СЛУЖБОМЕР

неделя, април 21, 2019

Нобелови лауреати – 1957 година

Албер Камю (Albert Camus)
7 ноември 1913 г. – 4 януари 1960 г.

Нобелова награда за литература, 1957 г.
(За неговото значимо литературно творчество, което с ясна искреност озарява проблемите на човешката съвест в наше време.)


Френският есеист, писател и драматург е роден в Мондови, Алжир, в семейството на селскостопанския работник Люсиен Камю, елзасец по произход, който загива при Марна по време на Първата световна война, когато Албер е на по-малко от година. Скоро след това майка му, Катрин Синтес, слабо грамотна жена от испански произход, получава удар, в резултат от който почти загубва говора си. Семейството на Камю се мести в Алжир, при бабата и дядото-инвалид, и за да изхрани всички, Катрин е принудена да започне работа като прислужничка. Въпреки необикновено тежкото си детство Албер не се затваря в себе си; той се възхищава на удивителната красота на северноафриканското крайбрежие, която не съответства на изпълнения с лишения живот на момчето. Детските впечатления оставят дълбока следа в душата на Камю – човека и твореца.
Силно влияние върху Камю оказва неговият учител Луи Жермен, който, виждайки способностите на своя ученик, го подкрепя всячески. С негова помощ Албер успява през да постъпи 1923 г. в лицей, където интересът към ученето се съчетава у младия човек със странно увлечение към спорта, особено бокса. Но през 1930 г. Камю заболява от туберкулоза, което го лишава завинаги от възможността да спортува. Въпреки болестта, на бъдещия писател му се налага да смени не малко професии, за да плаща обучението си във философския факултет на Алжирския университет. През 1934 г. Камю се жени за Симон Ийе, която се оказва морфинистка. Двамата живеят не повече от година заедно, а през 1939 г. се развеждат официално.
След като завършва дипломната си работа за Блажения Августин и за гръцкия философ Плотин, Камю получава през 1936 г. диплома за магистър по философия, но академичната кариера на младия учен е прекъсната от нов пристъп на туберкулоза, който принуждава Камю да се откаже от аспирантурата.
Като напуска университета, Камю предприема с лечебна цел пътешествие по френските Алпи и за първи път се озовава в Европа. Впечатленията му от пътешествията из Италия, Испания, Чехословакия и Франция са събрани в първата книга на писателя „Опаката и лицевата страна“ („L'envers et l'endroit „, 1937 г.), сборник с есета, в който има също така спомени за майка му, баба му и дядо му. През 1936 г. Камю започва да работи над първия си роман „Щастливата смърт“ („La Mort heureuse“), който излиза едва през 1971 г.
По това време Камю е смятан вече в Алжир за водещ писател и интелектуалец. Театралната си дейност (на актьор, драматург и режисьор) той съчетава през тези години с работа във вестник „Републикански Алжир“ („Alger Republicain“) като политически репортер, литературен наблюдател и редактор. Една година след излизането на втората му книга „Сватба“ („Noces“, 1938 г.) Камю се мести завинаги във Франция.
По време на немската окупация на Франция Камю участва активно в съпротивителното движение и сътрудничи на нелегалния вестник „Борба“ („Le Comat“), издаван в Париж. Наред с тази изпълнена със сериозни опасности дейност той работи над завършването на повестта „Чужденецът“ („L'Etranger“, 1942 г.), която започва още в Алжир и която му донася международна известност. Повестта е анализ на отчуждението, на безсмислеността на човешкото съществуване. Героят на повестта – Мерсо, комуто е съдено да се превърне в символ на екзистенциалния антигерой, отказва да следва условностите на буржоазния морал. За извършено „абсурдно“, лишено от всякакви мотиви, убийство Мерсо е осъден на смърт – героят на Камю умира, защото не споделя общоприетите норми на поведение. Сухият отвлечен стил на повествованието (който според някои критици сродява Камю с Хемингуей) подчертава още по-силно ужаса на случващото се.
След “Чужденецът“, който има огромен успех, следва философското есе „Митът за Сизиф“ („Le Mythe de Sisyphe“, 1942 г.), в което авторът сравнява абсурдността на човешкото битие с труда на митическия Сизиф, обречен да води постоянна борба срещу сили, с които не може да се справи. Отхвърляйки християнската идея за спасението и задгробния живот, която придава смисъл на „сизифовия труд“ на човека, Камю намира по парадоксален начин смисъл в самата борба. Спасението според него се състои във всекидневната работа, смисълът на живота е в дейността.
След края на войната Камю продължава да работи известно време във вестник „Борба“, който вече е официално ежедневно издание. Но политическите разногласия между десните и левите принуждават писателя, който се смята за независим радикал, да напусне през 1947 г. вестника. През същата година излиза третият роман на Камю, „Чумата“ („La Реste“) - история за епидемия в град Оран; в преносен смисъл обаче „“ е окупация на Франция, а – символ на смъртта и . На темата за универсалното зло е посветена и „Калигула“ („Caligula“, 1945 г.) – най-добрата, според единодушното мнение на критиците, пиеса на писателя. „Калигула“, в чиято основа лежи книгата на Светоний „За живота на дванадесетте цезари“, се смята за значителен жалон в историята на театъра на абсурда.
Като една от водещите фигури в следвоенната френска литература Камю поддържа по това време близки отношения с Жан Пол Сартр. Едновременно с това пътищата за преодоляване на абсурдността на битието у Сартр и Камю не съвпадат и в началото на 50-те години, в резултат от сериозни идеологически разминавания, Камю скъсва със Сартр и екзистенциализма, за чийто водач се смята Сартр. В „Бунтарят“ („L'Homme revolte“, 1951 г.) Камю разглежда теорията и практиката на протеста срещу властта в продължение на столетия, критикувайки диктаторските идеологии, сред които са комунизмът и прочее форми на тоталитаризъм, които посягат на свободата и следователно на достойнството на човека. Макар още през 1945 г. Камю да казва, че има „прекалено малко допирни точки с модерната днес философия на екзистенциализма, чиито изводи са неверни“, именно отрицанието на марксизма довежда до разрива на Камю с промарксистки настроения Сартр.
През 50-те години Камю продължава да пише есета, пиеси и проза. През 1956 г. издава ироничната повест „Падението“ („La Chute“), в която разкаялият се съдия Жан-Батист Кламанс признава своите престъпление срещу морала. Обръщайки се към темата за вината и разкаянието, Камю използва широко в „Падението“ християнската символика.
Когато получава Нобеловата награда, Камю е само на 44 години и, според думите му, е достигнал творческата си зрялост; писателят има обширни творчески планове, за което свидетелстват записките в бележниците му и спомените на неговите приятели. Но тези планове остават неосъществени: в началото на 1960 г. писателят загива при автомобилна катастрофа в Южна Франция.
Макар че творчеството на Камю предизвиква след смъртта му оживени спорове, много критици го смятат за една от най-значителните фигури на своето време. Той показва отчуждението и разочарованието на следвоенното поколение, но търси упорито изход от абсурдността на съвременното съществуване. Писателят е подложен на остра критика заради отказа си от марксизма и християнството, но въпреки това влиянието му върху съвременната литература не подлежи на съмнение. В некролога, напечатан в италианския вестник „Вечерен куриер“ („Corriere della sera“), италианският поет Еудженио Монтале пише, че „нихилизмът на Камю не изключва надеждата, не освобождава човека от решението на сложния проблем: как да се живее и как да се умре достойно“.
Според мнението на американската изследователка Сюзан Зонтаг „прозата на Камю е посветена не толкова на неговите герои, колкото на проблемите за вината и невинността, за отговорността и нихилистичното безразличие“. Приемайки, че творчеството на Камю „не се отличава нито с високо изкуство, нито с дълбочина на мисълта“, Зонтаг заявява, че „неговите произведения се характеризират с красота от съвсем друг вид, с нравствена красота“. Английският критик А. Алварес е на същото мнение, наричайки Камю „моралист, успял да издигне етичните проблеми до философски“.

Източник: http://n-t.ru/nl/lt/camus.htm
Превод от руски: Павел Б. Николов

НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:


Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.