Нобелови лауреати – 1959 година

Салваторе Куазимодо (Salvatore Quasimodo)

20 август 1901 г. – 14 юни 1968 г.

Нобелова награда за литература

(За лиричната му поезия, която изразява с класическа живост трагичния житейски опит на нашето време.)

Италианският поет Салваторе Куазимодо е роден в Модика, градче до Сиракуза (Сицилия). Баща му, Гаетано Куазимодо, е железопътен началник, затова семейството често се мести от едно сицилианско градче в друго. През 1916 г. Салваторе и по-големият му брат постъпват в техническото училище в Месина. Макар че Салваторе иска да учи в гимназия, родителите му искат да дадат на децата си техническо образование, защото го смятат за по-практично. По това време юношата се увлича от поезия, започва да чете класическа и съвременна руска и френска литература, а също така публикува първите си стихотворения, издава заедно с приятелите си вестник, който, между другото, няма дълъг живот.

През 1919 г. Куазимодо напуска Месина и постъпва в Римския политехнически институт, но поради парични затруднения напуска учебното заведение, като получава диплом за топограф. През 1919 г. се жени за Биче Донети и започва да се занимава сериозно с литература, подкрепян в това свое начинание от монсеньор Рампола, сицилиански свещеник в Рим. Бъдещият писател учи гръцки и латински език и, неуверен в литературните си способности, се занимава с работа, изискваща технически знания.

От 1926 г. Куазимодо работи в Министерството на гражданското строителство, пътува много по страната. Отнася се с открита неприязън към фашистите, поради което не може да се занимава с журналистика, но започва да пише сериозно стихотворения. През 1929 г. шуреят на Куазимодо, Елио Виторини, който по-късно става известен романист, критик и преводач, го въвежда в литературните кръгове на Флоренция, където той се се среща с поетите Еудженио Монтале и Джузепе Унгарети, а също така с Алесандро Бонсанти, редактор на списание „Солариа“ („ Solaria“), където са публикувани няколко стихотворения на поета.

През 1930 г. Бонсанти финансира издаването на първия сборник със стихотворения на Куазимодо „Води и земи“ („Acque e terre“), в който не малко стихотворения са посветени на Сицилия и в който е поместен малкият шедьовър „Вятърът в Тиндари“ („Vento a Tindari“). Още в първия сборник на Куазимодо се усеща влиянието на херметизма, направление в поезията, чиито отличителни черти според американския критик Томас Г. Бъргин са „зашифрованата образност, култа към думата и строгия, понякога загадъчен интелектуализъм“. Към поезията на Куазимодо е приложимо понятието „магия на думата“, вярата в това, че думите са автономни, че имат не само чисто описателна функция.

През следващите няколко години Куазимодо издава поредица от сборници със стихотворения: „Потъналият обой“ („Oboe sommerso“, 1932 г.), „Аромат на евкалипт и други стихотворения“ („Odore di eucalyptus e altri versi“, 1933 г.), „Ерато и Аполон“ („Erato e Apollion“, 1936 г.“) и „Стихотворения“ („Poesie“). Реализмът на „Води и земи“ е сменен в тези сборници с херметизъм. През 1932 г., една година след Монтале, Куазимодо получава Флорентинската награда „Антико фаторе“, а през 1934 г. заминава за Милано, където се сближава с кръг южноиталианските интелектуалци, които наричат себе си „млади емигранти“. По това време се среща с Амелия Спечиалети и през 1935 г. се ражда дъщеря им Ориета.

През 1938 г. Куазимодо подава заявление за оставка от Министерството на гражданското строителство и става асистент на Чезаре Дзаватини, редактор на няколко периодични издания, принадлежащи на издателството „Мондадори“, а през следващата година става редактор на седмичника „Темпо“ („Il tempo“). През същата година танцьорката Мария Кумани ражда син Алесандро от връзката си с Куазимодо. По това време поетът се занимава с преводи: книгата му „Гръцка лирика“ („Lirici greci“), превод на старогръцка поезия на италиански език, излиза през 1940 г. През 1941 г. Куазимодо става професор по италианска литератури в Миланската консерватория „Джузепе Верди“, а през 1942 г. издава сборника с избрани и преработени стихотворения „И ненадейно пада вечерта“ („Ed è subito sera“).

Ужасите на Втората световна война, нещастията, които се стоварват върху земята и народа на Италия, потрисат дълбоко Куазимодо и довеждат до промяна на поетичния му стил, насочват поезията му към социални проблеми. През тези години поетът участва в Съпротивата и даже известно време лежи в затвора за антифашистка дейност. Тогава настъпва еволюцията на Куазимодо от херметизма към активна творческа позиция, „преход от поезията на вътрешния свят към поезията на съпричастието“, както пише критикът С. Маккормик.

През 1945 г. Куазимодо става член на италианската комунистическа партия, но скоро я напуска, когато искат от него да съчинява политически стихотворения. В следвоенните години пише есета, стихотворения, прави много преводи, издава програмния за неговата еволюция стихотворен сборник „Ден след ден“ („Giorno dopo giorno“, 1947 г.).

След смъртта на първата си жена през 1948 г. Куазимодо се жени за Мария Кумани; по това време той започва да пише театрални статии, отначало за „Омнибус“, а след това за „Темпо“. През 1956 г. излиза сборника му със стихотворения „Измамното и истинско зелено“ („Il falso e vero verde“), предходен от програмното есе „Размисъл за поезията“ („Discorso sulla poesia“), в което се твърди, че поетът е длъжен да изразява в стихотворенията си своите идеологически възгледи. В края на 1958 г. Куазимодо посещава СССР, където остава поради заболяване до май следващата година.

Въпреки безусловния авторитет на Куазимодо в литературните кръгове, той не е смятан за най-значителния италиански поет, затова съобщението за присъждането му на Нобелова награда за поезия през 1959 г. е голяма изненада.

През 1960 г. Куазимодо се развежда с втората си жена. През 60-те години публикува сборника си със статии „Поетът, политикът и други есета“ („Il poeta e il politico e altri saggi“, 1960 г.) и последния си сборник със стихотворения „Да даваш и да имаш“ („Dare e avere“, 1966 г.). Куазимодо умира внезапно (от кръвоизлив в мозъка) по време на фестивала за поезия в Амалфи, където е председател на журито.

Макар че много съвременни критици смятат Куазимодо за значителен представител на херменизма, в сравнение с Монтале и Унгарети той остава на втори план. През 1959 г. американският изследовател Глауко Кембън отбелязва, че „Куазимодо заема безспорно важно място сред съвременните италиански поети, макар че последните му книги не рядко разочароват“. В статия, публикувана в „Books Abroad“ една година по-късно, критикът Франсис Голфинг нарича Куазимодо „доста обикновен поет в сравнение с такива майстори като Монтале, Елиът /1948/ и Йейтс /1923/“. Едновременно с това английският литературен критик К. Баура пише през 1960 г., че Куазимодо „като никой друг съвременен поет говори от името на цяла Европа“. Куазимодо е известен също така със своете критически статии и либрета, а особено с преводите си на Шекспир, на антични автори, сред които Омир, Софокъл, Вергилий и Катул, и на американски поети, сред които и Пабло Неруда /1971/.

Освен Нобелова награда Куазимодо получава през 1953 г. наградата за поезия Етна-Таормина, наградата Виареджо (1958 г.), има и почетна степен от Оксфордския университет (1967 г.).

Превод от руски: Павел Б. Николов