СЛУЖБОМЕР

петък, декември 06, 2019

Уроци по атеизъм. № 41

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 7, УРОК 8, УРОК 9, УРОК 10, УРОК 11, УРОК 12, УРОК 13, УРОК 14, УРОК 15, УРОК 16, УРОК 17, УРОК 18, УРОК 19, УРОК 20, УРОК 21, УРОК 22, УРОК 23, УРОК 24, УРОК 25, УРОК 26, УРОК 27, УРОК 28, УРОК 29, УРОК 30, УРОК 31, УРОК 32, УРОК 33, УРОК 34, УРОК 35, УРОК 36, УРОК 37, УРОК 38, УРОК 39, УРОК 40.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 41. За педофилията

Случката, станала през 2013 година с един петербургски поп, предизвика взрив от повишен интерес към темата за педофилията в църквата. Абсолютен лайтмотив беше учудването: как така поп и малки момиченца. Но съвсем неотносително към дадения конкретен случай – да се оправят там следствието и съдът – ще ви кажа, че в действителност тук няма нищо за учудване. Могат да се учудват само тези, които изобщо не са запознати с догматиката и историята на християнската църква.

Както помним, прелатите от католическата църква, които бяха уличени в разврат с деца, при това даже понякога в групов разврат, се измъкваха доста леко по църковна линия и не се разкайваха особено. На това рядко обръщат внимание – а би трябвало. То засяга не само локалния, но и масовия разврат, какъвто беше случаят с така наречения отец Брендън Смит, който за години служба развратничил с около двадесет деца – не зная само процента на мамчетата и момичетата. При което вече разобличеният и арестуван отец Смит твърдеше, че случилото се е най-лекият и най-краткият път на тези деца към бога.

И изобщо, църковните дейци някак си не се плашат много от тези педофилски скандали. Само Бенедикт XVI (Ратцингер), който се страхуваше да не катапултира от папското кресло, но това е единичен случай. В по-голямата си част всичките тези служители на култа, обвинени в педофилия, твърдят, че са били съвършено чисти пред своя бог. И по-скоро, колкото и странно да звучи, са прави. Но за това малко по-късно.

Ще ви запозная накратко с историята на проблема. Общо казано, в православна Русия отношението към педофилията било, да речем, доста безразлично. Тя не се смятала за реално престъпление, поне до последната третина на XIX век, и се разглеждала като еротичен каприз или като някаква достъпна сексуална екзотика. За пример можем да си спомним Михаил Иларионович Кутузов, който по всички фронтове през 1812 година возел със себе си селски момиченца, преоблечени в казашки униформи, или религиозния фанатик Фьодор Михайлович Достоевский, на когото водели в банята малолетни девойчета. В православна Русия през XIX век, където всички без изключение са били кръстени, приобщени към църквата и причестени, според статистиката, от огромното количество сексуални престъпления около 74% се падали на педофилски действия по отношение на деца, недостигнали единадесет години. Долу-горе същите данни дава и класикът на съдебната медицина Огюст Амброаз Тардийо.

На тези, които имат желание да се поровят във въпросната мръсотия, да проучи по-подробни цитати и всякакви отвратителни детайли, препоръчвам фундаменталното произведение на професор Владислав Осипович Мережковский „Съдебна гинекология“, издадено през 1878 година. Тук всички можещи да заинтересуват читателя факти за педофилията в Русия са представени доста широко и казуистично. При това Мережковский подчертава, че по правило развратниците с деца са много скромни и благочестиви на външен вид хора, които обичат да говорят за нравственост, морал и упадък на нравите. Ще приведа един цитат: “Нито по едно дело не е известно да са се явявали лица, които с маниерите си да напомнят педофил, напротив, фигурантите по такива дела са публика гладка, гланцова, разсъдлива и както се казва, много сладка“.

Тази връзка на кроткото поведение, подчертано от благопристойност и заострена религиозност, с педофилските наклонности е подчертана между другото и от Рифард фон Крафт-Ебинг в съчинението му „Половата психопатия“. Уилям Мастърс и Вирджиния Джонсън, автори на знаменитата „Енциклопедия на секса“, не само казват, че педофилите ценят извънредно морала и обичат да говорят за него, но и привеждат следната закономерност: едва 10% от сексуалните престъпления с деца са дело на някакви зловещи непознати. В 90% от случаите става дума за религиозни наставници, педагози, гуверньори, домашна прислуга и така нататък.

Това, което става при католиците, вече напомня, разбира се, епидемия. Броят на педофилските жертви възлиза на хиляди и десетки хиляди. При това трябва да помним, че все пак не по-малко от половината подобни случаи стават зад стените на манастирите, академиите или семинариите и остават неизвестни.

В Русия нещата стоят малко по-добре, но у нас, за разлика от свободния свят, църквата е защитена от членове на Наказателния кодекс, от нагайки, от бодлива тел, от щикове, а най-вече от такъв мощен, непробиваем цензурен похлупак, който не позволява изобщо да се процеди извън него каквато и да е негативна информация. Днес, за да изправи някой поп пред съда по член 134 от НК, от следователя се изисква героизъм, съпоставим с героизма на персонажите от „Илиада“. Въпреки това подобни случаи са доста много.

Да се върнем към разказа за това, че обвинените и уличените не показват никакво разкаяние, и моя коментар, че имат за това всички основания, и да отворим отново „свещеното писание“ на християните. Там е нормирано всичко: видовете разрешена храна, количеството гвоздеи за сандъчетата, в които ще живее бог, отношението към мензиса и полюциите. Забраните са хиляди, от най-мащабни до най-дребни, включително и заветът “не вари козле в млякото на майка му“. Но забрана за сексуална връзка с деца в Библията и в Евангелието няма никъде.

Сексуалната неприкосновеност на децата не влиза в комплекта на така наречените християнски ценности. Нещо повече, Старият завет откровено препоръчва при водене на бойни действия – естествено, на територията на противника – да се убиват всички деца от мъжки пол, а децата от женски пол да се оставят живи „за себе си“. Можем да се убедим в това, като прочетем в 31 глава на Книга Числа стиховете от 14-ти до 18-ти. Още един път ще напомня на тези, които казват, че Старият завет е едно нещо, а Новият завет съвсем друго: Библията е най-важната, фундаменталната част от християнския култ и най-известният вероятно израз „обичай своя ближен като себе си“ изобщо не се споменава за първи път в Евангелието, а в Библията – Книга Левит, глава 19, стих 18. Евангелският персонаж само повтаря тези думи.

Но добре, като искате Евангелието, ето ви Евангелието. Днес от позиция на законите на Руската федерация, на които се подчиняваме всички ние, доста двусмислено изглежда сцената на така нареченото Благовещение. Ще напомня – това е едно от най-важните библейски събития. От множество източници е известно, че брачната възраст на момичетата в Юдея по времето на Втория храм се е колебаела от десет до тринадесет години. По-специално за това свидетелстват многобройните евангелия за детството на Исус, оказали силно влияние върху формирането на християнството.

За това говори Порфирий Тирски, а апокрифната Книга на Йосиф Дърводелеца казва направо възрастта на Мария – дванадесет години. Какво се е случило между бога и Мария, всички знаем. Та ето че, в съответствие със законодателството на Руската федерация, съществото, чиито действия са довели до бременността на дванадесетгодишно дете, трябва да бъде арестувано и осъдено по член 134 от Наказателния кодекс на затвор от три до десет години. А всякакви положителни оценки на действието на това същество – иначе казано, на бога – могат да се възприемат единствено като педофилска пропаганда.

Абсурд, разбира се. Но тук за пореден път виждаме съществения конфликт между фолклорно-религиозните и правовите представи. За вярващия вероятно не е първичен гражданският, светският закон, а така нареченият религиозен закон. Приблизително такава е историята с всичките тези кардинали и прелати и тяхното възприемане на законността. Вече осъдените попове твърдят, че са невинни, и според мерките на тяхната вяра, която наистина не смята за престъпление половата връзка с дете, те вероятно са наистина невинни. Сега разбираме защо църковните дейци от всякакъв калибър се съпротивляват толкова активно на сексуалната просвета в училищата – вероятно не им се иска много децата да разбират какво правят с тях духовните им наставници.

И накрая искам да утеша и да успокоя християните. Никой, разбира се, няма намерение да арестува техния бог или да го обявява за издирване, даже няма да му се наложи да се крие в родния си Израел. А и той изобщо няма никаква вина. Аз зная съвсем точно, че са го наклеветили. Цялата история с Благовещението била изцяло и напълно заимствана, а направо казано, буквално преписана от древноегипетския култ към Аменофис. Този култ бил създаден доста преди християнството, приблизително хиляда триста и петдесет години по-рано. Изобщо, истории за непорочно зачатие има много, абсолютно нереално е да се намери божество, което да не се е родило от девственица, но именно историята на Аменофис е копирана по-късно почти без промени от компилаторите на Евангелието.

Тя започва с това, че на младата девствена жрица Метемфа се явил бог – птицеглавия Тот, който ѝ съобщил блага вест: Метемфа е бременна от божеството и този, когото ще роди, ще се казва Аменофис. При което процесът на непорочното зачатие станал не само с размяна на любезности, но и с целуване на анх, подаден ѝ от Тот. Анхът е една египетска измишльотина, отчасти напомняща кръст, но с кръг отгоре. Вече по-късно, след раждането на Аменофис, около него се събират всякакви мъдреци, като идват да му се поклонят и трима влъхви. Всичко това е отразено върху множество египетски стели и върху фреските, които били разкопани по-късно в Луксор. С други думи – историята е абсолютно христоматийна. Що се отнася до възрастта на древноегипетската богородица Метемфа – не е известна.


(Следва)

четвъртък, декември 05, 2019

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ

Сред садукеите и фарисеите Енох не бил много популярен. Той даже не присъства в списъка на ревнителите за вярата в Първа книга Макавеи. Но сред кумранските сектанти фигурата на Енох става изведнъж много търсена.

Енох е главно действащо лице в цели пет кумрански текста. Освен „Книга на Стражите“ това са „Книга на Великаните“, „Видения на Енох“, „Послание на Енох“ и „Астрономична книга на Енох“. Пред нас е цяло истинско Петокнижие на Енох, аналог и допълнение към Петокнижието на Мойсей!

Най-важен от тези текстове е за нас „Астрономичната книга на Енох“ – текст, в който от името на Енох се обяснява устройството на небето и на вратите, през които залязват слънцето и луната (4Q209).

Важността на „Астрономичната книга на Енох“ е трудна за оспорване. Защото кумранците спазвали фанатично юдейския закон. Но спазването на закона било най-тясно свързано с календара. Извършването на един или друг обред в неправилен срок лишавало, разбира се, този обред от всякакъв смисъл и превръщало човека от праведник в грешник със същата неизбежност като яденето на свинско.

И ето: сакралният календар на всички останали евреи бил лунен. А сакралният календар на кумранците бил слънчев (както по-късно християнският). И според твърденията на кумранците именно този календар бил истински. Съставил го на основата на дадените му знания седмият син на Адам, безсмъртният Енох, а му го продиктувал лично архангел Уриил. „И той записа всичко… небето и пътищата на неговите войнства и месеци… за да не се отклоняват праведниците от пътя си“ (4Q227, fr. 2).

Енох бил също така необикновено популярен в ранното християнство. Кумранското Петокнижие на Енох се цитирало в „Послание от Варнава“ и книгите му се смятали за канонични от много бащи на църквата, сред които Атинагор, Климент Александрийски, Ириней Лионски и Тертулиан. По-късно то било изгубено за седемнадесет века, докато не било открито непосредствено в канона на Етиопската ортодоксална църква.

По това време то било малко променено: от него по доста объркани причини изпаднала „Книгата на Великаните“ (с обсъждането на тези причини ще се заемем в следващата книга) и на нейно място се появил текст, който се нарича „Притчи на Енох“.

В този текст можем да проследим стремителната теологична еволюция на образа на Енох.

В Книгата на Стражите, както видяхме, Енох не може да вижда Всевишния, а Месията, слизащ на земята, е самият Господ. Що се отнася до душите на умрелите, които Енох вижда, те се намират на земята, в някакъв шикозен спа-комплекс с благовонни дървета и сенчести хребети.

В Притчите на Енох (1 Енох. 6–12) действието придобива доста по-драматичен характер.

В този текст Енох, като се качва на небето, вижда веднага там жилищата на праведниците под крилата на Господа на Духовете (1 Енох. 7:13).

Иначе казано, ако в „Книга на Стражите“ душите на светците си почивали в земен рай, сега вече се намирали на небето. Станали са божества и членове на Съвета на Боговете. Лицата им сияели като на ангели (1 Енох. 7:13).

Освен това Енох вижда на небето Всевишния и неговия Месия.

В „Книга на Стражите“ Всевишният и неговият Месия се наричат Господ и Слово на Господ. В „Притчи на Енох“ те се наричат Баща на Дните (Предвечен) и Човешки син – точно като в Книгата Даниил.

Изглеждат и точно по един и същи начин: главата на Предвечния е бяла като руно, а лицето на Човешкия син е подобно на лице на ангел. Ангелът, който съпровожда Енох, му казва, че Човешкият син, който ще строши зъбите на грешниците и ще седне на престола на славата да съди царете, е избран предвечно: „И преди Слънцето и знаменията да бъдат създадени, преди небесните звезди да бъдат създадени, името Му беше назовано пред Господа на Духовете“ (1 Енох. 8:20–21).

После следват познатите ни екскурзии: ангелите показват на Енох целия свят отвисоко, той вижда Вратата на ветровете и кристалните сфери. Енох се оказва притежател на съкровено знание, иначе казано – на гнозис.

И накрая следва кулминация.

Енох вижда Господ лице в лице и се преобразява. Разбира, че той е Човешкият син, същият, който ще седне на престола на славата да съди царете: „И паднах по лице, и цялото ми тяло се разля, и духът ми се промени… И ангелът дойде при мене, и ме приветства с гласа си, и каза: „Ти си Човешкият син, роден за правдата“ (1 Енох. 12:14–17).

„Енох, който до това време само възвестявал идването на Месията, открива, че самият той е Месията“ [1].

Това, между другото, е отговор на въпроса защо Месията се нарича Човешки син. Той бил роден като човек, но когато видял Господ, се превърнал в ангел и мисията на този ангел се състояла в това да бъде Месия на Израил, да разгроми царете, да преобрази природата и да осигури вечен живот за праведните. Ако в Жреческия кодекс човек не може да види лицето на Господ и да остане жив, то във вярванията на тези, които се покланяли на Енох, Енох видял лицето на Господ и станал Втори Бог, същия, за когото на небесата бил поставен Втори Престол.

Аналогична трансформация протича и във Втора книга на Енох, чийто оригинал, запазил се само в славянски превод от XIV век, е написан вероятно на гръцки език през I век в Александрия. В нея смъртният Енох също се изправя пред Господ и това, че вижда лицето му, го превръща също в ангел.

„И Господ отвори уста и ми каза: „Бъди смел, Енох! Стани и застани пред лицето ми завинаги“. И Михаил ме вдигна, великият ангел Господен, и ме доведе пред лицето на Господ. И изпита Господ своите слуги, като им каза: „Да пристъпи ли Енох, за да стои пред лицето ми завинаги?“ Славните се поклониха (на Господ) и казаха: „Да пристъпи“ (2 Енох. 22:5–7).

Свалят от Енох „земните одежди“, иначе казано – тленното му тяло, и го обличан в риза на Славата Господня.

А какво става със забраната да се вижда лика на божественото същество, която действала в Книгата на Стражите? Тя се е запазила, но се отнася вече за Енох. Когато изпраща ангела Енох обратно на земята, Господ инструктира един от ангелите да изстуди лицето му, за да могат смъртните да го гледат (2 Енох. 37:2) [2].

Но целта на слизането на Енох си остава при това същата: той носи на земята записаните от него книги за звездите, за Небесното войнство, за слънцето, за луната, за съкровищниците на снега и за спалнята на ветровете. Притежателите на тези книги са притежатели на съкровено знание за устройството на мирозданието.

Те го знаят по-добре от ангелите.

Името на Енох било извънредно популярно в много юдейско-християнски апокрифи. „Апокалипсис на Илия“ твърдял, че отначало ще дойде Синът на Беззаконието, който ще преследва светците, а сред тях - Енох и Илия. Те ще се сражават със Сина на Беззаконието седем дена на пазарния площад на голям град. След това ще лежат три дена мъртви на площада и всички ще ги гледат. На четвъртия ден ще възкръснат и именно Енох и Илия ще победят Сина на Беззаконието. След тази победа и пришествието на Месията праведниците ще облекат бели одежди и ще опитат плода от Дървото на живота.

Енох и Илия разобличават Антихриста, а понякога даже го побеждават, в цяла поредица от християнски текстове – в „Апокалипсис от Петър“, в текстовете на Иполит Римски, Тертулиан, Ефрем Сирин, Псевдоефрем, Псевдоиполит, Псевдометодий, Псевдошенут, във Visio Danielis и прочее [3].

Не по-малко важно е, че Енох бил популярен и в юдаизма, особено в мистичната му разновидност, от която по-късно се развила литературата Хекалот, Меркава и в края на краищата – кабалата.

Типичен пример за ранна литература Хекалот е Третата книга на Енох, написана на арамейски език през III век. В нея Енох, взет на небето, се превръща във висш ангел – Метатрон, и даже е наречен „малкия Яхве“. Плътта му се превръща в пламък, косите му в горящи въглени, и Господ, като въздига трона му, го прави наставник на всичките небесни ангели.

Авторът на Третата книга на Енох се приближава също опасно близо до червената черта, зад която започва ереста за Двете власти на Небето, само че втората власт, изпълнителният директор на Господ, не е Месията, а Енох/Метатрон, небесният писар, който седи на трона, записвайки устройството на мирозданието и човешките съдби.

Един от ярките представители на тази ерес бил рави Елиша бен Абуя, който, попадайки на небето и виждайки там седящия на трона Метатрон, възкликнал простодушно: „Аха! Все пак са двама!“ След това Метатрон бил свален от трона и нашибан с огнени камшици за това, че заблудил рави Елиша [4].

Енох е добре известен и в исляма. Под името Идрис той се смята за втория мюсюлмански пророк след Адам и Коранът е запазил твърдението, че Енох/Идрис бил възнесен жив на небето [5]. Там, на четвъртото небе, по време на неговото посещение, го посрещнал пророк Мохамад– според хадиса, предадена на Малик ибн Анас [6].

Извършващата се през I-III в. стремителна еволюция на образа на Енох напомня удивително за извършващата се през същото време такава еволюция на Исус Христос.

В едни от разновидностите на вярванията в Енох той е възнесен на небето смъртен, а в други е втори бог и накрая в юдейския мистицизъм заема възвишеното място на ангел на Великия съвет и на изпълнителната власт на Яхве, но в никакъв случай не е Яхве и горко на тези, които, като рави Елиша бен Абуя, не се ориентират в тази теологична тънкост.

С какво е свързана тази изведнъж развила се през I в. бурна популярност на Енох, за когото не сме чували нищо нито от първите реформатори-монотеисти (които, напротив, забраняват строго на хората да виждат бога и да се възнасят на небето), нито от садукеите, нито от фарисеите?

Искам да направя едно просто предположение.

Искам да предположа, че кумранската Книга на Стражите изобщо не е написана през II в. пр. н. е., както я датира първият от нейните изследователи отгец Милик [7].

Тя е написана към началото на нашата ера скоро след смъртта на цар Ирод. Искам да предположа, че Енох не е друг, а пророк Цадок, иначе казано – Праведника, когото Йосиф Флавия нарича съосновател на „четвъртата секта“. Той е Учителят по Праведност, който твърдял, че не е друг, а върналия се на земята преди края на дните Енох.

Именно с това се обяснява фактът, че в Кумран, в общината, която смятала за свой основател пророка с името Цадок, не се намерил нито един текст, написан от името на Цадок, и се намерили цели пет – цяло Петокнижие! – текста, написани от името на Енох.

Ако това е така, то „Книга на Стражите“, написана от името на Енох, е аналог на Корана. Тя е сборник с наставления на пророк, който пропагандирал революционната идея за спасението на душите вместо физическото възкресение на тялото.

А необикновената теологична дисперсия на литературата за Енох свидетелства, че фарисеят Цадок, умеещ да ходи по небето, е оказал огромно влияние не само върху революционните негодници, за каквито Йосиф Флавий се опитва да представи членовете на „четвъртата секта“, но и върху всичкия юдейски мейнстрийм.

БЕЛЕЖКИ

1. Peter Schäfer. The Jewish Jesus: How Judaism and Christianity Shaped Each Other, Princeton University Press, 2012, p. 77.

2. Цит. по: 2 Еnoch, in Paul C. Schnieders, The Books of Enoch, USA, 2012.

3. Richard Bauckham. The Martydrom of Enoch and Elijah: Jewish or Christian? Journal of Biblical Literature, vol. 95, No. 3 (Sep., 1976), p. 455–456.

4. Hagigah 15 a.

5. Коран 21, 86.

6. Сахих Муслим 1:309; 1:314.

7. J. T. Milik. Problemes de la litterature henochique a la lumiere des fragments arameens de Qumran, Harvard Theological Review, 64, 1971, p. 333–378.

(Следва)

сряда, декември 04, 2019

За неграмотността, свободата на избор и позлатените учители...

Мракобесието на Салем – какъв бил най-известният в историята процес срещу вещици

ИЗТОЧНИК: „DISGUSTING MEN“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

На 8 февруари 1692 година лекарят, който прегледал две момичета, заболели от странна болест в американското градче Салем [1], обявил, че са обладани от дявола. От този момент започва историята на процеса срещу салемските вещици – от съвременна гледна точка дивашка и абсурдна смес от човешка глупост, подлост и жестокост.

Деветнадесет души били обесени и един старец смачкан с камъни, защото в тези времена и на това място живеели почтени и духовно чисти (според тяхното мнение) хора. Ще разкажем как се случило това.

Салем – царство на чистотата в земите на дявола


За да разберем по-добре какво ставало в главите на хората през тези трагични времена, ще разкажем малко за самото място на действието. През 1626 година рибари-колонисти основали на територията на днешния щат Масачузетс градчето Салем. Още по името може да се разбере какви надежди са били възложени на града, сред като бил наречен в чест на Ерусалим [2], свещения град за християните.

Населявали го радикални протестанти пуритани, които в старата Англия не живеели много комфортно заради гоненията и които дошли в новите земи с мечтата най-сетне да основат място, чисто от порока. Тъй като живеещите по тези места индианци били езичници, пуританите смятали тези територии за земя на дявола, в която най-сетне са могли да запалят светлината на истинската вяра.


Пуританите се отличавали с религиозен фанатизъм, храброст, упоритост, увереност в своята изключителност и „предопределеност“, аскетизъм и пресметливост в икономическите въпроси. „Който страда, побеждава“ – бил техният девиз.

Към времето на описваните събития те успели да проявят и свадливост, враждувайки постоянно помежду си, а също така и скъперничество, защото общината им се управлявала от избираем пастор, на когото гражданите плащали заедно заплата. А гражданите на Салем проявявали особена алчност, при това такава, че двама пастори напуснали длъжността си, задържайки се едва по две години – толкова мизерно им плащали. В семейството на третия, Самюел Парис, станало това, от което започнал салемският лов на вещици.

Болните момичета и паят с урина – над Салем се сгъстяват облаци

Къщата, в която започнало всичко.

В края на януари 1692 година в семейството на Самюел Парис се случило нещастие – деветгодишната му дъщеря Елизабет и единадесетгодишната му племенница Абигейл Уилямс се разболели. Като болестта им започнала да се проявява по странен начин: момичетата се търкаляли по пода, телата им заемали странни пози, а когато пасторът започвал да чете над тях молитви – бягали и запушвали ушите си.

Доктор Уилям Григс, основавайки се на произведенията на знаменития бостънски богослов Котън Мадър, решил, че случващото се с момичетата е дело на дявола. Тяхната съседка Мери Сибли решила да помогне – тя наредила на роба на пастора да направи магьоснически пай: да смеси брашно с урина на болните момичета, а после да нахрани със сместа кучето, защото се смятало, че от това вещицата, която е направила магия, ще се почувства зле. Когато научил за това, пасторът бил шокиран и се накарал на Мери, като ѝ казал, че използването на подобни средства е борба срещу дявола с помощта на дявола.

Болестта не преставала, нещо повече – малко по-късно се разболели още няколко момичета, а Елизабет и Абигейл започнали да твърдят, че някой ги боде с игла. Подозрението паднало веднага върху Титуба – робинята на пастора, която била докарана от остров Барбадос, а била или индианка, или африканка. Освен това момичетата твърдели, че тя им разказвала истории за магьосничеството и ги учела да гадаят за кого ще се омъжат.


Титуба и още две жени – по странно стечение на обстоятелствата една просякиня и една жена, която се съдела с пастора – били арестувани. Подложена на натиск, Титуба започнала да разказва, че учела момичетата да гадаят, както я учела господарката ѝ на Барбадос, а след това започнала да посочва други свои съучастници – най-вероятно, за да се отърве от наказание. Между другото, успяла да постигне това частично – след края на всичките процеси от затвора я откупил неизвестен човек.

Победилото мракобесие и старецът с характер

И тук започнало най-страшното – хората все едно побеснели. Тези, които момичетата посочвали, отивали в затвора и след мъчения и натиск издавали себе си и други хора. Четиригодишно момиче, дъщеря на просякинята, си признало, за да отиде в затвора при майка си, откъдето излязло инвалид. Една жена, която се усъмнила публично в правдивостта на доказателствата, лежащи върху твърденията на малки момичета, също била заподозряна в магьосничество и хвърлена зад решетката.


А доказателствата били най-неопровержими. Момичетата твърдели, че при тях в съня им идвали призраци на хора, за да ги измъчват, и посочвали тези хора. При това в общината се разгорял религиозен спор: може ли дяволът да използва образите на въпросните хора без тяхно знание, или не може? Мнозинството решило, че не може и значи тези, в чийто облик дяволът идвал при момичетата, са виновни.

Като доказателство за вина използвали следната проверка: докарвали заподозряната със завързани очи при момичетата, когато започвали техните припадъци, и ако от докосването на жената момичетата се успокоявали, значело, че е вещица. А най-интересното е, че когато майката на едното от момичетата го попитала защо лъже за съседите, то отвърнало, че го прави за развлечение, но после, като се уплашило, отново започнало да говори за магьосничество.


Звучи безумно, но за ръководител на сборището от вещици обявили местния свещеник Джордж Бъроуз. И макар че вече на бесилката той успял да мине изпитанието – да каже наизуст молитва, без да се запъне (смятало се, че обладаният от дявола човек непременно се запъва), – палачите не му дали никакви шансове, като казали, че самият дявол е стоял зад гърба му във вид на черен човек и му е помагал да изрече молитвата.

Но най-необичаен момент в историята е случаят с осемдесетгодишния Жил Кори. Този старец не бил символ на добродетелта - женил се три пъти и се намирал под следствие за това, че убил с тояга слугата си, защото откраднал една ябълка. Когато обявили третата му жена за вещица, нямал особени възражения. Но внезапно съдбата обърнала към него тъмната си страна – самият той бил обвинен в магьосничество.

Жил Кори.

И тук старецът показал, че характерът му е наистина отвратителен – отказвал да си признае и да посочи свои роднини, а тогава се приемало, че на умрелия без доказателство за вина не може да му се вземе имуществото. Ето защо специално за него използвали мъчение с камъни. Сложили го на пода и започнали да трупат върху гърдите му огромни камъни, очаквайки, че от болката ще започне да си признава. Но старецът само викал: „Повече камъни!“, стараейки се вероятно да приближи своята смърт.

След два дена умрял и последните му думи според различните версии били или „Повече камъни!“, или „Бъди проклет. Проклинам и тебе, и Салем!“ Явно се обръщал към местния шериф, който не стига че по време на мъченията пъхал с бастуна си обратно в устата на стареца изплезения му език, но и се опитал да измъкне пари от роднините му след неговата смърт. Явно е, че някои са изпаднали в религиозно изстъпление, а някои се опитвали да се възползват от това.

След смъртта на несломимия старец тялото му било погребано в незнаен гроб, а според легендите призракът му се появява в града преди големи нещастия, каквото бил например ужасният пожар през 1914 година. А длъжността на шерифа там, пак според легендите, станала оттогава проклета.


Ловът на вещици излязъл извън пределите на Салем, момичетата даже ходели в други градове, за да намират там обладани от дявола. Но всичко спряло внезапно, когато посочили жената на губернатора. Той заповядал да се прекратят веднага преследванията и отменил съдебните процеси. А малко по-късно жертвите били реабилитирани.

По време на процесите били обесени четиринадесет жени и петима мъже, един старец бил смазан с камъни, петима души умрели в затвора и от 175 до 200 души били хвърлени зад решетките.

Самите момичета не пострадали изобщо от своите действия. Само Ан Пътнам написала след четиринадесет години писмо с покаяние, твърдейки че била обладана от дявола и клеветяла хората. Но и в този случай не я постигнало нищо.


Каква е причината за тези събития? Днес учените предлагат множество версии: и хляб, заразен с мораво рогче, и особен вид енцефалит, при който са възможни халюцинации, но точен отговор няма. Изобщо не се знае какво е натиснало спусъка. Но смело можем да твърдим, че след това щафетата е била поета от човешката алчност, глупост и необразованост.

БЕЛЕЖКИ

1. Традиционното име на български език, в действителност обаче е Сейлъм.

2. На английски: (Jeru)salem.

вторник, декември 03, 2019

Уроци по атеизъм. № 40

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 7, УРОК 8, УРОК 9, УРОК 10, УРОК 11, УРОК 12, УРОК 13, УРОК 14, УРОК 15, УРОК 16, УРОК 17, УРОК 18, УРОК 19, УРОК 20, УРОК 21, УРОК 22, УРОК 23, УРОК 24, УРОК 25, УРОК 26, УРОК 27, УРОК 28, УРОК 29, УРОК 30, УРОК 31, УРОК 32, УРОК 33, УРОК 34, УРОК 35, УРОК 36, УРОК 37, УРОК 38, УРОК 39.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 40. Църквата и науката: част втора

Сега ще стане дума за взаимоотношенията на църквата и науката – при цялата нееднозначност на науката.

Знаете ли, че през 1611 година, във връзка със започващия по това време процес срещу Галилей, във Ватикана е свикан тридневен кардиналски конклав, който съвсем сериозно решавал: допустимо ли е изобщо да се гледа небето през зрителна тръба? Не е ли това грях? Но всичко това са пикантности. А покрай пикантностите съм ви приготвил малък досаден списък на реални жертви на църквата. Иначе казано – на реални свидетелства за отношението на църквата към науката. И така, да започнем.

Изгорени: философите Херман Рисвикски, Етиен Доле, Джулио Чезаре Ванини, Яков Хутер. Анатомите Мигел Сервет и Шарл Ектор дьо Естиен. Анатомът-математик Джордано Бруно. Историкът Жофроа Вале. Изследователят на природата на светлината Марк Антоний де Доминис. Астрономът Чеко д’Асколи.

Отровени: антропологът и философ Джовани Пико дела Мирандола.

Да не забравяме, че покрай удушаванията, отравянията и изгарянията мнозина учени са прекарвали много години в затворите. Не всички от тях са лежали по тринадесет-четиринадесет години като Роджър Бейкън, но понякога годините са били доста значителни.

Да си ги спомним: химиците Жак Барильон и Джузепе Франческо Бори. Анатомите Ла Перейра и Йохан Вайер. Физиците Фладе и Бекер. Историкът Лоренцо Вала. Натурфилософът Хенрих Корнелий Агрипа. Естествоизпитателят Пиетро Помпонаци. Ботаникът Ото Брунфелс. Анатомът, механикът и математикът Ероним (Джероламо) Кардано. Философът Томазо Кампанела. Зоологът Улис Алдрованди. Лекарят Джон Ди.

Затворническите години по църковна традиция били доста продължителни. Не винаги учените умирали в затвора от собствената си смърт – често се оказвали там удушени, както се случило с естествоизпитателя Пиетро Джаноне, с първия палеонтолог Бернар Палиси, с историка Томас Уулстън, с лекаря, физиолога и анатома Пиетро д’Абано.

Естествено, този списък не е пълен и подлежи на обсъждане. Защото аз наричам Бернар Паласи първи палеонтолог, но със същия успех той може да бъде наречен един от първите химици или първи картограф – по това време профилът на учените, както се наблюдава и днес, бил необикновено широк.

Както забелязахте, не включих в този списък тези, които църквата е убила по теологични съображения, макар че списъкът е огромен: Пиер дьо Брюи, Арнолд Брешиански, Хенрих Пиемонтски, Йоан Скот Еригена, Пиетро Отие, Маргарита Тренска, Джерардо Сегарели, Фра Долчино… Списъкът е страница и половина. И повтарям, тези хора са били изгорени заради вътрешноцърковни борби – към науката те нямали никакво отношение.

Въпреки това списъкът на реалните учени е толкова голям, че не се събира на три листа машинописен текст. И да не забравяме, че там са представени само светилата, само тези, без чиито имена днес не бихме могли да си представим развитието на математиката, анатомията, ботаниката, палеонтологията. Но имало и мнозина неизвестни дейци на науката, които били убивани, преди да достигнат до славата. Ние не знаем колко бъдещи Декартовци и Галилеевци са били изгорени и удушени. Знаем само – на основата на документите, предоставени от Роберт Мюшембле, - че от 1599 до 1661 година само във Франция църквата е инициирала екзекуцията на четиридесет и осем волнодумци с формулировката „за атеизъм“.


(Следва)

понеделник, декември 02, 2019

Нобелови лауреати – 1962 година

Джон К. Кендрю (John C. Kendrew)

24 март 1917 г. – 23 август 1997 г.

Нобелова награда за химия (заедно с Макс Фердинанд Перуц)

(За изследването на структурата на глобуларните протеини.)

Английският биохимик Джон Коудъри Кендрю е роден в Оксфорд. Той е единственият син на Уилфрид Джордж Кендрю, известен климатолог, който преподава в Оксфордския университет, и Ивлин Мей Греъм (Сандбърг) Кендрю, занимаваща се с история на изкуствата, по-специално с произведенията на италианските художници-примитивисти, за които публикува редица произведения. Момчето учи отначало в училището „Драгън“ в Оксфорд, а след това в колежа „Клифтън“ в Бристол. Със завършването на колежа Кендрю решава да стане учен и постъпва в Кеймбриджкия университет, макар че баща му е свързан с Оксфорд. През 1939 г. получава степента бакалавър по естествени науки, а през 1943 г. – магистър.

Една година след като Великобритания обявява, че се намира в състояние на война с Германия, Кендрю постъпва на служба в министерството на промишлената авиация като младши офицер и научен сътрудник. През 1944 г. става научен съветник на главнокомандващия на военно-въздушните сили на съюзниците, базирани в Югоизточна Азия. Към края на Втората световна война, след като се запознава с английския химик Дж. Д. Бернал и с американския химик Лайнъс К. Полинг, Кендрю започва да се интересува от молекулярната структура на протеините. Като напуска държавната служба, той се връща през 1946 г. в Кеймбридж и започва да работи с Макс Перуц в лабораторията „Кавендиш“. През 1049 г. получава степента доктор по философия, а през 1962 г. става доктор по природни науки.

През периода, когато Кендрю започва да работи в лабораторията „Кавендиш“, Перуц се връща към своите по-ранни изследвания на молекулярната структура на кръвните протеини с използване на метода на рентгеновата кристалография. Този метод се състои в това, че сноп рентгенови лъчи преминават през кристал и се фиксира върху фотографска пластина. Понеже лъчите се отклоняват от електроните на кристалните атоми, изображението, което се получава на пластината, позволява да се разкрие атомната структура на кристала.

Докато Перуц продължава да изучава хемоглобина, Кендрю се опитва да установи структурата на миоглобина – вещество, което запасява кислород в мускулите на животните и човека. Въпреки че структурата на миоглобина е доста по-проста от структурата на хемоглобина, при неговото проучване въпреки всичко възникват значителни трудности, защото той се състои от приблизително 50 аминокиселини, което се равнява на около 2600 атома. Задачата да се определи местоположението на тези атоми се усложнява още повече от факта, че методът на рентгеновата кристалография зависи до голяма степен от правилната интерпретация на получените данни.

През 1947 г. Кендрю, след Перуц, преминава на работа в групата по молекулярна биология, създадена към лабораторията „Кавендиш“ от Медицинския научно-изследователски съвет. Отначало Кендрю и Перуц работят само двамата, а по-късно към тях се присъединяват Франсис Крик, Джеймс Д. Уотсън, Фредерик Сангър и други учени.

Работата на Кендрю над миоглобина получава решаващ импулс, когато през 1953 г. Перуц открива, че въведените живачни атоми в кристалите на хемоглобина променят дифракционната картина, получена при рентгеновото излъчване. Като се сравни първоначалната и получената след това картина, може да се установи структурата на молекулата. Прилагайки този метод на изоморфно заместване (въвеждане на атоми на тежки метали в молекулите на кристалните протеини) при своите изследвания, Кендрю открива, че миоглобинът „не задържа“ живачните атоми, и е принуден да търси като заместители атоми на други тежки метали.

На дифракционната картина петната, разположени върху пластината най-близо до центъра, са оставени от радиоактивни лъчи, отразени от намиращи се далече един от друг атоми, и именно върху тези петна Кендрю и неговите колеги съсредоточават своето внимание. Към 1957 г. те вече могат да различат обекти, разположени на разстояние шест ангстрьома (6·10–10 м). Въпреки че при такива мащаби дифракционната картина не разкрива отделните атоми, учените все пак виждат „нещо, което никой по-рано не е виждал – спомня си по-късно Кендрю. – Това беше тримерната структура на протеиновата молекула в цялата ѝ сложност“.

Дейността на Фредерик Сангър малко преди това показва, че протеините се състоят от разположени във вид на вериги аминокиселини, свързани с химична връзка, наречена пептидна. При разделителна способност шест ангстрьома Кендрю успява да установи спиралния рисунък на полипептидната верига на миоглобина. „Най-поразителната особеност на тази молекула – съобщава той – беше нейната подредба и пълното отсъствие на симетрия“. Тези особености се изясняват още повече през 1959 г., когато Кендрю получава изображение на молекулата на миоглобина при разделителна способност два ангстрьома – достижение, което втава възможно благодарение на използването на мощни компютри, необходими за математическите изчисления.

От 1953 до 1974 г. Кендрю е заместник на завеждащия лабораторията по молекулярна биология (бившата група по молекулярна биология) в Кеймбридж, а през 1975 г. става първи директор на Европейската лаборатория по молекулярна биология в Хайделберг (Германия). Този пост заема до 1982 г. През 1981 г. ученият е избран за президент на колежа „Сейнт Джон“ към Оксфордския университет. Той не е женен. За него говорят като за впечатлителен, спокоен и скромен човек. В свободното си време слуша музика, събира значителна колекция от записи на класически произведения.

Освен с Нобелова награда Кендрю е награден и с Кралския медал на Лондонското кралско дружество (1965 г.). През 1963 година е посветен в пер. Ученият е член на Британската асоциация за съдействие на научното развитие, а от 1974 до 1979 г. е попечител на Британския музей. Почетен член е на Американската академия на науките и изкуствата, на Германската академия на естествоизпитателите „Леополдина“, на Хайделбергската академия на науките, на Българската академия на науките и на Ирландската кралска академия на науките. Кендрю има почетни степени от университетите в Кил, Рединг, Бъкингам и Ексетър.

Източник: http://n-t.ru/nl/hm/kendrew.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

събота, ноември 30, 2019

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

КНИГАТА НА ЕНОХ

Ние вече разгледахме тук подробно “Свитъка за войната на Синовете на Светлината срещу Синовете на Тъмнината” и предположихме, че имаме пред себе си религиозно-тактическа диспозиция, която може би е вдъхновявала галилейските разбойници, воюващи през 37 г. пр. н. е. срещу Ирод.

Да погледнем сега друг важен кумрански текст. Той се казва “Книга на Стражите” и е написан от името на праведния Енох.

В Св. Писание имало много книги, написани от името на пророци. Някои от тези пророци – например Езекиил – дори са виждали Бога. Някои – например Еремия – само са го чували.

Енох, от чието име е написана “Книгата на Стражите”, надминал всичките. Той не само говорил с Бога – той бил взет на небето и направен безсмъртен.

Авторът на “Книгата на Стражите”, безсмъртният Енох, бил седми по ред потомък на Адам и затова бил жив свидетел на епохата на творението на света – обстоятелство, с което не можел да се похвали дори самият Мойсей. Затова неговият разказ започва не с някакви си ханаанци или египтяни. Неговият разказ започва с причините да се появи злото на света.

Според Енох злото на земята се появило затова, защото някои ангели, Синове на Небето, се съвкупявали с човешки дъщери. Те научили хората на всичките грехове на цивилизацията, като: заклинанията, врачуването, металургията, писмеността, козметиката, а също така и да ядат месо. Енох съобщава на своите слушатели имената на тези нечестиви синове на Небето:

“И ето ги имената на техните началници: Семиаза е техният началник, Арстикофа е вторият след него, Рамнаел е третият след тях, Кокабаел е четвъртият след тях… ел е петият след тях, Румеал е шестият след тях, Даниел е седмият след тях, Зикиел е осмият след тях, Баракел е деветият след тях, Азаел е десетият след тях, Еромони е единадесетият след тях, Матариел е дванадесетият след тях, Ананел е тринадесетият след тях, Ставел е четиринадесетият след тях, Шамшиел е петнадесетият след тях, Шахриел е шестнадесетият след тях, Тумиел е е седемнадесетият след тях, Туриел е осемвадесетият след тях, Йомиел е деветнадесетият след тях, Едаиел е двадесетият след тях. Това са началниците на началниците на десетици”. (4Q201 1/1 Енох, 2:7) [1].

Тези имена на паднали ангели едва ли ще заинтересуват съвременния читател. Едва ли той ще види в тях дълбок смисъл. Но ние искаме да напомним на този читател едно нещо, а именно: в Жреческия кодекс изобщо няма ангели. Никакви: нито паднали, нито действащи.

Ангели – много рядко и то по техническа необходимост – се появяват само в Девтерономист. При това те нямат никакви имена; първият известен с името си ангел – Гавриил – се появява едва в книгата на пророк Давиил.

Важността на имената на ангелите се състои тук в това, че те са свещени имена. А от гледна точка на мъдреца този, който знае свещеното име, има власт над носителя на това име. Като се има предвид, че Рамнаел, Тумиел и така нататък са обучавали човечеството на занаяти, знанието на имената на тези ангели е давало изчерпателно знание за всички тези несъмнено греховни, но все пак много полезни области на човешката дейност.

След като ангелите развратили земята, седмият син на Адам, Енох, по молба на Господ се обърнал към тях с гневен укор. Падналите ангели се уплашили и помолили Енох да се застъпи за тях пред него.

„И те ме помолиха да напиша от тяхно име молба, за да намерят чрез това прошка, и да отнеса молбата им на небето при Бога“ (1 Енох, 3:8).

Ангелите, както виждаме от този текст, не можели да се качат на небето. Но пред Енох, въпреки че бил човек, нямало подобни препятствия. Той написал от името на падналите ангели молба и отишъл при Господ на небето, за да я връчи.

На небето Енох попаднал в голяма къща, направена от лед и пламък. „И влязох в огнен пламък, и се приближих към голямата къща, която беше направена от лед: стените на къщата бяха подобни на мозайка от градушка и подът ѝ беше от кристална градушка. Покривът ѝ беше подобен на звездни пътища и мълнии с огнени херувими между него и водното небе. Пламтящ огън заобикаляше стените на къщата и вратата ѝ гореше в пламъци“ (1 Енох, 3:24–26).

В поредицата дворци от лед и пламъци се намирал великият престол.

„Изпод великия престол излизаха реки от горящ огън, така не можеше да се гледа натам. И Този, Който е в славата си, седеше на него; одеждата Му беше по-блестяща от слънцето и по-бяла от белия сняг. Нито ангел можеше да влезе там, нито смъртен да съзерцава лицето на Славния и Величествения“ (1 Енох, 3:33–35).

Когато Енох се изправил пред престола на Всевишния, той, като Мойсей, бил принуден да носи покривало на лицето си. При което, като Мойсей, не виждал самия Господ. Той чувал само гласа му, заповядващ да се изправи не пред Господ, а пред неговото Свещено слово.

Словото на Господ отхвърля молбата на падналите ангели, смирено поднесена от Енох. То съобщава, че няма прошка за тези, които са били духовни и свещени, но са се осквернили с жени и с плътска кръв са родили деца.

„Кажи им: Няма мир за вас“ – казва Словото на Господ (1 Енох, 3:55).

След това ангелите организират кратка екскурзия на Енох по небето, по време на която тай разбира устройството на мирозданието.

В хода на тази обзорна екскурзия Енох вижда устията на всички реки и мястото, където пада водата на бездната. Той вижда Хранилищата на Ветровете и Крайъгълния камък на Земята. Вижда Вратата на Ветровете и Вратата на Звездите и не само ги вижда, но и прочита за тяхното движение в книга, написана за него от ангел Уриил. Ако се говори в рамките на съвременните реалии, ангелите са преподали на Енох кратък курс по класическа и квантова механика заедно с теорията за струните, космологията и единната теория за полето.

В наше време подобна екскурзия не е нещо голямо: кого от светците ангелите не са водили по небето?

Но трябва да напомним, че ортодоксалният юдаизъм не познавал подобни екскурзии. Господ връчил на Мойсей Тората – но никога не поел грижата да му обясни устройството на небето и земята. Пророк Даниил виждал бъдещето: но не видял нито Вратата на Звездите, нито Хранилищата на Ветровете. Енох бил първият от пророците, който получил от ангелите Знание за Устройството на Мирозданието. Казано на гръцки, получил от тях гнозис.

Нещо повече, гнозисът на Енох не се ограничил с физическата съставка на мирозданието. По време на своето познавателно пътешествие той видял с очите си някакъв планински хребет и до него – някакво “прекрасно място”. Съпътстващият го ангел Руфаил му обяснил, че тези места са предназначени за пребиваване на праведниците.

“Тези прекрасни места са, за да се събират там духовете – душите на умрелите” (1 Енох, 5:3).

И отново тази информация няма да се стори важна за съвременния читател. Кой не знае, че душите на праведниците отиват на небето?

Но, първо, в “Книгата на Стражите” не става въпрос за небето. Енох вижда “планински хребет” и “твърди скали”. Става въпрос за някакво напълно физическо място на земята, където, въпреки това, се намират душите на праведниците.

А второ, това е – наред с цитираните по-горе изказвания на фарисеите Юда и Мататия – един от първите юдейски текстове, в които виждаме ясно, несъмнено, очевидно обещание за безсмъртие на душата.

Във Втора книга Макавеи и в 12-та глава от Даниил има съвсем друго обещание. Двете книги обещават на праведниците физическо възкресение на телата. “Псалмите на Соломон”, написани през 50–40-те години пр. н. е., също не обещават спасение на душите. Те обещават на праведниците неуязвимост, “защото печатът на Бога е върху праведниците, за да се спасят” (Псалми на Соломон, 15:6). Дори “Свитъкът за войната”, написан през 40–30-те години пр. н. е., не казва нищо за безсмъртието на душата. Той обещава физическо преображение на природата и възкресение.

Енох също обещава на праведниците физическо възкресение. Но въпреки това той – като Исус и Мататия – твърди, че душите на праведниците, в очакване на физическото възкресение, се намират в някакви прекрасни места. Той даже вижда тези места с очите си. Свидетел е, че има такива места.

Откъде се е взела тази теологична новост? Можем да предположим, че се е появила като резултат от цяла поредица от провалени въстания. Наистина – миленаристите обещавали физическо възкресение на мъртвите още от времето на въстанието на Макавеите и всеки път обещаното неизвестно защо се проваляло.

Това обстоятелство би могло несъмнено да даде храна на скептиците, особено след страшния разгром след 37 г. пр. н. е. и дългото триумфиране на Ирод. Общината се нуждаела от някакъв нов допълнителен стимул за вярващите и именно този стимул е предложен от книгата та Енох.

От името на един от най-първите хора, смъртен, възнесъл се на небето и станал безсмъртен, тя казва на паството: не е задължително да се чака физическо възкресение. Душата на умрелия праведник веднага ще бъде обслужена на едно прекрасно място по петзвездна тарифа. Разбира се, Месията непременно ще дойде и ще спаси света. Но преди той да дойде, праведникът се спасява от света.

Както вече казахме, физическото възкресение и Страшният съд също са отбелязани в програмата на Енох. В своето пътешествие по небето той вижда голяма Планина, която е „престол, на който седи Светият и Великият, Господ на Славата, вечният Цар, след което ще слезе, за да бъде на земята с милостта си“ (1 Енох, 5:28).

Идването на Вечния цар и на Господа на Славата ще бъде предшествано от грандиозна космическа катастрофа.

„Ще се разтърсят възвишенията на планините и високите хълмове ще се слегнат надолу като пчелна пита от пламък“ (1 Енох, 1:6).

След катастрофата ще последва Страшен съд. Светият и Великият ще се яви със своето воинство от небето върху планината Синай.

„Всичко, което е на земята, ще загине и ще има съд над всички и над всички праведни“ (1 Енох, 1:7).

По време на Страшния съд Господ на Славата ще отдели праведниците от грешниците. Праведниците, така наречените цадиким, синове на Цадок, са членовете на общината, а грешниците са тези, които не принадлежат към нея. Съдбите им ще се преобърнат – грешниците, на които в момента предстои властта на земята, ще бъдат захвърлени в огнената геена, а праведниците ще сияят.

„За избраните ще настане светлина и радост, и мир, и те ще наследят земята; а за вас, нещастници, ще настъпи проклятие“ (1 Енох. 1:20).

След Страшния съд ще настъпи радикална промяна. Земята ще бъде очистена от всякакви насилия, неправди и грехове и всички смъртни ще станат праведни, иначе казано – ще споделят вярванията на членовете на общината.

„И всички човешки синове трябва да станат праведни, и всички народи ще Ме почитат и ще Ме прославят“ (1 Енох. 2:51).

Тази радикална промяна в устройството на обществото ще е съпроводена със също толкова радикална промяна в устройството на природата. Ще се появи ново небе, а земята, очистена от всякакво насилие, ще ражда стократно.

„Дървета на веселието ще се насадят върху нея… и от всяко семе, което бъде върху нея засято, една мера ще дава десет хиляди семена, а една мера маслини ще напълни десет маслени преси“ (1 Енох, 2:49).

Разбира се, това щастие на земята ще бъде предназначено само за цадиким/праведниците, но не и за грешниците. Грешниците ще бъдат унищожени и напъхани в тъмнината. А праведниците ще получат на разположение Дървото на живота, иначе казано – ще станат безсмъртни.

„Когато всичко бъде изкупено и завършено за вечността, то ще бъде дадено на праведните и смирените. От неговия плод ще бъде даден животът за избраните, то ще бъде пресадено на север към светите места – към храма на Господ, Великия цар“ (1 Енох, 5:29–30).

Както вече казахме, „Книгата на Стражите“ напомня по много неща 7-ма глава на Даниил. Пред нас отново е Апокалипсисът, Страшният съд, възкръсването на мъртвите и възвеличаването на мъчениците. Даже членовете на общината, към която е адресирана книгата, се наричат по същия начин „светци“, кедошим, макар че не по-малко често се наричат и „праведници“, цадиким.

Но разликите на тази книга – и от Даниил, и от останалата библейска традиция – са феноменални.

Тората обяснявала съществуването на злото на земята с първородния грях, иначе казано – с едно-единствено престъпление на човека. Той, нищожен смъртен, въпреки волята на Господ, ял от Дървото на познанието и бил екстрадиран от Рая като оплел конците емигрант.

Книгата на Енох ни представя радикално друга версия за събитията: главна причина за съществуването на злото не е човекът, а са падналите ангели! Ще отбележим, че в Тората, в онзи епизод от Книга Битие, в който се говори за съвкуплението на Божите синове с човешките дъщери, не можем да открием и намек за порицание: Книга Битие (а по-точно Яхвист) просто съобщава този факт, но не повече от това и даже казва, че от въпросният съюз са се родили „силни“ и „славни“ хора (Битие, 6:4). „Паднали“ тези ангели се наричат едва в книгата на Енох и нещо повече – там падналите ангели се обръщат за застъпничество към човека, те молят за бъде казана добра дума за тях!

Според Тората човекът е изгонен от Рая заради това, че може да стане безсмъртен. „И Господ Бог каза: Ето, човекът стана като един от Нас, да познава доброто и злото. И сега, да не простре ръката си да вземе и от дървото на живота, да яде и да живее вечно!“ (Битие, 3:22).

Според „Книгата на Стражите“ Господ, напротив, ще направи праведните и светците безсмъртни. Той ще им даде Дървото на живота: „От неговите плодове ще бъде даден живот на избраните; то ще бъде пресадено на север при свето място – при храма на Господ, Великия цар“ (1 Енох, 5:29–30).

Според Тората Бог е заселил човека в земен рай, а след това го е изгонил от този рай. Според „Книгата на Стражите“ Господ тепърва ще създаде този рай, при това ще го създаде за избрани хора.

Пред нас е книга, която преобръща всичките представи на традиционния юдаизъм. Злото в нея не е резултат от дейността на човека, а на ангелите. Дървото на Живота не е забранено, а напротив - обетовано. Човекът не е изгонен от Рая, а напротив, ще се върне там в бъдни времена.

Тората подчертава нищожеството на смъртния пред лицето на Господ. Жрецът и Девтерономист забраняват на смъртния да вижда Бога. Въпреки това той може да се разхожда по небето, като по поляна, тъпчейки с босите си крака звездния прах и инспектирайки жилищните условия на звездите и луните. Именно това прави в „Книгата на Стражите“ Енох. Той стои по-високо от Мойсей – ако Господ връчва на Мойсей закони, засягащи земното устройство, ангелите четат на Енох кратък курс за основите на мирозданието. Взет жив на небето, той осъществява една екскурзия до ледени дворци, обкръжени от горящи реки, и вижда Вратата на Ветровете. Той става притежател на гнозиса. Той придобива знание за устройството на мирозданието подобно на ангел и лицето му започва да сияе.

И накрая ще отбележим още два важни теологични момента.

Първо, Енох – за първи път в историята на юдейските апокалипсиси – вижда места, където блаженстват душите на праведниците. И, второ, „Книгата на Стражите“ изповядва в чист вид това, което в юдаизма след това се нарича ерес за Двете власти на Небето [2].

Една от тези власти е самият Господ. То е невидим и непостижим: „Нито ангел можеше да влезе там, нито смъртен да съзерцава лицето на Славния и Величествения“ (1 Енох, 3:35).

Втората власт е Словото на Господ. То е видимо и постижимо. Това Слово очевидно е Свещеният и Велик вечен цар, който ще слезе, за да посети земята със своята милост. Именно тогава ще се възкачи на Планинския престол, в чието подножие ще бъде посадено Дървото на живота.

От „Книгата на Стражите“ излиза, че на света съществуват двама богове. Един - трансцендентен и извънсветовен, който не може да бъде видян. И втори – неговото Слово, Мемра, Логос, изпълнителен директор на Всевишния, доверено лице, на което е поръчано да гласува от името на Яхве по време на акционерното събрание на мирозданието. Този изпълнителен директор ще слезе в света като довереник на бога и ще управлява обновената земя.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Тук Юлия Латинина дава указания за особеностите на руския превод на Книгата на Енох, които особености не са интересни за българския читател. На български език има различни преводи на различни варианти на въпросната книга, които се различават понякога доста, поради което тук е направен превод на руския превод на А. В. Смирнов, цитиран от Юлия Латинина.

2. За Двете власти на Небето вижте по-подробно: Alan F. Segal, Two Powers in Heaven, Brill Academic Publishers, 2002.

петък, ноември 29, 2019

Евита Перон: незаконнородената аржентинска Пепеляшка

ИЗТОЧНИК: СПИСАНЕ „ДИЛЕТАНТ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Първата дама криела старателно своя произход. Напразно: аржентинците обожавали Евита не заради нейния знатност и заради нейното богатство, а заради добротата ѝ.

За Евита Перон, актрисата, която станала първа дама на Аржентина, са написани книги, снети са филми, съчинен е знаменит мюзикъл. Въпреки това много неща от нейната биография предизвикват съмнение, а нещо от своето минало Евита старателно криела.

„Духовният лидер на нацията“ (такава била официалната титла на президентската съпруга) има издадена автобиография, но книгата почти не съдържа подробности, засягащи детските години на Евита. Не е посочен дори родният ѝ град.

Едва след смъртта на президента Хуан Перон историците по косвени източници успяват да установят, че Евита е родена през 1919 година в град Джунин. Баща ѝ Хуан Дуарте бил богат земевладелец, а майка ѝ – Хуанита Ибаргурен – негова любовница и държанка.

Когато Евита станала на една година, бащата прогонил своята любовница и се върнал при семейството си. Хуанита с петте си деца, останала без средства за съществуване, трябвало да се премести в бедняшките квартали. За да преживяват някак си, майката и по-големите ѝ дъщери работели в кухнята на една скотовъдна ферма.

Хуанита се борела яростно за бъдещето на своите деца, макар че тяхното незаконно раждане се осъждало от обществото, от църквата и даже от тогавашните аржентински закони. На наследство от бащата, който загинал, не можели да разчитат, даже ги изгонили от църквата, когато отишли на погребението му. Въпреки това Хуанита успяла да омъжи успешно трите си дъщери, да устрои сина си в армията, а Ева на шестнадесет години станала актриса в малък столичен театър. Кариерата ѝ се оказала успешна и през 1943 година тя се запознала с полковник Перон. Две години по-късно те се оженили, а след още една година полковникът бил избран за президент.

Марка от серията „Световни знаменитости“

Като се издигнала на върха на властта, първата дама на Аржентина се постарала да скрие колкото се може по-дълбоко своя произход. Смята се, че в свидетелството за раждане рожденната ѝ дата е подправена. Докато президентът Перон управлявал, в пресата не се промъкнала и дума за детството на неговата съпруга.

Народът, впрочем, не се интересувал много от произхода на Евита. Тя била обичана не заради положението на нейните родители, а заради ослепителната си усмивка, заради красотата си и заради доброто си сърце. Тя страдала много през своето детство и затова се занимавала щедро с благотворителност. Когато през 1952 година Евита Перон умира от рак на тридесет и три години, цялата страна я оплаква с неподправена искреност.

Добавка на Павел Николов: Песента „Не плачи за мене, Аржентина“ („Don't Cry for Me Argentina“) от мюзикъла „Евита“ на Андрю Лойд Уебър и Тим Райс (1978 г.).


четвъртък, ноември 28, 2019

Отново много стари снимки

Ако някой не е разбрал – да разбере: любител съм на снимки от отдавна минали времена и поради това понякога подобни снимки се разстилат и по страниците на моя блог.

Преди време представих семейни портрети от викторианската епоха, сега също ще видите портрети от средата на деветнадесети век, но не всичките са определено викториански, пък и при това някои са колоризирани (иначе са чернобели дагеротипи).

Мой източник и в този случай е изданието „Vintage Everyday“, а снимките са от онлайн колекцията на Ан Лонгмор-Етеридж.

Оставил съм под снимките оригиналните английски обяснения по две причини:

- първо, всички вече станаха англофони, та не би трябвало да изпитват затруднения с превода;

- второ, домързя ме да превеждам, така че, ако все пак някой не разбира - оставям го да действа по принципа за делото на давещите се...

Frail sister and handsome brother

A pink bow and a frown

Beautifully dressed woman

Blue-eyed sailor

Boy wearing a mourning brooch

Charming girl in dress

Daddy's darling

Dark beauty with soulful eyes

Dude with a top hat

Freckled Philadelphia mother with her child

Handsome chappie

Icy blue stare

Lace collar and cap

Little boy with his mom

Little boy with lovely curled hair

Man wearing glasses

Mother and daughter

Newlyweds

On the back read: "Agatha Ellen Franklyn"

On the back read: "Anson, 597 Broadway, NY"

On the back read: "Mrs. Stephen Emmons. Catherine Brown,"

Pale face inside a dark bonnet

Personable lady

Portrait of a lovely mouner

Portrait of a young beauty

Portrait of a young wife

Proper lady

Proud mother and laughing infant

Red as the rose

Shy boy

Sisters wear coral necklaces and bracelets

Together

Widow and daughter

Woman wearing a white widow's cap, a hair mourning brooch and jet bracelets

Wonderfully dressed woman

Written on reverse: "George Amos Peirce"

Young father and son

Young lady with beautiful eyes

Young mourning woman

Young woman holding her baby