четвъртък, декември 31, 2020

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА / „ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА

„ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА

Всичко това е много интересно – ще кажете вие – и „Евангелието от Тома“ е прелестен образец на късните гностични канони, в които истинските изречения на Исус са смесени с изречения на други „Христосовци“. Но какво общо имат с това историческият Исус и ранното християнство?

За да отговорим на този въпрос, да разгледаме още една група изречения в „Евангелието от Тома“, които съвсем точно водят началото си от най-ранната община на последователите на Исус, но едновременно с това не са се запазили в каноничните Евангелия.

Единствената канонична книга, която разказва за съдбата на Исусовите ученици след неговата екзекуция, е книгата „Деяния на апостолите“. Там се съобщава, че скоро след екзекуцията на Исус, в деня на Петдесетницата, върху всички апостоли се спуснал от небето Светият дух във вид на огнени езици (Деяния, 2:1–4). Така, ако се вярва на „Деянията на апостолите“, веднага след смъртта на Исус в църквата се възобновило колективното самоуправление. Всички апостоли били равни и всички били еднакво изпълнени със Светия дух.

Но „Евангелието от Тома“ смята, че положението е било съвсем различно. Ако му се вярва, след смъртта на Исус в общината нямало никаква демокрация. Абсолютна власт над нея получил Яков Праведника, физическият брат на Исус.

„Учениците казаха на Исус: Знаем, че ще ни напуснеш. Кой тогава ще ни бъде водач? Исус им отвърна: Където и да сте, ще отидете при Яков Праведника, за когото бяха създадени Небето и Земята“ (Тома, 12).

Това изречение може да се стори на читателя на Новия завет много страшно. Защото единственото, което знаем от Новия завет за роднините на Исус, е това, че не са го разбирали. Там даже се казва, че когато тези роднини чули, че Исус върши чудеса, се опитали да го заловят. Те решили, че се е побъркал! (Марк, 3:21). Това, съгласете се, е много лоша препоръка. Роднина, който се опитва да изпрати пророк в лудницата, едва ли е достоен да бъде негов приемник.

Ето защо, за да се разбере своеобразието на това изречение и цялата огромна история, която се крие зад него, сме принудени да направим едно доста сериозно отстъпление. Тази история е разказана пълно в книгата „Исус. Историческо разследване“, а тук ще се ограничим с краткия ѝ преразказ за тези, които не са чели първата книга, или са я чели, но не са я запомнили добре: в наше време не може да се запомни всичко.

Неосведомеността на повечето съвременни християни за ролята, която играел в движението на Исус неговият физически брат Яков Праведника, не е случайна. Можем без преувеличение да кажем, че текстовете, влезли в Новия завет, преследвали една цел: да махнат Яков, брата на Исус, от историята на християнството така, както Краткият курс по история на ВКП(б) на Йосиф Сталин преследвал целта да махне Троцкий от историята на Октомврийската революция.

Църквата даже обявила, че Исус е роден от девственица. Съгласете се, че това заявление решавало въпроса с Яков Праведника веднъж завинаги. Яков не e брат на Исус. Те даже не са роднини! Това било изящно теологично решение, гъсто забъркано в казана с перипетии на междуфракционната християнска борба.

Въпреки това Яков, братът на Исус, се запазил в други текстове: по-специално в текстовете на историка Хегезип, цитиран от Евсевий Кесарийски, Епифаний от Саламис и блаженият Йероним.

Според тези текстова Яков Праведника, братът на Исус, ръководел Ерусалимската църква в продължение на тридесет години. Той не пиел вино, не ядял месо, носел само ленена одежда (иначе казано – жреческа одежда) и претендирал за статута първосвещеник на юдеите.

Само от факта, че Яков претендирал за статута на първосвещеник, става ясно, че е спазвал строго юдейския закон. Нещо повече, прозвището му Праведник, било абсолютно знаково. Цадок, иначе казано – Праведник, наричали според Йосиф Флавий основателя на страшната „четвърта секта“ на зилотите и сикариите, виновниците за Юдейската война [1].

А думата праведници (цадиким) е едно от самоназванията както на кумранската община, така и на ранните християни. Още едно тяхно важно общо самоназвание било светци.

За Яков Праведника знае и Йосиф Флавий. В „Юдейските древности“ той съобщава, че Яков Праведника, „брат на Исус, наречен Христос“, бил екзекутиран по настояване на първосвещеника Анания около 62 г., иначе казано – тридесет и няколко години след екзекуцията на Исус и четири години преди началото на Юдейската война.

Йосиф Флавий казва, че с тази своя постъпка Анания така изплашил „най-добрите и най-усърдни законодатели, намиращи се в града“, че те побързали да се отрекат от него. Веднага след екзекуцията на Яков се надигнала нова терористична вълна от страна на сикариите, първа жертва на които станал синът на първосвещеника Анания – сикариите го отвлекли.

Сведенията, които съобщава Йосиф Флавий за Яков Праведника, се съгласуват извънредно зле със създадената по времето на Просвещението теория за „малкия ручей“. От тях следва, че Яков Праведника е бил важна част от теологично-политическия ландшаф в Ерусалим. Екзекуцията му предизвикала паника сред елита и оживление сред сикариите. Тези сведения сочат също така, че Яков Праведника е спазвал юдейския закон и е нямал понятие, че брат му е идвал да го отмени.

Читателят, разбира се, може да се усъмни: а ако тези сведения не принадлежат на Флавий? Може би християните са вписали нещо в този разказ? Отговорът е следният: те са премахнали нещо от него. Премахнали са изречението, което непредпазливо цитират няколко ортодокси, включително Ориген и Евсевий Кесарийски. Това изречение гласяло, че Юдейската война е избухнала като възмездие за смъртта на Яков Праведника.

Както е известно, Юдейската война била започната от зилотите. И единственият, за чиято смърт биха могли да отмъщават, е техният вожд. Изречението, свързващо Яков Праведника с Юдейската война, е напълно несъвместимо с историята за никому неизвестния проповедник на любовта и мира на име Христос, чиято смърт преминала незабележимо за неговите съвременници.

Още една причина, поради която човекът, оглавявал в продължение на тридесет години последователите на Исус, бил премахнат от Новия завет, е острият му конфликт с друг известен раннохристиянски персонаж, който, за разлика от Яков Праведника, е вероятно добре познат на читателя. Този човек останал в историята, и още как! Просветената библеистика от XIX в. го наричала „втори основател на християнството“. Това не е някой друг, а апостол Павел.

По ирония на съдбата именно Павел, чиито оригинални писма са най-ранната по време част от Новия завет, е единственият човек, който назовава по име Яков, брата на Исус. Прави го в „Посланието до галатяните“.

В този текст, написан, ще отбележим, още докато Яков е жив, Павел казва, че когато бил в Ерусалим, се видял там само с двама души: с апостол Петър и с „Яков, брата Господен“ (Галатяни, 1:19).

Тази среща едва ли е била приятна. Въпросът е в това, че малко по-нататък в същото послание апостол Павел съобщава, че между него и Петър в Антиохия се случило разногласие по въпроса за необходимостта да се спазва юдейския закон - иначе казано, необходими ли са съботата, обрязването и кашрута – и главен двигател на тава разногласие бил именно Яков.

„А когато Кифа (Петър на арамейски – бел. П. Н.) дойде в Антиохия, аз му се възпротивих в очи, защото беше се провинил. Понеже, преди да дойат някои от Яков, той ядеше заедно с езичниците; а когато дойдоха, оттегли се и странеше от тях, защото се боеше от обрязаните“ (Галатяни, 2: 11–12).

Картината, която се изправя пред нас, е напълно нагледна. Яков, братът Господен, несменяем ръководител на общината в продължение на тридесет години, и апостол Петър, ученик на живия Исус, който малко или много е чувал възгледите на Исус от устата му, смятали, че праведниците и светците, трябва да спазват юдейския закон. А апостол Павел – иначе казано, човекът, който никога не е виждал Исус на живо, - твърдял, че Исус е дошъл да отмени закона. Като доказателство той използва своя разговор с Исус на третото небе.

Това е все едно сред последователите на Карл Маркс да се появи човек, който проповядва любов към капиталистите, а като доказателство да не се позовава на „Капиталът“ на Маркс, а на посмъртните си срещи с него в своите видения.

Можем да си представим, че автентичните марксисти няма да бъдат доволни. Нещо повече, те биха могли да заподозрат нашия иноватор, че внася съзнателно разкол в редиците на движението и че се финансира от буржоазните власти. Те вероятно биха отлъчили подобен човек от редиците на движението и не е изключено да направят опит за ликвидирането му.

И наистина, „Деянията на апостолите“ твърдят, че апостол Павел е преследван почти навсякъде, където отиде. Като не е преследван от властите. Преследвали го евреите. Тези евреи в гръцкия оригинал на „Деянията“ не се наричат просто евреи, а ревнители или зилоти. А именно зилоти Йосиф Флавий нарича фанатиците, които започват Юдейската война.

„Деянията“ съобщават, че именно изпълнените с ревност (ζῆλος) юдеи изгонили Павел от Антиохия Писидия (Деяния, 13:45). Ревността им пламтяла толкова горещо, че не ги домързяло да изминат след Павел сто и петдесет километра до град Листра, да го настигнат, да го пребият с камъни и да го извлекат извън града, като го мислели за мъртъв (Деяния, 14:19). Тесалоникийските юдеи възревнували ( ζηλόω) срещу Павел и едва не превзели с щурм дома, в който се криел (Деяния, 17:5).

Но най-голямата неприятност се случила с Павел в Ерусалим. Там подсторената от някого тълпа едва не го линчувала на входа на Храма, крещейки, че е осквернил святото място; а след това, когато римските войски отървали Павел от разгорещената тълпа, някакви мрачни юдейски терористи дали клетва „да не ядат и да не пият“, докато не убият Павел по време на съдебното заседание, така че римският хилядник, който спасил живота на Павел, трябвало да вземе извънредни мерки. Той събрал конвой от двеста пехотинци, седемстотин конници и двеста стрелци и го изпратил под тази нечувана охрана за Кесария при прокуратора Феликс.

Кой е насъскал хората край храма и кой е ръководел фанатиците, дали клетва „да не ядат и да не пият“ – фанатици, които трудно можем да си представим като представители на официалната власт?

За личността на този човек можем да се досетим от това, че, според „Деянията“, Павел, едва-що пристигнал в Ерусалим, отишъл да се поклони на някой си Яков (авторът на „Деянията“ не посочва статута му). Този Яков смъмрил Павел за това, че не спазва Тората, посочил другите вярващи в Исус и казал:

„Виждаш ли, братко, колко хиляди повярвали юдеи има, и всички те са зилоти ( ζηλωτής)“ (Деяния, 21: 20).

Не е трудно да заподозрем, че евреите, преследващи Павел по всички градове на Римската империя, не са били просто евреи, а именно зилоти и че техен ръководител е бил същият Яков Праведника, отмъщението за чиято смърт станало причина за Юдейската война.

Идеите на последователите на Яков и идеите на последователите на Павел били пряко противоположни. Яков смятал, че брат му е дошъл, за да изпълни Закона. Той дошъл, за да смаже езичниците с желязна пета и да даде на избрани хора от евреите господство над целия свят.

Павел учел, че Исус е дошъл да отмени закона. Той учел, че Исус е дошъл да спаси езичниците, а не да ги унищожи.

Отхвърлянето на Павел от автентичните последователи на Исус било толкова силно, че немският протестантски библеист Кристиан Фердинанс Баур, основател на Тюбингенската школа, изказва още през XIX век хипотезата, че Павел е стигнал до нас в два вида, в две аломорфни модификации.

В християнската традиция той е известен като апостол Павел, апостол на езичниците, а в друга традиция, водеща към споменатите „зилоти“ - като ужасния гоес (което ще рече магьосник, шарлатанин) и подъл богоотстъпник Симон Влъхвата.

Един от ярките документи, представящи втората традиция, е групата текстове под названието „Псевдоклиментини“. „Псевдоклиментините“ разказват за организацията на ранната църква съвсем друга история от тази, която разказват „Деянията на апостолите“. Те не знаят за никакво колективно ръководство и за Светия дух, слязъл върху всички апостоли.

Вместо това „Псивдоклиментините“ твърдят, че никой нямал право да проповядва Исус, без да притежава за това писмо от Яков Праведника, единствения законен ръководител на цялата община. Симон Влъхвата/Павел, разбира се, нямал такъв документ.

Нещо повече, „Псевдоклиментините“ твърдят още едно важно нещо.

Каноничните „Деяния на апостолите“ започват своя разказ за кариерата на апостол Павел с безредици, станали на стъпалата на Ерусалимския храм. Според „Деянията“ по време на тези безредици Павел участвал в убиването с камъни на християнския мъченик Стефан, което в превод от гръцки език означава „Венец“.

„Псевдоклиментините“ разказват също за голямо сбиване между две сектантски фракции, станало на стълбите на храма. Ръководител на едната фракция бил Симон Влъхвата. Но той нападнал не някакъв „Венец“, а Яков Праведника, който претендирал, ще напомним, за венеца на юдейския Първосвещеник (според версията на светците и праведниците). По време на този теологично-криминален скандал Симон Влъхвата блъснал Яков по стълбите на храма, като му чупил крака, и след това Яков бил принуден да избяга в Дамаск, където Павел го последвал.

Този малък епизод говори за взаимоотношенията на Яков Праведника и апостол Павел много повече от сто богословски разсъждения. Симон/Павел нападнал Яков, брата на Исус, пред входа на храма, блъснал го по стълбите и му счупил крака!

Вождовете на тоталитарни секти прощават рядко подобни неща и ако е истинска, тази история представя действията на зилотите, преследващи Павел по всички градове на империята, в съвсем друга светлина.

Не теологията на Павел била причина за конфликта между него и зилотите. А личният конфликт между Павел и лидера на зилотите бил причина за теологичните иновации на Павел!

Както и да е, но Яков Праведника – аскетът, фанатикът, зилотът, първосвещеникът на юдеите, според версията на зилотите, абсолютният ръководител на сектата от последователи на Исус в продължение на тридесет години, човекът, чиято смърт хвърлила в паника „най-усърдните и най-добрите законодатели“ и довела до Юдейската война – бил изхвърлен от Новия завет.

Но в „Евангелието от Тома“ се запазил!

„Учениците казаха на Исус: Знаем, че ще ни напуснеш. Кой тогава ще ни бъде водач? Исус им отвърна: Където и да сте, ще отидете при Яков Праведника, за когото бяха създадени Небето и Земята“ (Тома, 12).

Ще се съгласим, само това изречение вече показва, че първоизточникът на нашето Евангелие води към текстове, които нямат паралели в гръцкия Нов завет, но представят автентичната арамейска традиция.

А ето още едно любопитно нещо, което Исус с голяма вероятност е казал или поне му се приписва отдавна. То се съдържа в стих 72. Там се казва:

„Един [човек] му каза: Кажи на моите братя да разделят с мен бащиния ми имот. Той му отвърна: Но човече, кой ме е направил вещ в делбата? Обърна се към своите ученици и им каза: Аз нищо не разделям, нали?“ (Тома, 72).

Колизията, описана тук, е напълно разбираема. Трябва да напомним, че ранната християнска община практикувала общност на имуществото. Тя също така избягвала парите – до такава степен, че даже в каноничните Евангелия Исус никога не взема пари.

И ето, представете си, че към човек, който проповядва общност на имуществото и всичките преимущества на комунизма, изведнъж, като към съдия, се обръща някакъв нещастен наследник с молба – не, не да постъпи в общината, не да даде имуществото си за общото дело, а с молба за съдействие при получаване на дял от наследство! Реакцията на Исус е мълниеносна. Той не е дошъл да дели, а да обобществява! „Аз нищо не разделям, нали?“ Защо обаче можем да твърдим, че този отговор е даден от Исус, или, по-точно, че този отговор му се приписва от доста отдавна?

Много просто. Защото имаме съответно изявление в „Евангелието от Лука“. И то, както лесно можем да се убедим, не е правилно.

„И някой от множеството Му каза: Учителю, кажи на брат ми да раздели с мен наследството. А Той му каза: Човече, кой Ме е поставил да съдя или деля между вас?“ (Лука, 12: 13–14).

У Лука смисълът на изречението се е изопачил или се е изгубил при превода. Нещо повече, това изказване вече е направо безсмислено. Как така: „кой Ме е поставил да съдя“.

Цялата християнска доктрина се гради точно на това, че Исус е Съдия и че именно той ще ръководи Страшния съд, награждавайки мъчениците с венци и тронове и хвърляйки грешниците в геената огнена. Като имаме предвид тази – главна, основна, многократно заявена – функция на Исус, отказът му да отсъди по въпроса за наследството изглежда съвсем неразбираем.

Напротив, изречението в стих 72 бие точно в целта. Това е изречение на лидер на комунистическа община, който не е дошъл да дели в полза на частни лица, а да да обобществява в името на бога.

Нещо повече, ние имаме още един арамейски текст, преведен на арабски и в този си вид достигнал до нас в състава на арабски манускрипт от Х в. В този арамейски текст Исус казва:

„Някой му каза: Господи, кажи на брат ми да подели (с мене) имуществото на баща ни. Той му каза: Кой ме е поставил да ви деля?“ [2]

Иначе казано, виждаме, че стих 72 в „Евангелието от Тома“ отново съдържа неизопачена арамейска традиция, различаваща се от каноничната, и именно традицията на Тома в дадения случай трябва да признаем за автентична [3].

Случаят с изказването в стих 72 е важен, но не е единствен.

Вземете например още един текст от Новия завет: „Първото послание на апостол Павел до коринтяните“. В него Павел пише: „А както е писано: Каквото око не е видяло и ухо не е чуло, и на човешко сърце не е идвало, това е приготвил Бог за тези, които Го обичат. (1 Коринтяни, 2:9).

Павел очевидно цитира някакъв свещен текст: „както е писано“. Но нито в Стария, нито в Новия завет има нещо подобно. Затова пък аналогични изречения има в „Евангелието от Тома“. „Исус каза: Ще ви дам каквото око не е виждало, каквото ухо не е чувало, каквото ръка не е докосвала, каквото в човешкото сърце не е израствало“ (Тома, 17) [4].

От това можем да заключим, че през 50-те години е имало недостигнал до нас сборник с изречения на Исус, на който Павел се позовава. Някои изречения от този сборник не са влезли в каноничните Евангелия. Но са влезли в „Евангелието от Тома“. И, нещо повече, поне цитираното по-горе изречение е имало отчетливо протогностичен характер.

А ето още няколко други ранни изречения от Тома:

„Докато не славите съботата, няма да видите своя Небесен баща“ (Тома, 27).

„Фарисеите и книжниците взеха ключовете на познанието и ги скриха. Те не влязоха, нито допуснаха онези, които искат да влязат, да го сторят“ (Тома, 39).

В тези две изречения е поразително това, че съчетават съвсем отчетлив юдаизъм с отчетлив гностицизъм. Исус не просто призовава да се спазва съботата. Той съобщава, че без това не може да се види Бога. Ортодоксалният юдаизъм забранявал виждането на Бога. А Исус не просто порицава фарисеите. Той казва, че са скрили ключовете от гносиса.

В по-нататъшни времена ортодоксите твърдели, че гностицизмът е късно и неправилно разклонение от великия ствол на християнството. Но тези изречения са много ранни. Те са се оформили още тогава, когато техният автор (някой от последователите на Исус или дори самият Исус) все още е спазвал съботата и е водел полемика с фарисеите, и говорят за ключове от знанието и за виждане на Бога!

А ето още едно ранно и протогностично изказване в „Евангелието от Тома“: „Нека този, който търси, не се спре в своето търсене, докато не намери. Когато намери,той ще се смути и когато се смути,той ще се изуми от възхита и ще царства над Всичко“ (Тома, 2).

Защо можем да го смятаме за ранно?

Работата е в това, че много сходно изказване на Исус цитира Климент Александрийски [5]. Намерил го е в „Евангелието от евреите“. Това евангелие, недостигнало до нас изцяло, е написано от тези последователи на Исус, които са спазвали строго юдейския закон и са признавали водещата роля на Яков Праведника.

Но най-важният детайл, който потвърждава древността на източника, лежащ в основата на „Евангелието от Тома“, се намира на самата повърхност. Той просто бие на очи.

Този детайл не е нещо друго, а пълното име на апостола. Той се казвал Юда Тома, което ще рече Юда Близнака. Юда е име, Тома е прозвище.

Защо това е важно?

Защото, също както никъде в „Деянията на апостолите“ не се споменава за ръководната роля на Яков Праведника, точно така никъде в каноничните Евангелия не се споменава, че апостол Тома се е казвал в действителност Юда.

Изобщо авторите на каноничните Евангелия често манипулират с имената на апостолите.

Например Марк нарича апостол Симон Симон Кананит (Марк, 3:18). В превод от арамейски Симон Кананит означава Симон Ревнителя, или Симон Зилота. Смятайки, че гръкоезичният читател не знае арамейски, Марк е предпочел да остави страшния прякор без превод.

Матей казва, и той непредпазливо, че прозвището на апостол Петър (който също се казва Симон) е Симон Бариона (Σίμων Βαριωνã), което ще рече Симон Терориста. С думата барион Талмудът нарича тези хора, които Флавий нарича с думата зилот.

Във всички канонични Евангелия апостол Юда Тома фигурира просто като Тома (Марк, 3:18; Йоан, 11:16; 14:5; 20: 24–29). Това име станало много популярно в Европа. След победата на християнството по света се появили множество Томасовци, Томита, Томовци и даже Томасини. Но това име не било истинското име на апостола! Името му било Юда, а Близнак било просто арамейското му прозвище.

Защо ортодоксалното християнство превръща много рано прозвището на апостола – „Близнак“ – в негово собствено име?

Можем да предположим, че поне една от причините е била тази, че прозвището е носело гностичен характер. Защото апостолът бил наречен Близнак още приживе.

И това означава – ако отхвърлим невероятното наистина предположение Исус Христос да е имал брат близнак, – че човек на име Юда е претендирал още през 30-40 година Христос да му е духовен близнак, негов небесен двойник. Негово второ „аз“, влязло в Юда по същия начин, по който преди това Христос влязъл в човека на име Исус.

Фактът за „духовен близнак“ на Исус още през 40-те години противоречи явно на твърдението, че гностицизмът е късна ерес.

И макар че „Евангелието от Тома“ в своя днешен вид е написано не по-рано от 40-те години на I век, както виждаме, то отразява традиции, толкова ранни, колкото у Марк, Матей и Йоан, че даже и по-ранни [6]. Това е източник, независим от каноничните Евангелия. „Понякога този източник дори ги превъзхожда“ [7].

Съгласете се, това е много неочаквано. Свикнали сме да смятаме, че ужасният и проклет гностицизъм е късна ерес. Че е изопачаване на смисъла на Христос.

Но гностичното „Евангелие от Тома“ запазва за нас някои много ранни текстове, загубили се в Новия завет. Тези текстове в оригинала принадлежат на хора, които са спазвали юдейския закон и са смятали Яков Праведника за ръководител на всички вярващи. Те принадлежат на хора, които смятали човека, носещ името Юда, за духовен близнак, а не за предател на Исус. И тези текстове вече имали осезаемо гностичен нюанс.

БЕЛЕЖКИ

1. Ще припомним, че в иврит, както във всичките семитски езици, носител на смисъла е трибуквен корен, състоящ се само от съгласни. Гласните се прибавят към този корен според граматическата необходимост. Коренът ЦДК означава „справедливост“, „праведност“, „правосъдие“. „Цедака“ е справедливост или правосъдие, а също така милостиня. Праведник е, строго казано, „цадик“. А „Цадок“ е името на първосвещеника на цар Соломон, чиито потомци до времето на Макавеите единствени имали правото да стават първосвещеници. Нещата се усложняват даже от това, че прозвището на основателя на „четвъртата секта“ Цадок е стигнало до нас през гръцки език, където няма буква „ц“, и затова в гръцкия текст на Флавий неговата форма е „Садок“. Така че прозвището на основателя на „четвъртата секта“ Цадок би било по-логично да се преведе като „Справедливец“ или „Правдивец“.

2. Става въпрос за юдеохристиянски текст, инкорпориран в арабския трактат „Абд ал Джабара“, написан през Х век и публикуван от Шломо Пинес през 1966 г. Shlomo Pines The Jewish Christians of the Early Centuries of Christianity According to a New Source The Israel Academy of Sciences and Humanities Proceedings. Vol. II, n. 13, Jerusalem, 1966. P. 13; см также: Q. Quispel Q. The Discussion of Judaic

3. Quispel Q., The Discussion of Judaic Christianity, Vigilae Christianae. Vol. 22, N2, Jun 1968. P. 86.

4. Stephen J. Patterson. The View from Across the Euphrates, The Harvard Theological Review. Vol. 104, № 4 (OCTOBER2011). P. 428.

5. Helmut Koester Ancient Christian Gospels: Their History and Development, SCM Press, 1990. P. 85.

6. H. Montefiore. A comparison of the Parables of the Gospel According to Thomas and of the Synoptic Gospels; H. Montefiore and H. E. W. Turner Thomas and the Evangelist Studies in Biblical Theology, 35; 1962. P. 78.

(Следва)

сряда, декември 30, 2020

ВЕРОНИКА ЛЕЙК НА РЕКЛАМНИ СНИМКИ ЗА ФИЛМА „ОЖЕНИХ СЕ ЗА ВЕЩИЦА“

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVETYDAY

ТРАНСФОРМИРАЛ ОТ АНГЛИЙСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

През 1942 година излиза американският филм „Ожених се за вещица“ („I Married a Witch“), определян като фантастична (по-точно: фентъзи) романтична комедия.

Филмът е американски, но негов създател е култовият френски режисьор Рьоне Клер, който през Втората световна война живее в САЩ.

За времето си киноразказът на Клер става изключително популярен.

Сол Сакс споделя, че създава за ABC огромния комедиен сериал (254 серии, 8 сезана) „Омагьосаният“ („Bewitched“, 1964-1972 г.), вдъхновен именно от „Ожених се за вещица“.

А тук ще видим трейлъра на филма и няколко снимки на изпълнителката на главната роля Вероника Лейк, направени с рекламна цел.



вторник, декември 29, 2020

ЛОРД ХОУ-ХОУ: ОСЪДЕН ЗА СЪТРУДНИЧЕСТВО С НАЦИСТИТЕ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Радиоводещият Уилям Джойс, известен като Лорд Хоу-Хоу, е обвинен в измяна на британската корона, макар че е гражданин на САЩ и Германия.

Може ли да бъде осъден гражданин на САЩ, живял до 1939 година във Великобритания и работил по време на войната за Германия, като изменник на британската корона? Може. За това свидетелства историята на Уилям Джойс, радиоводещ и пропагандист. За това как всички тайни стават явни и какво може да означава една фалшификация при получаване на паспорт, е нашият разказ.

ДЕТСТВО. ЮНОШЕСТВО. МЛАДОСТ

Уилям Джойс е известен в историята с прозвището си Lord Haw-Haw – Лорд Хоу-Хоу. За произхода на прозвището ще разкажем малко по-нататък. А засега ще се обърнем към биографията.

Джойс е роден в семейството на ирландец и англичанка, които се заселват в САЩ и дори получават до раждането на детето американско гражданство. Така че по рождение Уилям е американец. Когато момчето е на три години, семейството се връща в Ирландия. Бащата на Джойс е убеден привърженик на тезата, че Ирландия трябва да е в състава на Обедиенното кралство. Под предлог, че също е настроено пробритански, изпращат момчето да учи в Англия.

ОБИКНОВЕН БРИТАНСКИ ФАШИЗЪМ

В Лондон, където скоро се премества цялото семейство, Уилям завършва училище и университет, получавайки диплома на историк. Известно време работи на щат в консервативната партия, но след това преминава във „Фашисткия съюз“ като щатен пропагандист. През 1937 година поради ограничени финанси на партията Джойс е уволнен. Той организира своя Националсоциалистическа лига, която - между другото - не е много популярна: членовете на партията са доста по-малко даже от тези на „Фашисткия съюз“. Макар че все пак се намират привърженици.

Уилям Джойс (крайният отляво) с членове на „Фашисткия съюз“

ГРЕШКАТА НА РЕЗИДЕНТА

В края на август 1939 година Джойс и семейството му напускат Англия. За да се излезе от страната, е необходимо да се оформи паспорт, като се подаде съответно заявление на името на монарха.

За първи път Джойс иска паспорт през 1933 г. и в заявлението посочва като основание за получаване на документа „British subject from birth“. Което ще рече – „британски поданик по рождение“. Това сведение е преднамерено фалшиво, но му издават паспорт, защото данните се проверяват небрежно. След това Джойс продължава два пъти действието на паспорта и тогава вече сведения за гражданството му изобщо не се изискват. Така че по документи Джойс се оказва де факто британец. Макар че по рождение, както помним, е американец.

“ГОВОРИ ГЕРМАНИЯ“

През август 1939 година Джойс заминава за Германия, а през септември вече започва да предава по немското радио в програмата „Говори Германия“. Предаването е предназначено за Британия, САЩ и колониите. В отдела за пропаганда работят основно англичани, а също така германци, владеещи двата езика.

Мястото на щатен водещ осигурява на Джойс прозвището Лорд Хоу-Хоу "по наследство". Отначало слушателите наричат така Волф Митлер – германец, който има специфичен английски изговор. След Митлер диктор (и Лорд Хоу-Хоу) става англичанинът Норман Бейли-Стюарт, осъден в началото на 30-те години за шпионаж в полза на Германия. А след него прозвището заедно с длъжността преминава към Джойс. Който, между другото, получава през 1940 година немско гражданство.

Симпатиите си към фашизма Джойс изразява открито: „Както е доказано в националсоциалистическа Германия, чувството на целия народ може да бъде изразено в личността на един човек. Този човек е Адолф Хитлер“ (из книгата „Свечеряване над Англия“).

Стилът на Джойс дори не може да се нарече пропаганда – понякога става въпрос за съвсем безсрамни лъжи. Например, въпреки трудностите, които се появяват при окупацията на Норвегия, той предава в ефира: „Върховното командване на въоръжените сили на Германия обяви: окупацията на Дания и Норвегия е проведена днес в съответствие с плана“. И подобни неща допуска редовно.

Британската аудитория на „Лорд Хоу-Хоу“ се оценява на шест милиона постоянни слушатели и осемнадесет милиона души, които го слушат от време на време. Разбира се, не му вярват много: просто е интересно какво Джойс ще каже по-нататък. И изказванията за живота на обикновените британци (например, че англичаните си поръчват шапки от тънка ламарина, за да се защитават от бомбените осколки) предизвикват по-скоро смях, отколкото доверие.

“ВИЕ ДЖОЙС ЛИ СТЕ?“

В края на войната, когато нейният изход е очевиден, Джойс е арестуван. Той се крие в гората, но го срещат британски войници, които разпознават радиоводещия по гласа. Един от войниците направо го пита: „Вие Джойс ли сте?“ Той бръква в джоба си, където има фалшив паспорт. Но войниците решават, че бърка за пистолет, и го раняват. След това Джойс е откаран в Лондон и започва подготовката за процес.

Процесът веднага се усложнява от определянето на гражданството: защото по рождение Джойс е американец. Заявление за получаване на британски паспорт подава, но формално заявление с молба да бъде приет за поданик на Негово величество – никога. След арестуването си Джойс казва: „През 1940 година получих немско гражданство. Понеже не бях формално готов да се сражавам за Британия срещу Германия, напуснах страната. И сметнах, че нямам морално право да се връщам обратно. Избрах за свой дом Германия“. Пред юристите стои трудна задача: да формулират в какво точно се състои престъплението му.

Уилям Джойс след раняването при ареста

ПО ТРИ ТОЧКИ

Това, че Джойс ще бъде обвинен в измяна, не буди съмнения. Но са подготвени три варианта:

- Между 18 септември 1939 година (когато започва да предава от Германия) и 29 май 1945 година (когато е арестуван) Уилям Джойс се присъединява към враговете на краля в Германия, разпространявайки пропаганда.

- Между 18 септември 1939 година и 2 юли 1940 година Уилям Джойс се присъединява към враговете на краля в Германия, разпространявайки пропаганда.

- Уилям Джойс помата на враговете на краля, следователно е извършил измяна. Тази точка е формулирана в съответствие с Act of Treason, приет още от Едуард III през 1351 година. Минало не едно столетие, но законът продължава да действа.

Трите обвинителни точки отварят за юристите три направления за действие. И обвинението избира за основна втората. В нея е посочена датата 2 юли 1940 година – датата, когато изтича срокът на британския паспорт на Джойс.

А ПАСПОРТЪТ Е ФАЛШИВ

Ние помним как при подаването на заявление за получаване на паспорт Джойс представя фалшиво сведение, че е британец по рождени. Фактически получава паспорта с измама. Но обвинението формулира следната теза: британският паспорт е нужен на Джайс, за да напусне Британия и да се представя в чужбина за гражданин на Британия. Значи е встъпил с Негово величество краля в отношения на взаимни задължения: „до 2 юли 1940 година, когато действието на паспорта е прекратено, той остава под защитата, която този паспорт може да му предостави по време на престоя му в Европа“.

Британски паспорт от 40-те години

Иначе казано, като получава документа с измама, от гледна точка на съда Джойс придобива всички права и задължения на гражданин на Великобритания. По време на заседанията се обсъжда и въпросът Джойс да бъде предаден на САЩ, за да го съдят като гражданин на Съединените щати. Но в крайна сметка решават да бъде съден в Англия. Може би точно защото британците ненавиждат прекалено много Джойс.

Трябва да кажем, че съдебните заседатели не се сблъскват с големи проблеми. Джойс не крие своята позиция и увереност, че Германия и Великобритания са били длъжни да се съюзят срещу световното еврейство и срещу световния комунизъм. И съдебните заседатели, след като се съгласяват, че Джойс трябва да бъде съден като обикновен гражданин на Великобритания, го признават за виновен в измяна по закона от 1351 година. Това е последното практическо прилагане на класическия Act of Treason.

Адвокатът на Джойс обжалва присъдата, обжалването е разгледано и отклонено. На 3 януари 1946 година присъдата е изпълнена. Лорд Хоу-Хоу бил екзекутиран.

неделя, декември 27, 2020

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ – 1970 ГОДИНА – ИКОНОМИКА – ПОЛ САМЮЕЛСЪН

Пол Самюелсън (Paul Samuelson)

15 май 1915 г. – 13 декември 2009 г.

Нобелова награда за икономика

(За изследователската му дейност, допринесла за развитието на статичната и динамичната икономическа теория и за активния му принос за повишаването на равнището на анализа в икономическата наука.)

Американският икономист Пол Антъни Самюелсън е роден в Гери, щат Индиана, в семейството на Франк и Ела (Липтън) Самюелсън. През 1935 г., преди още да стане на двадесет години, той получава степента бакалавър в Чикагския университет, където негови учители са икономистите Франк Найт, Джейкъб Винер и Хенри Саймънс. По-нататъшната му кариера на аспирант в Харвардския университет се превръща в легенда. Като получава степента магистър по икономика през 1936 г. Самюелсън е назначен за младши сътрудник в Харвардския университет, иначе казано – удостоен е с една от най-висшите степени на признание, която университетът може да даде на свой ученик. Когато свършва устният му изпит, професорите го питат на шега: „Взе ли си изпита?“ Докторска степен по икономика Самюелсън получава през 1941 г. и едновременно с това е удостоен за дисертацията си с наградата Дейвид Уелс.

Още преди да получи докторска степен Самюелсън, което е много рядко сред икономистите, внася свои усъвършенствания в методологията, използвана във всички области на икономическия анализ. Неговото точно прилагане на математиката при анализа във фундаменталните икономически теории изважда наяве елементите, които ограничават тези теории, и това повишава техните способности да изобразяват реалните световни проблеми. Така неговата първа работа, публикувана през 1938 г., засяга теорията за „отвореното предпочитане“ на потребителите.

Според традиционния подход на теорията за потребителите, когато купуват някакви стоки или услуги, хората „максимизират полезността“ (стремят се да постигнат най-голяма удовлетворение на своите потребности). Тази теория не може да бъде опровергана, защото полезността, представлявайки качествена категория, не може да бъде измерена. Самюелсън обаче доказва, че максимизацията на полезността може да бъде определена, като се сравни изборът на потребителите преди промяната на цените и след нея. Потребителите с рационално поведение няма да купуват с новите по-високи цени тези стоки и услуги, които са можели да консумират на старите по-ниски цени. С тази теория Самюелсън отваря път на важни нови принципи в теорията за индексите на цените и измерването на националния доход.

През 1940 г. Самюелсън става асистент-професор по икономика в Масачузетския технологичен институт (МТИ). През 1947 г. е повишен до професорска длъжност и от 1966 г. работи със званието институтски професор. По време на продължителната си кариера в МТИ той съдейства за превръщането на икономическата катедра във водещ център. Освен това води курс по икономика, работи в радиационната лаборатория на МТИ (1945 г.) и преподава международни икономически отношения в Училището по право и дипломация „Флетчър“ (1945 г.). По време на Втората световна война от 1941 до 1943 г. Самюелсън е консултант към Националното управление за планиране на ресурсите, а през 1945 г. към Управлението за военно производство.

Книгата на Самюелсън „Основи на икономическия анализ“ („Foundation of Economic Analysis“), публикувана през 1947 г. въз основа на докторската му дисертация, се оказва едно от най-значителните икономически произведения на века. Тя служи за здрав фундамент на основния поток от икономически теории. Макар че стилът на книгата е строго математически, Самюелсън настоява, че именно такъв е необходим за икономическия анализ. Иначе, според него, икономистите просто се занимават с „умствени упражнения от най-извратен вид“.

Много икономисти, включително Саймън Кузнец, Василий Леотиев и Гунар Мюрдал, се изказват срещу засилващото се използване на сложната математика в икономиката, доказвайки, че тя кастрира същността на икономическите отношения – анализирането на възникващите в реалния свят проблеми и пътищата за тяхното решаване. Що се отнася до Самюелсън, той твърди, че прилагането на най-новите математически методи са важни, за да може икономическият анализ да бъде ясен и недвусмислен и теоремите му да носят емпирична натовареност. Ширещата се подкрепа за неговите възгледи от колеги по професия променят методите и подходите в икономическата наука.

В „Основи на икономическия анализ“ висшата математика в съчетание с анализа е изходна точка за единния подход към статистичната и динамичната теория, за която по-късно Самюелсън получава Нобелова награда. В книгата си той твърди, че в такива различни области, каквито са теорията за производството и потребителя, за международната търговия, за държавните финанси и за икономиката на благосъстоянието, практически всичките важни резултати могат да бъдат получени с математически извод от няколко функции, подложени на редица ограничения. Той настоява също така, че статистическите предсказания на икономическия модел и неговото динамично поведение са свързани помежду си – този принцип е известен като принцип на съответствието.

Макар че Самюелсън внася не малко нови неща в областта на неокласическата теория на цените, най-известен негов принос за икономическата наука е разработеният от него анализ на стабилността. Анализът на стабилността засяга общата теория за цените или динамичната ситуация, при която цените се установяват в условията на неравновесие, когато степента на тяхната промяна се определя от повишаването на търсенето спрямо предлагането. Този анализ също се нуждае от математическата точност на теорията за икономическия цикъл.

Аналитичната икономика се превръща в червена нишка, която преминава през широката гама от изследвания на Самюелсън след издаването на „Основи на икономическия анализ“. Неговите прецизни разяснения на математическите и общите теоретически принципи на приложната икономика превръщат книгата му „Икономика: увод в анализа“ ("Economics: An Introductory Analysis") в класическо произведение след публикуването ѝ през 1948 г. Тя е преиздавана много пъти и е преведена на руски, японски, унгарски, арабски и много други езици. В първите издания там се характеризират промените, настъпили след края на Втората световна война, а след това, с промените в световните икономически проблеми, се коригира и съдържанието на книгата.

От самото начало Самюелсън, отразявайки обществената загриженост от инфлацията и безработицата, проявява силен интерес към използването на фискалната и монетарната политика. Като кейнсиянец той смята, че достигането на пълна заетост предполага намеса в политиката на регулиране и че неокласическата теория е валидна само тогава, когато се осигурява пълна заетост. Убеден привърженик на анализа на всеобщото равновесие, той, независимо от това, вижда неговата ограниченост в случаите, когато се прилага към реалиите на действителността. В същото време Самюелсън анализира внимателно както теориите на Карл Маркс, така и концепциите на „новите леви“.

Прокарващите нови пътища изследвания на Самюелсън продължават в края на 40-те години и през 50-те години, като основните му принципи и методи за анализ печелят все по-широко признание. От средата на 70-те години и по-късно статиите му за „уравняване на факторните цени“ в международната търговия доказват, че свободата на търговия между страните трябва да съдейства за намаляване на разликите между доходите от труда и капитала във всяка отделна от тях. Тези статии са цитирани повече от което и да е негово друго произведение. Той също така класифицира теоретично смисъла от търговските печалби, предполагайки например, че бързото нарастване на японския експорт ще предизвика извънредно голямо увеличаване на доходите на Япония в сравнение с останалия свят. Това е много тясно свързано с икономическите процеси, протичащи след Втората световна война.

Плодовит автор, Самюелсън публикува множество книги и статии с най-широка тематика. В книгата си „Линейно програмиране и икономически анализ“ („Linear Programming and Economic Analysis", 1958 г.), написана заедно с икономистите Робърт Дорфман и Робърт Солоу, той поставя ударение върху аналитичната техника, предложена от математика Джордж Данциг и икономиста Леонид Конторович, която може да бъде използвана за решаване на практически проблеми при разпределянето на ресурсите в областта на частния бизнес и в държавната сфера.

През същата година Самюелсън публикува книгата си „Точен модел на потребителския кредит с или без социално асигниране“ („An Exact Consumption Loan Model With or Without the Social Contrivance of Money“). Тази книга е едно от най-оригиналните произведения, допринесли за развитие на икономическата теория. Моделът на Самюелсън прилича на знаменитата „хипотеза за жизнения цикъл“ на Франко Моделиани. В този модел хората на средна възраст дават част от своя доход като кредит на младите хора, за да получават на стари години проценти от кредита. Книгата поставя нови въпроси пред демографската и монетарната икономика, а също така дава последователност на теорията за определяне на лихвения процент. Други разработки на Самюелсън имат фундаментален принос в теорията за оптималното икономическо развитие, капитала, всеобщото равновесие и обществените стоки.

През 60-те години ролята на Самюелсън като консултант започва да нараства. Макар че е съветник на множество правителствени ведомства и частни организации, признание в национален мащаб той получава като съветник на президента Джон Кенеди. Себе си Самюелсън нарича член „на дясното крило на икономистите демократи, привърженици на Новия курс“. Макар че често се разминава публично по мнение със своя колега, икономическия наблюдател на списание „Нюзуик“ Милтън Фридман, двамата ценят високо разработките си в областта на икономическата теория.

След Нобеловата награда продължават да излизат многобройни публикации на Самюелсън по на най-различни теми, включително и такива, засягащи марксистката теория за експлоатацията на труда и оптималната система за социално осигуряване. Възгледите му за икономиката, установили се твърдо като ортодоксални, са подложени на критика от страна на марксистките икономисти Марк Линдър и Джулиус Сенсат, които издават през 1977 г. книгата „Против Самюелсън“ („Anti-Samuelson“). Въпреки това остава фактът, че малцина от марксистите са изследвали толкова дълбоко проблемите на икономическата теория от леви позиции като Самюелсън.

През 1938 г. Самюелсън се жени за Марион Кроуфорд. Семейството има две дъщери и четирима синове. След смъртта на първата си жена ученият се жени през 1981 г. за Риша Екауз.

Освен Нобелова награда Самюелсън получава много награди и почетни звания, сред които медалът Джон Бейтс Кларк на Американската икономическа асоциация (1947 г.) и наградата Алберт Айнщайн на университета „Йешива“ (1971 г.). Президент е на Американската икономическа асоциация, на Иконометричното дружество и на Международната икономическа асоциация. Получава стипендии от фондовете „Гугенхайм“, „Форд“ и „Карнеги“. Член е на американската Национална академия на науките, на Американската академия на науките и изкуствата, на Американското философско дружество и на Британската академия на науките. Присвоени са му почетни научни степени от Харвардския университет и от Католичесикя университет в Лювен, а също така от университетите в Чикаго, Индиана, Мичиган, Кейо, Южна Калифорния, Южна Калифорния, Пенсилвания, Рочестър, Източна Англия, Северен Мичиган и Масачузетс.

Превод от руски: Павел Б. Николов



събота, декември 26, 2020

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ: ОТЕЦ МИХАИЛ (МАРТИРИЯ) ДО ПАНАЙОТ ХИТОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 368

Отец Михаил (Мартирия) до Панайот Хитов

Брате войводо Панайоте,

и ти брате Цеко, и всички българи,

Прощавайте завинаги, защото няма вече да ме видите, защото отивам на [добро]волно страдание на турците в ръцете, за да обезбедя сиромашките попове и калугери в турската държава, които страдат заради мен. Имам верни известия, които ми казват, че видят ли турците непознат поп или калугер, водят го в конака и много го разпитват дали не съм аз. Па затова ще ида, че да не влачат сиромашките попове и калугери по конаците. Аз, братя мои, и да умра за народ и правда, ако и да не би още това [да] правя, но сега изгубих надежда от всяка една страна, освен от Бога, а и самите вие не сте съгласни. Затова и ще завърша онова, което съм длъжен да направя кога да е, ако ще Господ Бог Исус Христос. А вие, братя, бъдете съгласни и трудете се за вашите братя и деца; слушайте Блазнавац Миливой, онзи разумен човек доволно. И аз бих го слушал, но слушам Бога и трябва аз напред да пролея кръв за вяра и народ, и да не съм ви на път, да се боите да дадете да бъда княз български, а вие не щете, и да ви не обърквам плановете. Сега ви е от мен на всички страни пътя отворен, срещнете народите си. Аз отивам пред престол Божи и ще да се моля Богу за вас и за православните народи. Амин, да го прочитате всинца проповедник [1] .

Свето Христово Евангелие

Мартирия Михаил Ћоревич

5/101868

Н.Б.II.А., п. 61.№ 8192

Това писмо е от калугера отец Мартирия, който беше изпратен от военния министър Миливое Близнавац в 1868 г. к[ог]ато отивах от Белград за Букурещ да убеждавам X. Димитър да не вдига въстание. Горепоменатият Мартирия е родом от Берковица по негову осну на мене разказвания, но отколе време са се преселили в Сърбия [2].

БЕЛЕЖКИ

1. Писмото е адресирано: Войвода Български господин Панайот, господин Цеки и на всички българи в Белград.

2. Бележка от Панайот Хитов на обратната страна на писмото.

(Следва)

петък, декември 25, 2020

ДЖАМБАТИСТА БАЗИЛЕ – „ПРИКАЗКА НА ПРИКАЗКИТЕ ИЛИ ЗАБАВА ЗА МАЛКИ ДЕЦА“ – „ЧЕСНОВАТА ЛЕХА“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА, ГЪЛЪБИЦАТА, МАЛКАТА РОБИНЯ, РЕЗЕТО, КУМЪТ.

ДЕН ТРЕТИ: КАНЕТЕЛА, БЕЗРЪКАТА ПЕНТА, ЛИКЪТ, УМНАТА ЛИКАРДА, ХЛЕБАРКАТА, МИШКАТА И ЩУРЕЦЪТ.

ЧЕСНОВАТА ЛЕХА

(LA SERVA D’AGLIE)

Шеста забава от третия ден

БЕЛУЧА, ДЪЩЕРЯ НА АМБРУОЗО ОТ ВАРА, КОЯТО НЕ ПРОТИВОРЕЧИ НА БАЩА СИ И МУ ПОМАГА В ЕДНО ПОВЕРИТЕЛНО ДЕЛО, ВЗЕМА ЗА СЪПРУГ МНОГО БОГАТ ЖЕНИХ – НАРДУЧО, НАЙ-ГОЛЕМИЯ СИН НА БИАЗИЛО ГУАЛЕКЯ, И КАТО НАМИРА ЗЕСТРА НА ШЕСТТЕ СИ СЕСТРИ, ГИ ОМЪЖВА ЗА ШЕСТИМАТА БРАТЯ НА МЪЖА СИ.

Нещастният жених не изсрал толкова много в постелята си, колкото се попикали от смях слушателите, като чули за последния номер на мишката. И щели да се смеят до сутринта, но принцът наредил на всички да дадат ухо за приказката на госпожа Антонела, която вече била готова и веднага започнала така:

– Послушанието е надеждна търговия, която дава доходи без риск; послушанието е поле, принасящо плодове през всяко време на годината, което можем да докажем например с дъщерята на един беден селянин: като слушала баща си, тя не само си прокарала път към щастливото бъдеще, но и помогнала на сестрите си да се омъжат благополучно.

Живял някога в селцето Вара един земеделец на име Амбруозо, който имал седем дъщери, а всичкото, което притежавал, за да ги изхранва, била една чеснова леха. Този добър човек дружал с Биазило Гуалекя, богаташ от Ресина, баща на седмина синове, от които Нардучо, първородният, му бил скъп като зеницата на окото. Но станало така, че Нардучо заболял тежко; и макар че кесията на баща му не се затваряла, не можело да се намери никакъв лек за болестта.

Веднъж, когато Амбруозо дошъл да навести Биазило, той го попитал колко синове има. И Амбруозо, като се срамувал да си признае, че е наплодил толкова женскории, отвърнал: четирима синове и три дъщери. „Щом е така – казал Биазило – изпрати ми, моля те, един от синовете си, за да прави компания на Нардучо; от което ще съм ти много задължен“.

Като видял, че са го хванали в лъжа и не знаел какво да отговори, Амбруозо само кимнал в знак на съгласие; а като пристигнал във Вара, изпаднал в тежко униние, размишлявайки как да изпълни молбата на своя приятел.

Накрая той извикал при себе си една след друга своите дъщери, от най-голямата до най-малката, питайки ги, коя от тях ще се съгласи да направи услуга на баща си, да си отреже косите, да се преоблече в мъжки дрехи и, като се престори на млад мъж, да се сдружи с болния син на Биазило.

При тези думи най-голямата дъщеря, Ануча, отвърнала: „Какво: да не е умрял баща ми, че да си режа косите?“ Нора, втората, рекла: „Още не съм се омъжила, а да си отрежа косата като вдовица ли?“ Сапатина, третата, казала: „Винаги съм чувала, че е грешно жена да носи панталони“. Роза, четвъртата, отвърнала: „Какво говориш! Да не мислиш, че ще се съглася на това, което и лекарите не правят за болните?“ Петата, Чана, рекла: „ Кажи на този болник, да се лекува и да си пуска кръв, а аз и косъм няма да дам за живота на един мъж“. Шестата, Лела, отвърнала: „Родила съм се жена, живея като жена и ще умра като жена. И нямам намерение да се правя на мъж, за да изгубя името си на порядъчна жена“. Само Белуча, последната, като видяла, че баща ѝ след всеки отговор на сестрите въздиша дълбоко и все повече навежда глава, казала: „Татко, ако не е достатъчно да се преобразя на мъж, за да бъда на твоите услуги, кажи и ще стана което и да е животно, дори и най-нищожното на света, само и само ти да си радостен“.

„Бъди благословена – възкликнал Амбруозо, - защото ме върна към живота в замяна на кръвта, която съм ти дал. Да не губим в такъв случай време, защото пумпалът, за да се върти добре, трябва да се шлифова гладко“.

Като отрязал косите ѝ, които били златни нишки в ръцете на следотърсачите на Амур, и я облякъл в мъжки дрехи, ушити от различни износени парчета плат, Амбруозо я отвел в Ресина, където Биазило и синът му, лежащ в постелята, ги приели с най-големи любезности. След което Амбруозо се върнал обратно, оставяйки Белуча да служи на болния юноша.

И скоро Нардучо, като видял, че през износените парчета плат прозира зашеметяваща красота, гледайки и така, и иначе, и отсам, и оттам, си казал: „Ако не ме лъжат очите, кълна се, че пред мене стои жена. Издава я нежността на лицето, утвърждава я гласът, изобличава я походката, сочи я сърцето ми, защото се изпълва с любов. И тази жена несъмнено е дошла тук, облечена с мъжки дрехи, за да го улови от засада“. Обсебен изцяло от тези мисли, той изпаднал в дълбока печал. Вдигнал толкова висока температура, че лекарите сметнали състоянието му за близко до смъртта.

Майка му, за която любовта към сина ѝ замествала слънцето, започнала да му говори: „Сине мой, светилник за очите ми, подкрепа в моята старост! Какво ти има? Надявахме се, че ще укрепнеш и оздравееш, а ти все повече се губиш; чакахме, че ще разкършиш рамене, а ти се свиваш като козина върху въглени. Как може да причиняваш такава скръб на майка си, като не искаш да кажеш причината за твоето състояние, за да можем с баща ти да ти помогнем? Хайде, съкровище мое, говори ми, кажи ми, речи ми ясно от какво се нуждаеш и какво искаш, а аз ще се погрижа да имаш което и да е удоволствие на този свят“.

Нардучо, въодушевен от нежните думи на майка си, разкрил страстта на своето сърце, като споделил увереността си, че синът на Амбруозо е жена, и ако не му дадат да се ожени за нея, е готов да се раздели с живота си.

- Не бързай! - казала майката. - За да се успокои ума ти, трябва да подготвим няколко изпитания, за да изясним, жена ли имаме пред себе си, или мъж. Нека твоят приятел отиде в конюшнята и оседлае най-буйния жребец. Понеже жените са слаби духом, ако видим, че изпитва страх, ще знаем, че е жена.

Тази мисъл се харесала на сина ѝ. Извикали Белуча в конюшнята и ѝ поверили най-буйния кон. Тя го оседлала уверено и скочила на седлото със смелостта на лъв. Отначало го подкарала леко, което било приятно за окото, след това го пуснала в тръс - съзреш ли я, себе си забравяш, започнала да прави кръгове – да не повярваш на видяното, препуснала – ума си да загубиш, и правела такива салта – все едно сън сънуваш, а когато се понесла в галоп – гледай и не питай. Като видяла това, майката на Нардучо му казала: „Остави, сине, тези измислици: това момче седи на коня по-добре от най-умелия вестоносец от Порта Реале [1].

Но думите на майка му не уверили Нардучо: той продължавал да твърди, че неговият приятел е несъмнено жена и че в противното няма да го убеди даже Скендербег. Майка му, за да избави сина си от злите мисли, казала: „Успокой се, нещастно момче. Ще го подложим на още едно изпитание, за да разбереш каква е истината“. Донесли в стаята пушка и като извикали Белуча, казали да я зареди и да стреля. И тя, като взела пушката, насипала барут в дулото, а заедно с това насипала прах на Дзани [2] в тялото на Нардучо; запалила фитила и запалила огън в сърцето му; не само улучила точно мишената, но и пронизала гърдите на нещастния юноша с любовно желание.

Майката, като видяла умението и ловкостта, с които стреля приятелят на сина ѝ, казала: „Изхвърли от главата си всякакви натрапчиви мисли! Разбери, че една жена не може да прави това“! Но Нардучо настоявал на своето, не се успокоявал, готов да се закълне в живота си, че тази прекрасна роза няма клонче отдолу. Той казал на майка си: „Повярвай, майко, ако това чудно дърво, отрупано с даровете на Любовта, даде само една слива [3] на болния, той ще направи на сливи всички лекари. Трябва с всякакви средства да научим истината, иначе ще се проваля в бездна; и ако не намеря русло за моето желание, ще отида в гроба [4].

Горката майка, виждайки сина си упорит като никога, казала: „Искаш да научиш истината ли? Няма нищо по-просто: извикай приятеля си да се къпете в морето, и ще разбереш кой е пред тебе: Арката на щастието [5] или куполите на Бая [6], Дългият площад или Форчела, Цирко масимо или колоната на Траян“ [7]. „Правилно! - подхванал Нардучо. - Нищо повече не може да се каже, ти постави точка. Сега ще видим шиш ли е това или тиган, точилка или сито, вретено или совалка!“

Но Белуча, като подслушала разговора, изпратила да извикат спешно при нея един момък, който помагал на баща ѝ в работата и бил съобразителен и бърз в краката, та му казала: „Когато ме видиш на брега заедно с Нардучо, щом започнем да се събличаме, ела при мене и кажи, че баща ми умира и иска да ме види, преди вретеното на живота му да престане да се върти“. И момъкът, застанал нащрек, като видял, че Нардучо и Белуча дошли на брега и започнали да се събличат, постъпил точно според уговорката. Белуча, като чула уж внезапното известие, се извинила на Нардучо и хукнала към Вара.

А болният, като се върнал с клюмнала глава и празен поглед, с пожълтяло лице и побелели устни, разказал на майка си, че замисълът не се осъществил и последното изпитание се провалило заради случилото се нещастие. „Не се отчайвай – казала майка му, - заек се лови с примка. Утре ще отидеш лично в дома на Амбруозо и ще кажеш да извикат при тебе сина му. Ще гледаш дали ще дойде бързо, или бавно и ако се задържи, по това ще се досетиш, че те лъже“.

От тези думи бузите на Нардуча порозовели и на следващото утро – когато Слънцето взело метлата от лъчи, за да измете звездите навън от прага – отишъл право в дома на Амбуозо, където – след като намерил стопанина, му казал, че иска да поговори по важна работа със сина му. Амбруозо го помолил да почака, като казал, че синът му ще излезе веднага. Белуча, която не позволила да я изненадат, хвърлила веднага женските си дрехи и, като навлякла мъжките, полетяла като птица надолу по стълбите; но така бързала, че забравила да извади обеците от ушите си.

Както по клепналите уши на магарето познават, че на другия ден времето ще е лошо, така Нардучо видял още отдалече в ушите на Белучи белега на слънчев ден. Като се спуснал към нея с пъргавината на корсиканско куче, той я прегърнал и казал: „Тебе и само тебе искам за своя жена, дори ако цялата хорска завист, съпротивата на Фортуна или на самата Смърт бъдат против“. И Амбруозо, като видял добрите намерения на Нардучо, отвърнал: „Ако баща ти не възразява, ще си стиснем ръцете – от него една, а от мене сто“.

И тримата отишли в дома на Биазило, където майката и бащата на Нордучо, като видели сина си здрав и щастлив, посрещнали невестата му с неописуема радост. Биазило попитал защо Амбруозо е нагласил всичкия този куклен театър, изпращайки дъщеря си в мъжки одежди. И той казал: „За да не знаеш за моето нещастие – да имам в дома си седем дъщери и нито един син“. А Биазило му отговорил: "След като на Небето е било угодно да ти даде толкова дъщери, колкото на мене синове, нека направим сделката за всички, та да не ходим седем пъти на пазара. Води ги до една у дома и аз на всяка ще дам от себе си зестра; за седемте рибки имам сос предостатъчно“.

Чувайки това, Амбруозо литнал като крилат към Вара за останалите дъщери и ги довел в дома на Биазило, където подготвили общо тържество за седемте двойки и то такова, че музиката и песните летели нагоре до седмото небе. И сред тази велика радост всички разбрали ясно, че

милостта Господня никога не закъснява.



1. Кралските врати на Неапол, които не са се запазили и днес не съществуват. Площадът пред тях бил място, където се събирали вестоносците от кралската пощенска служба.

2. Персонаж от народната куклена комедия. В редица комедии с негово участие насипан прах предизвиквал неудържим сърбеж.

3. В оригинала: fico (смокиня), дума, звучаща близо до fica (женски полов орган).

4. Игра на думи: fossa (русло) и fuosso (гроб).

5. Древни врати, водещи към проход в планината Грило.

6. Куполите на античните храмове на Диана и Венера, запазили се в полуразрушен вид в Бая (предградие на Неапол).

7. Двойките неаполитански и римски антични забележителности са подбрани така, че във всяка двойка първият обект се асоциира с женски полов орган, а втория – с мъжки.

(Следва)

четвъртък, декември 24, 2020

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА / „ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА

“ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“

По форма „Евангелието от Тома“ е поразително различно от четирите канонични Евангелия. Четирите Евангелия описват живота на Христос. Кулминационен момент в тях са съдът и разпятието.

Но за гностиците земният живот на Христос нямал никакво значение. Христос бил дух, влязъл в тялото на човек с име Исус по време на кръщението и напуснал го на кръста. Животът на човека, чието тяло Христос облякъл, не бил по-интересен за гностиците от биографията на някакви панталони или на някаква риза.

Единственото, което интересувало гностиците, било учението на Христос и „Евангелието от Тома“ се състои от сто и четиринадесет изречения, произнесени от живия Исус и записани от близнака Юда. „Този, който постигне тълкуването на тези думи, няма да вкуси смърт“ (Тома, 1).

Част от изреченията в Тама са ни познати по Марк, Лука, Матей и Йоан.

„Ако слепец води слепеца, двамата падат в яма“ (Тома, 34; Матей, 15:14) – казва Исус. „Няма пророк в своята родина“ (Тома, 31; Матей, 13:57; Марк, 6:4; Лука, 4:24; Йоан, 4:44). „Благословени са бедните, защото тяхно е Божието царство“ (Тома, 54; сравни Матей, 5:3; Лука, 6:20). Божието царство „е подобно на синапово зърно, най-малкото от семената. Когато попадне на обработена земя, ще стане дърво и укритие за небесните птици“ (Тома, 20; Матей, 13:31–32; Марк, 4:30–32; Лука, 13:18–19).

Но останалата част ни е напълно непозната. Например Исус казва:

„Ако изявиш онова, което е в теб, онова, което имаш, ще те спаси. Ако не изявиш онова, което е в теб, онова, което не изявиш, [ще] те убие.“ (Тома, 70).

„Това небе ще премине, и онова над него също ще премине. Мъртвите не са живи и живите не ще умрат. През дните, когато ядете мъртво, вие го правите живо. Когато пък сте в светлината, какво ще сторите? В денят, когато сте били едно, две сте станали. Когато обаче станете две, какво ще сторите“ ? (Тома, 11).

„Учениците му го запитаха: Кога ще ни се откриеш и кога ще те видим? Исус каза: Когато без свян се съблечете, вземете си дрехите и си ги сложите под краката като малки деца и ги стъпчете, тогава [вие] ще видите Сина на живия и не ще се побоите“ (Тома, 37).

Това са напълно необичайни за Исус текстове. Това са коани. Подобни коани би могъл да произнесе някой даос или учител по дзенбудизъм.

„Намерих ги всички пияни, но никого от тях не открих жаден“ – казва Исус (Тома, 28).

„Исус каза: Бъдете случайни минувачи“ (Тома, 42).

„Исус каза: Този, който е познал света, е намерил труп и този, за този, който е намерил труп, светът е недостоен“ (Тома, 56).

„Когато сами познаете себе си, ще бъдете познати .Тогава ще узнаете, че сте деца на живия Баща. Но ако не се познаете, в нищета ще пребивавате и сами нищета ще бъдете“ (Тома, 3).

Исус казва: „Блажен е лъвът, когото човекът изяде, и лъвът стане човек. И проклет е човекът, когото лъвът изяде, и лъвът стане човек“ (Тома, 7).

„Исус каза: Онзи, който пие от устата ми, ще стане като мен; сам аз ще стана този човек и скритото ще му се открие“ (Тома, 108). „За този, който е намерил себе си, светът е недостоен“ (Тома,111:3).

Дали историческият Исус е произнесъл тези изречения, е трудно да се каже. В края на краищата не трябва да забравяме, че според „Евангелието от Тома“ всеки, който опознае Исус, става негов Тома (близнак – бел. П. Н.). Всеки близнак би могъл да добавя свои изречения в „Евангелието от близнака“.

(Следва)

сряда, декември 23, 2020

ДРЕВНИТЕ ХОРА МОЖЕ БИ СА СПЕЛИ ЗИМЕН СЪН, ЗА ДА ПРЕЖИВЕЯТ ЗИМАТА

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Ако се съди по всичко, зимен сън спели не само мечките и пчелите, но и древните хора. Поне такава теория предлагат археолози от Гърция. Което обяснява много неща за нашия биологичен вид. Това, че понякога не искате да ставате от леглото и сте готови да се излежавате цяла седмица – не е просто мързел, а стара историческа традиция. Може да се каже – корени!

Пещерата Сима де лос Хуесос в Испания е истинска мечта за учения и една от най-сензационните находки в цялата история на палеонтологията

Тя не случайно е известна като „пещерата на костите“: в нея древните хора са осъществили санитарно погребение, хвърляйки в шестнадесетметрова шахта десетки свои съплеменници. Досега са намерени останките на двадесет и девет индивида.

В пещерата са погребани представители на така наречените хайделбергски хора, първите жители на Европа, които са я населявала почти преди половин милион години. Изследването на останките довело до множество потресаващи открития. Съвременните учени си правят например изводи, че хайделбергските хора са имали вече погребални церемонии, а значи и зачатъци на религия. За това може да свидетелства намереното сред костите каменно сечиво с необичайно червен цвят и жълти жилки – явно погребален инвентар.

Но заради обилието от толкова сензационни факти изследователите могат да изпуснат факти, които не се набиват толкова силно в очите. Неотдавна археолози от гръцкия Тракийски университет „Демокрит“ откриват, че в костите на хайделбергските хора от Сима де лос Хуесос има неочаквано голям дефицит на витамин D.

Излиза, че тези хуманоиди не са се излагали половин година на слънчева светлина.

Което е много нехарактерно за древните хора, които, както ни се струва, би трябвало да си търсят ежедневно прехраната на чист въздух. Но това е характерна черта за тези животни, които спят зимен сън.

„Тази идея може да изглежда безумна и е достатъчно безумна, за да стане истина“ – заявява Антонис Барциокас, един от изследователите.

По принцип хипотезата за зимния сън на древните хора не е толкова безпочвена. Хайделбергците са преживели един от най-ужасяващите епизоди на ледниковия период. Гръцките учени предполагат, че тези древни хора са се прибирали в пещерите и са изпадали в хибернация, спейки през цялата зима. Ако се съди по всичко, това е ставало в продължение на петдесет хиляди години.

При това трябва да знаем, че хайделбергските хора не са предци на човека (поне преки). Те са предци на неандерталците и са отделно разклонение, макар и много близко до нашето. Грубо казано, това са нашите древни братовчеди. Които, както вече знаем, са се справяли със зимната скука по-ефективно от нас – просто са проспивали зимата.

вторник, декември 22, 2020

ДЖАМБАТИСТА БАЗИЛЕ – „ПРИКАЗКА НА ПРИКАЗКИТЕ ИЛИ ЗАБАВА ЗА МАЛКИ ДЕЦА“ – „ХЛЕБАРКАТА, МИШКАТА И ЩУРЕЦЪТ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА, ГЪЛЪБИЦАТА, МАЛКАТА РОБИНЯ, РЕЗЕТО, КУМЪТ.

ДЕН ТРЕТИ: КАНЕТЕЛА, БЕЗРЪКАТА ПЕНТА, ЛИКЪТ, УМНАТА ЛИКАРДА.



ХЛЕБАРКАТА, МИШКАТА И ЩУРЕЦЪТ

(LO SCARAFONE, LO SORECE E LO GRILLO)

Пета забава от третия ден

БАЩАТА НА НАРДИЕЛО ГО ПРАЩА ТРИ ПЪТИ ПО ТЪРГОВСКИ ДЕЛА, КАТО ВСЕКИ ПЪТ МУ ДАВА ПО СТО ДУКАТА, А ТОЙ ПЪРВИЯ ПЪТ КУПУВА ХЛЕБАРКА, ВТОРИЯ ПЪТ МИШКА, ТРЕТИЯ ЩУРЕЦ; ИЗГОНЕН ЗАРАДИ ТОВА ОТ БАЩА СИ, НАРДИЕЛО ОТИВА В ЕДНА СТРАНА, КЪДЕТО ИЗЦЕЛЯВА С ТЯХНА ПОМОЩ ДЪЩЕРЯТА НА КРАЛЯ, А СЛЕД РАЗЛИЧНИ ПРОИЗШЕСТВИЯ СЕ ЖЕНИ ЗА НЕЯ.

Принцът и слугинята му похвалили много благоразумието на Ликарда, но още повече похвалили Тола, която успяла да разкаже толкова прекрасно историята на слушателите, че те все едно видели всичко описано с очите си. Но дошъл редът на Попа и тя смело, като Орлано, пристъпила напред и започнала така:

– Фортуна е своенравна жена, която страни от образованите хора, защото смятат за по-важно да прелистват хартии, отколкото да въртят колело, и много по-охотно се занимава с невежите и слабо надарените, като не се срамува да изглежда наивна заради това, че споделя благата си с лапнишарани. Това ще покаже и нашата приказка.

Живял някога във Вомеро [1.] един богат селянин на име Миконе. Той имал син Нардиело, най-завършеният идиот, който някога се е качвал на кораба на глупаците; така че нещастният му баща живеел в скръб и отчаяние, защото не знаел нито начин, нито средство да го насочи към прилични и полезни дела.

Мотаейки се по кръчмите, тъпчейки се и наливайки се с приятели, той вечно плащал вместо другите; дружейки с продажни жени, винаги избирал най-негодните и им плащал повече, отколкото искали; когато сядал да играе карти и залагал пари, другите го въртели и подпичали от всички страни като питка; накратко казано, по едни или друг начин прахосал половината от бащиното си състояние.

Пред лицето на подобна беда Миконе постоянно стоял нащрек и непрекъснато навиквал и заплашвал сина си: „Какво мислиш да правиш по-нататък, прахоснико? Не виждаш ли, че имането ми изтича като вода? Остави, остави тези кръчми, които са по начало врагове и се оказват в крайна сметка злодеи, от които получаваш само главоболия, сухота в устата и диария в кесията! Захвърли тази омразна на бога игра, която подлага живота на риск и изяжда всичко, което имаш, прогонва покоя и отнася парите; заровете докарват до просешка тояга, а наоколо те ругаят като последен тъпак. Спри да се занимаваш с леки жени, тези дъщери на гибелта, с които, изпускайки семето си, изпускаш и бащините си, спечелени с труд, пари, започваш да вониш на гнило месо, превръщаш се в оглозгана кост; те по-скоро не трябва да се наричат блудници, а Тракийско море, където веднага ставаш плячка на турците! Стой по-далече от случайната дружба и ще се отдалечиш от греха; защото, както е казал някой, като премахнеш причината, ще избегнеш и последствията! Ето ти сто дуката; иди на панаира в Салерно, купи там телета, за три-четири години ще ги охраним да станат бикове, ще орем земята и ще търгуваме със зърно. Ще напълним хамбарите, а ако, дай, Боже, късмет, се случи гладна година, ще мерим златото с бъчви. С помощта на приятели ще ти купя титла и ще станеш благородник, както мнозина вече станаха. Опичай си ума, сине; трудно е само отначало, а който не започне, няма да успее.“

- Повярвай ми – отвърнал Нардиело, - аз вече мога да броя парите и зная как да се оправям.

- Ето това ми харесва – казал бащата, наброил му парите и му обърнал гръб.

Нардиело тръгнал за панаира, но едва стигнал до водите на Сарно [2.], в една прекрасна брястова горичка, под една скала, прикрила се с бръшлянови листа от пръските на студената вода, видял една фея, която се забавлявала, като слушала как една хлебарка свири на испанска китара и то така, че ако я чуел някой испанец, непременно щял да възкликне: „superboso! grandioso!“ („превъзходно! велико!“ – бел. П. Н.)

Виждайки това чудо, Нардиело замръзнал като омагьосан. Той започнал да уверява феята, че не би пожалил и зеницата на окото си за това съобразително създание; но феята отговорила, че ще бъде доволна да получи за хлебарката сто дуката. „Какъв късмет - възкликнал Нардиело, - тъкмо имам толкова!“ Като помислил малко, той сложил в скута ѝ стоте дуката и, като получил хлебарката в една кутийка, хукнал при баща си, като от радост се чувствал на седмото небе. „Сега ще видиш, господарю мой, че аз съм делови човек, способен да върти стопанство. Не ми се наложи да се мъча с излишно ходене до панаира, защото на средата на пътя намерих късмета си! Виж каква скъпоценност – и само за сто дуката!“ Баща му, като слушал тези думи и разглеждал кутийката, мислел, че синът му сигурно е купил диамантена огърлица. Но когато отворил кутийката и видял хлебарката, позорът от измамата и съжалението за загубените пари – ето двата мяха, които го надули като жаба така, че едва не се пукнал. Нардиело се канел да разкаже за изкуството на хлебарката, но баща му не му дал да си отвори устата: „Мълчи, не говори, затвори си дупката, да не се леят от нея нечистотии! Мулешко семе, конска фъшкия, магарешка глава! Веднага върни хлебарката на този, от когото си я купил! Ето ти още сто дуката, иди и купи телета за всичките, след това се връщай; и си отваряй очите на четири, за да не те заслепи лукавият, иначе така ще те напердаша, че сам ще си гризеш лактите!“

Нардиело взел парите, отправил се по посока на Торе ди Сарно и, като се озовал на същото място, видял друга фея, която си играела с една мишка, а мишката танцувала така умело, както никой на света не бил виждал. Нардиело стоял и гледал с отворена уста, а накрая попитал феята ще се съгласи ли да му даде тази славна танцьорка за сто дуката. Феята се съгласила и като получила парите, му дала мишката в една кутия.

Нардиело се върнал веднага вкъщи и показал на баща си новата успешна покупка. А той заревал като обзет от демони, риел земята като побеснял кон и добре че случилият се наблизо кум успял да хване ръката му, иначе Нардиело щял да носи прилична гърбица. Накрая Миконе се успокоил малко, извадил още сто дуката и казал: „Гледай да не направиш трети път нещо подобно, защото тогава няма да ти се размине. Иди в Салерно и купи телета; но ако не постъпиш така, кълна се в душите на умрелите, горко на майка ти, че те е родила“.

Нардиело тръгнал отново към Салерно с наведена глава и като стигнал на предишното място, заварил там още една фея. Тя седяла и слушала един щурец, който пеел така нежно, че можел да докара сладък сън даже на най-огорчения човек. Заслушал се Нардиело в песента на този нов вид славей и изпитал неудържимо желание да го купи. Като се спазарил с феята за сто дуката, сложил щуреца в една издълбана тиква и го отнесъл на баща си. А баща му, като нямал сили да изтърпи този трети удар по джоба си, взел тоягата и нагостил сина си подобаващо, както не би го направил и Родомонте [3.].

Нардиело една се измъкнал от ръцете му, грабнал трите си покупки и се спуснал да бяга. Той отишъл в Ломбария, където управлявал силен господар на име Чензоне, чиято единствена дъщеря се казвала Мила. От някакво нещастно произшествие тя изпаднала в такава безмерна меланхолия, че седем години никой не я бил виждал да се усмихва. Баща ѝ, като опитал хиляди средства и се отчаял, наредил да огласят указ, че ако някой я накара да се разсмее, ще я вземе за жена и ще наследи престола.

Нардиело чул указа и решил да си опита щастието. Отишъл при Чензоне и му предложил да разсмее Мила. При което господарят казал: „Внимавай, друже, ако не оправиш дъщеря ми, ще се наложи да ти оправя формата на покрива“. „И основите ми оправете! - отвърнал Нардиело. - Решил съм да опитам, пък да става каквото ще“.

Кралят извикал дъщеря си и седнал с нея под едиг балдахин, а Нардиело пуснал от кутията трите животинчета. И те започнали да свирят, танцуват и пеят с такава грация, с такова изящество, че принцесата се разсмяла и запляскала с ръце. Само кралят не се зарадвал, а напротив, сърцето му заплакало, защото, според обещанието, трябвало да даде най-скъпоценната сред жените на най-мизерния сред мъжете. Но като нямал сили да се отметне от думата си, казал на Нардиело: „Ще ти дам и дъщеря си, и короната, но с уговорката, че ако не я лишиш от девствеността ѝ за три нощи, ще накарам да те хвърлят за храна на лъвовете“. „Нищо страшно – казал Нардиело, - за това време не само дъщеря ти, но и целия ти дом ще обработя“. „Не бързай – отвърнал кралят. - Диня без проба не се купува“.

Отпразнували сватбата, дошла вечерта – когато Слънцето отвежда Запада като крадец с качулка на главата в затвора – и младите отишли в спалнята. Но понеже коварният крал сипал на Нардиело приспивателно, той цялата нощ единствено хъркал. Същото се случило и на втората, и на третата нощ и кралят заповядал да хвърлят зетя му на лъвовете. Виждайки се на ръба на смъртта, Нардиело отворил кутията с животинките и казал: „След като ме чака такава горчива съдба, не ми остава нищо друго, мили мои твари, освен да ви пусна на воля. Вървете, където пожелаете“.

Животинките, след като излезли навън, започнали да правят такива трикове пред лъвовете, че те замръзнали като статуи. След някое време мишката се обърнала към Нардиело, който бил ни жив, ни умрял: „По-весело, господарю! Макар че ни освободи, ние искаме да ти служим още по-усърдно от преди. Ти ни хранеше със своята храна, гледаше ни като свои родственици, а сега ни даде и свобода. Не се страхувай: който прави добро, добро получава; ако правиш добро, когато стане нужда, доброто ще те намери. Знай, че ние владеем вълшебства; ако искаш да разбереш какво можем, последвай ни и ще видиш как ще те спасим от бедата“.

Мишката мигом изкопала дупка, толкова широка, че да мине човек, и направила в нея стъпала, по които Нардиело излязъл благополучно навън. След това го завели в една плевня, където го настанили с всички удобства, като му казали, че са готови да направят за него това, което пожелае, защото желаят да му бъде добре. „Ето какво искам – казал Нардиело. - Ако кралят даде Мила на друг, нека този човек да не може да отнеме девствеността ѝ; това искам от вас“. „Дребна работа – отвърнали животинките. - Бъди спокоен и ни чакай тук“.

Като отишли в двореца, те разбрали, че кралят дава дъщеря си на някакъв важен немски сеньор и точно тази нощ щели да махат тапата на бъчвата. Животинките се промъкнали в стаята и дочакали края на пиршеството, когато – в часа, в който Луната излиза да нахрани своите кокошки с капки роса – новобрачните се прибрали да спят. Но станало така, че женихът, като се претъпкал с храна и още повече с бира, само легнал на чаршафа и захъркал като заклан.

Чувайки хъркането, хлебарката се промъкнала тихо под одеялото, влязла на немеца отзад и му направила такава клизма, че оттам бликнала струя като от пробита бъчва, за което би било уместно да кажем заедно с Петрарка:

„И от любовта се стече тогава най-нежната влага“. [4.].

Младоженката, която се събудила от гръмкия звук и вдъхнала „ветреца и благоуханието, и прохладата, и сянката“ [5.], нямало как – събудила жениха. И немецът, като видял с какви благовония е прекадил своя кумир, готов бил да умре от срам и едва не се пукнал от ярост. Като скочил от леглото и се измил целия с ароматен сапун, той изпратил за лекари и те приписали причината за нещастието на безразборното ядене по време на пира.

На другата вечер женихът се посъветвал със своите слуги как да избегне нова беда и всички единодушно му препоръчали да си пристегне задното място със здрави бинтове. Като направил, както бил посъветван, той легнал на съпружеското ложе и скоро захъркал. Хлебарката се промъкнала в постелята му, мислейки да направи същото като предния път, но се оказало, че проходът е плътно затворен. Опечалена, тя се върнала при другарите си, разказвайки, че противникът се е укрепил зад редути от превръзки, валове от марлени подложки и ровове от бинтове. Мишката отвърнала: „Аз ще тръгна напред, а ти – след мене, и ще видиш какъв съм умел сапьор“. Като разузнала местността и започнала да гризе превръзките, тя направила в тях прилична дупка. Хлебарката проникнала лесно в нужното място и оказал на жениха такава медицинска помощ, че море от течен топаз украсил чаршафите и по целия дворец плъзнали арабски аромати. Невестата се събудила от гадене и като запалила свещ, видяла яркожълтото пълноводие, което превърнало холандските чаршафи във венециански канали. Тя запушила носа си и избягала в стаята на придворните момичета, а нещастният жених, като извикал свитата си, оплаквал дълго своето нещастие, защото фундаментът, върху който трябвало да издигне величието на своята династия, се оказал прекалено хлъзгав.

Близките му го утешили и го посъветвали да бъде още по-бдителен през третата нощ. Своите думи те подкрепили с разказа за мнимия болен и лекаря с остър език.

Някакъв човек често изпускал газове и като не знаел каква е причината, повикал лекар. Като прегледал пациента, лекарят казал на научен език: Sanitatibus. Пациентът моментално пуснал нови газове. Лекарят се позамислил и казал: Ventositatibus. Но когато след втория път незабавно последвал трети, лекарят поклатил глава и обявил окончателната диагноза: Asinìtatibus [6.].

Така че ако първият път мозайките по брачното ложе можели да се обяснят с безразборното хранене, втория – с разслабен стомах, третият път тъстът можел да го изтълкува като признак на лайняна природа, след което ще последва позорно изгонване на жениха от двореца. „Какво пък – казал женихът. - По-добре е тази нощ изобщо да не спя. Но нека измислим някакви по-надеждни мерки за сигурност, за да не кажат за мене с думите на поета:

„Три пъти се опитва тя, опряла се на лакът,

да се вдигне, три пъти падаше пак“ [7.].

На следващата вечер, като сменил спалнята и ложето, той повикал още един път своите приближени и слугите си, за да чуе техните препоръки как да противопостави тялото си на опасността от конфузно положение. Сред тях имало един млад артилерист и понеже всеки обича да говори за своя занаят, артилеристът дал съвет да се направи дървена тапа, по подобие на тези, които забиват в дулата на мортирите. Веднага направили тапата и като я забила където се полага, женихът отишъл да си почива. При това не докоснал невестата, боейки се да прави усилия, от които тапата може да излети от отверстието, и решил цяла нощ да не затваря очи, за да посрещне с готовност всяко движение в червата и стомаха си.

Хлебарката, като видяла, че немецът не заспива, казала на приятелите си: „Ех, нищо няма да стане този път. Женихът не ми остави нито място, нито време за действие“. „Почакай – казал щурецът. - Сега е моят ред“. И така нежно и сладко запял, че женихът, като не устоял пред неговото сладкозвучие, започнал скоро да припява с хъркането си. Хлебарката веднага допълзяла до нужното място, за да послужи пак вместо очистително, но когато намерила вратата здраво залостена, се върнала при приятелите си и разказала опечалена за непреодолимата преграда, която срещнала по пътя си. Тогава мишката, чието съкровено желание било да помогне на Нардиело, се промъкнала, без да губи време, в килера, душейки един съд след друг, докато не намерила буренцето с горчица. Като натопила опашката си в горчицата, тя изтичала в постелята на новобрачните и започнала да гъделичка с нея ноздрите на нещастния немец. Немецът кихнал гръмко и тапата излетяла от отверстието с такава сила, че като ударила невестата по гърдите, едва не я убила.

Кралят изтичал на воплите на дъщеря си и като попитал какво се е случило, чул, че вероятно е била ударена в гърдите с петарда. Той казал удивено: „Какви са тези глупости? Който е ударен в гърдите с петарда, не може вече да разговаря“. Вдигнали одеялата, обърнали чаршафите и видели тапата, която направила ярка синина на гърдите на принцесата; не зная впрочем кое било за нея по-лошо – миризмата на барута или удара на гюллето.

Като видял какви страшни неща стават в спалнята и като разбрал, че женихът е нарушил условията на брачния договор [8.], кралят го прогонил от страната си. Предполагайки, че цялото това зло се е случило като наказание за измамата и жестокостта по отношение на нещастния Нардиело, кралят се блъскал в гърдите и се ядосвал за своята неправедна постъпка. Но ето че пред него се явила хлебарката и му казала следните думи: „Не се отчайвайте, защото Нардиело е жив, здрав и заради добрите си качества е достоен да стане зет на ваше величество. Ако желаете да дойде, ще ви го доведем незабавно“. „О, благословено е твоето идване с тази добра вест, прекрасно създание! Ти ме извади от морето на скръбта, ти ме върна към живота, защото сърцето ми се разкъсва от вина пред горкия момък! Водете го при мене по-скоро, ще го прегърна като свой син и ще му дам Мила за жена“.

Чувайки това, щурецът стигнал с няколко скока до плевнята, където се криел Нардиело, и като му разказал всичко, което се случило, го завел в кралския дворец. Кралят, като го посрещнал и го прегърнал, сложил ръката на Мила в ръката му. И в същия миг с вълшебната сила на своите малки приятели Нардиело станал най-красивият юноша на света. Веднага извикали от Вомеро баща му и всички заживели заедно в щастие и доволство, като научили след всички преживени трудности, че

един час може да даде това, което дават сто години.



1. В оригинала – Вомаро (Vommaro) – бел. П. Н. Днес част от Неапол, разположена върху хълм; по времето на Базиле там имало поляни и пасбища.

2. Река, течаща между Неапол и Салерно. Намек за античното поверие, което приписвало на водите на Сарно силата да дава на хората забрава и да ги лишава от способността да се движат (Плиний Старши, Страбон).

3. Персонаж от героични поеми, нанасящ постоянни поражения на враговете си.

4. Петрарка. „Канцониере“, СLХХХV.

5. Петрарка. „Канцониере“, СССХХХVII

6. Думите са на шеговит, пародиен латински: здраве, пронизващ вятър, магарешка глупост.

7. Вергилий. „Енеида“, IV. В италианския превод, който Базиле цитира, една и съща форма на глагола може да бъде отнесена и към женски, и към мъжки род.

8. Както помним, условието било да бъде лишена принцесата от невинността си в периода от три нощи.

(Следва)