ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ
ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
Основна тема в поезията на Анна Андреевна е любовта. А какъв е бил личният живот на Ахматова?
УЗАКОНЕНИ (И НЕ СЪВСЕМ) ОТНОШЕНИЯ
Първи съпруг на Анна Андреевна Горенко станал поетът акмеист Николай Гумильов. Той не бил първата ѝ любов, но за това по-нататък. А дали е имало любов? Двамата се запознали в Царско село през 1903 година. Гумильов досаждал дълго време на девойката с „настойчива привързаност“ и „нееднократни предложения за брак“. Отначало тя не възприемала това сериозно. Гумильов, поклонник на Оскар Уайлд, виждал в Ахматова – толкова различна от останалите млади жени – свой идеал, своя „прекрасна дама“. Няколко пъти искал да се самоубие заради нея. През 1910 година неочаквано за всички Ахматова се съгласила да стане негова жена. Сватбата им била през април, а през септември поетът заминал за четири месеца в Африка.
Гумильов и Гумилвица (така започнали да наричат Ахматова след сватбата) били официално мъж и жена осем години. През това време се родил синът им Лев, когото между другото дали да бъде възпитаван от баба му. А във всичко останало двамата останали хора, които по същество са независими един от друг: градели поетическата си кариера, завързвали любовни романи.
Гумильов и Ахматова се развели официално през 1918 година, и двамата по това време имали други връзки. Веднага след развода Гумильов се оженил за друга Анна – Енгелгарт. През същата година Ахматова се омъжила за отдавна познания ѝ от „Работилницата на поетите“ [1] (от около 1911 година) Волдемар Шилейко, поет и ориенталист, близък приятел на Гумильов.
Отношенията с Шилейко, както между другото и цялата съдба на Ахматова, са трудни за точно и достоверно възстановяване. Самата Ахматова разказвала, че като съпруг той бил „катастрофа във всеки един смисъл“: забранявал ѝ да пише, със стихосбирката ѝ „Живовляк“ палел самовара. Но Гумильов например не вярвал, че Шилейко е можел да ѝ забрани каквото и да е: смятал, че тя не би му позволила подобно нещо. Отношенията с Шилейко продължили кратко: около 1921 година те приключили. Наистина, разводът бил оформен едва през 1926 година, когато ориенталистът поискал да се ожени за друга. След раздялата двамата останали близки: до смъртта на Шилейко те си пишели, а до 1926 година Ахматова живеела периодично в жилището му, когато той се намирал в Москва, и се грижела за прибрания от тях санбернар. Веднъж Шилейко казал на Манделщам за кучето: „При мене винаги ще се намери приют за скитащи кучета – така беше и с Аничка…“.
През около 1922 година започнала връзката на Ахматова с поредния деец на културата – изкуствоведа Николай Пунин. Пунин бил женен, имал дъщеря. Не искал да се разделя с жена си. От 1924 до 1926 година Ахматова живеела „в две къщи“: ту у Пунин с неговото семейство, ту у Шилейко. След това се преместила окончателно при Пунин. Това се смята за трети, граждански брак на Ахматова. Той така и не станал официален. Живеели четиримата: Анна Аренс-Пунина, Николай Пунин, тяхната дъщеря Ирина и Ахматова.
Отношенията с Пунин били също така сложни и нееднозначни като при двата предходни брака. Л. К. Чуковская си спомня: „Всеки път, когато се появеше даже намек за величието на Ахматова, Николай Николаевич пресичаше иронично тона, принизявайки я примерно така: Анечка, очисти селдата!“. Други спомени говорят, напротив, за това, че Ахматова е била щастлива с Пунин. Отношенията им прекъснали напълно през 1938 година. Но Ахматова останала да живее в дома на Пунин, само че в друга стая. Поетесата се привързала към семейство Пунини, то ѝ било близко до последно: в един момент Ахматова даже написала завещание на името на Ирина Пунина. Наистина, доста бързо премислила в полза на сина си Лев, но това не попречило на Пунини да се разпоредят самоволно с нейния архив.
“И В ЖИВОТА НЯМА НИЩО ОСВЕН ТОВА ЧУВСТВО…“
Ахматова като че ли не можела да живее без любов. Първото ѝ чувство – неясно какво, но чувство – може да бъде отнесено към 1904 година. Това е годината, в която посветила стихотворението си „Над черната бездна със тебе вървях…“ на поета Александр Фьодоров. Тогава тя била на петнадесет година, а той на тридесет и шест. Какви са били техните взаимоотношения, не се знае. В писмо до мъжа на сестра си Сергей фон Щейн Ахматова написала през 1906 година: „…През лятото Фьодоров пак ме целуваше, кълнеше се, че ме обича, и от него пак миришеше на обяд“.
През същата година, малко по-късно, тя писала на Щейн за любовта си към Владимир Голенишчев-Кутузов, техен общ приятел от Царско село, който бил десет години по-голям от нея. Тази любов явно не била споделена и през 1907 година девойката заявила на Щейн, че нейната съдба е да бъде жена на Гумильов.
През 1910 година, веднага след сватбата, Ахматова и Гумильов заминали за Париж. Там поетесата се запознала с художника Амедео Модилияни. Връзката им не започнала в годината на запознанството: тогава срещите им били редки. Когато Анна била вече в Русия, Модилияни ѝ написал писмо, в което признал своите чувства. И още пред 1911 година Ахматова заминала отново за Париж, където прекарала три месеца с Модилияни. Ахматова много обичала портрета, на който художникът я нарисувал – той се местел заедно с нея от дом в дом и неизменно висял в рамка на стената.
Един от най-близките до Ахматова мъже станал литературният критик Николай Недоброво, с когото поетесата се запознала през около 1913 година. В късните си спомени Ахматова казва, че той бил единственият, който я разбрал правилно. Именно Недоброво написал първата сериозна статия за поезията на Ахматова, в която доказвал разнообразието в творчеството на поетесата. Мнозина смятат, че Ахматова и Недоброво са имали романтични отношения, макар че и двамата не били свободни. Няма да твърдим това допълнително: не разполагаме с достатъчно основания. С точност знаем това, че те били важни един за друг – Ахматова посвещавала на Недоброво стихотворения, а той на свой ред разказвал с възторг за нея на близкия си приятел и талантлив художник Борис Анреп в много писма.
През 1915 (според Анреп – през 1914) година Недоброво запознал Ахматова със своя приятел, след което двамата явно изпитали чувства един към друг. По-късно Анреп написал, че тогава, през 1915 година, прекарвали много време заедно. Ахматова му посветила повече от тридесет стихотворения. Някои изследователи смятат, че именно за Борис Анреп се отнасят думите на Ахматова: „През целия си живот съм обичала само един път. Само един път. Но какво нещо беше това!“. След революцията Анреп заминал за Англия и повече не се върнал в Русия. Няколко пъти ѝ изпращал писма. На последното – снимка на негова мозайка – Ахматова не отговорила. Срещнали се едва през 1965 година, когато на Ахматова присъдили в Оксфорд почетната степен доктор по филология, но срещата им била доста безсъдържателна и кратка.
Интересна е историята на взаимоотношенията между Ахматова и композитора Артур Лурие. Тя се запознала с него през 1914 година: „Имахме няколко срещи, след това се разделихме“. По-късно той се оженил за нейна близка приятелка – актрисата Олга Глебова-Судейкина. С Лурие и Судейкина, които междувременно се разделили, но делели едно жилище, Ахматова живяла известно време в началото на 20-те години, опитвайки се да напусне Шилейко. Те били възмутени от разказите на Ахматова, че мъжът ѝ я заключва, и го настанили в болница за един месец, уж да се лекува от ишиас. Явно в жилището на Судейкина Ахматова се сближила отново с Лурие: “През този месец отново се върнахме към старото“. Но когато изписали Шилейко, тя заживяла отново с мъжа си. През 1922 година Лурие емигрирал, викал Ахматова да замине с него, но тя отказала. От чужбина Лурие написал на поетесата четиринадесет писма – тя не отговорила на нито едно.
Към средата на 20-те години най-близо от всички до Ахматова били трима мъже: Павел Лукницкий, Михаил Цимерман и Николай Пунин. За романтичните си отношения с Ахматова Лукницкий написал цяла книга. Освен това той е един от източниците (макар и не най-достоверния) за биографията на Ахматова. С поетесата Лукницкий се запознал през 1924 година (той бил на двадесет и четири, а Ахматова на тридесет и пет години), когато пишел изследователски труд за вече разстреляния Гумильов и се надявал да получи от Ахматова ценни сведения за своята работа.
Посещавайки Ахматова, Лукницкий си записвал за нея всичко. Освен бележките, до които тя имала достъп, той си водел записки и в скрита тетрадка със секретното име „Материали за повестта Любов в Чимган". Героите в тази повест били реални хора, скрити зад псевдоними. Там Ахматова била например А. К. Бахмутова – за това Лукницкий разказал през 70-те години, когато всички герои, освен той, не били между живите. Ако се доверим на този източник, романът на Ахматова с Лукницкий продължил до 1930 година – после биографът на Гумильов заминал на пътешествие. С Ахматова се срещали периодично, но вече дружески.
За Цимерман, ръководителя на „режисьорското управление“ на Мариинския театър, споменавал много Пунин в писмата си. Не се знае доколко са били близки с Ахматова, но Пунин ревнувал много от него своята възлюбена. В край на краищата Ахматова все пак предпочела Пунин. А малко преди окончателната си раздяла с него, през 1937 година, тя се запознала с лекаря Владимир Гаршин, племенник на известния писател. Запознали се в болницата, в която Гаршин работел.
След като Ахматова се разделила с Пунин, Гаршин ходел често при нея и я подкрепял всячески: помагал в бита, грижел се за здравето ѝ, преписвал стихотворения. През 1938 година арестували сина на Ахматова – да преживее тази страшна мъка също ѝ помогнал Гаршин. Войната ги разделила: Ахматова била евакуирана в Ташкент, а Гаршин останал като един от главните патологоанатоми в Ленинград.
През 1943 година, малко след смъртта на жена си, Гаршин написал на своя позната в Самарканд: „Не ме осъждай, но не мога да живея без Анна Андреевна, ще я повикам в Ленинград, не ме осъждай, че така скоро след смъртта на Татяна Владимировна искам да се свържа с Анна Андреевна“. Повикване обаче не последвало. В Ленинград Ахматова се върнала едва след свалянето на блокадата през 1944 година. Тя планирала да живее с Гаршин, но това не станало. Докторът ѝ помогнал да си намери жилище и малко по-късно се оженил за друга. Ахматова решила, че се е побъркал – поетесата наричала Гаршин свой мъж още в Ташкент, говорела, че той ѝ пишел с молба да вземе неговата фамилия. Какво променило решението му, и до днес е трудно да се каже.
ОЩЕ МАЛКО ЗА ПОКЛОННИЦИТЕ
След като се омъжила за Гумильов и издала първия си поетичен сборник „Вечер“, Ахматова станала знаменитост. В отворилото през 1912 година в Петербург кабаре „Бродещото куче“, където постоянно се събирали различни дейци на изкуството, тя била много популярна. Казват, че в нея бил влюбен един от постоянните посетители на „Бродещото куче“ - богаташът граф Зубов. Според спомените на самата Ахматова Осип Манделщам я ухажвал, но тя му отказала (после дружала с него, а след това и с жена му Надежда Яковлевна); на поетесата правили предложения Борис Пилняк и Борис Пастернак.
Различно се отнасят изследователите към срещата на Ахматова с английския дипломат Айзая Бърлин. Тя станала през 1945 година съвсем случайно. Бърлин, озовал се недалече от дома, в който живеела Ахматова, поискал да се запознае с нея. Отначало отишъл при нея през деня, а след това вечерта и седял там до сутринта, разговаряйки за живота и изкуството. Бърлин не бил мъж на Ахматова в романтичния смисъл на думата, макар че някои говорят за тяхната среща като за сближаване на душите. През 1946 година излязло постановление, в което Ахматова била наречена „полумонахиня-полублудница“ и било предложено да се забрани печатането на произведенията ѝ. Тя станала поетеса в немилост. Самата Ахматова смятала, че срещата с Бърлин е била една от причините за приемането на постановлението.
Последните години от живота си Ахматова прекарала също в обкръжението на мъже, но това били преимуществено дружески или наставнически отношения. Около нея се сформирал кръг от млади талантливи поети: Дмитрий Бобишев, Евгений Рейн, Йосиф Бродский, Анатолий Найман. Всички те си спомняли по-късно Ахматова като велика поетеса и силен човек, оказал върху тях неоспоримо влияние.
БЕЛЕЖКИ
1. „Работилница на поетите“ (на руски: „Цех поэтов“) - основана от Гумильов литературна група в Санкт Петербург. По-късно групи със същото име се появяват и в други градове.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.