СЛУЖБОМЕР

вторник, октомври 15, 2019

Такси отказа да ме вземе. Какви права имам?

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Илина Гачева - завършила право в СУ “Св. Климент Охридски”.

Налага ми се спешно да отида до центъра на града, а живея на място доста отдалечено от него. Не разполагам със собствен автомобил, а ползването на градски транспорт не ми върши работа, тъй като наистина бързам. Обаждам се и си поръчвам такси или отивам до най-близката стоянка и давам знак с ръка, че искам да ползвам услугите на таксиметров автомобил. Шофьорът на таксиметровия автомобил обаче, макар че същият не е зает, отказва да спре и да ме вземе, или изобщо не идва до моя адрес, въпреки че от таксиметровата фирма са ми изпратили потвърждение за поръчаното от мен такси. Вече знам част от правата си в таксиметровия автомобил, а в следващите редове мога да науча какво да направя, ако такси откаже да ме вземе.

Правната страна на “вземам си такси”

Като ползвател на таксиметрови услуги, ставам страна по договор за превоз. Шофьорът поема задължението да ме закара до определена точка, а аз да му заплатя възнаграждение за извършения превоз. За да могат да извършват такъв вид превози, таксиметровите фирми трябва да притежават предварително издаден лиценз, а самите водачи да отговаря на определени законови изисквания. Качвайки се в таксито, трябва да съм спокоен, че ме превозва човек, който отговаря на тези изисквния. Иначе не би следвало да бъде нает от таксиметровата компания.

Как всъщност сключвам този договор за превоз?

Разбира се, първо трябва да си “поръчам” такси по някой от следните начини:

  • от таксиметрова стоянка, обозначена с пътен знак “Такси”;
  • от незабранените с пътни знаци или маркировка места за престой и паркиране;
  • чрез подаване на сигнал с ръка;
  • чрез повикване по телефон.
  • Повечето от таксиметровите фирми дават възможност да поръчам такси и през специално създадени за целта онлайн платформи или през определени интернет приложения.

Когато реша да взема такси от стоянка на таксиметрови автомобили или от място за престой/паркиране, важат общите правила за сключване на договор. Какво означава това?

Отивам до стоянката на такситата и си избирам таксиметров автомобил, чиято тарифа ме устройва. Знам, че всички таксиметрови автомобили са длъжни да поставят на видно място върху автомобилите тарифите за превоз. Като си поставят тарифите, отделните таксиметрови фирми ме канят да им отправя оферта, да ме превозят до определено място. Аз отправям оферта до конкретния шофьор на стоянката, чиято тарифа ме устройва, и ако той я приеме, тогава имаме сключен договор за превоз. Таксиметровият шофьор е приел моята оферта, след като съм му казал докъде искам да ме закара и ми е отговорил утвърдително, че ще ме закара до там. От момента, в който шофьорът ми е отговорил положително, че ще ме закара, където съм поискал и/или е изразил съгласието си, по друг начин (например, поканил ме е да седна в автомобила; слязъл е да ми помогне да натоварим багажа ми), вече сме сключили договор. Това означава, че таксиметровият шофьор е длъжен да ме закара, където съм поискал. Ако ми откаже след като първоначално се е съгласил, то е налице неизпълнение от негова страна, т.е. той нарушава постигнатата помежду ни договореност да ме превози до определено място.

Малко по-различно стоят нещата със сключването на договора за таксиметров превоз, ако реша да поръчам такси по телефона или по интернет.

Тогава ще важат правилата за сключване на договор от разстояние, защото аз и представителят на таксиметровата фирма, на когото звъня, се намираме физически на различни места. Това има значение за момента, в който вече имаме сключен договор за превоз. И така… Обаждам се на определена таксиметрова фирма, за да си поръчам такси. Обикновено се свързвам с диспечера, като му казвам от коя до коя точка искам да бъда превозен (отправям предложение за сключване на договор за превоз). Ако има свободен автомобил, диспечерът приема предложението ми. Аз разбирам, че предложението ми е прието и сме сключили договор за превоз, когато например диспечерът ми посочи номера на конкретния автомобил, който ще ме превози. Възможно е, но не винаги, след няколко минути от таксиметровата фирма да ми изпратят потвърждение на поръчката, обикновено чрез SMS. От момента, в който получа потвърждение било от диспечера, докато разговаряме по телефона, било чрез изпращане на SMS, договорът за таксиметров превоз се счита за сключен и таксиметровата фирма е длъжна да ми изпрати автомобил, който да ме закара. Ако това не се случи, отново е налице нарушение на постигнатата помежду ни договореност да ме превозят до определено място.

А може ли да ми откажат превоз?

Всъщност, да, има определени случаи, в които няма как да взема такси. Например, ако водачът на таксиметровия автомобил е поставил знак “Не работи” вдясно на предното стъкло или е закрил/свалил знака “такси”. Освен това, шофьорът на таксито може да ми откаже превоз, когато:

  • прецени, че сигурността му е застрашена – например, ако нося в себе си хладно или огнестрелно оръжие и съм го поставил на видно място /на колана си/, или пък ако се държа изключително грубо и невъзпитано не само вербално, от което може да се заключи, че съм способен и на физическа саморазправа;
  • ако искам да взема такси в явно нетрезво състояние или под въздействието на друго упойващо вещество – поведението ми е неадекватно, имам смущения в говора и в координацията на движенията, като сам съм се поставил в това състояние;
  • ако съм с облекло, багаж, животни, които биха могли да замърсят или повредят автомобила – например, работя като строител или като механик в автомобилен сервиз и решавам да се кача в таксито с облеклото, с което съм работил, или съм събирал отпадъчни материали и цветни метали и решавам да ги превозя с таксито до пункта за изкупуване;
  • ако откажа да поставя обезопасителен колан.

Какви са правата ми, ако таксито ми откаже превоз или изобщо не дойде?

Както вече разбрах, от момента, в който сключим договора за таксиметров превоз, водачът е длъжен да ме превози, а аз – да му заплатя услугата. Ако шофьорът откаже да извърши превоза (извън случаите, в които има право да го направи по-горе), той нарушава постигнатата помежду ни договореност. В този случай шофьорът нарушава и правилата за таксиметровите превози.

Това, което мога да сторя, за да защитя правата си, в случай че таксиметров шофьор ми откаже превоз, без да има основание за това, е да подам сигнал/жалба до Изпълнителна агенция “Автомобилна администрация”. Тя е компетентният държавен орган, който може да санкционира таксиметровите шофьори. Това мога да направя най-лесно, като се обадя на телефон 0700 14 990, който е национален телефон за правата на пътниците в автомобилния транспорт. Мога също така да подам сигнал и на телефон 02/940 9400, който телефон служи за подаване на сигнали за нередности в транспорта.

Когато подавам сигнала, трябва да разкажа какво ми се е случило и да посоча кой е отказал да ме превози. Ако не мога да посоча конкретния таксиметров шофьор, то е нужно да знам поне коя е таксиметровата фирма, както и регистрационния номер на автомобила. Телефонният номер и наименованието на превозвача /таксиметровата фирма/, са задължително изписани на предните врати на таксиметровия автомобил. Всеки един таксиметров водач може да се установи по удостоверението “Водач на таксиметров автомобил”, което е длъжен да носи. Шофьорът е длъжен да ми даде името си, ако му го поискам/. Ако органите на реда установят, че срещу мен наистина е имало нарушение, те ще съставят Акт за установяване на административно нарушение (АУАН). Въз основа на този акт, компетентният орган от ИА “Автомобилна администрация”, трябва да му наложи административно наказание, в случай че наистина таксиметровият шофьор е нарушил правилата, отказвайки ми превоз.

понеделник, октомври 14, 2019

Патриотична хомеопатия...

Нобелови лауреати – 1961 година

Мелвин Елис Калвин (Melvin Ellis Calvin)

8 април 1911 г. – 8 януари 1997 г.

Нобелова награда за химия

(За изследванията му, свързани с усвояването на въглеродния двуокис от растенията.)

Американският химик-органик Мелвин Калвин е роден в Сейнт Пол (щат Минесота) в семейството на Роза (Хервиц) Калвин и Елиас Калвин. Родителите му са имигранти от Русия. Още като дете Калвин проявява любознателност и любов към ученето, а в единадесети клас решава да стане химик. Семейството се мести в Детройт (щат Мичиган), където Калвин учи в местното средно училище. Учителят му по физика изказва опасението си, че “неговият ученик никога няма да стане учен”: прекалено прибързано прави изводи. Но Калвин, като печели стипендия за обучение Мичиганския колеж по минно дело и технологии, става през 1931 г. Бакалавър по природни науки. Четири години по-късно за дисертация, разглеждаща сродството на електроните на йода и брома, Минесотският университет му присъжда докторска степен по химия.

Подкрепа от фонда “Рокфелер” позволява на Калвин след защитата на докторската си дисертация да прави изследвания в Англия, в Манчестърския университет под ръководството на професора по физическа химия Майкъл Полани, баща Джон Ч. Полани.. Там Калвин изучава парамагнитната конверсия на водорода и каталитичната активност на металопорфирините – сложни органични молекули, съдържащи метални атоми, чиито производни са хемоглобинът и хлорофилът. След завръщането си в САЩ през 1937 г. Калвин е назначен за преподавател по химия в Калифорнийския университет в Бълкли, където се занимава с изследване на електронната природа на оцветените органични съединения под ръководството на химика Гилбърт Н. Луис.

По време на Втората световна война от 1941 до 1944 г. Калвин работи в Научно-изследователския съвет за национална отбрана, а през 1944-1945 г. участва в Манхатънския проект. През този период ученият разработва метод за получаване на чист кислород от атмосферата за използването му в промишленото производство, например при заваряване на места, където не може да се достави кислород.

През 1945 г. Калвин се връща в Бъркли като адюнкт-професор, а две години по-късно става редовен професор. През 1946 г. е назначен за ръководител на групата по биоорганична химия в радиационната лаборатория на Лорънс и заема този пост до 1980 г. Научните му интереси лежат в областта на фотосинтезата – сложен процес, при който зелените растения използват енергията на слънчевите лъчи за производство на въглехидрати и кислород от въглероден двуокис и вода. Въпреки че условията, необходими за фотосинтезата, а също така нейните крайни продукти са известни още от времето на откриването им през 1772 г. от Джоузеф Пристли, междинните реакции, които протичат в хода на този процеса са все още неизвестни.

Калвин разполага с два нови аналитични метода. Първият се състои в използването на въглерод-14, радиоактивен изотоп на въглерода, който, асимилиран от растенията, може да бъде открит лесно в органичните съединения. Калвин помества въглероден двуокис, съдържащ въглерод-14, в кръгъл съд от тънко стъкло, който е пълен със зелени морски водорасли Chlorella pirenoidosa. Съдът е осветен, поради което водораслите и белязаните атоми на въглеродния двуокис, взаимодействайки, образуват съединения, участващи във фотосинтезата.

За идентифицирането на белязаните атоми Калвин използва друг метод – хартиена хроматография. При този метод, разработен от Арчър Мартин и Ричард Синг, разделянето на компонентите в смесите става благодарение на това, че тези компоненти се движат различно в разтворители по лента от филтърна хартия. Всеки компонент образува петно на съответно място от лентата, което след това може да се сравни с разпределението на петната, оставени от известни химически реагенти. За да се установят петната, съдържащи белязани въглеродни атоми, хроматографията се използва заедно с рентгенова плака, която потъмнява от присъствието на всяко радиоактивно излъчване. „За съжаление, върху хартията, по правило, не се отпечатват имената на съединенията – спомня си по-късно Калвин – и нашата първоначална уморителна работа в продължение на десет години се състоеше в това да отбелязваме старателно потъмнелите места върху плаката“.

Благодарение на тази своя дейност Калвин и неговите помощници установяват, че въглеродният двуокис реагира отначало с рибулозен дифосфат (съединение, съдържащо пет атома въглерод), като се образува фосфоглицеринова киселина, която в процеса на серия реакции се превръща във фруктозо-6-фосфат и глюкозо-6-фосфат. Стадиите, при които въглеродният двуокис се превръща във въглеводороди, наречени цикъл на Калвин, се осъществяват в хлоропластите – високоорганизирани органоиди в растителните клетки. Цикълът на Калвин, който включва и „тъмните“ реакции на фотосинтезата, се осъществява благодарение на високоенергетични съединения като аденозинтрифосфорната киселина и като възстановения фосфат-никотин-амидаденин-динуклеотид, който се генерира при „светлите“ реакции, в процеса на които светлината се поглъща от молекулите на хлорофила. С помощта на радиоактивните изотопи Калвин проследява също така пътя на кислорода при фотосинтезата.

През 1963 г. Калвин е назначен за професор по молекулярна биология в Калифорнийския университет в Бъркли, а след осем години – за професор по химия. От 1969 до 1980 г. той завежда лабораторията по химическа биодинамика, където се провеждат изследвания, свързани с фотосинтезата и преобразуването на слънчевата енергия, с радиационната химия, с химията на мозъка, с молекулярните основи на произхода на земния живот. С помощта на циклотрон Калвин облъчва атоми на въглероден двуокис и водород, които се превръщат в молекули на аминокиселини и аденин; аденинът е съставна част на една от нуклеиновите киселини. Като открива белязани атоми на органични вещества в метеоритите, той предполага, че може да съществува живот и на други места в Слънчевата система.

Ученият участва в работата на много национални и международни комитети, които се занимават с проблемите на мирното използване на атомната енергия, на молекулярната биопсия, на политиката в областта на науката и националната политика, а също така на биокосмонавтиката. Той работи като консултант в Националното управление по аеронавтика и използване на космическото пространство.

През 1942 г. Калвин се жени за Мари Женевиев Жемтегаард, сътрудничка на патронажна организация. Семейството има две дъщери и син.

Калвин има много почетни степени. Награден е с медала Дейви на Лондонското кралско дружество (1964 г.), с медала Пристли на Американското химическо дружество (1978 г.), със златния медал на Американския институт на химиците (1978 г.) и с наградата Уеспър на Американското химическо дружество (1981 г.). Член е на Лондонското кралско дружество, на Нидерландската академия на науките, на Американското философско дружество, на американската Национална академия на науките и на Американското химическо дружество (чийто президент е през 1971 г.).

Източник: http://n-t.ru/nl/hm/calvin.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

събота, октомври 12, 2019

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ

Юдейският елит мразел Ирод „със съвършена омраза“ (както е казано по друг повод в 138-ми псалм) и тази омраза надживяла вековете. Ние и до ден днешен наричаме „ирод“ всеки жесток и несправедлив цар.

Няма злодеяние, които да не били приписвани на Ирод.

Евангелията го обвиняват, че е избил младенците; Йосиф твърди, че от омраза към евреите Ирод заповядал преди смъртта си да екзекутират всички представители на знатните семейства.

Талмудът нарича Ирод роб на Хасмонеите, който се разбунтувал срещу своя господар, за да вземе за жена красавицата Мариамна. Когато тя се самоубила, за да не попадне в ръцете на изверга, този мерзък некрофил положил тялото ѝ в мед и седем години се сношавал с трупа.

„Ирод бил роб на Хасмонеите и хвърлил око на една девица от техния дом – разказва трактатът „Баба Батра“. – Веднъж той чул как Бат Кол (Глас от Небето) казал: „Всеки роб, който въстане днес, ще постигне успех“. Той въстанал и убил всички от дома на своя господар, но пощадил девицата. Когато чула, че той иска да се ожени за нея, тя се качила на покрива и извикала: „Този, който дойде и каже, че е от дома на Хасмонеите, е роб, защото само аз останах от този дом и сега ще скоча от покрива“. Той запазил тялото ѝ в мед седем години. Някои казват, че се сношавал с нея, а някои – че не правил това“ [139].

Трудно е като че ли да се намери в историята друг персонаж, когото да мразели едновременно и юдеите, и християните, и проримски настроените ренегати.

Тази омраза изглежда малко странна, защото управлението на Ирод било златен век за Юдея.

Страната била дотолкова независима от римляните, доколкото можело. Навсякъде царял мир. Търговията процъфтявала и тъй като през страната преминавал транспортният коридор, съединяващ Червено море със Средиземно, митническите доходи на държавата били огромни. Ирод ги влагал в развитието на инфраструктурата, като по този начин осигурявал работа на населението и предизвиквал небивал приток от преселници.

С невероятен разкош Ирод построил наново Храма, като го облицовал с жълт, син и бял мрамор. „Този, който не е виждал някогашния Храм, никога не е виждал по-прекрасно здание“ – въздиша Талмудът [2]. Той съобщава, че когато Ирод издигал Храма, дъждът валял само нощем, за да не пречи на работниците [3]. Разкошът на Храма, на свой ред, привличал нови поклонници и скоро Ерусалим се превърнал в един от най-богатите градове в античния свят.

Храмът, построен от Ирод, реконструкция

Ирод не забравял и за своите римски покровители. Той организирал в чест на Октавиан петгодишни игри и издигал в негова чест храмове, като, наистина, предпочитал предвидливо да прави това извън пределите на Юдея. Ирод построил нови езически градове – Себастия, Фазаелида и Антипатрида [4]. Той изграждал театри, амфитеатри и хиподруми.

Крепостта, която построил в Ерусалим, Ирод нарекъл угоднически Антониева кула - в чест на своя покровител Антоний. Когато Антоний бил разбит от Октавиан Август, Ирод поправил бързо политическата си грешка, като нарекъл в чест на Октавиан цял град – Кесария. В Самария той построил крепостта Себаста, в Галилея – Хава, в Перея – Есевон.

Кесария
Останки от града, който Ирод построил

По време на Ирод страната била богата и умиротворена; хазната била препълнена; строителството давало на всички работа и процъфтяване. Какво тогава има? Откъде идва тази невероятна, звънлива омраза?

Причината ни разкрива една случайна бележка на Тертулиан – знаменит християнски апологет, живял в края на II и началото на III век.

Тертулиан пише за „иродианите“. Иродианите се споменават в Евангелията наред със садукеите и фарисеите като гонители на Христос и невнимателният читател може да ги сметне за партия от политически привърженици на Ирод.

Тертулиан съобщава, че иродианите смятали Ирод за Христос. „Herodiani, qui Herodem Christum esse credebant“ [5].

В това нямало, ако си помислим, нищо удивително. Както вече не един път сме кавзали, Христос/Машиах/Машиаха означава просто Помазаник. А всеки юдейски цар бил наричан Помазаник.

Ирод, когото езичниците провъзгласили за юдейски цар на римския Капитолий, съвсем очевидно би трябвало да поиска от своите юдейски поданици да му признаят тази титла. Той нямал друг изход.

Друго нещо е, че на евреите това им се сторило светотатствено. Някои от тях изобщо не признавали по това време царската власт и настоявали, че „народът трябва да слуша единствено свещенослужителите на почитаемия Бог“ [6]. Други смятали, че ако има цар, той трябва да бъде от дома на Давид.

Цар от племето на идумеите не влизал изобщо в нито една еврейска политическа програма. Това било немислимо. Това било оскърбително за всички. И за привържениците на Давидовия род, и за привържениците на теократичната аристокрация.

Но откъде Тертулиан, а след него блаженият Йероним и много други ранни християни са взели тези сведения? Теологията, гласяща, че непълните евреи, идумеите, са законни Помазаници на еврейския народ, очевидно не надживяла идумейската династия. Да се намерят нейни представители през III в. било толкова трудно, колкото да се намерят днес в Русия поклонници на татаро-монголите.

Най-вероятно Тертулиан е взел информацията оттам, откъдето християните обикновено са вземали своите сведения за юдейското общество през I в. – от Йосиф Флавий.

Това твърдение може да изглежда странно, защото в съвременните канонични текстове на Флавий няма нищо подобно. В тях има само набързо подхвърлено твърдение, че след второто си идване в Ерусалим начело на римските войски Ирод избил целия Синедрион с изключение на двама равини – Полион и Самея [7].

Избиването на Синедриона е значително събитие. Все едно окупатори да разстрелят целия Конгрес на САЩ. Очевидно е, че тази случка, важна за разбирането на цялото царстване на Ирод, заслужава отделен разказ.

Но у днешния Флавий такъв разказ няма – той просто споменава бегло, че станалото е било отмъщение за това, че Синедрионът е осъдил Ирод на смърт заради убийството на предводителя Езекия [8].

Но ние нямаме само канонични текстове на Флавий. Ние имаме и текст, който се нарича „славянски Йосиф“. Наречен е така, защото се е запазил само на староруски език. Разпространявал се е вероятно сред еретиците, които в Московска Рус се наричали „жидовствующие“ („еврействащи“ – бел. П. Н.).

В една от следващите книги ще поговорим за „славянския Йосиф“ по-подробно, а засега ще кажем само, че през 30-те години на ХХ век Роберт Ейслер доказва, че този текст произлиза – макар и в силно деформиран християнски вид – от първоначалния вариант на книгата „Юдейската война“, написана от Йосиф веднага след унищожаването на Храма през 70 година на арамейски език. Той се различава от по-късния гръцки вариант. Впоследствие арамейският текст също бил преведен на гръцки език и него вероятно е познавал Тертулиан.

И така – в „славянския Йосиф“, освен всичко друго, е описана подробно и кинематографично разправата на Ирод със Синедриона.

Славянският Йосиф съобщава, че веднага след превземането на Ерусалим Ирод, провъзгласен за юдейски цар на Капитолия по време на езическо жертвоприношение, поискал от Синедриона да го признае за Помазаник, иначе казано – за Месия.

Синедрионът отказал категорично. Славянският Йосиф цитира речта на един от неговите членове, наречен Йонатан: „Законът не ни позволява да имаме цар от друго племе и ние чакаме кротък Помазаник от поколението на цар Давид. За Ирод знаем, че е арабин и не е обрязан“ [9].

Когато предател от редиците на Синедриона съобщил на Ирод за взетото решение, Ирод заповядал да избият целия Синедрион и да назначат нов. На следващия ден след това кърваво злодеяние станало земетресение. „И на сутринта цялата земя се затресла“ [10].

Тази сцена изведнъж, като част от пъзел, застава на своето място и представя в съвсем нова светлина и жертвоприношението, което Ирод направил на Капитолия, и изклания от него Синедрион, и построения отново Храм, и легендата за избиването на младенците, и разпореждането да бъдат убити преди смъртта му всички знатни граждани в Юдея.

Ирод поискал да бъде признат за Месия.

Избиването на целия Синедрион – безпрецедентна мярка дори за онова бурно време – било реакция на Ирод след категоричния отказ.

Идумеецът, който унищожил борците за вярата, претендирал да бъде Помазаник!

Слугата на китим [11], който получил своето звание от идолски жреци по време на езическо жертвоприношение на Капитолия, се провъзгласил за приемник на Давид! Убиецът на Хасмонеите претендирал да управлява земите, принадлежащи единствено на Бога!

Римляните, които презирали гнусливо юдейските варвари, даже не обърнали внимание на това каква теологична мина с гигантска сила са заложили под основите на своето могъщество в Юдея, провъзгласявайки – заради войната с Партското царство – идумеец за юдейски цар.

От гледна точка на юдеите Ирид не бил Христос, а Антихрист. Той не бил Син на Закона, а Син на Беззаконието.

Именно „Син на Беззаконието“ наричат арамейските текстове от I в. пр. н. е. този персонаж, който след това християните ще наричат „Антихрист“, или „Антимесия“. С което подчертават основния му проблеми. Този персонаж претендира да управлява Юдея, но заедно с това не спазва Закона.

Авторът на тази книга предполага, че думите „Син на Беззаконието“ са се отнасяли първоначално за напълно конкретна историческа фигура. Те не се отнасяли за египетския фараон или за партянския цар. Те се родили като ругателно прозвище на конкретен човек, който претендира да бъде Помазаник, но е получил титлата си от римляните, от проклетиите китим, по време на езическо жертвоприношение.

Цар Манасия вършел неугодни дела пред очите на Господ, но не бил Лъжепомазаник. Цар Ахав преследвал пророк Илия, но не бил Лъжепомазаник. Антиох IV Епифан предизвикал със своята политика въстанието на Макавеите, но никъде в Книга Даниил не е наречен Антихрист и Син на Беззаконието. Даже Александър Янай, макар че разпънал осемстотин фарисеи, не бил Лъжепомазаник.

Лъжепомазаникът е специфичен исторически персонаж, който води началото си от времето на Ирод. След Сина на Беззаконието трябвало да дойде този, който Спазва Закона. След Антихриста – Христос.

По-нататък, когато пришествието на истинския Месия се задържало, Лъжепомазаникът също придобивал все по-фантастични черти и борбата с него се пренасяла в бъдещето. Но първият Син на Беззаконието, Лъжепомазаникът с главна буква, човекът, който породил самата концепция за Лъжепомазаника, бил именно Ирод, а след него – неговите потомци, Ирод Антипа и Ирод Агрипа, които се слели в паметта на народа като един Разширен Ирод.

„Ще ги смени нечестив цар, не от рода на свещениците, а човек нагъл и безсрамен, който ще ги съди, както не са заслужили. И ще убие началниците им с меч, и ще ги унищожава в тайни места, така че никой да не разбере къде са телата им. Той ще убива млади и стари и няма да ги щади. Страхът пред него ще бъде горчив по земята им. И той ще ги убива със съд, както египтяните са ги убивали в продължение на тридесет и четири години, и ще ги наказва“ – така е описан Ирод в „Успение на Мойсей“ [12].

Талмудът е запазил ярък разказ за тези убийства.

Талмудът съобщава, че Ирод е заповядал за убият всички равини освен равина Баба бен Бута.

Ирод му избол очите и му предложил да го прокълне. Но равинът Баба, проявявайки истинско християнско смирение, отказал категорично да направи това.

„Той [Ирод] станал и убил всички равини, като пощадил Баба бен Бута, за да му бъде съветник. Увенчал челото му с венец от игли на таралеж и му избол очите. Веднъж дошъл, седнал пред него и му казал: „Виж какво прави твоят презрян роб [Ирод]“. „Какво искаш да направя с него?“ – отвърнал Баба бен Бута. „Искам да го прокълнеш“. Но той [Баба] му отвърнал със стих: „Даже в мислите си не трябва да проклинаш царя“. Ирод му казал: „Но той не е цар“. Той отвърнал, че даже да е просто богат човек, написаното казва: „И в спалнята си не проклинай богатия човек“… Той казал: „Страхувам се от него“. Ирод казал: „Тук няма човек, който би могъл да отиде и да му каже, защото сме сами“. Баба отговорил: „Небесните птици ще донесат вест“. Тогава Ирод казал: „Аз съм Ирод. Ако знаех, че равините са толкова предпазливи, нямаше да ги убивам“ [13].

Тази история е важна за нас с това, че експлоатира ярко любимия похват на тогавашните идеолози в Юдея: представя техния противник като безусловен агресор, а всички негови жертви като невинни мъченици, които, въпреки всичките ужаси от управлението на Сина на Беззаконието, отказват да се съпротивляват на насилието.

Както ще видим по-нататък, тази представа за мирните фарисеи, невинни жертви на кървавия Ирод, е малко преувеличена.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Baba Batra 3b.

2. Sukkah 43b.

3. Ta’anith 23a.

4. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 16, 5, 2.

5. Tertullian, app. to De pvaescv. adv. haev., 45; виж също Иероним в: Matt. xxii. 15: 'quidam Latinorum ridicule Herodianos putant, qui Herodem Christum esse credebant.

6. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 14, 3, 2.

7. Изследователите спорят кой стои зад тези изкривени имена. Това са или равините Абталион и Шемая, или равините Хилел и Шемай.

8. Иосиф Флавий. Посоч. съч., 14, 9, 4 и 15, 1, 1.

9. Мещерский Н. А. «История Иудейской войны» Иосифа Флавия в древнерусском переводе, М., 1958. С. 200.

10. Мещерский Н. А. Посоч. съч., с. 201.

11. Така юдейските миленаристи наричали римляните.

12. The Assumption of Moses, 6, 2–6, цит. по.: R. H. Charles, ed., The Apocrypha and Pseudepigrapha of the Old Testament in English, Oxford: Clarendon Press, 1913, 2.

13. Baba Bathra 3b-4а.

петък, октомври 11, 2019

Една паметна плоча (описана накратко от Борис Акунин)

Някога, преди доста време, твърде интересният руски писател Борис Акунин (псевдоним на Григорий Шалвович Чхартишвили) имаше забележителен блог, в който публикуваше много любопитни обширни исторически бележки, доста от които тогава преведох и за моя блог.

Но Борис Акунин се отказа да поддържа блога си и сега се срещам с него единствено по страниците на фейсбук профила му, където публикува също така любопитни, макар и много по-кратки бележки, много от които също с исторически характeр.

Ето една от тях.

„Лондонските паметни плочи са моята страст. Какво ли няма да прочетеш върху тях. Ето тук например е почетена паметта на някоя си Прис Фотринхам, „втората по майсторство курва в града“, която е живяла в тази къща.

Заинтригуван, започнах, разбира се, да търся в Гугъл. Научих, че живялата преди три и половина века Прис се прославила с един трик, който не се решавам да опиша тук (всеки над шестнадесет години може да надникне в английската Уикипедия). Хората помнят…

А на „най-добрата курва в града“ сигурно някъде са издигнали паметник“.


Борис Акунин, между другото, е обиколил доста места в България, когато преди време събира материал за книгата си „Турският гамбит“ („Турецкий гамбит“, 1998 г.) – втората книга от серията за статския съветник Ераст Фандорин.

По книгата направиха и филм с известно българско участие, но филмът, сниман да бъде четирисериен, е орязан жестоко при монтажа и сведен до две серии, от което се е получила една пълна глупост и не си заслужава изобщо да се гледа…

четвъртък, октомври 10, 2019

„Фантомът на операта“: истината за сладострастния водопроводчик

ИЗТОЧНИК: СПИСАНЕ „ДИЛЕТАНТ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Андрю Лойд Уебър не е измислил изцяло своя мюзикъл. В основата на сюжета му лежи историята за загадъчен урод, който живее в мазетата на парижкия оперен театър.

Литературна основа на мюзикъла „Фантомът на операта“ и няколко филма със същото заглавие е приключенският роман на Гастон Льору, френски писател и журналист, автор на репортажи от сраженията по време на Руско-японската война и от бойните действия по време на революцията през 1905 година. В своята книга Льору разказва историята за тайнствен призрак, криещ се в недрата на парижката Гранд опера. Фантомът покровителства младата певица Кристин, отстранявайки нейните конкурентки. Пламтейки от страст, той отвежда девойката в недрата на зданието на остров сред подземно езеро. Влюбеният в Кристин виконт Раул дьо Шани научава истината за призрака: под маската на Смъртта се крие Ерик, който е урод по рождение, но притежава изключителен ум. Някога Ерик е участвал в строежа на оперния театър и е изградил подземията му по свой вкус. Виконтът успява да стигне до езерото. Ерик, като се убеждава в искрените чувства на Кристин и Раул, освобождава своята пленница…

Марка

Книгата на Льору се основава на легендите, разпространявани по строителната площадка на Гранд опера и по гримьорните на артистите в първите години от работата на театъра. Разказвало се, че строителите, като копаели основите, открили голямо подземно езеро с няколко острова. В действителност водоемът бил изкуствен: архитектът Шарл Гарние планирал подземния резервоар за устойчивост на основите и за използване в случай на пожар. Според друга легенда в подземните работи участвал някой си Ерик, който имал изкривено по рождение тяло и застинала ужасна гримаса на лицето. След края на строителството Ерик бил нает да поддържа работата на подземните комуникации на театъра, с други думи – станал водопроводчик. Някъде в подземията Ерик си направил стаичка за живеене, която била намерена по време на реконструкцията на театъра през втората половина на ХХ век. Носели се слухове за несподелената любов на Ерик към някаква певица. Но тази романтична история днес не е подкрепена с никакви исторически факти.

-------------------------

БОНУС ОТ ПАВЕЛ НИКОЛОВ: „Фантомът на операта е тук - в моите мисли...“ (най-драматичният музикален момент от мюзикъла на Уебър), изпълнение на Сара Брайтман и Антонио Бандерас


сряда, октомври 09, 2019

Радост и веселие в средновековна Европа

ИЗТОЧНИК: СПИСАНЕ „ДИЛЕТАНТ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Ние знаем за онзи бит на средновековния човек, в който имало много труд и малко отдих. Господ е заповядал на човека да се труди, а църквата го заставяла да живее в послушание и да плаща за греховете си. Но баналността и сивотата на средновековното ежедневие не можели да властват изцяло над умовете. Немският богослов Мартин Лутер, ярък представител на късния средновековен социум, веднъж казал: „Който не обича виното, жените и песните, така и ще си умре като глупак!“ (недоказано изречение на Мартин Лутер, по всяка вероятност народно творчество, приписано за по-голям авторитет на немския църковен реформатор – бел. П. Н.). Обществото на някогашната стара Европа смогвало добре и умела да се развлича.

Съвременността знае много характерни черти на проявяващите се човешките емоции. Етикетът и нормите на поведение в обществото налагат определени забрани върху бурните изблици на радост и недоволство. Най-малко подобни прояви се сблъскват с възмущение и осъдителни погледи. Средновековието не било толкова сдържано: смехът бил гръмогласен, сълзите неизчерпаеми, веселията шумни, яростта необуздана. Скромната и лукава усмивка била характерна само за куртоазните мероприятия. Хронистите и художниците не отбелязвали в своите произведения посочените явления, а поетите и романистите отразявали само изкуствените образи от поведението на елита.

Игри през Средновековието

Но извън рамките на аристократичното общество през Средните векове могат да се наблюдават страшни жестове и гримаси, див рев и широко разтворени усти, които избухват в смях. Горестта и скръбта като прояви на човешките емоции не са така интересни като радостта и веселието. Както свидетелстват многобройните новели, истории и произведения на изобразителното изкуство, смях предизвиквали всекидневните и съвършено обикновените неща. Неочакваното падане на многолюдно място, умелата лудория, острата дума и, разбира се, множеството ескизи на тема под кръста.

Средновековен рицар

От смях се късали и пазарните площади, и панаирите, и улиците, и кръчмите. Затова пък Църквата гледала на всичко това с опасение и презрение: неспособността да се въздържаш е дело на тъмните сили. Духовните лица съвсем основателно се питали: „Веселил ли се е Исус Христос?“. Но, разбира се, те не можели да знаят това по обективни причини.

Масови забави

Кое носи на средновековното общество радост и развлечения? Разбира се, празниците. Това е най-главната колективна форма за получаване на удоволствие в социалната среда. Те, безусловно, се ценели много и били много очаквани. За поводите никой не се безпокоял: поводите били цял куп с добавка. Дойде ли в града владетелят, или на село има успешно раждане - благите хора започват веднага да пируват. А ритуалните или църковните дати също били предостатъчни: Сретение, Великден, Рождество, Връбница, деня на Йоан Кръстител, Троица, Възнесение и т. н. Църковните празници се съпровождали или с ядене на питки, свинско и агнешко, или със стопанска работа: селяните изгаряли плевелите, унищожавали насекомите или вредните животни. Разбира се, отдихът бил най-желаното и най-дългоочакваното нещо в цяла Европа през тази епоха. На село и в града около една трета от денонощията в годината били неработни. По правило заради народните веселия.

Празнична процесия

А какво са празниците без процесии и музика? Хората шествали по градовете и селата, пеели хорово с инструментален съпровод: барабани, флейти и виели присъствали по време на подобни мероприятия. Сведенията се отнасят преди всичко за църковната музика. За народните празнични песни не знаем толкова много. А какво е празникът без танци? Средновековните миниатюри и картини на авторите от ранното Възраждане са изпъстрени с танцови сюжети.

Празник в града

А как да празнуваш без огъваща се от пиене и ядене маса, без разходка до шумната кръчма и, разбира се, без юнашка тупаница? За привилегированата част от населението по време на празниците се канели комедианти, пътуващи музиканти, певци, които възпявали любовните дела и подвизите на истинските рицари. Простолюдието се задоволявало с юмручни двубои някъде по градските задни дворове или наблюдавало с упоение ставащото на бесилката. Но имало все пак и по-хуманни развлечения: по площадите изнасяли представления жонгльори, трубадури, а по-късно се появили и театрални представления – мистерии. Актьорите имали достатъчно свобода да представят пороците и недостатъците на местните власти, а също така да подчертаят всичките достойнства на нравственото развитие на социума. Спектаклите и представленията били безплатни и независими, но към XIV век градските власти взели под крилото си артистите, за да бъдат избегнати упреците от страна на духовните лица.

Обикновеният човек съпровождал процесиите, като пеел песни, ръкопляскал на талантливите артисти, пиел в средновековните кръчми и понякога участвал в колективните сбивания. Тези неща му носели удоволствие.

За човека от Средните векове играта е винаги смислена дейност, която може да донесе слава или пари. И съвсем не е важно какво предстои на участника: безславно поражение или главозамайваща победа. Той въпреки всичко се сражавал, рискувал и хитрувал. Играта предизвиквала множество различни чувства и емоции. Свещенослужителите още от IX век оформили свое отношение към подобни дейности: това са безполезни и безсмислени занимания, отнемащи много от времето, което би трябвало да се посвещава на молитвите.

Игра на шах

А как да живееш без настолните игри? Особено без хазартните. Широка популярност сред народа в средновековна Европа получили заровете. Играели всички: от най-неугледните бедняци до едрите магнати. Играели, разбира се, за пари. Масло в огъня наливала околната среда: шумните кръчми, алкохолът, оръжието. За хитрости или мошеничество плащали със стабилна валута – юмрук или кама. Игрите на карти се появили в Европа едва в края на XV век в зората на Великите географски открития.

Главна в сферата на игрите била все пак „играта на кралете“ – шахът. Той бил известен в Европа още от VIII век. Само знатните хора можели да си позволят подобни интелектуални битки. Успехът на играча зависел от редица важни качества: остър ум и остро око, добра памет. Истинско сражение, в което нямало място за вероломни трикове, но имало място за хитри тактически похвати. Загубата в подобно състезание довеждала победения съперник до ярост. Известно е, че синът на Вилхелм Завоевателя, бъдещият нормандски херцог Робер, след като загубил на шах, строшил шахматната дъска в главата на баща си.

Средновековната развлекателна сфера носела много позитивна енергия, но прекомерната емоционалност на европейското общество слагала своя отпечатък върху нея. Празниците, игрите и гуляите можели да сближат най-различни представители на социума, но и да изострят отношенията между тях.

вторник, октомври 08, 2019

Смяна на личен лекар онлайн или извън срока. Как?

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Боряна Русева - завършила право в СУ “Св. Климент Охридски”.

Вече знам как мога да сменя личния си лекар. Все пак има още няколко въпроса, които ми се въртят в главата. Например мога ли да сменя личния си лекар онлайн, мога ли да направя избора си по всяко време на годината – т.е. извън месеците юни и декември? Отговори ще получа в следващите редове.

Мога да сменя личния си лекар онлайн. Как?

Има начин да сменя личния си лекар онлайн, като отново мога да направя избора си в срока от 1 до 30 юни или от 1 до 31 декември. Ето как се случват нещата на практика:

Като здравноосигурено лице (независимо дали съм с прекъснати здравноосигурителни права), аз мога да получа електронен достъп до здравното си досие. То съдържа информация за медицинските услуги, които съм ползвал и които са били заплатени от НЗОК, както и информация за това кой е личният ми лекар. Повече за електронното ми здравно досие, мога да науча тук.

В здравното си досие мога да вляза през персонализираната информационна система за здравно обслужване на гражданите, която НЗОК поддържа. За да вляза трябва да използвам един от следните варианти:

Важно! Мога да сменя личния си лекар онлайн само и единствено като използвам електронен подпис. За целта трябва:

  1. електронно да попълня електронна форма за избор на лекар (както ако сменям личния си лекар по общите правила);
  2. да я подпиша с електронен подпис;
  3. да подам електронно.

Разбира се, процедурата е безплатна.

Личният лекар, който съм избрал, не може да откаже да ме включи в пациентската си листао. Аз съм включен в пациентската му листа от момента, в който съм го избрал и той е длъжен да ми оказва медицинска помощ именно от този момент.

А мога ли да сменя личния си лекар извън месеците юни и декември?

Мога да сменя личния си лекар и извън установените срокове – т.е. извън месеците юни и декември. Имам това право обаче само в следните случаи:

  1. Когато сменя настоящия си адрес.
  2. Когато личният ми лекар не може да оказва медицинска помощ трайно (за период по-дълъг от 20 дни) по някакви обективни причини – например разболял се е тежко, и тази му невъзможност е констатирана от НЗОК.
  3. Когато лечебното заведение (болницата), в която работи личния ми лекар, няма сключен договор с РЗОК.
  4. Когато личният ми лекар прекрати договора си с НЗОК.

А винаги ли избирам личния си лекар сам?

Да, по принцип това е правилото, но от него има изключения.

На първо място, ако съм малолетен, непълнолетен, поставен под пълно или ограничено запрещение, моите родители, настойници или попечители избират вместо мен.

Второто изключение е малко по-особено. Директорът на РЗОК и председателите на съответните районни колегии на Българския лекарски съюз служебно правят избора за определени лица. Изборът е служебен ако съм:

  • в процедура за придобиване статут на бежанец;
  • настанен в дом за медико-социални услуги;
  • настанен в специално училище или дом за отглеждане и възпитание на деца, лишени от родителска грижа, в дом за деца с физически увреждания, в дом за деца с умствена изостаналост и деца, ползващи услуги от резидентен тип.


неделя, октомври 06, 2019

Нобелови лауреати – 1960 година

Сен-Джон Перс (Saint-John Perse)

31 май 1887 г. – 20 септември 1975 г.

Нобелова награда за литература

(За възвишеността и образността, които със средствата на поезията отразяват условията на нашето време.)

Френският поет и дипломат Сен-Джон Перс (истинското му име е Мари Рьоне Алекси Сен-Леже) е роден на малък семеен остров близо до Гваделупа, Западна Индия. Баща му, Амади Сен-Леже, адвокат, е потомък на предци, изселили се от Бургундия в края на XVII в.; майка му, родена като Франсоаз Рьоне Дормоа, произхожда от семейство на плантатори и морски офицери, които се заселили на Антилските острови през XVII в. Единствено момче в семейството, Леже учи в училището в Пуент а Питр (Гваделупа), а през 1899 г. заедно със семейството си се завръща във Франция поради материални съображения и живее в По. Като завършва университета в Бордо, младият човек се готви за дипломатическа кариера и през 1914 г. взема съответните изпити.

Първият том стихотворения на поета „Еклоги“ („Eloges“) се появява през 1910 г. и привлича вниманието на авторитети като Андре Жид /1947/ и Жак Ривиер. Алекси Леже е професионален дипломат и пише под псевдонима Сен-Джон Перс. През 20-те години пише малко, но след произведенията му по това време е известната епическа поема „Анабазис“ („Anabase“, 1924 г.), преведена през 1930 г. на английски език от Т. С. Елиът /1948/. Поемата е написана по време на петгодишния престой на поета в Пекин, където работи във френското посолство. В Китай Сен-Джон Перс прекарва и отпуските си, плава по Южнокитайското море или пътува на кон по пустинята Гоби. Замислена в изоставен таоистки храм, разположен близо до Пекин, поемата, чието действие се развива в безкрайните пустини на Азия, разказва за самотата на човека (вожд на номадско племе) по време на неговите странствания и по далечни земи, и по потайните кътчета на човешката душа. Артюр Нолд, специалист по творчеството на Сен-Джон Перс, нарича „Анабазис“ „една от най-строгите и едновременно с това най-загадъчните поеми на Сен-Джон Перс“. В предговора към своя превод Елиът пише: „Нека читателят не се замисля първоначално за значението на потъналите в паметта му образи от поемата. Те могат да бъдат осмислени само взети заедно“.

След завръщането си в Париж през 1921 г. Сен-Джон Перс е изпратен веднага във Вашингтон на Международната конференция по разоръжаването, където се среща с министър-председателя на Франция и ръководител на френската делегация Аристид Бриан /1926/, с когото завързва тесни приятелски отношения. През 1933 г. Сен-Джон Перс е назначен за генерален секретар на Министерството на външните работи с ранг на посланик, в предвоенните години той се изказва срещу политиката на „умиротворение“ с Хитлер, с което предизвиква недоволството на десните политически кръгове, под влиянието на които Пол Рейно подписва през 1940 г., малко преди окупирането на Франция, заповед за уволнението му. През юни същата година поетът бяга в последния момент от Франция през Англия и Канада в Съединените щати, където живее в доброволно изгнание до самия край на войната. Правителството във Виши го лишава от гражданство, ранга на посланик и всичките му награди. Във Вашингтон Сен-Джон Перс заема скромната длъжност на консултант в библиотеката на Конгреса.

„Приятелството на принца“ („Amitié du Prince“, 1924 г.), единствената, ако не се смята „Анабазис“, голяма поема, написана в годините на дипломатическата служба, излиза по-късно в сборника „Еклоги и други поеми“. Ръкописите и черновите на поета са конфискувани и вероятно унищожени от гестапо, което обискира парижкото жилище на Сен-Джон Перс.

Озовавайки се в САЩ, Сен-Джон Перс започва отново да пише много. По време на войната и в следвоенните години под перото му излизат поемите „Изгнание“ („Exil“, 1942 г.), „Ветрове“ („Vents“, 1946 г.), „Горчивини“ („Amers“, 1957 г.), „Хроника“ („Chronique“, 1959 г.), „Птици“ („Oiseaux“, 1962 г.). Много от написаното през годините от престоя му на дипломатическа служба остава непубликувано, затова цялото литературно наследство на Сен-Джон Перс се събира в седем малки книги.

След войната са върнати гражданството и всичките награди на поета и през 1057 г. той идва в родината си. Макар че Сен-Джон Перс продължава да живее постоянно във Вашингтон, част от годината прекарва задължително във Франция, във вилата си в Женева, заедно със своята съпруга – американката Дороти Ръсел, за която се жени през 1958 г. Поетът е награден с Ордена на Почетния легион, с ордена Бани и с Големия кръст на Британската империя.

Сен-Джон Перс се отнася към тези най-оригинални поети от началото на ХХ в., които се отличават с дръзка и в същото време иносказателна образност. „Неговата поетическа стъпка – пише Артюр Нодл – е бавна и церемониална, езикът му е силно литературен и се отличава много от езика на всекидневното общуване… През цялото време се чувства, че не само иска да изрази добре поетическата си мисъл, но и да я изрази колкото се може по-добре“.

Сен-Джон Перс, отъждествяващ поета със силите на природата, не веднъж е сравняван с Уолт Уитман, но неговата артистична поетика няма нищо общо с поетиката на Уитмън. Рецензирайки „Ветрове“, английският поет и критик Стивън Спендър нарича произведението „велика поема за Америка“, а самия Сен-Джон Перс – „грандиозен поет, старозаветен разказвач, пишещ на съвременни теми…“. „В неговото поетично видение са дадени обобщените образи на природата, морала и религията в тяхната историческа перспектива“.

През 20-те години Сен-Джон Перс е част от литературната група на Пол Валери, Пол Клодел и други писатели, обединени около „Ново френско периодично списание“ („Nouvelle Revue Française“). След смъртта на Клодел той продължава с по-голям успех от всеки друг традицията на прозаичната поема.

„Сен-Джон Перс е поет с необичайна сила на своето майсторство“ – пише Филип Тойнби, а мексиканският поет Октавио Пас отбелязва, че „в образите [на съвременните поети] има повече истина, отколкото в така наречените исторически документи. Всеки, който иска да разбере какво е станало през първата половина на нашия век, най-добре е да не прелиства старите вестници, а да се обърне към водещите поети… Един от тези поети може да бъде Сен-Джон Перс… Неговият език, неизчерпаем източник на образи, звучната и точната му ритмика са безподобни…“

Но съвсем не всички критици оценяват творчеството на Сен-Джон Перс толкова високо. Американският поет и критик Хауърд Немеров отбелязва: „Горчивини не само не е велика, но не е и добра поема“. В друга рецензия за „Горчивини“ Джон Сярди пише: „Перс има, безусловно, потресаващ музикален слух, но аз се съмнявам, че тази поема ще ентусиазира английския читател и в оригинал, и в превод. Перс е прекалено статичен… действа прекалено провлачено“. Сярди се позовава на рецензията на У. Х. Одън, в която английският поет твърди, че Сен-Джон Перс заслужава напълно Нобеловата награда. „Одън също отбелязва статичността на Перс – продължава Сярди, - но не смята това за нещо значително. Той може би е прав. Аз не зная също така какво може да се съкрати у Перс, но на човек му се иска много да съкрати нещо“.

В рецензията на Одън, появила се в „New York Times Book Review“ на 27 юли 1958 г., има следната оценка за творчеството на Сен-Джон Перс като цяло: „Когато прелистваш поемите на Сен-Джон Перс, стигаш до убеждението, че всяка от тях е част от някакво огромно поетическо платно. Той е един от тези щастливи поети, които са открили рано за себе си своята муза и своя поетичен език“.

Източник: http://n-t.ru/nl/lt/saintjohn.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

събота, октомври 05, 2019

Уроци по атеизъм. № 33

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 7, УРОК 8, УРОК 9, УРОК 10, УРОК 11, УРОК 12, УРОК 13, УРОК 14, УРОК 15, УРОК 16, УРОК 17, УРОК 18, УРОК 19, УРОК 20, УРОК 21, УРОК 22, УРОК 23, УРОК 24, УРОК 25, УРОК 26, УРОК 27, УРОК 28, УРОК 29, УРОК 30, УРОК 31, УРОК 32.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 33. Бедата на господин Дураев

Ето че се насадихме на пачи яйца. Вярващите ми пишат писма. И сред другите дойде едно необикновено драматично писмо, бих казал, че по-драматично не може да бъде.

Някой си гражданин Дураев, наскоро приел вярата, се обърна към мене за разяснения. Работата е в това, че се опитал да си изясни от причестилия го служител на култа в кой ден той, причестеният Дураев, може да отиде в тоалетната по голяма нужда, без да извърши грях. Попът го навикал, не отговорил на въпроса и нещастният Дураев вече шести ден се въздържал благочестиво да не ходи в тоалетната.

Това може би е подвиг на благочестието. Но ми се наложи да го разочаровам – не мога да отговоря на въпроса в кой ден след причастието може да се ходи на тоалетна. Все пак това е някаква вътрешнокултурна, вътрешноцърковна история и въпросът, разбира се, не би трябвало да се отправя към един атеист.

Аз мога да дам само кратка и пределно коректна историческа справка по този въпрос. Ние сме говорили много за така нареченото тайнство на причастието. Известно е, че като суровина за него се използват хляб и вино, в производствената технология няма да се задълбочаваме, но крайният, окончателният, афористичният продукт се състои, според църковните представи, в реалната плът на мъртъв мъж, равин, убит преди две хиляди години – Исус Христос, който, според представите на вярващите, е физиологично и биологично земно въплъщение на древния еврейски бог Йехова.

Много важен елемент от поклонението на това същество е процесът на изяждането на неговата плът. Изяждането се съпровожда с пеене и някои ритуални телодвижения.

Догматично изяжданата плът на бога е някакъв свръхестествен продукт, независим от законите та физиката и химията. Той притежава определени вълшебни, магически свойства – какви, не се уточнява – и да се вижда в него алегория или символ, според християнската догматика, не е допустимо. Това е грях поради неверие или нещо повече – чиста проба ерес.

Общо казано, като алегорично или символично възприемат причастието само протестантите, но в това няма нищо странно. Примери за ритуален канибализъм в историята на религиите има много. Практически не е възможно да се намери някаква древна религия, при която вярващите да не изяждат тялото на своя бог и да не придобиват чрез това някакви свои свръхестествени възможности и способности. Аналогични моменти можем да наблюдаваме при различни ритуали у племената от нило-сахарската група, у полинезийците и у зулусите. Така че в случая нямаме нищо ново. Но не за това е думата.

Да се върнем към трагедията на гражданина Дураев. По-нататъшната съдба на погълнатата плът на бога, попаднала в стомашно-чревния тракт на човека, е вълнувала именно християните и винаги е предизвиквала извънредно разгорещени спорове. Спорното се състои в това, запазва ли свръхестествената субстанция своите вълшебни качества при всички случаи, или се подчинява на баналните закони на храносмилането и се превръща в част от фекалната смес, отделяна по обичайния ред. Въпросът вълнувал дотолкова християните, че някъде приз Х век се появила така наречената секта на стеркоранистите. За стеркоранистите доста уважително и благоразумно – макар че, за съжаление, кратко – пише Пол Анри Холбах в своето забележително произведение „Джобно богословие“. Техният интерес бил толкова силен, че похищавали телата на екзекутирани престъпници, които малко преди смъртта си са получили причастие, и отваряли тези тела, за да проследят съдбата на плътта на бога, попаднала в стомашно-чревния тракт.

Искам да ви обърна внимание, че все пак не си струва да питате атеистите в кой ден можете да ходите на тоалетна. Мисля, че случаят с господин Дураев е единичен. В действителност за това трябва да питате служителите на култа. Те вероятно знаят отговора, те обичат да говорят на тази тема и ще са радостни да покажат своята ерудиция и своята богословска подкованост. И човекът, който се е обърнал към тях с този въпрос, вероятно ще бъде похвален за проявеното благочестиво любопитство. С други думи, кога именно трябва да се яде плътта на бога и какво става с изядения бог в стомаха и червата, са въпроси, на които все пак трябва да отговарят непосредствено църковните хора.

Да минем към втората точка от нашия урок. Чували сме много за някаква необичайна роля на вярващите и църквата по време на Великата отечествена война, при което легендарността и митотворчеството около това твърдение вече достига краен предел. Виждаме, че въпросът за това доколко наистина са били религиозни съветските войници, е облепен с голямо количество мащабни киномитове. И естествено, емоциите от всички страни пречат да се види някаква обективна картина. Въпреки това тази обективна картина съществува и аз искам заедно с вас да се обърна към цифрите – простите цифри, които не е така трудно да бъдат намерени.

Обърнах се към хората, които откриват, изравят, препогребват и отдават воински почести на останките на неизвестни войници от Великата отечествена война. Както знаете, все още има много подобни останки. По моя молба ми беше изпратено абсолютно обективно описание на предметите, открити заедно с телата на тези войници. Изследвани са били две хиляди и шестстотин бойци и командири от Червената армия, загинали на територията на днешните Калужска и Смоленска област. Сред личните вещи на тези хора били намерени кръстчета за шия – три броя, овална иконка едва ли не по-малка от монета, за шия – един брой, и още един предмет, който с известно пресилване все пак може да се сметне за амулет.

И така, три кръстчета и две иконки. А броят на предметите, намерен заедно с телата на загиналите, е огромен: има и венчални пръстени, и вещи за лична хигиена, и медальони, и монети, съветски и не само, и табакери. Много разни неща. И се получава, че имаме около едно кръстче на петстотин души – с други думи, едно кръстче на един батальон. При това разкопките са от периода 1941-1943 година, когато нито всеобщи, нито каквито и да е изобщо забрани за носене на дребна лична религиозна символика, както знаете, в Съветския съюз вече не е имало. Заедно с това можем да направим любопитна съпоставка: сред останките на немските войници нетленни разпятия се срещат значително по-често – например едно кръстче или една иконка на петима души. Тези обикновени археологически данни ни дават лесно да разберем доколко религиозни или нерелигиозни са били победителите във Великата отечествена война.

Още един въпрос, според мене също толкова съществен. Той засяга документалните свидетелства за това как е била покръстена Рус. Отново най-чист, в известен смисъл най-надежден и най-незаинтересован източник са летописите. Ние знаем, че някога Археологическата комисия е издавала „Сборник на руските летописи“, а вече в съветско време издателство „Наука“ е препечатвало добросъвестно това, което е издала Археологическата комисия. Макар че най-добре е да се използват дореволюционните издания. И там, по-специално в „Обобщен летопис“, е цитирано изречението на Владимир към тези на които предлага да се кръстят. Дословно: А който не се кръсти в реката, ще бъде виновен и противен, ще се лиши от имота си, а самият той ще бъде умъртвен.

С други думи – покръстването се е осъществявало с методите на доста примитивния и жесток шантаж, че ще бъдеш убит.

Покръстването на руските градове е изобщо отделна история. „Йоакимовският летопис“ разказва за покръстването на Новгород с всички подробности. Новгородците, на които се опитали да натрапят православието, се съпротивлявали, разбира се, много твърдо. Защото новгородците били особен народ – те вече опитали свободата, която идвала заедно с търговията, опитали европейския дух. Но се появил някой си военачалник Путята, който начело на отряд от петстотин въоръжени войни нахлул в Новгород, пленил няколко влъхви и започнал, според „Летописа“, „да сече жестоко новгородците“ .

Подробностите за сечта са, разбира се, чудовищни. Отначало новгородците побеждавали – те успели да обкръжат, да завземат и за запалят християнската църква. Успехът като че ли бил на тяхна страна, но тогава дошли допълнителни подразделения християнизатори. Те изгорили на практика всички къщи в Новгород и победили жителите му. Някои от тях били, разбира се, убити, някои били заставени да се предадат и били покръстени насилствено. „Летописът“ казва за това така: Путята ги покръсти с меч. „Летописът“ не цитира данни за човешките загуби, но е лесно да разберем това, защото той, естествено, е бил многократно редактиран от тогава.

Тук, в пълния сборник на руските летописи можем да намерим лесни доказателства за факта, че много руски градове са се съпротивлявали дълго и кърваво на насилствената християнизация, осъществявана по същия свиреп начин. По-специално се оказва, че яростно са се съпротивлявали на покръстването жителите на Ростов – има се предвид Ростов Великий. Жестоко се съпротивлявали вятичите. Дълго време не можели да бъдат покръстени градовете на изток от Днепър, да не говорим за всякакви северни глухи провинции.

Ето ви нагледна демонстрация за това колко евтино струва православният мит за радостта от покръстването на Рус и колко лесно може да бъде разрушен с помощта на съвсем отворени, достъпни източници.


(Следва)

петък, октомври 04, 2019

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД

Антипатър, бащата на Ирод, съзнавал прекрасно своя расов непълноценен (от гледна точка на юдейските фанатици) произход и никога не се стремял към царската титла, задоволявайки се вместо това с реална власт. Той управлявал Юдея не като цар, а като римски наместник – всесилен владетел зад гърба на своята жалка марионетка, първосвещеника Хиркан.

Той бил истински източен политик: никога не бързал да употреби военна сила там, където можел да мине с обикновена хитрост, и никога не запазвал вярност към покровителя си повече от изгодното за него време.

А времето, в което живеел Антипатър, било бурно. То било време на римската гражданска война. Покровителите, на които трябвало да служи, постоянно се сменяли и Антипатър, а след това и неговият син започнали да играят класическата военно-политическа игра, съпровождаща всички смутни времена.

Предавайки всеки предходен покровител в полза на следващия, те договаряли за себе си все повече привилегии и власт, превръщайки се, малко по малко, в източни парвенюта, крепящи се само на римските мечове, в младши партньори на всеки от римските претенденти за власт на Изток.

Отначало Антипатър подкрепял Помпей, след това се присламчил към неговия победител, Цезар, а след убийството на Цезар подкрепил убиеца на Цезар, Касий.

През 44 г. пр. н. е. Касий и Антипатър сключили взаимноизгодна сделка: Касий получил от Юдея седемстотин таланта сребро. В замяна пламенният републиканец Касий назначил сина на Антипатър, Ирод, за римски наместник в Келесирия и обещал да го направи след победата цар на Юдея [1].

Юдейският престол се намирал вече на една крачка от Ирод.

Но той не успял да направи тази крачка. Слуховете за сделката предизвикали негодувание в Ерусалим. Антипатър бил отровен, последният от Хасмонеите, Антигон, вдигнал отново въстание. А скоро претърпял съкрушително поражение и загинал и другият участник в сделката – Касий.

Некоронован управник на Изтока станал Марк Антоний и Синедрионът използвал веднага ситуацията. Той изпратил при Марк Антоний делегация от „най-влиятелните юдеи“. Делегацията се оплакала на Антоний, че Ирод подкрепял Касий и даже обрал заради него с данъци цяла Юдея. Целта на делегацията била очевидно да се постигне свобода от властта на идумеите и да се сключи договор направо с римляните.

Но, уви, не било съдено да се изпълнят надеждите на „влиятелните юдеи“. По това време Ирод успял да стане един от ключовите играчи на сирийския фронт. Марк Антоний се нуждаел от неговите войни много повече отколкото от молитвите на белобрадите юдейски старци. Парите, събрани за Касий, послужили за подкупи на Антоний; първата делегация, явила се да се оплаква на Антоний от неговия враг, била арестувана, а втората, състояща се от хиляда души, просто избита [2]. Ирод получил отново контрола над слабоволевия първосвещеник Хиркан и за да засили своята власт, се сгодил за внучката му Мариамна, която, между другото, обичал до припадък.

Едновременно с това противниците на Ирод, като не получили власт над Юдея от римляните, се обърнали към партяните. Партяните подкрепили охотно въстанието на Антигон и нахлули в Юдея. Паралелно с това партянският принц Пакор овладял почти цялата римска Сирия [3].

Войските на Антигон, към които се присъединявали по пътя им местни доброволци, не успели да стигнат до Ерусалим, когато в града избухнало добре организирано въстание: няколко десетки хиляди юдеи, които се събрали за празника Петдесетница, завзели Храма [4].

Ирод едва успял да се спаси панически от Ерусалим и като оставил своите жени и деца под охраната на малоброен гарнизон в непристъпната Масада, избягал в Египет и отплавал оттам за Рим, призовавайки своите покровители за помощ [5].

Ирод претърпял от въстаниците унизително поражение, но именно това тактическо поражение се превърнало в сериозна стратегическа победа. Делото на Ирод станало дело на всички римляни. Горял вече целият Изток, ставало дума не за това кой ще господства в Юдея, а кой ще владее Азия – Рим или Партея. За решаването на този въпрос Ирод бил толкова необходим на римляните, колкото те на него, и това му позволило най-сетне да постигне заветната си цел: по молба на Антоний и със съгласието на Октавиан Сенатът го назначил за юдейски цар.

„След края на заседанието Ирод излязъл от Сената с Антоний от едната си страна и Октовиан от другата. Консулите и останалите държавни сановници ги изпратили да принесат жертви на боговете и да обявят сенатското решение на Капитолия. А в първия ден от назначението на Ирод за цар Антоний дал в негова чест тържествен обяд“ [6].

Ирод се върнал с римски войски в Юдея и обсадил Ерусалим.

В тила му веднага избухнало въстание. То се разразило в същата Галилея, която била наследствена на убития от него предводител Езекия. Ирод бил принуден да прекъсне обсадата и да се отправи срещу разбойниците, чиито успехи заплашвали да го отрежат от крайбрежието.

Разбойниците се сблъскали с Ирод в обичайно сражение и даже „накарали с дясното си крило лявото крило на Ирод да отстъпи“ [7]. Като ги разбил, Ирод „ги преследвал до Йордан с непрекъснато клане и унищожил значителна част от тях“ [8]; оцелелите остатъци се разбягали по другата страна на реката. Но имало продължение: оживелите разбойници се скрили в пещерите по върховете на скалите – същите пещери, които Ирод превземал с помощта на сандъци и дим (виж главата „Масада“ – бел. П. Н.). В отговор на предложението да се предадат разбойниците започнали да избиват жените и децата си.

„Един старец, баща на седем деца, ги убил заедно с майка им, защото, доверявайки се на царските обещания, го молели да излезе от пещерата. Той застанал на входа на пещерата, наредил им да излизат един по един и прерязвал гърлото на всеки появил се отделно свой син. Ирод, потресен от тази сцена… прострял дясната си ръка към стареца и го молел да пощади децата си. Но старецът не искал и да го чуе: с остра ругатня той напомнил на Ирод за ниския му произход, умъртвил и жена си над труповете на децата си и като ги хвърлил долу по отвесната скала, скочил и той след тях в бездната“ [9].

Още по-важно е, че победата на Ирод се оказала ефимерна. Едва Ирод се върнал край стените на Ерусалим, „отрядите, които и преди това предизвиквали смут в Галилея“, нападнали оставения от него командир и го убили, „след което избягали в блатата и непристъпните местности, разграбвайки всичко по пътя си“ [10].

На Ирод му се наложило да се върне в Галилея и да въведе ред. Редът не продължил дълго: едва чули, че братът на Ирод е загинал, „галилейците се отметнали от своите наместници и удавили привържениците на Ирод в езерото“ [11].

Накрая Ерусалим, с помощта на римските войски, бил превзет. „Настъпило страшно клане, защото римляните били разярени от продължителната обсада, а юдейските привърженици на Ирод не искали да оставят жив нито един противник“ [12].

Въпреки че единственият наш източник – Йосиф Флавий – се старае по всякакъв начин да намали фанатичния елемент в съпротивата срещу Ирод, той направо се набива в очите. Това засяга особено историята с разбойника, който убива жена си и децата си току пред погледа на предложилия му помилване цар.

Тя съответства пряко на историята с майката и седемте ѝ синове във Втора книга Макавеи. „Разбойникът“ убива жена си и децата си, за да възкръсне заедно с тях за вечен живот и целият този епизод ни кара да предположим, че Йосиф Флавий го е заимствал от устна легенда или от някакъв текст, аналогичен на Втора книга Макавеи, само че посветен на свещената война срещу Ирод.

Каква е била тази легенда и какъв е бил този текст, и не са ли ни останали някакви сведения за войната на разбойниците срещу Ирод, които не са били включени в пропагандата на римския лоялист Флавий?

Много вероятно е такъв текст да се е запазил и ние ще го разгледаме малко по-късно.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий, Иудейские древности, 14, 11, 4

2. Пак там, 14, 13, 1–2.

3. Пак там, 14, 13, 3.

4. Пак там, 14, 13, 4.

5. Иосиф Флавий. Иудейская война, 1, 14, 2.

6. Иосиф Флавий. Посоч. съч., 1, 14, 4; виж също: Иудейские древности, 14, 14, 5.

7. Иосиф Флавий, Иудейская война, 1, 16, 2; виж също: Иудейские древности, 14, 15, 4.

8. Иосиф Флавий. Иудейская война, 1, 16, 3.

9. Пак там, 1, 16, 5.

10. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 14, 15, 6.

11. Пак там, 14, 15, 10.

12. Пак там, 14, 16, 2.

четвъртък, октомври 03, 2019

Джамбатиста Базиле – „Приказка на приказките или забава за малки деца“ - 23

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА, ГЪЛЪБИЦАТА, МАЛКАТА РОБИНЯ, РЕЗЕТО, КУМЪТ.

ДЕН ТРЕТИ: КАНЕТЕЛА.

БЕЗРЪКАТА ПЕНТА

(LA PENTA MANO-MOZZA)

Втора забава от третия ден

ПЕНТА ОТКАЗВА ВЪЗМУТЕНО ДА СЕ ОМЪЖИ ЗА БРАТ СИ И КАТО СИ ОТРЯЗВА РЪЦЕТЕ, МУ ГИ ДАВА ЗА ЗЕСТРА. ТОЙ Я ЗАТВАРЯ В САНДЪК, ХВЪРЛЯ Я В МОРЕТО, А КОГАТО САНДЪКЪТ ДОСТИГА БРЯГ, ГО ЗАНАСЯ В ДОМА СИ ЕДИН РИБАР, ЧИЯТО РЕВНИВА ЖЕНА ОТНОВО ХВЪРЛЯ ПЕНТА В МОРЕТО. НАМЕРЕНА ОТ ЕДИН КРАЛ, ТЯ СЕ ОМЪЖВА ЗА НЕГО, НО ЗАРАДИ ИНТРИГИТЕ НА СЪЩАТА ЛУКАВА ЖЕНА Е ИЗГОНЕНА ОТ КРАЛСТВОТО И НАКРАЯ, СЛЕД ДЪЛГИ НЕСГОДИ, Е НАМЕРЕНА ОТ МЪЖА СИ И БРАТ СИ И ВСИЧКИ СА РАДОСТНИ И ДОВОЛНИ.

Като изслушали разказа на Цеца, всички потвърдили единодушно, че Канетела си е получила заслуженото, а е трябвало и повече за това, че е търсела под вола теле. Но те се радвали на нейното избавление от бедите, отбелязвайки, че след като е извръщала нос от всички мъже като от воня, трябвало е да се довери на чистача на клозети, за да се избави от безмерните си митарства. Принцът обаче направил знак на Чека да даде воля на своята история; и та започнала така:

- Доблестта се проверява в несгоди; светилникът на доблестта сияе най-ярко там, където най-много се сгъстява тъмнината. От трудности се раждат заслугите, а след заслугите следват почести. Достойна за триумф не е тази, която стои, сложила ръце на кръста си, а тази, която размахва непрекъснато черпака [1]. Такава била и сестрата на краля на Прета сека [2], която с кървав пот, преодолявайки смъртоносни опасности, издигнала свой дом на щастието и за чиято съдба ми дойде на ум да ви разкажа.

Когато кралят на Петра сека овдовял и подстригал косите си в знак на траур, дяволът му внушил да вземе вместо жена си своята сестра. Извикал я той насаме и ѝ казал: „Сестрице моя, не би трябвало умният човек да изпуска доброто, което има в дома си; а освен това не се знае как можеш да се озовеш навън, когато чужд човек ти влезе в къщата. Ето защо, като обмислих добре тези неща, реших да те взема за жена. Ти си ми във всичко близка по дух и аз те познавам изцяло. Надявам се, че ти ще се зарадваш на този съюз на брилянта и златото, на това съглашение за монополна търговия, на това обединение на нашите усилия, на тази рецепта за лекарствена смес; и ние заедно, ти и аз, ще заживеем напълно щастливо“.

Като чула тази лудост, Пента излязла все едно вън от себе си, лицето ѝ изгубило един цвят и придобило друг, защото никога не можела да си помисли, че брат ѝ е способен на такива номера и че ще му дойде на ум да я дари с двойката си развалени яйца, след като самият той се нуждаел от стотица пресни. Оставайки дълго време безгласна и мислейки как да отговори на едно толкова нагло и безразсъдно желание, накрая, като разтоварила магарето на търпението си, тя рекла:

- Ако вие сте останали без ум, аз още не съм си изгубила срама. Учудвам се как изрекохте подобни думи. Защото ако това е шега, шегата е магарешка, а ако е сериозно, вони на коза! Горко на езика ви, който се обърна да каже подобно срамно нещо, и горко на ушите ми, които го чуха. Аз да стана ваша жена? Къде ви е мозъкът? Откога в нашия дом се творят вонящи неща? Откога от вас вони на гнилоч? Каква е тази скверна смес? С вас в гората ли живеем, или на ливадата пасем? Сестра ли съм ви, или парче пушено сирене? Вразумете се за ваше благо и нека повече ни една подобна дума да не се откъсне от устата ви, иначе ще направя нещо, което не можете и да си представите! Ако решите повече да не ме смятате за сестра, аз също ще престана да ви смятам за свой брат!

С тези думи тя изтичала в стаята си, като се заключила отвътре, а злополучният крал, останал с лицето на човек, когото са шибнали по топките с пръчка, засрамен като момче, което е счупило чаша, смутен като прислужничка, която крие месо от котката. Пента не се показвала пред очите му повече от месец; но след това, отново призована да плати данък за неистовото желание на брат си, поискала да узнае какво именно в нея му е внушило този каприз. Като излязла от стаята си, тя се обърнала към краля: „Братко мой, огледах се и се преогледах пред огледалото отгоре до долу, но не можах да намеря в себе си нищо, което да заслужава вашата любов; защото не съм апетитно късче, което би съблазнило някого“.

И кралят отвърнал: „Пента моя, ти си прекрасна и съвършена от главата до петите, но най-много от всичко ми вземат ума твоите ръце. Ръцете ти, вилици, които издърпват моите вътрешности от тенджерата на моята утроба! Ръцете ти, куки, които теглят нагоре ведрото на душата ми от кладенеца на живота! Ръцете ти, менгеме, което стяга духа ми, докато Любовта го стърже с пилата си! Ръцете ти, прекрасните твои ръце, черпаци, разливащи наслаждения, клещи, късащи от сърцето ми въжделения, лопати, които ринат въглени в пещта, където кипи сърцето ми!“

Той искал да продължи, но Пента отвърнала: „Добре, разбрах ви. Почакайте малко тук, не мърдайте от мястото си; сега ще се върна!“ Като влязла в своята стаята, тя наредила да повикат роба ѝ, който имал малко мозък в главата си, дала му една остра ножица и добри пари, след което му казала: „Скъпи Али, ти отреже двете ми ръце; аз иска добър таен нещо направи, иска кожа много бяла да бъде“ [3]. Робът, като мислел, че прави добро на своята господарка, с две движения ѝ отрязал ръцете. Пента наредила да ги поставят във фаянсова чиния и, като ги покрила с копринена салфетка, ги изпратила на брат си с пожелание да се наслаждава на това, което така силно желаел, да е жив и здрав и да има наследник на трона.

Кралят, като се видял посрамен, изпаднал в такъв гняв, че започнал да вика думи, каквито хартията не би изтърпяла. След това наредил да сковат бързо един сандък, да го засмолят добре, напъхал в него сестра си и заповядал да го хвърлят в морето. Гонен от вълните, сандъкът доплувал до един бряг, където рибарите хвърляли мрежите си; като го издърпали и го отворили, те намерили вътре Пента, по-прекрасна и от Луната, която би изглаждала така, ако прекара Великите пости в Таранто [4]. И Мазиело, който бил старши на рибарите, я взел вкъщи, като поръчал на Нуча, жена си, да се грижи за нея. Но едва излязъл, Нуча, изпълнена с подозрения и ревност, напъхала отново Пента в сандъка и го хвърлила в морето.

Сандъкът, подхвърлян от вълните, се носил дълго по морето насам и натам, докато не срещнал един кораб, управляван от краля на Тера верде [5]. И той, като съзрял по вълните странния предмет, заповядал да свият платната и да пуснат във водата лодка. Сандъкът, изтеглен на борда, бил веднага отворен и като видял в него нещастната девойка, кралят, който все едно открил в моргата жива красавица, си помислил, че е станал притежател на безценно съкровище, макар сърцето му да плачело, че тази пълномощничка на драгоценностите на Амур се е озовала при него без ръце. Като отвел Пента в кралството си, той я направил придворно момиче на своята кралица. И Пента изпълнявала всякакви поръчения с помощта на краката си, даже шиела, плетяла дантели, колосвала яки и решела косите на кралицата, за което тя я обикнала като родна дъщеря.

Но след няколко месеца кралицата получила призовка да се яви в банката на парките, за да плати дълга си към Природата; и като повикала краля, тя му казала: „Малко остана на душата ми да чака минутата, когато ще се развърже брачният възел, който я свързва с тялото; така че бъди щастлив, съпруже мой, спомняй си за мене. Но ако наистина ме обичаш и желаеш да премина щастлива и спокойна в другия свят, направи ми една услуга“. „Кажи какво искаш, мила моя - рекъл кралят. - Защото, като не ще мога да явявам любовта си в този живот, поне в смъртта да дам знак за моята преданост“. „И така - казала кралицата, - щом обещаваш, моля те с цялата си душа: когато затворя очи, за да се превърна в прах, ожени се за Пента. Макар че не знаем нищо за нея, как и откъде е дошла, добрият кон се познава по товара от добри навици“. „О, ако можеше да живееш още сто години! - отвърнал кралят. - Но след като ми казваш „лека нощ“, за да ме постигне тежък ден, обещавам ти да я взема за жена. Не е важно за мене, че е без ръце и е малко слабичка; както се казва, от нещастен човек не трябва да се иска много“. Но той не произнесъл последните думи, а само ги прошепнал, защото съпругата му вече не можела да ги чуе. И така, след като кралицата загасила свещта на своя живот, той се оженил за Пента и в първата им брачна нощ тя заченала син.

Но на краля му се наложило да отиде скоро по море до Ауто скойо [6], и той, напътстван от Пента, вдигнал котва; а Пента родила след девет месеца хубаво момченце. И по целия град имало фойерверки, а държавният съвет приготвил една специална фелука, за да изпрати вест на краля. Но корабчето попаднало в тежка буря; вълните ту го подмятали едва ли не до звездите, ту го сривали в морски пропасти, докато накрая не стигнало до онзи бряг, където Пента била приютена от състраданието на един мъж и прогонена от жестокосърдечието на една жена.

И се случила по това време на това място същата Нуча, която дошла да пере гащите на сина си и, любопитна за всяко чуждо нещо, което е характерно за женската природа, започнала да разпитва собственика на фелуката къде и от кого е изпратен. И корабовладелецът казал: „Отивам от Тера верде за Ауто скойо, за да намеря краля на страната си и да му дам писмото, с което съм изпратен; мисля, че е от жена му; но не мога да ти кажа какво точно има в него“. „А за кого е женен кралят“ - подхванала Нуча. И корабовладелецът отвърнал: „Казват, че за една прекрасна девойка, наречена Безръката Пента, защото ѝ няма двете ръце; както съм чувал, я намерили в сандък, който плавал по морето, и такъв ѝ бил късметът, че стана жена на краля. Не зная какво срочно му пише, но е време да надуя платната, за да пристигна по-бързо в Ауто скойо“.

Като чула това, лукавата Нуча поканила капитана да пие вино и като го напила като свиня, до козирката, измъкнала писмото от джоба му и поискала да ѝ го прочетат; при това, пукайки се от завист, тя не можела да изслуша нито една дума без тежка въздишка; след това надумала своя клиент [7] – студентът, който ѝ прочел писмото – да преправи почерка си и да напише, че кралицата е родило вместо син уродливо кученце и че придворните чакат разпореждания как да постъпят.

Написаното и отново запечатано писмо тя сложила обратно в джоба на мореплавателя, който, след като изтрезнял и видял, че времето се е подобрило, обърнал така платната, че югозападният вятър да духа откъм кърмата, и скоро стигнал мястото, където намерил краля и му връчил писмото. Кралят отвърнал, че моли всички да бъдат доброжелателни с кралицата и че не е огорчен от случилото се, защото няма какво да се направи, след като такива неща се пращат от Небето, и добрият човек не би се опитвал да размества звездите.

Корабовладелецът, изпратен обратно, стигнал след два дена до брега, където се срещнал отново с Нуча, която се завъртяла хитро около него така го почерпила, че той, пиян до безчувствие, паднал от пейката с вирнати крака и заспал. А Нуча, като пуснала ръка в джоба му, напипала пакета с писмото на краля, и когато студентът ѝ го прочел, накарала го да напише фалшиво послание до държавния съвет на Тера верде със заповед веднага да изгорят и майката, и детето.

Като дошъл на себе си, корабовладелецът отплавал и, пристигайки в Тера верде, предал посланието. Когато то било отворено, старите съветници започнали да шепнат тревожно помежду си и стигнали до извода, че господарят им или се е побъркал, или са го омагьосали, след като, имайки жена като бисер и наследник, прекрасен като драгоценен камък, е решил внезапно да ги стрие на прах със зъбите на Смъртта. Затова решили да изберат среден път: да изселят жената с младенеца, за да не знае никой за тях нито нещо ново, нито старо. Като дали на Пента шепа торнезе, за да преживее на първо време, лишили кралския дворец от неговото съкровище, града от неговата светлина, а мъжа ѝ – от двете опори на надеждата му.

Когато се видяла изгонена от своето жилище, макар че не била жена с безчестно поведение, нито родственица на бандит, нито изключен студент, нещастната Пента, като окачила младенеца до гърдите си и миела лицето му с мляко и сълзи, тръгнала по един път, който я довел до Лаго труволо [8]. Кралят на тази страна бил вълшебник. Като видял прекрасната саката жена, чийто вид само бил способен да осакати всяко сърце и която само с раменете на отрязаните си крайници можела да води по-значима война от Бриарей [9] със стоте си ръце, той поискал да чуе цялата история на бедствията, които е преживяла: от деня, когато брат ѝ за това, че отказала да се даде за храна на плътта му, я хвърлил за храна на рибите, до деня, когато престъпила границите на кралство Лаго труволо.

Слушайки този горчив разказ, вълшебникът плачел неудържимо и съчувствието, влизащо през отверстията на ушите му, излизало като въздишки от отдушника на устата му; накрая, като я утешил с добри думи, той казал: „Радвай се, дъще моя, че даже когато в дома на душата прогният стените, той може да се държи на подпорите на надеждата и да не даде на душата да излети навън от отчаяние, защото понякога Небето удължава човешките нещастия почти до пълно крушение, за да направи още по-чудесен добрия изход. И така, не се страхувай, а смятай, че си намерила тук и баща, и майка, а аз ще ти помогна с всичко и ако трябва, няма да пожаля и кръвта си“.

Нещастната Пента, като му благодарила, казала: „Сега не ми е толкова тежко да понеса това, че Небето ми изпраща дъжд от бедствия и град от нещастия, защото се намирам под покрива на вашата доброта. Да приема това, което е във ваша власт и по ваша воля, и да виждам вашето добро лице - ето кое ми дава утеха и радост“. И така, след хиляди думи на съчувствие от едната страна и признателност от другата, вълшебникът ѝ предоставил прекрасни покои в своя дворец, поръчал на слугите да се грижат за нея като за негова родна дъщеря, а на следващата сутрин заповядал да бъде огласен указ, че този човек, който дойде и му разкаже за най-голямото си преживяно нещастие, ще получи от него драгоценна корона и златен скиптър.

И когато тази новина обиколила Европа, събрали се в двора му, за да получат обещаното богатство, повече хора от ято скакалци. Един разказвал, че прислужвал в някакъв дворец цял живот, и когато останали и без сили, и без сръчност, когато изгубил младостта си и здравето си, отплатили му се с нищо; друг казвал как с него се отнесъл несправедливо някакъв висшестоящ и как тази обида го яде до ден днешен, защото бил принуден да глътне това хапче и да не дава воля на гнева си; трети плачел, че качил имуществото си на кораб и изведнъж първият порив на вятъра му отнел всичко - и печеното, и суровото; а четвърти се оплаквал, че прекарал годините са над хартията с мастилото и не спечелил нищо - нито кокошо перо, а особено бил отчаян от това, че писателската му работа била малко успешна, докато материалът, от който правят мастилниците, се търси извънредно много по света [10].

По това време кралят на Тера верде се върнал в страната си и му се наложило да изпие такъв сироп, че се мятал като изскубнал се от клетката лъв, и бил готов да одере кожата на съветниците; но те му показали изпратеното от него писмо и той, като видял, че почеркът е подправен, извикал вестоносеца. И когато вестоносецът разказал всичко, което му се случило по пътя, кралят разбрал, че всичките злодеяния са подсторени от съпругата на Мазиело. Той снабдил с всичко необходимо един кораб и лично отплавал към онзи бряг.

Като намерил жената, кралят с добронамереност, каквато тя заслужавала, изтръгнал от нея истината и, като му станало ясно, че причината за всичко е била ревност, заповядал да я намажат с восък и мас. Когато това било направено, той я метнал върху голям куп дърва, подпалил го и като видял как пламъците погълнали с огромен червен език нещастницата, вдигнал платната.

Когато се носел по другото море, корабът му срещнал кораба, с който плавал кралят на Петра сека; след хиляди церемонии той му казал, че пътува за страната Лаго трувало заради указа, обнародван от тамошния крал, желаейки да опита късмета си; защото бил уверен, че със своите скърби няма да отстъпи и на най-скърбящия човек на света. „Щом е така – казал кралят на Тера верде, - ще те последвам и ще дам сто точки преднина на най-нещастния нещастник, който се окаже там. Другите мерят мъката си с чаши, а аз греба с цели кофи. Затова да вървим заедно и нека да се договорим като честни хора: който от нас спечели, ще раздели другарски с другия печалбата си без остатък“. „Дадено“ – отвърнал кралят на Петра сека.

Като си дали дума, те пристигнали в Лаго трувало, където се представили на вълшебника, който ги приел тържествено, както подобава на короновани особи, и като ги настанил под балдахина, ги уверил хиляди пъти, че се радва на идването им. А когато чул, че са дошли за състезанието на нещастните, пожелал да разбере бремето на каква скръб ги е довело под въздишките на сироко (югозападен средиземноморски вятър – бел. П. Н.).

Тогава кралят на Петра сека започнал да разказва за любовта, която изпитвал към своя кръв, за целомъдрието на сестра си, за жестокосърдечието, което проявил, когато я затворил в насмолен сандък и я хвърлил в морето, поради което, от една страна, го измъчва съзнанието за извършения грях, а – от друга, го пронизва скръбта за загубената сестра. Оттам и срамът, и болката му; така че и най-страдащите обитатели на ада не биха могли да се мерят с него по страданията, които е изпитало сърцето му.

Когато кралят свършил своя разказ, започнал да разказва другият. „О, твоите скърби са захаросани понички, курабийки със сладко и сиропирани кексчета в сравнение с това, което чувствам аз; защото безръката Петна, която намерих в един сандък, е като свещ от венециански восък в катафалката на моето погребение. Ожених се за нея и тя ми роди прекрасен син, но заради злодеянията на една проклета харпия едва не изгориха и нея, и него на клада. О, гвоздей в сърцето ми! О, болка, която не ми дава мира! Изгониха ги, прокудиха ги от моето кралство! И аз, лишен от всякаква радост, не зная как все още не е паднало на земята под товара на страданията магарето на моя живот“.

Като чул вълшебникът единия и другия, разбрал, че първият е брат, а вторият съпруг на Пента, наредил да извикат Нофриело, детето, и казал: „Иди да целунеш краката на баща си, твоя господар“; и детето послушало вълшебника. Бащата, като видял това благовъзпитано дете, окачил красива златна верижка на врата му. А вълшебникът продължил: „Целуни ръката на чичо си, хубаво мое дете“ и хубавото дете го послушало веднага, а другият крал, възхитен от неговата пъргавина, му подарил красив скъпоценен камък и попитал вълшебника дали това не е неговият син, а той отвърнал, че ще трябва да попитат майка му.

Пента, която стояла зад една завеса, чула целия този разговор и се показала; и както изгубило се куче, което е било намерено от своя стопанин след много дни, го ближе, подскача около него и проявява хиляди признаци на радост, така и тя подтичвала ту при брат си, ту при съпруга си, привлечена ту от роднински чувства, ту от предана любов, и прегръщала ту единия, ту другия с такава радост, каквато не е възможно да си представим. Тримата все едно изпълнявали един концерт, нямайки сили дума да промълвят и задъхвайки се от радост.

Но в музиката настъпила пауза, когато Пента започнала да ласкае детето и сега ту баща му, ту чичо му го притискали в обятията си и го целували като обезумели. Накрая всичко, което било казано и направено и от едната, и от другата страна, вълшебникът обобщил със следните думи: „Единствено Небето знае как ликува сърцето ми, когато вижда утешената госпожа Пента, която заради благите си достойнства трябва да бъде носена на ръце и заради която с всякакви уловки се стремих да привлека в кралството си нейния съпруг и нейния брат, дори и да бъдат оковани във вериги; но сега, понеже бикът трябва да се държи за рогата, а човекът да се обвързва с дума, и обещанието на честния човек е равносилно на подписан договор, определям, че кралят на Тера верде е преживял наистина разкъсваща душата му мъка. И аз, изпълнявайки думата си, му дарявам не само корона и скиптър, за което беше споменато в указа, но и кралството си. И тъй като нямам нито дъщери, нито главоболия [11], искам вие, прекрасната двойка, съпруг и съпруга, да ми станете приемни деца; ще сте ми скъпи като зеницата на окото. И понеже не остана нищо повече, което да се желае за пълното щастие на всички, нека Пента покрие сакатите си ръце с престилката и ще ѝ израстат отдолу по-хубави ръце от предишните“ [12].

Пента направила така и всичко станало, както казал вълшебникът. Радостта от това била велика, ликували всички, особено съпругът, за когото тази придобивка била по-голяма и от новото кралство, което му подарил вълшебникът. И като прекарали немалко дни във вълшебни празненства, кралят на Петра сека се върнал в своето кралство, а кралят на Тера верде, като дал на по-малкия си брат пълномощия да управлява държавата, останал при вълшебника, като мерел множеството преживени скърби с метъра на радостта и бил жив пример за света,

че сладкото повдига си цената,

щом предхожда го горчивината. [13]

--------------------------------------

1. Свързването в едно изречение на думата „триумф“ и кухненски термини е изключително характерно за стила на автора.

2. Сух камък.

3. И в оригинала изречението е на „развален“ език. Може да се предположи, че робът е пленен турчин, арабин или бербер.

4. Околностите на град Таранто (Апулия) се славели с богатите си запаси от риба и миди, така че и по време на пости човек можел да яде до насита, за да се закръгли лицето му като пълна луна. Но лицето на Пента е сравнено с луната не заради кръглата си форма, а заради своята бледност и заради своята красота; сравнението с луната е фолклорно и поетично клише за описване на женската хубост.

5. Зелена земя.

6. Висока скала.

7. Вероятно Нуча е имала кръчма и е давала стаи на наематели. Но, между другото, „клиенти“ наричали понякога любовниците, което е възможно и в този случай, защото студентът изпълнява поръчения, които изискват пълна тайна.

8. Мътно езеро.

9. В гръцката митология – великан със сто ръце и петдесет глави, син на Уран и Гея.

10. Преносимите мастилници се правели от рога.

11. Поговорка, която срещаме и в приказката „Кумът“, в оригинала: né figlie né fittiglie.

12. Тази престилка, наречена в оригинала „nantecunnale“ (буквално: това, което покрива женския срам), несъмнено има ритуално-символично значение. Символично се подразбира, че ръцете израстват не по повеля на вълшебника, а Пента ги създава със силата на своето майчинство, все едно ги „ражда“. Този детайл, както и други сходни мотиви в приказките на Базиле, имащи фолклорна основа, по-всяка вероятност произлиза от древните митове. Друг паралел е с християнското свещенодействие, при което благодатта на освещаването се предава също от подобие на „престилка“ – епатрихила.

13. Ще отбележим, че в края не е изпълнено обещанието, което кралят на Тера верде дава на брата на Пента – да раздели наградата на половина.

(Следва)