Нобелови лауреати – 1957 година

Даниел Бове (Daniel Bovet)

23 март 1907 г. – 8 април 1992 г.

Нобелова награда за физиология или медицина, 1957 г.

(За откритията му, засягащи синтетичните съединения, блокиращи действието на някои вещества в организма, по-специално за откриването на тяхното въздействие върху съдовата система и мускулите.)

Швейцарско-италианският фармаколог Даниел Бове е роден в Ньошател. Негови родители са Пиер Бове, професор в Женевския университет, и Еми Бове (Бабю). Освен Даниел семейството има още три дъщери. По-късно Бьове пише: „Ние, децата, бяхме за баща ни опитни зайчета, върху които той проверяваше своите теории за обучението, и това беше просто чудесно“. Пиер и Еми Бове подтикват своите деца да правят различни опити, сред които отглеждането на плесени в буркани и на гъби в мазето. Като получава под ръководството на баща си училищно образование, Бове постъпва в Женевския университет, за да учи зоология и сравнителна анатомия. През 1927 г. той е удостоен с магистърска степен, а след две години работа като асистент по физиология в медицинския факултет получава и степента доктор на науките.

Като приема предложението да работи в института „Пастьор“ в Париж, Бове става асистент на Ернест Форно, ръководител на лабораторията по химиотерапия. Форно оказва много силно влияние върху по-нататъшната дейност на Бове. През 1935 г., когато все още работи в института „Пастьор“, Бове научава за резултатите от изследванията на немския биохимик Герхард Домаг, който открива, че червено-оранжевото багрилно вещество на сулфанилдиаминобензена убива стрептококите - болестотворни микроорганизми, предизвикващи много заболявания. Въпреки че големите молекули на багрилното вещество се оказват ефективни при инжектиране в човешкия организъм, Бове не може да постигне същия ефект в лабораторни култури. От това той прави извода, че може би ефектът на въздействие се крие в участък от молекулата, освобождаващ се при деленето ѝ в организма. Бове, заедно с А. Щауб, започва работа за определяне на този специфичен участък и след няколко месеца напрегната работа успява да изолира сулфаниламида, който убива стрептококите както в организма, така и в културите. Това довежда до създаването на първия „вълшебен куршум“ – вещество, действащо непосредствено върху възбудителя на заболяването. По-нататък Бове синтезира множество производни на сулфаниламида, опитвайки се да получи вещество, в което силното противобактериално въздействие да се съчетава със слабоизразени странични ефекти. Оказва се, че най-ефективните в това отношение производни включват сложна въглеродна групировка, заместваща в сулфаниламидната молекула водородните атоми. Бове създава цяла група сулфаниламидни препарати.

През 1939 г. Бове, след като сменя Форно на поста ръководител на лабораторията по химиотерапия, започва да изследва патологичните възпаления, предизвиквани от хистамина – биологически активно вещество, срещащо се нормално във всички тъкани на организма. Когато един или друг дразнител (например цветен прашец или ужилване на пчела) предизвика местно хиперпроизводство на хистамин, се появява възпалителен оток, който може да се окаже по-вреден за организма от самия дразнител. Бове проявява интерес към факта, че хистаминът, за разлика от някои хормони на организма, които проучва, няма естествени антагонисти. В същото време той знае, че хистаминът е близък по своята структура до адреналина и ацетилхолина, които имат антагонисти. Бове знае и това, че хистаминът може да оказва токсично въздействие освен в случаите, когато се всмуква от червата. От тези данни той прави извода, че – както в случая със сулфонамида, само някой участък от молекулата на хистамина е активен и тази активност при нормално състояние се потиска. Следователно задачата се състои в това да се намери вещество, способно да блокира надеждно ефекта на свободния хистамин. Бове започва с проучването на две групи вещества – симпатолитиците и холинолитиците, блокиращи съответно въздействието на адреналина и ацетилхолина. След една година той синтезира първото антихистаминно съединение – тимоксидиетиламина. Оказва се обаче, че това вещество е прекалено токсично за клинично приложение, поради което от 1937 до 1941 година Бове прави повече от три хиляди опита, с които се опитва да намери по-малко токсично съединение. Именно тогава той открива структурните закономерности на повечето антихистаминни вещества, които се използват днес.

През 1947 г. Бове се мести в Рим и заема длъжността ръководител на лабораторията по химиотерапия в държавния Висш здравен институт. Заминаването му за Рим е свързано не само с това, че съпругата му Филомена Нити, с която се венчава през 1939 г., е италианка, но и с по-добрите условия за научна работа отколкото в института „Пастьор“. Съпрузите имат един син, свързват ги не само семейните интереси, но и съвместната им работа. През 1947 г. Бове става италиански гражданин.

В Здравния институт Бове започва да се интересува от релаксиращото (разслабващото мускулите) въздействие на курарето – силно токсичен алкалоид, екстрахиран от сока на различни тропически растения и използван като отрова, с която южноамериканските индианци мажат върховете на стрелите си. За да се запознае лично с веществото, Бове прекарва известно време сред индианците в Бразилия. Курарето блокира нервномускулните съединения и затова се използва при спиране на спазмите от тетанус, при лекуването на мускулна спастичност и при обща анестезия. До използването на курарето за неутрализирането на мускулните спазми при хирургическите операции се прилагат големи дози наркоза, а това е опасно за болния.

Десет години преди Бове да започне изследването на курарето, активното му начало в растителните екстракти е изолирано от Харолд Кинг, а в химически чист вид е получено от Томас Кулън и един от неговите асистенти. Тъй като ефектите от курарето са слабо предсказуеми, Бове решава да намери негов синтетичен аналог, който да е повече „управляем“ от естественото вещество и в същото време да запазва свойствата му. Тази цел е постигната през 1946 г., когато Бове синтезира галамина. През следващите осем години, като търси още по-прости синтетични аналози на курарето, той създава повече от четиристотин съединения, сред които и широко използвания препарат сукцинилхолин.

През 60-те години Бове започва да се занимава активно с проблемите на взаимодействието между химическите вещества и мозъка, предполагайки, че „ключът за разгадаването на психическите заболявания лежи в областта на химията“. През 1964 г. той става професор по фармакология в университета „Сасари“, а от 1969 до 1975 г. е директор на лабораторията по психобиология и психофармакология към Националния изследователски съвет в Рим. От 1971 г. е професор по психобиология в Римския университет.

Освен с Нобелова награда Бове е удостоен с наградата Мартин Демуре на Френската академия на науките (1936 г.), с Наградата на генерал Муто на Италианската академия на науките (1941 г.), с наградата Буржи на Бернския университет (1949 г.) и със златния медал Адингъм на университета в Лийдс (1952 г.). Той е награден с френския Орден на Почетния легион (1946 г.) и с Почетния орден на Италианската република (1959 г.). Член е на научни дружества на много страни, сред които Френското химическо дружество, Италианската национална академия на науките, Американската академия на науките и изкуствата и Лондонското кралско дружество.

Превод от руски: Павел Б. Николов