Уроци по атеизъм. № 24

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 6, УРОК 7, УРОК 8, УРОК 9, УРОК 10, УРОК 11, УРОК 12, УРОК 13, УРОК 14, УРОК 15, УРОК 16, УРОК 17, УРОК 18, УРОК 19, УРОК 20, УРОК 21, УРОК 22, УРОК 23.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 24. За сиянието на „Сребърния галош“

Ще поговорим за галошите. По-специално за сребърните галоши и за техния непоносим и крайно многозначителен блясък.

Неотдавна връчването на извънредно престижната награда „Сребърен галош“ (антинаграда на московското радио „Сребърен дъжд“ за най-съмнителни постижения в шоу бизнеса – бел. П. Н.) на Владимир Гундяев, повече известен под сценичния псевдоним Кирил, постави много неща по местата им и позволи, вероятно случайно, но едновременно с това много точно и много ясно да се означи съвременната роля на църквата като подразделение на шоу бизнеса. И наистина – макар това да не е така патетично, както биха искали поклонниците и привърженици на църквата – днешното ѝ място се намира именно в тази сфера. Едни хора се преобличат, пеят, събират пари, работят малко в областта на разговорния жанр като четци-декламатори, работят малко като илюзионисти-фокусници на юнашко доверие – тук, наистина, вариантът е малко по-друг: виждаме уж правеното на фокуса, не виждаме никога резултата, но сме длъжни да предполагаме, че резултат има. Иначе казано – това наистина е някакъв шоу бизнес и „Сребърният галош“ в този смисъл е абсолютно заслужена, и - бих казал – много мъдра награда, която позволява да се постави точка на много дългите и страстни религиозно-философски търсения и различните патетични и сложни опити да се определи мястото на църквата в обществото.

Но нека погледнем от малко по-друга страна. Ние виждаме, че даже идеологическото осигуряване, въпреки всичките фантасмагории, въпреки всичките свинщини и зверства, въпреки непристойната история на тази организация, не отива по-далече от областта на шоу бизнеса. Църквата например вади постоянно от своите сандъци разнообразни аргумент, опитвайки се да ни убеди, че някога в древността именно благодарение на нея са били постигнати необикновени висоти в сферата на културата и изкуствата. И дава по-специално пример с Андрей Рубльов.

Но като използва името на Андрей Рубльов, Руската православна църква си служи с малка хитрост. В случая тя залага на абсолютната сивота и невежество на аудиторията, която няма и понятие от това, че никога през живота си Андрей Рубльов не е нарисувал нито една икона. Андрей Рубльов, като всички останали иконописци в Русия, е използвал изключително шаблони, така наречените прориси – наричат ги още иконописни лицеви оригинали, - при които всичко е регламентирано до последната извивка. И нито един иконописец със здрав разум не можел да добави нито гънка на облеклото, нито точка в окото, нито да смени позата, нито да измени движението на пръстите, нито да промени антуража или интериора. Всичко било изключително строго.

Освен това как се създавала една икона? На дъска, покрита с левкас – слой от гипс и лепило, - се слагал книжен шаблон, а след това иконописецът бодял с игла шаблона, оставяйки дупчици по левкаса. После се вземала торбичка с въглищен прах и въглищният прах се насипвал в дупчиците, така че вече непосредствено на дъската – на бъдещата икона – се образувал контур на това, което трябвало да бъде изобразено. Контурът е много строг и много ясен. След това на иконописеца му предстояло да оцвети изображението и нищо повече.

В зависимост от неговата дизайнерска дарба той можел да оцветява по-лошо, можел да оцветява по-добре, можел да оцветява повече или по-малко прилежно. Но в действителност на никого никога не се позволявало да рисува нищо, защото нямало никакви изобразителни школи, никакви живописни школи, нямало изобщо нищо. И когато се умиляваме пред иконописта, трябва в общи линии да си даваме сметка, че говорим за крайно примитивно плоско изображение, за най-началния етап от развитието на едно декоративно изобразително изкуство, което замръзнало точно в тази своя точка.

Можем да му приписваме какъвто си искаме мистичен смисъл. Но, уви, трябва да се съгласим, че това е именно първоначално, първобитно състояние, което по-късно в Европа било развито и предложило удивителни по своята сила образци на живописта, графиката и т. н., а иконописта така и си останала на равнището на едно доста примитивно декоративно приложно изкуство. Защо казвам „декоративно приложно“? Защото смисълът на изкуството е в неговата неповторимост, в неговата абсолютна уникалност и индивидуалност. Това определение можем да намерим поне в Голямата съветска енциклопедия. А в случая е трябвало да се следва точно шаблона.

В това, общо казано, имало определен смисъл, защото Русия била огромна страна с много голям по това време брой иконописци. Да се каже, че всичките винаги са били трезви, е доста трудно, затова ако задачата да се изобрази един или друг светец, се оставела на милостта на някой архангелоградски или вятски иконописец, той би рисувал в съответствие със своите представи за прекрасното. Естествено, такава икона никога нямало да бъде допусната за църковна употреба. Затова разговорът за Андрей Рубльов като за художник е всъщност огромно и неграмотно преувеличение.

Но тези преувеличения, тези смешни измислици, насочени към крайната сивота на аудиторията, са буквално навсякъде. Не един път вече съм говорил за Пьотр и Феврония Муромски (руски православни светци – бел. П. Н.) и за това, че тази двойка неизвестно защо е превърната в Русия в символ на любовта, семейството и верността. Тук е трудно да се говори сериозно, защото отново се залага на дивата сивота, на това, че никой никога няма да прочете, макар и формално, даже църковното житие, да не говорим за някакви по-основателни източници. Сега например държа в ръцете си една книга от 1979 година, издадена от издателство „Наука“ – това е академичното издание „Повестите за Пьотр и Феврония“ под редакцията на академик Александр Михайлович Панченко и в него има и прилукската, и причудската и муромската версия, които се смятат за най-пълни. Нека си спомним за какво става дума в разказа за Пьотр и Феврония.

Става въпрос, че девицата заставя княза да се ожени за него с груб шантаж. При това шантажът се гради върху най-болезненото, най-страшното: Пьотр, поразен по всяка вероятност или от много тежък дерматит, или от екзема, отива при нея в гората. Девицата е от простолюдието, тя се занимава с магьосничество, тя е лекаршчица (лечителка – бел. П. Н.), както казвали по това време. Пьотр я моли да го излекува. Феврония го лекува, само че поставя условие: ще те излекувам, но ще ме вземеш за жена. Пьотр се съгласява и обещава да го направи. Феврония, която не е глупава девойка, явно разбира, че могат да я измамят и затова, лекувайки струпеите, „оставила един струпей ненамазан“. Иначе казано – оставя една язва, както се казва, за развъждане.

Планът ѝ се оправдава. Пьотр, естествено, отказва след лечението да се ожени, тръгва си, но не успява да стигне до своя Муром, когато „от този струпей започнали да се образуват струпеи по цялото му тяло […] и бил той покрит с много струпеи и язви като преди“. Той се връща отново при Феврония и тя отново му поставя условие: или ме вземаш за жена, или няма да те лекувам. Той се съгласява, разбирайки, че няма друг изход. И наистина, след второто си излекуване, опасявайки се вероятно, че някъде е останало още нещо неизлекувано и трети път вече няма да има, се жени за нея. С други думи – за никаква любов, за никакви чувства, за никакви отношения не може да става дума – чист шантаж, чиято жертва е Пьотр, а обект на шантажа са неговото здраве и неговият живот. Така Феврония подобрява рязко своето социално и материално положение.

В продължение на известно време двойката живее в Муром, след това се развежда. При това, ако се съди по всичко, съпрузите са били и бездетни, защото нито причудската редакция, нито муромската редакция дава някакви сведения за деца. А защо се развеждат? Защото двамата решават да се подстрижат за монаси: и Пьотр става монах, и Феврония става монахиня. Трябва да помним, че монашеството е пълен отказ не само от собственото светско име, не само от светските навици, не само от даваните определени обети, но е и задължително пълно прекратяване на всичко, което е свързано с личния, семейния живот, а по-специално означава и задължителен развод.

И така, бездетната, събрала се в резултат от шантаж двойка се развежда, а след това настъпва някакъв митологичен цирк, защото Пьотр се кани да умре – вероятно от старост или поради някаква болест – и постоянно праща при Феврония вестоносци, за да я изнуди да умре в един ден с него. След настоятелни увещания Феврония също умира и двамата, вече напълно чужди един на друг, разделени от монашеските обети и развода, са погребани на различни места и, естествено, в различни ковчези – защото светлата мисъл да бъдат сложени в един ковчег монах и монахиня не е хрумнала все още на никого дори и в наше време. А на сутринта след погребението муромчаните внезапно откриват монаха и монахинята в един ковчег, съвсем на друго място. По какъв начин са се събрали, за да легнат в един ковчег, и историята мълчи, и житието мълчи. И така ставало няколко пъти.

С други думи – в руски символ на любовта, семейството и верността се превръща тази бездетна, разведена, събрала се със шантаж двойка, която след смъртта си неизвестно защо се оказва в един ковчег. Нищо по-дивашко не можем да си представим. Отново се разчитан а сивотата.

Същото разчитане на сивотата, между другото, виждаме в един аргумент, който много често се употребява от православните. Имам предвид постоянното изтъкване на хирурга Валентин Феликсович Войно-Ясенецкий, лауреат на Сталинска награда, който я получава за определени, наистина интересни и сериозни постижения в областта на гнойната хирургия и който при това е бил свещеник, известен под името епископ Лука. Но този пример отново не доказва нищо, защото виждаме много блестящи хирурзи, които са дали много повече на медицината. Това са Гавриил Абрамович Илизаров, Николай Василевич Склифосовский, Николай Михайлович Амосов, Сергей Сергеевич Юдин, а и множество други, които не само не са били епископи, но и не са били вярващи. Трябва да кажем, че в историята с Войно-Ясенецкий неговата религиозност се оказала „пушка, която виси на стената“ и която все пак накрая гръмнала. С времето Валентин Феликсович навлязъл в напълно, бих казал, анекдотична и антинаучна област, създавайки теорията за кардиоцентризма, според която сърцето е център на нервната система. Нищо по-абсурдно не може да се предположи, но заедно с това разбираме, че пушката е трябвало да гръмне. Той вероятно е бил симпатичен човек и доста добър хирург, но примерът с него отново не доказва нищо.

Като още едно доказателство ни посочват, че само много висока, силна и значителна идеология е способна да създаде мъченици. И тук също се разчита на невежеството и на сивотата. Няма да засягаме въпроса за ранното християнско мъченичество – там има толкова изказани лъжи, толкова предложени абсолютно митологични конструкции, че не трябва да им вярваме. Същото се отнася и за целия средновековен материал, и, между другото, за материалите от времето на така наречените репресии. Но въпросът не е в това. Да предположим, че някакви мъченици наистина са съществували и наистина са давали живота си за своите убеждения. Според мене актът на мъченичество е един от най-извратените видове договор, когато човек дава живота си за някакви невероятни блага на оня свят, в съществуването на които го е убедила неговата религиозна среда, но да предположим, че тези факти на мъченичество наистина са се случвали някога. И доказват ли те нещо?

Едва ли на някого ще му хрумне да смята Ким Чен Ир или Ким Ир Сен за възвишени персонажи, които са достойни да влязат в историята на човечеството като лидери, герои, пророци или нещо в същия дух. Въпреки това нека си спомним случая, за който писа пресата преди няколко години: в провинция Южен Хамгьон тринадесетгодишната ученичка Хан Хен Ген загинала, спасявайки портретите на Ким Чен Ир и Ким Ир Сен по време на наводнение. Тя останала сама в училището и можела да се спаси, но тогава портретите на вождовете щели да се намокрят и да станат негодни. И тринадесетгодишната ученичка стояла до край, вдигнала портретите над главата си, като не се решила да плува, за да не се повредят.

Разбира се, в севернокорейския политически пантеон тя е канонизирана, на нейното име е наречено едно училище. Но това е много добър пример, че всяка свирепа, тоталитарна идеология възпитава зомбита, които са готови за своята идеологизираност да платят каквато и да е цена.

(Следва)