СЛУЖБОМЕР

четвъртък, май 31, 2018

Какви са правомощията на кмета?

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: ДИЛЯНА ГЕОРГИЕВА, студентка по право в СУ „Св. Климент Охридски”

 

Минат, не минат няколко години и гласуваме за кмет. Чувам по телевизията, че има кмет на община, кмет на район, кмет на кметство и почвам да се чудя кой е по-по-най. Знам, че кметът е отговорен за това, което се случва в рамките на територията, в която е избран, но с какво точно се занимава и докъде се разпростират правомощията му?

 

 Как се избира кмет? Активно и пасивно избирателно право

 

Кметът на общината, както и кметът на района или кметството се избират пряко чрез гласуване от населението за срок от 4 години. От коя част от населението обаче или по-научно казано – кой притежава активно избирателно право?

 

- всеки български гражданин, който е:

 

-- навършил 18 години към деня на гласуването,

-- не е поставен под запрещение,

-- не изтърпява наказание лишаване от свобода

-- живял в съответното населено място през последните 6 месеца.

 

- гражданин на държава членка на Еврпейския съюз, освен България, който е:

 

-- навършил 18 години към изборния ден включително;

-- не е поставен под запрещение;

-- не изтърпява наказание лишаване от свобода;

-- има статут на продължително или постоянно пребиваващ в Република България;

-- живял е най-малко през последните 6 месеца в съответното населено място;

-- не е лишен от правото да избира в държавата членка, на която е гражданин;

-- предварително с писмена декларация е заявил желанието си да упражни правото си на глас в съответното населено място.

 

Право да бъде избирано за кмет (или пасивно избирателно право) има всяко лице, което отговаря на следните изисквания:

 

- да е български гражданин;

- да няма друго гражданство в държава извън Европейския съюз;

- да е навършил 18 години към изборния ден включително;

- да не е поставен под запрещение, да не изтърпява наказание лишаване от свобода ;

- да е живял най-малко през последните 6 месеца в съответното населено място.

 

Каква е разликата между всички „видове“ кметове и какви са правомощията им?

 

На първо място – териториалната им компетентност. Кметът на общината има правомощия в рамките на цялата община, докато районните кметове и кметовете на кметствата изпълняват своите правомощия в рамките на съответните административно-териториални единици, за които отговарят и не могат да решават въпроси, излизащи от този предел. На второ – кръга от правомощия, които притежават. Например кметът на район отговаря за организирането и провеждането на благоустройствени, комунални и други мероприятия, като концерти или различни инициативи за опазване на околната среда.

 

Основни правомощия на кмета на общината:

 

ръководи изпълнителната дейност в рамките на общината;

• назначава и освобождава от длъжност заместник-кметовете на общината и кметските наместници;

• отговаря за опазването на обществения ред, като за осигуряването му издава писмени заповеди, задължителни за началниците на съответните структури на Министерството на вътрешните работи;

• организира изпълнението на общинския бюджет;

• организира изпълнението на дългосрочните програми, изготвени от министерския съвет и общинския съвет;

• възлага или разрешава изработването на устройствени планове и техни изменения за територията на общината или за части от нея и одобрява определени устройствени планове;

• изпълнява функциите на длъжностно лице по гражданско състояние –компетентен е да издава акт за раждане, граждански брак и смърт;

• оказва съдействие на етажните собствености и техните управителни органи – Например ако възникне спор между етажните собственици, то кметът следва да ни съдейства за разрешаването му;

• може да върне за ново обсъждане незаконосъобразните (които нарушават по някакъв начин закона) или нецелесъобразните (неправилно издадените) актове на общинския съвет (ОС). Кметът може също да оспорва незаконосъобразните актове на ОС пред съответния административен съд и да иска спиране на изпълнението на общите административни актове и действието на подзаконовите нормативни актове.

 

В изпълнение на своите правомощия кметът издава заповеди. Такава може да бъде например заповедта на кмета до живущи на дадена улица да боядисат обитаваната от тях сграда или пък да почистят снега по тротоарите. С тези заповеди кметът може да определя и позволените места за паркиране.

Освен това кметът на общината и кметът на района могат да оправомощават заместник-кметове да изпълняват техни правомощия в случаите, предвидени в закон.

 

А какви са основните правомощия на кметовете на райони и кметства?

 

изпълнява бюджета на общината в частта му за района или кметството;

• организира провеждането на благоустройствени, комунални и други мероприятия;

• отговаря за стопанисването на определени от общинския съвет обекти на общинската собственост;

• приема мерки за подобряване и възстановяване на околната среда и организира охраната на полските имоти;

• води регистрите на населението и за гражданското състояние;

• осигурява извършването на административни услуги(като промяна на име или издаване на удостоверение за наследници) на физически и юридически лица;

• осигурява спазването на обществения ред;

• изпълнява функции, възложени му от кмета на общината;

• организира и ръководи защитата на населението при бедствия и аварии;

• може да участва в заседанията на общинския съвет с право на съвещателен глас. Изслушва се задължително при обсъждане на въпроси, отнасящи се за кметството или за района.

 

Кой осъщетвява контрол върху действията на кмета?

 

Компетентни да осъществяват контрол върху дейността на кмета са областният управител и общинският съвет. Актовете на кмета могат да бъдат оспорвани по административен ред пред областния управтел. Общинският съвет може да отменя административните актове, издадени от кмета на общината, които противоречат на актове, приети от съвета. Срокът за реакция е 14 дни от получаването им. В същия срок съветът може да оспорва и незаконосъобразните административни актове, издадени от кмета на общината, пред съответния административен съд.

сряда, май 30, 2018

Тези, които трябва да помним

АВТОР: БОРИС АКУНИН

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

В Берлин на една тиха улица се нямират една до друга две къщи с паметни плочи. От първата, не особено голяма (на снимката), са били изпратени в концлагери и загинали там деветнадесет души. Още двама предпочели Freitod, „свободна смърт“ - в дадения случай думата „самоубийство“ звучи неправилно. До войната в този район живеели много представители на творческата интелигенция, а значи и евреи.

В съседната къща не живеели интелектуалци, а собственици на пералня, Франц и Ема Хумц. Скрили при себе си и спасили двама души. Повече, очевидно, не успели. Там също има паметна плоча.

Така и трябва да бъде. От страшните времена трябва да помним тези, които са загинали, и тези, които са спасявали - и, разбира се, да не забравяме тези, които са арестували и убивали. Всички останали просто са живели някак си и не са оставили след себе си никакъв спомен, нито лош, нито добър.

вторник, май 29, 2018

Изкуството да оскърбяваш - 12

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

Ще бъде ли полезна за човечеството една глобална атомна война?

Пушката вися, разбира се, прекалено дълго. Откакто го закачиха на „гвоздея“ Хирошима, ядреното оръжие украсява сцената на човешката история, като ни напомня, че най-интересното все още предстои. Според законите на драматургията пушката, естествено, ще гръмне. Ще може ли тя да промени кардинално съществуващата реалност и конструкцията на цивилизацията?

Самото събитие, по всяка вероятност, е неизбежно.

Защо? Защото за 70 години, минали от момента, когато първата ядрена мухоморка израсна над далечната Япония, homo не е поумнял дори частично. Напротив. Различни първобитни играчки като традиции, религии, победи и патриотизъм станаха още по-популярни. Всички фундаментални илюзии също се чувстват прекрасно и продължават да определят мирогледа на абсолютното мнозинство. Човекът остава във властта на приказките за своята уникалност, за безсмъртието на душата, за божествената любов и за важността на националните интереси.

Ще напомним, че всичките красиви химери са вечно гладни, а се насищат само с кръв. Векове наред химерите са сдъвквали поколения и цели народи, но човечеството продължава да примира пред тях. Уви, то не изтрезнява, въпреки целия си горчив опит. То е твърдо уверено, че цивилизацията има здрава етична основа.

Оказва се, че илюзиите са по принцип огнеупорно нещо. Кладите на вярата, пожарите на революциите и пламъците на войната не им причиняват никаква вреда. И вероятно е дошло време да се изпробва нещо по-горещо. Тъкмо необходимите температури могат да бъдат предоставени както от конвенционалните уранови бомби, така и от различни „многослойки“ като FFF или W88.

Между другото, струпаните илюзии са толкова обширни, че урановите градуси ще изпържат само малка част от заблудите на човека за себе си. Това, което остане, ще бъде напълно достатъчно, за да се повтори при даден случай ядрения фойерверк.

Фундаментални причини за станалото никой, разбира се, няма да търси. Културата и историята ще налеят масло в лампата и събитието ще получи оценка в съответствие с наличните „етични представи“. Това ще изведе автоматично ситуацията на второ, а след това и на трето равнище. Затова по всяка вероятност не трябва да се надяваме, че човечеството ще се претопи в тритиево-урановия огън и от него ще се получи нещо по-прилично.

Съществува, разбира се, утешителната измислица, че някакъв „сдържащ фактор“ ще неутрализира двустранната смъртоносност на ядрените бомбардировки. Смятам, че това твърдение не е вярно.

Работата е в това, че атомните удари не представляват никаква опасност за тези, които вземат решението да бъдат нанесени. Те имат на разположение комфортни бункери, от които могат да наблюдават безопасно взаимните ядрени безчинства. Разбира се, да наблюдават със сълзи на очите, нашепвайки (в зависимост от континента) песнички за палми или брезички. От дълбините на тези бункери би могло да се потрака (по радиото) като Сталин със зъби о чашата [1] и за пореден път да се напомни, че „няма да се пазарим за цената“. И наплашената „цена“, изпепелявайки се заедно със своите котки, къщи и деца, пак ще трябва да се съгласи с тази щедрост. А как иначе? „Цената“ е приучена да служи за разходен материал, който задоволява нуждите на различните родини, религии, граници, а също така на историческата естетика като цяло. Достатъчно е да се поговори с „цената“ (от бетонните недра) от името и по поръчение на великите илюзии, за да бъде тя разчувствана и да изложи челото си на потока от електрони.

Макар че да обвиняваме за всичко само тези, които решават съдбите, не би било коректно; пред нас е фактът на една взаимна дресировка. Самите хора са научили властта да ги изразходва за „велики цели“ безогледно и безотчетно.

Това положение може да се илюстрира с множество примери, но най-пресен от тях ще бъде така нареченият „Безсмъртен полк“, шествие, което наблюдаваме понякога в Русия. Същността на мероприятието се състои в това, че вървящите в големи организирани колони граждани на Руската федерация носят портрети на загиналите по време на войната свои родственици. Това символизира сплотяването на народа в скръбта и безмълвно, но страшно предизвикателство към врага, по вина на когото са загинали изобразените на портретите хора.

Но!

Има извънредно голяма вероятност около една трета от портретите да са на тези, които са били унищожени изключително по вина на съветското командване: избити от заградбатальоните [2], хвърлени в безсмислени атаки, уморени от глад на фронта или в тила, измръзнали до смърт, „сварени“ в котлите [3], а също така разстреляни от пияни СМЕРШовци [4]. Войнишкото месо в Русия е било винаги много евтино и по принцип се е харчело от генералите с феерична разточителност. Но на никого от участниците в шествието няма да му хрумне да обвини за смъртта на баща си или прадядо си тези съветски касапи генерали, които са били наистина виновни за гибелта на техните близки. Така шествието „Безсмъртен полк“ се превръща в индулгенция на властта, в предложение към нея и занапред да изразходва живота на хората без всякакво стеснение.

Както се знае, основа на руската духовност и идентичност е еврейският фолклор, въплътен в така нареченото православие. В дадения случай той не учи как се пълни щука [5], но затова пък внушава постоянния навик да се разпъва и разпъва. Уви, към XXI века православната идея е толкова изчерпана, че едва ли ще послужи за добра наркоза в деня, когато над Руската федерация и света се издигнат ядрените мухоморки на победата.

Цялата надежда е само в манекенките и тенорите, които продължават да твърдят, че „красотата ще спаси света“. Вероятно те ще имат скоро възможността да поразят с нея продуктите от делението на 235-ия уран или на литиевия деутерид. Но всъщност може и да се оправдаят опасенията, че диалогът на тенорите с неутроните ще бъде увлекателен, но краткотраен.

--------------------------

1. На 3 юли 1941 година, когато руските войски отстъпват повсеместно под напора на германската армия, Сталин произнася реч по радиото, по време на която пие вода и в ефир се чува как потракват зъбите му по чашата - ръката на Вожда трепери.

2. Заградбатальони (заградителни батальони) или заградотряди (заградителни отряди) – войскови части, които по време на Втората световна война се разполагат с готови за стрелба картечници зад атакуващите съветски войници със задача да разстрелват всички, които отстъпят под натиска на врага.

3. Котел (рус.) – пълно обкръжение от частите на противника.

4. СМЕРШ (съкращение от „Смерть шпионам“ – „Смърт на шпионите“) – военно контраразузнаване; по време на Втората световна война офицерите от СМЕРШ имат на фронта много високи пълномощия.

5. Пълнената риба (гефилте фиш) е традиционно ястие в еврейската кухня.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

понеделник, май 28, 2018

Има ли нужда Европа от Балканите?

АВТОР: РИКАРД ЙОЗВЯК

ПРЕВОД ОТ ПОЛСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИ ДЕСЕТ ГОДИНИ, КОГАТО ОТИДОХ ЗА ПЪРВИ ПЪТ В БРЮКСЕЛ КАТО ЖУРНАЛИСТ, ЕДНА ОТ НАЙ-ГОРЕЩИТЕ ТЕМИ БЕШЕ ДОКЛАДЪТ НА ЕВРОПЕЙСКАТА КОМИСИЯ ЗА РАЗШИРЯВАНЕТО НА СЪЮЗА

Моите колеги и колежки започнаха да преследват длъжностните лица от ЕС, опитвайки се да получат обширни части от доклада или пълни негови версии един месец преди официалното му публикуване. В деня на представянето пресрумът в сградата Берлемон, където се намира седалището на Европейската комисия, беше препълнен до такава степен, че трябваше да се резервират предварително места.

Минаха десет години. В навечерието на публикуването на тазгодишния доклад, пресслужбата на Европейската комисия, в своя редовен бюлетин в понеделник, дори не си направи труда да си спомни, че на следващия ден ще бъдат представени стратегията за напредъка и препоръките за шест балкански страни, стремящи се към членство в Съюза: Албания, Босна и Херцеговина, Косово, Македония, Черна гора и Сърбия, а също така и Турция. Очевидно темата не интересува никого, може би само шепа журналисти, специализиращи се в проблемите на този регион. Самото представяне на доклада беше пренесено от Брюксел в Страсбург, а събитието привлече само няколко души.

Липсата на интерес от страна на медиите разкрива фундаменталната истина за становището на Европейския съюз по отношение на Западните Балкани: през по-голямата част от времето темата не съществува. А когато се появи, обикновено е свързана с безкомпромисни заявления като това, което направи в деня на представянето на доклада в Страсбург президентът на Франция Еманюел Макрон. Подобно на много европейски лидери преди него, той подчерта, че Париж не може да подкрепи по-нататъшното разширяване на Европейския съюз със Западните Балкани, докато в самия Съюз не бъдат проведени задълбочени реформи.

Така възниква въпросът: Възможно ли е Европейският съюз да се чувства значително по-добре без шестте западни балкански страни?

Могат да се изтъкнат много аргументи, потвърждаващи тази гледна точка. Всичките са много по-бедни от най-бедните членове на ЕС. Всичките са – в най-добрия случай – много крехки демокрации, а техните граждански обединения и медиите трябва да се справят със силен натиск. В момента няма сред шестте страни нито една, която би могла да внесе в Съюза някаква добавена стойност.

Моят единствен, но силен контрааргумент има обаче значителна историческа тежест: членството в Европейския съюз – и само то – е гаранция за траен мир в Европа. Може би твърдението ми звучи малко бомбастично, но само пълната интеграция на всички тези страни, както и достъпа до фондовете на Съюза, свободата на придвижването, на пазара и равнопоставеното място на масата могат да спрат трагичната история на този регион. Но най-напред да се заемем с фалшивата дихотомия на президента Макрон: не е истина, че Съюзът не може едновременно да се реформира и разширява. Може. От 1995 година броят на страните членки нарасна от 12 на 28. По това време се реформира съществено Шенгенското пространство, появи се еврозоната, която понесе много бури, създадена беше Европейската служба за външна дейност. Това са само три конкретни примера за европейската интеграция. А всички кризи, които преживя по това време Европейският съюз, ни най-малко не бяха предизвикани от неговите нови членове.

Не новите страни членки имаха най-големи проблеми по време на кризата в еврозоната; не те бяха тези, които с най-голямо нежелание се отнесоха към концепцията за обща външна политика. Не страните от Средна и Източна Европа разглобяваха Шенгенската система по време на миграционната криза, дори когато позицията на страните от Вишеградската група относно плана за преразпределението на бежанците беше широко критикувана. Така че приемането на шестте балкански страни в Съюза изобщо няма да спре по-нататъшната му интеграция. И дори популярната теза, че разочарованието от страните членки от Източна Европа – новопостъпили в Съюза, би трябвало да служи за предупреждение, не звучи особено убедително.

Разбира се, мнозина извън Брюксел гледат с раздразнение последните събития в Унгария и Полша, както и – в по-малка степен – в Хърватия, Чехия и Румъния. Само че през последните години Брюксел имаше също така сериозни политически проблеми с Австрия, Италия, Гърция и Испания. Ето защо виждаме, че в случая няма строго разделение на „лоши“ и „добри“, а приемането на шестте балкански страни няма да промени много. Нека да разгледаме и други аспекти. Всичките шест страни имат заедно по-малко жители от Румъния. Никой от служителите в Европейския съюз, с които разговарях, не очаква – ако бъдат приети шестте страни за членки – масови изселвания, „защото тези, които са могли да заминат, вече така и така са го направили“. Друг отбеляза: „И сега ЕС е там най-голям търговски партньор, най-голям инвеститор и най-голям спонсор“. Струва си да помним това, когато четем статиите за нарастващото руско, китайско или турско влияние в региона. Да, европейците са обезпокоени от направения от Русия опит да повлияе на резултатите от президентските избори в Черна гора и от руското влияние в Сърбия, както и от нарастващата ислямизация на части от Босна и Косово. Но никой – поне в най-близко време – не е в състояние да получи там това предимство, което има Брюксел.

Брюксел може и трябва да използва това положение. Както в други части на света, Русия и Китай засилват своето влияние благодарение на разделението. На това може да се противопостави единствено разширяването на Съюза. Заради гранични спорове Словения спъваше години наред приемането на Хърватия. На свой ред Загреб, от първите си дни в Съюза, не забравя жизнено важните си интереси, особено в Босна. Да, в целия регион има неразрешени гранични спорове. Но членството в Съюза ще ги направи несъществени. Именно под егидата на Европейския съюз Сърбия и Косово могат най-сетне да нормализират своите отношения, които затварят пътя към членството и на двете страни. А Гърция ще може в крайна сметка да реши спора с Македония за името ѝ; спор, който от средата на 90-те години не позволява на Скопие да се приближи нито до ЕС, нито до НАТО.

Дипломатите, с които разговарях, се надяват, че в най-близките месеци ще започне да се прави нещо по отношение на Сърбия, Косово и Македония. Фактът, че разрешаването на споровете е все по-близко, заслужава по-голямо внимание от страна на медиите. И макар че само поради тази причина си струва да се разшири Съюза – като политически съюз, с всичките ползи, които носи, това непременно ще остане във времето като историческо достижение.

неделя, май 27, 2018

Нобелови лауреати – 1951 година

Джон Кокрофт (John Cockcroft)

27 май 1897 г. – 18 септември 1967 г.

Нобелова награда за физика, 1951 г. (заедно с Ърнест Уолтън)

(За изследователска му работа по преобразуването на атомните ядра с помощта на изкуствено ускорени атомни частици.)

Английският физик Джон Дъглас Кокрофт е роден в Тодмордън, Йоркшир. Той е най-големият от петимата синове на Джон Артър Кокрофт и Мод (Филдън) Кокрофт. Баща му притежава малка предачна фабрика и трима от неговите братя тръгват по стъпките на баща си, защото семейството им се занимава с този бизнес вече пет поколения наред. Но Джон, блестящ ученик и спортист, получава през 1914 г. стипендия за следване в Манчестърския университет.

В Манчестър Кокрофт започва да учи математика и посещава лекциите на физика Ърнест Ръдърфорд. Ръдърфорд, като получава признание за своите изследвания на радиоактивността и строежа на атома, успява да докаже, че алфа-частиците са хелиеви атомни ядра. Нещо повече, той доказва, че атомите се състоят от положително заредени ядра, около които обикалят по орбити отрицателно заредени електрони. Това е време, когато пред математиците и физиците се изправят множество сериозни проблеми. Радиоактивността е открита от Анри Бекерел преди по-малко от двадесет години, през 1896 г.; теорията за относителността наАлберт Айнщайн, публикувана през 1905 г., е едва в началото на осмислянето си от учените. Но започва Първата световна война и през 1915 г., след едногодишни занимания в университета, Кокрофт се записва в доброволческото формирование „Асоциация на младите християни“. През същата година е призован в армията. До излизането си в запас през 1918 г. воюва на Западния фронт и се издига в службата от сигнализатор до офицер в Кралската полева артилерия.

Като се връща в Манчестър, Кокрофт започва да се занимава с електротехника и за изследванията си получава през 1922 г. степента бакалавър. След това става стипендиант по математика в колежа „Сент Джон“ в Кеймбридж, получава там през 1924 г. степента магистър и постъпва в кеймбриджката лаборатория „Кавендиш“ като младши асистент-изследовател. Четири години по-късно получава докторска степен. В Кеймбридж Кокрофт чете лекции по физика и се занимава с математически и технически разработки. Заедно с руския физик Пьотр Капица разработва трансформаторни намотки за получаване на интензивни магнитни полета. Изследва също така повърхностните слоеве, получени с помощта на атомни снопчета.

Ръдърфорд е директор на лабораторията „Кавендиш“ от 1919 г., идвайки там като известен вече учен, доказал, че атомното ядро може да се разрушава с бомбардиране от субатомни частици. Деленето на ядрото, което Ръдърфорд осъществява, използвайки естествено излъчване на алфа-частици (хелиеви ядра) и превръщайки при това атомите на азота в атоми на кислород, открива ново поле за експериментални изследвания. Следващата най-близка цел е да се осъществи преобразуване на атомите в много по-големи мащаби, отколкото е осъществимо с методите на Ръдърфорд. Някои изследователи смятат, че това може да стане с ускоряване на атомни частици в големи количества. Но тъй като положително заредените частици се отблъскват силно от атомните ядра, които също са заредени положително, трябва да се получат извънредно големи ускорения.

Много учени и в Европа, и в Съединените щати се надпреварват да получат по-голямо ускорение на частиците, използвайки различни подходи. При така наречения пряк метод се получава енергия с помощта на единичен високоволтов електрически импулс. При друг метод частиците се ускоряват, като преминават циклично през низковолтово поле няколко пъти. От двата метода цикличният изглежда за повечето от изследователите по-обнадеждаващ: макар че за него се изисква по-сложно оборудване, напрежението, което се използва, е напълно достъпно, докато при прекия метод необходимото високо напрежение се получава по онова време трудно.

Вдъхновен от теориите на физика с руски произход Георгий Гамов, Кокрофт решава да развие прекия метод. С помощта на квантовата механика Гамов пресмята, че понеже имат вълнови свойства, субатомните частици могат да проникнат понякога през ядрената бариера, дори и когато енергията им не е достатъчна за нейното преодоляване. Уравненията на Гамов обясняват как алфа-частиците могат да напускат ядрата на радиоактивните елементи; но Кокрофт разбира, че същите принципи позволяват на други частици да проникват в ядрото с помощта на енергия, която е съществено по-малка, отколкото се смята преди това.

С Ърнест Уолтън, негов колега от лабораторията „Кавендиш“, Кокрофт разработва основаваща се на прекия метод установка, способна да подава напрежение само от 600 киловолта в тръба, съдържаща водород. (За преодоляване на ядрената бариера са необходими няколко милиона волта.) С помощта на тази установка Кокрофт и Уолтън бомбардират през април 1932 г. литий с водородни ядра (протони). „Почти веднага – спомня си по-късно Кокрофт, - при енергия от 125 киловолта, доктор Уолтън забеляза ядрена сцинтилация, характерна за алфа-частиците“. Те превръщат лития и водорода в хелий, като стават първите учени, които успяват да разделят атома по изкуствен път. Тяхното достижение е също така експериментално потвърждение на теорията на Гамов и доказва, че количеството енергия, освобождаваща се при преобразуването на атомите, съответства точно на основното уравнение от теорията за относителността на Айнщайн: E = mc2.

През 30-те години Кокрофт продължава своите експерименти, използвайки различни бомбардиращи частици и атомни ядра, такива като бор и флуор. След откриването на изкуствените радиоактивни елементи от Фредерик Жолио и Ирен Жолио-Кюри Кокрофт и Уолтън доказват, че също могат да получат такива елементи, облъчвайки бор и въглерод с ядра на водород. През 1934 г. Кокрофт, способен администратор, е назначен за директор на лабораторията „Монд“ на Кралското дружество в Кеймбридж. Една година по-късно заедно с Ръдърфорд се заема да преобразува лабораторията „Кавендиш“, по-специално установения там циклотрон – ускорител, изобретен от Ърнест О. Лорънс. Цикличните ускорители са бързо усъвършенствани и стават общоприети, макар че генераторът на Кокрофт и Уолтън продължава да се използва като източник на протони в редица мощни установки.

През 1939 г. започва Втората световна война и Кокрофт участва във военните разработки на Великобритания. Възложена му е основната отговорност за разработването и прилагането на радарите, решаващ фактор, който осигурява успех на Британия във въздушната война с Германия. През 1940 г. е изпратен в САЩ като вицепрезидент на комисията, която води преговорите за обмен на техническа военна информация с американските учени преди включването на Съединените щати във войната. След като се връща от САЩ, Кокрофт оглавява отдела за научни изследвания на британските ВВС. През 1944 г. заминава за Канада и поема ръководството на отдела за атомна енергия, подчинен на Националния изследователски съвет на Канада; тази групата участва в Манхатънския проект за разработването и производството на първата атомна бомба.

Кокрофт се връща в Англия през 1946 г., за да оглави новото ведомство за изследвания в областта на атомната енергия, резултат от дейността на което е първата създадена в света атомна електроцентрала в комплекса Селафилд, Северна Англия. Активен участник в много области, Кокрофт е член на Британското управление за атомна енергия и на ЦЕРН (Европейския център за ядрени изследвания в Женева, Швейцария). Той основава лабораторията, известна днес като лаборатория за високи енергии „Ръдърфорд“, чието първокласно оборудване е свободно достъпно за всички учени от британските университети.

През 1959 г. Кокрофт оглавява колежа „Чърчил“ в Кеймбридж. По време на смъртта си през 1967 г. той е президент на Пъгуошката конференция и един от лидерите на Лейбъристката партия.

Кокрофт се жени през 1925 г. за Юнис Елизабет Кребтри, семейството има четири дъщери и един син.

Освен с Нобелова награда Кокрофт е удостоен с Кралския медал на Кралското дружество (1954 г.), с международния златен медал Нилс Бор на Датското дружество на строителните инженери, електротехниците и механиците (1958 г.) и с наградата „За мирен атом“, учредена от фонда „Форд“ (1961 г.). Той е член на Кралското дружество, а също така почетен член на Американската академия на науките и изкуствата и на Шведската кралска академия на науките. През 1948 г. Кокрофт получава благородническа титла. Той има почетни степени от Оксфордския университет, Лондонския университет, университета в Торонто и университета в Глазгоу.

Източник: http://n-t.ru/nl/fz/cockcroft.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

събота, май 26, 2018

Милиарди на морското дъно

ИЗТОЧНИК: HOLISTIC NEWS (с позоваване на Independent)

ПРЕВОД ОТ ПОЛСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Нарекли го „Свещеният Граал“ сред корабните останки. Тримачтовият испански галеон „Сан Хосе“ бил потопен от британската флота през 1708 година, а заедно с него на дъното отишли злато, сребро и смарагди. Богатствата идвали преди всичко от Перу и Боливия и трябвало да се озоват в съкровищницата на Филип V. Корабът легнал на няколкостотин метра под повърхността и не видял никога испанския бряг.

Следите на кораба били открити съвсем случайно през 2015 година от американската фирма „Woods Hole Oceanographic Institution”. Нейни работници търсели в Карибско море друг потопен кораб. Тази област е истинско подводно гробище. Смята се, че в продължение на няколкостотин години колониално управление край бреговете на Колумбия са потънали почти хиляда ветроходни плавателни съда – както галеони, така и търговски кораби.

Лежащият на дъното „Сан Хосе“ е нещо изключително – той бил от така наречените „златни галеони“, или кораб, който пътува по маршрута от испанските колонии до Европа и обратно. Веднага след откриването на останките, е изчислено, че в тях има ценности на стойност около един милиард долара. Сумата бързо нараснала. Три години по-късно стойността на находката се изчислява на около… 17 милиарда долара! Нищо чудно, че местонахождението на кораба се пази в тайна. Проблем може да бъде също така собствеността на намереното. За права над подводното съкровище претендират Колумбия, в чиито води се намира „Сан Хосе“, открилата го фирма и Испания, чиято собственост е корабът. Правителството в Богота е обявило вече търг за изваждането на останките.

петък, май 25, 2018

Изкуството да оскърбяваш - 11

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

Дългоочакваната точка на историята с царските останки

Идентификацията на скелета на Николай II се осъществява с такова усърдие, че все едно костите му са събрани не за символично погребение, а за приготвяне на уникална пача.

Двадесет години много скъпи комисии се дуелират с нечии пищяли и пробиват ушите на чиновниците с генетична терминология. Двадесет години криминалисти си мажат лицата с кал от „ганинаяма“ [1] и „понасенковлога“ [2], а патриотите репетират ридания над гроба на последния цар. Пресата и публиката тръпнат от очакване на деня хикс, когато под хилядогласно пеене останките на Николай Кървавия ще бъдат поставени тържествено в саркофаг в Петропавловската крепост.

Макар че, както всяко друго погребение, и това има доста условен смисъл. Никаква автентичност на скелета не е необходима. Главното е „качеството на костюма“; на надгробната плоча трябва да има рекордно количество двуглави орли и екстраординарна династична терминология. Това ще бъде напълно достатъчно. И в действителност няма никакво значение какви кости ще бъдат сложени под нея. Това могат да са останките на който и да е портиер или на двадесет и пет морски свинчета. Нещо повече, в саркофага може да няма нищо. А може да сложат вътре няколко подови бърсалки или задграничния паспорт на Кобзон.

Каквото и да има там, казаците от почетния караул няма как да не се разчувстват, очаквайки заупокойната водка. А на народа му е абсолютно безразлично какво има в гроба. Приливите на неговите чувства не се регулира от сходството на ДНК, а от силата на отцеплението и от присъстващите на церемонията „първи лица“.

Ще напомним, че съвсем наскоро беше проведен експеримент с така наречения „пояс“ [3]. По степен на автентичност тази вещ може да се сравни единствено с „истинската“ перка на Карлсон, която беше показана неотдавна на изложбата „Светът на малките ненормалници“.

Но! Експериментът излезе успешен. Влезе в действие „паметта на материала“: Русия използва първия предлог, за да заеме обичайната си форма на огромна разплакана опашка. В известен смисъл мероприятието се оказа дори по-успешно от опитите с други светини: Мавзолея и Макдоналдс. Вероятно се получи така, защото организаторите на „пояса“ успяха да реализират огромния целувателен потенциал на народа.

Разбира се, при запълването на царския саркофаг трябва да се привлече активно Руската православна църква с нейния огромен опит да прави гражданите на идиоти.

Да си спомним двадесетте години. Тогава болшевиките отворили показно най-известните църковни хранилища на мощи. Освен гнили кости, какавиди и личинки на молци те намерили там дамски подмишници, чайници и дори стъкленица с фиксатор за коса „Брокар“. Всичко ставало публично, заснемало се с фотоапарат и кинокамера, но това изобщо не се отразило на бъдещото почитане на артефактите.

Щом злодеите с пейси и кожени якета сложили „мощите“ обратно, вярващата публика продължила молитвените си общувания с чайниците и фиксаторите за коса.

Този драгоценен опит може да се приеме И в историята с царските останки.

Тоталното възкръсване на мъртвите, което обещава християнската догматика, вероятно ще се съпровожда от различни катаклизми и обявяване на извънредно положение. В тази ситуация няма особена разлика какво именно ще излезе изпод надгробната плоча в Петропавловската крепост: морски свинчета, портиер или половината от Николай II.

Разбира се, при подготовката на деня хикс трябва да се поработи над образа на последния цар, който засега прилича само на познат чичко с цигарка.

Вероятно освен неговите умения да ръководи масови разстрели на Невския проспект трябва да споменем и страстта му да прави геометрични фигури от котки и врани, които лично е убил.

Не трябва вероятно да се прави само едно. В никакъв случай не трябва върху капака на саркофага в Петропавловската крепост да се споменава илюзорния рейтинг на този чичко.

----------------------------

1. Ганина ама – популярно название на Исетския рудник (близо до Екатеринбург), където – твърдят - са намерени останките на разстреляното от болшевиките царско семейство (запазен е начинът, по който Невзоров е изписал названието в оригинала).

2. Неразбираем за мене неологизъм, намекващ вероятно за историка Евгений Понасенков; той, както и Невзоров, има крайно отрицателно отношение към Николай II.

3. Става въпрос за донесения в Русия за поклонение „честен пояс на пресвета Богородица“, който се пази във Ватопедския манастир (Атон) и се смята за една от най-значимите източноправославни християнски светини.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

9. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

четвъртък, май 24, 2018

„Трябва някого с някого да скараш…“

Нещо от Владимир Висоцкий, което никога не е звучало като песен.

Странно, ще каже може би някой, но всъщност няма нищо странно.

Висоцкий не един път е подчертавал приживе, че не е певец, а поет.

Както, между другото, определят себе си Окуджава, Городницкий, Визбор, Кукин, Ким (не Ким Чен Ун, а Юлий Ким) и прочее други руски поети, които не рецитират, а пеят своите стихотворения.

И понеже няма запис, на който Висоцкий не само да пее, но и да рецитира стихотворението си „Трябва някого с някого да скараш…“ („Надо с кем-то рассорить кого-то…“, 23 март 1970 г.), ето го в изпълнение на актьора Сергей Безруков (а после и превод, разбира се).


Надо с кем-то рассорить кого-то -
Только с кем и кого?
Надо сделать трагичное что-то -
Только что? Для чего?

Надо выстрадать, надо забыться -
Только в чём и зачем
Надо как-то однажды напиться -
Только с кем, только с кем?

Надо сделать хорошее что-то -
Для кого, для чего?
Это может быть только работа
Для себя самого!

Ну, а что для других, что для многих?
Что для лучших друзей?
А для них земляные дороги
Души моей!
   
Трябва някого с някого да скараш.
Но с кого и кого?
Трябва да направиш нещо трагично.
Но какво? За какво?

Трябва да изстрадаш, да се отдадеш.
Но на какво и защо?
Трябва някак някой път да се напиеш.
Но с кого, но с кого?

Трябва да направиш нещо красиво.
За кого, за какво?
Може би това е само усилие
за самия себе си!

А какво остава за другите, за многото?
За най добрите приятели?
За тях са земните пътища
на моята душа!

сряда, май 23, 2018

Моето извинение или Фига Путину

България се извини за „газовата грешка“, пишат руските проправителствени медии.

България ли?

Доколкото зная, в Русия беше Румен Радев.

Той трябва нещо да се е извинявал.

На Путин.

Може и ръка да му е целувал.

Може и друго.

След него щял да ходи Борисов.

И той вероятно ще се извинява, и той ще целува - я ръка, я друго.

Да ходят, да целуват, да се извиняват!

Но не от името на България, следователно не и от мое име, защото аз съм също част от България.

И ако трябва да се извинявам на разни путиновци-мутиновци по въпроса, моето извинение може да бъде само едно.

Ето го:


Това е.

Имам – впрочем - и по-дълго извинение, но ще го запазя за друг път…

вторник, май 22, 2018

Защо Путин не се намеси в кадифената арменската революция?

Автор: Лукан Ахмад Уей, професор в University of Toronto

Източник: FOREIGN AFFAS

Превод от английски: Павел Николов

През април Серж Саргсян, проруският автократичен лидер на Армения, се сблъска с масови протести на опозицията, напомнящи за вълната от „цветни революции“, която премина по Източна Европа през първото десетилетие на века. Подобно на миналите политически революции в Сърбия през 2000 година, в Грузия през 2003 година и в Украйна през 2004 година, протестите в Армения блокираха столицата и поставиха акцент върху разочарованите млади хора, както и върху хумора, за да предизвикат утвърдените автократични елити.

Водени от бившия журналист и политически затворник Никол Пашинян, демонстрантите поискаха оставката на Саргсян и на неговата Републиканска партия на Армения (РПА), която господства в арменската политика почти две десетилетия. Саргсян стана президент за първи път през 2008 година, като смени Роберт Кочарян, който дойде на власт през 1998 година. Тъй като мандатът на Саргсян изтичаше, РПА организира преход от президентска към парламентарна система с намерение избере Саргсян избере за министър-председател. Избирането му на 17 април обаче предизвика десетки хиляди хора да излязат на улицата срещу неговото управление.

Тези протести очевидно бяха съществено предизвикателство за руския президент Владимир Путин. Путин се плаши от потенциално разрастване на масови антидиктаторски движения в страната си и отдавна е обсебен от заплахата, която носят „цветните революции“ в региона. Отчасти заради това той се намеси не един път в защита на автократите от съседните на Русия страни. Путин подкрепи диктаторския украински президент Виктор Янукович, който се изправи пред протести в Украйна през 2013-2014 година, и се набърка в широк кръг от избори в региона, включително президентските избори в Беларус през 2006 г. и в Украйна през 2004 и 2014 г. (И, разбира се, Путин се опита също така наскоро да подкопае демократичния процес в САЩ и Западна Европа).

Няколко руски коментатори се обезпокоиха, че арменските протести са част от западна конспирация, целяща да се разпали студентска революция пред прага на Русия, и че опозицията може да обърне Армения срещу Русия. Саргсян е стар сътрудник на Русия. През 2015 година, подложен на руски натиск, той вкара Армения в доминирания от руснаците Евразийски икономически съюз. От своя страна Русия подкрепя отдавна арменското правителство, като доставя субсидиран природен газ, както и необходимата на Армения военна помощ в тридесетгодишния ѝ конфликт с Азербайджан за територията на Нагорни Карабах. Русия има 5 000 войници, разположени в Армения и помагащи да се патрулира границата на страната с Турция. Като се има предвид вложеното от Русия в режима и историята на намесата ѝ в региона, можеше да се очаква, че Путин ще подкрепи изцяло Саргсян и РПА. Наистина, сред като Саргсян беше принуден от протестите да подаде оставка на 23 април, Русия заработи отначало зад кулисите, за да организира прехвърлянето на властта на Карен Карапетян, бивш ръководител на контролирания от Русия „Газпром“ в Армения. Подвластни на Русия медии започнаха да наричат протестите „още един майдан“, режисиран от Запада.

Но кагато РПА не успя да наложи Карапетян заради масовите безредици, Путин неочаквано млъкна. Руските медии спряха усилията си да дискредитират Пашинян и руските власти не се опитаха да окажат натиск върху арменските власти за използване на сила срещу опозицията, както направиха в Украйна в началото на 2014 година. Когато Пашинян беше избран за министър-председател на 7 май с подкрепата и на 13 депутати от РПА, Путин беше сред първите, които го поздравиха, макар че като бивш политически затворник и водач на протестите Пошинян е почти противоположен на лидерите, с които Путин обикновено обича да работи. Как да си обясним това, че Русия очевидно прие последната евразийска революция?

Приоритетите на Путин

За да разберем поведението на Путин, е важно да поправим някои частично погрешни схващания за руската външна политика и за нейното влияние в региона. Първо, въпреки репутацията си на насърчител на автокрацията, Путин се интересува много повече от геополитическото властово равновесие, отколкото от това дали страните извън Русия са демократични или авторитарни. В резултат на това Путин е изключително непоследователен в подкрепата си за автокрациите извън границите на Русия. (В Русия очевидно не е така.)

Русия се опитва да подкопава демокрациите в страни като Украйна, които са доминирани от антируски сили. Путин подкрепяше проруски диктатори, състезаващи се с антируски претенденти, като Леонид Кучма в Украйна през 2004 година, Янукович през 2013-2014 година и молдованеца Владимир Воронин през 2009 година. Но той беше също така доволен да подкрепи избори и дори протести, които целят разклащането на антируски правителства. След като автократичният президент на Киргизстан Курманбек Бакиев наруши през 2009 година обещанието си да не дава достъп на Съединените щати до въздушната база в Манас, руското правителство започна да разпространява за него позорящи истории в руските медии в Киргизстан и увеличи цената на горивата - действия, които доведоха до протести и свалянето на Бакиев през 2010 година. Кремъл подкрепи много по-демократичните президенти Роза Отунбаева и Алмазбек Атамбаев. По същия начин Путин направи почти всичко, за да дестабилизира автократичния и антируски президент на Грузия Михеил Саакашвили и приветства демократичната му замяна с Гиорги Маргвелашвили през 2013 година. Путин очевидно не е привърженик на демокрацията, и ако имаше избор, би предпочел несъмнено да работи с такива диктатури като неговата. Но има малко доказателства, че е готов да полага сериозни усилия за насърчаването на авторитарни управления заради самите тях.

Владимир Путин и Никол Пашинян, Сочи, май 2018 година

Примирението на Путин с Пашинян в Армения е почти сигурно улеснено от факта, че Пашинян е ярко противоположен на опозицията в Украйна през 2013-2014 година и заложи на запазването на геополитическото статукво.(Въпреки факта, че неговият малък избирателен блок „Елк“ призоваваше за по-близки отношения с Европа.) На протестите не се виждаха знамена на Европейския съюз или други символи, показващи, че новите сили биха оспорили регионалната господство на Русия. Освен това уязвимата международна позиция на Армения и зависимостта ѝ от руската военна помощ правят скъпо удоволствието един арменски лидер да напусне руската орбита - факт, който вероятно допринесе за спокойствието на Русия по време на протестите. Паричните преводи от арменци, които работят в Русия, са значителна част от брутния вътрешен продукт на Армения. Руските компании контролират почти цялото енергийно снабдяване на страната. В стремежа си да подчертаят какво ще струва промяната в ориентация на Армения, руските власти предупредиха неотдавна, че могат във всеки момент да спрат вноса на арменски плодове и зеленчуци.

За да разберем поведението на Кремъл, трябва също да поправим една друга обща грешна представа за руската външна политика: че Путин е грасмайстор на външната политика, способен да контролира политическите резултати както в съседните на Русия страни, така и в по-могъщи държави като Съединените щати. Всъщност Путин е одобрил може би кандидатурата на Пашинян, защото е сметнал, че всякакъв опит да се спаси правителството на РПА няма да успее. В края на краищата руските намеси имат относително слаб процент на успеваемост в постсъветския регион. Факт е, че предпочитаните от Кремъл кандидати са загубили седем от единадесетте документирани случаи на изборна намеса след разпадането на Съветския съюз. През 2005 година например Русия се опита да предотврати преизбирането на Комунистическата партия в Молдова и не успя. А след като промени виждането си и реши да подкрепи комунистите през 2009 година, партията се изправи пред протести.

Нещо по-показателно - през 2004 година Путин инвестира огромни средства и собствения си авторитет в Украйна, за да подкрепи украинската президентска кампания на тогавашния министър-председател Янукович. Действията му обаче доведоха да обратна реакция и подтикнаха Оранжевата революция, която завърши със свалянето на Янукович. Десетилетие по-късно широката руска намеса не успя да предотврати идването на власт на ярко антируско правителство в Украйна. Въпреки че Путин придоби контрол над Крим, действията на Русия обрекоха трайно всякаква перспектива за украинско навлизане в руска орбита и маргинализираха проруските партии, които някога доминираха украинския политически живот. Украинската подкрепа за Евразийския икономически съюз намалява драстично от 2014 година насам. След опита на Русия в Украйна Путин би трябвало да се притеснява, че откритата подкрепа на непопулярен в Армения режим би предизвикало подобно всеобщо противопоставяне.

Демокрация под руска хегемония

Могат ли последните събития да предскажат възникващ модел на демокрация под руска външна хегемония? Чрез избягване на открити предизвикателства към руската външна политика дори малките и зависими държави като Армения могат да се демократизират без страх от намеса. Сравнително демократичният и проруски Киргизстан, в който властта се смени мирно и след избори в края на 2017 година, може да ни послужи за още един пример. Този модел, разбира се, лишава страните от правото им да избират външни съюзници. Но това е по за предпочитане от страни, които нямат нито външна автономия, нито вътрешна демокрация.

В крайна сметка съдбата на демокрацията в Армения ще зависи много повече от вътрешните фактори, отколкото от действията на Русия. Провалът на демокрациите в доминираните от Русия държави има всъщност много повече общи неща с вътрешните им фактори, отколкото с всичко, което е направила Русия. Все още не е ясно дали Пашинян ще поведе Армения към демокрация, или ще продължи авторитарните практики на бившата управляваща партия. Но има няколко положителни признака. Първо, Пашинян, някогашен опозиционен журналист, е един от малкото външни хора, които поемат властта в постсъветския регион, където опозиционните лидери обикновено са отцепници от предишния автократичен режим. Второ, Пашинян почти няма партийна организация, която да застане зад него, и така вероятно ще има проблеми с монополизирането на властта, дори и да иска да направи това. И накрая, може би най-важното, бившата управляваща РПА обеща да предаде контрола над правителството и да излезе в опозиция. Все още не е ясно дали партията ще остане непокътната, или в крайна сметка ще бъде кооптирана от новото ръководство. Но за арменската демокрация ще бъде добре да има една последователна и опозиционна Републиканска партия, която да подлага на изпитание възможностите на новото правителство.

Като цяло има малко неща, които Армения или нейните постсъветски съседи могат да направят, за да се избавят от Путин или да намалят военното и икономическото господство на Русия в региона. Но това не пречи на тези страни да станат демокрации в рамките на своите граници.

----------------------

БЕЛЕЖКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ: Тъй като английският език не е моята сила и преводът ми може да страда от някои, надявам се - дребни, недостатъци, ето оригинала на статията, ако някой иска да я прочете такава, каквато е: СТАТИЯ.

понеделник, май 21, 2018

Изкуството да оскърбяваш - 10

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

„Бащата на църквата“ Ориген Александрийски бил истински християнин. Затова изпълнил дословно поръката на своя бог, дадена в Евангелието (Мат. 19:12), и с широк жест отрязал детеродния си орган чак до тестисите, като се превърнал в скопец „заради царството небесно“.

За съжаление не всички християни последвали неговия благочестив пример, макар че размяната на пениса за „царството небесно“ би трябвало да бъде от тяхна гледна точка нещо съвсем изгодно. Сделката на живота им, може да се каже.

В руската църква това евангелско предложение също, като правило, се пренебрегвало. Митрополити, архиепископи и епископи, да не говорим за братята монаси и миряните, избирайки между „царството небесно“ и пениса, избирали уверено пениса. Това е двойно печално, защото именно опитът на Ориген би могъл да предпази Руската православна църква (РПЦ) от множество неприятности в миналото и настоящето, а също така да я научи на твърдост, която вероятно скоро ще ѝ потрябва.

Много дълго съществуваше илюзията, че РПЦ умее да се прилепва плътно до всякакъв вид държавна идеология, а да загине може само с нея. Именно на това учеше православните специално измислената история на Русия. Именно нещо подобно им е внушил идеологът на руския нацизъм Фьодор Достоевский. Това винаги е придавало на поповете необикновена увереност в съдбата на собствения им бизнес и в корпоративното им благополучие.

Разбира се, църковната търговия е свръхдоходен бизнес. Но и извънредно крехък, защото зависи напълно от капризите и настроенията на властта. А също от това доколко властта е уверена в ефективността на църквата.

Спасявайки трескаво страната от разпадане, днешният Кремъл, разбира се, дава ход на всичко, което му попадне под ръката. На всичко, което може да „обедини“ страната, без особено да се разбира качеството на това обединение. Дава ход и на църквата. Но не е изключено рано или късно абсолютната неефективност на РПЦ да бъде забелязана.

Какво ще стане тогава?

РПЦ, разбира се, се е самозабравила и не е дооценила опасността от подобно разобличение.

Както помним, църквата винаги е твърдяла, че е вечно понятие и че никакви „врата на ада няма да я преодолеят“. Но днешното православие вероятно си представя слабо истинския потенциал на тази „врата“.

Ако разобличението се състои и за пореден път стане ясно, че църквата не обединява никого с никого, вероятно ще се случи следното.

Този път няма да има никакви „ревящи лъвове, жадуващи за плътта на християните“ и никакви матроси с щикове. Никой и с пръст няма да докосне поповете. Всичко ще бъде много по-лошо.

Като стане ненужна на Кремъл, РПЦ ще изгуби моментално неприкосновеността си във всички средства за масова информация.

Ще заскърца, ще се отвори онази „врата“ и от нея ще удари синя [1] мълния.

Всички основни телевизионни канали ще се напълнят с разплакани клисари, иподякони, послушници, семинаристи и млади иноци. И всеки от тях ще описва картинно злощастните приключения на своя анус, терзан ежедневно от „митрополити, архиепископи и епископи“. И терзан не винаги с молитва.

Шоумени, предано мляскащи до вчера ръцете на поповете, ще размахват гневно папки с наказателни дела, измъквайки от плачльовците пикантни подробности за аналните практики, а като ги научат – ще ридаят заедно с тях, „кривейки лицата си от ужас“.

Разбира се, не всички скандали ще бъдат боядисани в чисто син цвят. Ще се намери в ефира място и за няколкостотин черни педофилски истории. Тук „вратата“ ще се отвори още повече и ще заплачат не само жертвите и шоумените.

В този случай ще ридаят всички: майки, поверили децата си на поповете, самите деца, далечни баби по скайпа, оператори и студийни клакьори. Даже суровите криминалисти, поканени в ефир да разкажат за спецификата на вагиналните и сфинктерните разкъсвания на непълнолетните, също „ще проронят своята сълза“.

Трябва да помним, че ридателният потенциал по дадената тема не е, разбира се, бездънен, но е достатъчно дълбок. Средствата за масова информация ще го обработят от край до край, като вероятно ще си спомнят не един път за Ориген Алексанрийски.

Публиката, разбира се, не трябва само да плаче, но и да се посмее. Да се осигури веселие на църковна тема също няма да бъде трудно.

По тази линия отлична информационна стока могат да станат страстите в женските манастири. Гражданите ще научат най-сетне какво означава „синя сестринска“ целувка, ще разберат истинския смисъл на това да се отглеждат от монахините тиквички сорт цукини и ще им стане ясно какво е действителното предназначение на младите послушнички.

Не е трудно да се предскаже и всичките следващи промени в медийните ястия.

Скръбни катаджии ще залеят с кръв ефира, като разкажат хиляди истории за попски своеволия по пътищата.

Учителки ще подхванат с пълен глас песента за абсурда да се учат „основите на православието“ в училище.

Прозрели административни ръководители ще разгърнат батални платна, описвайки своите битки с алчните попове за социални недвижими имущества и държавни земи.

Ще се събудят лелките от Санитарно-епидемиологичната служба. Те ще се впуснат в дълги приказки за вирусните везикули в устната кухина, за кандидозите, за гнойните флегмони и други болести, предаващи се неизбежно, когато стотици не много здрави хора използват една и съща лъжица и един и същи съд, както става при обреда причастие.

Медийният пазар е ненаситен за всякакви сочни страхотии: „вратата“ ще се отвори до края и на РПЦ ще ѝ бъде припомнено всичко. Което е било и което не е било. Подгонените попове ще търсят камбанарии, за да бъдат хвърлени оттам [2], но няма да ги намерят; ще посягат към чашите с отрова, но в тях ще се окаже само стар кефир.

А шоубизнесът, затъжил се през годините на руската пролет за нещо свежо, ще продължи да разпъва нещастниците.

Особено ще се стараят тези, които най-много са се мазнили по време на религиозни шествия и молитвени бдения: депутати, държавни певачки, мотоциклетисти и други разносвачи на православната духовност.

Разбира се, веднага ще се намерят желаещи да се поровят в загадъчната смърт на Ридигер (Алексий II) и в църковните финанси. Уви, една проверка само на паричните заигравки на духовенството ще превърне епископата на РПЦ в тълпа печални затворници. Поповете ще бъдат изгонени от училищата и армията, а присвоените от тях планетарии и болници ще бъдат върнати на държавата.

Последният и най-страшен удар на „вратата“ ще бъде поставянето в църквите на касови апарати. След което пазарът на магическите услуги ще рухне.

За такива „гонения“ РПЦ ще се окаже абсолютно неподготвена. Под смеха на публиката Гундяев [3] ще избяга, преоблечен като разпънатото момче от Донбас [4]. Чаплин [5] ще си купи бомбе на старо, ще си пусне най-сетне нормални мустаци и ще продължи да използва своята фамилия в някой московски мюзикхол. А самата църква ще се спаружи и ще замълчи за дълго.

Тя, разбира се, ще има избор: или да изчезне окончателно, разтваряйки се в стотината други култове, или да оживее и продължи борбата за връщането на своите клиенти.

Да оживее ще ѝ бъде трудно.

Ватиканът, оказал се в сходно, но по-малко сложно положение, игра ва банк. Той измете моментално от масата отпедофилените от него младенци като „несъществуващи“ и направи рязка имиджова реформа. Вместо папа истукан предложи папа хулиган. Това беше силен ход, но със синината под окото и с трамвайния билет на Франциск все още не може да се прикрие напълно „големият ватикански срам“. Следващата стъпка вероятно ще бъде прашка, открита случайно от ЦРУ в личните вещи на понтифика. В крайна сметка йезуитите възлагат всичките си надежди за спасението на католицизма именно на нея.

А РПЦ няма да успее да се отърве лесно. Ще ѝ се наложи да смени не само „девиците“, но и мебелите. Като стане ненужна на Кремъл, РПЦ ще бъде принудена да се подчини на свирепите закони на шоубизнеса. Ще трябва да се направят кардинални промени в обредите и литургийните практики. Много добре ще изглежда например излизането на новия патриарх от царските врати с едноколесен електрически мотор, а също и ако има някакви енергични „танци с чаши“. И тъй като силен медиен отзвук имаше досега само един прецедент на танци в църква, да преподават хореография в семинариите вероятно ще бъдат поканени Pussy Riot.

Възможно е РПЦ да изобрети още някакви примамки. Възможно е да си върне част от своите стари клиенти и, необиждана повече от никого, да съществува под щракането на касовите апарати в тъмните ъгълчета на страната. Разбира се, под бдителния надзор на данъчните органи и на Санитарно-епидемиологичната служба, тя ще се руши постепенно от тежестта на собствената си ненужност. Но до никакви съществени въпроси и събития РПЦ вече никога няма да бъде допусната. Така че ако на Русия е съдена по-нататъшна история, тя явно ще протича без участието на поповете.

--------------------------------------

1. В Русия синият цвят се асоциира с хомосексуализма.

2. След завземането на властта от болшевиките в Русия на някои места болшевишките активисти хвърлят поповете от камбанариите на църквите.

3. Патриарх Кирил. 4. Тоест: по долни къси гащи. През 2014 година в Русия е разпространена фалшивата новина за тригодишно руско момче, разпънато полуразсъблечено в центъра на град Славянск от украински войници.

5. Всеволод Чаплин - московски свещеник, често осмиван от Невзоров заради религиозния си фанатизъм.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

неделя, май 20, 2018

Нобелови лауреати – 1951 година

Глен Т. Сиборг (Glenn T. Seaborg)

19 април 1912 г. – 25 февруари 1999 г.

Нобелова награда за химия (заедно с Едуин М. Макмилън)

(За откритията му в областта на химията на трансурановите елементи.)

Американският химик Глен Теодор Сиборг е роден в Ишпъминг (щат Мичиган), в семейството на механика Херман Теодор Сиборг и Селма Олива (Ериксон) Сиборг, шведи по произход. Десет години по-късно Сиборг, баща му, майка му и сестра му се местят в Лос Анджелис, щат Калифорния. В местното училище бъдещият учен не проявява отначало особен интерес към науките. Всичко се променя в средното училище благодарение на учителя му по химия. А при завършването на училището през 1929 г. Сиборг произнася реч от името на класа. Пари за следване в Калифорнийския университет му се налага да печели сам. Работи като хамалин, берач на кайсии, селскостопански работник, асистент в лабораторията на компания за производство на каучук и помощник-печатар. През 1934 г. получава в Лос Анджелис степента бакалавър по химия и се мести в Калифорнийския университет в Бъркли, за да се занимава с ядрена химия при известния химик Гилбърт Н. Люис. За изследването му на взаимодействието на бързите неутрони с оловото на Сиборг е присъдена през 1937 г. докторска степен. След това той става асистент на Люис, а от 1939 г. преподава химия.

Ранните проучвания на Сиборг засягат влиянието на изотопните отклонения върху химията на елементите. Изотопите са разновидности на един и същ елемент, чиито атоми имат еднакъв брой протони, но различен брой неутрони. Заедно с колегите си Сиборг открива много нови изотопи на обикновените елементи. През 1934 г. италианският физик Енрико Ферми предприема опит за създаване на нови елементи, които да са по-тежки от урана, като бомбардира с неутрони уранови атоми. Четири години по-късно в Германия Ото Хан, Фриц Щрасман и Лизе Майтнер, като повтарят този експеримент, получават при бомбардировката с неутрони не по-тежки (наречени трансуранови) елементи, както очакват, а делене на урановите атоми на атоми с по-малка маса, което се съпровожда с отделянето на огромно количество енергия. Майтнер и Ото Р. Фриш обясняват атомното делене през 1939 г. Тяхната работа вдъхновява Сиборг да продължи търсенето на трансуранови елементи, такива, на които атомното ядро е по-тежко от атомното ядро на урана, най-тежкия от известните по това време елементи.

Един от колегите на Сиборг, Едуин М. Макмилън, генерира с циклотрона, който се намира в радиационната лаборатория „Лорънс“ в Калифорнийския университет в Бъркли, неутрони (насочвайки сноп протони от циклотрона към берилиева мишена), които след това бомбардират уранова мишена. Макмилън забелязва, че не всички подложени на ударите на неутроните атомни ядра се делят. Поведението на ядрата, които поемат неутрони, е в съответствие с предсказанията на Ферми: те, подложени на бета-разпадане, повишават атомното си номер (броя на протоните) от 92 на 93 и образуват нов елемент. Този нов елемент е наречен нептуний – по името на планетата Нептун, чиято орбита се намира зад орбитата на Уран, в чест на който е наречен уранът.

През 1941 г. Сиборг, Макмилън, Емилио Сегре, Джоузеф Кенеди и Артър Уол откриват, че в резултат от по-нататъшното бета-разпадане нептуният образува елемент с атомен номер 94. Те наричат новия елемент плутоний – по името на Плутон, най-отдалечената от Слънцето планета. Става ясно, че при бомбардиране с бавни неутрони изотопът плутоний-239 се дели с освобождаване на неутрони и отделяне на голямо количество енергия. Изследователите достигат до извода, че тази реакция притежава „необходимия потенциал да послужи за взривно устройство в атомна бомба“, както казва по-късно Сиборг. Разделящият се изотоп на уран-233, открит от Сиборг и неговите колеги приблизително по същото време, е още един възможен източник на делящо се вещество за този вид оръжие.

През 1939 г., скоро след началото на Втората световна война, Алберт Айнщайн и няколко други учени предупреждават правителството на САЩ, че Германия може да направи опит за създаване на атомна бомба. В отговор на тази възможност през 1942 г. е учреден Манхатънският проект. През същата година 30-годишният Сиборг си взема една година отпуск от Калифорнийския университет, за да се присъедини към Манхатънския проект, като работи в металургичната лаборатория на Чикагския университет. Там той е назначен за ръководител на отдела, занимаващ се с разработката на технология, която би позволила да се осъществи широкомащабно разделяне на плутония от урана. Този проблем има голямо значение, защото учените разполагат само с микрограмове от необходимите вещества (един микрограм е една милионна част от грама). Освен това голямото химическо сходство между плутония и урана прави разделянето на тези елементи извънредно трудно. Сиборг и неговите колеги разработват нова технология, която позволява да се правят опити с малки количества радиоактивен материал, поставяйки по този начин началото на експерименталния метод, известен днес като ултрамикрохимичен анализ. Плутоний е открит в незначителни количества и в природата - в уранинита, аутонита и карнотита. През 1944 г. групата на Сиборг постига обхватно разделяне на плутония от урана и други делящи се радиоактивни частици. Към 1945 г. е получен достатъчно плутоний, за да се създадат двете атомни бомби, които разрушават японските градове Хирошима и Нагасаки.

Малко преди края на войната, през 1944 г., Сиборг се връща към изучаването на химията на трансурановите елементи. Тъй като може да се получи само микроскопично количество от нужните вещества, е важно да се създадат основи за предвиждане на химическите свойства на новите елементи. В периодичната система, разработена през 1869 г. от руския химик Дмитрий Менделеев, химичните елементи се разполагат според нарастването на атомните им номера. Те са подредени в редове и колони, като елементите от всяка колона имат сходни химически свойства. Елементите, започващи от 57-мия и завършващи със 71-вия номер, са тясно свързана група, която е наречена първоначално група на редките земни елементи, а днес тези елементи се наричат лантаноиди. Сиборг достига до извода, че радиоактивните елементи, започващи от 89-тия и завършващи с 94-тия номер (иначе казано – от актиния до плутония), са нова серия, аналогична на серията на леките лантаноиди. Това му позволява да предскаже съществуването на елементи с 95-ти и 96-ти номер, а след това да ги открие. Разделянето на тези два елемента се оказва толкова трудно, че сътрудниците в лабораторията ги наричат на шега „пандемоний“ и „делирий“. Когато са окончателно идентифицирани, елементът с номер 95 е наречен америций, а елементът с номер 96 – кюрий (в чест на Пиер Кюри и Мари Кюри).

През 1946 г. Сиборг се връща в Калифорнийския университет в Бъркли със звание професор (което му е присвоено още през 1945 г., когато е в отпуск) и продължава да изследва трансурановите елементи в радиационната лаборатория „Лорънс“. Той и неговите колеги откриват още няколко елемента, влизащи в новата серия на актиноидите: берклий (атомен номер 97), калифорний (98), айнщайний (99), фермий (100), менделевий (101) и нобелий (102). Те откриват и 106-ти елемент, наречен днес сиборгий. Работата на учените става все по-трудна и по-трудна, защото елементите стават все по-малко стабилни: броят на протоните и неутроните в ядрата им нараства. С други думи – периодът на полуразпадане става все по-кратък с увеличаването на атомната маса. Период на полуразпадане на елемента е времето, необходимо за разпадането на половината от първоначалното количество на веществото. Периодът на полуразпадане на най-дълготрайния изотоп на урана е 4 трилиона и 510 милиона години. Периодът на полуразпадане на 106-тия елемент е по-малко от секунда. Краткият живот на свръхтежките елементи пречи на техния синтез по пътя на постепенното добавяне на неутрони. Затова изследователите ги синтезират, като сблъскват атомни ядра, които се сливат преди разпадането. Физиците предлагат теория, според която атомното ядро може да се състои от протонни и неутронни обвивки с възможни „островчета на относителна стабилност“, където обвивките „са запълнени“ („затворени“) също така, както електроните в атомите се групират в обвивки, „затворени“ при химически устойчивите елементи. Затвореността на протонните и неутронните обвивки означава намаляване на радиоактивността и по-продължителен период на полуразпадане. Ако при прибавянето в ядрото на протони или неутрони може да се постигнат условия за затваряне не обвивките, има възможност да се създаде нова серия свръхтежки елементи с достатъчно продължителен период на полуразпадане, за да могат да се идентифицират добре и да се определят химичните им свойства.

От 1954 до 1958 г. Сиборг е заместник-директор на радиационната лаборатория „Лорънс“ и едновременно с това оглавява научно-изследователската секция по ядрена химия. През 1958 г., като се отказва от по-нататъшна изследователска работа, той става за три години президент на Калифорнийския университет в Бъркли. През 1961 г. е назначен за ръководител на Комисията по атомна енергия. Напускайки този пост през 1971 г., Сиборг се връща в Бъркли като професор по химия в Калифорнийския университет. Грижите му за научното образование довежда до това, че през 1983 г. той оглавява университетската аспирантура.

През 1942 г. Сиборг се жени за Хелън Л. Григс. Съпрузите имат четири сина и две дъщери. През свободното си време ученият обича да играе голф, да чете и да работи в градината.

Сиборг е удостоен с много награди, сред които наградата Енрико Ферми на Комисията по атомна енергия на САЩ (1959 г.), медала Франклин на Франклиновия институт (1963 г.) и медала Пристли на Американското химическо дружество (1979 г.). Ученият е член на американската Национална академия на науките, на Американското химическо, физическо и ядрено дружество, на Американската асоциация за съдействие на развитието на науката, а също така е чуждестранен член на десет национални академии на науките. Присвоени са му почетни степени на повече от четиридесет университета. Талантлив администратор и политик, Сиборг участва активно в работата на много организации, свързани с науката, с образованието, с осъществяването на телевизионни предавания и с влиянието им върху обществото.

Източник: http://n-t.ru/nl/hm/seaborg.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

събота, май 19, 2018

„Плачът на кукумявката“

Дали американската авторка на криминални повествования Патриша Хайсмит достига летвата на Артър Конан Дойл или на Агата Кристи (за Едгар По не отварям дума – той е недостижим!), ми е трудно да кажа, но във всеки случай най-малкото ги догонва на финалната права.

Още първият ѝ роман „Непознати във влака“ („Strangers On A Train“, 1050 г.) влиза в полезрението не само на критиката, но и на майстори на криминалната проза като Реймънд Чандлър и на виртуози на остросюжентия филм като Алфред Хичкок.

„Непознати във влака“ (1951 г.), сценарист Реймънд Чандлър, режисьор Алфред Хичкок

Киното, можем да кажем, обича Патриша Хайсмит – тринадесет екранизации от 1951 до 2016 година по нейни произведения не са малък капитал.

„Американският приятел“ („Der amerikanische Freund“, 1977 г.) – филм на Вим Вендерс по поредицата на Патриша Хайсмит за Том Рипли

Романът на Патриша Хайсмит „The Cry of the Owl“ („Плачът на кукумявката“ – предпочитам този мой превод пред „Викът на совата“, защото по ми се връзва със сюжета!) се появява дванадесет години след „Непознати във влака“ и… също не остава скрит за киното, макар и доста време по-късно.

Към него се обръща през 1987 година един от колосите на френската „нова вълна“ – режисьорът Клод Шаброл (1930-2010), и създава своя филм „Викът на совата“ („Le cri du hibou“).


Филмът на Шаброл обаче не е много сполучлив: интересното начало преминава в не толкова интересно развитие на сюжета и завършва крайно разочароващо, което обаче е дефект и на литературния първоизточник.


Силната финална монологична реплика в романа: „Не го докосвай… Да не си посмял да го докоснеш“ (за ножа, с който е извършено убийството) е бледа като внушение, макар и изведена в едър кинематографичен план; спасява я частично фонограмата, наподобяваща глас на сова.


Клод Шаброл обаче не остава сам.

През 2009 година по екраните тръгва филмът на Джейми Тревис „Викът на совата“ („The Cry of the Owl“) – пак по едноименния роман на Патриша Хайсмит.


Сюжетът е същият, кинематографичното качество – и то е същото, иначе казано - за тройка, даже филмът на Клод Шаброл като че ли стои малко по-отгоре.


Финалната сцена с ножа тук е фатално безлика, безвъзвратно развалена и лишена от всякакъв израз на драматизъм - не вътрешният глас спира героя, а някаква пърхаща край прозореца птица (може би сова?).


Но всичко това са само мои съображения и мисли: друг може би ще намери в двата филма много повече същности, отколкото намерих аз.

Само едно предупреждение: ако търсите филмите да ги гледате на руски (както направих аз), внимавайте да не налетите на сериала „Крик совы“ („Викът на совата“).


Този сериал е руска милиционерска боза, няма нищо общо с романа на Патриша Хайсмит и изобщо не си изплаща усилието да му бъде обърнато внимание...…

петък, май 18, 2018

Пенсия за инвалидност поради трудова злополука и професионална болест

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: ЮРИЯ МАРКОВСКА - завършила Право в пловдивския университет “Паисий Хилендарски”.

Не мога да продължа да работя или вече не мога да работя както преди и да изкарвам същата заплата. Това е така, защото болестното ми състояние не ми го позволява. Трябва да се пенсионирам преди да съм навършил пенсионна възраст и преди да съм достигнал минималния работен стаж. И в този случай имам право да получавам пенсия.

Кога имам право на пенсия по болест?

Мога да се пенсионирам по болест, когато:

1. Съм се разболял от някаква болест, която няма общо с полагането на труд от моя страна. Тогава имам право на инвалидна пенсия поради общо заболяване. По-подробно относно този вид пенсия и условията за пенсиониране при нея вижте тук.

2. Заболяването ми е възникнало в резултат на полагането на труд от моя страна (професионална болест) и е довело до невъзможност да работя (неработоспособност). Ако заболяването ми е временно, то тогава имам право на обезщетение (т.нар. краткосрочно осигуряване.) Ако обаче болестта е постоянна, имам право на пенсия професионална болест (т.нар. дългосрочно или пенсионно осигуряване.)

3. Болестта ми се е появила внезапно вследствие на трудова злополука и е довела до невъзможност да работя. И тук има значение дали неработоспособността ми е изгубена временно, или за постоянно. В първия случай имам право на обезщетение, а във втория – на пенсия трудова злополука.

4. Съм военен, пострадал съм по повод военната ми служба и това е довело до инвалидност. За мен се отваря възможността да получавам пенсия за военна инвалидност. Такава пенсия мога да получавам и ако не съм военен, но инвалидността ми е настъпила, докато съм съдействал на военните за извършване на военна работа. Ако съм загинал или безследно изчезнал при извършване на военните ми задължения или при съдействие за такива, то моите наследници имат право да получат пенсия за военна инвалидност.

5. Докато съм помагал по време на бедствие или съм пострадал при акция на органите на властта, съм останал инвалид. Мога да получавам т.нар. пенсия за гражданска инвалидност.

6. Болен съм и не мога да работя, а и не отговарям на условията за получаване на каквото и да е обезщетение от общественото осигуряване. Тогава имам право на социална пенсия за инвалидност. Всичко за този вид пенсия и как да я получавам мога да разбера тук.

Какви са изискванията, за да получавам пенсия за инвалидност поради професионална болест или трудова злополука?

Законът приравнява двата вида пенсии поради общия между тях критерий – възникване по повод работа (професионални). Условията, на които трябва да отговарям, за да получавам такава пенсия, са следните:

1. Наличието на инвалидност. Това означава, че неработоспособността ми трябва да е определена на 50% или повече с решение на ТЕЛК или НЕЛК.

2. Да съм бил в трудови взаимоотношения – работник или служител или държавен служител, член-кооператор в производствена кооперация, управител или прокурист на търговско дружество или др.

3. Болестта ми да е определена като професионална или злополуката да е определена като трудова. Това означава, че трябва да са възникнали в резултат на или по повод на извършваната от мен работа.

NB! Няма изискване да съм натрупал осигурителен стаж. Също така, мога едновременно да получавам пенсия за инвалидност поради професионална болест или трудова злопоука и трудово възнаграждение. Как да започна да получавам пенсия за инвалидност поради професионална болест или трудова злопоука?

Подавам следните документи в териториалното поделение на НОИ:

1. писмено заявление за отпускане на пенсия.

2. документи за осигурителен стаж. NB! При поискване работодателят е длъжен да ми издаде такива безплатно.

3. документи за брутното ми трудово възнаграждение или доход, върху които са внесени осигурителни вноски за 3 последователни години от последните 15 години осигурителен стаж по мой избор за период от преди 1 януари 1997 г.

4. документи за брутното ми трудово възнаграждение или доход, върху които са внесени осигурителни вноски за осигурителния стаж след 1 януари 1997 г. до датата на пенсионирането. NB! За времето от 1 януари 2000 г. се вписва годишното ми брутно трудово възнаграждение или доходът ми, върху който са внесени осигурителните вноски. NB! Когато за времето след 31 декември 1996г. или за част от него нямам документи за брутното ми трудово възнаграждение или доход, върху които са внесени осигурителни вноски, се ползват данните, които работодателят ми или аз като самоосигуряващо се лице съм предоставил на НАП.

В 4-месечен срок от подаване на документите НОИ се произнася с разпореждане да ми се отпусне пенсия или не. Ако ми отпуска такава, разпореждането включва информация също в какъв размер и какъв е начинът за получаването й. Отказът за отпускане на пенсия или разпореждането за отпускане на пения в частта относно размера или начина на получаване мога да обжалвам в 14-дневен срок от получаването му пред ръководителя на съответното териториално поделение на НОИ.

Как се определя размерът на пенсията за инвалидност поради професионална болест или трудова злополука?

При изчисляването на размера на пенсията НОИ взема предвид:

- степента на намалената ми работоспособност – в зависимост от нея числото, с което се умножава индивидуалния ми коефицент, варира (над 90% – 0,4; 71-90% – 0,35; 50 – 70,99% – 0,30).

- средномесечния осигурителен доход за страната през последните 12 календарни месеца преди пенсионирането ми – обявява се от НОИ всяка година;

- средномесечния ми осигурителен доход за 3 последователни години, през които съм работел преди 1 януари 1997г. (по мой избор);

- средномесечния ми осигурителен доход за периода от 1 януари 1997г. до момента на пенсиониране.

NB! Разликата между формулата за изчисляване на обикновената пенсия за осигурителен стаж и възраст и тази за инвалидност поради трудова злопоука и професионална болест е именно в числото (също коефициент), отговарящо на степента на намалената ми работоспособност. След като с това число се умножи индивидуалния ми коефициент, се компенсира липсата на стаж. Така размерът на пенсията ми няма да е по-малък в сравнение с обикновената пенсия за стаж и възраст заради това, че числото на стажа ми е по-малко.