Джулиан Асанж и Четвъртият американски райх

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Сега десните ще мачкат Асанж, защото е левичар, а левите ще искат от него признания за посредничество между Тръмп и Русия.

Бедни, бедни Асанж! Ето какво означава да се озовеш не на това място и не по това време!

Представете си, че Асанж беше предаден на САЩ преди девет години, когато в Белия дом се разполагаше Барак Обама, за сървърите на DNC не беше чувал никой, а Асанж беше световен герой на левичарите, които, както винаги, смятат, че държавата не трябва да подслушва разговорите на терористите, защото нарушава техните граждански права, а вместо това трябва да се грижи за своите граждани безплатно и да им трие сополите.

Съдът над Асанж би се превърнал в обвинителен процес срещу кървавия американски тоталитаризъм; CNN и MSNBC щяха да предават непрекъснато, превръщайки Асанж в един нов Че Гевара, хвърлил безстрашно предизвикателство срещу Молох и Левиатан, съдебните заседатели щяха да го оправдаят в съдебната зала, хитрите адвокати щяха да одерат Министерството на правосъдието с половин милиард долара компенсации, президентът Обама щеше да даде с широк жест на жертвата на Молох американско гражданство и Асанж щеше да бъде внесен победно на ръце в Конгреса, където би продължил борбата заедно със своите съмишленици Александрия Окасио-Кортес и Рашида Тлайб.

Вместо това борецът срещу Молох седя доброволно седем години в еквадорското посолство, довеждайки, според слуховете, персонала до отчаяние със своето нежелание да се мие. През тези седем години той беше чест гост на RT и дезинформационен рупор, чрез който руските специални служби огласяваха документи от хакнатия сървър на DNC.

Той стана токсичен. Превърна се в един от главните антигерои на сагата за намесата на руснаците в изборите.

Сега републиканците, съдиите, съдебните заседатели, демократите, CNN и MSNBC ще му го върнат тъпкано. Той ще стане единственият руски агент, до когото може да стигне американското правосъдие, ще излежи максимум един тридесетак и, когато излезе от затвора, няма да получи нищо: нито международни правозащитни награди (през 2011 година той получи три такива, а през 2012 – четири), нито статут на посланик на добра воля, нито струващи милиони холивудски договори за историята на живота му – ни-що. Нула.

Но да вървим по ред.

Както вече казах (на друго място – бел. П. Н.) – главната мисия в живота на Джулиан Асанж е кибервъстанието. Той е борец срещу потисничеството и тоталитаризма. Квинтесенцията на този тоталитаризъм съвсем не са диктаторските режими, гъмжащи в страните от третия свят, не са религиозните фанатици, не са терористите, а Съединените американски щати.

По-лоша страна на този свят няма. Затова в просветения цифров свят хакерът Асанж се бореше с американския тоталитаризъм с помощта на цифровата революция. Той даже публикува специален манифест по този повод. В него съобщи, че целта му е да дезорганизира комуникационните канали на противника и да предизвика информационен колапс в американската система.

Да направи така, че частите на системата да изгубят връзка помежду си и всичко да рухне.

Именно с цел Асанж основа WikiLeaks, където всеки можеше да изпраща анонимна информация за страшните държавни тайни на американския тоталитаризъм. WikiLeaks влачеше доста скромно съществуване (софтът му не беше нещо особено, копиран от Wikipedia), докато духовният съмишленик на Асанж сержант Брадли Манинг не му изпрати от Ирак цялото съдържание на своя комп, а именно – видеозапис от багдадското прочистване на 12 юли 2997 година, 251 хиляди дипломатически телеграми и почти 500 хиляди вътрешни рапорта на войските, воюващи в Ирак и Афганистан.

Брадли Манинг, който влезе в затвора за издаване на държавна тайна, поиска от американското правителство да му плати операция за смяна на пола, постигна своето и стана Челси Манинг.

Челси Манинг, 2017 г.

Не ме разбирайте криво – аз се отнасям с уважение към това, че Брадли Манинг е поискал да стане Челси Манинг. Не мога да разбера друго: защо човек, който искрено смята, че държавата не трябва да има нито армия, нито специални служби, смята толкова искрено, че държавата е длъжна да му плати операцията за смяна на пола.

Грандиозният план на Асанж за събаряне на американския тоталитаризъм чрез публикуване на дипломатически телеграми рухна, преди всичко защото в телеграмите не се намери никакъв компромат за САЩ.

Точно обратното: оказа се, че американската политика вътре е същата като вън. За други страни това не можеше да се каже. Стана ясно например, че Саудитска Арабия порицава публично намесата на проклетите неверници във вътрешните работи на правоверните мюсюлмани, но на тих глас подстрекава американците да нанесат удар срещу Иран. А САЩ - каквото говорят тайно, това правят.

Същото се отнасяше и за военните рапорти. От тях стана ясно например, че афганските съюзници на САЩ крадат американските пари безбожно, а бедните американци не споменават това публично, за да не бъдат обвинени в колониализъм и прочее. Но по отношение на самите американски войски никакъв особен компромис не беше открит.

Либералната преса, наистина, изстиска от тях всичко, което можа, и Guardian даже публикува дивна статия, в която съобщи любезно, че е преброил за читателите си колко души през годините на война в Ирак са загинали от мини и колко от куршуми. „Гардиан“ съобщи, че от 109 хиляди фиксирани в рапортите смъртни случаи 66 хиляди са от страна на гражданското население на Ирак. Само едно „Гардиан“ забрави да напомни и да преброи, а именно: че в абсолютното си мнозинство гражданското население е убито от иракските терористи. От изчисленията на „Гардиан“ можем да си помислим, че когато самоубиец се взриви по време на сватба и резултатът е 200 трупа, това също е дело на кървавия американски Молох.

Единствената сериозна последица от публикациите на WikiLeaks беше тази, че терористите в Ирак и Афганистан получиха възможност да разкриват и убиват хората, които сътрудничат на американците.

Колко трупове и сълзи лежат на съвестта на Асанж и Манинг, е трудно да се каже.

Така или иначе, цялата слава на WikiLeaks, целият негов coup е Манинг, който наистина рискува не на шега, беше заловен, изобличен и получи 35 години затвор.

Тук би трябвало Асанж да надигне глас в негова защита, да подчертае, че целият успех на WikiLeaks е Манинг, да го постави на първа линия.

Нищо подобно: Манинг беше вече в затвора, а Асанж продължаваше да получава международни награди, подчертавайки навсякъде, че WikiLeaks е той.

През 2009 година по време на полет Асанж даде три лаптопа от четирите, които носеше, за багаж и подаде жалба срещу американското военно разузнаване, когато лаптопите изчезнаха. Този човек беше толкова инфантилен, та не му дойде на ум, че борец срещу американския тоталитаризъм, чиито публикации заплашват живота на хора, сътрудничещи на американците в Ирак и Афганистан, не би трябвало да си дава лаптопите за багаж: може да си ги вземе и със себе си.

През август 2010 година Асанж отиде в Стокхолм по покана на една от водещите шведски леви маргиналки, заслужилата боркиня за правата на животните, палестинците и жените – Ана Ардин. Фрекен Ардин беше по-напредничава особа от Асанж. Ако Асанж се бореше само срещу американския тоталитаризъм, фрекен Ардин се бореше срещу цели три милиарда човешки самци, които са организирали заговор срещу три милиарда човешки самки, и публикуваше в своя блог дълги инструкции за отмъстителните „седем стъпки“ по отношение на самците.

По-късно привържениците на Асанж разказваха словоохотливо историята как уж фрекен Ардин обвинила един от своите студенти в тормоз заради това, че по време на лекции не гледал нея, а записките си – според Ардан това било проява на „техника за потискане“.

По време на своето пътуване Асанж си прекарал весело: отначало онождал без презерватив фрекен Ардин, в чието жилище се настанил, а след това и нейната приятелка София Вилен. Двете били първоначално в екстаз и пишели по този повод възторжени есемеси, но след това съпоставили нещата и решили, че са ги изнасилили. Защо Асанж, който умее да си служи с компютър, не е отишъл на блога на фрекен Ардин и не е съобразил от каква порода е неговата партньорка, трудно можем да кажем.

Заявлението на шведките разцепи прогресивното човечество на два лагера. Една група правоверни леви заклейми техните действия като „примамлив капан“, заложен ловко от американския Молох. Друга, напротив, откри, че Асанж, видите ли, също е носител на whitemale priviledge и rapeculture!

Бившият президент на Еквадор Рафаэл Кореа и сегашният президент Ленин Морено.

Асанж се скри в посолството на Еквадор, чийто президент Рафаел Кореа също като него се бореше срещу американския тоталитаризъм. Оръдия в борбата на Рафаел Кореа бяха задушаването на пресата, фалшифицирането на изборите, чудовищната корупция и отвличането на политически противници.

На следващата година друг знатен борец срещу американския тоталитаризъм, Едуард Сноудън, получи политическо убежище в Москва.

По някаква причина тези двама възторжени киберлевичари, готови винаги да видят сламката в окото на САЩ, се озоваха на издръжката на авторитарни режими и нито веднъж не видяха гредата в техните очи.

Образът на Асанж помръкна значително – особено когато започна да се появява по RT, а на WikiLeaks беше открита хакната от руснаците кореспонденция от сървъра на DNC.

Асанж все още имаше шанс: през септември 2016 година той заяви, че ще се предаде на САЩ, ако президентът Обама помилва Челси Манинг. Обама веднага я помилва, но Асанж помаха с ръка и загърби обещанието си.

В същото време президентът Рафаел Кореа в Салвадор се отказа да поеме властта за четвърти път и постави на своето място президент с красноречивото име Ленин Морено. Но въпреки името си, Ленин залитна надясно, започна да води разумна политика и изрита Асанж от посолството. Дотогава Асанж вече беше омръзнал на сътрудниците на еквадорското посолство повече от всичко на света с фантастичния куп боклуци в стаята си, със своята депресия, с навика си да изключва камерите за наблюдение и да прониква в кореспонденцията на дипломатите.

Както лесно се вижда от тази история, Джулиан Асанж е преди всичко страхливец.

Образът, под който се представя – образ на борец срещу най-ужасния тоталитаризъм на планетата, - не съответства изобщо на реалния Асанж: на разглезения и инфантилен левичар, който не намери сили в себе си да се предаде с триумф на американските власти тогава, когато не го заплашваше практически нищо, но му беше гарантирана световна слава. Вместо това той седя доброволно седем години в еквадорското посолство.

И ето какъв извод можем да си направим от тази история: при всяка параноя краищата се събират. Ако заявяваш, че си борец срещу Четвъртия американски райх, рано или късно ще станеш марионетка на други борци срещу този Райх – като Еквадор, Иран, Судан или Русия. Именно това се случи с Асанж.

И тъй като руската намеса в американските избори, чийто инструмент беше, стана водещ фактор в американската политика, Асанж вече не може да чака пощада от никого. Десните ще го мачкат, защото е ляв, а левите ще искат да си признае, че е бил посредник между Тръмп и Русия.