Изкуството да оскърбяваш - 9

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

Скорошният конфуз [1], случил се с притежателя на „Сребърния галош“ [2], доказа една стара истина: патриархът може да бъде какъвто и да е, само не гол. Той може да бъде мрачен развратник като Феофил, или, напротив, весел кастрат като Стефан I, станал „светейш“ на 18 години. Може да е покрит с брадавици като тайния еретик Кирил Лукарий или да се прослави с невероятната си сила и с гърмежа на изпусканите газове като Йоан Граматик – „свещи гасящ и хорове заглушаващ“.

Константинополският, Ерусалимският, Антиохийският и другите патриаршески престоли пазят отпечатъците на най-благочестивите задници на света. Често техните притежатели са били глухи, куци, плешиви и кривогледи. Понякога имали припадъци, а понякога страдали от диария, подагра или напикаване. Но, както станало ясно в продължение на две хиляди години, всяка специфика на външността, поведението или здравето нямала и няма никакво значение за изпълнението на задължението на „светейшия“.

Но едно строго табу е съществувало винаги: никога и при никакви условия патриархът не можел да бъде гол. Още повече не можел да дефилира в такъв вид, търсейки дребни курортни удоволствия. И въпросът съвсем не е в старческото „обвисване на телесата“, и не е в забавните обикновени „гащи“, а в това, че патриархът, като всеки друг актьор от историческия театър, „е направен“ точно 100 % от своя костюм, грим и роля. „Тъй като брокатът е кожата му, а параманът – тялото му“. Патриархът не трябва да бъде разсъбличан, защото даже в руски език думата разсъбличам има отчетливо двоен смисъл [3], включително и крайно неприятен за разсъбличания. Лишен от облеклото и аксесоарите, преоблечен в просто „тяло“, всеки патриарх се лишава от своята ролева магия, „десакрализира се“ и се превръща в най-обикновено старче, чието място е на опашката за бира.

Но въпросът съвсем не е в многострадалния Кирюша [4], който успя да се набута в поредния скандал. В дадения случай той служи само за нагледно пособие, с помощта на което можем да илюстрираме мисълта за крехкостта на всеки „височайш“ образ и чрез това да се доближим до неестествеността на такива понятия като „личност“, „харизма“ и „пасионарност“ [5].

Както виждаме, голотата е почти смъртоносна. В една или в друга степен това засяга всеки персонаж както от църковната, така и от светската история. Понятието „голота“, разбира се, не трябва да се приема само в прекия смисъл на думата. Позлатена кора на всеки сакрален „плод“ са не само монашеската качулка, панагията, доспехите, мундира или перата. Това са и украсените героични фантазии, и „навлечените“ на персонажа нужни факти, които се щамповат лесно от летописците и се коригират от историците. Като махнем кората, почти гарантирано получаваме нещо доста жалко. Трябва да помним, че всяка „историческа фигура“ прилича на реалния човек, от който „е направена“, долу-горе толкова, колкото Мики Маус прилича на истинска мишка.

Ще поясним.

Има многомилиардна търговска марка: блестящият Мики е герой на световен култ. Тази мишка заема пиедесталите в Дисниленд и е там обект на своеобразно поклонение. Милиони хора се красят с изображенията на Мики и с неговата символика (ушичките), участват в шествия, посветени на него, във фойерверки, празници и изобщо по всякакви начини „се умиляват от неговото име“. Но има и реален прототип на милия Мики - Mus musculus: гризач със специфична миризма на пикня и способността да опропасти всичко, до което се докосне.

Като поучастват в диснилендовския култ на мишката и свалят „ушичките“ , поклонниците на неотразиимя Мики обикновено тровят своите „мауси“ с цинков фосфид и трошат гръбнаците им в капаните за мишки. Те могат да бъдат разбрани. Прототипите на героите, по правило, заслужават именно фосфид. И това се отнася не само за мишките.

Ако разрежем позлатените телеса на историята или културата, непременно ще открием, че те гъмжат от прототипи и техните деривати (производни). По правило връзката между тях е напълно обусловена от „закона на Мики Маус“. Законът действа както в едната, така и в другата посока: реални персонажи се окичват с красиви митологеми, а на митически герои „се прикачат“ свойствата на реални хора.

Даже вълшебното дървено момче Пинокио, както разбираме, е „прекопирано“ от възрастния инвалид алкохолик Пинокио Санчес, който се прехранвал с демонстриране на своите протези по панаирите на Тоскана. Санчес имал дървени крака, дървена лява ръка и дървена част от носа. Неговите спектакли не се отличавали с режисьорски деликатности: със сгъващата се протеза на крака си Санчес удрял своя асистент под задника. Той падал с вопли, а вечно пияният Пинокио „козирувал“ с дървената си ръка и се покланял кокетливо.

Между другото. „Законът на Мики Маус“ поставя точка на дискусията за историчността на И. Христос. Като го използваме в една толкова деликатна тема, няма да оставим в нея никаква интрига. Напълно е възможно някакъв екзалтиран равин с тежка съдба и именно с такова име да е живял действително и да е умрял в Юдея през I век, а конструкторите на християнството просто са го използвали като „закачалка“, на която са увесили паранормални способности и други подобни „дреболии“ на антично божество (непорочно зачатие, чудеса, възкресение и т. н.).

Да си спомним също и за Маугли. В легендата на Киплинг той е обсипан с блясъка на древноиндийското злато разговорлив красавец, а също така приятел на кобри, слонове и селянки. Но! Ние знаем от кого е копирал Киплинг своя Маугли. И можем да оценим контраста между знаменития образ и действителността.

В мисионерските приюти на Султанопур и Агра писателят имал възможността да побутне с края на бастуна си истинските „диви“ деца. Отличителна черта на „горските“ момчета били кървящите мазолести подутини на лактите и коленете с размер на „кекс за двама души“, тъй като те се движели само на четири крайника. Истинските „мауглита“ се отличавали с пълно отсъствие на реч и на какъвто и да е проблясък на интелект. Изследващият ги доктор Д. Уишау свидетелства, че „индуските дивачета са пълни идиоти, каквато и да е причината за техния идиотизъм“. Те замърсявал всичко със своите фекалии, хапели до кръв краката на обслужващия ги персонал и постоянно мастурбирали. Впрочем, в условията на приюта те по принцип умирали много преди у добрите индуси да узрее окончателното решение да ги удушат.

Понякога наличието на прототип е очевидно, но самият той остава скрит за потомците и изследователите. Това позволява на романтиците да се надяват, че например „Малкият принц“ е бил само плод на педофилските халюцинации на френския летец, но не е съществувал in carne (в действителност).

Култът към богове, пророци, герои, пълководци и други „пасионарии“ [6] е един от най-любимите култове на homo. Човечеството примира от пера, мундири и „харизми“, а с имената на своите любимци маркира цели епохи. На този култ се основават религиите, историята и културата. Уви, за неговото разрушаване не е достатъчен един, та дори и химически чист цинизъм с най-висока концентрация. Необходимо е нещо по-съществено.

Илюзията, че в човешките стада съществуват личности, надарени с извънредни свойства, отличаващи ги качествено от другите хора, е много устойчива. Има даже дял от историята, която изучава сериозно „пасонариите“. Хората обичат да приписват глобални събития на особеностите на една или друга „личност“.

Тази забавна заблуда има много корени. Един от тях е липсата на разбиране, че практически всички „харизматични личности“ са 100 % оформени от случайни обстоятелства, а също така от изискванията на политическата мода и от спецификата на своето време. В малко по-друга реалност те щяха да са нищо, а техните „удивителни“ качества не биха оказали никакво влияние нито на историята, нито на културата. (Представете си Моцарт в ранния неолит, Ръдърфорд по време на кръстоносните походи или Хитлер като жител на блокирания Ленинград.)

Когато оценяваме „великите имена“, не трябва да забравяме, че зад всеки Мики Маус се крие една най-обикновена мишка. Особено добре се вижда това по още „топлите“ примери с Наполеон, Хитлер Сталин, Мао или подобни на тях фигури. На тях се стоварва всичката кръв и всичките глупости, макар че дадените фигури са били само „черешката на тортата“ на своите епохи и народи. Цяла Германия е била Хитлер, целият СССР е бил Сталин. За станалите трагедии личните качества на вождовете не са имали никакво особено значение.

Разбира се, всички те са можели да влияят отчасти на процесите, но не поради наличието на някаква „харизма“, а защото са имали чисто механичната възможност да го правят. Но да напомним, че те не са изобретатели на тази възможност, а само използват властовия механизъм, който се е оформил по времето на фараоните и не е претърпял съществени промени.

Обаче! Сред тях не се намира хипнотизаторът Саурон, който може по вълшебен начин да внуши на добрия и наивен народ идеята за райха или за „руския свят“. Диктаторите и президентите са само ръководители на полкови оркестър, които с помощна на „жезъла на властта“ определят ритъма на злобата и възторга, възникващи в масите по естествен начин. Ако жезълът бъде спуснат или издигнат, „оркестърът“ няма да престане да свири.

По всяка вероятност която и да е роля на личността в историята е поредна самоизмама, а нечия интелектуална и поведенческа уникалност е мит, несъществуващ в реалността и нямащ влияние върху нищо.

Поне дотогава, докато оставаме в така нареченото културно-историческо поле, където всичко е оценъчно и неустойчиво, твърденията си остават само декларации. За да ги докажем, трябва да се прехвърлим в качествено други сфери.

За щастие, освен с военните, пророците и вождовете, чийто образ сам по себе си е подчинен на „закона на Мики Маус“, ние разполагаме и с образи от друго качество. Тези, които наистина са променяли реалността на света или са повишавали шансовете на нашия вид да оживее. Имаме предвид творците на науката. Като ги сочим за пример, ще се опитаме да докажем недоказуемото: колко е глупава и изсмукана от пръсти представата за уникалността на личността.

Ще напомним, че взаимната връзка на учения с неговите открития е несъмнена и общоприета догма (толкова несъмнена, колкото е връзката на особените качества на Сталин с репресиите). А може би същественият принос в науката е наистина резултат от съвършено особени, неповторими свойства, присъщи само на конкретен учен и на никого другиго? Пълната сигурност в това, че нещата стоят именно така, е била еднозначно изказана от множество творци на съвременното знание. По най-добър начин тази мисъл е формулирал неврофизиологът, лауреат на Нобелова награда Джон Карю Еклз, виждащ именно във факта на научните открития най-доброто доказателство за свободата на човешката воля и за „великия фактор на личността“.

Джеймс Дюи Уотсън, също лауреат на Нобелова награда, съоткривател на структурата на ДНК и автор на „Молекулярната биология на гена“, която с право можем да наречем една от най-важните книги на човечеството, предполага, че „всяка стъпка (на науката) напред, а понякога и назад, е често дълбоко лично събитие, в което основна роля играят човешките характери и националните традиции“.

Още по-категоричен е друг нобелов лауреат – Криситан дьо Дюв, който пише, че „създаването на една теория е напрегнат творчески процес, носещ върху себе си отпечатъка на личността на автора“, така че теорията за относителността на Айнщайн, според Дьо Дюв, носи „отпечатъка на индивидуални, личностни черти, характерни само за нейния създател“.

На пръв поглед тази гледна точка изглежда единствено логична и възможна. Но само на пръв поглед. А при докосване с фактите от това красиво предположение не остава даже loci udi (мокро място).

Работата е в това, че много важни изобретения, а също така открития на природни закони и свойства на материята са били почти синхронно извършени от учени, които изобщо не са били свързани помежду си, били са съвсем независими един от друг, разпръснати национално, географски, социално и религиозно.

Вероятно тук трябва да установим и конкретизираме понятието „независимост на откритията в науката“.

А какво е това?

Това е термин, с който маркираме някакъв висок научен резултат, ако до него са достигнали учени, нямащи възможност да заимстват мисли и идеи един от друг. Ще приложим кратък подбор от факти, иначе казано – ще изброим тези открития, които са били извършени „независимо“ и „едновременно“:

Кавендиш и Кулон откриват закона за привличането и отблъскването на електрическите заряди; Парацелс и У. фон Хутен заявяват за влиянието на сифилиса върху главния и гръбначния мозък; Ж. Жансен и Локаймер правят спектрален анализ на протуберансите на слънчевия диск; Рамзай и Лангле откриват свойствата на хелия; Дарвин и Уолъс формулират теорията за еволюцията; Адамс и Леверие откриват планетата Нептун; Маркони и Попов изобретяват радиото; Опарин и Холдейн откриват принципите на абиогенезата; Мариот и Бойл измерват особеностите на поведението на газовете; Август Теплер и Вилхелм Холц изобретяват електрофорната машина; Скалигер и Арецио осъзнават съществуването на кинестезията; Гей Люсак, Жак Шарлем и Далтон извеждат закона за обемите; фон Герике и Торичели определят свойствата на вакуума; Ж. Форнел и П. Форест откриват отровното влияние на живака върху главния мозък; Галилей, дьо Шезо и Олберс разгадават парадокса на чернотата на Вселената; Борели и Жюрен откриват капилярните явления; Херц и Лодж фиксират елетктромагнитните вълни; Томсън, Джермер и Дейвисън разшифроват дифракцията на електроните; Нютон и Хук определят закона за обратната пропорционалност на квадрата на разстоянията; Хюйгенс и Галилей създават часовника с махало; Котуньо и Можанди изясняват ролята на ликвора и законите за неговото циркулиране между вентрикулите на мозъка; Декарт и Снелиус откриват ефекта на пречупването на светлината; Бенет и Еанди моделират електроскопа; Шееле, Пристли и Лавоазие класифицират водорода; Малпиги и Г. Баджливи фиксират механизма за поява ня хемиплегията; Майел и Джоул разбират принципа за еквивалентността; Галилей и Шейнер откриват петната по Слънцето; Латур и Фарадей установяват втечняването на газовете; Далтон и Волта описват поведението на парите; Менделеев и Мейр откриват периодичния закон; Вайнбирг и Харди доказват закона за генетичното равновесие; Ръсел и Херцшпрунг съставят диаграмите, класифициращи звездите; Мюрей Хел-Ман и Дж. Цвайг пишат квантовия модел на елементарните частици (хипотезата на кварките); Мьобиус и Листер формулират парадокса на „лентата на Мьобиус“; Лобачемский и Бойяи разработват хиперболичната геометрия.

Списъкът може да бъде продължен, но предполагаме, че изброеното е достатъчно.

И така, убедихме се в това, че учени, които нямат помежду си нищо общо нито по възпитание, нито по образование, нито по убеждения, напълно непознати един за друг, приблизително по едно и също време са стигали до едни и същи изводи за важни въпроси на мирозданието.

Даже в нашия малък списък са се смесили контета и немарливци, пламенни фашисти и унили руски инженери, изтънчени академици и пивовари, веселяци и меланхолици, фанатични християни и атеисти, убедени ергени и примерни глави на семейства, плебеи и аристократи, а също така градски управници, комунисти, роялисти, перове, революционери, настоятели на манастири и дуелисти.

Изброеното от нас по-горе е само видимата, официалната част от образите на великите учени. В повечето случаи деликатността не е позволявала на биографите да се задълбочават в някои особености на техния бит, навици и наклонности. Но ние знаем, че всеки homo има много живописна обратна страна.

Подозирайки това, ние можем да предположим обосновано, че различията между реализаторите на едни и същи открития са били още по-поразителни: между фон Герике и Торичели, Мариот и Бойл, Маркони и Попов е имало не просто „различия“, а цели „пропасти“.

И въпреки това те, независимо един от друг, в едно и също време са стигнали до едни и същи съдбоносни изводи. Всичките личностни, национални, религиозни, битови и политически разлики не са играли никаква роля.

Но може би тази несвързаност на откритието с личността е присъща само на локалните прозрения? Може би най-грандиозните теории се основават все пак на някакви неповторими черти на техните създатели?

Не. Както можем да се убедим, посочената от нас закономерност се отнася за всички открития, независимо от техния мащаб.

Например:

Чарлз Дарвин и Алфред Ръсел Уолъс не се били срещали никога и не били общували помежду си. До 1858 година Дарвин изобщо не знаел за съществуването на Алфред Ръсел. Но през юни на посочената година Уолъс изпратил на Дарвин чернова на статията си „Към тенденцията за независимо възникване на вариации от оригинална форма“. Като разпечатал плика, потресеният Дарвин видял в редовете на Уолъс собствената си теория, нюанси от която криел засега даже от толкова близки приятели като Хукър и Лайъл.

„Никога не бях виждал по-поразително съвпадение. Ако Уолъс разполагаше с моята чернова, написана през 1842 година, не би могъл да ѝ направи по-добро резюме“ (Дарвин за написаното от Уолъс).

Разбира се, има теории не по-малко глобални от еволюционната. Абиогенетичната била независимо разработена от Александр Иванович Опарин и Джон Холдейн, които били надеждно изолирани помежду си от географията, различието на научните школи и най-баналната политика (иначе казано – от „затвореността“ на ранния СССР). Отначало двамина приели трагично вестта, че имат „конкурент“ на другия континент, но ситуацията (отчасти) била спасена от благородния Холдейн, който признал разработките на Опарин за по-обхватни и мащабни, а съответно и за по-значими.

Нееднозначен произход имат и следните теории: квантовата, за генетичния код, за относителността и за условните рефлекси. При цялото ни (условно) благоговение пред имената на Айнщайн, на Павлов, на Крик и на Планк нито един от тях не може да бъде наречен техен „автор“ (в примитивния и еднозначен смисъл на думата „автор“).

Можем да направим предпазливия извод, че за нас не са интересни изобщо и не могат да бъдат интересни битовите навици или личните възгледи на един или друг научен създател. Всичките компоненти на личността нямат никакво значение. Както впрочем и самата личност. Ученият може да бъде сатанист, скъперник, онанист, прахосник, лихвар, джебчия, религиозен фанатик, педофил, убиец, клеветник, завистник, герой, крадец, хомосексуалист, девственик, нормален развратник, набожен лицемер или безбожник, мрачен мълчаливец или блестящ оратор. За резултатите от неговата работа това има толкова значение, колкото и формата на капака на ковчега му. Или цветът на очите му.

Той може да бъде самоук като Реомюр, Фаренхайт, Ампер, Лаплас, Далтон и Кеплер, а може да бъде абат като Мендел или журналист като Енгелс, академик като Опарин, наемник като Декарт, книговезец като Фарадей, учител като Циолковский, продавач в бакалия като Шлиман или професионален лабораторен обитател като К. С. Лешли. Но и всичко това също не означава нищо. В историята на науката тези персонажи влезли „голи“, като хвърлили на входа раса, доспехи, сюртуци и лабораторни престилки. Впрочем, както става ясно, нещата не се ограничават само с вещи от гардероба. Строго погледнато, там, на входа, те оставят и своите имена.

Работата е там, че в самото откритие няма да открием никога характеристики на този, който го е направил. То е удивително „безлично“ и изобщо не е свързано с характера, навиците и възгледите на неговия автор.

Нека „отделим“ постигнатите знания за ДНК от имената на Крик, Уотсън, Уилкинс, Франклин, Ейвъри, Чаргаф и да забравим за няколко минути тези имена. Да забравим и трагикомедията, съпътстваща осмислянето на ролята и на „пространствената конфигурация“ на дезоксирибонуклеиновата киселина. Като направим това, ще намерим ли в спиралите на азотните бази или в редиците на водородните връзки поне отзвук от пикантния факт, че Дж. Уотсън изобщо не е бил запознат с химията, а Ф. Крик не е имал никаква научна степен? Няма да намерим.

Ще видим ли в разгаданата последователност на аденина-тимина-гуанина-цитозина тъжната сянка на О. Т. Ейвъри или сълзите на умиращия Франклин? Отново не. Няма да ги видим.

А сега да погледнем в окуляра на микроскопа. Има ли там напомняне за холандския търговец на платове, прехвърлящ в ръцете си стъклени топчета (с тяхна помощ в магазините проверявали качеството на плата)? Отначало той просто се забавлявал. А след това, като комбинирал ту топчетата, ту техните половинки, търговецът на платове видял през тях движението на сперматозоидите в „лепкавата течност, събрана след законно сношение с госпожа Льовенхук“.

Има ли в окуляра на микроскопа поне някакво указание каква форма е имала шапката на този търговец на платове или на какво божество се е кланял в неделните дни? Разбира се, не. Няма.

Както виждаме, всичко личностно отново се е дематериализирало и изчезнало като нямащо никакво значение. Нещо повече, имаме още едно основание да сме убедени в това, че между индивидуалността на учения и неговото откритие няма абсолютно никаква връзка.

И така. Виждаме с каква лекота може да се разруши един от основните митове на културата. Митът за личността и нейното „извънредно значение“.

Но какво получаваме в замяна на това?

Почти нищо, само образа на науката като реалност, живееща по своите закони. Най-великите имена в нея се оказват почти слепи изпълнители на закона за неизбежното развитие на интелекта. Същият този интелект, който винаги ще постави на истинските им места и палавия Кирюша, и Бонапарт, и самия Мики Маус.

------------------------------------

1. Фотографирането на патриарх Максим по плувки на луксозна яхта.

2. На руски: „Серебряная калоша“ – подигравателна награда, учредена от радио „Серебряный дождь“ („Сребърен дъжд“), която се дава за съмнителни постижения в шоу бизнеса. Патриарх Кирил е един от лауреатите на наградата.

3. Руската дума „разоблачать“ означава „разсъбличам“ и „разобличавам“.

4. Патриарх Кирил.

5. Пасионарност – характеристика на пасионариите (виж следващата бележка); вътрешна жажда за дейност, която да доведе до осъществяването на някаква цел.

6. Пасионарии - според лъженаучната теория на Лев Гумильов: хора, които могат да абсорбират енергия от външната среда в по-голямо количество от останалите и да я насочват към изпълнението на определена задача.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ