СЛУЖБОМЕР

понеделник, юни 24, 2019

Уроци по атеизъм. № 18 За оскърбените чувства на вярващите

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 7, УРОК 8, УРОК 9, УРОК 10, УРОК 11, УРОК 12, УРОК 13, УРОК 14, УРОК 15, УРОК 16, УРОК 17

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 18. За оскърбените чувства на вярващите

Има и една такава забележителна, деликатна тема, каквато са оскърбените чувства на вярващите.

Разбира се, чувствата на вярващите трябва да бъдат пазени от всякакви оскърбления и ние трябва да внимаваме много за това. Важно е да помним, че вярващите са особени хора, те си врат носа навсякъде и навсякъде търсят възможност да бъдат оскърбени. Те ровят по послесловията и предисловията на книгите, по сайтовете, по списанията, по изложбите и навсякъде търсят жадно повод да предизвикат поредната истерия. Впрочем, те имат право на тази истерия и ние, разбира се, трябва да пазим тези чувства.

Но това трепетно отношение към чувствата на вярващите изобщо не ни пречи да се поровим в световната история и да видим какво е оскърбявало векове наред християните. Какви фактори са били за тях най-раздразнителни и какво е предизвиквало у тях най-масовите, продължителни и шумни истерии.

Да погледнем веднага първите столетия от новата ера. Християните все още не се чувствали много свободни, но вече доста бързо започнали да се оскърбяват. На първо място ги оскърбявали, разбира се, Омир, Софокъл, Еврипид, Есхил и други класици на античната литература. Защо? Защото в техните произведения се споменавали други богове. Съответно преподаването на Омир било забранено в тогавашните училища, книгите по възможност се конфискували и някак си се правели негодни.

След това вярващите започнали да се пристрастяват и разбрали, че в действителност могат да се оскърбяват по всякакъв повод. Започнали, разбира се, да ги оскърбяват античните статуи и античните храмове, храмовата култура, храмовото изкуство, фреските, рисунките, мозайките, различната малка пластика. И оскърбените християни, като се възползвали от това, че са получили тежест в обществото и възможност да действат свободно, започнали да чистят всичко от корен.

Античните статуи били унищожавани с хиляди, античните храмове били събаряни и се раздробявали на малки парчета, както станало например с храма на Серапис (в Александрия, разрушен през 391 година по нареждане на епископ Теофил - бел. П. Н.). Оскърбявало ги всичко. Сваляли се мозайки, отмивали се фрески, всякакви дребни прояви на така наречения езически култ като незначителни венчета или кандила на домашни богове ставали повод за страшно оскърбителни реакции, съпровождани с писане на доноси, поява на войници и репресии по отношение на тези, които са си позволили тези неща.

Като унищожили практически цялата материална база на античната култура (както разбирате, това, което се пази днес в нашите музеи, са жалки, нищожни трохи от огромното наследство, което е можело в действителност да се запази), вярващите започнали да търсят от какво още да се пооскърбят. Какво можело да засегне техните религиозни чувства, но толкова силно, че да получат възможността много пламенно и истерично, както обикновено, да отговорят на оскърблението?

Отговорът е много прост: разбира се, книгите. Преди това вече били разгромени философските школи, чието съществуване също оскърбявало вярващите, защото не всички там били техни привърженици. Но ето че най-сетне се добрали до книгите. Практически всички антични библиотеки, съдържащи книги, в които се споменават имената на Зевс, Озирис, Изида, Хера, Деметра, иначе казано - на боговете, конкуриращи се с бога на християните, били унищожени. Както помните, още през 391 година епископ Теофил най-сетне изгорил окончателно Александрийската библиотека - там имало все още около четиринадесет хиляди драгоценни тома; а благочестивият император Валент призовал да се съберат по цяла Антиохия книгите от дохристиянския период и да бъдат изгорени, а ако не могат да бъдат изгорени, да се закопаят в земята. Всичко това за пореден път свидетелства колко лесно и неистово се оскърбявали християните.

Забележителният гръцки граматик Атеней Навкратски пише към 228 година книгата „Пир на мъдреците“, в която споменава почти осемстотин имена на автори и хиляда и петстотин названия на литературни произведения, които изобщо не са стигнали до нас. Това били именно плодовете от оскърблението на християните. Точка по въпроса поставил папа Григорий, който заел римския престол през 590 година - той заповядал да бъдат унищожени всички книги от дохристиянския период.

Трябва да кажем, че никога не е възможно да се предусети какво наистина може да оскърби чувствата на вярващите и до каква степен това оскърбление ще бъде силно и неочаквано. Например в продължение на почти сто години те се оскърбявали от иконите. Те изгаряли иконите, закопавали ги в земята, трошели ги в главите на иконописците, горели ръцете на иконописците с нажежено желязо. Всичко това ставало във Византия и го правели благочестиви християни, православни, които били оскърбени от факта, че съществуват икони. След това, наистина, положението се променило и християните започнали да се оскърбяват вече от тези, които се оскърбяват от иконите, но това е съвсем друг въпрос.

Също така и в най-ново време вярващите намерили лесно множество поводи да се оскърбяват. По-специално, както помните, ги оскърбило много книгопечатането. Първият руски печатар Иван Фьодоров бил подложен в Москва на диви репресии от страна на православната християнска тълпа, която била оскърбена от печатането (вместо ръчното преписване) на така наречените свещени книги. Печатницата била разгромена, работещите в нея бити, а самият Иван Фьодоров успял да избяга.

Имало още един забележителен, много благодушен, много вярващ в просвещението човек на име Квилен фон Бромберг, който решил да открие в Москва аптека и да запознае руснаците с това какво представлява фармакологията. Самият факт, че аптеката съществувала, че на витрината ѝ имало нещо подобно на скелет, а вътре се продавали някакви отвари, оскърбил, според твърденията на вярващите, православната тълпа дотолкова, че аптеката, естествено, била веднага затворена и фактически ликвидирана, въпреки че Бромберг имал всичките необходими официални разрешения.

Постепенно вярващите в Русия и в Европа започнали да се оскърбяват буквално от всичко. Оскърбявали ги астрономическите открития, оскърбявали ги Джордано Бруно и Галилео Галилей. Оскърбявала ги анатомията и заниманието с нея - така лабораторията на Андреас Везалий, който живял през XVI век, била разгромена, а на самия него му се наложило да замине на някакво „пътешествие“, за да избегне смъртта. Те дотолкова били оскърбени от откритието на малкия кръг на човешкото кръвообращение, направено от Мигел Сервет, че изгорили Мигел Сервет.

По-нататък, естествено, всичко вървяло по нарастваща спирала. Оскърбило ги изобретяването на електропроводите и електрическите лампи - струва си да се прочете за истерията на поповете, било то наши, било то западни, по този повод. Оскърбило ги изобретяването на автомобила и на железницата. Извънредно ги оскърбило изобретяването на рентгеновия апарат - работата е в това, че първите рентгенови снимки в цял ръст не показвали къде е разположена човешката душа. Оскърбил ги Иван Михайлович Сеченов с издаването на книгата „Рефлекси на главния мозък“. И дори през XIX век, в 1824 година, оскърбените казански семинарист разгромили анатомичната колекция на Казанския университет.

Иначе казано - те се оскърбяват от всичко. Това трябва винаги да се помни. Естествено, необходимо е да се щадят чувствата на другите хора, но не забравяйте: ако всичко това, което е оскърбявало вярващите, не е получавало в крайна сметка правото да го има, човешката цивилизация вероятно е щяла да прекрати своето съществуване.

Като постскриптум искам да добавя наколко думи към предишния урок „Митът за гоненията на църквата“.

Прегледах внимателно множество материали, засягащи така нареченото преследване на вярващите. И, знаете ли, няма нито едно съдебно дело, което да е напълно очистено от политиката, от участието в някаква контрареволюция, подривна дейност или делба на „заможни“ енории. Защото поповете доста активно пишели един за друг доноси, обвинявайки се ту в недостатъчно обновленчество (движение в руската православна църква след Февруарската революция през 1917 година - бел. П. Н.), ту в обновленчество, ту в разхищаване на църковни ценности, ту в нещо друго. Много трудно е да се намери поне едно дело, при което някой е бил осъден реално заради вярата си.

А ето какво ни показва историята на един наистина вярващ човек. През 1923 година бил арестуван Алексей Алексеевич Ухтомский, блестящ руски руски физиолог, който не само бил набожен, но и носел тайно монашески сан. Друга работа е, че Ухтомский изобщо не бил православен - той бил старообрядец, при това от тези твърди старообрядци, които не са забравили нищо и не са простили нищо на патриаршията. Въпреки това, че бил професор по физиология, Алексей Алексеевич не се притеснявал да показва открито своите религиозни възгледи и дори да служи в Единоверческата църква.

И така, Ухтомский бил арестуван и всичко завършило с едно доста забавно постановление на ОГПУ: предписали му да не демонстрира своите религиозни възгледи, а втората важна точка от постановлението задължавала професора да приведе заеманото от него жилище в съответствие с установените санитарни правила. Работата е в това, че Алексей Алексеевич, като доста талантливи хора, не бил много по подреждането. Когато получавал от болшевиките своята професорска дажба, включително и бързо развалящи се продукти, той слагал всичко на лавицата в жилището си. Ако дойдели вечно гладните студенти, изяждали ги и нямало проблем; но ако не дойдели - професорската дажба оставала да мирише.

Както и да е, но този прост пример с едни много ярко и откровено вярващ човек ни показва, че всичко завършило за него с четири или пет, струва ми се, дена разследване в ОГПУ и оттогава никой и никога не го преследвал заради вярата му.


(Следва)

неделя, юни 23, 2019

Нобелови лауреати – 1958 година

Джошуа Лидърбърг (Joshua Lederberg)

23 май 1925 г. – 2 февруари 2008 г.

Нобелова награда за медицина или физиология (заедно с Едуард Тейтъм и Джордж Бидъл)

(За откритията, засягащи генетичната рекомбинация и организацията на генетичния материал при бактериите.)

Американският генетик Джошуа Лидърбърг е роден в Монтклеър (щат Ню Джърси) в семейството на равина Цви Хирш Лидърбърг и Естер (Холденбаум) Лидърбърг. Две години преди раждането на Джошуа родителите му емигрират от Палестина. Лидърбърг получава начално образование в държавно училище в Ню Йорк. През 1941 г. завършва средно училище. След това учи зоология в началния медицински курс към Колумбийския университети и на деветнадесет години получава степента бакалавър с отличие. После постъпва в медицинското училище към Колежа на лекарите и хирурзите на Колумбийския университет, но продължава изследователската си работа под ръководството на Ф. Райън в катедрата по зоология към университета.

След две години обучение в медицинското училище през лятото на 1944 г. Лидърбърг работи в Йейлския университет като старши лаборант в катедрата по микробиология. Макар че отначало възнамерява да се върне през есента в медицинското училище, той остава в Йейлския университет и продължава изследователската си работа и обучението си, за да получи докторска степен по микробиология, под ръководството на микробиолога и биофимика Едуард Л. Тейтъм.

В Станфордския университет Тейтъм и неговият колега Джордж Бидъл правят опити, които прокарват нови пътища за развитието на биохимичната генетика - раздел от генетиката, изучаващ биохимичните процеси, в резултат от които генотипът на организма (всичките му гени, взети заедно) се реализира в неговия фенотип (всичките му физически признаци). Генетиката се заражда през 1866 г., когато доминиканският монах Грегор Мендел изказва идеята, че за наследствените признаци отговарят определени „елементи“, които днес наричаме гени.

В началото на ХХ в. изследванията на Мендел, които не получават признание, докато е жив, стават основа за нови научни изследвания. Учените откриват, че гените се намират в образувания, намиращи се в клетъчните ядра - хромозоми. Но едва през 1940 г. става известно, че гените са съставени от дезоксирибонуклеинова киселина (ДНК). В своите изследвания, проведени през 20-те години, Херман Малър /1946/ доказва, че рентгеновите лъчи предизвикват генетични мутации и в началото на 40-те години Бидъл и Тейтъм успяват да предизвикат мутирането на гъбички. При това дваматаустановяват, че гените управляват образуването на клетъчните ферменти (протеини, необходими за различни биохимични реакции в организма) и с това регулират биохимичните процеси в клетките.

По времето, когато Лидърбърг започва да изследва под ръководството на Тейтъм генетиката на бактериите, учените смятат, че тези организми се размножават по безполов път: една бактерия се дели и дава началото на две нови. Но Лидърбърг, благодарение на работата на Тейтъм и Бидъл и на своите изследвания в Колумбийския университет, знае, че гъбичките се размножават по полов път чрез временно свързване (конюгация) на две отделни клетки и образуване на трета - дъщерна. Лидърбърг предполага, че бактериите също би трябвало да се размножават по полов път. За да провери това предположение, той, заедно с Тейтъм, изследва намиращата се в дебелото черво на човека и животните Escherichia coli. Оказва се, че тази бактерия може да се размножава по полов път чрез конюгация на две отделни клетки. При това се образува дъщерна клетка, която се дели, и нейното потомство също претърпява последователни деления; в резултат от това се формира ново поколение бактерии. Кръстосвайки два щама на Escherichia coli, Лидърбърг и Тейтъм откриват, че потомството наследява някои черти на двата родителски щама. Те наричат това явление полова генетична рекомбинация. При генетичната рекомбинация на бактериалните клетки от една клетка на друга се предава пълен допълнителен комплект от хромозоми и техните гени.

През 1947 г. Лидърбърг напуска Йейлския университет и става професор по генетика в Уисконсинския университет. Там той продължава да изследва генетичната рекомбинация на бактериите. През следващата година получава докторска степен по микробиология от Йейлския университет. В Уисконсинския университет Лидърбърг разработва специален метод, при който с помощта на ултравиолетови лъчи или други фактори, предизвикващи мутации, изолира мутантите на един или друг вид бактерии. Той доказва, че мутациите произтичат спонтанно, и с това потвърждава съществуващата преди това хипотеза в еволюционната генетика. Като прилага своя метод за кръстосване на бактериите, резистентни към пеницилина и стрептомицина, Лидърбърг получава бактерии, невъзприемчиви към двата антибиотика. Освен това доказва, че с помощта на подобни методики може да се направят вирулентни относително безвредни бактерии и обратното.

В сътрудничество с Нортън Зиндър, аспирант в Уисконсинския университет, Лидърбърг открива при бактериите процеса трансдукция. При трансдукцията, или пренасянето на фрагменти от хромозомите от една клетка в друга, се променя генетичния код на клетката реципиент. Някои учени предполагат, че вирусите могат да променят генетичния код на бактериите по пътя на сходен процес. Понеже определянето на реда на гените в хромозомите се основава на методи, имащи отношение към трансдукцията, работата на Лидърбърг допринася много за по-нататъшните изследвания и открития в областта на генетиката та бактериите. Освен това тя отварят път за развитието на съвременната рекомбинационна генетика - изучаването на процесите, с помощта на които може да се променя генетичния код на бактериите за изработване на определени биохимични вещества.

През 1957 г. на Лидърбърг е възложено да организира и да оглави катедра по генетика в Уисконсинския университет. Преди да пристъпи към новите си задължения, той - благодарение на стипендия, учредена от фонда „Фулбрайт“, се занимава с изследователска дейност в Мелбърнския университет в Австралия.

През същата година Лидърбърг получава длъжността професор и завеждащ катедрата по генетика в Станфордския университет. През 1962 г. става и директор на лабораторията по молекулярна медицина „Джоузеф Кенеди младши“ в същия университет.

В началото на разработката на американската космическа програма Лидърбърг изказва различни предположения за научните и медицински последици от усвояването на космоса и е назначен за консултант на програмата „Викинг“, която трябва да разработи проект за космически полет до Марс. Освен това той е съветник на Световната организация за опазване на здравето при възможни последици от биологична война и от използване на биологично оръжие.

През 1978 г. Лидърбърг напуска Станфорския университет и става ректор на Рокфелоровия университет. Освен работата си в областта на генетиката, той написва много научни книги, посветени на биологичните науки и на бъдещето на човека като вид.

През 1946 г. Лидърбърг се жени за Естер Цимер, бивша аспирантка на Тейтъм. След развода си през 1968 г. се жени за Маргарита Щайн Кирш; семейството има син и дъщеря.

Освен с Нобелова награда Лидърбърг е удостоен с наградата Ели Лили на Дружеството на американските бактериолози (1935 г.) и с медала Александър Хамилтън на Колумбийския университет. Притежава почетни степени от Йейлския, Колумбийския, Нюйоркския и Туринския университет. Член е на Националната академия на науките на САЩ, на Американското химическо дружество и на Американското дружество на генетиците. През 1979 г. е избран за чуждестранни членове на Лондонското кралско научно дружество.

Източник: http://n-t.ru/nl/mf/lederberg.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

събота, юни 22, 2019

Петима египетски фараони

ИЗТОЧНИК: СПИСАНЕ „ДИЛЕТАНТ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Древният Египет е една от най-силните държави за своето време, при това не само във военно отношение. Много на брой културни паметници, достигнали до наши дни, позволяват да се говори за древна цивилизация, преживяла своя разцвет именно по времето на фараоните. Ето най-известните от тях.

1. Джосер (ок. 2635—2611 г. преди н. е.)


При управлението на фараона Джосер Горен и Долен Египет се обединили в една държава със столица Мемфис.

Това обединение се смята за начало на Древното царство. Към заслугите на Джосер се прибавили обуздаването на номадите от Синайския полуостров и получаването на изход към залежите с важни за Египет полезни изкопаеми. Тогава започнало строителството на великите пирамиди. В резултат от завоевателните походи на Джосер страната получила голямо количество роби, разцветът на робовладелческата деспотия се свързва също с името на този фараон.

2. Хеопс (ок. 2589—2566 г. преди н. е.)


Това име е широко известно с древната пирамида, запазила се до наши дни и превърнала се в символ на Египет и любимо място за посещение от туристите.

Ако съдим по запазените животоописания, Хеопс е бил деспот, а мнозина споменават именно строителството на пирамидите като един от примерите за нечовешко отношение с робите. Днес, между другото, твърдението, че пирамидите са строени именно от роби (а не от наемни работници), се подлага на съмнение, а много източници от негово време говорят за Хеопс като за талантлив управник, който развивал страната, издигал нови градове и се справял успешно с номадските племена, досаждащи на египетските търговци.

3. Ехнатон (ок. 1375—1336 г. преди н. е.)


Опитът да управлява държавата Ехнатон придобил в ранна възраст - баща му бил тежко болен и затова част от неговите задължения изпълнявал бъдещия фараон.

Заради засилващата се власт на тиванските жреци и на консервативните сили, които представлявали сериозна заплаха за египетския цар, който и без това нямал сериозни права да заема престола, Ехнатон бил принуден да се защитава. Опирайки се на приближени кръгове, той се опълчил срещу жреците на бог Амон Ра и въвел култ друг бог, по-малко известен - Атон. По-късно, наистина, провъзгласил за бог себе си, като заявил, че Атон е небесно въплъщение на земния фараон. Старите храмове с течение на времето били закрити, а жреците, които се покланяли на Амон Ра, били подложени на преследване.

4. Тутанкамон (ок. 1332—1323 г. преди н. е.)


Тутанкамон станал фараон на десет години и не е чудно, че вместо него управлявали регенти - царедворецът Ейе и военният пълководец Хоремхеб.

Царят е известен преди всичко със своята гробница - тя била намерена сравнително късно, едва през 1923 година, при това била абсолютно недокосната. Това е едно от най-големите археологически събития в началото на века, а също така и начало на една от най-известните легенди - за проклятието на Тутанкамон, което уж убива първите откриватели на гробницата. Самият фараон починал в мого млада възраст, вероятно от някаква болест. Управлението му било белязано от вътрешно примирение в Египет - Тутанкамон се върнал към поклонението на стария бог - Амон Ра, но не забранил новите вярвания.

5. Рамзес II (1279 — 1213 г. преди н. е.)


Именно този фараон се смята за персонажа от библейския „Изход“, пред когото Мойсей настоявал да бъде освободен народът на Израил.

Рамзес II е един от най-известните и почитани египетски царе, той носел прозвището „Победителя“. Царстването на Рамзес обхваща шестдесет и шест години от египетската история, доста наситени с политически и военни събития. Съществуват свидетелства за тържеството на фараона над либийците и шардана (народ, за който се смята, че е населявал остров Сардиния), с други думи - Рамзес постигал победи и на суша и по море. През петата година на своето управление фараонът започнал кръвопролитна война с хетите. Осъществил успешни военни кампании в Сирия и Финикия, благодарение на усъвършенстванията, въведени във военната наука.

петък, юни 21, 2019

Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) – 46

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Записани показанията на чорбаджи Стоян, член на околийския съвет и брат на Гавриила

– Брат ти призна напълно, че е дръзнал да устройва комитет против държавата, да вдига въстание. Той заяви, че е съгласен с наказанието, което ще му се определи според закона, че е направил признанието си без никаква принуда, че зловредните книжа са стояли у него, че е знаел за обира на хазната и че е знаел и за убийството на дякона. Ти чу ли?

– Сега чух тия признания на брат ми, и че е бил секретар на бунтовническия комитет. За закона на султана няма какво да кажа. И аз съм слуга на държавата. Искам наказанието му!

– Това ли са твоите показания?

– Това.

– Щом е тъй, ела да се подпишеш!

– Да се подпиша.

Подписал: Стоян

Нов разпит на тетевенеца Петко Милев

– Димитър твърди, че хазната е обрана за в полза на комитета по инициатива твоя и на хаджи Станя.

– Димитър беше дошъл в нашето село преди два месеца и каза, че ще нападне хазната, пред всички ни, както се бяхме събрали: аз, Марко Йончев, хаджи Станьо, Иван хекимина и даскал Иван. Ние му заявихме: „Друго може да стане, но това не!“ Тогава той ни възрази: „Това не е ваша работа!“ След което излезе по селата и обиколи тия [арестуваните]. Димитър съобщил тук [в Орхание], че ще нападне хазната, след това дойде в Тетевен. Той не ни каза, че е съобщил на тукашните и на хората си по селата. За това аз после узнах. Тук той казал на хората от комитета така: „Аз ще нападна хазната. Ако излезете да търсите [нападателите], да не се нападнем едни други!“ После дошъл в Тетевен, събрал хайдутите и нападнал хазната. След нападението се върнал пак в Тетевен.

– Ако не си съучастник, защо хайдутите донесоха парите в твоята къща?

– Една нощ Димитър дойде у дома, заедно със Станя, хаджи Ивановия син, и ми каза: „Да изпратим момчето да повика Леча. Прати Леча в Черни Вит да съобщи на ония, които са там, да донесат взетите пари тук!“ На сутринта Лечо отиде в Черни Вит. Към 2–3 часа вечерта пристигнаха четиримата души.

– Колко гроша донесоха?

– Всичките четирима души хайдути от Черни Вит дойдоха през нощта в моята къща, влязоха в мазето и изсипаха там парите на куп. Димитър даде на двама от тях по 1500 гроша и на другите двама по 2500 гроша. Останалите пари той накара да ги наслагат в една торба. Два часа преди съмване дойде даскал Иван и му каза: „Пристигнал пашата. Махай се оттук, иначе ще те заловят!“ Когато Димитър скочи да си отива, аз му рекох: „Не оставяй на главата ми тия пари, иначе ще ги занеса в управлението!“ Той не послуша и избяга. Тогава сложих парите в една кутия и ги занесох на Леча.

– Ти си добър човек. Хайдутите дошли в твоя дом и донесли пари. Защо ги прие, а не съобщи на властта?

– То беше два дни [1] преди пристигането ви, паша ефенди, нямаше вече време да съобщя в управлението.

– За две минути може да се съобщи, а то минали два дни!

– Уплаших се да не избягат [2]!

– Първият път, когато те разпитвах, отговаряше другояче, сега пък даваш съвсем други отговори! Върху себе си поемаш цялата комитетска работа и обира на хазната! Кажи истината!

– Когато пристигнахте в Тетевен, започнахте да призовавате тоя-оня да го разследвате, явих се и аз. Тогава от страх не знаех какво говорех, пък и не бях се явявал друг път на следствие. Заради това пък сега казах истината.

– И четиримата ли хайдути донесоха пари в твоята къща?

– И четиримата.

– Кой взе парите от хайдутите?

– Димитър ги взе.

– Беше ли ти заедно с Димитра в мазето, когато хайдутите донесоха парите?

– Заедно бях.

– Питах те и по това, че Димитър, председателят на комитета и нападател на хазната, е… [оставил дрехите у теб]. Ти отрече. Но Димитър каза: „На другия ден … като идвах тук… на Петко Милев… бягайки ги оставих там… наредете да ги вземат!“ [3] После призовах теб. В началото ти разкри [работата]. После на тетевенския пандур си разправил: „Да, има, но в еди-кой си сандък са!“ А сега казваш: „Той остави дрехите в моята къща, но аз не знам.“ Не се мъчи да извърташ! По закона виновен си!

– Имаше един отворен сандък. [Димитър] като бягал, хвърлил ги бързо там. Но аз не знам самият той ли ги е хвърлил или пък момичетата са ги хвърлили.

– Не мина дори и една минута, и ти ми отговаряш: „Не знам, момичетата ли, или самият той хвърли дрехите“! Не мина още една минута и ти сега разправяш: „Димитър като слизаше от къщата ми надолу, в стаята на чардака ми каза: „Оставих дрехите си горе. Аз си отивам.“ Ако си казал истината, добре е за теб. Но, кажи право, Димитър, като забягна, дрехите си в твоята къща ли остави?

– Забърках се, затова казах думите: „Момичетата ли ги хвърлиха, или самият той ги хвърли.“

– Какво има за забъркване? Ние тук сме султанска комисия. На никакво изтезание не си подлаган. Тебе те разследваме. Кажи истината и признай напълно, че си се повел подир дявола, и никой няма повече да те вика на разпит.

– Не, не съм подлаган на изтезаване. Работата е там, че ако не беше дошъл Димитър да ни подмами, нямаше да влезем в тая работа. Подмамихме се, влязохме, това е истината.

– Кажи право, ти, хаджи Станьо и даскал Иван знаехте ли, че хазната ще бъде нападната? Знаехте ли преди нападението, че ще го извърши Димитър?

– Че хазната ще бъде нападната, че тя бе нападната, че Димитър я нападна, това знаехме аз, хаджи Станьо, даскал Иван, Марко Йончев, Дочо Маринов, хаджи Станчо [4] и брат му Станьо.

– Събирахте ли се на комитетско събрание в Тетевен и заговаряхте ли против държавата и народа?

– Събирахме се, хората от комитета, и разговаряхме за доставянето на пари, оръжие и други за противодържавна цел.

– Хаджи Станьо участваше ли на тия събрания? Той, като взе списъка от теб, изгори ли го?

– Да, присъстваше. Той взе списъка от мен и го изгори.

– Хаджи Станьо не признава нищо за себе си. Той тика теб напред и отрича, че е взел участие. По въпроса за хазната знае ли и той толкова, колкото ти знаеш? Присъстваше ли на събранията, насочени против държавата? Даде ли пари за комитета?

– Аз, хаджи Станьо и другите знаем както за хазната, така също и за комитетската работа. Комитетският списък беше у мен, но хаджи Станьо го изгори. Това беше през нощта, когато вие пристигнахте.

– Намиращите се в тоя котел вредителски книжа са стояли първоначално в седалището на комитета, защо ги дадохте на хаджи Ивановата жена и наредихте да ги закопае под земята?

– Събранията ни ставаха най-вече в хана на хаджи Ивана. Когато идваха от Влашко писма, повиквахме даскал Ивана и го карахме да ги чете. Писмата оставаха в хана и се връчваха на Станя. Станьо пък ги даваше на майка си. Тя ги криеше.

– Като образувахте комитета, какво възнамерявахте да вършите против държавата? Как идваха писмата, които получавахте?

– Истинските ни намерения със създаването на комитета и устройването на събрания бяха, след като съберем пари и набавим оръжие, да поискаме земята и царството, останали ни от нашите бащи, и да ги завладеем!

– Като освободите царството на бащите си, после какво щеше да става? А с кого щяхте да ги освободите? Кралство ли искахте да образувате?

– Да! Нам ще ни помогнат Черна гора, Сърбия, Гърция и Влашко. Ще се съюзим с тях, ще освободим царството си.

– Ти владееш сега имота на баща си. Но ако на мястото на Османската държава дойде тук някой друг, ще ти остави ли тоя имот, ще те удостои ли с толкова почит? Откъде идва твоето негодувание, какво лошо си видял?

– Да, не би ме удостоил. Падишахът нищо не ни е сторил. Той е полагал бащински грижи за нас. Подлъгахме се от комитета във Влашко, сгрешихме.

– Признанията, които направи тая нощ [5], истинни ли са? На това заседание ти се опита да извъртиш признанията, които направи в Тетевен. Това ли е сега истината?

– Каквото сега казах, истина е.

– Ще се подпишеш ли?

– Ще се подпиша.

Подписал: Петко Милев от Тетевен

Записаният в настоящия следствен протокол разпит се извърши в наше присъствие и в пълно съгласие с императорската законност. Петко Милев не само че е знаел за нападението на хазната, но той се е опитал и да вдигне бунт против Османската държава. Отговорите на зададените му въпроси по отношение положението на другите обвиняеми се потвърждават от техните собствени признания.

Удостоверяваме с печатите си, които слагаме на това място, че той на всеки случай е заслужил наказание.

[Печати]: Мютесариф на Софийския окръг – Ахмед Мазхар; член на окръжния съд – Саадуллах Сърръ; Орханийски околийски управител – Ахмед; окол. съдия – Али Неджиб; финансов началник – Мехмед Саадедин; член – Юнус; окръжен следовател – Хасан Хюсни; член – Мехмед Салим; член – Мехмед Али; секретар на съда – Хасан Хамди; член – Стоян; член – Нако; мюмеиз – Мино; член – Дочо [6]. Настоящият следствен протокол е верен с оригинала. За достоверност- та на подписите: [Печат] Софийски окръжен съд

4 януари [12]88 [1873] година.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Както тук, така и по-долу вместо „дни“ трябва да стои часове. Малко по-горе Петко Милев признава, че парите би.и донесени у него два часа преди пристигането на Мазхар паша в Тетевен. Само с краткото време – часове, а не „дни“, той би могъл да се оправдава, че не е съобщил своевременно на властта.

2. Под „да не избягат“ се разбира виновниците, нападателите на хазната, които като не бъдат заловени, ще пострада самият той, Петко Милев.

3. На това място документът е повреден и заради това липсващите места от текста са отбелязани с многоточие. Очевидно се касае за дрехите на Общи, които той е оставил у Петко Милев, когато преоблечен напуснал Тетевен.

4. Дочо Маринов Мръвков; вместо „ханджията Станчо“ погрешно е разчетено „хаджи Станчо“.

5. Под „тая нощ“ се разбира нощта на 28 срещу 29 октомври. С разпита на Петко Милев завършва следствието в Тетевен, продължено в Орхание. Следователно на 29 октомври сутринта арестуваните ще да са откарани от Орхание за София. Всеки случай, на 30 са били вече в София, тъй като него ден вечерта те са били разпитвани.

6. В състава на следствената комисия са участвали чорбаджиите: Стоян Генчев Брънчев, член на окол. упр. съвет; Нако Драганчовски, член на окол. упр. съвет; Мино Рабошчийски, член на окол. съд.; „Дочо“ трябва да е грешно написано от преписвача име (вж. Sâlname-i Tuna, год. VI, 1290, стр. 75).

четвъртък, юни 20, 2019

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.)

Именно на цар Йосия било съдено да стане главен монотеист-реформатор, дори по-последователен и по-жесток от Езекия.

По време на неговото пълнолетие в Асирия се разразила гражданска война и нейното могъщество започнало да залязва. Йосия сметнал времето за подходящо не само да се освободи от асирийското иго, но и да предяви претенции за територията на царството Израил.

Именно при Йосия били забранени изображенията (до това време даже Езекия ги използвал на своя царски печат). Именно в този момент всичко, което било древно в религията на Израил, било обявено за чуждоземно и идолопоклонническо.

Именно при цар Йосия писарят Шафан и първосвещеникът Хилкия – двама близки съратници на Еремия – откриват неочаквано в Храма и донасят на царя „забравена древна книга“ – Второзаконието.

Всичките седем книги, написани от Девтерономист, като се започне от Второзаконието, били написани с цел да се предскажат, обяснят и възвеличат религиозните реформи на Йосия.

Именно затова текстовете на Второзаконието забраняват пряко религиозните практики, одобряване от други части на Тората.

Така например Девтерономист изисква да се забрани поклонението на ашерата. „Да си не садиш дъбрава от какви да било дървета при олтара на Господа твоя Бог“ (Второзаконие, 16:21). Но гората, символ и ипостас на богиня Ашера, била постоянна спътница на Яхве по време на патриарсите: „И Авраам посади дъбрава във Вирсавее и там призова името на Господа“ (Битие, 21:33).

Девтерономист иска да бъдат забранени мацевот (мн.ч., ед. ч. „мацева“ - бел. П. Н.), каменните стълбове на свещените места. „Нито да си поставяш стълб (мацева), нещо, което Господ твоят Бог мрази“. (Второзаконие, 16:22). Но именно мацевот са поставяли патриарсите. „ На сутринта, като стана Яков рано, взе камъка, който си беше турил за възглавница, изправи го за стълб (мацева), и изля масло на върха му“. (Битие, 28:18).

Девтерономист забранява да се принасят жертви върху хълмове (бамот), на открити олтари, издигнати върху планински склонове. Но именно жертвоприношението върху хълмове била древна черта на култа към Яхве. Най-древният гигантски еврейски олтар на планината Гевал, построен едновременно с появата на първите еврейски селища, е типичен хълмов жертвеник [1].

Девтерономист иска да се прави именно това, което прави цар Йосия, който унищожил хълмовете, забранил Небесното войнство, изкоренил Ашерата, изнесъл от Ерусалимския храм идолите и изгорил костите на свещениците от хълмовете върху техните олтари. И всичко това той представил не като реформи, които нямат паралели, а като древни завети, към които най-сетне се е върнала властта.

Цар Йосия очиства земята от идолите. Уилям Брейси Хол.

Цар Йосия (управлявал през 640-609 г. пр. н. е.) бил най-последователният и най-жестокият монотеистичен реформатор. Той изнесъл от храма Ашера и конете на Слънцето и горял хълмовите жреци върху техните олтари. Очистването на храма от цар Йосия вероятно е послужило като един от източниците на вдъхновение за аналогичната постъпка на Исус Христос. Днес бихме нарекли извършеното от него Културна революция: безпощадно унищожаване на домонотеистичното минало на нацията.

Но реформите на Йосия не продължили дълго. Той загинал на 40 години в битката край Мегидо, разбит от фараона Нехо II.

През следващите двадесет и три години в страната се сменили четирима марионетни царе, назначавани ту от египтяните, ту от вавилонците, а през 587 година пр. н. е., след въстание, което било оглавено от потомъка на Давид цар Седекия, вавилонският цар Навуходоносор изравнил Храма със земята. Градът бил унищожен, населението му било депортирано, а синовете на Седекия били убити пред очите му. След това го ослепили и го откарали окован във Вавилон.

Убийството на синовете на цар Седекия пред очите на баща им. Гюстав Доре.

През 587 г. пр. н. е. царят на вавилонците Навуходоносор превзел Ерусалим, разрушил Първия храм и убил синовете на разбунтувалия се срещу него цар Седекия пред очите му (4 Царе, 25, 7). Водачът на монотеистичната партия пророк Еремия бил заклет враг на Седекия. Той провъзгласил Навуходоносор за „слуга на Господа“ и призовал всички народи да му се покоряват. Това осигурило назначаването на протежето на Еремия, Годолия, за наместник в разорената Юдея и висок статут на партията на монотеистите по време на вавилонския плен.

Девтерономист бил принуден да издаде нова редакция на своето произведение, в която съобщил, че Храмът е бил разграбен, защото – въпреки образцовия цар Йосия – оскърбленията, нанесени на Господ от дядо му, били прекалено тежки.

„Господ не се отвърна от яростния Си и голям гняв; защото гневът Му пламна против Юда поради всичките предизвикателства, с които Манасия беше Го разгневил“. (4 Царе, 23:26).

За Девтерономист Господ винаги е прав.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1 Adam Zertal. Has Joshua’s Altar Been Found on Mt. Ebal? Biblical Archaeology Review, 11:01, Jan-Feb 1985.

сряда, юни 19, 2019

Уроци по атеизъм. № 17 Митът за гоненията на църквата

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 7, УРОК 8, УРОК 9, УРОК 10, УРОК 11, УРОК 12, УРОК 13, УРОК 14, УРОК 15, УРОК 16.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 17. Митът за гоненията на църквата

Сега в Русия, поради откровената и очевидна дискриминация на хората, свободно и критично мислещи, атеистично мислещи, агностици и чисти атеисти, е практически невъзможно да се развенчаят митовете за нещастната съдба на служителите на култа в началото на ХХ век, които се създават усилено от църковните дейци. Отделно ще подчертая, че тази тема е болезнена, хлъзгава и не всичко трябва да се възприема абсолютно буквално. Макар че съществува прекрасната книга на Андрей Георгиевич Купцов - между другото, вярващ - „Митът за гоненията на църквата“, която е безкрайно ценна с това, че в нея са събрани огромно множество документи, засягащи кървавото, страшно и неспокойно време на 20-те и 30-те години на миналия век.

Ще започнем с въпроса за това дали наистина болшевиките са затваряли, громили и рушили църквите.

Разбира се, не е изключено, че в частни, отделни случаи, в отдалечени губернии по това време може би е имало маниаци, шизофреници и терористи, които са използвали своята власт и са вършели някакви чудовищни, абсолютно противозаконни действия. Но като цяло - принципно, системно - масов разгром на църквите безусловно не е имало и не би могло да има.

Какво в общи линии се случило тогава? Случила се Октомврийската революция, която била предшествана от много всякакви революционни събития, случили се разни следреволюционни събития и църквата била отделена от държавата.

Какво означавало това? Това означавало, че от този момент нататък организацията като такава не съществувала. Не съществувал държавният департамент, за който само през 1911 година Русия изхарчила 37 535 478 златни рубли, като 14 220 192 рубли от тази сума отишли за заплати на духовенството. Ще подчертая - църквата била абсолютно държавна структура и в „Сборник с правила за държавното благоустройство“, в раздела „За издигането на църковни сгради“, в чел 196 четем: „Църквите се изграждат и се издържат за сметка на хазната“, а редом в скоби: „за сметка на енориашите“. И се цитират проценти, от които виждаме, че разходите на частни лица са изключително минимални и то като се има предвид не издръжката, а постройката на църкви, когато някой въодушевил се търговец се решавал наистина да издигне някоя малка църквичка. Това е нищожен процент.

И така, ще повторя: цялата църковна инфраструктура била държавна и се издържала с държавни пари. Както вече сте разбрали от цитираните суми, издръжката на толкова на брой църкви била доста солена. Но и издръжката на една църква е много скъпо нещо. Църквата, като всяко здание, се нуждае постоянно от ремонти, от реставрации, от почистване; за да се отоплява подобно голямо помещение, трябват значителни суми за въглища и дърва, а да не се топли не може, защото иначе всичко започва да се овлажнява, да се рони и да плесенясва. Даже не говоря за заплатите на духовенството, а това не са само поповете, по правило има минимум и дякон, клисар, хор, всякакви жени, помагащи по време на службата и т. н.

И ето че в един момент на църквата било казано: хора, ако искате - вярвайте ни, ако искате - не ни вярвайте, но ви даваме абсолютна свобода. И съгласно с инструкцията на Народния комисариат по правосъдието от 24 март 1918 година храмовете били предадени на вярващите - държавата се отрекла от необходимостта да ги издържа. Повече държавата не давала нито копейка на църквите, на поповете, на вярващите.

А после се случило това, което трябвало да се случи. Не зная как е стоял при тях въпросът с мъчениците и страдалците за вярата, но около 96% от целия личен състав на духовенството хукнали да си търсят друга работа: счетоводители, литератори, икономи, каквито и да е. Просто трябвало да хранят семействата си, а никой повече не им плащал за труда с изключение на някои малко на брой енориаши, които останали при тях.

Ние знаем, че когато било анулирано действието на огромния брой наказателни членове и постановления, предвиждащи преследване за отстъпление от вярата, около 80% от жителите на Русия прекратили всякакви отношения с църквата - включително, разбира се, и финансови. А малките енории, състоящи се основно от бабички, които останали при църквите, не били в състояние да издържат поповете и прочее духовни служители и да покрият финансово и една стотна част от това, което изисквали огромните и сложни архитектурни съоръжения. Защото веднага след като църковното имущество било предадено за ползване от вярващите, в същата инструкция на Народния комисариат по правосъдието тези вярващи били задължени „да го пазят като поверено им народно достояние; да ремонтират посоченото имущество и да поемат разходите, свързани с него: за отопление, застраховки, охрана, дългове, местни данъци и прочее“.

И църквите, разбира се, започнали да пустеят. Затова и се появили по цяла Русия отначало десетки, след това стотици, а после и хиляди безстопанствени храмове, които с времето, естествено, като всичко безстопанствено, започнали да западат, да се рушат, да се пълнят с безпризорни, а жителите на околните села вадели от тях вратите с касите, рамките на прозорците, всичко дървено, всичко относително полезно за бита. Но съзнателен елемент на държавна политика за разгром или закриване на църквите никой никога не е провеждал.

Четете забележителната книга на Андрей Купцов „Митът за гоненията на църквата“. Тя не е написана на много академичен език и авторът не крие понякога своите емоции, но се позовава на проверени документи. Той е напълно почтен човек, и между другото, както вече казах, вярващ, при това въцърковен, брадат. Книгата не влиза в списъка на екстремистките материали, затова предполагам, че не е трудно да бъде намерена.


вторник, юни 18, 2019

За какво да внимавам, когато избирам частен пенсионен фонд?

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Десислава Андреева – завършила "Нов български университет" със специалност "Право".

Скоро започнах работа. Няколко пенсионни фонда ми отправиха предложения да се осигурявам при тях, за да получа допълнителна пенсия, когато един ден се пенсионирам. Не знам кой от тях да избера и за какво да внимавам при частните пенсионни фондове. Мога да науча в следващите редове.

Какво всъщност са частните пенсионни фондове?

Както знам, осигуряването е основно (това, което ми осигурява основната пенсия ) и допълнително. Частните пенсионни фондове предлагат допълнително пенсионно осигуряване. Частните пенсионни фондове са част от частни пенсионни дружества, които са търговци. Като търговци те могат да ми предлагат различни видове договори, които включват различни условия. Аз обаче трябва да се запозная добре с условията на избрания от мен фонд и да съм наясно с някои основни правила, които законът предвижда за всички тях.

Малко повече за допълнителното осигуряване, което предлагат частните пенсионни фондове

Този вид осигуряване се нарича допълнително, защото освен основната пенсия, частният пенсионен фонд ми гарантира, че ще получавам допълнителни средства към пенсията си. Това става, като всеки месец плащам определена сума на пенсионния фонд (т.нар. осигурителна вноска).

Допълнителното пенсионно осигуряване се дели на задължително и доброволно. То се осъществява от фондове за допълнително задължително пенсионно осигуряване и фондове за допълнително доброволно пенсионно осигуряван.

При задължителното допълнително пенсионно осигуряване аз се осигурявам само за старост и смърт. Това означава, че щом навърша определена възраст и натрупам нужния осигурителен стаж (периодът от време, през който съм работил и съм се осигурявал), ще мога да получавам пенсия за старост. В случай на смърт моите наследници ще могат да получат наследствена пенсия.

При доброволното допълнително пенсионно осигуряване, освен за смърт и старост, се осигурявам и за инвалидност. Тя може да бъде обща – настъпила вследствие на заболяване например, или професионална – в резултат на трудова злополука. Звучи сложно, но всъщност не е чак толкова. За да разбера по-добре това, което прочетох дотук, мога да погледна тази таблица/схема:

Вид осигуряване Фондове
Държавно /основно/ Фонд “ Пенсии”
Допълнително задължително Универсален / Професионален пенсионен фонд
Допълнително доброволно Фонд за допълнително доброволно пенсионно осигуряване / Фонд за допълнително пенсионно осигуряване по професионални схеми

Малко повече за задължителното и доброволното допълнително пенсионно осигуряване?

  • При задължителното допълнително пенсионно осигуряване аз зължително внасям осигурителни вноски към частен пенсионен фонд. Мога да избера с кой фонд да сключа договор, като за целта трябва да подам заявление до избрания от мен фонд. Ако не подам заявление, от НАП и Комисията за финансов надзор ме разпределят служебно, понеже този вид осигуряване е задължително. Различно е положението при доброволното пенсионно осигуряване, защото там аз избирам дали въобще да сключа договор и да се осигурявам в частен пенсионен фонд и в кой фонд да се осигурявам.
  • Ако подписвам договор за задължително допълнително пенсионно осигуряване, трябва да проверя дали е определено по какъв начин следва да внасям вноските си /например всеки месец по равни вноски или еднократно/. Размерът на вноските в този фонд е определен в закона и аз не мога да се договарям за размера им. При доброволното допълнително пенсионно осигуряване в договора следва по взаимно съгласие с пенсионния фонд да определим не само начина на внасяне на вноските, но и какъв размер да са вноските.
  • Задължително следва да проверя дали избраният от мен пенсионен фонд и създалото го пенсионно дружество имат резерви в случай на фалит. Пенсионните дружества, които създават частните пенсионни фондове, задължително трябва да поддържат фонд “Резервен”.
  • В случай че частният пенсионен фонд не може да ми плати допълнителна пенсия, мога да съдя пенсионното дружество, което е учредило фонда да ми плати дължимото.
  • Осигурителните вноски, които внасям в избрания от мен частен пенсионен фонд, се водят по моя партида с индивидуален номер.

Важно! Трябва да знам, че към всяка месечна вноска избраният от мен фонд начислява такса за разходите по събиране на вноската и лихва върху вноската. Лихвата представлява моя инвестиция в пенсионния фонд.

За какво да следя, когато избирам частен пенсионен фонд, който ми предлага задължително допълнително пенсионно осигуряване?

  • Договорът, който подписвам с фонд за задължително допълнително пенсионно осигуряване е безсрочен и аз задължително трябва да получа екземпляр от него.
  • Частните пенсионни фондове, които осигуряват задължително допълнително пенсионно осигуряване, са универсални и професионални. В универсален фонд се осигурявам, ако полагам труд като всички осигурени лица /например ако съм секретар или продавач-консултант/, а в професионален – ако полагам труд първа или втора категория. Категорията на труд се определя спрямо опасността и сложността на работата, която извършвам. От първа категория труд е например дейността ми, ако съм водолаз, а от втора – в случай че съм работник в металургична пещ.
  • Трябва да проверя дали в договора, който сключвам с частен пенсионен фонд, който предлага задължително допълнително пенсионно осигуряване, е включена клауза, която ми позволява след 1 год. от сключване на договора да участвам в друго избрано от мен дружество и да прехвърлям средставата си в него. Тази клауза задължително трябва да присъства в договора. Освен това следва да е опоменато, че при пенсиониране мога да изтегля еднократно или да прехвърля средствата си от професионален в универсален пенсионен фонд, ако все още не съм придобил право на професионална пенсия.
  • Ако се осигурявам в универсален пенсионен фонд и не ми е отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст, мога до 5 години от навършване на 60 год. и 10 месеца, ако съм жена, и 63 год. и 10 месеца, ако съм мъж да прехвърля натрупаните средства от универсалния пенсионен фонд във фонд “Пенсии”. Фонд “Пенсии” е част от държавното обществено осигуряване и събира приходи от вноските на осигурители, осигурени и самоосигуряващи се. В този случай вноската ми във фонд “Пенсии” ще се увеличи и ще бъде такава като в частния универсалния пенсионен фонд
  • Ако се осигурявам в професионален пенсионен фонд, имам право еднократно да прехвърля натрупаните средства във фонд “Пенсии”. Това мога да направя, ако не ми е отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст или за ранно професионално пенсиониране. В този случай вноската ми отново ще се увеличи.

За какво да следя при частните пенсионни фондове, които ми предлагат допълнително доброволно пенсионно осигуряване?

  • Частните пенсионни фондове, които предлагат доброволно допълнително пенсионно осигуряване са общи и по професионални схеми.
  • При доброволното допълнително пенсионно осигуряване е важно да знам, че имам право да прехвърля средствата, които са натрупани по моята партида, от едно пенсионноосигурително дружество за доброволно допълнително пенсионно осигуряване в друго. За да упражня това си право, трябва да подам заявление по образец до пенсионноосигурителното дружество, в което съм избрал да прехвърля средствата си.

понеделник, юни 17, 2019

Сергей Шойгу и изгубената империя

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Министърът на отбраната на Русия Сергей Шойгу твърди, че военно-политическата обстановка по границите на Общността на независимите държави остава крайно напрегната. Ако ставаше дума само за военната обстановка, това би могло да се разбере, но руският министър на отбраната споменава по някаква причина и политическата. Паниката в Кремъл нараства.

Преди двадесет и осем години, когато разпадането на Съюза на съветските социалистически републики беше очевидно, у съветските генерали се появи сериозен проблем - съветската граница се оказа ако не отворена, то вече „не под ключ“, както беше преди. Елцин бързаше да се разправи с Горбачов и да получи властта, оставяйки в неведение генералите, които изобщо не искаха рухването на „могъщата държава“ - те разбираха, че през открехнатите граници ще започне да прониква „заразата“ на капитализма и демокрацията.

От една страна, Борис Елцин вече минаваше за „демократ“ и даже „либерал“, говореше много за корупцията и привилегиите на чиновниците. А също така за тежкото наследство на Съюза на съветските социалистически републики, но реши, че не трябва да оставя територията без наглеждане. На Запад говореше за демокрация, но на практика запазваше Съюза на съветските социалистически републики вече под формата на Общността на независимите държави. Това беше компромис за съветските генерали и за бившата съветска номенклатура - даваме ви толкова суверенитет, „колкото можете да преглътнете“, а в замяна на това вие ще седите на кръглата маса и ще се правите, че сте самостоятелни.

Борис Елцин продължаваше да проклина привидно комунистите и съветската система, но събираше на кръглата маса членовете на Политбюро на Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз и ръководителите на републиканските комунистически партии, които продължаваха да началстват в новите независими държави, само че вече се наричаха президенти. Всички комунистически партии бяха преименувани на народни и даже на народно-демократични, бившите секретари на областните комитети на комунистическата партия станаха губернатори. Съветският съюз беше запазен, като не се смятат редките изключения с непокорните балтийци и две-три нови страни, на които за усмирение им измислиха сепаратисти и им откъсваха по парче земя, за да не се надигат много.

Оказа се, че Съветският съюз се разпадна политически, но не и физически: подписването на Беловежкото споразумение проправи път към нова конфигурация на империята. Както и преди, без Москва не можеше да се решават самостоятелно въпросите на международното политически или военно сътрудничество. С времето на страните от Общността на независимите държави беше позволено да водят самостоятелен политически живот, но без самостоятелни контакти с НАТО и САЩ, за това Кремъл следеше строго.

Най-сериозен повод за вълнения беше границата: да се строят нови комуникации по руската граница не беше неизгодно, затова страните от Общността на независимите държави бяха вкарани бързо в нова организация - Организацията на Договора за колективна сигурност. Началото на Организацията на Договора за колективна сигурност беше поставено на 15 май 1992 година с подписването на Договора за колективна сигурност в Ташкент. Наистина, по-нататък Узбекистан излезе на два пъти от Организацията на Договора за колективна сигурност, предполагайки, че от него няма никаква полза, а да подчиниш своята армия на някой руски генерал, означава доста неприятни последици. Точно така решиха и други страни и сега в Организацията на Договора за колективна сигурност се намират само Русия, Армения, Беларус, Казахстан, Киргизстан и Таджикистан.

В Кремъл като че ли можеха да бъдат спокойни за външните си граници, докато в Киев не се случи нов Майдан. Москва се опита да създаде „буферна територия“, наречена „Малорусия“, но не се получи. Само Крим се оказа заложник на ситуацията, така и нерешена от кремълските стратези. Те вярваха, че „руският свят“ в Источна Украйна ще може да стане защитник на Русия, но не предвидиха грешните сметки на руските военни и патриотизма на украинското население. В Кавказ Чечня се превърна в ограничителен буфер, а целият Казахстан изолира руските простори от „гибелното влияние на ислямистите от юг“.

Съветските, станали набързо руски, генерали останаха доволни - под техен контрол е военната техника и оръжието, офицерите от постсъветските армии получават образование в Русия, руският военно-промишлен комплекс има стабилни поръчки от пет страни. Главното условие за партньорите е да отказват предложенията на НАТО, както се случи преди време в Киргизстан: там от 2001 година се намираше авиобазата на антитерористичната коалиция на НАТО, през 2009-2014 година също там се разполагаше Центърът за транзитни превози на ВВС на САЩ. След това на другарите от Москва им омръзна и те поискаха от ръководството на Киргизстан да откаже базите и добрите постъпления в бюджета от арендата. Сега в Киргизстан има само една руска база в Кант, намираща се там практически безплатно.

Какво развълнува така строителния инженер Сергей Шойту? „Като се имат предвид негативните тенденции в сферата на глобалната и регионалната сигурност, военно-политическата обстановка на границите на Общността остава крайно напрегната. При тези условия все по-реални стават предизвикателствата пред суверенитета на държавите от Общността на независимите държави“ - каза той по време на заседанието на Съвета на министрите на отбраната на страните от Общността на независимите държави. Главна и обективна причина за това е активно растящата интеграция на Грузия и Украйна с НАТО. В грузинската база Вазиани вече е създаден център на НАТО за преподготовка, Украйна укрепва военно-морското си пристанище в Очаков.

От една страна, Шойгу може да бъде спокоен по посока на Централна Азия, където Казахстан засланя „опасността“ от юг, в Киргизстан и Таджикистан има руски военни бази, Туркменистан е признат от ООН за неутрална държава, а Узбекистан не се връща в Организацията на Договора за колективна сигурност, но стана политически по-активен в отношенията си с Русия. Федералната служба за сигурност на Русия вече много години след извеждането на своите гранични войски от таджикско-афганистанската граница възнамерява да уговори властите в Таджикистан да ги върне. С тази цел се измислят различни „тревоги“ и даже срещи с ръководството на движението „Талибани“, макар че скритата причина за това е ясна - присъствието на НАТО в Афганистан.

Ще може ли Кремъл да направи свои проятели тези, които през 80-те години воюваха срещу съветската армия, е голям въпрос, ако, разбира се, Владимир Путин не обещае на „талибаните“ да им продава оръжие и военна техника, а „талибаните“ не забравят, че през 1999 година обявиха джихад срещу Русия и призоваха и други да се присъединят към него. Но в такъв случай Русия ще попадне под още едни санкции - вече като държава, която си сътрудничи с терористи, а и там още никой не е отменил списъка на Федералната служба за сигурност, в който движението „Талибани“ е обявено за терористично.

„Талибаните“ обаче не са главната заплаха за Русия, въпреки твърденията, че с тях е сключен негласен договор за ненападение. Затова Шойгу призовава страните от Организацията на Договора за колективна сигурност да се сплотят: руският министър смята, че „да се осигури сигурността е възможно само със съвместни усилия“. А главната заплаха си остава предишната - НАТО и САЩ. Според оценката на Шойгу, „Съединените американски щати продължават да демонтират стратегическите споразумения за предотвратяване на ракетно-ядрената опасност, засилват военния и икономическия натиск по цял свят“, а НАТО „осъществява глобален информационен натиск, безпрецедентно увеличава военната активност, заплашва с употреба на сила“.

По време на съвещанието не мина и без традиционното от съветско време прехвърляне на вината върху някой друг. „В различни ъгълчета на планетата се появяват нови огнища на напрежение и нестабилност. Ударните отряди на международния тероризъм с подкрепата на намиращи се в сянка спонсори се движат от регион в регион и създават постоянна заплаха за сигурността на държавите“ - заяви Шойгу, като не уточни кого и какво има предвид. Пропагандата е разчетена за руснаците, но на другите им е трудно да разберат дали министърът на отбраната на Русия говори за три пъти извеждания от Сирия руски контингент или за намиращите се във Венесуела военни съветници и частни руски военни подразделения.

След изборите в Украйна безпокойството на руското ръководство стана още по-осезаемо, особено когато президентът Зеленский посети щабквартирата на НАТО. Това означава, че Украйна няма да промени желанието си да се интегрира в северноатлантическия блок, и петдесет и пет процента от населението, според социологическото допитване на група „Рейтинг“, искат тази интеграция. Получава се така, че почти две хиляди километра от руско-украинската граница ще станат в обозримо бъдеще граница с НАТО, както и над осемстотин километра от сухопътната и морската руско-грузинска граница.

Бавно, но сигурно Русия губи доверието и желанието за партньорство не само от страна на западните държави, но и на своите близки съседи: буферната зона, която искаха преди двадесет и осем години съветските генерали, не се получи. От четиринадесет постсъветски страни близки останаха само пет, но и с тях отношенията на Кремъл не са прости. Както правилно отбеляза Сергей Шойгу, сложната обстановка даже не е вече военна, а по-скоро политическа: от Русия се отвръщат, на Москва не вярват, Кремъл се превърна в плашило.

неделя, юни 16, 2019

Нобелови лауреати – 1958 година

Едуард Тейтъм (Edward Tatum)

14 декември 1909 г. – 5 ноември 1975 г.

Нобелова награда за медицина или физиология (заедно с Джордж Бидъл и Джошуа Лидербърг)

(За откритията, свързани с ролята на гените при специфичните биохимични процеси.)

Американският генетик и биохимик Едуард Лаури Тейтъм е роден в Боулдър (щат Колорадо) и е най-голямото от трите деца на Артър Лаури Тейтъм, лекар и фармаколог в Уисконскинския университет, и Мейбъл (Уеб) Тейтъм, една от първите жени, които завършват Колорадския университет. Едуард получава начално образование в експерименталното училище към Чикагския университет. Две години учи в този университет, а след това се мести в Уисконсинския университет, където през 1931 г. получава званието бакалавър, а през 1932 г. - званието магистър по природни науки. През 1934 г., след като защитава дисертация, посветена на особеностите на храненето и на клетъчната биохимия на бактериите, получава и званието доктор по философия. През следващата година работи като изследовател по биохимия в Уисконсин, а през 1936 г. получава стипендия от главния отдел на народното образование за една година обучение в Утрехтския университет в Холандия.

След завръщането си в САЩ през 1937 г. Тейтъм работи като асистент-изследовател в отдела по биологически науки в Станфордския университет (щат Калифорния), където след четири години става професорски асистент. Ранните му изследвания в Станфорд засягат проучването на особеностите на храненето и на клетъчната биохимия на микроорганизмите. Той доказва, че за развитието на Neurospora cracca, розовата плесен, образуваща се по хляба, е необходим биотин, витамин от групата В. Той описва също така особеностите на храненето на плодовата мушица, Drosophila, която обикновено се използва за генетични изследвания, и идентифицира кинуренина, вещество, влияещо върху цвета на очите. В началото на 40-те години Тейтъм си сътрудничи с генетика Джордж У. Бидъл, професор в Станфорд, за изясняване на химическите процеси, участващи в генетичните механизми на Neurospora.

Началото на генетиката е поставено през 1866 г., когато Григор Мендел, австрийски естествоизпитател, който живее в Чехословакия, публикува своята теория за законите на наследствеността, основаваща се на анализ на резултатите от хибридизация на различни сортове грах. Мендел изказва предположението, че някакви „елементи“, днес наричани гени, управляват наследяването на физическите признаци и се проявяват чрез тези признаци. Изследванията на Мендел показват, че някои гени са доминантни, а някои - рецесивни. Доминантният ген може да се прояви, ако го носи само една хромозома от двойка хромозоми, а рецесивният ген се проявява, ако се намира в двете хромозоми на двойката.

Законите на Мендел за наследствеността, неизвестни до началото на ХХ в., са открити повторно от новото поколение генетици. Установено е, че гените се намират в хромозомите, които са носители на генетичния материал в ядрата на растителните и животинските клетки. Гените, представляващи молекули дезоксирибонуклеинова киселина (ДНК), носят генетичен код, който насочва и контролира биохимичните процеси в клетката. През първите три десетилетия на ХХ в. генетиците концентрират вниманието си върху кръстосването на растенията (например получаване на хибрид от царевица и пшеница) и изучаването на нормалното и ненормалното състояние на хромозомите.

През 1926 г. Херман. Д. Мълър доказва, че рентгеновите лъчи предизвикват мутации в генетичния материал на плодовата мушица, които се изразяват в аномалии и промяна на физическите свойства. Двадесет и пет години преди това английският изследовател Арчибал Гарод открива, че дефицитът на ферменти у някои от неговите болни е вроден. Изследванията на Гарод повдигат въпроса управляват ли специфичните гени синтеза на специфични ферменти; именно този въпрос занимава Тейтъм и Бидъл, когато започват своите изследвания през 1941 г.

Учените избират за своите опити Neurospora, защото бързото ѝ развитие и активното ѝ размножаване позволяват да се изследват за кратко време няколко поколения. Освен това нейното размножаване може да се осъществи по два начина: безполов (за сметката на спорите, образувани от отделния индивид) и полов (със съединяване на два индивида). Генетиката на Neurospora е описана частично от други изследователи, а Тейтъм вече е изучил особеностите на нейното хранене.

В началото на своите изследвания Тейтъм и Бидъл предполагат основателно, че „за да открият как функционират гените, трябва да направят някои от тях дефектни“. Още от времето на изследванията на Мълър е известно, че макар гените да са подложени на спонтанни мутации, скоростта на мутациите на генетичния материал може да се увеличи приблизително сто пъти, когато се подложи на рентгеново облъчване. Затова Тейтъм и Бидъл отглеждат колонии Neurospora в културна среда, която съдържа само хранителни вещества, необходими за нейното развитие, след това облъчват колониите с рентгенови лъчи. След облъчването някои колонии се размножават нормално, други - загиват; една част започва да расте, но не може да се размножава в минимална културна среда.

Именно върху тази трета група колонии Тейтъм и Бидъл съсредоточават своето внимание. Те пресаждат клетки от колонията върху хиляди различни културни среди, всяка от която съдържа определено вещество, което нормалната Neurospora може да синтезира. В среда № 199, към която е добавен витамин В6, облъчените организми растат нормално, което предполагаемо свидетелства за мутации под радиационното влияние на гена, отговорен за синтезирането на витамин В6. За да изяснят дали наистина този дефект е генетичен, изследователите съединяват щам на Neurospora, дефектна по отношение на витамин В6, с нормален щам и откриват, че дефектът е вроден и се определя от рецесивен ген (по Мендел), което е доказателство за контрола на специфичните гени над синтеза на специфични клетъчни вещества.

Пеницилинът, открит през 1928 г. от Александър Флеминг, се синтезира от гъбичка, и лабораторните методи, разработвани от Тейтъм, позволяват да се увеличи фармацевтичното производство на антибиотика в годините на Втората световна война, когато еособено необходим. През цялата 1944 г. Тейтъм служи като цивилен в Американската служба за научни изследвания и развитие.

Към края на войната Тейтъм заема длъжността професор по ботаника, а през 1946 г. става професор по микробиология в Йейлския университет. Там той работи заедно с Джошуа Лидербърг, млад студент-медик от Колумбийския университет. Със серия от експерименти Тейтъм и Лидербърг доказват, че бактериалните клетки, аналогично на гъбичките и висшите организми, се размножават по полов път; този процес те наричат генетична или полова рекомбинация. Генетичната рекомбинация на бактериите предполага временно съединяване на две отделни бактериални клетки с образуване на трета, наречена дъщерна, която придобива чертите на всяка от родителските клетки.

През 1948 г. Тейтъм се връща в Станфорд като професор по биология, а през 1956 г. получава длъжността професор и завеждащ отдела по биохимия. Като такъв той е един от инициаторите за преместването на Станфордското медицинско училище от Сан Франциско в университетското градче в Пало Алто (щат Калифорния). През следващата година става професор в Рокфелеровия институт (днес - Рокфелеров университет) в Ню Йорк. Тейтъм продължава да изучава генетиката на гъбичките и бактериите, стремейки се, както казва, да достигне до „ясно разбиране на молекулярно равнище как гените определят характеристиката на живите организми“.

В Рокфелеровия университет Тейтъм посвещава своите усилия на подготовката на млади изследователи и на административните си задължения. Той е един от основателите на годишника по генетика и през 1957 г. е член на редакционния съвет на списание „Сайънс“ („Science“).

През 1934 г. Тейтъм се жени за Джун Олтън, от която има две дъщери. През 1956 г. се развежда и след няколко месеца се жени за Виола Кантър, стоматолог. След смъртта ѝ през 1974 г., не след дълго време се жени, за Елзе Бергланд.

Добре развит физически, Тейтъм се занимава с плуване и се пързаля с кънки; обича много музиката, увлича го фотографията. В последните години от живота му здравето му се влошава рязко. Умира в дома си в Ню Йорк.

Освен с Нобелова награда Тейтъм е удостоен с наградата Ремзен на Американското химическо дружество (1953 г.). Той е член на няколко професионални организации, сред които Американското дружество на биохимиците, Американската асоциация за съдействие на развитието на науката, Американската академия на науките и изкуствата, Ботаническото дружество на Америка и Американското философско дружество. Член е на съвещателните комитети на Националния фонд, на Американския комитет на Националния изследователски съвет за развитие и на Американското онкологическо дружество.

Източник: http://n-t.ru/nl/mf/tatum.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

събота, юни 15, 2019

Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) – 45

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Разпит на Петър Цаков от град Орхание

28 октомври 1872

– Как е името ти и името на баща ти? Откъде си?

– Името ми е Петър, а на баща ми – Цако. От град Орхание съм.

– На колко години си, какво е занятието ти?

– На 50 години съм, занимавам се с бояджийство.

– Гавриил ти дал някакви книжа в една тенекия, какво ги направи?

– Седях си аз в дюкяна. Дойде Йото, слугата на Христо, Гаврииловия съдружник, и ми каза: „Ела, вика те Христо!“ Отидох. Христо ми даде една тенекия и ми каза: „В нея има книжа. Вземи, занеси и дай да я скрият някъде, да не е на открито!“

– В тенекията имало много книжа.

– Не знам дали е имало много книжа. Христо каза: „Велчо ми я изпратил по брат си, и аз ти я давам. Скрий я някъде!“ Аз я взех, отнесох я и я скрих в дюкяна си. Един ден престоя в дюкяна ми. После я дадох на кожухаря Коцо [1] от Лъжене, чийто дюкян е срещу моя. Коцо я взе и я отнесе в Лъжене.

– Какво имаше в тенекията, та я криехте?

– Не знам, господине, какво имаше.

– Ето на, ние намерихме тенекията заровена у Коцови. Установихме, че това са вредителски книжа, принадлежащи на комитета. И ти знаеш, че това са такива книжа, но кажи истината!

– Когато Христо ми даде тенекията, той ми каза: „В тенекията има книжа за лоша работа. Занеси и я скрий в дюкяна си, за да не я намерят тук!“ И аз я занесох в дюкяна си и я скрих.

– Щом като Христо ти казал, че в тенекията се намират книжа „за лоша работа“, запита ли го какви са, или ти знаеше що за книжа са?

– Аз изобщо не питах Христа какви книжа имаше в тенекията. Той ми каза: „Вземи, скрий тия неща!“ И аз взех и ги скрих.

– Бидейки у теб, защо я предаде на кожухаря Коцо?

– Още когато Христо ми я предаваше, той ми каза: „Вземи, отнеси тая тенекия! Но и ти не я дръж в дюкяна си, дай я някому, да не остава тук!“

Въпроси към Христа и очна ставка с Петра

– Христо, [ти каза, че] Гавриил изпратил Петра да вземе тенекията. Ние запитахме Петра. Той твърди, че не е виждал дори и лицето на Гавриила. Изпратил си слугата да повика Петра. Когато той дошъл, ти си извадил тенекията и си му рекъл: „Вземи тая тенекия, в нея има книжа за лоша работа, дай някому да я скрие!“ Твоите думи противоречат на Петровите.

– Аз отидох при Гавриила и му казах, че Ташо е донесъл някаква тенекия, а той отвърна: „Ще изпратя Петра.“ Почаках Петра, за да му дам тенекията. Той не дойде. Стана обед. Пратих повторно слугата Йото до Гавриила. Но ето че Петър дойде. Извадих тенекията и му я предадох. Обаче не съм казвал, че в нея има „лоша работа“, а и не знаех. Очевидно, Петър е знаел, че в тенекията има лоши книжа и затова той не я държал в дюкяна си, а я изпратил в Лъжене.

– Петре, според твоите показания, Христо ти бил казал, че в тенекия- та има „лоши книжа“. Щом като си знаел това, защо приемаш тенекията и я занасяш в дюкяна си? А освен това не я държиш в своя дюкян, ами веднага я запращаш в Лъжене. Да я криеш, след като знаеш, че е нещо вредителско, и това е вина.

– Аз знаех, че в тенекията се намираха „лоши книжа“. Христо ми я даде да я премахна.

– Христо, чу ли какво говори Петър?

– Господине, Петър е запознат с тия работи.

– Христо, влиза ли и Петър в комитета?

– Това не знам. Той криеше от мен.

– Много добре! Отговорите, които дадохте дотук верни ли са, тъй ли е?

– Тъй е.

– Щом е тъй, елате да се подпишете!

– Да се подпишем.

Подписали: Петър, Христо

Разпит на кожухаря Коцо от село Лъжене

28 октомври 1872

– Как е името ти и името на баща ти? Откъде си?

– Името ми е Коцо, а на баща ми – Панчо. От Орхание съм.

– На колко си години? Какво е занятието ти?

– На 18 години съм, кожухар.

– Преди известно време Петър бояджията от град Орхание ти дал една тенекия, за да я скриеш. Как ти я даде, и като ти я даваше, какво каза?

– Петър бояджията дойде в дюкяна и каза: „Вземи тая тенекия, занеси я в къщи и я скрий! Тия дни аз ще дойда, ще я взема и ще я отнеса в Тетевен.“ Даже аз не исках да я взема, но майсторът ми Стоян [2] рече: „Щом като я дава, вземи, отнеси я в къщи и я скрий! Петър ще дойде след няколко дни и ще я вземе.“ И аз я взех за хатъра на майстора ми.

– Като я занесе в къщи, къде я скри?

– Зарових я у дома в градината, в дънера на една слива. Бяха ме предупредили никой да не вижда.

– Кой ти каза така да я скриеш, че никой да не види?

– Казаха ми майсторът ми Стоян и Петър бояджията.

– Когато я занесе в къщи, каза ли на някого от домашните си?

– Не, никому не казах.

– Петър на кого щял да даде книжата в Тетевен?

– Не каза. „Може, рече той, да отида до Тетевен и ще занеса там тия книжа.“

Въпроси към Петра бояджията при очна ставка с Коцо кожухаря

– Хей, Петре бояджия, когато си предавал на Коцо тенекията с комитетските книжа, за да я скрие, ти си му казал: „Вземи, занеси я в къщи и я скрий! Внимавай, никому да не казваш! Тия дни ще дойда и ще я отнеса в Тетевен!“ А и Стоян, майсторът на момчето, настоял, като му рекъл: „Вземи, вземи!“ И то я взело и я отнесло.

– Дадох я на Коцо да я скрие в къщи, само че не съм казвал, че ще ходя в Тетевен и че ще я нося там.

– Коцо, кажи в лицето на Петра това, което ни разправи!

– Петре, ти донесе в дюкяна тенекията с книжата. Не каза ли тогава: „Вземи това, скрий я в къщи, зарови я някъде! Аз ще дойда след няколко дни, ще я взема и ще я занеса в Тетевен.“

– Хей, Петре, чу ли какво каза Коцо? На кого искаше да я носиш и предаваш в Тетевен?

– Коцо разправя, само че аз не съм казвал думите: „Тия дни ще дой- да, ще я взема и ще я отнеса в Тетевен.“

– Много добре! Тая работа ще я проверим от Стояна, майстора на момчето, но после да не останеш посрамен? –

Нека дойде, да разправи, тогава вече не ще ми остане нищо какво да кажа.

– Коцо, какво представляваха книжата в тенекията?

– Не знам. Дадоха ми ги да ги скрия и ми заповядаха да не казвам никому.

– Коцо, Петър ти дал тенекията и ти казал: „Вземи, отнеси я у дома си и я скрий!“ От тия думи се разбира, че това е лоша работа. Защо тогава я взе, отнесе я и я скри?

– Умът ми не стигаше, занесох я.

– Признанията ви дотук верни ли са, тъй ли е?

– Тъй е. – Щом е тъй, елате да се подпишете!

– Да го сторим.

Подписал: Петър; [знак за отпечатък от пръст]: К о ц о

Разпит, извършен на 28 октомври 1872

– Как е името ти и името на баща ти? Откъде си?

– Името ми е Стоян, а на баща ми – Стамен. От Орхание съм,

– На колко години си, какво е занятието ти?

– На 25 години съм, по занятие кожухар.

– Стояне, тоя тук Петър бояджията преди известно време донесъл в дюкяна ти една тенекия, в която имало някакви книжа. Той ти поръчал да я скриеш някъде и да не казваш никому, след което заявил: „Тия дни ще взема книжата и ще ги занеса в Тетевен.“ Как стои тоя въпрос?

– Петър бояджията донесе тенекията в дюкяна и ми каза: „Вземи, занеси я и я скрий у дома си!“ Отговорих му: „Не мога да я взема.“ Той рече: „Поне момчето да вземе и да я скрие у дома си в Лъжене. Когато потрябва, аз ще отида и ще я взема.“ Тогава казах на момчето: „Вземи я!“ И момчето я взе и я отнесе.

– Момчето разправя, че когато тенекията била донесена в дюкяна ти и му била подадена да я скрие, Петър казал: „Тия дни ще дойда, ще я взема и ще я отнеса в Тетевен.“ Как стои тоя въпрос?

– Не си спомням Петър да е казал, че ще я носи в Тетевен. Той само рече: „След няколко дни ще дойда и ще я взема.“ Това добре съм запомнил.

– Какво имаше вътре в тенекията, та тъй много я криехте? Разбира се, ти трябва да знаеш. Па дори и си помагал, като си накарал момчето да я вземе.

– Казах на момчето да я вземе, да я отнесе и скрие. Обаче аз не знам какво е имало в тенекията, не попитах Петра.

Въпроси към Петра и очна ставка със Стояна

– Хей, Петре, виж, ние накарахме да повикат майстора на момчето, Стояна. Той заявява, че когато си занесъл тенекията с комитетските книжа в дюкяна му, ти си му предложил да я скрие. Това не станало. После си я дал на слугата му, като си казал: „Давам ти това, занеси я и я скрий! След няколко дни ще дойда и ще я взема.“ Ето и Стоян ти го казва. Какво ще отговориш?

– Не съм казвал, че ще дойда и ще я взема. Аз рекох: „Вземи и я скрий! Когато я поиска тоя, който ми я даде, ще дойда, ще я взема и ще я

– Разкажи, Стояне, да чуе и самият Петър! Когато той донесе тенекията, какво ти рече?

– Петре, ти донесе тенекията в дюкяна ми и каза: „Вземи, скрий я!“ И понеже аз не приех, ти я даде на момчето, като му каза: „След няколко дни ще дойда и ще я взема.“

– Чу ли, Петре, какво разправя?

– Разправя, чувам.

– Много добре! Признанията ви дотук верни ли са, тъй ли е?

– Тъй е.

– Щом е тъй, елате да се подпишете!

– Да се подпишем.

Подписали: Петър, Стоян

Разпит на Димитър мухтара от Голям Извор

– Как е името ти и името на баща ти? Откъде си? –

Името ми е Димитър, а на баща ми – Крачун. От Извор съм.

– На колко години си, какво е занятието ти?

– На 40 години, кмет съм на селото.

– Теб защо те докараха тук?

– Във връзка с комитетската работа.

– Какво знаеш за комитетските хора?

– Те миналата зима стреляха върху мен. Признаха, че не ме улучили. После слагаха отрова в кафето ми, за да я изпия. Два пъти разбрах, че имаше отрова. Взех чашката, сложих я в джеба си и исках да дойда да съобщя, че са ми сложили отрова. Марин от нашето село ми каза: „Ще наредя, щом излезеш от селото, да те убият. Само не се опитвай!“ И аз се уплаших и не дойдох да съобщя. Помирих се с това, което бяха направили.

– Кой ти сложи отрова и защо?

– Марин Попов поставил в кафето отрова и накарал да ми го поднесат. А преди да ми даде отровата, той ми каза: „Дай един алтън, трябва ни!“ Извадих и му дадох. Трябвало да го дадат като награда на човека, който щял да занесе в Тетевен радостната вест, че са ме отровили.

– От кого научи, че алтъна щели да дадат като награда за добрата вест?

– След като и аз се присъединих към тях, Марин ми каза: „Алтъна, който взех, щях да го дам като награда за радостната вест.“

– На кого щели да занесат вестта за отравянето ти?

– Щели да изпратят известие на комитета в Тетевен.

– Кой е начело на комитета в Тетевен?

– Трябва да е даскал Иван, понеже отнасящите се до комитета книжа са у него. Той е и секретар на комитета.

– Какво ти предлагаха на теб, та ти не се съгласяваше?

– Аз пречех на работата им. Понеже се бояха, че, като не се съгласявах, можех да отида и да съобщя на властта за работите им, сложиха ми отрова.

– Кой е секретар на комитета във вашето село?

– Герго Стойков.

– Когато накарвали някого да влезе в комитета, те вземали от него пари и тогава го записвали. Колко гроша взеха от теб?

– За да ме впишат в комитетския списък, от мен взеха 150 гроша.

– Колко души от вашето село влизат в комитета?

– Аз зная 10 души.

– Кои са те?

– Един от тях съм аз, а другите: Марин Попов, Герго Стойков, Доко Съйков 1 , Моньо Татарчев и Дико Беров.

– Освен тия, имали и други участващи в комитета?

– Има. Обаче, тия са останали в паметта ми. Списъкът е у секретаря. Той знае кои влизат.

– Къде е комитетският списък?

– Той стои у Герго, секретаря на комитета.

– Тия хора, които изброи, дали ли са пари на комитета при записването им?

– Някои са дали, някои – не.

– Кои са дали?

– Аз дадох 150 гроша. Марин даде едно златно меджидие и Герго Стойков даде едно златно меджидие.

– Какво направихте, къде изразходвахте събраните от комитета пари?

– Това знае секретарят, той трябва да отговори.

– Изпратихте ли на Българския комитет [3] пари за оръжие и барут?

– Това не ми е известно. По тоя въпрос знае секретарят.

– Специалният ви комитетски печат у кого е и какъв е псевдонимът ви?

– Печатът ни е у секретаря, а псевдонимът ни е Сюлейманоглу Давуд. Псевдонимът на Етрополе е Бучукоглу, а на Орхание трябва да е Алцеков [4].

– Идваше ли във вашето село Димитър от Сърбия?

– Да, идваше. И той беше, който реши да ме убият.

– Когато идваше във вашето село, какво ви наставляваше?

– Той ни говореше постоянно: „Събирайте пари! Готвят се навсякъде, бъдете и вие готови!“ Той казваше: „Събирайте пари и приготовлявайте пушки, барут и други оръжия, които ще бъдат необходими! Някои от нашите хора са ходили оттатък [Влашко]. Там станало събрание и се взело решение по тия работи. Приготовлявайте се непрекъснато!“ Даже Димитър колко пъти ни е казвал: „Продават се иглянки пушки по 8 алтъна едната. Внасяйте пари за набавяне на необходимото ви количество пушки!“

– Димитър ви говорил: „Давайте пари за оръжие и бъдете готови!“ След като приготвехте оръжията и бъдехте готови, какво трябваше да правите? Какво беше намерението ви?

– „Ще стане република“ – казваше той.

– Какво значи това „република“? – След като се въоръжим, колкото данъци плащат мюсюлманите, толкова ще плащаме и ние. Иначе щяхме да се опрем.

– Щели сте да се опрете на държавата? Каква нужда? Не може ли да изготвите един общ мазхар и да го представите на държавата? Защо трябва да се опирате с оръжие?

– Това не е нещо, което аз да разбера. Те говореха така.

– Признанията ти дотук верни ли са, тъй ли е?

– Тъй е.

– Щом е тъй, ела да се подпишеш тук!

– Да се подпиша.

Подписал: Димитър

Нов разпит на Гавриила [5], произведен на 28 октомври 1872

– Тенекията с вредителските книжа на комитета, за която ти говори през деня, беше намерена в Лъжене, в една нива под царевичака, и е донесена тук. Тази ли е въпросната тенекия и това ли са книжата? – Тази е.

– В удостоверение, че това са книжата, подпиши се върху тях едно по едно!

– Да се подпиша.

– Ние преброихме писмата, на гърба на които ти се подписа. Излязоха 46 броя. Толкова ли са, няма ли още?

– Толкова са. Няма други.

– Това комитетски писма ли са?

– Да, комитетски писма са.

– Ти, който си поданик на Османската държава и брат на чорбаджията Стоян, виден гражданин на Орхание и член на околийския съвет, какво търсят у тебе вредителски книжа, дошли от Влашко и насочени против държава и народ? Не е ли срамота? Какво видя от държавата, та гласиш бунт, коя е причината?

– Димитър ни подмами да събираме пари и да му ги даваме, за да донесял оръжие. После от Влашко щели да минат хора и да завземат планините. Намеренията ни бяха да освободим страната от османската власт,

– Как тъй с двама бунтовника, които ще минат от Влашко, ще освободите страната си от Османската империя, и можете ли вие да се управлявате самостоятелно? Интересно, не остана ли поне един мюсюлманин! Какви мерки взехте по въпроса за държавна хазна? Държавата не е ли в състояние да се справи с такива две кучета? Искате да кажете, че като минат от отсреща двамата хорица като командири и вие ги последвате, ще вдигнете въстание и ще откъснете България от ръцете на турската държава?

– Като съберем пари и подготвим войска, искахме да освободим християните от ръцете на Османската държава,

– Много добре! Но Димитър, като вземе парите, които сте събрали, можеше да избяга! Вие сте имали голямо доверие в него, за да го последвате. Коя е причината [за да готвите въстание], какво ви липсва?

– Нищо не ни липсва. Измамихме се. „Да съберете парите на едно място“, каза той. А на мене рече: „Да се съберат парите и да стоят. Ако стане нужда, ще ги вземем!“

– Ти не само че си бил секретар на комитета, но си станал и негов касиер?

– Бях и секретар, и касиер.

– Сега, когато те разпитваме, казваш, че си бил касиер и секретар. А след като се записаха думите ти, ти размисляш и отговаряш: „Касиер беше Васил.“ Какво значи това?

– Не можах да разбера думата „сандъккяр“ [„касиер“], заради това рекох, че касиер е синът на чорбаджията Нако.

– Къде е сега той, Васил?

– Когато ме арестуваха, Васил беше в града. Но той ми казваше някога, че щял да избяга.

Председател беше затвореният тук Васил [6], който е от Тетевен, но работи в Орхание бояджийство.

– Вашият съвет колко души членове имаше и кои бяхте?

– Бяхме трима души: Васил бояджията, Васил Наков и аз.

– Вие ли организирахте бунт срещу държавата, вие ли подготвяхте българите за въстание?

– Щом Димитър дойдеше, и се събирахме. Ние вършехме всичко това.

– Кои комитети знаеш в околните села?

– Те са дело на Димитра. Той не ни разправяше за другите села. Ние знаехме само тука.

– Колко души записахте тук в комитета и от колко души взехте пари?

– Васил бояджията, Цветко кантарджията, Велчо Шунтов, Васил Наков, касиерът Марин Николов и аз. Останалите не си спомням. После ще ги кажа.

– Марин, касиерът в Орхание, колко гроша даде за комитета? Той влизаше ли в съвета?

– Не го повикахме в съвета. Той даде 6 лири.

– По комитетския въпрос сега каза истината. Заявяваш, че ще изкажеш после и останалите лица. Но, беше ли заедно с Димитра, когато той по-преди уби дякона в Орхание?

– Не бях с него. –

Защо ти, който знаеш, че Димитър е убил дякона, криеш и не съобщаваш на властта, защо си станал член на комитета?

– В началото [Димитър] не ми каза. После ми писа с писмо, че е убил дякона.

– Къде е това писмо?

– Скъсах го, хвърлих го.

– Колко пъти той идва след смъртта на попа?

– Не си спомням.

– Как нападнахте хазната?

– За нападението на хазната Димитър не ни обади. После ми казаха.

– Ти узна, че е била нападната хазната. Чу също така, че са я нападнали вашите комитетски хора. Не поиска ли от тях дял?

– Не поисках. После узнах, че те са я нападнали.

– Значи, ти си узнал, че хазната е нападната, че нападателите са комитетски хора, че това са твои другари – бунтовници, врагове на държавата. Разбрал си, че парите [ще отидат в комитетската каса], заради това ли мълча?

– Заради това мълчах.

– Влизаш ли в тукашния комитет, насочен против държавата?

– Влизам, негов секретар съм.

– За лицата, които готвят такъв бунт против държавата, има закони на турски, български [7] и гръцки езици, и се публикуват в толкова вестници! Като знаеш това и ако е на място умът ти, как се осмели да тръгнеш по тоя път?

– Постъпих така от неопитност.

– Ти заслужи наказанието, което държавата ще ти наложи съгласно закона. Имаш ли да кажеш още нещо?

– Съгласен съм със закона. Нямам какво да кажа.

– Както другите признаха доброволно, така и ти, без да си подлаган на никакви мъчения, признаваш пред тази комисия вината си.

– Да, признавам вината си. Не съм подлаган на никакви мъчения, нито дори побой.

– Признанията ти дотук верни ли са, тъй ли е?

– Верни са, тъй е.

– Щом е тъй, ела да се подпишеш!

– Да се подпиша.

Подписан: Гавриил

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Коцо от Лъжене е Коцо Панчев. Турското наименование на Лъжене е Алтун таш (днес Трудовец).

2. Стоян е Стоян Стаменов Цагарски, кожухар, член на комитета.

3. Вместо Доко Съйков в тур. текст стои „Доко Чеко“.

4. Под „Българския комитет“ се разбира Българският революционен централен комитет в Букурещ, основан в началото на април 1870 година.

5. В тур. текст псевдонимът на Орхание гласи „Ел Джутов“ („Елез Джутов“), а не Алцеков.

6. Гавриил е Гавриил Генчев Брънчев.

7. Васил е Васил Петров Бояджията.

8. Вероятно Саиб паша има предвид изданието на турските закони в български превод от Хр. С. Арнаудов, от което първи том излиза при 1871 год., втори том – през 1872, останалите два тома изливат по-късно.