събота, февруари 01, 2020

„1917“

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Пролетта на 1917 година. На Западния фронт по време на Първата световна война продължават позиционните сражения между немската армия и силите на Антантата. Съюзниците искат да нанесат на Германия болезнен удар, но не могат да намерят подходящ момент. Той като че ли настъпва в началото на април 1917 година: няколко английски дивизии в тила на противника са готови да тръгнат в атака. Разузнаването е донесло, че немските войски не един месец страдат от недостиг на провизии и техника и всеки миг могат да се оттеглят навътре в континента, по-близо до родните земи.

Но тази сметка се оказва грешна. Английското командване разбира в последния момент, че това е само измамна маневра: немците не отстъпват, а примамват враговете си в капан. За да предотвратят настъплението, в тила на врага се отправят двамата млади ефрейтори Шофийлд и Блейк. Целта им е да доставят телеграма от централното командване. За Блейк това е също така и личен въпрос: в една от дивизиите на предната фронтова линия служи родният му брат.

През изминалото десетилетие забележителният британски режисьор Сам Мендес (достатъчно е да си спомним „Американски прелести“) беше стиснат в менгемето на продуцентите и снимаше филми за агент 007, а днес прилича на птица, изхвръкнала от клетка. Неговият филм „1917“ е не само един от най-ярките военни филми на новото време, но и напомняне на себе си и на зрителите, че през последните години не е изгубил нито авторския си блясък, нито способността си да удивлява. Новият филм е и поредната мощна антивоенна драма, ода за хуманизма и за подвига на малкия човек, както е прието в жанра, и плюс това е незабравима киноатракция в най-добрия смисъл на тази дума. Не трябва да се чудим, че „1917“ се харесва долу-горе на всички: в началото на февруари той трябва да спечели „Оскар“ за най-добър филм (на това може да попречи само нещо свръхестествено), а и с прожекциите филмът на Мендес върви добре – вече е събрал повече от $200 милиона и няма намерение да спира.


Почти безсмислено е да гледаме филма на Мендес на таблет, лаптоп и даже на голям телевизор – този филм е създаден за огромни екрани. За два часа екранно време подвижната камера следва главните герои неотлъчно, а ние наблюдаваме ставащото практически в реално време. Разбира се, в „1917“ има все пак няколко монтажни възела – също като в „Бърдмен“, но те са почти незабележими и затова ефектът на пълното потапяне в атмосферата на Първата световна война и постоянното напрежение от надпреварата с времето работят от първия до последния кадър. За тези трикове Менедес е поканил в екипа си гений – легендарния оператор Роджър Дикинс, лауреат на „Оскар“ за неотдавнашния сикуел „Бягащият по острието“. Снимките са репетирани осем месеца. В резултат от това двамата, както се изразява Мендес, са получили така наречения тик-так трилър – филм, в който главен злодей не са немските войници, а времето. От него във всяка война зависи много повече, отколкото даже от смъртоносното оръжие.

За блокбастър „1917“ има доста накъсан и на места много спокоен ритъм. Следвайки своите герои, Мендес показва войната не като върволица от шумни бомбардировки, самолетни схватки и ефектни взривове, а като всекидневна рутина. Главните герои ще успеят да се включат в няколко ефектни сблъсъка и мащабни сражения с немската армия, но голяма част от техния път е тиха разходка по изровената от войната провинциална Франция, редки срещи с фауна, съюзници и местно население. Наполовина изоставени села, трупове на животни, гилзи от патрони и артилерийски снаряди, затрупани окопи и подземни шахти, взривени мостове и разрушени тухлени къщи, кал, кръв и безкрайни снарядни ями – всичко това създава силния образ на европейските затънтени краища по времето на Първата световна война.

Но Мендес не се заема да покаже пълната картина на войната, с газовите атаки, Източния фронт и прочее (за това по-добре потърсете прекрасния документален филм на Питър Джексън „Те никога не остаряха“). Неговата история е за малката, но напълно осезаема заслуга на един човек; с такива истории е изпълнен не само летописът на Първата световна война, но и на всеки друг военен конфликт. И най-голямата си сила „1917“ достига не в разгара на сраженията, а в паузите между тях: например най-ефектната сцена във филма се развива по време на едно караваджо-рамбрандово разсъмване в един неголям френски град, където главният герой, криейки се от своите преследвачи, среща случайно една млада французойка с дете. Така Мендес, разбира се, иска да покаже, че въпреки целия ужас, в който се е потопила Европа през тези години, животът продължава. И има по-важни неща от войната, която рано или късно ще завърши.


Противниците на „1917“ вече порицават филма на Мендес за някаква повърхност. Освен технически похвати, казват те, с които изкусеният зрител отдавна е свикнал, във филма няма нищо ново. На пръв поглед това изглежда наистина така: с британска равномерност Мендес показва всички важни неща, които трябва да присъстват във всеки уважаващ себе си военен филм. Войната е ужасно нещо; голямата трагедия се състои винаги от стотици малки; сраженията се печелят от хората, а не от машините; войната заличава всички граници между социалните слоеве на обществото, националностите и религиозните убеждения, превръща всичко в абсолютна каша от хора, взривове, призрачни надежди за светло бъдеще – и така нататък. Мендес поставя правилно акцентите, но приблизително същите мисли са заложени във всичките велики филми за войната – от „Апокалипсис сега“ и „Иваново детство“ до „Иди и виж“ и „Спасяването на редник Райън“.

Освен това Мендес, а по-скоро Дикинс, като стар поклонник на съветското (включително и военното) кино, се увлича от цитиране на Тарковский, което в някои моменти полага върху „1917“ определен (за някого – подсладен) философски слой, вероятно не винаги уместен, а в някои моменти и прекалено натрапчив. От друга страна, той е сигурен, че девет от десет зрители няма да забележат тези уважителни препратки – от красиво заснетите потоци вода до самотно изправените в полето дървета – или просто ще получат от тях удоволствие.


Мендес се опитва да вплете в, откровено казано, обикновената и линейната история максимум идеи и смисли. Това може да дразни прогресивните кинокритици, които изглежда са забравили първоначалното послание на кинематографа като магия от движещи се картинки. Мендес, колкото и патетично да звучи, възкресява частично тази магия – невероятната красота на филма е именно в неговата безупречна техническа грация, пластика и визуално съвършенство. Много кинематографи наричат „1917“ най-добрия военен филм от времето на „Спасяването на редник Райън“, с което е трудно на не се съгласим.

Но защо за такава грандиозна постановка Мендес е избрал такава проста история? За това той говори направо, веднага след филма: тази история му разказал в детството неговият дядо, ветеран от същата война. И няма значение, че в реалния живот всичко вероятно би било не така ефектно и епично, както го е заснел Дикинс. Но това очевидно желание да се опакова семейната легенда в грандиозен военен блокбастър с ловък похват на снимане не ми се струва кощунство или нещо противоестествено. Мендес е успял да създаде невероятно ефектен, завладяващ и пределно човеколюбив филм за Първата световна война. А главната задача на подобни филми не е да се харесат на снобите, главната им задача е да напомнят още едни път азбучни истини. Но не просто да ги напомнят, а да ги покажат така, че зрителят да ги възприеме с отворена уста, гледайки филма на огромен IMAX екран.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.