикалят около атомното ядро по различни орбити, въртейки се и около собствената си ос като пумпали. Квантовата теория разрешава на електроните да се движат по напълно определени орбити, съответстващи на дискретни енергетични равнища. Поглъщайки енергия от падаща светлина, те преминават на по-високи енергетични равнища. При обратни преходи, към по-ниски равнища, електроните освобождават погълната преди това енергия, излъчвайки светлина. Като всяка друга разновидност на електромагнитно излъчване светлината се състои от порции енергия, наречени фотони. Енергията на погълнатия или излъчения фотон, пропорционална на честотата на погълнатата или излъчената светлина, е равна на разликата в енергиите на равнищата, между които става преходът.

Атомът на всеки химически елемент има свой, присъщ само на него брой от разрешени енергетични равнища. Тъй като възбудените атоми излъчват светлина само на честоти, съответстващи на разликата на енергиите между равнищата, спектрите на излъчване, наблюдавани например с помощта на спектроскоп, се състоят от серии цветни линии (цветът на линиите съответства на честотата на видимата светлина). Спектърът позволява не само да се идентифицира химическият елемент, но и да се получи информация за характерното за неговите атоми разположение на енергетичните равнища, иначе казано – за тяхната структура. По-прецизното разглеждане показва, че спектралните линии в действителност представляват ленти от тънки, плътно разположени линии. Атомните енергетични равнища представляват цяла съвкупност от подравнища. Разделянето на равнищата на подравнища се определя от различните свойства на електрона, например от неговия спин. Детайли на атомната структура могат да бъдат открити по изместването на спектралните линии на подравнищата, настъпващо под въздействието на електромагнитни полета. Обаче оптичната спектроскопия не може да раздели достатъчно точно близко разположените линии.

Към края на 40-те години в най–прецизните експерименти се използва радиочестотната спектроскопия. Един от методите, известен като метод на магнитния резонанс в атомните снопчета, е свързан с Изидор А. Раби и неговата група от Колумбийския университет. Раби и неговите колеги използват своя метод за точни измервания на атомните енергетични равнища в основно състояние (състояние с най-ниска енергия). Основното състояние може да има няколко магнитни подсъстояния, които са незначително разделени от магнитно поле. Следователно, като се въздейства върху атомите с помощта на магнитно поле, което има съответно подбрана честота, може да се индуцира преход от едно подравнище на друго. Под съответно подбрана честота на магнитното поле се има предвид такава, при която енергията на фотоните е равна на разликата на енергиите между подравнищата. Именно такива честоти лежат в радиодиапазона. Използвайки специални магнити и процепи, колумбийската група успява да получи тесни атомни снопчета, при което детекторите могат да регистрират само атоми в определени състояния. Ако полето е настроено на правилната честота, промяната на броя на атомите, достигащи до детектора, свидетелства, че става преход от едно равнище на друго. Като знае енергията на фотоните, предизвикващи прехода, групата на Раби успява да изчисли енергетичните равнища, съответстващи на подсъстоянията. Подобно съответствие между радиочестотите на полето, предизвикващо прехода, и разликата на енергиите между подравнищата, се нарича резонанс на Херц (в чест на Хенрих Херц, предложил първото експериментално доказателство за съществуването на радиовълните). С името на Херц днес е наречена и единицата за честота.

Методът на магнитния резонанс в атомния сноп има своите ограничения: средното време на съществуване на възбуденото състояние, преди да излъчи енергия и да се върне в основно състояние, е много малко (около една десетмилионна част от секундата) и само малък брой атоми осъществяват индуциран от резонанса преход. Кастлер заедно със своя студент Жан Бросел разработва няколко метода, при които светлината се използва за преодоляване на някои от ограниченията на магнитния резонанс в атомния сноп. Методът на Кастлер получава названието метод на двойния резонанс.

При този метод сноп светлина със съответна честота възбужда атоми до определено енергетично равнище. Но при това всичките подравнища се оказват заети. Следователно при обратните преходи на атомите в основно състояние светлината се излъчва нееднакво в различни направления, при това във всяко направление е частично поляризирана. Ако електромагнитното поле, приложено към възбудените атоми, има честота (енергия на фотоните), необходима, за да се индуцират преходи между заетите и незаетите подравнища, излъчваната светлина променя както пространстеното разпределение, така и поляризацията. Това изменение свидетелства, че радиочестотата е настроена по отношение на разликите на енергиите между подръвнищата. Методът на Кастлер е средство за точно определяне на подравнищата на възбудените атомни състояния.

През 1950 г. Кастлер съобщава за още един метод, който получава названието оптично напомпване и позволява да се преместват електроните в атомите от едно магнитно подравнище на основното състояние към друго. При този метод по специален начин се насочва поляризирана светлина върху група атоми. Ако основното състояние има две магнитни подравнища, атомите на едното подравнище поглъщат светлината и преминават във възбудено състояние, докато атомите на другото подравнище не правят това. Излъчвайки и връщайки се в основно състояние, атомите заемат и поглъщащи, и непоглъщащи равнища. В този случай се казва, че светлината „е напомпала“ атоми в непоглъщащото основно състояние.

Стремейки се към по-нататъшно усъвършенстване на своята експериментална методика, Кастлер и Бросел създават през 1951 г. специална група към физическата лаборатория на „Екол нормал супериор“. Повече от петнадесет години тяхната група и други учени допринасят за уточняване на атомните подравнища и за изучаване на квантовомеханичните явления.

Освен че получават важна информация за подравнищата на основните състояния на много атоми, физиците се научават да насочват по желание ядрата на атомите в парите на живака и кадмия. Това им позволява да измерят точно някои магнитни свойства на ядрата. Използвайки оптичното „напомпване“, експериментаторите успяват да създадат мишени, състоящи се от поляризирани атоми. След това тези мишени се подлагат на бомбардиране със снопчета частици при експериментите по ядрена физика.

След пенсионирането си през 1968 г. до 1972 г. Кастлер заема поста ръководител на научните изследвания в Националния център за научни изследвания.

През 1924 г. Кастлер се жени за учителката Елиз Косе. Семейството има двама сина и дъщеря. Необичайно скромен, вглъбен в себе си човек, Кастлер участва въпреки това в редица политически събития. Той се изказва в подкрепа на Израел, убеден противник е на ядреното оръжие, критикува остро ролята на САЩ във Виетнамската войн, подкрепя алжирското движение за независимост.

Освен с Нобелова награда Кастлер е удостоен с наградата Холвек на Лондонското физическо дружество (1954 г.), с наградата за научни изследвания на Френската академия на науките (1956 г.) и с други почетни награди. Член е на Френската академия на науките (1964 г.) и почетен член на научни дружества на Полша, Германия, Унгария и Белгия. През 1952 г. става кавалер, а през 1977 г. командор на Ордена на почетния легион . Почетен доктор е на университетите в Лювен, Пиза и Оксфорд.

Превод от руски: Павел Б. Николов