„Южна Осетия“ иска да стане „Кемска волост“

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

През първата седмица на август „президентът на Южна Осетия“ Анатолий Бибилов заяви, че републиката трябва да влезе в състава на Русия и че „осетинският народ трябва да бъде обединен“. С други думи – предложи обединение в единен руски бюджет. Това съвсем не е първото заявление от окупирания Цхинвали през последните двадесет и шест години.

В „Южна Осетия“, от времето, когато Русия започна да поддържа активно съвременния сепаратизъм, заявления за влизане в състава на Русия звучаха често. Особено когато в Цхинвали свършваха парите или когато поредната марионетка искаше да получи допълнителни дотации от руския бюджет. Отначало традиционно в Цхинвали започваха да говорят за многобройни геноциди от страна на Тбилиси, а когато предполагаха, че са разчувствали Москва, се появяваше поредната идея за обединение.

Когато през лятото на 2004 година започна поредното изостряне на ситуацията в „Южна Осетия“, руската телевизия и руските политици, като разбраха вече, че Саакашвили няма да прави компромиси на сепаратистите, застанаха на страната на „президента“ Едуард Кокойта. Тогава, според резултатите от допитванията на аналитичния център на Юрий Левада, милитаристичните настроения на руснаците, на които разчитаха сепаратистите, не бяха още достатъчно. На въпроса на социолозите „На кого симпатизирате?“ пет процента от руснаците отговориха, че на грузинците, но само двадесет – на осетинците.

Разбира се, така поставеният въпрос е напълно в руската традиция да се делят хората на националности, но руснаците, както се оказа, не бяха готови да подкрепят осетинците, като в действителност не разбираха кои са те и откъде са се взели. Тогава само 23% бяха съгласни с включването на „Южна Осетия“ в състава на Русия и само 6% – съгласни да признаят независимостта на сепаратистите. Към есента на 2004 година броят на признаващите независимостта нарасна на 9%, а на съгласните да бъде взета „Южна Осетия“ в Русия – на 33%. Към лятото на 2007 година броят на привържениците „да се подслони“ чуждата територия не се промени, но броят на желаещите да видят „Южна Осетия“ независима достигна 32%.

Общественото мнение на руснаците зависи от пропагандата: ако за дадена страна се говорят постоянно лоши неща, мнението се променя така, както иска Кремъл. Затова много зависи от това какво се говори често по телевизията за Грузия, лошо или добро. Към февруари 2008 година само 26% искаха да видят независима „Южна Осетия“, а броят на привържениците за влизане в Русия остана същият – 33%. След войната през август 2008 година, колкото и да е странно, ситуацията се промени и на въпроса „За какво според вас бяха въведени руските войски на територията на Грузия?“ само 10% казаха, че е за включване в състава на Русия. Положението не се променяше съществено и след войната: през юли 2010 година само 30% руснаци бяха съгласни да се включи „Южна Осетия“ в състава на Русия, за независимост говореха 46%.

Както виждаме, мненията на руснаците и на Анатолий Бибилов не съвпадат: бившият лейтенант от 76-та Псковска въздушно-десантна дивизия искаше да се задържи в историята, а руснаците съвсем основателно разсъждаваха за поредния храненик. И макар че „Южна Осетия“ и така се намира на пълна издръжка на руския бюджет, включването ѝ в състава на Русия носи поредни санкции и международна изолация и това е основната причина, поради която през 2008 година Държавната дума призна само нейната независимост, без право на присъединяване.

Бибилов има свое основание: „Исторически би било правилно, ако „Южна Осетия“ влезе в състава на Руската федерация. Не може народът да живее разделен. Една част, при това по-малката – в републиката, а другата част – в състава на Русия. Ако се връщаме към историческата справедливост, за осетинския народ тя е „Южна Осетия“ да бъде част от Руската федерация“. Но историческата справедливост се състои в това, че до 17 век на територията на Грузия изобщо няма етнически осетинци, които започнали да се местят от северния склон на Кавказкия хребет заради гоненията и в търсене на нови земя.

Разбира се, Бибилов съвсем не е историк, в Рязанското училище на Военновъздушните сили „Ленински комсомол“ едва ли са преподавали тази история, към която апелира днес кремълската марионетка. Като аргумент в полза на обединението той казва: „Има примери. Някога украинците и беларусите са били един народ. А сега какво виждаме? И какво ще имаме след 50, 100 години?“. Бибилов даде неизвестно защо за пример и Северна и Южна Корея, чиито народи избрали за себе си различен път на развитие. Той сигурно знае, че според официалната статистика първите осетинци са се заселили в Цхинвали едва през 1922 година, но да се говори за това в „Южна Осетия“ не е прието – руши се приетата от тях версия за многочислените геноциди.

Тбилиси наблюдава поредния опит за шантажиране на Грузия. Това става по време, когато в Грузия се провеждат ученията на НАТО Agile Spirit 2019, а след половин година, през декември, на лондонската среща на НАТО се очаква важно решение за интеграция. Сега Москва бърза да оправи някак си положението: на 19 юли „парламентът на „Южна Осетия“ прие обръщение към Държавната дума на Русия с молба да бъде признат „геноцидът през 1920 година“.

Геноцид в Цхинвали наричат операцията на грузинската армия на 12 юни 1920 година, когато Червената армия се опитва да завземе за първи път Грузия с нахлуване от север. За повод служи също така заповедта на Ревкома от 8 юни 1920 година „За провъзгласяването на Съветска власт в „Южна Осетия“ и за присъединяването ѝ към Съветска Русия“. Излиза, че „парламентът на Южна Осетия“ признава официално, че нахлуването на Червената армия не е през февруари 1921 година, когато е превзет Тбилиси, а още по-рано – през юни 1920 година, въпреки че на 7 май същата година Русия признава официално суверенитета на Грузия и подписва договор.

В 1-ви член на договора е написано, че „Русия признава безусловно независимостта и самостоятелността на Грузинската държава, като се отказва доброволно от всички суверенни права, които са принадлежали на Русия по отношение на грузинския народ и земя“. Член 2-ри гласял: „Като се ръководи от посочените в предишния член 1-ви на настоящия договор принципи, Русия се задължава да се откаже от всякакъв вид намеса във вътрешните работи на Грузия“.

Това съвсем не е първият случай, когато Русия нарушава своите договори, но този бил нарушен само след два месеца. Сега Държавната дума е изправена пред дилема: или признава „геноцида“, с други думи – провала на нахлуването на Червената армия, и с това успокоява южноосетинските сепаратисти за известно време, или дава началото на ново руско-грузинско изостряне на отношенията, което все едно няма да спре интеграцията на Грузия в НАТО. Генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг вече нееднократно е заявявал, че окупираните територии не са препятствие за приемането на Грузия в алианса.

За безпокойството на Цхинвали има още една причина – Европейският съд за правата на човека отклонява една след друга жалбите на жители на „Южна Осетия“, които жалби през тези 11 години са достигнали 3,5 хиляди. „Омбудсманът на Южна Осетия“ Инал Тасоев преценява озадачено перспективите на въпросните жалби, скривайки важни детайли – например това, че те се подават от името на граждани на Русия, макар че нито една международна организация не признава „Южна Осетия“ за независима от Грузия.

Второ, жонглирането с факти и съчиняването на истории се превръща в причина да се отказва разглеждане. Както в самото начало на войната през 2008 година, когато всички чиновници, като се започне от „президента“ Кокойта и се завърши с Путин, говореха за три хиляди загинали в Цхинвали, което в крайна сметка се оказа лъжа, а цифрите – пропаганден трик. Русия за пореден път се озова в ситуация, при която „сама си е забила ножа“, със своите лъжи и измислици.

В деня на годишнината от войната руските окупатори пак започнаха инженерни дейности за прокарване на „граница“ - сега жертва стана село Гугутианткари в Горийски район, което може да бъде разделено наполовина от бодлива тел, като много други села в зоната на конфликта. Кремъл отново изпитва търпението на Грузия – ще могат ли грузинците да реагират твърдо, или ще се съгласят с пълзящата окупация. Едно нещо едва ли е съмнително – Грузия и нейното население вече няма да се откажат от влизане в НАТО.

В комедията на Леонид Гайдай „Иван Василевич сменя професията си“ се споменава Кемска волост, земя, която принадлежала на Швеция, но Иван Грозний неизвестно защо я смятал за своя. В руската история има много подобни случаи, при които съвременни политици и придворни историци съчиняват свои варианти на събитията. Жителите на Петербург мълчат, че техният град се намира на територията на шведската крепост Ландскрон от 13 век и построената на нейно място през 17 век също шведска крепост Ниеншанц. В Кемска волост живеели коренни жители – карели, както в „Южна Осетия“ - етнически грузинци. Но Русия приспособява към своята политика всяка съчинена от нея история.