Блог на Павел Николов: ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

Тя се изразила в няколко въстания, най-големите от които станали през 48 и 37 година пр. н. е. По време на управлението на Ирод второто въстание било смазано с желязна ръка. Но веднага след неговата смърт безредиците избухнали отново, а плюс това (ако сме прави в нестандартната си датировка на „Книгата на Стражите“) след известно време сред сектантите се появил нов, с необикновено влияние и сила, пророк с прозвището Праведник, който се представил за безсмъртния Енох.

Този Цадок/Енох, заедно с Юда от Гамла, потомък на предводителя Езекия, вдигнал през 6 г. въстание срещу преброяването на Квириний. Йосиф Флавий не ни съобщава нищо за съдбата на Цадок и Юда след въстанието. Нещо повече, неговият достигнал до нас текст не съобщава нищо за дейността на сектата през 10-30 г.

Това е много странно за текст, който всъщност е написан, за да посочи „четвъртата секта“ като единствено виновна за войната. Причините за този странен пропуск ще разгледаме по-късно, а засега само ще констатираме, че в „Юдейските древности“ Йосиф Флавий възобновява своето повествование за бунтовниците през последната година от управлението на Понтий Пилат.

През тази година някакъв пророк от самаряните събрал голяма тълпа на планината Гаризим, „уверявайки дошлите самаряни, че ще им покаже заровени там съдове на Мойсей“ [1].

Вместо на съдове тълпата се натъкнала на римска войска, изпратена от префекта на Юдея Понтий Пилат. Тълпата била изклана, а Пилат се отправил след това произшествие в Рим, извикан там от Тиберий. Но едва пристигнал, когато Тиберий починал.

Приемник на Тиберий през 37 г. станал Калигула, който много скоро си въобразил, че е бог. Не на шега оскърбен от това, че евреите разрушили издигнатия в негова чест тухлен олтар, бог Калигула решил да издигне в Храма своя огромна позлатена статуя. Статуята, отлята в Сидон, се отправила за Ерусалим под охраната на три легиона, начело с Петроний, легата на Сирия.

Според Тацит юдеите въстанали [2]. Тази бележка, прекалено кратка, за да удовлетвори нашето любопитство, ни кара да търсим подробности у Йосиф Флавий.

Но ни очаква разочарование. Вместо да говори за въстание, Йосиф ни съобщава за изключително мирния характер на протеста. Според него “юдеите се събрали с жените и децата си в Птолемейската долина и умолявали трогателно Петроний да пощади отечествените обичаи” [3].

Тук отново се срещаме със забелязания от нас похват: Йосиф Флавий пак представя юдеите като мирни страдалци, които си обръщат лявата буза, когато са ги ударили по дясната, докато Тацит не си прави илюзии по този повод.

Така или иначе, делегация все пак е имало и начело на делегацията стояли най-видни граждани. Те изяснили на Петроний и със слово, и с подкуп, че упорството на императора ще завърши с това, че даже елинският елит ще бъде принуден да се присъедини към въстаниците. Петроний написал на императора писмо, в което помолил да се отсрочи грандиозния замисъл. Писмото довело Калигула до такава ярост, че заповядал на Петроний да се самоубие. За щастие на легата известието за убийството на Калигула стигнало до него преди императорската заповед [4].

Скоро след качването си на трона Калигула предал половината от бившите владения на Ирод в ръцете на своя другар по чаша Ирод Агрипа. Агрипа предпочитал да управлява страната in absentia и през цялото време на историята със статуята пирувал в покоите на Калигула.

Той бил също така приятел и на Клавдий и когато Клавдий станал император, Агрипа, в добавка към Галилея и Голанските възвишения, получил също така Юдея и Самария, като съсредоточил по такъв начин в ръцете си почти всичките територии, които контролирал Ирод Велики.

След това петдесетгодишният Ирод Агрипа, прекарал живота си в пируване и оргии по времето на Калигула, пристигнал най-сетне в Ерусалим. На първо място той назначил за първосвещеник Симон, сина на Боет [5].

Боет бил същият богат александриец, когото Ирод назначил на този пост и предизвикал с това недоволството на йерусалимските свещеници. Назначението на Боет шокирало така равините, че те измислили след това за неговите последователи особен термин: „байтусим“: иначе казано – „боетосианци“. „Байтусим“ за Талмуда били вероятно това, което били „иродианите“ за Евангелията – религиозна партия, която виждала в идумейските царе еврейски Месии.

Назначаването на Симон за първосвещеник било религиозно–политическа декларация на новия цар. Бившият другар по чаша на Калигула също претендирал за статута на Месия.

Такъв Месия едва ли би могъл да угоди на фанатиците и наистина скоро някой си Симон, „който се смятал за особено дълбок познавач на законите“, свикал в Ерусалим еклесия (събрание), по време на която било решено да се забрани на царя да влиза в Храма, защото не е истински евреин [6].

Агрипа поканил веднага Симон при себе си: по щастливо съвпадение срещата му с непримиримия религиозен лидер станала на трибуната на кесарийския театър. Като настанил новоизпечения аятолах Хомейни до себе си и го гледал проникновено в очите, царят попитал меко: „Кажи ми, какво противозаконно се върши тук?“ [7] Незаконен, между другото, бил целият езически театър – с кръвта, със статуите и със зрелищата. Но на нещастния Симон му пресъхнала устата. Царят му дал подкуп и го пуснал по живо и по здраво.

Малко по-късно Агрипа организирал на стадиона на възстановения от него елински Берит боеве, по време на които ролята на гладиатори изпълнявали хиляда и четиристотин престъпници – два отряда по седемстотин души във всеки. Можем да заподозрем, че не малко от тези хиляда и четиристотин са били тези, които под ръководството на Симон решили да не пускат в храма иродианите.

„Така той [Агрипа] избавил страната от злодеите“ – завършва удовлетворено Йосиф Флавий [8].

През 44 г. Ирод Агрипа починал и след смъртта му Юдея отново преминала под прекия контрол на римляните. Неин управител станал прокураторът Куспий Фад. Той бил, между другото, първият римски управник, който носел званието прокуратор – дотогава, строго погледнато, римският чиновник, управляващ Юдея, се наричал „префект“.

Преминаването на Юдея непосредствено в ръцете на китим предизвикало моментално въстание. Новият пророк, някой си Теуда, извел своите последователи в пустинята при река Йордан. Той им обещал да раздели водите на Йордан като Исус Навин. Вместо от разделени води тълпата била посрещната от римска кавалерия. Главата на Теуда била изложена в Ерусалим за назидание на бъдещите бунтовници [9].

Освен това Куспий Фад заловил и екзекутирал някакъв предводител на разбойници Толомей [10].

Около 46 г. приемник на Фад станал прокураторът Тиберий Александър, александрийски евреин от богато семейство и племенник на Филон Александрийски. По-късно, по време на Юдейската война, този необикновен човек бил началник-щаб на Тит по време на обсадата на Ерусалим.

Като станал прокуратор, Тиберий Александър разпънал веднага синовете на Юда Галилееца, Яков и Симон. Ние не знаем дали това е бил същият Симон, който по времето на Агрипа свикал в Ерусалим еклесия, която забранила на неверните иродиани да влизат в Храма, или става въпрос за някой друг.

След две години прокуратор на Юдея станал Вентидий Куман [11]. Скоро след назначаването на Куман сред тълпата, събрала се в Ерусалим за Пасха, започнали вълнения. Един от римските войници, отцепили галерията на Храма, вдигнал плаща си, показал задник на вярващите и пръднал (или поне така казали на тълпата агитаторите). Тълпата побесняла; Куман извикал войници; в блъсканицата загинали десет хиляди поклонници [12].

Веднага след това няколко бирйоним осъществили успешен удар, като нападнали кортежа на императорския чиновник Сгефан [13].

Ядосан, Куман изпратил войници да разоряват близката местност и единият от войниците се подиграл със свитък от Тората. Ако вярваме на Йосиф, натискът на юдеите бил така силен, че прокураторът „отсякъл главата на виновника и с това предотвратил вече готовото да избухне въстание“ [14].

Скоро ново произшествие дало повод за вълнения. Самаряните убили няколко галилейци, които Йосиф нарича мирни поклонници. Възмутените роднини поискали от прокуратора да накаже сурово убийците, но прокураторът отказал да направи това, вероятно защото поклонниците не са били така мирни, както искали да ги представят галилейските пропагандисти. Но и можем, между другото, да се съгласим драговолно с Йосиф, че това проницателно решение е било приправено с изрядна сума пари, получена от самаряните.

Нежеланието на прокуратора да накаже самаряните за убийството на галилейските бандити довело патриотите до страшно недоволство. Те започнали да уговарят „юдейския народ да вземе оръжие, да избие враговете си и така да извоюва своята свобода, защото, както казвали, робството само по себе си е вече тежко и става съвсем нетърпимо, ако е свързано с издевателства“ [15].

На помощ на патриотите дошъл човек на име Елеазар бен Динай, който се занимавал с разбойничество по планините вече двадесет години. Този човек, когото Талмудът нарича миленарист и кървав убиец [16], започнал да коли систематично самарянските села [17].

Клането преминало във война, войната – във въстание.

Да смаже въстанието на Елеазар бен Динай дошъл с войските си Умий Квадрат, наместникът на Сирия. Той не успял да се добере до Елеазар, но в замяна на това разпънал един „влиятелен юдей на име Дорт“, който уговарял народа да се отърве от римляните [18].

Първосвещеникът Анания заминал за Рим във вериги. Куман бил свален от длъжност си за професионална непригодност, а за прокуратор на Юдея бил назначен освободеният роб Антоний Феликс, който получил поста по тази уважителна причина, че бил брат на най-знаменития и най-корумпирания от освободените роби на Нерон – Палас.

Като дошъл в Юдея, Феликс решил да не се продава за дребни подкупи и подобрил материалното си положение с един удар, като се оженил за Друзила, сестрата на покойния цар Агрипа. Женитбите между юдеи и неверници винаги били предмет на особено възмущение от страна на ревнителите и материалният успех на необрязания освободен роб предизвикал ново недоволство.

Проблема с Елеазар бен Динай Феликс решил набързо: поканил го на преговори, арестувал го и го изпратил да го съдят в Рим.

По някаква странна случайност това изумително просто решение не донесло мир на провинцията. Точно обратното – след ареста на Елеазар бен Динай неговите колеги предприели нова тактика на индивидуален терор. Йосиф нарича привържениците на тази тактика „сикарии“, иначе казано – асасини, убийци, латинска дума, произлизаща от думата sica, “къса кама“.

Сикариите, криещи под дрехите си кинжали, убивали своите жертви посред бял ден. Щом те паднели, „убийците наравно с другите започвали да се възмущават от станалото и благодарение на това притворство оставали скрити“ [19].

Първа жертва на тези еврейски муджахидини станал първосвещеникът Йонатан, убит през 52 година. Гибелта на Йонатан довела до цяла епидемия от убийства. „Паниката, която се възцарила в града, била още по-ужасна от нещастните случаи, защото всеки, като по време на сражение, очаквал своята смърт всяка минута“ [20].

След сикариите се появили пророци, „измамници и прелъстители, които под маската на божествено вдъхновение се стремели към преврат и метежи, залъгвали народа с безумни представи, мамели го след себе си в пустинята, за да му покажат там необичайни знамения за неговото освобождение“ [21].

През 56 г. един от тези пророци, роден в Египет, завел тълпа свои последователи на Елеонския хълм край Ерусалим, същият, на който според пророк Захария и „Деянията на апостолите“ трябвало да слезе Месията (Захария, 14:4; Деяния, 1:11). Той обещал на тълпата да разруши стените на Ерусалим, както Исус Навин направил с Ерихон. Вместо срещу рухнали стени тълпата се озовала срещу римски легиони, изпратени от прокуратора Феликс. Тълпата била разбита, пророкът избягал [22].

През 58 г. користолюбивият прокуратор Антоний Феликс бил сменен от користолюбивия прокуратор Порций Фест. Поредният пророк, обещаващ на тълпата Спасение, повел хората в пустинята и след него се отправила поредната порция римска кавалерия [23].

През 62 г. още един пророк възвестил скорошното идване на Месията и бил хвърлен от стените на Храма по заповед на първосвещеника Анания.

Въстанията станали епидемични. Основна тяхна мишена не били обаче езичниците, а юдеите, които отказвали да въстават. Тези, които предпочитали робството, трябвали да бъдат принудени да се освободят. Зилотите, разпръснати по цялата страна, „грабели домовете на облечените във власт лица, а самите тях убивали и опожарявали цели села“ [24].

Още по-опасни били празниците в самия Ерусалим. Страната била малка, заобиколена от пустини и пренаселена. За празниците в Ерусалим се стичали до четири хиляди души, основно мъже. Тълпата, обхваната от религиозен ентусиазъм, била готова на всичко. Да отидеш в пустинята означавало фактически да станеш разбойник, защото друг начин да си осигуриш храната в пустинята нямало. Сега разбойниците грабели не просто така, а в името на Господ, и колкото повече разбойници и терористи имало в страната, толкова по-тежък бил данъчният дял на останалите.

В страната царяло двувластие: храмовата върхушка, озовала се през лицето на ефективен и безпощаден терор, предпочитала просто да си затваря очите за него, което само увеличавало още повече властта на терористите.

Не трябва да се пренебрегва и икономическия ефект от общността на имуществото, въведена от праведниците.

Ще припомня, че основен принцип на четвъртата секта била забраната да се плаща данък на римляните. Не е трудно да предположим, че тази забрана е намирала отзив в душата на всеки еврейски данъкоплатец даже и по несвързани с Бога причини. А че общината в Кумран изобщо не е плащала данъци на римляните, можем да не се съмняваме.

По такъв начин кумранското обобществяване на имуществото се превърнало на практика в мащабна операция за бягство от римското данъчно облагане. Този, който поверявал своето имуществото на мебакера, можел вече да не се страхува от бирниците. Редовите бирници в римските провинции изобщо не били високопоставени велможи. Техният социален статут не бил по-висок от статута на обикновен полицай. Ако такъв бирник се осмелял да се натрапи със своите данъци на мебакера, чакала го кама между ребрата за оскърбление на Бога.

Колкото повече данъкоплатци поверявали имуществото си на мебакера, толкова по-силна и по-безнаказана ставала паралелната държава; колкото по-силна и по-безнаказана била паралелната държава, толкова по-съблазнително било присъединяването към нея.

Нисшето храмово духовенство се присъединявало към нея поголовно. Прокураторът Феликс, разтревожен от това положение на нещата, арестувал и отправил в Рим няколко млади свещеници, хранещи се по пътя си само със смокини и плодове, иначе казано – спазващи диетата, която Адам спазвал в Рая. Най-вероятно именно тези свещеници Йосиф Флавий нарича „бедни“, ебионим – едно от самоназванията, популярни в Кумран.

Йосиф Флавий, който заминал за Рим заедно със свещениците, успял не само да издейства тяхното освобождение, но и спечелил доверието на Попея, съпругата на Нерон. В резултат от това през 64 г. нов прокуратор на Юдея станал Гесий Флор, назначен на това място по тази важна причина, че неговата съпруга била приятелка на Попея.

Този фантастичен епизод, по време на който паралелната държава успяла да постигне в Рим освобождаването на подривните си елементи и даже вероятно да съдейства за назначаването на прокуратор (който не оправдал, между другото, доверието), бил началото на края.

През 66 година Менахем, още един потомък на Юда Галилееца, завзел крепостта Масада, намираща се близо до Кумран, и се насочил към Ерусалим. Едновременно с това Елеазар, началник на храмовата стража и син на първосвещеника Анания, забранил да се принасят в Храма жертви на императора.

Двамата лидери на въстанието – Елеазар, представител на войнствените фарисеи, и Менахем, цар и Месия за още по-ревностните цадиким – били обречени на сблъсък помежду си, но Менахем имал огромно стратегическо преимущество: спящите клетки на зилотите, паралелната държава, мрежата, оплела всичките градове на Юдея, включително Ерусалим, и служеща, между другото, за главен източник на тогавашните шахиди – сикариите.

Още преди Менахем да приближи Ерусалим, клетките се активирали. Ерусалим бил превзет отвътре: сикариите влезли в Храма с кинжали под дрехите и започнало клане. След това въстаниците изгорили архива, в който се пазели разписките на длъжниците. Първосвещеникът Анания бил измъкнат заедно с брат си от водопровода, в който се криели, и бил насечен на парчета [25].

Още в самото начало въстанието се разделило на две партии. От една страна се оказал фарисейският елит, който искал да свали римляните, но в общи линии не се канел да променя социалния и политическия строй. Другата страна се представлявала от праведниците и светците. Те възприемали тази война като начало на Страшния съд, като война срещу Велиал в състава на войската на духовете под ръководството на Месията, идващ върху облаци, и знаели, че тази война ще завърши не с политически, а с космически преврат: планините ще подскачат като овце, небето ще се свие като свитък, всеки, който не е праведник, ще бъде хвърлен в геената огнена, а праведниците ще получат вечен живот в един обновен свят без болести и смърт.

Трудно е да кажем как биха се развивали събитията, ако цар Менахем бен Езекия, влязъл в Ерусалим под ликуващите викове на праведниците и тълпата, зарадвана от изгарянето на разписките за дългове, беше успял да консолидира властта в ръцете си.

Но неговото управление продължило изключително кратко. Вторият вожд на въстанието, началникът на храмовата стража Елеазар, използвал бойната тактика на сикариите и нападнал „Менахем в храма, когато той в пълния си блясък, облякъл царската мантия и заобиколен от тълпа въоръжени привърженици, отивал за молитва“ [26].

Менахем бил убит, братовчед му Елеазар избягал в Масада.

Като премахнал Менахем, Елеазар бен Анания изобщо не довел нещата до мирен край. Точно обратното: той обсадил римския гарнизон и когато гарнизонът се предал след обещание да бъде запазен животът на войниците, ги изклал до един, с изключение на командира им, който поради тази явна победа на Царството на Светлината възприел неговите идеи и приел юдейската вяра. Управителят на Сирия Цестий Гал повел срещу Ерусалим Дванадесетия легион, но бил разбит.

Отстъплението се превърнало в кошмар. Партизанските отряди правели засади на римляните и ги обсипвали със стрели от височините. Римляните бягали, като захвърлили „обсадните и метателните машини, които юдеите прибирали и по-късно ги използвали срещу първоначалните им стопани“ [27]. Царството божие се показало на висота: пророчествата на Даниил и Енох като че ли се сбъдвали.

Едва след унизителното поражение на Гал римляните осъзнали мащабите на бедствието. Смазването на въстанието било възложено на пълководеца Веспасиан, който получил под свое командване общо четири легиона и още петдесет и пет хиляди съюзни войници, отделени от царете на Набатея, Комагена и Емеса.

В продължение на няколко месеца Юдея и Галилея били прочистени. Техните защитници се устремили в Ерусалим, който се превърнал в единствено убежище и едновременно с това – в капан за радикалите. Там, докато римската армия се придвижвала без бързане към града, станала ясна една малка подробност. Макар че в Свитъка за войната на Синовете на Светлината срещу Синовете на Тъмнината се казвало, че предводител на войските ще бъде Месията, дошъл върху облаци, там не се съобщавало какво трябва да се прави, ако Месията бъде убит в началото на въстанието.

От началото на обсадата за ръководство на зилотите претендирали трима: някой си Елеазар, син на Симон, който контролирал територията на Храма, Йоан от Гишхала – контролирал част от Долния град, и накрая Симон, син на Гиора – контролирал целия Горен град и голяма част от Долния. От тримата явно като че ли Симон претендирал за титлата цар [28].

След гибелта на Месията Менахем той седял известно време в Масада, после налагал херем в Юдея, а накрая обсадил Ерусалим и бил пуснат вътре от фракцията, която мразела Йоан от Гишхала. Трите фракции се колели помежду си, което не им пречело, между другото, да убиват всички, които били за мир с римляните, а заедно с тях и всички, които можели да бъдат ограбени под този предлог. „Знатните убивали от завист, храбрите – от страх“ [29].

Римската армия обсадила Ерусалим през пролетта на 70 година. В града по това време царял пълен безпорядък.

Правдниците, избрани за светлината на вечния живот, се обвивали със скъпи женски одеяния и окачали по себе си скъпоценности, в пълно, между другото, съответствие с казаното в Свитъка за войната, който обещавал на Синовете на Светлината златни копия с богати украшения, и изпот тези украшения те „вадели ками и пронизвали всеки, който им се изпречел на пътя“ [30]. Да се избяга от града можело само срещу пари, които войниците на светлината прибирали. „Койго давал пари, пускали го, който не давал нищо, обявявали го за изменник“ [31].

Но бегълците не били толкова много. По Ерусалим ходели пророци, „които вещаели за божия помощ“ и колкото по-отчаяно ставало положението на града, потънал в разпри, глад и мор, толкова повече обезумялото население вярвало свято в това, че Господ Месия ще се появи съвсем скоро върху облаци с ангели и прочее небесна тежка техника.

По време на Пасхата един от правдниците, Йоан, се възползвал от жертвоприношението в храма, за да се избави от другия праведник, Елеазар. Сикарии с ками под дрехите проникнали с тълпата в храма и започнали да колят, а понеже е по-лесно да се колят невъоръжени хора, а не въоръжени, в храма били изклани много повече богаташи, отколкото привърженици на Елеазар. Въпреки това в резултат от клането партиите станали две и когато започнала обсадата, те се обединили пред лицето на римляните.

Всеки, когото заподозирали, че ще се опита да избяга при римляните, вече бивал екзекутиран (нима не е предрекъл Енох, че „в тия дни няма да има спасение нито със злато, нито със сребро“?), а заподозирали преди всичко онези, които имали някакво състояние. „Обвинявали ги в желание да избягат при неприятеля, за да ги екзекутират и да им вземат имуществото“ [32].

Сред екзекутираните от праведника Симон се оказал даже първосвещеникът Матия, който го извикал в града, за де се противопостави на другия праведник – Йоан. Първо пред очите на Матия екзекутирали тримата му синове.

Тези, които не се радвали на екзекуциите, също бивали убивани. „Тези, които със своите стонове изразявали съчувствие към екзекутираните, били умъртвявани без съд и следствие“ [33].

За съжаление, ако не се смятат одеждите на праведниците, окичени с драгоценности, и кръвта на грешниците, която се леела като вода, никакви други обещания на Енох не бързали да се сбъдват. Лозите не раждали стократно и една мяра маслини не давала десет преси масло. Напротив, зърнените запаси, които се пазели в града, били изгорени. Йосиф Флавий твърди, че това станало по време на взаимните кланета, Талмудът – че бирйоним изгорили запасите нарочно, за да принудят хората да се бият [34]. Една богата жена на име Мария било разорена напълно. Когато настъпил гладът, тя опекла и изяла сина си [35].

Избягалите от града хора гълтали златните си монети и след това ги събирали от своите изпражнения. Римските войници, като чули това, започнали да разпарят коремите на бежанците. Когато след тотални грабежи златото на частните лица свършило, Синовете на Светлината ограбили храма, като заявили основателно, ме „вещите, посветени на Бога, могат без всякакво притеснение да се употребяват за служба на Бога“ [36].

Най-сетне през август храмът бил превзет и опожарен. Римските войници, жадни за злато и сребро, грабели наляво и надясно. Жертвите сред мирното население били чудовищни, защото един от пророците, които ходели по града, заявил: „Бог казва да отидете в храма, където ще видите знамение за вашето Спасение” [37]. Там и загинали.

Главното нещо, което подбудило евреите да започнат войната, пише Йосиф Флавий, било „едно двусмислено пророческо изречение, намиращо се и в свещеното писание и гласящо, че по това време един човек от родния им край ще постигне всемирно господство“ [38].

Според Йосиф Флавий юдеите сбъркали, като отнесли това пророчество към своя род, докато то „се отнасяло за възцаряването на Веспасиан, избран от императора в юдейската земя“ [39].

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 18, 4, 1.

2. Тацит. «История», 5, 9.

3. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 10, 3.

4. Иосиф Флавий. Посоч. съч., 2, 10, 5.

5. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 19, 6, 2.

6. Иосиф Флавий. Посоч. съч., 19, 7, 4.

7. Пак там.

8. Пак там, 19, 7, 5.

9. Пак там, 20, 5, 1.

10. Пак там, 20, 1, 1.

11. Пак там, 20, 5, 2.

12. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 12, 1.

13. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 5, 4.

14. Иосиф Флавий. Посоч. съч., 20, 5, 4.

15. Пак там, 20, 6, 1.

16. Sotah IX.9.

17. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 6, 1.

18. Иосиф Флавий. Посоч. съч., 20, 6, 2.

19. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 13, 3.

20. Иосиф Флавий. Посоч. съч., 2, 13, 3.

21. Пак там, 2, 13, 4.

22. Пак там, 2, 13, 5.

23. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 8, 10.

24. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 13, 6.

25. Иосиф Флавий. Посоч. съч., 2, 17, 9. Тук виждаме някакво объркване, каквото не е характерно за Йосиф. Той лъже много, но се обърква рядко. Работата е там, че в Юдея по това време имало двама свещеници Анания. Единият Анания, син на Недевей, бил първосвещеник дванадесет години, от 47 до 59 година, и бил изпратен окован в Рим от Квадрат, прокуратора на Сирия, вероятно за съчувствие към въстаниците. Другият, Анания бен Анания, бил син на първосвещеника Анания (Ана), един от палачите на Исус, и именно от този Анания бил осъден на смърт Яков, брата на Исус. Така че единият Анания бил кръвен враг на зилотите, а другият би могъл да бъде заподозрян в известно съчувствие към идеите им. И двамата Анания били убити по време на Юдейската война, единият – в самото начало, другият – по време на обсадата на Ерусалим. Син на кой Анания е бил Елеазар, не е съвсем ясно. Ако следваме изцяло логиката на Йосиф, излиза, че Елеазар е бил син на Анания бен Анания, а този Анания, който бил убит в началото на обсадата, е бил Анания бен Недевей.

26. Пак там.

27. Пак там, 2, 19, 9.

28. Пак там, 4, 9, 4.

29. Пак там, 4, 6, 1.

30. Пак там, 4, 9, 10.

31. Пак там, 4, 6, 3.

32. Пак там, 5, 10, 2.

33. Пак там, 5, 13, 1.

34. b. Gittin 56A.

35. Иосиф Флавий. Иудейская война, 5, 10, 2.

36. Иосиф Флавий. Посоч. съч., 5, 13, 6.

37. Пак там, 6, 5, 2.

38. Пак там, 6, 5, 4.

39. Пак там.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.

Блог на Павел Николов

Pages

вторник, януари 14, 2020

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Пак брояч

Още един брояч

Брояч

И още брояч

Брояч