ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ; РИМСКИТЕ ИЗТОЧНИЦИ; ЕРЕТИЧНИТЕ СЪЧИНЕНИЯ

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ТАЛМУДЪТ И „ТОЛЕДОТ ЙЕШУ“

И накрая има още едни текстове, които съдържат многобройни сведения за Исус. Това са текстове, написани от евреи. От тях най-свещен е, разбира се, Талмудът, а най-занимателен – плутовския антиназорейски роман за приключенията на Исус Лъжемесията „Толедот Йешу“.

Неприятностите за еврейските текстове започнали през 553 година, когато Юстиниан предписал на евреите да четат в синагогите Тората само на гръцки и латински; по времето на Кръстоносните походи рицарите оставяли след себе си не само планини от еврейски трупове, но и пепел от техните книги. Истинският терор обаче срещу Талмуда започнал с появата на инквизицията.

Първото официално изгаряне на Талмуда станало през 1233 година в Париж. В огъня били изпепелени дванадесет хиляди книги. През 1236 година новопокръстеният юдей Никола Донин предявил на Талмуда тридесет и пет формални обвинения, главни от които били обвиненията в светотатство по отношение на Исус и Дева Мария [1].

След три години папа Григорий IX предписал на християнските правителства да конфискуват всичките копия на Талмуда, които успеят да намерят. При изпълнението на тази наредба само в град Париж били изгорени седемнадесет или осемнадесет хиляди тома, за пренасянето на които потрябвали двадесет каруци.

Главните обвинители на Талмуда били преди всичко юдеи, които станали християни. През 1263 година един от тях, който приел при кръщенето името брат Паоло, предложил на папа Климент IV да нареди да се проверят всичките ръкописи на Талмуда, намиращи се в Арагон, за да бъдат изгорени или поне да се зачеркнат светотатствените им абзаци. Не по-малко вреда причинил на евреите друг рави, Соломон Леви, който приел християнството и дори се добрал до поста архиепископ на Картахена.

През 1336 година още един рави, Абнер от Бургос, приел християнството, за да стане свещеник в богатата църква във Валядолид и с уменията на познавач написал донос, че една от ежедневните молитви на евреите, „биркат а-миним“, е насочена срещу християните. Алфонсо XI забранил молитвата. През 1399 година един юдей, приел при кръщенето името Петър, съобщавал бдително на властите, че в молитвените книги на юдеите има нападки срещу християнството.

Дори изобретяването на книгопечатането не донесло облекчения. През 1507 година бившият юдей Йоан Пфеферкорн от Моравия, който станал монах-доминиканец, издал трактата „Der Judenspiegel“, водейки се от който шокираният император Максимилиан заповядал да конфискуват и унищожат всичките налични във владенията му еврейски книги; начело на упълномощената за тази цеб комисия поставили горящият с фанатичен пламък Пфеферкорн.

През 1550 година Великият инквизитор кардинал Карафа получил от папата поредната була за изгаряне на Талмуда и изгорил в Рим всичките екземпляри, които успял да намери. Сикст от Сиена, новопокръстен евреин, насъсквал по същото време тълпата да гори всеки Талмуд, който ѝ попадне в ръцете. През 1559 година в Кремона друг новопокръстен, Виторио Елиано, дал показания срещу Талмуда и дванадесет хиляди книги били изгорени. През същата година били конфискувани всичките екземпляри на Талмуда в Прага.

Желаейки да запазят своята свещена книга, евреите сами започнали да заличават светотатствените фрагменти или това, което християните биха могли да сметнат за светотатствено. Това което огънят не достигнал, достигнала го автоцензурата. Книгопечатането облекчило разпространението на книгите, но за Талмуда най-напред облекчило процедурата на цензурата: винаги било по-лесно да бъде проверен издателят, отколкото частният преписвач. Цели страници, епизоди и притчи се изваждали от Талмуда. Имената се променяли, от големите сюжети се премахвали важни детайли.

Талмудът принадлежи към тези редки книги, които – за разлика от Юст Тибериадски – християните не успели да унищожат. Въпреки вековните клади, цензурата и гоненията, Талмудът запазил малко информация за Исус и още повече за миним, с други думи – за юдействащите християни.

Още по-поразително е, че повечето книги, посветени на историята на ранното християнство, заобикалят отдалече всякакви равински текстове [2]. А позоваването на „Толедот Йешу“ дълго време било изобщо неприлично. Това била възмутителна агитационна книга, съдържаща за нашия Господ Исус Христос напълно лъжлива пропаганда: например „Толедот Йешу“ го наричал незаконородено копеле, докато на всички било известно, че е роден от девственица и Бог!

Едно от главните препятствие да се приемат сериозно сведенията на еврейските източници за Исус, са техните дати. И Талмудът, и „Толедот Йешу“ (по-скоро една от версиите на „Толедот“, а именно версията „Елена“) ни повече, ни по-малко обявяват Исус Назорей за съвременник на рави Симеон бен Шетах. Те смятат, че той е живял по времето на царица Александра!

Тези сведения са на пръв поглед абсурдни! Ако знаем нещо за Исус, то е, че са го разпънали по времето на Понтий Пилат. И въпреки това „Толедот Йешу“ твърди упорито, че Исус Назорей е бил съвременник на ръководителя на Синедриона, могъщия Симеон бен Шетах, чиито реформи довели в крайна сметка до създаването на равинския юдаизъм.

Нещо повече, „Толедот Йешу“ твърди, че Симеон бен Шетах и Исус са били смъртни врагове.

Исус Назорей, разказва „Толедот Йешуа“, бил могъщ и влиятелен. Той бил смятан за син на знаменития рави Йоханан, който произлизал от рода на Давид, бил известен рави и даже член на Синедриона. Но понеже бил на страната на бедните и угнетените, се скарал със Симеон бен Шетах. След което Симеон бен Шетах обявил, че в действителност Исус е копеле, а неговият истински баща е бен Пандера, съсед на Йоханан, за което той, бен Шетах, научил още преди тридесет години от самият Йоханан, който отдавна изчезнал безследно. Това неочаквано обвинение поставило кръст на кариерата на незаконородения Исус, той бил принуден да избяга от Ерусалим и се отдал на неугодни дела.

Разбира се, няма никаква възможност тази история да се отнася за историческия Исус.

Но както се опитахме да докажем по-горе (и ние ще се върнем пак към тази история по-късно), имаме основания да предполагаме, че разколът на управляващи фарисеи и опозиционни есеи наистина се е случил преди превземането на Ерусалим от римляните по времето на Симеон бен Шетах. А упреците в незаконен произход били за фарисеите любим начин да очернят противниците си (те наричали например Йоан Хиркан незаконен син на Антиох IV Епифан).

Историята, която разказва „Толедот Йешу“, наистина няма никакво отношение към християнския Исус, проповедника на мира и доброто, разпънат при управлението на император Тиберий. Но по поразителен начин тя би могла да пази, макар и в изопачен вид, сведения за истинския произход на общината на назореите и за нейния конфликт с основателя на фарисеите.

А може би това е чисто съвпадение?

Тогава да разгледаме друг епизод.

Според една от версиите на „Толедот Йешу“ (вси тази група от версии „Елена“) измамникът и магьосник Исус вършел чудеса от Името на Бога. Божието Име било изсечено на камък, лежащ в основите на Ерусалимския храм и Исус, проявявайки чудеса от изобретателност, го откраднал.

Като откраднал Името, Исус се провъзгласил за Господ и Месия. За да докаже това, оживявал глинени птици, възкресявал мъртви, плавал по водата върху воденичен камък, etc.

Нещо повече, той даже се издигнал във въздуха.

За да изобличат Исус, равините изправили срещу него добре известния персонаж от Новия завет Юда Искариот. Те допуснали Юда в храма и той също узнал съкровеното име. След това Юда също се научил да лети и по време на военновъздушен бой нанесъл на Исус съкрушително поражение.

Оръдието, пред което не можал да устои Исус, не било нещо друго, а най-обикновена урина. Юда се изпикал върху Исус, след което той изгубил състоянието си на ритуална чистота и се блъснал в земята. Така било нагледно демонстрирано, че Исус не е Син Божи.

Тази непристойна приказка несъмнено е възмутила много вярващи.

Като начало, те добре знаели, че Исус не е летял.

Изцелявал прокажени – вярно. Гонел бесове, отварял очите на слепите, даже възкресявал мъртви – но не е летял.

Историята за Исус и Юда, състезаващи се за военновъздушно господство в небето над Ерусалим, принадлежи от тази гледна точка към глупавите, а главно, към късните измислици, нямащи никакви основи в каноничните Евангелия.

Проблемът е в това, че ранният Исус е летял.

В същото Евангелието от евреите, което не се запазило заради еретичния си характер и което, според „мнозина“ било истинското Евангелие от Матей, имало изречение, което е достигнало до нас. Исус казва: „Моята майка, Светият дух, ме вдигна за косите и ме отнесе на голямата планина Тавор“ [3].

По-късно ще се върнем към въпроса защо арамейският Исус нарича Светия дух майка и защо Светият дух е същество от женски род. Ние се интересуваме сега само от един малък конкретен детайл.

Исус е летял.

Летял е по въздуха. Правел го е с помощта на Светия дух в Евангелието от евреите – иначе казано, в текст, който недоволните бащи на църквата определяли като основно Евангелие на юдействащите християни.

Защо Исус е летял?

По много проста причина. Защото това била една от главните черти на Месията.

Нали Господ Месия трябва да дойде с войска от ангели върху облаци.

Това била една от най-устойчивите формулировки, описващи появата на Месията. Тя водела началото си от древните домонотеистични представи за буреносните теофании на Яхве Цеваот, Господ на Войските, който се явява с буря върху облаци. Нито един уважаващ себе си персонаж не би могъл да претендира за званието Месия, ако не може да се издига във въздуха.

А защо, ще кажете вие, тази важна черта на Исус не присъства в каноничните Евангелия?

Отговорът се състои в това, че вероятно е присъствала.

В Евангелието от евреите, както помним, Исус летял до планината Тавор. Да отворим сега Евангелието от Матей:

„Като минаха шест дена, Исус взе Петър, Яков и Йоан, брат му, и ги възведе на една висока планина, и се преобрази пред тях: и засия лицето Му като слънце, одеждите Му станаха бели като светлина“ (Матей, 17:1; Марк, 9:2; Лука, 9:28).

Но гръцката дума άναφέρω, която Синодалният превод превежда като „възвеждам“, означава също така „възнасям“.

Исус взел Петър, Яков и Йоан и ги възнесъл на планината Табор, точно така, както в Евангелието от евреите Исус бил възнесен там от майка му Светия дух. В противен случай не е ясно, какво е направил Исус с тримата си апостоли. Ако просто е осъществил с тях алпинистки марш на скок, той не ги е възвел на планината. Той е отишъл с тях на планината.

Ние, разбира се, не възнамеряваме изобщо да разследваме тук въпроса дали Исус е летял, или не е летял. За нас в дадения случай е важно друго.

Представата за това, че Месията може да лети, била изконна представа на юдейския миленаризъм. Месията можел да лети например в „Свитъка за войната“. Той идвал с Войската на Духовете върху облаци.

А разказът на „Толедот Йешу“, че Исус летял, но рухнал позорно на земята, осквернен и лишен от ритуалната си чистота, е полемика с тези вярвания в Исус, които престанали да бъдат актуални не само към Х, но и към V век.

Нещо повече: той представлява до известна степен полемика със „Свитъка за войната“. В него се подчертава специално, че войската на Сина на Светлината трябва да пази ритуалната си чистота, за да не предизвика именно военновъздушна катастрофа сред дошлите на помощ светци. И точна такава катастрофа се случва в „Толедот Йешу“!

Ще посочим накрая последния пример: Евангелията твърдят, че Исус е вършел чудеса от Името на Бога и „Толедот Йешу“ също твърди, че Исус е вършел чудеса от Името на Бога.

Тук двата наши източника са напълно съгласни помежду си. Просто „Толедот Йешу“ смята, че Исус е откраднал това Име. Завладял го е незаконно. Извършените чудеса от Името на Бога са акт на прелъстяване. Именно в това се състои според Талмуда грехът на Исус.

„Учителят каза: Исус Назорей се занимаваше с магии и мамеше, и разврати Израил“ [4].

Важността на посоченото обвинение се състои в това, че става въпрос за същото престъпление, в което е обвинен Исус в Евангелието от юдеите. Исус развращавал и прелъстявал народа.

„Довели сте при мене този човек като развращаващ (διαστρέφοντα) народа“ – казва Пилат (Лука, 23:14). „Нима и вие сте прелъстени?“ – питат ужасените фарисеи служителите, които са отказали да хванат Исус (Йоан, 7:47).

„Прелъстявам“ (πλανάω) не е в дадения случай оценъчно съждение. Това е технически термин, означаващ опит да се отвърне Израил от монотеизма. Това е най-страшното престъпление, което Тората познава. Пророкът, който се опитва да направи това, трябва да бъде предаден на херем, иначе казано – да бъде обесен и убит с камъни. „Убий го с камъни до смърт, защото се опитва да те отвърне от Господа, твоя Бог, Който те изведе от Египетската земя, от дома на робството“ (Второзаконие, 13:10).

Именно да прелъсти Израил се опитва Исус. Той се опитва да се представи за Втора Власт на Небето, стояща отдясно на престола на Господа и служеща за посредник между него и хората. И именно на такова наказание – обесване и убиване с камъни – бил подложен Исус според Талмуда и „Толедот Йешу“.

„Исус Назорей бил обесен в съботния ден в навечерието на Пасхата. И бил изпратен глашатай преди това, който в продължение на четиридесет дена възгласявал: Исус Назорей ще бъде убит с камъни, защото се занимаваше с магьосничество и развращаване, и прелъстяваше Израил. Който има да каже нещо в негова защита, може да дойде и да каже. Но тъй като не намериха нищо в негова защита, обесиха го в навечерието на Пасхата [5].

На пръв поглед това свидетелство на Талмуда няма никаква историческа ценност! Ако можем да бъдем сигурни в нещо за Исус Христос, то е, че е бил разпънат на кръст от римляните, а не е бил обесен на дърво от юдеите! Историчността на този факт се доказва от противното: той бил толкова неудобен за християните, че те след това се опитвали да оправдаят всячески Пилат.

И въпреки това Талмудът твърди, че Исус бен Пандера бил убит с камъни и обесен, иначе казано – бил предаден на херем.

Защо?

За да намерим отговор на този въпрос, трябва да се обърнем към едно съчинение, което вече споменахме, а именно съчинението на Юстин Мъченик „Диалог с юдея Трифон“, написано в средата на II век и представляващо всъщност първият текст, написан от позициите на това, което по-късно се превърнало в католическа църква.

В този текст юдеят Трифон, съмняващ се в това, че Исус е Месия, пита своя събеседник: „Трябваше ли да бъде разпънат и така срамно и безславно да умре от смърт, проклета в закона, докажи ни, защото ние даже не можем да разберем това?“ [6]

Талмудът твърди, че Исус бил обесен от евреите, защото тази смърт била позорна от гледна точка на юдейския закон.

Човекът, екзекутиран от римляните, бил мъченик за народа на Израил. Английският крал Едуард I заповядал да бъде екзекутиран шотландския вожд Уилям Уолъс – Уолъс бил обесен, свален жив от бесилката, изтръгнали вътрешностите му и ги изгорили пред него, докато все още дишал, и му отсекли ръцете и краката. Тази екзекуция изобщо не отвърнала шотландците от почитанието им към Уолъс, чийто огромен паметник бил издигнат през XIX в. в Стърлинг. Точно обратното – тя го превърнала окончателно в герой, точно така, както обесването на Зоя Космодемянская от немците я превърнало в съветска героиня. Екзекуцията, извършена от враговете, винаги превръща човека в герой.

Напротив, човекът, предаден на херем от юдеите, бил долен престъпник, прелъстител и магьосник, загинал от позорна смърт.

Но и това не е всичко.

Нашият проблем се състои в това, че най-ранните текстове на Новия завет са запазили именно тази, отразена в Талмуда, традиция!

Така апостол Павел в „Послание до галатяните“ твърди именно, че Исус е бил обесен: „Христос ни освободи от проклятието на закона, поемайки върху себе си това проклятие, защото Писанието казва: „Проклет е всеки, който виси на дърво“ (Галатяни, 3:13). Същото твърди апостол Петър: „Който сам понесе в тялото Си нашите грехове на дървото (ξύλον)“ (1 Петър, 2:24), а след него още един ранен автор, Варнава: „Необходимо му беше да пострада на дървото“ (Послание от Варнава, 5:13).

Пред нас стои съвсем поразителна ситуация. Започвайки с Евангелието от Марк, написано в началото на 70-те години, християните твърдят, че Исус е бил разпънат от римляните на кръст. Но в по-ранно писмо Павел твърди, че е бил обесен на дърво, като употребява при това израз, който не оставя съмнение, че е бил предаден на проклятие, на херем! И именно това твърдение се среща в такива „недостоверни“ и „късни“ източници като Талмуда и „Толедот Йешу“.

Защо библеистиката игнорира толкова често еврейските текстове за Исус Христос?

Ще рискуваме да предположим.

Работата е в това, че решително цялата контрапропаганда представя Исус като: а) евреин, спазващ законите на Мойсей, б) вожд на силно движение.

Например „Толедот Йешу“ твърди, че две хиляди войнстващи привърженици на Исус начело с него едва не превзели Ерусалим. Нещо повече, там се казва, че след неговата екзекуция в продължение на тридесет години привържениците му убивали евреи и по време на празниците им преграждали пътя за достъп до храма!

Проблемът не е в светотатството на тези текстове. Те почти винаги са изпълнени със своеобразна почит към Исус. Проблемът е в това, че в корена си те противоречат на историята за „никому неизвестния“ и „изключително мирния пророк“.

БЕЛЕЖКИ

1. Една от най-пълните истории за злощастията на Талмуда е представена в: G. R. S. Mead. Did Jesus Live 100 B.C.? London: Theosophical Publishing Society, 1903, ch 5.

2. Почтеният изследовател на Талмуда Йохан Майер е съчинил даже цяла книга за това, че сведенията за Исус, съобщавани от Талмуда, не представляват историческа ценност. - Вж.: Johann Maier. Jesus von Nazareth in der talmudischen Uberlieferung. Трябва обаче да отбележим, че има и важни изключения, най-голямото от което е забележителната книга на Самуел Краус - Samuel Krauss. Das Leben Jesu Nach Jüdischen Quellen, 1902.

3. Origen. Commentary on John 2:12; Homily on Jeremiah 15:4, цит. по: Willis Barnstone. The Other Bible, HarperCollins, 2005.

4. b Sanh 107b, b Sot 47a.

5. b Sanh 43a.

6. Юстин Мученик. Диалог с Трифоном, 90.

(Следва)