Нобелови лауреати – 1962 година

Джон Стайнбек (John Steinbeck)

17 февруари 1902 г. – 20 декемри 1968 г.

Нобелова награда за литература

(За реалистичните и образните му съчинения, съчетаващи в себе си съчувствен хумор и остри социални възприятия.)

Американският писател Джон Ърнст Стайнбек е роден в Салинас, Калифорния, и е единственият син и трето от четирите деца в семейството на Олив (Хамилтън) Стайнбек, учителка, и Джон Ърнст Стайнбек, управител, след това собственик на мелница, а по-нататък и чиновник в администрацията на окръг Монтерей. Интересът на бъдещия писател към литературата се оформя под влиянието на родителите му. Долината на Салинас, с обкръжаващите я живописни хълмове и крайбрежното плато остават за дълго в спомените на младия Стайнбек, който по-късно пресъздава родните си места в много свои произведения.

В средното училище на Салинас Джон се учи добре по английски език, литература и биология, издава училищен вестник. Като завършва училището през 1919 г., постъпва в Станфордския университет, за да учи журналистика, но се представя лошо по профилиращите дисциплини и след една година е принуден да напусне университета. През следващите две години младият човек преминава през много специалности, занимава се с биология в Морската научно-изследователска станция в Пасифик Гроув и като събира пари за обратен път, се връща в Станфорд, където учи за кратко време, печатайки стихотворения и разкази в университетското списание „Спектейтър“ («Spectator»). Университетска диплома начинаещият писател така и не получава.

Наемайки се за работник на товарен кораб, Станйнбек стига до Ню Йорк, където работи за кратко време във вестник „Ню Йорк америкен“ („New York American“), опитвайки се безуспешно „да прокара“ някъде своите новели, след което отново се връща в Калифорния, където работи като строител, журналист, матрос и събирач на плодове и едновременно с това пише първия си роман „Златната чаша“ („Cup of Gold“, 1929 г.) – романтично повествование за английския пират от XVII в. Хенри Морган, чиято алчност му пречи да намери щастието. По-късно авторът нарича своята първа книга „незряло нещо“. „Аз израснах от нея – пише Стайнбек – и тя ме дразни“.

През следващата година Стайнбек се жени за Керъл Хенинг и се установява в Пасифик Гроу в къща, чийто наем плаща баща му. В Пасифик Гроу той се среща с биолога Едуард Ф. Рикетс, чиито възгледи за връзката между всички живи същества предхождат появилите се по-късно екологични теории и оказват силно влияние върху светогледа на писателя. В романа „На непознатия бог“ („То a God Unknown“, 1933 г.) се долавят идеите на Рикетс, теорията за архетиповете на Юнг, която Стайнбек заимства от Ивлин Рейнолдс От, бивш ученик на Юнг, и също така от митолога Джоузеф Кембъл. Въпреки значението на романа за формирането на Стайнбег като прозаик, той се оказва неразбираем и труден за четене и няма успех нито сред критиците, нито сред широките читателски маси.

Следващият роман на Стайнбег „Тортила Флет“ („Tortilla Flat“, 1935 г.) става бестселър. Това е първото произведение на писателя, което има точен географски адрес – крайбрежието на Калифорния; в романа е изобразена група колоритни персонажи – безкористни, пияници и философи, живеещи по хълмовете над залива Монтерей. Състоящ се от отделни епизоди, романът, според замисъла на автора, трябва да се асоциира с легендата за крал Артур, която писателят обича от детството си, и подобно на романа „Златната чаша“ трябва да покаже антихуманното влияние на материализма. Обръщайки се към насъщните социални проблеми, Стайнбек пише през 1936 г. романа „В несигурна битка“ („In Dubious Battle“), чието заглавие е скрит цитат от „Изгубеният рай“ („Paradise Lost“) на Милтън и в който се разказва за двама организатори на стачка сред събирачи на плодове. През 1937 г. излиза повестта на Стайнбек „За мишките и хората“ („Of Mice and Men“) – трагична история за двама обикновени труженици, Джордж и неговия слабоумен приятел Лени, които живеят с неосъществимата мечта да имат свой дом и парче земя. „Тук има повече чувства и естетичност от неговите по-ранни книги – пише през 1980 г. биографът на писателя Пол Маккарти. – Тази повест е по-реалистична и по-точна“. Американският изследовател Ричард Астро нарича „За мишките и хората“ „пасторал, в който писателят защитава обикновените човешки ценности, противопоставяйки им користолюбието и властта“. По тази забележителна повест, благодарение на която Стайнбек става забележима фигура в американската литература, Джордж С. Кауфман пише пиеса, която през 1937 г. се играе с успех на Бродуей.

След сборника разкази „Дългата долина“ („Long Valley“, 1938 г.) и повестта „Рижото пони“ („The Red Pony“), излязла в отделно издание през 1953 г., Стайнбек пише своя най-известен и най-значителен роман „Гроздовете на гнева“ („The Grapes of Wrath“, 1939 г.) – за одисеята на семейство Джоудс, което по време на Голямата депресия тръгва на изнурителен път от Оклахома за Калифорния. Природата, социалните несгоди и грабителската алчност на едрите фермери заплашват семейство Джоудс, но в края на краищата героите на романа побеждават обстоятелствата (макар и във философски смисъл), убеждавайки се, че тяхното място е в „една обща душа“, която принадлежи на цялото човешко семейство. „Гроздовете на гнева“ става бързо един от най-популярните бестселъри, получава възторжени рецензии и наградата Пулицър през 1940 г. Едновременно с това романът предизвиква буря от спорове, намират се и критици, които обвиняват автора в комунистическа пропаганда и го порицават за изопачаване на истината.

За да избегне участието в полемиката, Стайнбек заминава със своя приятел Рикетс на зоологическа експедиция по Калифорнийския залив, описана след това в книгата „Морето на Кортес. Неприбързан дневник за пътешествия и изследвания“ („Sea of Cortez: A Leisurely Journal of Travel and Research“, 1941 г.), в който се разказва не толкова за резултатите от експедицията, а за разговорите на Стайнбек с Рикетс на най-различни теми – биологически, исторически, философски. През същата 1941 г. Стайнбек се развежда с първата си жена и заминава за Ню Йорк с Гуендолин Когнър, певица, за която се жени след две години и от брака с която има двама сина.

През годините на Втората световна война Стайнбек служи в органите за информация, а също така е консултант в отдела за пропаганда. Приносът му за победата се изразява в книги като „Бомби долу“ („Bombs Away“, 1942 г.), нещо като справочник за летци, а също така в романа му „Луната залезе“ („The Moon Is Down“, 1942 г.), в който се разказва за окупирано малко градче от войски на тоталитарен режим (подразбира се нахлуването на нацистите в Норвегия) и в една пиеса на същата тема. През 1943 г. писателят става военен кореспондент на вестник „Ню Йорк хералд трибюн“ („New York Herald Tribune“), а по-късно репортажите му от Лондон, Северна Африка и Италия излизат в отделна книга – „Имаше някога война“ („Once There Was a War“, 1958 г.).

В първия си следвоенен роман „Улица Консервна“ („Cannery Row“, 1945 г.) Стайнбек изобразява група бродяги, живеещи в района на монтерейските рибоконсервни заводи, които организират вечерно парти за своя приятел Док, прототип на който е Рикетс. Тъй като романът бележи оттегляне от предишните политически, социални и философски възгледи на автора, някои критици обвиняват прибързано „Улица Консервна“ в тривиалност и сантименталност. Алегоричният роман „Заблудилият се автобус“ („The Wayward Bus“) и повестта-притча „Бисерът“ („The Pearl“) се появяват през 1947 г. и също предизвикват противоречиви отзиви. „В тези книги – пише Ричард Астро – вярата на Стайнбек, че хората могат да работят заедно, за да направят света по-добър… изглежда по-малко приложима към света, който се вижда наоколо“. В търсене на вдъхновение Стайнбек и фотографът Робърт Капа заминават със задача от „Хералд трибюн“ за СССР, в резултат от което се появява „Руски дневник“ („Russian Journal“, 1948 г.) със снимки на Капа. През същата година загива при автомобилна катастрофа Рикетс, а Стайнбек се развежда с втората си жена. През следващата година той се запознава с Илеийн Скот, за която се жени през 1950 г.

Пиесата на Стайнбек „Ярко горящ“ („Burning Bright“) е свалена от сцената през 1950 г. след тринадесет представления, но сценарият на филма „Вива Сапата“ („Viva Zapata4), сниман през 1952 г. от американския режисьор Елиа Казан, както пише Астро, „напомня за най-добрите книги на Стайнбек от 30-те години“. По това време писателят работи над „големия си роман“, както нарича „На изток от Едем“ („East of Eden“, 1954 г.) – семейна сага, навеяна от историята на предците на писателя по майчина линия, нещо като съвременна алегория по мотиви от библейската легенда за Каин и Авел. Американският критик Марк Скорър пише, че романът се отличава „с широта и с игра на въображението“, но други критици не споделят неговото мнение.

Излезлият по екраните в годината, когато е издадена книгата „На изток от Едем“, едноименен филм е шестата по ред екранизация по произведение на Стайнбек. Освен това са екранизиране „За мишките и хората“, „Гроздовете на гнева“ и „Тортила Флет“.

Последен роман на писателя е „Зимата на нашето недоволство“ („The Winter of Our Discontent“, 1961 г.). След това Стайнбек пише в основни линии публицистика и пътни очерци. Вероятно най-успешното му произведение през 60-те години е „Пътешествие с Чарли в търсене на Америка“ („Travels With Charley in Search of America“, 1962 г.) – разказ за пътуване по страната с пудела Чарли, в който Стайнбек превъзнася красотата на нацията, отричайки непрекъснатото нарастване на синтетичната култура.

Почитател на президента Линдън Б. Джонсън, за когото даже пише речи, Стайнбек се изказва в подкрепа на войната във Виетнам. Последната му книга – превод на съвременен език на средновековния роман на Томъс Мелъри „Смъртта на Артур“ („Morte d'Arthur“), над който Стайнбек започва да работи през 1957 г., излиза след смъртта на писателя през 1976 г. под заглавието „Деянията на крал Артур и неговите благородни рицари“ („Acts of King Arthur and His Noble Knights“).

Стайнбек преживява два инсулта, през 1961 г. и през 1965 г., и умира през 1969 г. от обширен инфаркт.

След смъртта на Стайнбек популярността му пада, критиците обвиняват писателя в сантименталност, наивност и неумерена склонност към алегории. „Не може да се предусети окончателната съдба на репутацията на Стайнбек – пише Ричард Астро, – но изглежда, че той ще остане в литературата предимно като автор на големи романи от времето на Голямата депресия“. Според биографа на автора, Пол Маккарти, „Стайнбек вярва преди всичко в човека, в неговото дълго търпение и в неговата творческа сила“. С него е съгласен американският литературовед Джеймс Грей: „Романите, пиесите и кратките разкази на този честен художник са пропити от стремежа да се плати дълг на човечеството. Различни по настроение, задачи и теми, всичките жанрове прославят човека… Като никой друг американски писател Стайнбек се стреми последователно да оцени по достойнство живота на човека, да му въздаде дължимото“.

Превод от руски: Павел Б. Николов