Уроци по атеизъм. № 22

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 6, УРОК 7, УРОК 8, УРОК 9, УРОК 10, УРОК 11, УРОК 12, УРОК 13, УРОК 14, УРОК 15, УРОК 16, УРОК 17, УРОК 18, УРОК 19, УРОК 20, УРОК 21.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 22. Отговори на въпросите на нелегален атеистичен кръжок

В този раздел ще се постарая да отговоря на крайно любопитните въпроси, които ми бяха предложени, колкото и парадоксално да звучи, от нелегален атеистичен кръжок в едно санктпетербургско висше учебно заведение. Там нещата наистина достигат до маразъм, при това до такъв маразъм, че в библиотеките е забранено да се дават книгите на Ярослав Голованов, Лео Таксил, Ламетри и съчиненията на Жан-Жак Русо. И ето че най-интелектуалните, най-самостоятелните и най-разумните студенти започнали да се обединяват в някакви атистични кръжоци, от които дойдоха въпросите. Трябва да кажа, че тези въпроси наистина се отличават с известно познаване на предмета и с определен вид острота.

Първият въпрос може би трябва да наречем попско-полов. Не бих препоръчал тази глава да се чете от малки деца, а още по-добре и от дами, а още по-добре и от мъже, защото темата е такава. Но въпросът е поставен доста любопитно и трябва да получи отговор. И така, защо, по-специално, Руската православна църква изпитва такава патологична страст да се пъха в леглата на хората или в разни срамни места, да се държи колкото се може по-близо до гениталиите, да раздува постоянно тези въпроси, да акцентира върху хомосексуализма, лесбийството, абортите и така нататък?

Трябва да помним, че това не е днешно явление и този интерес на Руската православна църква се е зародил не сега, съвременността няма тук нищо общо. Това е дълбока, отгледана и, бих казал, съществена традиция на православието: постоянен контрол на половата сфера.

Това започнало много отдавна. Защо можем да го твърдим уверено? Защото имаме така наречените епитимийници, от думата „епитимия“ – манастирски ред за изповядване. При това, разбира се, те са били съставяни от хора, които са знаели великолепно, както се казва, фактологията, иначе казано – живота в манастира и това какво именно трябва да съдържа изповедта. Знаели са какво да питат, кое е най-типичното, най-острото и най-значимото в манастирския – и не само в манастирския – живот. Трябва да кажа, че цялата родна литература по въпроса - а това са и забележителните изследвания на Ева Левина „Сексът и обществото в света на православните славяни“, и изследванията на Евгений Мороз „Сексът и любовта в света на руското Средновековие“, да не говорим за различните първоизточници – ни показва, че църквата наистина се е интересувала винаги патологично от тази тема и тази тема е била една от основните.

Защо казвам, че това не е много прилично да се чете от деца? Защото най-традиционните въпроси, които попът задавал на изповядващата се например монахиня, звучали така: „Ни си ли държала някого за срамното място?“ А въпросите към мирянина били такива: „А не си ли бъркал в жена с ръка, крак или нещо друго? Езика си на жена не си ли давал? За циците жена не си ли хващал?“ И така нататък в същия дух. Честно казано, на мене самия ми е много трудно да прочета това, без да се изчервя.

Трябва да кажем, че при този ред на изповядване църквата достигала до някакъв сексуален фантасмагоризъм. Как мислите, кой е най-страшният грях от гледна точка на православния поп, който изповядва? Вероятно ще се удивите, но за мъжеложство трябва четири години „да се яде сухо“, което означава постене; за скотоложство – една година; за блудстване с монахини – две години, но най-страшният грях бил този: „Всяка жена, която възсяда мъжа си, да се кае шест години и поклони дванадесет сутрин и дванадесет вечерта да прави и да се комка“ (последната дума също означава пост). Иначе казано – по съвършено необяснима причина позата, при която жената се намира отгоре, довеждала духовенството до ярост и се смятала за най-лошия грях.

С други думи, можем да видим много здрав, много силен интерес към сексуалната сфера. И традицията се проследява далече назад. Можем да погледнем в един епитимийник от XVIII век за какво е трябвало да се изповядват иноците и монахините: „За грехове всякакви блудоскотски, и содомистки, и за кръвосмешение, и за ръкоблюдие, и за други любодеяния и прелюбодеяния, и за всякакво блудодеяние – естествено и неестествено. И с жени, и с девици, и с отроци, и с иноци, и със свещеноиноци, и даже с добитък и птици. Това е традиционен манастирски изповеден ред.

Интересен момент е, че се налагала например изповед и за случаите на онанизъм. При това и за случаи на онанизъм, станали по време на църковна служба. В църквата по време на пеене и четене божествено и на манастирската трапеза държал ли си се с ръка за срамните части и изтичане направил ли си?. Именно това имам предвид, когато казвам, че преди да целунете ръката на попа, трябва да си помислите какво е правил с нея преди десет минути.

Сега тази болезнена насоченост към сексуалната страна на живота се реализира с пълна сила. Църквата започва да демонстрира всичко това, с което е богата. И патологичното желание да определя дължината на полите и да решава въпросите за допустимостта или недопустимостта на абортите не е от днес. При това ние знаем, че разюздаността на духовенствата винаги е превъзхождала мирската разюзданост. Това е еднакво вярно както за руските попове, чиито нрави описва прекрасно Ефим Фьодорович Грекулов, така и за католиците и протестантите. Жак дьо Кофен без всякакви задни мисли, а просто като медицински случай описва абатите, които идват в Париж и там веднага „се наяждат с бонбони, в които има така наречената испанска муха“. Испанската муха, ще поясня, е много силно въздействащ афродизиак. Още един цитат: Абатът беше обхванат от страшен пристъп на сатириаза… Завърши с това, че след няколко седмици почина от гангрена на половия си член. Този стил на поведение на духовенството е съвсем еднакъв и там, и тук. И съответно лицемерието е нараснало заедно с разюздаността.

Вторият въпрос звучи така: струва ли си да се задълбочаваме в богослужебните текстове и да се опитваме да разберем техния смисъл?

Аз мисля, че това не трябва да се прави. Мисля, че за тези, които са направили своя избор в полза на свободомислието, в полза за разума, в полза на науката и на честното разбиране на този свят, е по-добре да не се задълбочават. Защото никаква принципна разлика, както вече сме казвали, между това вярване и всяка друга религия, включително и култа вуду, не съществува. Освен това трябва да разберем: каквото и да говори попът, за каквото и да говори, всичките му думи от неразбираемия църковнославянски език се превеждат по един и същи начин: дай сто рубли. Или дай хиляда рубли. Трябва да разберем, че цялата фразеология не е нещо повече от стока, с която търгуват църковните дейци и която им носи много добри доходи.

Следващият въпрос ни връща към тема от предишния урок – темата за мощите. Той засяга по-специално това, че по време на отварянето на мощите на Сергий Радонежский през 1919 година в Троице-Сергиевата лавра имало даже някакви вълнения, имало опити на вярващите да попречат на процедурата. В действителност такива опити не е имало, защото болшевиките въвели на територията на манастира курсанти. Но когато в двора влязла кола с осветителни прибори – защото се предвиждало да се правят киноснимки, - вярващите решили, че болшевиките са докарали някакви фантастични оръдия, с които ще горят мощите или самите вярващи, и се опитали да препречат пътя на автомобила.

Но защо заговорихме за мощите? Защото, за съжаление, всичко, което можем да придобием от този въпрос, е простото и много ясно разбиране, че не трябва да се вярва на нито една дума, просто на нито една дума на църковните работници. И, между другото, историята с мощите на Сергий Родонежский е прекрасно доказателство за това. Известно е, че архимандрит Кронид и йеромонах Йона, които трябвало да извършат непосредствено отварянето, плашели червеноармейците и членовете на комисията. И архимандрит Кронид, който бил по това време наместник на лаврата, се биел в гърдите и викал, че съвсем неотдавна е разопаковал мощите и краката на Сергий Родонежский били като на жив човек. Но вие всички знаете прекрасно, че когато мощите били най-сетне отворени, там нямали нищо освен непълен разпаднал се скелет и някакви неразбираеми, явно скоро сложени неща.

Това за пореден път потвърждава – както, между другото, и при всичките други случаи с отваряне на мощи, - че след като виждаме подобна доказана, явна лъжа по този въпрос, най-вероятно поповете ни лъжат и по всички останали засягани от тях теми.

Връщайки се към отварянето на мощите, ще отбележа, че сред шестдесетте и три мощехранителници наистина открили няколко тела, които били подложени на частична мумификация. Но това изобщо не е рядкост, ако мъртво тяло се окаже на място с определени климатични показатели – достатъчно сухо и достатъчно топло. Помня добре моята „секундова“ младост (става въпрос за телевизионното предаване на Невзоров „600 секунди“ – бел. П. Н.). Когато ходехме да снимаме криминални хроники, често на покривите, в мазетата и върху отоплителните тръби можеше да бъдат открити лежащи там от няколко години трупове на бездомници, напили се с някакъв боклук и напълно мумифицирани. Теоретично те също биха могли да бъдат представени за мощи.

Между другото, когато болшевиките иззели някога мощите на светците и ги поставили в един от музеите, до тях за сравнение положили примерно такъв вид останки на асоциални типове от тогава, които не са успели да изгният в топлите московски мазета, а са се мумифицирали. По-късно, когато всичко това се предавало обратно на църквата, настъпило объркване. Така че сега може би в някоя от така наречените мощехранителници се намира тялото на някой свят и праведен бродяга или безпризорник.