СЛУЖБОМЕР

неделя, септември 30, 2018

Нобелови лауреати – 1953 година

Джордж Катлет Маршал (George Catlett Marshall)

31 декември 1880 г. – 16 октомври 1959 г.

Нобелова награда за мир

(За плана „Маршал“.)

Американският държавен и военен деец Джордж Катлет Маршал е роден в Юниънтаун, щат Пенсилвания. Един от представителите на семейство Маршал, Джон, е член на Върховния съд. Джордж е втори син и трето дете в семейството на Джордж Катлет Маршал, процъфтяващ търговец на въглища, и Лаура Брадфорд. Маршал е сдържано сериозно момче със силно влечение към превъзходството. Въпреки съпротивата на родителите си той избира военната кариера, постъпва през 1897 г. във Вирджинския военен институт и го завършва успешно през 1901 г. Със звание младши лейтенант получава назначение в пехотата.

Като служи осемнадесет месеца на Филипините, Маршал се връща в САЩ и продължава службата си във Форт Рено, щат Оклахома. Една година учи в Пехотно-кавалерийското училище във Форт Левенворт, щат Канзас, завършва го с отличие през 1907 г., а след още една година завършва и армейски щабен колеж. Изпратен е за втори път на Филипините, но по-късно е отзован в САЩ и назначен в Сан Франциско, а след това във Форт Дъглас, щат Юта. През тези години един от командирите му казва за него: „От моя гледна точка в армията няма да се намерят и петима души, способни да командват по-добре от него дивизия“.

Назначен към 1-ва пехотна дивизия през Първата световна война, Маршал участва в сраженията край Люневил, в Пикардия и Кантиния (1917 г.). Като преминава една година по-късно в генералния щаб, разработва с чин полковник операциите на 1-ва армия. През 1919 г. Маршал подготвя план за предполагаемо настъпление към Германия. Именно тогава го забелязва генерал Джон Пъаршинг. Магьосникът - както го наричат колегите му - е удостоен с американския медал „За отлична служба“ и френския Военен кръст с палмови клонки.

В съответствие с реда в мирно врем чинът на Маршал е понижен на капитан, но той продължава с успех военната си служба. От 1919 до 1924 г. е адютант на генерал Пършинг, а след това прекарва три години в Китай, където се научава да говори и пише на китайски език. Тези навици ще му послужат по-късно. След връщането си в САЩ е назначен за помощник на коменданта на армейското пехотно училище във Форт Бенинг, щат Джорджия, където прекарва почти пет години. Като преподавател Маршал си спечелва репутацията на привърженик на челната пехотна тактика и на повишената активност на боя. Колегите му го уважават за неговата честност, доброта и професионализъм.

През 1938 г. Маршал се мести във Вашингтон, окръг Колумбия, където става помощник-началник на военното планиране към генералния щаб. Една година по-късно е назначен да изпълнява длъжността началник щаб с чин генерал. През септември 1939 г., с началото на Втората световна война в Европа, Маршал става началник щаб на армията. Убеден, че наличната в САЩ армия е достойна само за „треторазрядна държава“, Маршал се заема с обновяване на оборудването и с укрепване на войските. Слабостта на военната подготовка предизвиква постоянната му тревога и през 1940 г. той убеждава конгреса да приеме закон за задължителната военна служба и да разгледа въпроса за националната гвардия. По време на инспекторските си пътувания Маршал се убеждава, че офицерският състав трябва да развива самообладание, въображение и ръководни способности. Във Вашингтон той реорганизира военното министерство за повишаване на контрола и ефективността на командването. Като държавния секретар Кордел Хъл и той предупреждава постоянно армейските генерали в Тихия океан за възможно нападение от страна на Япония.

Занимавайки се непрекъснато с укрепването на въоръжените сили, Маршал не престава да планира операции за световната война. След японската атака срещу Пърл Харбър президентът на САЩ Франклин Д. Рузвелт го назначава за свой съветник по въпросите на стратегията и тактиката. Маршал съпровожда Рузвелт по време на конференциите в Аржентина, Квебек, Кайро, Техеран и Ялта. Като смята задачата да бъде победена Германия за първостепенна, той ръководи заедно с англичаните военните действия в Северна Африка и Сицилия, доставките на оръжие и продоволствия за Съветския съюз, завършва победоносно войната с Италия и накрая планира най-голямата в историята експедиция за дебаркиране на войските в Нормандия и окупирането на Германия.

По време на войната Маршал участва в работата на политическия комитет за контрол над създаването на атомната бомба. През 1945 г. той препоръчва на президента Хари С. Труман да употреби оръжието срещу японските градове Хирошима и Нагасаки. „Бомбата сложи края на войната - казва Маршал по-късно. - Затова трябваше да я използваме“. След капитулацията на Япония той подава оставка от поста началник щаб. След шест дена започва неговата дипломатическа кариера, когато по молба на Труман заминава за Китай с надеждата да предотврати гражданската война и да създаде коалиционно правителство на националистите и комунистите. Но прекратяването на огъня се оказва краткотрайно и през януари 1947 г. Маршал докладва на Труман за неуспеха на своята мисия, като препоръчва да се изведат американските войски от Китай.

След месец Труман назначава Маршал за държавен секретар и му възлага цялата тежест на задачата за следвоенното възстановяване на международните връзки. През есента на 1947 г. президентът се отчайва да постигне съглашение със Съветския съюз за бъдещето на Европа и решимостта на САЩ да спре съветската експанзия се изразява във военна помощ за Гърция и Турция. Обезпокоен от икономическата нестабилност на Европа и дейността на комунистическите партии, Маршал обявява в своя реч през 1974 г. в Харвард плана си за широкомащабна икономическа помощ на Европа. „Нашата политика е насочена не срещу една или друга страна или доктрина - заявява държавният секретар, - а срещу глада, бедността, отчаянието и хаоса“. През септември 1947 г. шестнадесет европейски страни образуват Комитета за европейско сътрудничество, който разработва съвместна програма за икономическо възраждане на Европа. За целта конгресът на САЩ отделя дванадесет милиарда долара. Планът „Маршал“ е най-голямата програма за икономическа помощ, на която именно дължи възможността си така нареченото икономическо чудо на Германия през 50-те години.

Помощта за Европа не е единственият проблем, с който се налага да се сблъска Маршал по време на „студената война“. С влошаването на съветско-американските отношения режимът на четиристранното управление в Германия изчерпва своите възможности и страната е разделена на две части. През 1948 г. Маршал противопоставя на съветската блокада на Берлин въздушния мост. Подобни търкания между САЩ и Съветския съюз в Корея принуждават държавния департамент да внесе спорния въпрос за разглеждане в ООН. Изборите под наблюдението на ООН в южната част на Корея стават крачка към образуването през следващата година на Корейската република. Стремейки се да спечели нови съюзници, Маршал укрепва отношенията с Италия и открива дипломатически мисии в Цейлон (днес Шри Ланка), Израел и Корея. Той изиграва важна роля за създаването на Организацията на американските държави и започва преговори за сигурността на Европа, които по-късно довеждат до създаването на Организацията на Североатлантическия договор (НАТО). На 20 януари 1949 г. Маршал подава оставка по здравословни причини.

През 1950 г. изострянето на враждебността в Корея става причина Труман да помоли Маршал да се върне в правителството като министър на отбраната и още през септември той започва реорганизация на армейската система. По негово настояване конгресът разширява прилагането на закона за задължителната военна повинност. Расовата дискриминация е забранена при военната подготовка, в Корея частите, в които има войници само от една раса, се разформироват. Когато президентът освобождава генерал Дъглас Макартър от длъжността командващ, Маршал подкрепя Труман по време на изслушванията в конгреса. В края на службата си като военен министър си той е подложен на нападки от страна на Джоузеф Маккарти за „меко отношение към комунизма“. Маршъл не намира за нужно да отговори.

През септември 1951 г., когато е на седемдесет години, Маршал напуска поста министър на отбраната. Две години по-късно е удостоен с Нобелова награда, като става първият професионален военен сред лауреатите.

Маршал се жени през 1902 г. за Елизабет Картър от Лексингтън, щат Вирджиния. Сърдечна болест не ѝ позволява да има деца, а през 1927 г. тя умира след съдбоносна операция. Три години по-късно Маршал се жени за вдовицата Катрин Тапър Браун и осиновява трите ѝ деца. Алън, любимецът на Маршал, е убит от немски снайперист в Италия през есента на 1944 г. Запазвайки характерната си сдържаност и достойнство, след своята оставка Маршал живее в Лейзбург, щат Вирджиния. Умира във Вашингтон и е погребан в Арлингтънското гробище.

Животът на Маршъл е ярка илюстрация на американските военни традиции. Министърът на отбраната Хенри Стимсън го смята за „най-добрия войник“, който някога е познавал. Труман нарича Маршал „най-великият американец сред живите“, човек, „на когото Съединените щати дължат своето бъдеще“. Британският министър-председател Уинстън Чърчил се изказва за него като за „истински организатор на победата“. Повечето отзиви за Маршал обаче не засягат толкова военните му достижения, колкото личните му качества. Колегите му говорят за пълна липса у него на политически амбиции, отбелязват предаността му към дълга, дисциплината, самопожертвуванието и добродетелта. Слави се като безупречно честен човек. „Моралът е главното условие за победата - излага своите принципи Маршал. - Малко е просто да се сражаваш. Решаващо значение има духът, с който тръгваме на бой. Сърцето и душата на войника са всичко... Вярата на човека го прави непобедим“.

Източник:http://n-t.ru/nl/mr/marsall.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

събота, септември 29, 2018

История на японското кино: Особеният стил на японските филми

АВТОР: АКИРА ИВАСАКИ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

I. ЯПОНСКОТО КИНОИЗКУСТВО И СВЕТОВНОТО КИНО

2. Особеният стил на японските филми

Не ще и дума, че е много трудно да се намерят някакви общоприети стандарти за характеризирането на такава страна като Япония, която има съвършено различна от другите страни или поне своеобразна по форма култура.

Ако се говори само за спецификата на японското киноизкуство, то мнозина западни „познавачи“ на Япония отбелязват на първо място възхищението си от традиционните похвати и традиционното съдържание на филмите, различаващи се драстично от живота и психологията на Запада. А между другото младото японско поколение, помнещо сътресенията, сполетели страната му, обзето от стремителния прогрес и подкрепящо го по всевъзможни начини, започва да отрича старите традиции и да създава нови.

Чужденците често наричат Япония страна на противоречията, страна на контрастите. Те казват, че няма друга страна на света, където да се чувства така рязко разривът между поколенията и даже конфликтът между тях. И като че ли наистина е така. Филмите на такива безусловно „японски“ режисьори като Ясоджиро Озу, Микио Нарусе и други предизвикват в чужбина чувство на възхищение у едни и дълбока скука у други. Едновременно с това филмите на някои млади режисьори, в които се прави опит за „откъсване от японската почва“, се приемат съвсем сериозно някъде в района на Югоизточна Азия за американски или филипински филми. Може би само в Япония съществува такъв свят на киноизкуството, в който едновременно и съвсем независимо един от друг съществуват два толкова различни вида филми, два стила в киното.

На масата ми лежат доста издадени в Европа и Америка монографии и статии за японското кино. Не може да се каже, че всичките попадат точно в целта. В някои от тях има и направо грешни твърдения. Въпреки това, общо погледнато, те дават представа за особеностите, достойнствата и недостатъците на киноизкуството в Япония.

Преди всичко трябва да отбележим, че за японските филми е характерна статичната композиция на кадъра. Старателно се избягва динамичното развитие на конфликта. Заедно с утвърждаването на красотата в японските филми присъства психологията на бездействието и съзерцателността.

Статичността и самостоятелността на всеки кадър води до това, че монтажът, съединяващ последователно кадрите, не се характеризира с плътност и не носи конструктивен характер. В резултат от това не се използват резки, неочаквани преходи, а темпото се забавя.

Оттук идва плоската и ронлива композиция, отсъствието на остри драматични колизии, които да характеризират японските филми.

Трябва да кажем, че тази особеност е присъща не само на киноизкуството. Тя се проявява отчетливо в японското изкуство, изобщо в културата, във всички области на живота на японците. В литературата тя намира израз в увлечението по поетическия жанр „хайкай“ и поетическата форма „повест за себе си“, в стремежа към естетическа изтънченост, в леката тъга, в преклонението пред древността – във всичко това, което в Япония наричат „моно но аваре“, „ваби“, „саби“ и „канасими“.

При създаването на филма голямо значение има характера на взаимовръзката между кинокамерата и действителността, която е обект на снимането. Която и да е възвишена идея във филма не може да излиза извън пределите на тази взаимовръзка. Характерът на взаимовръзката между обекта и камерата се свежда, казано на технически език, до позицията на кинокамерата. Позицията на кинокамерата не е просто положението на обектива, а окото на автора на филма, неговата мисъл.

В този смисъл може да се каже, че положението на кинокамерата при снимането на филма е признак на стила. Сценаристът замисля да даде един или друг кадър в общ план, режисьорът снима някой трети кадър в едър план. Но това не зависи от случайни причини, не от това, че за епизода са изхарчени много средства и затова непременно трябва да се даде общ план или че актрисата е много красива и лицето и трябва да се снима в едър план - и т. н. (макар бедата да е в това, че на практика подобни факти се случват често). Положението на камерата при снимането на един или друг епизод е обусловено от стремежа на режисьора да изобрази най-точно действителното значение на снимания човек или събитие, да покаже с изчерпателна пълнота драматичната роля, която изпълнява този или онзи епизод в общата композиция на филма.

Стилът на японското кино се различава от стила на чуждото по това, че при снимането на японски филми преобладава общият план, иначе казано – далечната позиция на кинокамерата, докато в чуждите филми основно място заемат едрият или средният план, с други думи – близката до снимания обект позиция на кинокамерата. Използването на общ план е наследено отчасти от театралната форма на изразяване, която била присъща на киноизкуството в началния период на развитието му. Но нещата не са само в това. За възникването на подобна особеност на стила са оказали влияние също така непосредствеността и естествеността, вкоренени в спецификата на японското чувство за стил, в особеностите на творческото съзнание. Изиграл е своята роля и стремежът на някои режисьори (както е било някога с Кенджи Мизогучи) да създадат чрез съзнателното използване на общия план специфични японски методи за изразяване в киното, колкото се може по-различни от тези на чуждото кино. Към такъв вид филми могат да се отнесат създадените от Мизогучи по време на войната филми „Родино моя!“, „Повест за късната хризантема“ и „Повест за верността в епохата Генроку“. През военните години, когато в Япония господства изолационисткият ултранационализъм, именно такива филми се печелели повсеместни похвали, защото били създадени в истински „японски стил“.

Разбира се, творческият метод на режисьора не се определя само от положението на кинокамерата и от произтичащия от това стил. Изкуството на всеки режисьор е строго индивидуално, със свои особености, със свои отличителни черти. В тях е заключена тайната на изкуството. Въпреки това не можем да не отбележим, че въпросният стил поражда посочената вече по-горе статичност и картинна симетричност на кадъра. При което този стил е в повечето случаи следствие от недостатъчното задълбоченото проникване на авторите на филма в обекта, така да се каже – резултат е от душевен мързел.

(Следва)

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ЯПОНСКОТО КИНОИЗКУСТВО И СВЕТОВНОТО КИНО

1. Оценка на японските филми в чужбина

четвъртък, септември 27, 2018

Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) - 6

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (днес - Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

I

ТЕЛЕГРАМИ НА СОФИЙСКОТО ОКРЪЖНО УПРАВЛЕНИЕ

51

До Орханийското окол. управление

1109

23 ноември 1872

Трябва да изпратите в окръжния център [София] от с. Извор – Димитър Пеев, от с. Видраре – свещеника поп Георги [1], чичо му Тома и…, от с. Брусен – Колю, от с. Лопян – младия Станчо Попов и от с. Тетевен – Михо, зетя на хаджи Станя [2], за да бъдат разпитани по някои въпроси.

л. 16 б

52

До Оряховското окол. управление

1110

23 ноември 1872

Трябва да изпратите под стража Васил [3] слепия с едното око, учителстващ в Оряхово, но родом от Тетевен, за да бъде разпитан по някои въпроси.

л. 16 б

53

До окр. управление в Търново

1111

23 ноември 1872

Отг. 244. Донася ви се, че в новия шифър на вилаета седмата в реда на думите с „джим“ е 160, петата на думите с „кеф“ – 306, втората на думите с „лям“ – 320. Очакваме препис от заповедта.

л. 16 б

54

До окол. управление в Берковица

1116

24 ноември 1872

Благодаря за телеграмата ви. Тъй като се получи известие, че дивизионният генерал, негово превъзходителство Али Саиб паша е потеглил от Цариград на път за София, замолвате се ,щом пристигне от Лом в Берковица, да ни уведомите поверително с телеграма относно часа на тръгването му за насам и деня на пристигането му в София.

л. 17 а

55

До окр. управител в Търново [4]

1117

24 ноември 1872

Съгласно показанията на арестувания Димитър, обирач на хазната, се установява, че книжата и оръжията, които били изпращани от Влашко за разпространяване във великата Османска империя, първоначално се изпращали в Ловеч до фабриканта на пашкули Димитър, Ване терзията, Марин кафеджията и поп Кръстьо и че той, Димитър, е бил изпратен първоначално от Влашко до тях; че чрез тях той е закупил за две хиляди и петстотин гроша три коня, от които един за себе си и един за Дякон Левски, който се търси [от властта], за да си служат при бунтуването на България, и че парите, които са се събирали от България за изпращане на комитета във Влашко, сам той е отивал там да ги носи.

А пък от показанията на другите лица, комитетски членове, които са арестувани, се установява, че парите били изпращани предварително до тях. Той [Димитър] бе подложен на разследване и бе поискано от надлежното високо място разрешение, за да се обискират техните къщи, за което бе съобщено официално на областта. По повод на това бяха докарани: поменатият фабрикант на пашкули Димитър, Марин и един друг свещеник, а за Ване терзията ни се съобщи от ловешкия окол. управител, че е заминал за Влашко, за да следва.

Но тъй като изпратеният свещеник не се оказа да е същото лице, за което ни беше съобщено, че се числи в бунтовническия комитет, предписа се да се изпрати поп Кръстьо. Но, понеже поменатите Марин и Димитър, съгласно получените инструкции от своите другари, сега отказват да са взимали участие в това отвратително дело, то, заповядайте на доносчика, поменатия поп Кръстьо, да съобщи на ваше превъзходителство, как са устроили бунтовническото събрание в неговите лозя и още кои други лица от Ловеч са присъствали. Освен това, моля ваше превъзходителство да благоволите и ни изпратите в най-скоро време както неговите [на поп Кръстя] сегашни показания, така и неговата пълна преписка, съдържаща досегашните му донесения в качеството му на доносчик, които съставляват една негова похвална заслуга за народа и отечеството, за да ги представим на почтените длъжностни лица, назначени със султанско ираде, по решение на Министерския съвет, да вземат участие в тукашната специална комисия.

л. 17 а и 17 б

56

До окр. управител във Варна

1118

24 ноември 1872

Замолваме ви да ни уведомите поверително с телеграма относно датата на пристигането във Варна на дивизионния генерал н. пр. Саиб паша и Иванчо ефенди [5], които пътуват за София, както и деня на тяхно- то отпътуване.

л. 17 б

57

До Орханийския окол. управител

1133

30 ноември 1872

Трябва да изпратите бързо тук тетевенския мюдюр Махмуд ага, за да бъде разпитан но някои въпроси.

л. 19 а

58

До Орханийския окол. управител

1135

30 ноември 1872

Като оставите за заместник доверено лице и като вземете със себе си доктор Ивана [6], елате тук.

л. 19 а

59

До окол. управител в Ловеч

1139

2 декември 1872

Благоволете да изпратите тук бързо Мехмед Акоглу Сюлейман, от с. Градешница, който имал вземане-даване с тетевенеца хаджи Станьо, заедно с 40-те османски алтъни, които той имал да дължи на последния [7].

л. 19 б

60

До окр. управител в Търново

1141

2 декември 1872

Тъй като се говори, че някои помаци от селата на Ловешка околия дето видели българин от Тетевен или от селата на Орханийска околия, му нанасяли оскърбления и други обиди, което е твърде некрасиво и впоследствие може да стане причина за появата на някои злини, съобщавам поверително, че е необходимо да наредите строго на окол. управител в Ловеч да разследва извършилите подобни действия или пък ония, които се канят да извършат, и да ги накаже. Да не допуска занапред да се случва подобно нещо. Заповед. [8]

л. 19 б

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Поп Георги (Тутмаников) при разпита си на 23 декември казва, че е родом от с. Видраре и е свещеник в същото село. В историческата литература навсякъде е писано, че той е от с. Джурово.

2. Тома е Тома Нинов от Видраре, а следващите са: Кольо Войнов от с. Брусен, Станчо поп Николов от с. Лопян; „Михо“ (грешно предадено) е Тихол Маринов, шуря (а не

3. Става въпрос за Васил Пупешков от Тетевен.

4. Телеграма 1117 е шифрована. Нейното дешифриране, както и преводът ѝ, който тук препечатваме, са извършени от Васил Шанов. За пръв път телеграмата е публикувана в „Известия на Българското историческо дружество“, кн. XIV–XV, София 1937, стр. 516–228. Там са дадени факсимиле и бележки, към които препращаме читателя.

5. Иванчо ефенди е хаджи Иванчо х. Пенчович, член на специалния съд.

6. В предшестваща телеграма, изх. № 1134 на турския дневник, се съдържа също така нареждане за арестуване на доктор Иван („табиблик еден“ - упражняващ медицина), която гласи: „Налага се да изпратите тук Ивана, за когото давате сведения, че без да е дипломиран, упражнявал медицина сред населението в Орхание, и то по внимателен начин, за да не му дадете възможност да се отклони.“ Вероятно това е Иван Ибришимов, доктор Ибришима, както го нарича Заимов (пос. съч., стр. 269).

7. Призоваването на Мехмед Якоглу Сюлейман цели да се установи дали 40-те алтъни, които той взел на заем от хаджи Станьо, не са от парите на обраната хазна.

8. Телеграма 1141 потвърждава по официален път сведенията на Найден Патев за турските золуми него време в Тетевенско и Орхенийско. Той пише: „След обира на царската хазна в Арабаконашкото дефиле на 20 (22 б. н.) септември 1872 година настанаха тежки времена за Орханийско и Тетевенско. Низами (войници) от всички области на Дунавския вилает връхлетяха, като орли на мърша, към българските села и градове. В предосвободителната епоха само кланетата в Батак и Перущица конкурират по жестокост с изстъпленията на турците в тези балкански села и градове. Мъченията и побоищата вземаха нечувани размери, много обезчестявания, изнасилвания, грабежи и палежи се извършваха под носа и с мълчаливото съгласие на войсковите началници и всичко се оправдаваше с класическата турска саркастическа поговорка гяура изет“ (Н. Патев, пос. съч., стр. 78).

сряда, септември 26, 2018

Власт, пари и патос. Кратка история на църковните разколи – 2 част

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (https://www.novayagazeta.ru)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

“Арианите“

Вероятно читателите ще бъдат много учудени, като чуят, че през 269 година църковният събор е приел за ерес твърдението, че Синът е единосъщен на Бащата. Защото това твърдение днес е символ на вярата за католици, православни и протестанти.

Историята за това как думата „единосъщен“ от еретична изведнъж станала мейнстрийм, а всички нейни врагове, напротив, се оказали деца на дявола, е свързана с още един разкол през IV в. от н. е., който победилата страна нарекла „арианска ерес“. „Малко страници от църковната история са били така кардинално преразглеждани през последните двадесет години, както спорът около Арий“ - отбелязва справедливо Чарлз Фрийман. [1]

Историята на този разкол започнала, когато източният император Лициний, подмилкващ се на християните по време на избухналата гражданска война, предоставил на църквата сериозни привилегии и върнал имуществото ѝ с Никомедийския едикт от 313 г.

По това време епископ на Александрия бил някой си Александър. Като получил държавна подкрепа, той веднага се възползвал от това, за да унищожи многообразните египетски извънцърковни християнства и да се избави от възможни конкуренти.

Един от тези конкуренти бил Мелетий: неговата партия се държала по време на преследванията значително по-прилично от партията на Александър и подлежала на ликвидиране по същата причина, по която подлежали на ликвидиране донатистите. Имало и един Ересцентий (този негодник не празнувал Възкресение по едно и също време с Александър), и още един - някой си Колуф (не знаем каква е била вината му), а накрая - презвитер Арий, предстоятел на църквата „Св. Дионисий“, блестящ ученик на един от най-влиятелните източни теолози - мъченика Лукиан, екзекутиран в Антиохия през 311 г. Презвитер Арий се осмелил да издигне своята кандидатура на изборите за епископ и едва не спечелил. Заради това бил отлъчен от църквата и изхвърлен навън.

Удивеният Арий отишъл в Никомедия и се оплакал на придворния епископ Евсевий Никомедийски“: епископ Александър, казал той, нарича в проповедите си Исус „единосъщен“ на Бога Баща - дума, която - както помним, била обявена за еретична още през 269 г. Трудно е да се каже дали зад това се криела някаква задълбочена теология или обикновено невежество - епископ Александър, ако се съди по крайно оскъдното количество останали от него текстове, не бил много просветен човек.

Евсевий Никомедийски се развълнувал много, когато чул подобно нещо. Защото в продължение на почти триста години църквата в основни линии смятала Исус Христос за втори Бог - еманация на Твореца, но негов подчинен, „Ангел от Великия съвет“ [2], наричан „ту Слава на Господа, ту Син, ту Премъдрост, ту Ангел, ту Бог, ту Господ и Логос“. [3]

Тази представа била характерна за всички бащи на църквата - от Юстин Мъченик до Ориген. [4] Тя била характерна и за апостол Павел. „А щом се казва, че "всичко е Нему (на Исус) покорено", очевидно е, че е освен Оногова, Който е подчинил Нему всичко“ (1 Кор. 15:27). Характерна била и за Евангелията („Баща ми е по-голям от Мене“ - Йоан, 14:28). Тя даже ги предшествала и била типична юдейска ерес за Двете власти на небето. Юстин Мъченик, Ориген и Евсевий Кесарийски дори отивали толкова далече, че говорели за „втори бог“ (δεύτερος θεός). [5]

Евсевий и останалите източни епископи свикали спешно два събора, през 318 и 320 година, и осъдили на тях епископ Александър като поддал се на савелианската ерес. Партията на Александър се опитвала да осуети съборите с помощта на щурмоваци - това били първите задгранични гастроли на тогавашните египетски наемни биячи.

И всичко щяло да свърши с това, ако не бил съперникът на Лициний - император Константин. В империята по това време се точела многосерийна гражданска война, в чийто предидущ сезон Константин и Лициний, след като се съюзили, унищожили всичките си съперници. Сега съперник на Константин оставал единствено Лициний.

Западният император готвел настъпление на Изток и епископът на Александрия бил за него желателен съюзник. Трудно е да кажем кое е било по-важно за Константин - терористите на Александър или умението му да внася раздор в редиците на вярващите, но можем да бъдем напълно сигурни, че от богословски възгледи Константин, който по това време пускал в обръщение монети с единствения бог Sol Invictus (Непобедимото слънце (лат.) - бел. прев.), изобщо не се е интересувал.

През 324 г. Константин разбил Лициний, а през 325 г. за Александър и неговите съмишленици дошло време да жънат плодовете на победата. По тяхно настояване Константин свикал Никейския събор, на който те планирали да наврат в миша дупка всичките си противници. Никейският събор приел символа на вярата, според който Синът бил обявен за единосъщен на Бащата. Освен това в този символ на вярата се анатемосвал всеки, който посмее да твърди, че Бащата и Синът са различни ипостаси.

Строго погледнато, никейската формулировка представяла в най-чист вид споменатата вече савелианска ерес. Синът и Бащата се признавали в нея за една същност и един ипостас.

Това, разбира се, били лоши новини. Защото една от главните постановки на християнството гласяла, че Синът е умрял на кръста и се е принесъл в жертва. От новата никейска формулировка излизало, че смъртта на Сина не е била нищо друго освен фокус, нещо като смъртта на котарака Бегемот. Защото Синът бил с Бащата една същност и един ипостас - умирайки, той е знаел, че ще възкръсне. И не се разбирало много в какво се състои жертвата. Той само се преструвал на невежа, с което показал, че хората са невежи. [6]

Отначало за партията на Александър всичко вървяло прекрасно. Императорът лично помолил всички събрали се прелати да се подпишат под формулировката и те направили това със същото единодушие, с което двадесет години преди това принасяли езически жертви.

Малцината отказали - самият Арий, Евсевий Никомедийски и още няколко дисиденти - заминали в изгнание.

Но медният месец на император Константин и омоусиоса не продължил дълго. Първо, той бил кост в гърлото на целия Изток. Образованите прелати били възмутени, че александрийските погромаджии победили теософията с аргументи във вид на тухли.

Второ, скоро Александър починал и дясната му ръка Атанасий, който се обявил за негов приемник след фалшифицирани избори, преминал към тотален терор. Запазеното по чудо писмо на епископ Калист, един от египетските епископи, ни дава представа с какви именно методи той водел богословските дискусии: „Исаак, епископ на Латополис, отиде при Гераиск в Алескандрия и възнамеряваше да обядва с него в лагера. Привържениците на Атанасий, като чуха това, нахлуха в лагера с войниците на дукса. Те се се появиха пияни в девет часа вечерта и затвориха вратите на лагера, за да хванат Исаак и нашите братя. Няколко богобоязливи войници, като чуха какво става, ги скриха в лагерните склада. Онези, като не намериха Исаак и спътниците му, отидоха и хванаха четирима наши братя, които току-що влизаха в лагера. Те ги биха едва ли не до смърт и ги изхвърлиха край Никополис“. [7]

След това щурмоваците на Атанасий нападнали страноприемницата, където живеели няколко вярващи, и отвлекли петима от тях. „Атанасий – продължава Калист – арестува епископа от Долните земи и го затвори в месния пазар, един свещеник също, а дякона държи в главния затвор. Самият Гераиск е затворен от 28-ми във военния лагер. Благодаря на Бога, че престанаха да го бият. А на 27-ми той (Атанасий – бел. Ю. Л.) принуди да избягат седем епископи“. [8]

Император Константин открил с ужас, че партията на прикотканите църковни погромаджии конкурира властта му. Евсевий Никомедийски се върнал от изгнанието. Всичките привърженици на Александър, които той успял да намести по богатите диоцези, се лишили от постовете си. Омоусиосът бил тихо забравен. През 335 г. Атанасий бил все пак изпратен на заточение. Това било първото от заточенията на Атанасий Александрийски. Този религиозен терорист бил изпращан на заточение пет пъти от четирима различни императори.

По това време дошъл краят на „омоусиоса“: даже самият Атанасий престанал да го употребява, а неговата теология вече се свеждала до това, че всеки, който му предяви криминално обвинение, е христоборстващ еретик.

През 336 г. Константин починал, а неговите синове започнали да враждуват помежду си. И западният император Констант, алчен, сластолюбив педофил, използвал с удоволствие яростния Атанасий срещу източния император Констанций.

Империята потънала в безкрайни религиозни дрязги. Императорите, вместо да се защитават от варварите, били принудени да се занимават с разбор на разликите между „омоусиоса“ и „омоуса“, „омиусиуса“ и „аномоуса“. Атанасий се връщал периодично от заточенията си и неговите пътешествия неизменно се съпровождали от преврати и погроми. „През целия си път той преобръщал църквите… и с юмруци, и с убийства, извършвани от ръцете на езичниците, посвещавал невярващите в епископи“ – така описвали дейността му пострадалите. [9]

Партиите се събирали и се разделяли. Символите на вярата се приемали и се променяли. Накрая през 359/360 г. съборите в Римини и Селевкия постановили, че Синът е „омоус“ (подобен) на Бащата. И тук Атанасий направил най-поразително салто.

Цял живот той се борел срещу арианските „кучета“ и такива „кучета“ били всички, които смятали, че в Бог има различни ипостаси. В Бог съществува „само един ипостас, който еретиците наричат усия – Баща, Син и Свети дух“ – гласял символът на вярата, приет по време на Сердикийския събор под вещото ръководство на Атанасий. Но след Римини и Селевкия Атанасий сключил тактически съюз с партията на Василий от Анкира, а тъй като Василий твърдял, че Бог е един в три ипостаса, Атанасий Александрийски, вождът на християнския ХАМАС, утвърждаващ своята вяра с погроми и убийства, изведнъж се обърнал на сто и осемдесет градуса и заявил, че точно това е имал предвид!

След Римини ругателната дума „ариани“, измислена от Атанасий, променила напълно обекта си на описание. Сега „ариански кучета“ били само омоусите, а „бесните ариански кучета“, които поставили подписа си под документа за свалянето на Атанасий, се оказали съмишленици.

При това Атанасий продължавал да остава враг на източните императори, които завзели църквата „с насилие, убийства и войни“. [10]

Нищо не предвещавало неговата победа, докато през 376 година готите, преминавайки Дунава, не разгромили римската армия начело с император Валент, и западният император Грациан не назначил за свой съвместен владетел, за беда на човечеството, пълководеца на име Теодосий.

Император Теодосий бил рядък бездарник и негодник. Като пръснал парите, които били отделени за създаването на нова армия, по пирове и красиви евнуси [11], той капитулирал пред същите готи, които бил изпратен да победи. А армията употребил срещу всеки, който можел да му бъде съперник.

Той починал през 395 година като едноличен управник на империята, оставяйки я на двамата си сина, Аркадий и Хонорий, единият от които бил слабоумен, а другият – просто глупак. Веднага след това готските войски се разбунтували за пореден път и, като откъснало се от лафета си оръдие, започнали да се търкалят по палубата на империята, мачкайки всичко живо. Един от предводителите на тези войски бил Аларих, който през 410 година превзел Рим.

По времето на Тацит и Светоний такъв император би се удостоил с вечен позор. Но Теодосий имал една особеност: той бил фанатично вярващ християнин и то от направлението на Атанасий.

Именно при управлението на Теодосий била приета теологията, гласяща, че Бог е един в три лица: Бог Баща, Бог Син и Бог Свети дух. Трите лица са единосъщни, но имат три различни ипостаса. Точно тази формула, разработена в началото на IV в. от „арианина“ Астерий и прекроена през 360-370-те години от Василий Кесарийски, била провъзгласена за „никейска“: въпреки че според Никейския символ на вярата направо подлежи на анатема.

Вълненията, повдигнати от Атанасий, човек, чиято теология се подчинявала винаги на желанието да постигне абсолютна власт, допринесли за края на Римската империя не по-малко от нахлуването на варварите. [12]

За девствениците

Историята на църквата се състои цялата от подобни разколи. Поради липса на място няма да разказваме историята на Маркион, който станал еретик, след като загубил изборите за папа от Хигин, или историята за враждата на Ориген с епископа на Александрия Деметрий. Но не можем да не споменем за трогателното историческо развитие на култа към Богородица, практически неизвестен на ранните християни.

Култът се появил в началото на IV в. от н. е. благодарение на честолюбието на една жена – младата августа Пулхерия, която се обявила за девственица в името на Христос, за да управлява от името на своя слабоволен и слабоумен брат. Главен враг на Пулхерия станал константинополският патриарх Несторий, а главен съюзник – александрийският патриарх Кирил.

Александрия имала дълга традиция с християнски щурмоваци и щурмоваците на Кирил по това време се наричали парабалани. Те били бойни отряди от погромаджии, които формално трябвало да се грижат за болни хора, но в действителност се специализирали в прочистване от евреи, езичници и еретици.

Новият култ към Богородица, Θεοτόκος, шокирал мнозина и за разрешаването на въпроса за божествената и човешката природа на Христос бил свикан през 431 година Ефеският събор. Кирил Александрийски пристигнал на него с бандите parabalani като основен теологически аргумент.

„Те блокираха улиците, като изплашиха всички – пише Несторий. – Те бяха навсякъде, шляеха се мъртво пияни и крещяха мръсотии“. Тълпата, разгорещена от парите, фанатизма и алкохола, викала: „Дева Мария над Несторий!“, „За много години на Пулхерия“ и прочее. [13]

Така възникнал култът към дева Мария, който позволил на девата Пулхерия за съсредоточи в ръцете си необятна власт. Тази власт тя използвала, за да започне заради християнския си фанатизъм война с Персия, която била загубена, но обявена официално за спечелена „благодарение на девственицата Пулхерия“, новата дева Мария. По-нататък разколът между несторианите и константинополската ортодоксия се превърнал в един от основните фактори, допринесли за крушението на Византия – точно така, както преследването на донатистите в Африка допринесло за покоряването ѝ от вандалите.

…Така погледнато, днешният църковен разкол между Руската православна църква и Киевската патриаршия се намира в руслото на традициите.

През цялото време на своето съществуване църквата като институт се основавала на триединния култ, на безпрекословното подчинение и на парите. И винаги споровете бивали обличани в ослепителна теологична сърма. Църквата никога не наричала тези, които претендират за полагащите ѝ се пари, конкуренти. Тя ги наричала еретици, схизматици и синове на Сатаната.

През всичките последни години Руската православна църква действаше в Украйна като подразделение на Кремъл. Тя проповядваше за сатанинската вреда от шистовия газ; нейни свещеници отказваха да опяват двегодишни младенци, кръстени от Киевската патриаршия, и украински бойци срещу сепаратизма (като участници в братоубийствена война), което между другото не им пречеше да опяват донбаските сепаратисти.

Нейните църкви бяха едва ли не складове за оръжие и гнезда на терористи. Не някой друг, а Стрелков-Гиркин се появи за първи път на територията на Украйна в група, съпровождаща Даровете на влъхвите за Киево-Печорската лавра, когато майданът беше в своя разгар.

Всичко това беше безсрамно използване на църквата за тясно светски и егоистични цели. Всичко това беше една нова Никея, нова Сердика, ново Чивитате, нов Ефески събор.

Проблемът на църквата се състои в това, че в нея всичките тези дребни и себични съображения имат вековни последици.

Ще настане време и ще бъде забравено името на патриарх Кирил, но Украинската и Руската православна църква никога повече няма да се съединят.

----------------------------------------------

1. Charles Freeman, The Closing of the Western Mind, Knopf, 2003, p. 163

2. Юстин Мъченик, „Диалог с юдея Трифон“, 126

3. Юстин Мъченик, „Диалог с юдея Трифон“, 61

4. Ориген, „Срещу Целс“, 8, 14

5. R.P.C.Hanson, The Search For the Christian Doctrine of God, Baker Academic, 2005, p. 693

6. Athanasius, Orationes contra Arianos, II, 36

7. H.I.Bell, Jews and Christians in Egypt, London, 1924 p. 115

8. ibid. p. 116

9. Сorpus Scriptorum Ecclesiasticorum Latinorum 65.54.25-55.2

10. Сorpus Scriptorum Ecclesiasticorum Latinorum 65.55.5

11. Zosimus, New History, 4.28.1-2

12. Eduard Schwartz, Zur Geschichte des Athanasius, Berlin, De Gruyter, 1959

13. Stephen Williams and Gerard Friell, The Rome That did not Fall, Routledge, 1999, p 50

вторник, септември 25, 2018

Отмяна на влязло в сила съдебно решение

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Зюмра Исмаил, юрист

Преди известно време бях страна по дело, което вече е решено. Впоследствие разбирам, че свидетелят е лъжесвидетелствал, а аз знам, че това е престъпление. Нямам право да обжалвам, тъй като решението е влязло в сила. Има ли друг начин да получа справедливо решение, или е твърде късно?

В кои случаи имам право да искам отмяна да влязло в сила съдебно решение?

  1. Ако са възникнали нови обстоятелства или нови доказателства, които са изключително важни за делото, но такива с които не съм можел да се снабдя на време. Нови ще са само ако не съм знаел/а за същестуването им или не съм бил/а в състояние да се сдобия с тях, но са съществували при разглеждането на делото.
  2. Ако се окаже, че съдът е решил въз основа на неистински документ, свидетелски показания или заключение на вещо лице. Важно е да знам, че неистински документ означава подправен. Имам право да искам отмяна и ако решението се основава на извършено престъпление от другата страна или лице от съда (например съдия). Престъпление е налице например, когато страна по делото или свидетел са лъжесвидетелствали. Престъпление е извършено и когато съм бил/а измамен/а или заставен/а да се явя или да не се явя на делото.
  3. Ако решението е основано на индивидуален акт на съд или друго държавно учреждение, който впоследствие е било отменен.
  4. Ако е налице решение по същия спор, постановено от друг орган преди текущото решение, но което противоречи на него, т.е. когато има две решения от различни, НО еднакво компетентни съдилища. Например очаквам да се признае собствеността ми върху определен имот. Но едното решение отрича да имам такова право, докато другото гласи, че имам право на идеална част от него.
  5. Ако има нарушение в начина, по който съм бил/ а представляван/а пред съда. Например ако не ми е бил назначен особен представител. ( чл.29 ГПК ) Или не съм имал/а възможност да се явя на заседанието, за което съм съм бил/а призован/а, поради особени непредвидени обстоятелства, които не съм успял/а да преодолея.
  6. Ако Европейският съд по правата на човека е установил нарушение на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи.

Каква е процедурата?

Важно е да знам, че производството се развива винаги пред Върховния касационен съд (ВКС), независимо дали решението е постановено от районен, окръжен или друг съд.

Трябва да напиша молба за отмяна на влязлото в сила решение, която да подам чрез първоинстанционния съд (районен или окръжен в зависимост от делото ми). Освен това трябва да приложа копие и за насрещната страна, която може да даде отговор в срок от 1 месец от получаването на преписа. Хубаво е да знам, че молбата за отмяна не спира изпълнението на решението, освен в някои случаи.

Може ли да искам отмяна, ако не съм бил/а страна по делото?

Да, когато решението има сила и спрямо мен, дори да не е бил страна по делото. Например ако съм наследник или длъжник.

Има ли срок, след който не мога да искам отмяна?

Имам право да подам молба за отмяна в срок от 3 месеца, който започва да тече от:

  • деня, в съм разбрал/а ново обстоятелство или съм се снабдил/а с ново доказателство, което ми дава право да искам отмяна на вече влязлото в сила решение;
  • влизане в сила на решение (или присъда), което се е оказало, че е основано на неистински документ, свидетелски показания или заключение на вещо лице. В този случай имам право да подам молба за отмяна не по-късно от 1 година от влизането на акта в сила;
  • моментът, в който съм разбрал/ а, че всъщност съдът е решил въз основа на друг акт, който вече е бил отменен. Тук също имам ограничение – трябва да подам молбата най-късно до 1година след като актът е влязъл в сила;
  • денят, в който е влязло в сила решение, с което същият спор вече всъщност е разрешен;
  • денят, в който съм разбрал за решение, което е било постановено от съда в нарушение на правото ми да бъда уведомен по някакъв начин.

Имам 6 месеца да реагирам обаче, когато става въпрос за окончателно решение на Европейския съд по правата на човека, с което е установено нарушение на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи.

Дължа ли държавна такса?

Дължа такса в размер на половината от таксата, дължима за първоинстанционото произвоизводство върху обжалваемия интерес, т.е. цената на иска.

Кои решения обаче не могат да бъдат отменени от съда?

Нямам право да искам отмяна на решение, когато:

  • съм се развел;
  • бракът ми е бил унищожен;
  • бракът ми е бил обявен за несъществуващ.
  • постановено е било неприсъствено решение, за което съм имал/а право да искам отмяна, но не съм го сторил/а.

понеделник, септември 24, 2018

Власт, пари и патос. Кратка история на църковните разколи

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (https://www.novayagazeta.ru)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Как се появили католиците

Знаете ли нещо за битката край Чивитате, състояла се през 1053 година? Ако не сте специалист по средновековна Италия – едва ли. Но вероятно знаете за разкола между латинската и гръцката църква, който настъпил една година по-късно – през 1054-та – и продължава до ден днешен.

Та ето – битката при Чивитате и разколът се намират в пряка причинно-следствена връзка.

Въпросът е в това, че край Чивитате папските войски, по-точно швабите, дошли на помощ на римския папа, се сражавали с новите завоеватели на Италия – норманите. В общи линии заедно с тях трябвало да се сражават и войските на византийския император Константин IX, когато нашествието на норманите заплашвало много повече от папата. Норманите претендирали за Южна Италия, която тогава била византийска територия и говорела на гръцки език. Във войната срещу норманите римският папа Лъв IX и византийският император били съюзници.

Но когато работата станала напечена, византийците размислили. Защото папската коалиция (без византийците) наброявала шест хиляди войници, а норманите имали два пъти по-малко. Освен това норманите бил измъчвани от глад.

Византийците решили, че са много хитри и че ще почакат отстрани, докато германците с тоталните си преимущества разбият дрипавите нормани. Те се надявали, че при това германците ще понесат огромни загуби и византийската армия, непокътната и цяла, ще стане главна военна сила в Италия.

За съжаление византийците не взели предвид, че норманите били рицари и се сражавали на коне. А германците (швабите) се сражавали пеш. Норманите разгромили германците, римският папа бил пленен, та преди още да мине една година папският легат анатемосал константинополския патриарх. И колелото се завъртяло.

…Организацията, наричаща себе си християнска църква, е изключително древно и достопочтено учреждение, съществуващо най-малко две хиляди години. На фона на тази древност дори комунистическата партия ни се струва дребна ерес, обещаваща рая направо тук и сега.

Но християнската църква и комунистическата партия имат няколко общи черти. Във всяка от тези достопочтени организации, претендиращи да са въплъщение на Божията воля/на Историческата неизбежност, най-възвишените идеологически разколи неизбежно са ставали по най-егоистични причини.

Всеки път, когато в тези две организации започвали да си дерат очите – заради десния уклон, заради левия уклон, заради гностиците, заради донатистите, - същността на нещата не била в десния уклон и в гностиците, а в борбата за власт и в правото да се събират пари от вярващите.

Разколът между апостолите (40-60-те години от н. е.)

Например един от първите разколи - разколът между добре известния апостол Павел и къде по-малко известния Яков, брат на Исус Христос, който ръководел Ерусалимската църква в продължение на тридесет години [1], изобщо не бил свързан с обстоятелството, че Павел проповядвал отказване от юдейския закон.

Ако вярваме на източник като „Псевдоклементините“, той бил свързан с това, че партията, ръководена от Павел, просто нападнала Яков и неговите привърженици на самите стълби на Ерусалимския храм и едва не претрепала брата Господен до смърт. [2]

Именно след тази богословска дискусия с използване на дупчещо-режещи предмети започнали проблемите на Павел с „юдеите зилоти“ (Деян. 13: 45; 17: 5), които го биели във всички градове, където отидел, и с четиридесетте сикарии, които се заклели нито да ядат, нито да пият, докато не го убият. (Деян. 23:12-13)

В резултат от тези нещастия апостол Павел обявил, че Исус е роден от девственица (следователно не може да има никакъв физически брат), а Яков Праведника, братът Господен, се оказал зачеркнат от каноническия Нов Завет, както Троцкий - от историята на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики).

Гностиците (40-140-е години от н. е.)

Разколът между църквата и гностиците бил свързан с възмутителния факт, че гностиците не признавали църковната йерархия. Докато всички правоверни „почитали епископа като Исус Христос“ [3] и му носели своето имущество, тези долни еретици се смятали за равни, а задълженията на свещеници изпълнявали всеки път по жребий. „Днес техен епископ е един човек, утре - друг. Днес техен дякон е този, който вчера е бил четец, днес свещеник е този, който вчера е бил мирянин!“ - негодува Тертулиан. [4] „Този, който върши нещо без знанието на епископа, служи на дявола“ - напомня сурово Игнатий Антиохийски. [5]

Новатианите

Разколът с новатианите настъпил след следното прискърбно събитие. През 249 година император Деций по някаква необяснима причина пламнал от омраза към християните, които имали навика да наричат цялата заобикаляща ги култура дело на Сатаната и от време на време да унищожават езическите жертвеници. Деций заповядал на всички християни да извършат жертвоприношение на боговете и императора.

В резултат от това към жертвениците се наредили дълги опашки, начело на които, както лесно можем да се досетим, застанали църковните йерарси, свикнали със сития и сладък живот. Те поднасяли с едната ръка жертви, а с другата показвали на императора среден пръст. Някои просто купували фалшиви справки за извършени жертвоприношения. Други жертвали, а след това се разкайвали. [6]

Но ето: Новатиан бил мрачен фанатик, който заявил, че в никакъв случай не трябва да се принасят езически жертви (с други думи - повторил това, която църквата внушавала на своите енориаши). Заради което тогавашният папа Корнелий го анатемосал и заявил, че Новатиан е обзет от Сатаната. [7]

Донатистите

Друг, много подобен разкол се случил през 313 година.

Той също бил свързан с преследвания. През 301 г. от н. е. император Диоклетиан наредил да се затварят християнските църкви и да се горят християнските книги. Епископите, които предоставяли книгите, се наричали traditores, иначе казано - предоставящи, и един от тях бил картагенският епископ Цецилиан.

Изобщо казано, Цецилиан се изявил като кръгъл колаборационист: не само предоставил на властите Свещеното писание, но и заедно с погромаджиите пазел затвора, където страдали християнските мъченици, като биел тези, които им носят храна. [8]

И този човек станал главен епископ на Африка през 311 година, когато Африка била подчинена на покровителстващия християните император Максенций. (По-късно Максенций претърпял поражение от Константин и затова бил обявен за враг на християнството.) Епископ на Рим по това време бил Малтиад, още един traditore.

През 313 г. император Константин разбил Максенций и получил Рим и Африка, а заедно с тях - достойните прелати Цецилиан и Малтиад. Тогава Константин написал писмо, с което не само връщал на картагнската църква цялото имущество, конфискувано от християните, но и освобождавал нейните прелати от граждански повинности.

Този апотеоз на предателя предизвикал естествено възмущение и християните, които наистина понесли храбро преследванията, избрали за епископ на Картаген свой човек - Донат от Каса нигра. Най-интересното е, че те по принцип даже не били противници на Цецилиан. Те просто искали той да премине през кръщелния обред втори път. Иначе казано, молели християнския епископ, чиито помощници-бандити биели по нареждане на властите вярващите християни, поне да се извини.

Подобен афронт не можело да бъде търпян - и Цецилиан, Милтиад и Константин се нахвърлили срещу донатистите и започнали да ги преследват. Църквите и имуществото им били конфискувани. Войски нахлули със сеч в общините им. По време на една подобна сеч били убити двама донатистки епископи, а обикновените християни така и били изклани без оглед на броя им.

Накратко казано: донатистите били обявени за еретици само защото не се отрекли от Христос по време на преследванията. Тези, които не се отрекли и загинали, били мъченици. А тези, които не се отрекли и оцелели, се оказали еретици.

XIII век. Спор на католически и православни свещеници

Павел от Самосата

Още един забележителен разкол се случил през 260-те години. По това време Римската империя се разпаднала на няколко части и Антиохия, полумилионната столица на римска Сирия, станала частично независима, а частично влязла в сферата на влияние на палмирската царица Зенобия.

И точно тогава за епископ на Антиохия бил избран Павел от Самосата. Той станал съюзник на Зенобия и по съвместителство - procuratorducenarius, с други думи - началник на данъчната служба.

Павел се държал като управник. Облякъл разкошни дрехи, оградил се с телохранители и хористки „с несравнима красота“, които му пеели хвалебствени химни.

За съжаление Павел имал един недостатък. Точно както Антиохия престанала да се подчинява на римския император, така и Павел престанал да се подчинява на римския папа.

Това папата не можел да му прости. Но тъй като християните трябва да се обичат помежду си, а да се мразят може само еретиците, Павел бил обявен за еретик. През 269 година в Антиохия бил свикан алтернативен събор, който свалил Павел от длъжността му, защото смятал Исус за човек, издигнал се благодарение на своето лично съвършенство до Бога и станал единосъщен (ὁμοούσιος) на него.

Съборът не само заклеймил възгледите на Павел (които до това време били доста разпространени сред християните) като еретични, но и анатемосал думата „омоусиос“, забранявайки да се смята Сина за единосъщен на Бащата. Тъй като Павел нямал, разбира се, намерение да напуска своя пост, неговите противници помолили езическия император Аврелиан да приведе в действие решенията на събора.

(Следва)

------------------------------

1. Hieronymus, De Viris Illustribus, 2

2. Recognitions of Clement, 1, 70, Ante-Nicene Fathers, Vol. 8. Edited by Alexander Roberts, James Donaldson, and A. Cleveland Coxe, Buffalo, NY: Christian Literature Publishing Co., 1886

3. Игнатий Антиохийски “Послание до траллийците“, 3

4. Tertullianus, De praescriptione haereticorum, 41

5. Игнатий Антиохийски, „Послание до смирняните“, 9

6. Евсевий Кесарийски, „История на църквата“, 6, 41,10-13

7. Евсевий Кесарийски, „История на църквата“, 4, 43, 6

8. Tilley, Maureen A. „The Acts of Saint Felix Bishop and Martyr“. In Donatist Martyr Stories: The Church in Conflict in Roman North Africa, 7-11. Liverpool University Press, 1996.

неделя, септември 23, 2018

Нобелови лауреати – 1953 година

Фриц Липман (Fritz Lipmann)

12 юни 1899 г. – 24 юли 1986 г.

Нобелова награда за физиология или медицина, 1953 г. (заедно с Ханс Адолф Кребс)

(За откриването на коензим А и неговото значение за междинния метаболизъм.)

Германско-американският биохимик Фриц Алберт Липман е роден в Кьонигсберг (днес Калининград), син е на Гертруд (Лахмански) Липман и Леополд Липман, адвокат. Под влияние на чичо си, който е педиатър, Липман започва да учи през 1917 г. медицина в Кьонигсбергския университет. В края на Първата световна война той прекарва няколко месеца в армията, в медицинските войски, а след това продължава образованието си в Мюнхенския и Берлинския университет, който му присвоява през 1922 г. медицинска степен за дисертация по колоидна химия. Липман остава в Берлин още три месеца, като изкарва интензивен тримесечен курс по биохимия, след което получава стипендия за провеждане на опити по фармакология в Амстердамския университет (Холандия). Като решава да стане биохимик, той постъпва в Кьонигсбергския университет. През 1927 г. за дисертация, разработваща въпроса за биохимичните реакции на мускулните клетки, Липман получава в Берлинския университет докторска степен по химия.

През следващите две години той работи като асистент на Ото Майерхоф в Биологическия институт „Кайзер Вилхелм“ в Берлин. Когато през 1929 г. Майерхоф се мести в Института за медицински изследвания „Кайзер Вилхелм“ в Хайделберг, Липман отива с него. В Хайделберг той се запознава с Ото Хан – специалист по ядрена физика, а също така с биохимиците Ото Варбург и Ханс Кребс.

Към средата на 20-те години учените разработват обща схема на клетъчния въглехидратен метаболизъм. Става ясно, че въглехидратите гликоген и глюкоза се разделят химически както чрез окисляване (аеробна гликолиза, или дишане), така и чрез ферментация (анаеробна гликолиза). В първия случай глюкозата (молекула с 6 атома въглерод) се превръща в молекула пирогроздена киселина с 3 атома въглерод, която след това се окислява до въглероден двуокис и вода. При анаеробната гликолиза пирувáтът преминава в лактат (също с молекула, която има 3 атома въглерод). Майерхоф доказва, че малка, но съществена част от лактата, произвеждан от активните мускулни клетки, се окислява по-нататък до въглероден двуокис и вода.

Подобно на Майерхоф, Липман проявява интерес към изясняването на механизмите, чрез които живите клетки изработват и оползотворяват енергията. Той открива, че натриевия флуорид забавя окисляването на млечната киселина. Липман проучва също така биохимията на креатинфосфата (фосфокреатина), чието разделяне е по-тясно свързано с мускулните контракции от млечната киселина. През 1931 г. Липман се връща в Биологическия институт „Кайзер Вилхелм“ в Берлин като асистент на Алберт Фишер, който го научава да култивира фибробласти (клетки на ембионалната тъкан) в култура in vitro - доста полезен метод за проучване на клетъчния метаболизъм.

Чрез своя по-голям брат, който е актьор, Липман се запознава с литературния и театралния живот в Берлин. Именно в тези сфери по време на бал с маски той среща американката Елфреда М. Хол, за която се жени през 1931 г. През същата година семейството заминава за Ню Йорк, където, след като получава субсидия от фонда „Рокфелер“, Липман заедно с химика П. А. Ливин проучва фосфорилирането на протеините в Рокфелеровия институт за медицински изследвания (днес Рокфелеров университет).

През 1932 г. Липман се присъединява отново към Фишер в новата лаборатория на Биологическия институт на фонда „Калсберг“ в Копенхаген (Дания). В продължение на следващите 7 години той проучва как клетките изработват енергия, за да осъществят биохимичните реакции, необходими за поддържането на живота. Той открива, че в присъствието на кислород анаеробната гликолиза се потиска. За анализирането на това явление, наречено ефект на Пастьор, Липман изследва окисляването на пирувáтите (сложни етери или соли на пирогроздената киселина, междинен продукт на метаболичния процес). С помощта на ферментната система, получена от бактерията Lactobacillus delbrueckii, той доказва, че превръщането на пирувáта в ацетат зависи напълно от неорганичния фосфат и води до образуване на фосфорилирана форма на ацетата - ацетилфосфат. Липман достига до извода, че ацетилфосфатът е химически активна форма на ацетата, която, съединявайки се с оксалацетата, образува лимонената киселина в първото звено от цикъла на Кребс - верига на метаболичните реакции на въглехидратите и мастните киселини.

В края на 30-те години Германия разпространява сферата на влиянието си и върху Дания. Разбирайки, че като евреин не може нито да се върне в Германия, нито да остане в Дания, Липман емигрира с жена си през 1939 г. в Съединените щати. Там той е назначен на длъжността научен сътрудник в биохимичния отдел на медицинския колеж към Корнелския университет (Ню Йорк). Липман остава в Корнел до 1941 г., а след това става научен сътрудник в хирургическото отделение на Харвардското медицинско училище към Масачузетската обща болница в Бостън. Две години по-късно е назначен за научен сътрудник, а след това, през 1949 г. - за професор по биохимия в Харвард. През 1944 г. получава американско гражданство, а през следващата година на съпрузите Липман се ражда син.

По време на изследването на клетъчния метаболизъм Липман изказва през 1941 г. предположението, че основен източник на енергия за поддържането на метаболичните реакции в живата клетка е аденозинтрифосфата (АТФ) - централно съединение на фосфатната група, съставящо нуклеотидната молекулярна структура. Химическите връзки, образувани от тази фосфатна група, доставят енергията, използвана от клетките на човешкото тяло. Но до откриването от Липман и от неговите колеги на кофермента А през 1945 г. не е ясно по какъв начин АТФ освобождава клетъчна енергия. След изолирането и синтезирането на този катализатор Липман доказва как именно АТФ помага да се превърне енергията на фосфатните връзки в други нужни за организма форми на химическа енергия. Това откритие внася важна добавка за разшифроването на цикъла на Кребс, в процеса на който храната се трансформира във физическа енергия на клетката. Коферментът А се намира във всички живи клетки - на растенията, на животните и на микроорганизмите.

През 1957 г. Липман става професор по биохимия в Рокфелеровия университет. Там се посвещава на проучването на необичайните фосфатни съединения като карбамилфосфата, на структурата на раковите клетки, на хормона на щитовидната жлеза и на неговата роля за регулирането на обмяната на енергия в организма, на процесите, протичащи в междинните фази на метаболизма. Като получава званието почетен професор от Рокфелеровия университет през 1970 г., Липман остава до последните дни на живота си активен изследовател.

Ученият умира в Пъкипси (щат Ню Йорк).

Липман е член на Националната академия на науките, на Американското дружество на биохимиците, на Американското философско дружество, а също така е чуждестранен член на Лондонското кралско дружество. Награден е с медала Карл Нойбърг на Американското дружество на европейските химици (1948 г.) и с националния медал “За научни постижения“ на Националния научен фонд (1966 г.). Удостоен е с наградата Мид Джонсън на Американската академия по педиатрия (1948 г.), с почетни степени от университетите в Париж, Чикаго и Копенхаген, а също така от Харвардския и Рокфелеровия университет и от Медицинския колеж „Алберт Айнщайн“.

Източник:http://n-t.ru/nl/mf/lippmann.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

събота, септември 22, 2018

Изкуството да оскърбяваш - 33

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА

№ 3

Можем да направим предпазливия извод, че за нас не са интересни изобщо и не могат да бъдат интересни битовите навици или личните възгледи на един или друг научен създател.

Всичките тези компоненти на личността нямат никакво значение.

Ученият може да бъде сатанист, скъперник, онанист, прахосник, лихвар, джебчия, религиозен фанатик, педофил, убиец, клеветник, завистник, герой, крадец, хомосексуалист, девственик, нормален развратник, набожен лицемер или безбожник, мрачен мълчаливец или блестящ оратор.

За резултатите от неговата работа това има толкова значение, колкото и формата на капака на ковчега му.

Той може да бъде самоук като Реомюр, Фаренхайт, Ампер, Лаплас, Далтон и Кеплер, а може да бъде абат като Мендел или журналист като Енгелс, академик като Опарин, наемник като Декарт, книговезец като Фарадей, учител като Циолковский, продавач в бакалия като Шлиман или професионален лабораторен обитател като К. С. Лешли.

Но и всичко това също не означава нищо.

В историята на науката тези персонажи влезли „голи“, като хвърлили на входа раса, доспехи, сюртуци и лабораторни престилки.

Впрочем, както става ясно, нещата не се ограничават само с вещи от гардероба. Строго погледнато, там, на входа, те оставят и своите имена.

Работата е в това, че в самото откритие няма да открием никога характеристиките на този, който го е направил. То е удивително „безлично“ и изобщо не е свързано с характера, навиците и възгледите на неговия автор.

Нека „отделим“ постигнатите знания за ДНК от имената на Крик, Уотсън, Уилкинс, Франклин, Ейвъри, Чаргаф и да забравим за няколко минути тези имена.

Да забравим и трагикомедията, съпътстваща осмислянето на ролята и на „пространствената конфигурация“ на дезоксирибонуклеиновата киселина.

Ще намерим ли тогава в спиралите на азотните бази или в редиците на водородните връзки поне отзвук от пикантния факт, че Дж. Уотсън изобщо не е бил запознат с химията, а Ф. Крик не е имал никаква научна степен?

Няма да намерим.

Ще видим ли в разгаданата последователност на аденина-тимина-гуанина-цитозина тъжната сянка на О. Т. Ейвъри или сълзите на умиращия Франклин?

Отново не. Няма да ги видим.

А сега да погледнем в окуляра на микроскопа.

Има ли там напомняне за холандския търговец на платове, който постепенно от кристалите и стъклените топчета, с чиято помощ било прието в неговите търговски среди да се проверява качеството на платовете, стигнал до възможността да разглежда движенията на своите сперматозоиди, „събрани след законно сношение с госпожа Льовенхук“.

Има ли там поне някакво указание каква е била формата на шапката му или на какво божество се е кланял в неделните дни?

Разбира се, няма.

Както виждаме, всичко личностно, заедно с „въпроса за вярата“, отново се е дематериализирало и изчезнало като нямащо никакво значение.

Нещо повече, имаме още едно основание да сме убедени в това, че между индивидуалността на учения и неговото откритие няма абсолютно никаква връзка. Ние бихме могли да маркираме великите и дребните открития просто с цифри, но под влиянието на културата ги свързваме с имената на конкретни хора.

Трябва да признаем, че тази традиция е мила, но безсмислена.

Отново се очертава до висша степен сложният за възприемане образ на науката като реалност, съществуваща по свои закони, където най-великите имена се оказват почти „слепи изпълнители“ на закона за развитието на интелекта.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

15. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

16. ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН

17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ

18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1

19. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2

20. ТОПЛА ЦИЦКА ЗА ХУНВЕЙБИНА

21. ВЯРА С ФЛОМАСТЕР

22. ТРУЖЕНИЦИ НА ЗАДНИКА

23. ВКУС НА ИЗПРАЖНЕНИЯ

24. ЗАГЛЕДАНИ В ПЕНИСА

25. ВЪРВЯЩИ КЪМ АНУСА

26. В НОКТИТЕ НА ПИГОПАГУСА

27. ЖЕЛЕЗНИТЕ ЛАПТИ НА КРЕМЪЛ

28. ЛЪЖАТА КАТО ЖАНР

29. ХИМИЧЕСКИ ЧИСТ ЦИНИЗЪМ

30. ПУТИН И РЕВОЛЮЦИЯТА

31. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 1

32. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 2

петък, септември 21, 2018

История на японското кино: Оценка на японските филми в чужбина

АВТОР: АКИРА ИВАСАКИ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

I. ЯПОНСКОТО КИНОИЗКУСТВО И СВЕТОВНОТО КИНО

1. Оценка на японските филми в чужбина

Японските филми са лицето на японците, изобразено с методите на киното. Изражението на това лице е най-разнообразно: печално, весело, замислено. Но каквото и изражение да приема, то е винаги лицето на японеца, лице, върху което са оставили своите следи историята, традициите, обичаите, физиологическите и психологическите особености на нацията, която в продължение на две хиляди години е живяла на острови, заобиколени от море, на изток от Азиатския континент, обръщайки своя поглед ту на Запад, ту на Изток.

Изминали са 65 години от времето, когато киното е пренесено от Запада в Япония. През този период японците с присъщите им настойчивост и трудолюбие отначало неумело, а след това все по-изкусно налагали масовото производство на филми, сред които в края на краищата започнали да се появяват наистина забележителни произведения, осигурили на японското киноизкуство световно признание. Откакто филмът „Рашомон“ получил голямата награда на кинофестивала във Венеция, японските филми се удостоявали нееднократно с международни признания. Известният френски критик Пиер Бияр пише в предговора към книгата си „Японското кино“: „Като се започне от 1951 година, японските филми са получили повече награди на всички кинофестивали от всяка друга страна по света за такъв кратък промеждутък от време. Този факт или предизвиквал безусловните похвали на критиците, или сеел сред тях семената на раздора“. В същия предговор той пита: „Защо изучавам японското кино?“ И сам си отговаря: „Защото японското кино е най-доброто в света!“ Книгата на Бияр е публикувано през юли 1955 година и оценката съответно се отнася за това време. По-късно международната слава на японското кино малко помръкнала и просто се догодила до действителното равнище на неговото развитие. Въпреки това Япония продължава да се смята за една от малкото страни по света, произвеждащи първокласни филми. Днес е общопризнато, че след войната най-голям принос в световната съкровищница на киноизкуството имат италианските неореалистични филми, а през следващия период не по-малък принос има японското кино.

През 1959 година двама американски изследователи – Джоузеф Л. Андерсън и Доналд Ричи публикуват дебела книга със заглавие „Японското кино“, която е посрещната с голям интерес в много страни. Този факт сам по-себе си свидетелства за голямото значение, което се придава на японските филми. В предговора към книгата си авторите пишат: „Преди десет години тази книга не би била написана в никакъв случай, макар че необходимостта от нея съществуваше. Тогава просто нямаше да намери читатели. Днес необходимостта от подобна книга се увеличи и не само защото през последните десет години нарасна превъзходството на японските филми. Работата е в това, че благодарение на това превъзходство интересът към японската кинематография се прояви в световен мащаб… Авторите на тази книга се стремят особено да подчертаят, че японското кино е достигнало високо равнище, заслужаващо световно признание, много преди появата на „Рашомон“. Филмовата промишленост на Япония била много по-развита от филмовата промишленост на много други страни и с нищо не отстъпвала на европейската и американската филмова промишленост“. („The Japanese Film“, р. 15.)

В какво се състоят привлекателността и особеността на японските филми в сравнение с филмите на другите страни?

Споменатият по-горе Бияр ги определя по следния начин:

„Естетиката на японските филми в най-близко бъдеще ще стане обект на специално изследване. Тяхната привлекателност е породена от самата японска култура и е неин израз. Затова японските филми създават у зрителя впечатление за пълната им идентичност с японската култура. Но аз нямам възможност да анализирам тук подробно този въпрос. Преди всичко бих искал да отбележа цвета. Вече не един път е казано, че в неговата основа лежи традицията на японската живопис. Но досега не е бил подчертаван достатъчно фактът, че своеобразието на цвета в японските филми се обяснява частично с изключителността на снимания материал, например с красотата на коприната, с редките видове дървета и т. н. След това идва специфичният монтаж, който би могъл да бъде наречен „японски flash back“. В основата му лежи променливото монтиране с връщане за няколко секунди към предходния кадър без разчленяване на една и съща сцена на редица планове. След това трябва да отбележим своеобразната, специфичната японска композиция на кадъра, когато при снимане на повечето сцени вътре в някое помещение кинокамерата се поставя на равнището на седящите на пода хора. И накрая, начинът да се представя основната идея на сценария: в японските филми най-вече се използва метод, при който един епизод не доминира над друг, а епизодите се монтират равностойно и с последователното им натрупване се очертава основната тема. С други думи, темата не се подава праволинейно. В резултат от натрупването на епизодите зрителят сам я улавя безпогрешно“.

(Следва)

четвъртък, септември 20, 2018

Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) - 5

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (днес - Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

I

ТЕЛЕГРАМИ НА СОФИЙСКОТО ОКРЪЖНО УПРАВЛЕНИЕ

42

До Орханийското окол. управление

1081

12 ноември 1872

Тъй като се чу с положителност, че някой си даскал от Етрополе [1] и Брънко [?] от Тетевен се върнали от Влашко и се криели в къщите си и понеже много важно е те да бъдат заловени, настоявам да отидете непременно лично да ги заловите и, заедно с вредителските книжа, да ги изпратите бързо тук.

л. 14 б

43

До Орханийското окол. управление

1085

14 ноември 1872

Тъй като стана нужда да се призове синът на хаджи Станя от Тетевен, за да вземе пратените тук [хаджи Станьови] книжа и ги отнесе обратно, необходимо е да бъде изпратен бързо тук под стража и то по начин, че да не може да се отклони.

л. 14 б

44

До Орханийското окол. управление

1086

14 ноември 1872

Тъй като хаджи Станьо от Тетевен заяви, че би имал доверие само ако донесените тук негови книжа се предадат на шуря му Тихол Маринов, необходимо е последният да се изпрати тук, за да получи книжата, и то съгласно горната ни телеграма, заедно със сина му [на хаджи Станя], и то предпазливо.

л. 14 б

45

До Орханийското окол. управление

1087

14 ноември 1872

Тъй като е необходимо да се призове на разпит по някои въпроси воденичарят Лалю [2] от колибите Крушов дол, Тетевенско, трябва бързо да го изпратите.

л. 15 а

46

[До Орханийското окол. управление]

1091

16 ноември 1872

Тъй като намиращият се тук под следствие Вутьо Ветьов от Видраре заявява, че е оставил на съхранение у Петко Дилов в колибите Пичор, Видрарско, един пистолет „шестак“ и 20 патрона, трябва да вземете от споменатия пистолета и патроните и да ги изпратите.

л. 15 а

47

До Орханийското окол. управление

1096

18 ноември 1872

Ако Йосиф, братът на чорбаджията Патьо, е свършил работата си по предаване на храните и се е завърнал, трябва да го изпратите тук и то така, че да не може да се отклони на някъде.

л. 15 б

48

До окол. управление в Ловеч

1097

18 ноември 1872

Тъй като изпратеният тук поп Лукан не знае нищо по въпроса за хазната, трябва да пратите в София поп Кръстьо [3] Тодоров, от Ловеч, свещеник при черквата в града Ловеч, за да бъде разпитан по някои въпроси.

л. 15 б

49

До Орханийското окол. управление

1099

18 ноември 1872

С току-що получената от Видин телеграма се съобщава, че Йосиф, братът на Патя от Видраре, като свършил във Видин работата си по предаването на храните, заминал преди два дни с парахода „Азизие“ за Оряхово, а оттам отишъл в Орхание.

Съгласно изпратената ви преди малко телеграма, трябва, щом той пристигне там, да го изпратите тук и то по начин, че да не може да се отклони.

л. 15 б

50

До Орханийското окол, управление

1108

22 ноември 1872

Тъй като вместо да се изпрати исканият пистолет, намиращ се у Петко Дилов от колибите Пичор, Видрарско, по погрешка е бил изпратен Вълю Петров за разпит, изпращането на когото е напразно, последният е пуснат на свобода. След като съобщавате, че Петко Дилов бил съсед на Въля, трябва да изпратите бързо намиращия се у него пистолет. Ако ли пък не намерите пистолета, да изпратите самия Петко Дилов.

л. 16 б

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Даскалът от Етрополе е Тодор Пеев, комуто било възложено да отиде заедно с Христо Пиронков (в превода името неправилно е предадено като „Брънко“) и помака Хасо от с. Добревци във Влашко, за да търси нападателите на хазната. Групата потеглила за Румъния на 16 октомври. Тръгването и пътуването ѝ са подробно описани от Заимов (пос. съч., стр. 86–122).

2. В турския текст името Лальо е повторено. Касае се за Лальо Пеев.

3. В тур. текст стои поп. „Христо“ вместо „Кръстъо“. Преписвачът погрешно е написал името с начална буква „Х“ вместо „К“. По въпроса за арестуването на поп Кръстьо д-р П. Ив. Стоянов пише следното: „В Ловеч се получи телеграма (тъкмо тая тел.№ 1097) да се арестува поп Кръстьо. Него (както ми каза попадията му, още жива) арестували една нощ в коледните пости (след 14 ноември, значи – тъкмо когато вече Марин и Пъшков бяха в София) (Д-р П. Ив. Стоянов, „Градът Ловеч“, стр. 31).