Уроци по атеизъм

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 6.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 7. Как да разговаряме с вярващите

Много важен въпрос – как изобщо да разговаряме с вярващите или с тези, които смятат себе си за вярващи.

По принцип, разбира се, такива разговори е по-добре да се избягват. Но ако все пак са ви провокирали да разговаряте, трябва да говорите много доброжелателно и ласкаво.

Помнете, че всички подобни теми за вярващите са прекалено сложни и болезнени, а освен това тези хора лесно преминават в състояние на силна истерия. Затова е по-добре да скриете кибрита, да махнете острите и тежки предмети и, повтарям, всячески да демонстрирате търпение, ласкавост и доброжелателност.

При това не си струва да се занимавате с глупави разговори за някакъв си бог – това е празна тема. Всеки вярващ, ако му предложат да докаже съществуването на бога, след три-четири минути започва да се чувства като идиот и точно тогава може да го обземе въпросният бяс. Това не трябва да се прави.

Най-добре е да се предложи на вярващия да докаже, че наистина е вярващ.

Работата е в това, че колекционирането на иконки или други картинки, на кръстчета, на малки сушени хлебчета, участието в елементарни представления с изяждането на плътта на бога или без това изяждане, туристическите екскурзии до определени места, съответната фразеология, съответните одежди – всичко това не доказва така наречената вяра. Това е само доказателство, че участваме в някаква ролева игра.

Но тяхната вяра изисква от тях – при това изисква твърде сурово – много лишения, силно себеотрицание. Затова винаги е необходимо да предлагаме на така наречения вярващ човек да докаже, че е вярващ именно в евангелския смисъл на тази дума.

Да изясни на кого от просяците е подарил жилище, на кого е дал коженото си палто, на кого от бедняците е приписал колата си, колко прокажени е целунал по устата, има ли намерение да отиде, да речем, в Судан или на брега на езерото Чад и да проповядва там християнството, както му е заповядано. Обикновено такива неща поставят вярващите в задънена улица.

Те, разбирате ли, се провъзгласяват за вярващи и като Магаренцето от известната книга за Мечо Пух започват да се цупят обидено и да казват: „Знаете ли, ние сме едни такива особени, пред нас не трябва да се споменава думата „балон“.

Но за да не се споменава пред вас, като пред Йори, думата „балон“, докажете, че също сте Йори! Докажете, че наистина сте особени – а то засега само го декларирате.

И ето тук, по правило, се появява интересен казус. На тях им е много трудно да докажат, че са наистина вярващи. Оставете ги насаме с тези мисли. И можете да бъдете уверени, че в тях ще покълнат непременно някои зърна на съмнението, зърна на схващането, че на този свят така наречената вяра не е чак толкова просто нещо, колкото се представя в синодалните списанийца.

След това можете да им предложите да коментират няколко факта на съвсем откровена лъжа. При което не заемайте никаква своя гледна точка. Дайте им възможност да се замислят.

В какво се състои откровената лъжа?

Преценете сами. Църквата казва, че проповядва вяра в някакъв бог, нали?

Добре, нека приемем гледната точка на църквата. Но става ясно, че тя не проповядва вяра в един бог, а вяра в един от боговете.

Наглостта на всичките попове, взети заедно, не стига, за да бъдат зачеркнати от историята на човечеството всички останали богове, които хората са познавали от времената на Шумер и Вавилон. Тези богове са около триста или четиристотин.

В такъв случай, ако може да се вярва в един от боговете – така наречения Исус, - защо вярата в Зевс, Озирис или Кетцалкоатл се обявява за абсурдна? С други думи казано, какво прави един бог по-добър и какво прави друг по-лош? Точно тук за вярващите също настъпва момент на определени съмнения и размишления.

След това, естествено, се появява въпросът за Русия, за руската самоидентификация и за връзката с православието. Тук също е желателно да им бъде дадена думата: как се е получило така, че именно тази идеологическа система е довела до пълния крах на държавата през 1917 година?

Напомнете им, че цялата духовност се е крепяла изключително на четиринадесет члена от Наказателния кодекс, на множество подзаконови актове, на страха от каторга, на страха от отнемане на имуществото и заточение в Сибир – с други думи, на доста много неприятни неща. И всичко това съвсем по времето, когато православието се е смятало за народна религия.

Помолете ги да коментират тезиса, че православието е вече продупчен билет и да се опитваш да използваш този билет втори път за пътуване с „трамвая на историята“ е най-малкото наивно.

Наистина, имаме исторически „медицински“ факт: крах на държавата, която в продължение на седемстотин години нямала нищо друго освен тази идеология. Съвсем нищо. И нищо друго не се допускало.

И колко в такъв случай члена от Наказателния кодекс са нужни: двадесет и осем, петдесет, шестдесет? Какви още наказателни мерки и средства са необходими, за да се осигури цялата тази духовност?

Ясно е, че православието може да се задържи само с помощта на щиковете. Без съответната помощ от държавната власт то се разпада веднага на множество малки секти и самото то се превръща в една от тези секти.

Ето това може и трябва да се предложи за коментар, след което пак ще оставим така наречени вярващи насаме със своите мисли.

Защото какво е атеизъм?

Атеизъм не са критики за това, че няма бог. Той не е даже издевателство над една или друга догматика, над риториката на вярващите. Съвсем не.

Атеизъм означава право на мисъл. Атеизмът е тържество на свободомислието, умение да се разсъждава критично и скептично, и да се преценява всичко преди всичко чрез самостоятелен анализ. Атеизмът предлага критическо осмисляне на всички написани или казани думи. Така казва великият лекар и философ Жулиен Офре дьо Ламетри, и великият просветител Пол Анри Холбах.

И към моите думи трябва да се отнасяте толкова критично, колкото и към някой стих от Библията.

Към всичко трябва да се отнасяте критично.

И щом този критицизъм, скептицизъм и умение и желание да се анализира се превърне в норма – боговете сами издъхват. Или емигрират там, където все още има място за тях. Някъде по бреговете на Чад или в Нова Гвинея.

.