Трагедията на Александр Колчак

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

За едни той бил известен полярен изследовател и безстрашен морски офицер, а за други – истеричен неудачник и безжалостен диктатор.

Дори по лицето на Александр Колчак се четяло нещо трагично. “Познавах борбата, но не познавах щастието от победата” – казал той преди смъртта си. В действителност имало победи, но някакви странни – водещи в крана сметка до поражение и трагичен финал.

В ТЪРСЕНЕ НА ЗЕМЯТА НА САННИКОВ

Адмирал Колчак бил военен човек до мозъка на костите. Но в началото се прославил на съвсем мирно поприще като полярен изследовател.

През 1900 година Колчак заминал да търси легендарната Земя на Санников в състава на експедицията на барон Едуард Тол. Земята на Санников, разбира се, не намерили, но затова пък баронът заседнал на остров Бенет.

Участници в експедицията на Тол

На Колчак се наложило да организира втора експедиция – този път спасителна. Уви, не успели да спасят Тол. Колчак само констатирал, че баронът е загинал.

Ето я тази борба без победи. Колчак проявил героизъм, направил редица ценни открития, получил най-голямата награда на Руското географско дружество. Но в общи линии двете експедиции се оказали неуспешни: не открили Земята на Санников, не спасили барон Тол.

През 1909 година Колчак се отправил на трета експедиция, планът за която разработил лично. Ледоразбивачите „Вайгач“ и „Таймир“ трябвало да преминат през Северния морски път от Тихия океан в Атлантическия. И преминали. И открили Земята на император Николай II. Но това се случило по-късно и без участието на Колчак. Той подготвил всичко, славата обаче споходила не него, а неговия приятел Борис Вилкицкий.

Колчак на зимен лагер край полуостров Таймир, 1900−1901 г.

ГЕРОЯТ ОТ ПОРТ АРТУР

След втората експедиция Колчак заминал за Порт Артур: започнала Руско-японската война и той, морски офицер, не можел да остане настрани. Командвал миноносец, след това сухопътна артилерийска батарея. Подкосила го болест – ставен ревматизъм, следствие от дългия престой на север. Но Колчак останал до последно в строя. Получил златна сабя за храброст. Към него не може да има никакви претенции, но общата равносметка е предаването на Порт Артур и японски плен. Отново борба без победи.

Войната свършила. Русия трябвало да възстановява флота си, про това на практика от нулата. Значителна роля в случая изиграла една група млади офицери, ръководени от Колчак. Удивително нещо: високопоставеното началство слушало съветите някакви си млади офицери. По тяхно настояване бил създаден Морски генерален щаб, те разработвали и корабостроителни програми.

Последни дни от отбраната на Порт Артур

Колчак имал сложен характер – рязък и безкомпромисен. Два пъти постъпвал на служба в Морския генерален щаб и два пъти напускал, след като не споделял мнението на началството. Първата световна война посрещнал в Балтийсикя флот.

ОТ БАЛТИКА НА ЧЕРНО МОРЕ

„Началото на войната беше един от най-щастливите и най-хубавите дни в моята служба“ – казвал Александр Василевич. Можем да се съмняваме, че войната е чак такова щастливо събитие, но същността е разбираема: Колчак се оказал в своята стихия.

Смущавало го само това, че върховното командване предвиждало за флота строго спомагателна, чисто отбранителна роля. За големи сражения в открито море трябвало да се забрави и да се започне преди всичко изграждането на минни заграждения.

В Балтийския флот Колчак достигнал до длъжността командир на Минната дивизия. Тази длъжност му била напълно достатъчна, но през юни 1916 година, след като получил съвсем наскоро званието контраадмирал, бил произведен във вицеадмирал и назначен за командир на Черноморския флот.

Това назначение било толкова неочаквано, че е трудно да бъде обяснено. Ното заради възрастта си, нито заради опит в командването на сериозно съединение Колчак не можел да претендира за този пост.

Въпреки това бил назначен. И Колчак се проявил в най-добра си светлина. Към края на 1916 година турско-немският надводен флот бил изтласкан от Черно море и затворен в Босфора.

Но пред Колчак стояла и друга задача – да подготви операция за десант и завземане на Черноморските проливи. Цел, да кажем направо, грандиозна. Защото да се овладеят проливите била мечтата на всички тогавашни патриоти.

Босфорската операция можела да стане най-значимото дело в живота на адмирал Колчак. Но не станала, попречила революцията. Само заради това той имал право искрено да я мрази.

САБЯТА В МОРЕТО

Февруарската революция е наречена съвсем неоснователно безкръвна. Достатъчно е да си спомним Балтийския флот, където били убити десетки офицери, включително и командирът на флота адмирал Адриан Непенин.

В Черноморския флот не станало нищо подобно. Колчак веднага осъществил връзка с революционните организации – съветите и комитетите. Но един човек не може да противостои на всеобщата разруха. Авторитетът на Колчак стигнал за два месеца и половина. А в средата на май Севастополският съвет арестувал самолично генерал-интенданта, когото обвинили в разхищения. Колчак подал оставка.

Колчак – командир на Черноморския флот, януари 1917 г.

По същото време към Черно море наминал военноморският министър Арександр Керенский. Уговорил съвета да пусне генерала, а Колчак – да остане на поста си. И си отишъл. И всичко, разбира се, продължило по старому.

Съветът измислил, че офицерите планират контрареволюция. И наредил да разоръжат всички офицери. Колчак направил красив жест: хвърлил в морето златната сабя, получена в Порт Артур. След което сдал командването и заминал за Петроград да се отчита пред Временното правителство.

СКИТАНИЯ ПО СВЕТА

В столицата бившият командир на Черноморския флот се оказал в центъра на вниманието. Американската военна мисия го поканила в Америка. Там готвели своя операция за завземане на проливите и Колчак им бил необходим като консултант.

От друга страна, в Петроград се появили офицерски организации, кроящи планове за установяване на военна диктатура. Те ухажвали всячески Колчак и даже му подарили нова сабя вместо хвърлената в морето. Но в края на краищата набелязали друг кандидат за диктатор – генерал Лавр Корнилов. А Колчак заминал за Америка. И започнали неговите странствания.

Оказало се, че в Америка Колчак не е нужен на никого. Той се върнал в Русия, но научил за Октомврийския преврат. В болшевишка Русия нямало какво да прави. Той искал да воюва с немците и пожелал да служи в британската армия. Изпратили го на Месопотамския фронт.

Колчак в униформа на КИЖЛ, 1917 г.

По пътя Колчак получил друго предложение: да оглави руските войски на Китайско-източната железопътна линия (КИЖЛ). Той заминал за КИЖЛ, но там царяла такава бъркотия, че бързо се прехвърлил в Япония. Оттам се върнал отново в Русия. Колчак искал да се промъкне на юг, при Доброволческата армия. Адмиралът стигнал до Омск и неочаквано станал… министър. Но тук е необходимо малко отстъпление.

ПРЕВРАТЪТ В ОМСК

През май 1918 година болшевиките провокирали метеж в Чехословашкия корпус. Чехите свалили съветската власт на огромна територия – покрай железопътната линия от Волга до Владивосток. Там се образували почти двадесет правителства, водеща роля в които играели есерите.

През есента тези правителства били обединени някак си в Директория, намираща се отначало в Уфа, а след това в Омск. Тя се ръководела от есера Николай Авксентев. Директорита предложила на Колчак поста военноморски министър. За негова беда. Директорията, както някога Временното правителство, не се харесвала на никого – нито на левите, нито на десните. Офицерите и казаците мислели за диктатура. И в нощта на 18 ноември малък казашки отряд арестувал Авксентев и другите есери, влизащи в състава на правителството. Направо казано, извършен бил държавен преврат. Колчак не участвал в него, но именно той получил властта. Станал Върховен управител на Русия.

Колчак веднага заявил: „Няма да тръгна нито по пътя на реакцията, нито по гибелния път на партийността. За главна цел си поставям създаване на боеспособна армия, победа над болшевиките и установяване на законност и ред, за да може народът да избере безпрепятствено начин на управление, какъв той желае, и да осъществи великите идеи на свободата, провъзгласени днес по целия свят“.

За в бъдеще Върховният управител обещал да свика Национално събрание. А на първо време била установена обикновена военна диктатура. Едва ли при тези условия можело да бъде иначе.

“НАОКОЛО ИМА ИЛИ КРАДЦИ, ИЛИ СТРАХЛИВЦИ“

На фронта основните събития се случили от март до юли 1919 година. През март започнало настъпление към Волга. Отначало то било успешно. Но червените прехвърлили основни сили на Източния фронт, като получили там огромно предимство и в хора, и във военна техника. През май те започнали контранастъпление. Колчак оставил Поволжието и изпуснал стратегическата инициатива.

През август армията на Колчак напуснала Урал, но успяла да се задържи за два месеца в района на Тобол. През октомври обаче защитата останала без дъх и червените пробили фронта край Петропавловск. През ноември колчаковците напуснали Омск. Започнала агонията.

Колчак и преди бил нервен човек. Сега изблиците му на гняв станали редовни и довеждали подчинените му до ужас. Той ги замерял с чаши и мастилници. Разговаряйки, режел с нож подлакътника на креслото.

Върховният управител разбирал, че е претърпял поражение. Този път – главното в живота му. „Нещата не опират до законите, а до хората – казвал той съкрушено. – Всичко гние. Поразен съм колко всичко се е разкапало. Какво може да направи човек, ако наоколо му има или крадци, или страхливци, или невежи!“

Последната снимка на Колчак. 1920 г.

Разбира се, Колчак опростявал. Нещата опирали не само до хората, макар всички да отбелязвали, че обкръжението на Върховния управител не става за нищо. „Тук няма нито един, на когото бих доверил управлението и на магазин за дрънкулки“ – написал английският полковник Уърд. Ще отбележим, че полковникът не ценял много и самия Колчак.

ПРЕДАТЕЛСТВОТО НА ЧЕХИТЕ

Но основният проблем бил в това, че Колчак се оказал слаб Върховен управител. Той мразел най-много безпорядъка, но точно с него не можел да се справи. Казашките атамани и военните власти вършели по места неописуем произвол. Грабежите и насилията над местното население се превърнали в норма. Селяните отговаряли със съпротива: отначало пасивна – дезертирали, а след това и активна – въставали.

На 12 ноември влакът на Колчак излязъл от Овск и се насочил към Иркутск. Когато приближавал Иркутск, властта в града била завзета от есеро-меншевисткия „Политцентър“. А железопътната линия се контролирала от чехите. Те мислели само за това как да стигнат по-скоро до Владивосток. И предоставили Александр Колчак на новата иркутска власт в замяна на обещанието за безпрепятствено преминаване.

Есерите и меншевиките, както обикновено се случвало, отстъпили бързо властта на болшевиките. По това време до Иркутск се добрали остатъците от колчаковските войски и поискали да им върнат адмирала. В отговор на ултиматума болшевиките разстреляли оперативно Колчак.„

Спорен е въпросът дали заповедта за разстрела е идвала от Ленин. Едва ли това има голямо значение. Ясно е, че болшевиките все едно щяха да убият Колчак – малко по-рано или малко по-късно. Адмиралът избрал съзнателно своя път и го извървял до края, без да моли за милост и без да съжалява за нищо.

Остров Колчак на карта, изобразяваща южната част на Таймирсикя залив

До края на 30-те години на миналия век малък остров в Таймирсикя залив носел името на Колчак. През 1939 година по политически съображения той бил преименуван на остров Расторгуев (казак, участвал в експедицията на барон Тол). През 2005 година остров Расторгуев стана отново остров Колчак. А през 2009 година там беше поставен паметен знак.