Защо Че Гевара не е достоен за паметник?

ИЗТОЧНИК: СНОБ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Финландският писател Ари Турунен е автор на книгата „Паметниците не са за тях. Ръководители, незаслужаващи слава“. Авторът е посветил произведението си на политици, владетели и завоеватели, които са били палачи, деспоти и жестоки диктатори, на чиято воля са се подчинявали хиляди и милиони хора. „Герои“ на сборника са станали личности като Александър Македонски, Октавиан Август, Мартин Лутер, Иван Грозний, Владимир Ленин и много други. Тук следва главата, посветена на кубинския революционер Че Гевара.

(Списание „Сноб“) .

Че Гевара (1928–1967)

Красивият палач

През март 1960 година Алберто Корда направил една от най-знаменитите снимки на света. Позирал му красив брадат мъж с черна барета, украсена със звезда. Образът на Че Гевара, запечатан на снимката, бързо станал символ за тези, които се биели за свобода по цялата земя. Снимката била тиражирана върху хиляди и хиляди сувенири, от плакати до тенис-фланелки. Че Гевара станал теоретик на герилята, партизанската война, но за благородството на това занятие може дълго да се спори. Че Гевара лично подписвал смъртни присъди и изпращал „контрареволюционери“ в затвори и лагери.

Че Гевара е роден в Росарио, Аржентина, през 1928 година. Той бил най-голямото от петте деца на буржоазното семейство Гевара. Бащата не можел да държи първородния си син в юзди и Че израснал буен и непокорен. От наказанията обикновено се изплъзвал. В училището го интересувала предимно историята. Според спомените на неговите учители той бил побойник, но при това надарен ученик, който още от училищния двор проявявал зачатъци на бъдещ лидер. Според Джон Андерсън, който написал биография на революционера, Че обичал от юношеските си години да привлича върху себе си вниманието и да се съревновава. Той често участвал в юмручни боеве и не можел да сдържи пристъпите си на ярост, които го обхващали от време на време. Когато семейството му се преместило в Кордова, четиринадесетгодишното момче започнало все по-явно да оспорва родителския авторитет. Въпреки ниския си ръст Че се увличал от ръгби. Заради маниера му на игра неговите съотборници го нарекли furibundo - „яростния“.

Когато през 1943 година армията свалила Рамон Кастильо от поста президент на Аржентина, студентите започнали да организират демонстрации в Кордова. Сред тези студенти бил и Алберто Гранадо, приятел на Че. Гранадо бил задържан и към другите студенти бил отправен призив да излязат на протестна акция с искане да се освободят затворените. Че отказал. Гранадо бил освободен след няколко месеца. Инцидентът не попречил на дружбата им. В студентските кръгове Че бил известен благодарение на своята язвителност и, както пише Джон Андерсън, даже получил прозвището El Loco - „Лудия“.

Семейството на Че Гевара. Отляво надясно: Че Гевара, майка му, сестра му Селия, брат му Роберто, баща му с брат му Хуан Мартин на ръце и сестра му Анна-Мария, 1941 година

Че учел медицина, но цялото си свободно време прекарвал в пътешествия. През 2004 година излезе филмът „Дневникът на мотоциклетиста“, посветен на тези пътешествия. Негов продуцент е известният американски актьор Робърт Редфорд. Филмът беше критикуван за това, че представя в прекалено романтична светлина и идеализира Че Гевара. В юношеството си Че се запознал с произведенията на Фройд и Маркс, но през студентските си години не проявявал особена симпатия към левите възгледи. През януари 1952 година заедно с Алберто Гранада той заминал с мотоциклета си на дълго пътешествие, което завършило във Венесуела. Пътуването, продължило девет месеца, отворило очите на юношата и Че Гевара се убедил, че с бедността и упадъка, породени от империализма, трябва да се води борба с насилствени революционни методи.

През 1953 година Че Гевара заминал за Гватемала. Една година по-късно бил свален президентът на Гватемала Хакобо Арбенс, подкрепян от ЦРУ, и това допринесло за превръщането на Че в радикален марксист. Че бил на двадесет и седем години, когато срещнал в Мексико Фидел Кастро и брат му Раул. Братята Кастро вече дълго време се мъчели да свалят в Куба диктатурата на Фулхенсио Батиста.

Батиста управлявал Куба с желязна ръка от 1933 година, когато завзел властта. Той предпочитал да стои зад кулисите, създавайки марионетни правителства и назначавайки президентите. През 1940 година заел поста президент, като станал де юре първо лице в Куба. Батиста, който започнал кариерата си като реформатор, затънал в корупция. Той започнал да печели от доставки на оръжия и получавал изгоди от от дружеските си и делови отношения с американските гангстери, които управлявали игралния бизнес в Куба. Като претърпял поражение на президентските избори през 1944 година, Батиста заминал с огромното си състояние за Флорида. Въпреки това се върнал по-късно в Куба и през 1952 година организирал поредния държавен преврат. Корупцията и спекулациите разцъфнали на острова с пищни цветове.

През 1953 година Фидел Кастро заедно с група революционери атакувал казармата Монкада. Задържали ги и ги осъдили на дълги години затвор, но през 1955 година Батиста помилвал неочаквано въстаниците. Кастро заминал за Мексико, където организирал партизанско движение – гериля, към което се присъединил и Че Гевара. Двамата били напълно предани на идеята за кубинска революция. Кастро се опитал да завземе властта в Мексико през 1957 година, но опитът се провалил. През ноември следващата година той се решил на отчаяно пътешествие със своя отряд по море с моторна яхта, която едва можела да издържи осемдесет и двамата партизани, отправили се да освобождават Куба. В началото на декември те акостирали на острова, но ги посрещнали войските на Батиста и като резултат в боя загинали повече от петдесет души. Братята Кастро и Че Гевара успели да се скрият в планината Сиера Маестра, където се установили на лагер. Постепенно към тях се присъединявали все повече противници на режима на Батиста. Кастро успял да убеди един кореспондент на „The New York Times“ да напише за него няколко материала в положителна светлина, в резултат от което към партизаните се присъединили нови хора. В планината Че Гевара основал радиостанцията „Radio Rebelde“, която разпространявала пропаганда, насочена рещу Батиста, и съобщавала информация за победите на партизаните, често силно преувеличена. До 1958 година към отрядите на Кастро се присъединили стотици хора.

Фидел Кастро и Че Гевара сред партизани (1956-1959)

Кастро и Че Гевара използвали умело средствата за масова информация, за да си създадат положителна репутация, но в действителност атмосферата в лагера понякога била плашеща. Че, който получил в планината свой отряд, се славел с твърдия си маниер на командване. През 1957 година Фидел Кастро наредил да бъде екзекутиран Еутимио Гера, заподозрян в шпионаж. Кастро възложил тази задача на човек от личната си охрана, но той не успял да изпълни заповедта. Че Гевара се предложил за доброволец и пуснал куршум в слепоочието на Гера. Според кубинско-американския журналист Умберто Фонтове по-късно Че Гевара разказал за тези събития в писмо до баща си: „Трябва да ти призная, татко, в този момент разбрах, че наистина ми харесва да убивам“. Според френския изследовател Паскал Фонтен Че Гевара екзекутирал и партизанин от своя отряд, млад човек, за това, че откраднал храна. Някои убити лично от Че хора били млади селяни, които не искали да помагат на революционерите. Че Гевара наричал своите жертви военни престъпници и контрареволюционери. В същото време Кастро смятал, че да се убиват пленените войници на Батиста е глупаво, защото тяхното освобождаване би могло да послужи за пропагандно оръжие. Но въпреки това той разбирал каква роля играел Че за сплашването на контрареволюционерите. През март 1958 година Че Гевара поканил репортера Августин Соберон, който посетил лагера, да види как действат наказателните отряди. Соберон отказал.

Прието е братята Кастро, Че Гевара и прочее пушещи пури брадати мъже (на испански „барбудос“) да бъдат чествани като герои на революцията, но и други протестни движения, а също така профсъюзите и опозиционните партии също се борели срещу Батиста. Съединените щати прекратили доставките на оръжие за Куба, а американският посланик помолил Батиста да си подаде оставката. В резултат от това Батиста и неговите приближени били принудени да избягат в Санто Доминго (Доминиканската република). Така че революцията не била дело изключително на Кастро и Че Гевара. По същество партизанските им набези даже нямали голямо значение. На 1 ноември 1959 година Кастро завзел без бой Сантяго. На следващия ден отрядът революционери нахлул в Хавана и отново не срещнал съпротива. Армията на Батиста не искала да се сражава.

Революциите имат обичая да изяждат своите деца и Куба не станала изключение. Веднага след победата на революцията започнали репресии, а с тях – военни следствия и екзекуции. На стадиона в Хавана се организирали публични съдебни процеси. И там съдели не само привърженици на Батиста.

Че Гевара бил назначен за комендант и ръководител на апелационния трибунал в затвора Ла Кабаня. Той отговарял за присъдите и екзекуциите. Помощ за създаването на кубинска тайна полиция получил от испанеца Анхел Сютат, който на свой ред бил инструктиран в съветското Главно разузнавателно управление. През февруари 1959 година Че издал заповед, според която всички кадети от военната академия трябвало занапред да отбиват част от службата си в състава на взводовете за разстрел. Тази заповед свързвала здраво кадетите със съмнителна отговорност.

Колко смъртни присъди е подписал в крайна сметка Че? Точният брой не е известен, но оценките се колебаят от 700 до 1900. При това се знае точно, че е разстрелвал и лично осъдените. Възрастта не била пречка за екзекуциите: според Фонтове Че екзекутирал четиринадесетгодишно момче и седемнадесетгодишно момиче за престъпления срещу революцията. Привържениците му също изпитвали неговия гняв и отмъстителност. Че осъдил на смърт партизанския ръководител Хесус Карерас, борец срещу режима на Батиста. Карерас се осмелил да критикува политиката на Че.

През юни 1959 година Кастро отменил свободните избори, чието провеждане обещал преди, и през септември Че Гевара се освободил от длъжността комендант на Ла Кабаня. Кастро готвел Че за нови важни постове. Че Гевара станал началник на промишления департамент и ръководител на Кубинската банка. И до днес на кубинските банкноти стои знаменитата снимка на Че, направена от Корда. Куба се управлявала вече от малък кръг избраници. В правителството не останали представители на други партии. Кастро свалил министрите от постовете им, мнозина се отправили в изгнание. Издателите на вестниците „Avance“ и „Bohemia“, които някога критикували Батиста, също трябвало да напуснат страната. Според Паскал Фонтен около 50 000 представители на средната класа, подкрепящи революцията, били принудени да си тръгнат през 60-те години от Куба.

През революционния период Че искал да забрани сексуалните отношения в своите смесени отряди. Той имал намерение също така да забрани танците и алкохола като „буржоазно разложение“. Не успял да го направи, но при всеки удобен случай подчертавал своя аскетизъм, който, между другото, бил пиар трик.

Че поддържал старателно имиджа си на партизанин. Той носел камуфлажно облекло и ходел постоянно със знаменитата барета. По негова заповед били заснети многобройни снимки и филми, които представяли как Че се труди с пот на лицето сред обикновените хора: работи в завод, реди тухли на строеж, реже тръстика на захарните плантации. В действителност Че, като Мао Цзедун, обичал разкоша и умеел да му се наслаждава. Според Умберто Фонтове той имал лично пристанище за яхти, огромен басейн, седем вани и пет телевизора в дома си. Един от телевизорите, доставен от Щатите, бил широк три метра.

Журналистът Антонио Монтес, който през януари 1959 година написал за разкошните апартаменти на Че в кубинския вестник „Carteles“, бил извикан на разпит. Монтес разказва как Че бил вън от себе си от злост и заплашвал да го разстреля. Докато чакал какво ще стане с него в кабинета на Че, Монтес станал едновременно свидетел на това как вождът на революцията раздавал наляво и надясно смъртни присъди. Според разказа на Монтес, Че крещял на асистента си, че не трябва да се дава на адвокатите възможност да бавят привеждането на присъдите в изпълнение. За справяне с адвокатите те трябвало да бъдат сплашени и обвинени в сътрудничество с режима на Батиста, обяснявал Че. Доказателствата били второстепенни буржоазни детайли, които нямат никакво значение.

Според свидетелството на кубинския журналист Луис Ортега, когато Че напускал затвора Ла Кабаня, звънял по навик там рано сутринта и се осведомявал за броя на екзекутираните. Ортега познавал Че Гевара от 1954 година.

Когато бил назначен за началник на промишления департамент и за ръководител на Кубинската банка, Че получил възможността да внедри на острова съветските принципи на управление. В Куба въвели нова работна седмична норма: шестдесет и четири трудови часа и „доброволен“ труд през почивните дни.

През 1960 година Че организирал работнически лагер на полуостров Гуанаакабибес, където изпращали тези, които според неговите думи са извършили престъпления срещу революционния морал. Те трябвало да бъдат възпитавани с помощта на физически труд. Затворниците в лагера преминавали през програма, която трябвало да ги подготви за връщане в социалистическия строй. Всичките затворници носели синя униформа. За превъзпитаване изпращали гейове, свидетели на Йехова, а също така тези, които се бунтували срещу системата, например дългокосите почитатели на рок музиката. Гейовете и свидетелите на Йехова не ги вземали в армията, затова се в лагера опитвали да направят от тях „истински мъже“. Затворниците, които били преследвани за „декадентство“, били принуждавани да работят в нечовешки условия. Жените били изнасилвани, мъжете подлагани на побой и част от изпратените за „превъзпитаване“ така и не се връщали никога обратно.

Че Гевара участвал също така в разгръщането на една от най-мащабните световни кризи след Втората световна война. По време на пътуване до Москва той сключил със съветския лидер Никита Хрушчов секретен договор за разполагане в Куба на ядрени бойни глави. Ракетната криза накарала отношенията между СССР и САЩ да се нажежат стремително, в резултат от което възникнала заплаха от трета световна война. В крайна сметка Хрушчов наредил да се демонтират и да се изнесат бойните глави от Куба. Че Гевара се противял на това решение и смятал, че Хрушчов е проявил непозволена за един комунистически лидер мекушавост. След края на кризата в интервю за „London Daily Worker“ Че за пореден път разкрил своя твърд характер и възгледа си за света. Той заявил: „Ако ракетите бяха останали, щяхме да ги насочим към самото сърце на Съединените щати, включително към Ню Йорк. За мирно съществуване не може и дума да става. Ние трябва да крачим по пътя на победата, дори това да струва милиони ядрени жертви!“ Според Че гневът трябвало да се поддържа тлеещ. Дали говорел сериозно, или не, но неговата жестокост била очевидна. Броят на жертвите не бил от значение, ако ставало въпрос за благото на революцията. Че се разочаровал от светската политика.

Преди това той успял да си спечели подкрепа в Китай, където кормчията Мао също жадувал да има ядрено оръжие за най-голям страх на останалия свят. Че Гевара посетил Китай през 1960 година и Мао му направил ярко впечатление. Двамата разбирали добре ефективността на терора в класовата борба. Според Паскал Фонтен Че благодарил на Моа за организирането на Културната революция.

Че Гевара бил човек безкомпромисен и прям, като Мао, от когото се възхищавал. На заседанието на Генералната асамблея на ООН на 11 декември 1964 година Че се изказал пределно ясно. „Разбира се, ние извършване екзекуции и ще продължим дотогава, докато това бъде необходимо“ – заявил той. Към началото на 70-те години в Куба били екзекутирани над 14000 души.

През 1965 година Че заминал за Алжир, където призовавал за глобална революция. Последвала Танзания, а оттам се отправил със своите отряди в Конго, където имал намерение да помогне на лидера на републиката Лоран Кабиле, подкрепян и от СССР. В крайна сметка обаче се наложило да се откаже от операцията. Че се върнал в Куба и след продължителен разговор с Кастро оставил всичките си държавни пълномощия и престанал да се изказва публично. Той решил да напусне Острова на свободата и заминал за Боливия, където организирал партизански отряд, но идеологията не му помогнала да си спечели подкрепата на боливийските селяни. От своя лагер Че организирал нападения срещу боливийската армия. На 26 септември войниците, с подкрепата на ЦРУ, пленили Че в село Ла Игера. По заповед на президента на Боливия на 9 октомври 1967 година Че Гевара бил екзекутиран. Той бил само на тридесет и девет години.

Мао не бил единственият кумир на Че. Той се възхищавал и от Сталин и даже се подписвал с псевдонима Сталин II. Че подкрепил и намесата на СССР в Унгарското въстание през 1956 година. Според Умберто Фонтове той наричал унгарските въстаници фашисти. Френският изследовател и журналист Режис Дебре познавал Че Гевара и бил с него в Боливия. Според Дебре Че бил нетърпим и студен човек, проповядващ омраза. Че казвал, че омразата превръща хората в ефективни машини за убийства.

Че вярвал безусловно в своите революционни идеали, но подобно на други революционни вождове смятал, че има правото да управлява масите и не му било до чувствата и идеалите на другите хора. От гледната точка на статистиката Че съвсем не е най-ужасният персонаж в тази книга, но удивителното е това, че и досега предпочитат да го смятат за идеалист с чисти помисли и за борец за свобода. Ярък пример за това е споменатият по-преди филм на Робърт Редфорд „Дневникът на мотоциклетиста“. Много знаменитости, включително рапърът Джей Зи и актьорът Джони Деп, са се появявали с тенис-фланелки, на които има лика на Че. Футболистът Диего Марадона даже си е татуирал портрета на Че върху рамото си (на крака му, между другото, се кипри портретът на Кастро). Ако знаменитият китарист Карлос Сантана, който също позира охотно с тенис-фланелка и Че на нея, живееше в онези времена в Хавана, щяха да го изпратят в изправителен лагер като заклет рокер. Старателно пазеният романтичен образ на Че като човек, носещ благородна мисия, също говори за това колко важна роля играе днес създаването на имидж. Красивите хора преднамерено се смятат за благородни и носещи важни морални идеали. Очевидно Александър Македонски е бил също красавец или поне такъв искат да го представят създателите на филми. Александър Македонски и Че Гевара, първият и последният герой на нашата книга, са дотолкова канонизирани, че е практически невъзможно да анализираме критично и безпристрастно техните постъпки. Иначе красивата картина ще се разлети на парчета.