ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – УВОД

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

„Ти ще чуеш, че аз съм страдал, но аз не съм страдал“.

„Деяния на Йоан“, 101, 6

„Те не го убили и не го разпънали, само им се сторило така“.

Коран, Сура 4, 157

„Каква просташка екзекуция? Но кажи ми, моля те, че не се е случила! Моля те, кажи, нали не се е случила?“

Михаил Булгаков, „Майсторът и Маргарита“

УВОД

Книгата „Хилядоликият Христос: историческо разследване“ е продължение на книгата „Исус: историческо разследване“ и първоначално двете книги бяха една – опит за биография на историческия Исус и история на ранните му последователи.

В първата книга се опитахме да докажем, че проповедта на Исус не се е отличавала по нищо от проповедите на другите юдейски фанатици по онова време и, плюс това, че е той е оглавявал значителна част от тях и е принадлежал към цяла редица Месии от рода на Давид, които се сменяли като ръководители на движението.

Първата теза – тезата, че историческият Исус не е бил пророк на мира, прошката и любовта – не е нещо съвсем ново поне от времето на Роберт Айслер и Самюел Брендън. Втората, за значителността на Исус, се среща много по-рядко, но с нея можете да се запознаете например във фундаменталното изследване на Роберт Айзенман „Яков, братът на Исус“.

В резултат втората книга се оказа посветена на отговора на следния прост въпрос: защо последователите на Исус са победили? По света е имало множество мегаломани, обещаващи на своите привърженици световна власт – от един буржски разбойник, който се обявил за Христос през 591 г., до живия бог Млимо, който по време на втората война между англичаните и матабеле се хвалел, че може да превръща куршумите на белите във вода, а снарядите им – в орехови черупки. Мистици, разбойници и терористи, чието обкръжение ги смятало за богове, са предостатъчни в човешката история, но нито един от тези прекрасни хора не станал основател на световна религия.

Как е успял да направи това Исус?

Заради отговора на този въпрос книгата „Хилядата лица на Исус: историческо разследване“ – малко неочаквано за автора – се оказа посветена, почти изцяло, на гностичните християнства.

„Гносис“ на гръцки означава „знание“.

Думата „знание“ – „гносис“ на гръцки, „мандай“ (מַנְדַּע) на арамейски и „манда“ (מַדָּע) или „яда“ (ידע) на иврит – била една от ключовите думи в революционния речник на ранния юдейски миленаризъм. При това винаги се имало предвид тайно знание. Знание за бога. Знание, позволяващо на човека да стане безсмъртен и даже бог.

Тази дума била много популярна в Кумран. Именно „знанието... скрито от цялата плът“ (IQS XI, 6) позволявало на членовете на кумранската секта да отиват на небето и „да участват в съвета на чистите богове (елим) и на всички, които притежават вечното знание“ (4Q286 Fr.7ai). Гносисът бил цел в живота на загадъчната египетска секта на терапевтите, „усъвършенстващи знанието“ в уединени манастериони [1]. А потомците на почитателите на Йоан Предтеча, и сега живеещи сред пясъците на Ирак, се наричат до ден днешен „мандеи“, което в превод от арамейски на гръцки ще рече „гностици“.

Гносисът бил ключов термин и за ранните гръцкоговорещи християни. Именно гносис обещал Исус на своите ученици в Евангелието от Йоан и именно притежател на гносиса наричал себе си.

„Отче праведни, светът не Те е познал, но Аз Те познах (έγνων); и тия познаха, че Ти си Ме пратил“ (Йоан, 17:25). „Дадох им да знаят Твоето име, и ще им давам да знаят (γνωρίσω)...“ (Йоан, 17:26).

Учениците на апостол Павел, също като обитателите на Кумран, притежавали знание (γνωσις) (1 Коринтяни, 8:1) и нараствали в познанието на Бога (Колосяни, 3:10). Именно познание на истината обещавало Посланието до евреите (Евреи, 10:26). Текстовете, написани от името на апостол Петър, препоръчвали на мъжете да живеят с жените си “според знанието“ (1 Петър, 3:7) и да покажат „в добродетелта гносис и в гносиса въздържание“ (2 Петър, 1:5–6).

Но през 180-те години – иначе казано, значително по-късно от времето, когато са били написани всичките тези канонични текстове на Новия завет – Ириней, един от бащите на църквата и епископ на Лион, написал текст, който се нарича "Опровержение и победа над лъжливия гносис", познат също като „Срещу ересите“.

Думата „гносис“ не случайно съответствала в това название на думата „ерес“.

Терминът „ерес“ не съществувал до появата на християнството. Имало гръцка дума „ейресис“. Но тя означавала просто „избор“ или „школа, направление“. „Ерес“ е едно от понятията, които ни подарил християнският новговор.

Работата е в това, че на глупавите езичници не им идвало на ум, че може да се вярва в бога неправилно. Жреците на Зевс Ботей никога не наричали „побеснели псета“ жреците на Зевс Касиос. А жреците на Афродита не призовавали императорите да екзекутират жреците на Аполон.

Не такъв бил случаят с религията на доброто и мира, чиито привърженици притежавали абсолютната истина. Там от време на време се появявали ужасни богохулници, които разбирали истината неправилно, и на добрите християни, които обичали враговете си, им се налагало да припомнят на тези неприятни на бога кучета, че ако не се разкаят, ще се пекат върху нажежени плочи в ада не по-зле от езичниците. „Но ако и сами ние, или ангел от небето ви проповядва друго благовестие освен онова, което ви проповядвахме, нека бъде проклет“ (Галатяни, 1:8) – пише апостол Павел.

Тук трябва да направим малко отстъпление и да припомним, че през I-V в. общините на последователите на Исус били извънредно разнообразни. Далеч не всички от тези последователи принадлежали към общината, чиито догми станали по-нататък държавна религия на Римската империя. Нещо повече, далеч не всички от тях се наричали християни! Общините на последователите на Исус се различавали и по ритуали, и по диета, и по теология.

Мнозина от последователите на Исус спазвали строго юдейския закон. Те употребявали само с кашерна храна. В други общини, напротив, учели, че може да се яде всичко. Така постъпвали например последователите на апостол Павел. „Всичко, що се продава на пазара, яжте без да ви тревожи съвестта“ (1 Коринтяни, 10:25).

Имало и трети вариант – да се яде всичко освен месо, предназначено за жертва на езическите богове (а това на практика било всяко месо, което се продавало на пазара). Победилата църква се придържала именно към този вариант. Тя не подкрепила варианта на Павел, и на тези, които употребяват идоложертвено, бащите на църквата обещавали, че, като нечестиви еретици, ще се пекат в ада върху нажежени плочи.

Християнските общини се различавали по отношението си към календара. У едни, като у евреите, календарът бил лунен. У други, като у обитателите на Кумран – слънчев.

Общините се различавали по ритуала на причастяването. Някои общини се причастявали с кръвта и плътта на Христос, иначе казано – с вино и хляб. Този вариант явно води началото си от апостол Павел, който заявил, че Христос му е разказал лично, че е причастил своите ученици по време на Тайната вечеря именно по този начин (1 Коринтяни, 11:23).

Но други братя во Христе явно не знаели за срещата на Павел и Христос на третото небе и се причастявали с хляб и вода, която еретична заблуда била, разбира се, достатъчна, за да ги обрече на вечно проклятие.

Нещо повече! Някои не употребявали и хляб, а само плодове, както например общината на елхасаитите, в която се родил основателят на манихейството, пророк Мани.

А някои общини смятали, че по време на Тайната вечеря изобщо не е имало никакво причастие. Вместо това по време на Тайната вечеря Исус научил своите поклонници на екстатичен танц: те заставали в кръг и танцували под звуците на гностичен химн, който бил популярен сред присцилианците още през IV в., за което ги изгаряли на клада. (Присцилианците били първите еретици, изгаряни на клада).

И, разбира се, те имали различно отношение към теологията.

Крайъгълен камък на учението на общината, към която принадлежал Ириней Лионски, било твърдението, че Исус, Божият син, се е принесъл в жертва за греховете на човечеството. Той умрял физически и възкръснал физически.

Но огромно количество последователи на Месията Исус смятали, че той не е умирал. Те били, между другото, тези, „които се наричали лъжливо гностици“ [2].

Носителите на лъжливия гносис смятали, че Исус е посланик на Истинския Бог, надсветовен дух, който никога не е имал тленна плът – не е умирал и не е възкръсвал. Те не допускали, че е дошъл да изкупи първородния грях. И мислели, че Христос е дошъл да даде на хората знание и това било знанието как да станат богове.

Освен това тези еретици считали, че нашият, вещественият свят, е недостоен за спасение. Те не намирали, че светът трябва да бъде спасяван. И твърдели, че трябва да има спасение от света. Те смятали, че хората могат да видят бога, да станат богове, да хвърлят от себе си смъртните одежди (иначе казано – плътта) и да придобият блещукащи ефирни тела на ангели. „Видиш ли Христос, ще станеш Христос“ – учели гностиците [3].

Някои от тях вярвали, че Христос – световният дух – просто е приел облика на човек. Някои, напротив, мислели, че е облякъл тялото на човека Исус като риза и че може да влезе по същия начин и в техните тела.

Тази позиция противоречала рязко на позицията на победилата църква, според която Исус Христос дошъл в плът, възкресението било напълно физически процес, а бъдещото Царство Божие имало като своя съставка съвсем осезаемо материално изобилие.

„Който казва, че няма нито Възкресение, нито Съд, е първенец на Сатаната“ – предупреждавал сурово през 160-те години Поликарп, епископът на Смирна [4].

Това неимоверно разнообразие от общини, вярващи в Исус, създава пред нас съвсем очевидни трудности. Като се започне от XIX в., в класическата библеистика било прието това, което можем да наречем теория за „малкия ручей“. Според тази теория Исус Христос бил неизвестен никому проповедник на мира и любовта, разпънат по грешка от римляните в препълнената с религиозни терористи провинция Юдея.

Смъртта му преминала съвсем незабелязано, но с течение на времето малкият ручей на доброто и любовта, проповядвани от него, се превърнал в могъща река, която помела в пропастта на забвението езическата античност с всичките ѝ богове и статуи.

Очевидно е, че самото това огромно разнообразие от общини, вярващи в Исус и съществуващи както извън пределите, така и в пределите на империята, противоречи на тезата за „малкия ручей“. Един „малък ручей“ не би могъл да има към II в. подобно количество мутации.

Освен това тази теза поставя под въпрос още едно често срещано твърдение, а именно, че християнството е възтържествувало заради своето уникално послание за Божия Син, който слязъл на земята, проповядвал любов и прошка и позволил да бъде разпънат за греховете на човечеството. Защото съвсем не всички общини изповядвали това послание! И ако някой представлявал „малък ручей“ на фона на безбрежния еретичен океан, това била именно победилата църква.

Както вече казахме, ересите в християнството били много. Може да се каже, че целия период от II до IV век бащите на църквата прекарали в непрестанна борба с ересите, точно така, както сталинското НКВД се борело непрекъснато с враговете на народа. И точно така, като в случая с враговете на народа, колкото повече църквата се борела с тях, толкова повече ставали.

Ириней Лионски преброява през 180-те години еретиците: Валентин, Птоломей, Коловрас, някой си Марк, от когото водят началото си маркосианите, Симон Влъхвата, Менандър, Сатурнин, Василид, Керинт, Николай, Ебион, Кердон, Маркион и Татиан, а също така офитите, каинитите и варвеолитите, в крайна сметка седемнадесет позиции.

След половин век Иполит Римски пресмята вече няколко десетки, включвайки между другото и еретиците Аристотел и Платон. А старателният Епифаний от Саламис, който създава през V в. фундаменталното произведение със заглавие „Панарион“, иначе казано – „ковчеже с ереси“, определя, че са вече осемдесет.

Делото за разкриване на ересите се усложнявало от това, че църквата – тънък мост на спасението, хвърлен над бушуващата бездна от ереси – била принудена, меко казано, да маневрира.

Например един от основоположниците на църковната ортодоксия, Юстин Мъченик, предшественик на Ириней, бил страшно недоволен от еретика Маркион, който смятал, че душите са безсмъртни и веднага след смъртта отиват на небето. Юстин даже отказвал да смята тези, които мислят така, за християни.

„Ако се срещнете с такива хора, които... не признават възкресението на мъртвите и мислят, че душите им веднага след смъртта отиват на небето, не ги смятайте за християни“ – предупреждава Юстин [5]. Той, подобно на Ириней, смята, че Божието Царство ще има напълно плътски характер и че мъчениците ще царстват „в същия вид, в който са получили плодовете на своето страдание и са били умъртвени“ [6].

Но вместо на еретици понякога се налагало да се възразява и на римски префекти, у които подобно описание на Божието Царство пораждало съвсем разбираеми опасения. И тогава същият Юстин Мъченик, който току-що е отказал да смята за християни тези, които не вярват във физическото възкресение на мъртвите, изведнъж представя пред императора напълно гностични позиции. „Когато чувате, че очакваме царство, напразно предполагате, че говорим за някакво човешко царство“ – уверявал той [7].

Нещо по-лошо, не всички гностици твърдели, че Божието Царство ще бъде непременно на друг свят! Например богохулникът Керинт, който живял в края на I век, твърдял, че Божието Царство ще бъде именно на този свят. Физическият свят, смятал той, ще бъде преобразен от Второто пришествие на Христос.

Накратко казано, Коринт вярвал именно в това, което било написано в Евангелието от Йоан в края на I век (чийто автор, според мнението на презвитер Гай, е Керинт). И въпреки това Керинт бил гностик и ужасен еретик, а Евангелието от Йоан било част от Свещеното писание.

Прибавете към всичко и факта, че доктрината на самата църква се променяла непрекъснато и това, което било истинска ортодоксия през II век – като отричането от Юстин Мъченик на безсмъртието на душата – към V век можело да се окаже съвършена ерес. Вярващите, за да не попаднат в ада, трябвало да де съобразяват с линията на партията, а все по-нови и по-нови преписвачи редактирали постоянно Евангелието, както в „1984“ на Оруел редактират вестниците със задна дата.

С една дума казано, ереста дебнела вярващите навсякъде и винаги и даже авторът, с покой предаден на земята като баща на църквата и мъченик, можел да бъде освиркан и покрит с позор от следващото поколение като най-зъл еретик. Можем само да си представим колко тежко се отразявало това върху посмъртното му съществуване: защото след всеки пореден църковен събор нещастниците били прогонвани от небето, където блаженствали с венци на главите и седнали на тронове, в ада, където ги жарели на нажежени плочи.

Не е трудно да видим от всичко казано по-горе, че да се определи точно какво именно означава „гностицизъм“, е много трудно. Затова ние коварно ще използваме тази дума в двояк смисъл. Първо, ще смятаме уверено за „гностични“ всички късни текстове, които са били преследвани като „лъжлив гносис“ от църквата. В този смисъл ще се доверяваме напълно на бдителните бащи на църквата, безпогрешно изобличаващи заговорите и в най-потайните кътчета. Ако текстът е бил изгарян или забраняван като гностичен, значи и ние ще го смятаме за такъв.

Второ, ще говорим за „протогностицизъм“ или за „гностични елементи“ в текстове, чието създаване предшества разделението между „ортодоксите“ и „гностиците“, а понякога даже предшества и проповедта на Исус Христос.

Всички тези, които Ириней заклеймява като представители на лъжливия гносис, наистина са живели доста късно. Безсрамният богохулник Маркион, по произход от Понт, претендирал за поста на римски папа през 130-те години. Около това време претендирал за същия престол и презреният учител по ерес Валентин, който дошъл в Рим от Александрия. И, между другото, когато загубили административната борба, се превърнали в еретици, както се превърнали в уклонисти Троцкий и Бухарин, които загубили в политическата игра със Сталин.

Нашият проблем се състои в това, че и техните разобличители, победили в същата административна борба, не са живели по-рано!

Няма съмнение, че представата за това, че възкръсналият Исус е имал свое истинско тяло, „изпълнено с кръв, укрепено с кости, пронизано от нерви и преплетено от жили“ [8], се е появила много рано.

В гностичните „Деяния на Йоан“ има например такъв епизод.

Йоан, любимият ученик на Исус, се крие според текста на Елеонския хълм, докато в същото време на Голгота разпъват Христос. Йоан, разбира се, страда от това. Той оплаква съдбата си и лее обилни сълзи. И ето че в момента, когато Йоан е на върха на отчаянието, Христос – когото в момента разпъват на кръста – застава до него.

Христос разкрива на любимия си ученик, че е жив и здрав, а разпятието е просто привидно. „Не съм изпитал нищо от това, за което говорят“ – казва Исус (Деяния на Йоан, 101:1) [9]. Като научил великата тайна, Йоан слязъл от хълма, радвайки се, смеейки се и презирайки глупавите хора, които мислели, че Исус е разпънат наистина.

Не е трудно да видим, че тези глупави хора са именно протоортодоксите – предшествениците на Юстин, на Ириней и практически на цялото съвременно християнство. От това с основание можем да си направим извода, че гледната точка на „глупавите хора“ е съществувала още преди да бъдат написани спорещите с нея „Деяния на Йоан“, иначе казано – още преди края на I век.

Бинго! Ортодоксите са съществували по-рано.

Но – ето ти проблем – в Евангелието от Лука има една сцена, която съвпада с описаната по-горе, но с напълно обратен знак. В нея Исус се явява след разпятието на своите ученици и те решават, че виждат Дух.

„А те се стреснаха и се уплашиха, като мислеха, че виждат дух“ (Лука, 24:37).

За да разубеди глупавите ученици, Исус им показва ръцете и краката си: ето, осезаеми са, физически, материални! А когато апостолите въпреки това не вярват, че не е Дух, Исус иска печена риба и яде.

Пред нас е същата богословска полемика. Лука полемизира с тези ученици на Исус, които смятат, че са видели Дух. Употребата от Исус на печена риба е сцена, с помощта на която Исус убеждава апостолите, че не е безплътен. Духовете не се нуждаят от риба.

Но ако Лука полемизира с гледната точка, че Исус е бил Дух, това означава, че тя е съществувала още по времето на Лука, който пише през 80-те години.

Нещо повече: тя е съществувала още по времето на Павел! Апостолът се сблъскал с нея в лицето на някой си Аполос, който дошъл в Александрия и, както ни е известно от „Деянията на апостолите“, „говорел и поучавал прилежно за Исус, а познавал само Йоановото кръщение“ (Деяния, 18:25). Този Аполос започнал внезапно да учи, че изобщо няма възкресение от мъртвите! (1 Коринтяни, 15:13). И Павел бил принуден не само да го опровергае, но и да му направи голяма отстъпка. Да, разбира се, физическо възкресение на мъртвите ще има, но човешкото тяло ще бъде променено: „Засява се душевно тяло, възкръсва духовно тяло“ (1 Коринтяни, 15: 44). „Ето, една тайна ви казвам: Не всички ще умрем, но всички ще се изменим“ (1 Коринтяни, 15:51).

В този текст на Павел е поразително не само това, че гностикът Аполос, отричащ физическото възкресение, проповядвал много рано: през 50-те, че и през 40-те години. Поразително е, че Павел, без да е гностик и, нещо повече, като отрича основната точка от учението на Аполос, използва въпреки това напълно гностична терминология. По-специално противопоставя „душевното“ и „духовното“, точно срещу което по-късно ще негодува Ириней [10].

Читателят може би не разбира много добре защо всъщност дребните различия в догмите са предизвиквали у проповедниците на доброто и любовта такава бясна омраза. В края на краищата каква е разликата: идвал ли е Христос в плът, или в дух? Мъчил ли се е физически на кръста, или мъчението му се състояло в това, че той, трансцендентеният дух, се е спуснал в тленния свят на низшата материя като Супермен, пришелецът от планетата Криптон?

Проблемът е обаче в това, че от тези догматични разлики произлизали важни практически следствия. По-специално: просветлените гностици не се нуждаели от църковна бюрокрация, за да общуват с бога. Те правели това самостоятелно! Те самите ставали богове.

А между другото църквата смятала, че тя е земното въплъщение на Христос. „Епископът председателства вместо Бога“ [11] - настоявала тя. Ясно е, че гностиците, които не се нуждаели от епископи за установяване на междуградска връзка с бога, а общували с него по локална линия, предизвиквали жестокото раздразнение на църквата. Защото често тези еретици нямали изобщо църковна йерархия, а на своите събрания, за да определят кой да бъде през деня свещеник, хвърляли жребий. И в резултат този жребий се падал – на кого бихте си помислили! - и на жени!

За щастие, след като църквата дошла на власт, към методите на убеждение освен думите се добавили мечът и кладата. През V век епископите по цялата империя използвали самоотвержено за борба с еретиците тези войски, които по това време не достигали на фронта: защото именно тогава империята загивала под натиска на варварите.

В резултат с десетките разновидности на християнството, съществували в империята към IV век, се случило нещо много странно. Всичките тези разновидности преживели безпроблемно векове на жестоки езически преследвания. И всичките били изтребени с огън и меч след триумфа на религията на любовта и доброто.

За хиляда и петстотин години внедряваният със слово, огън и меч монопол на ортодоксите постигнал своето. Дори и през XIX век библеистиката смятала победилата църква за носителка на истинското слово на Христос, а гностицизма за отклонение от нейното единствено вярно учение.

Адолф фон Харнак го наричал „остър случай на елинизация на християнството“. Други влиятелни библеисти, например Вилхелм Бусе и Рудолф Бултман, напротив, смятали, че гностицизмът дължи своята поява на индийските и иранските култове. Самостоятелна източна религия, съдържаща гностичния „мит за изкупителя“, повлияла на безоблачното християнство и го изкривила.

Но – както ще се постараем да докажем и както все по-често се признава напоследък – гностицизмът има ясно очертани юдейски корени.

Ако гностицизмът използва някакви митологични личности, то това са изключително Адам, Ной, Сит и Енох. Пред нас е изключително юдейска митология, без никакъв примес от иранска, гръцка или индийска.

Дори гностицизмът да има множество Власти и Еони („безконечни родословия“, както ехидно говори за тях авторът на Посланието до Тимотей (1 Тимофей, 1:4)), те са съвършено статистични еманации на Монадата.

Еоните не грешат, не се влюбват, не развратничат като езическите богове. Те приличат по-скоро на математически символи, отколкото на живи същества. Всичките главни съставки на бъдещия гностицизъм, включително убеждението във възможността човекът да види бога е да стане бог, ги намираме още в Кумран и именно кумранският мистицизъм в края на краищата довежда до появата на еврейската мистична литература Хекалот и Меркава, а след това и на Кабала.

И Хекалот, и Меркава, и Кабала са по същество разновидности на юдейския гностицизъм. Нещо повече, още една разновидност на тази ранен, арамейскоговорящ гностицизъм се е запазила до ден днешен сред пясъците на Ирак. Става дума за вече споменатите мандеи, които смятат за истински Месия и посланик на надсветовните еони не е Исус Христос, а Йоан Кръстител. Те смятат Исус за Лъжемесия на евреите.

Историята на мандеите ни довежда до главния герой на нашата книга, а именно до Йоан Кръстител.

Всичките четири канонични Евангелия настояват за едно много странно на пръв поглед обстоятелство. Те настояват, че Исус е имал предшественик. И наричат този човек Йоан Кръстител.

Те настояват, че именно Йоан е кръстил Исус. Нещо повече, те настояват, че при този обред Йоан „видял, че се разтварят небесата и че Духът като гълъб слиза в Него“ (Марк,1:10).

Ще отбележим, че това описание има определено гностичен характер.

Първо, Марк ни съобщава, че Йоан Кръстител можел да вижда разтварящите се небеса и Светия дух. Това било много необичайно умение за юдейски пророк. Въпросът е, че на юдейските пророци било най-строго забранено да виждат бога. От това те умирали.

Напротив, процедурата по виждане на бога – с по-нататъшното превръщане в бог – била много популярна сред юдеите гностиици. „Който не спазва съботата, няма да види Бога“ (Тома, 27) – гласи едно от изреченията в гностичното „Евангелие от Тома“. Според Марк и Йоан притежава същото това умение да вижда божественото: той вижда Духа, слизащ в Исус.

Второ, според Марк, Йоан вижда как Духът слиза в Исус. Духът облича Исус като риза. Твърдението на Марк в оригинала е опасно близо до „гностичната ерес“.

Разказът за Йоан, ако си помислим, бил по-скоро неизгоден за християните. Той твърдял, че имало някакъв човек, който кръстил Исус. Именно този човек заявил, че видял лично как в Исус слязъл Светият дух, или, по-точно, ако се има предвид, че двамата герои в нашата история говорели на арамейски, Светата руха. Арамейската дума „руха“ („руах“ на иврит), иначе казано – „дух“, е от женски род и в много гностични системи тя, Руха, се смята за майка на Исус.

Това неудобство ни кара да подозираме, че тази история е истинска. И че Йоан Кръстител наистина е съществувал. Нещо повече, имайки предвид вярванията на мандеите (и не само тях) можем да подозираме, че между Йоан и Исус, или по-точно между техните ученици, са настъпили по-нататък сериозни разногласия.

Кой е този тайнствен Йоан Кръстител?

Ние имаме отговор на този въпрос: ако вярваме на текста, известен като „славянски Йосиф“, Йоан Кръстител не бил някой друг, а онзи най-страшен пророк Цадок, когото Йосиф Флавий сочи като един от основателите на „четвъртата секта“, секта от асасини, терористи и убийци, отговорни за Юдейската война. Той не бил съвременник, а предшественик на Исус. Започнал да проповядва едно поколение преди него и бил екзекутиран малко след него, около 36 година.

„Славянският Йосиф“ е без съмнение крайно токсичен източник, пълен с християнски интерполации и изобщо бог знае какъв боклук. И трябва да се използва много предпазливо.

Ние ще се постараем обаче да докажем, че по този въпрос можем да му се доверим. И че текстът, отъждествяващ Йоан Кръстител с основателя на фанатичната „четвърта секта“, не би могъл да бъде фантазия на християнски преписвач по простата причина, че за всеки вярващ християнин подобно отъждествяване ще бъде най-страшната клевета, която би могла да се каже за Йоан, и най-ужасната ерес, която би могла да се каже за основаването на християнството.

Какво отношение има фигурата на Йоан Кръстител към появата на гностицизма?

Най-пряко. Както ще се постараем да докажем, пророк Йоханан, който кръщавал хора в Йордан и се хранел, ако вярваме на „славянския Йосиф“, само с това, с което се хранели Адам и Ева в рая, проповядвал от името на добре известен персонаж – а именно от името на прародителя Енох, потомък на Адам и Ева, взет, според книга Битие, жив при Бога на небето (Битие, 5:24).

Откъси от всичките пет книги на Енох са открити в Кумран, докато там не е намерен нито един откъс от книгите на основателя на сектата на праведниците. Ние ще се постараем да докажем, че кумранският мистицизъм не е бил просто абстрактен комплект от мистични рецепти за убийци, желаещи да отидат приживе на небето и да влязат в Съвета на боговете.

Той се основавал на конкретния жизнен опит на неговия основоположник – човек, който твърдял, че е прародителят Енох, правнук на Адам от седмо коляно. Той бил взет жив на небето, видял Бога, превърнал се в резултат от това на ангел и се върнал обратно на земята преди края на времената.

В основополагащата книга от цикъла за Енох – Книгата на Стражите – прародителят Енох, взет жив на небето, се връща в земния свят по повеля на Господа, за да прокълне Господаря на Стражите – паднали ангели, които са се спуснали на земята, развратили са я и са се съвкупили с човешките дъщери. Тези Стражи, а след това техните синове, Великаните, се опитват да подкупят Енох и да го примамят на своя страна. Те го молят да се застъпи за тях пред Господа. Но вместо това Енох произнася проклятие над тях.

Ние ще се постараем да докажем, че историята на Енох, чието благоразположение напразно търсят Божите синове, е метафорично изображение на съвсем конкретна история. А именно – на опита на синовете на Ирод да спечелят благоразположението на пророка, който говори от името на върналия се на земята Енох.

Ние ще се постараем да докажем, че митичният „енохиански юдаизъм“, толкова любим на изследователите, не е абстрактно направление в юдаизма, не е нещо илюзорно, което е съществувало някъде във вечността, било то през V-тия, било то през II-рия век пр. н. е.

Това е напълно конкретна военна приложна теология, която започнала да се развива в кръговете на ревностните евреи след позорния край на династията на Макавеите като отговор на многобройните и неуспешни въстания срещу римляните.

Тази военна приложна теология започнала да обещава на своите привърженици не физическо възкресение, както било в ранните разновидности на юдейския миленаризъм, а освобождение на душата, родствена на Бога, от тялото“. Тази военна приложна теология започнала да обещава не материални богатства, а живот в Рая.

Тази теология унищожила една от главните носещи конструкции на юдейския монотеизъм: великата китайска стена между Бога и човека. Тя твърдяла, че душата е родствена на Бога. Че човекът може да отиде на небето, да види бога, да хвърли от себе си предишната одежда (иначе казано – физическото тяло) и да се облече в одежда на славата, което ще рече - в сияещо ангелско тяло.

Тя твърдяла, че падналите в боя шахиди ще отидат на небето и ще станат тям ангели (Енох. 19:139/104:4). Че те ще влязат в състава на Небесното войнство (Енох. 19:140/104:6). И ще сияят при това като небесните светила (Енох. 19:137/104:2).

И тя твърдяла това от името на човек, който постигнал всичко това – от името на върналия се от небесата Енох.

Именно този човек – който е и Йоан Кръстител, и реформаторът на юдейския миленаризъм Цадок – основал тази съвършено революционна (във всеки един смисъл) търговска марка на мистицизма, каквато не била виждана до тогава нито сред езичниците, нито сред монотеистите.

Той и неговите последователи създали концепцията за нов, небесен Рай. Рай до престола на Бога, където се събират шахидите, причислени към боговете (елим), където съзерцават Бога и самите те стават светци и богове, където сядат на своите небесни тронове и надяват своите венци. И към този Рай, естествено, е приложен Ад - там се мъчат тези, които не са се присъединили към шахидите.

Цадок/Йоан/Енох преосмислил или отхвърлил всичките догми на ортодоксалния юдаизъм (или, по-точно, ги развил отново на основата на древните юдейски вярвания отпреди монотеизма). Той обещал, че човекът в резултат от познанието може да стане Бог.

От негово време обещаният Рай станал неотменим елемент за фанатичните секти – от асасините до днешните ислямисти, които се надяват да получат своите седемдесет и две девственици.

Фактът, че Цадок/Йоан/Енох е направил това за решаването на извънредно практически проблем – обяснение на постоянните неуспехи на сектите на фанатичните миленаристи – не отменя красотата и дързостта на тази поразителна мистична постройка.

Йоан Кръстител създал религия, която учела, че човекът, по пътя на познанието, може да стане Бог. „Видиш ли Христос, ще станеш Христос“.

Това твърдение било същността на гностицизма. То се появило малко по-рано от Исус. То било белег за безкрайни на брой разновидности на християнството и в края на краищата било отхвърлено от победилата църква като много опасно, защото, от гледна точка на църковната бюрокрация, ново въплъщение на Христос не бил индивидът, а същата тази бюрокрация: църквата и нейните епископи. „Почитайте епископа като Исус Христос“ [12].

Именно отъждествяването на Йоан Кръстител с автора на книгите Енох (дори повече от отъждествяването на Йоан с Цадок) е най-спорното и заедно с това най-важното място в тази книга. До известна степен цялата книга може да се разглежда като увод към последната ѝ глава.

БЕЛЕЖКИ

1. Филон Александрийский. О созерцательной жизни, 25.

2. Ириней Лионский. Против ересей, 2, 31, 1.

3. The Gospel of Philip, 61, 25–30, NHS.

4. Поликарп Смирненский. Послание к филиппийцам, 7.

5. Юстин Мученик. Диалог с Трифоном иудеем, гл. 80.

6. Ириней Лионский. Указ. соч., 5, 32, 1.

7. Юстин Мученик. Апология, 11.

8. Тертуллиан. О Плоти Христовой, 5.

9. Всички цитати от «Деянията на Йоан» са по: Richard I. Pervo. The Acts of John, Polebridge Press, 2016.

10. Ириней Лионский. Посоч. съч., 1,6, 2.

11. Игнатий Антиохийский. Послание к Магнесийцам, 6.

12. Игнатий Антиохийский. Послание к Траллийцам, 3.