неделя, октомври 31, 2021

КАК БРАТЯ ГРИМ ПОСЛУЖИЛИ НА НАЦИСТИТЕ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ


Арийката Пепеляшка, еврейката зла мащеха и добрият фюрер - тези приказни образи се озовали на екраните на Третия райх. А Братя Грим не са имали предвид нищо подобно.

ФОЛКЛОРНИТЕ НАХОДКИ И ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ВЪЗГЛЕДИ НА БРАТЯ ГРИМ

Братя Грим, Якоб (1785−1863) и Вилхелм (1786−1859), публикували за първи път сборника “Детски и домашни приказки” още през 1812 година. Много години двамата филолози и фолклористи бродели по градовете и селата на Хесен, Вестфалия и други земи и събират приказки. Техни информатори били селяни, старици, пастири, даже и деца. Приказките отразявали древните митични представи на германския народ за света и затова били толкова интересни за учените. Братята принадлежали към епохата на романтизма с нейния интерес към героичното Средновековие, природата и народната душа. С помощта на фолклора те се стремели да вникнат по-навътре в народната култура и виждали в устната традиция ключ към националното самопознание.

Сборникът на братята придобил изключителна популярност. Почти до края на живота си те разширявали своята колекция и през 1857 г. издали 200 приказки и 10 легенди. Някои от тях станали неотменима част от европейската култура: “Хензел и Гретел”, “Малечко палечко”, “Червената шапчица”, “Крал Дроздобрад”, “Бременските музиканти”, “Пепеляшка”, “Снежанка”, “Рапунцел”, “Спящата красавица”.

Според думите им Братя Грим се стараели да запазят приказките в цялата им първоначална чистота: “Нито един епизод в тях не е измислен от нас, не е допълнително украсен и не е променен, защото се опитвахме да подминем опитите да обогатим и без това богатите приказни сюжети за сметкат на каквито и да било аналогии и реминисценции”. Якоб и Вилхелм не влагали в тях и конкретни политически смисли, макар че, разбира се, самото събиране на фолклор е патриотично занимание. Като много от романтиците, Браня Грим били монархисти, а към Германия се отнасяли със синовна любов. Якоб Грим казва: “Всичките ми работи са свързани с Отечеството, от чиято почва черпят своята сила”.

Двамата учени желаели да популяризират фолклора и немския народен език, а не да разпространяват с помощта на творчеството си шовинистични възгледи (каквито по-късно им приписват) или идеята за германската изключителност. Макар че по тяхно време Германия се стремяла към обединение, Братя Грим не били дори привърженици на пруската хегемония в германските земи. Но национализмът, набиращ сила в епохата на романтизма, намерил в приказките отлично средство за своето развитие; защото тези приказки подчертавали най-добрите качества на германския народ - храброст, дисциплина, находчивост, уважение към военната служба.

ПРИКАЗКИТЕ В СЛУЖБА НА НАЦИОНАЛИЗМА И НАЦИЗМА

Като всяко известно произведение приказките на Братя Грим, веднага щом били публикувани, започнали да живеят свой живот - за сметка на интерпретациите на читателите. Образът на техните събиратели също се променял в контекста на следващите исторически епохи. След смъртта на братята интелектуалците от националистическото направление започнали да говорят за техния принос “в подема на националистическия дух”. Във възприятието на техните съотечественици Якоб и Вилхелм се превърнали в привърженици на величието на Германия. След обединяването на немските земи под началството на Прусия през 1871 година Братя Грим се превъзнасяли като “борци за националното и държавното единство” на Германия. Приписвали им националистическо съзнание, което в действителност им било чуждо (единствената възможна забележка тук е в няколко антисемитски изказвания на Вилхелм Грим за облика на евреите и тяхната “наглост”, но подобно отношение към евреите по това време било нещо обикновено, част от културния фон на Европа, така че да се смята това за неистов национализъм на братята не си струва). Много бързо привържениците на Втория райх забравили, че Братя Грим желаели да видят германците в държава със свободна конституция, така че едва ли биха изпаднали във възторг от Германската империя в този вид, който тя придобила.

Митът за Братя Грим като пламенни националисти и едва ли не едни от основателите на империята получил своето развитие в годините на Третия райх. Адолф Хитлер, който се интересувал от скандинавските митове и обожавал оперите на Рихард Вагнер със сюжети от древната германска митология и Средновековието (“Танхойзер”, цикълът “Пръстенът на Нибелунгите” и “Нюрнбергските майстори певци”) нямало как да подмине приказките на Братя Грим.

Германистите плодели изследвания за “националната идеология” на Братя Грим и за техните расови възгледи, а след това приказките попаднали в ръцете на министерството на пропагандата на Йозеф Гьобелс. След известно шлифоване в съответствие с расовата теория и култа към фюрера те започват да се използват за възпитаване на децата в нацистки дух. През 1935 година немските киностудии започват да екранизират приказките. Хуберт Шонгер, режисьор и конопродуцент, признава в интервю за “Кинокуриер” през 1938 година, че тези филми са “политически ориентирани” (но уж “без да изнасилват поезията”). В общи линии никой не крие, че приказите герои са поставени да служат на националсоциализма. В приказките се прославяли властта и борбата с враговете, култивирали се храброст, милитаризъм, уважение към вожда, враждебност към чужденците, послушание и дисциплина.

Това се вижда във всеки филм. В екранизацията на “Храбрият млад шивач” (1941 г.) главният герой се бори с единорог, глиган и великани, за да спаси кралството (“das Reich”); филмът учи децата, че “светът принадлежи на храбрите”. В други приказки е идеализиран кралят (прототип на фюрера) - непременно мъдър, силен и грижлив. Дори когато кралят в текстовете на Братя Грим постъпва зле, сценаристите изглаждали тези “остри ъгли”. Така в “Спящата красавица” (1936 г.), макар че заповядва да изгорят всички вретена в неговия райх, кралят се безпокои за съдбата на предачите (което в оригиналната приказка го няма). В нацистката “Снежанка” (1939 г.) бащата на главната героиня заминава на война - той е пълководец; филмът излиза по екраните през октомври 1939 година, малко след започването на Втората световна война.

Откровено пропагандна се получила и “Червената шапчица” (1937 г.), в която Шапчицата прилича на идеално арийско дете, а добрият “чичко ловец” носи значка със свастика; тази екранизация внушавала на децата идеята за послушание и страх пред чужденеца (в образа на вълка), който трябва да бъде убит. Омраза към непознаните възпитавали и приказките “Снежанка и седемте джуджета” (1939 г.) и “Хензел и Гретел” (1940 г.). Още по-нацистка интерпретация по времето на Хитлер получила и “Пепеляшка” (арийка, разбира се) - тя не била екранизирана, но на педагозите се препоръчвало как да я обсъждат с подрастващото поколение: в отвратителната злобна стара мащеха да се вижда образът на евреинът; мащехата е враг на героинята, чужденка в германската държава, която иска да измести нейните жители; децата били навеждани на мисълта, че врагът трябва да бъде унищожаван, за да се спаси обикновения, стария и добър начин на живот.

След поражението на Третия райх нацистките интерпретации на приказките получили в Германия заслужена оценка. Още през 1947 година списание “Tagesspiegel” публикувало знаковата за времето си статия “Подготвително училище за жестокост. Обсъждане на приказките на Братя Грим”. Оттогава в Германия старинните приказки, събрани от Яков и Вилхелм, се разглеждали не като националистически, а като общо германско културно наследство и предмет на научно осмисляне. Така се възприемат и днес.

събота, октомври 30, 2021

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ИВ. ДРАСОВ ДО ДАНАИЛ ХР. ПОПОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 423

Ив. Драсов до Данаил Хр. Попов

№ 1

11 юли 1871 г.

Господине Азис Руишдоолу!

Приключените ти писма са получени тук още на 27. юни. Причината, поради която толкова се забавиха, е: нямане на човек. С. идвал при вас, без да ни се обади, и така останаха до този ден.

Писмата за Райч. и др., след като ги прочетете, задръжте ги, защото ние тук видяхме за ненужно да им се пише вече, но веднъж завинаги да се прекратят кореспонденциите с тях, като знаем, че оннаран баджяндан чярак чикмас [1]. Ние същото писахме и на В. Л., че с второ ще ви съобщим и неговото мнение за това.

От Д. Общи получихме 2 1/2 нап. и 2 ре. заедно със 150 кор. Чудно ни се видя защо сега ни явявате по-високата им цена?! Ние според първото ви писмо сме явили на всички цената им, та сега не знаем какво да им говорим...

Димитър още в същия ден замина за Тракия и сега трябва да се е настанил на някоя работа. Той занесе и писмата, и кръста на В. Л., понеже нарочно изпратеният ни човек до него, като се завърна, ни обади, че го иска. Същият ни донесе радостни вести оттам.

Както ние тук отваряме всяко писмо, така също и вие там трябва да отваряте, защото може да стане някога нужда по-скоро да се отвори някое писмо. Какво ли се умълча Ф. Т., та не отговори на първото писмо, което му се изпрати в отговор на исканите оттам надписи и печати!

Ами кой ли е писал във „Вандерер" това? Дали не беше Райч., или от техните някой? От тези известия не е липсвало нито едно, как може да бъде то от Русе? Това е все от Влашко, явно, а не от Българско. Трудете се и научете кой е?!

Писма вече колкото пишете, от днес после обозначавайте ги с № за по-сигурно, защото ако би се изгубило някое - лесно се познава. Още по-добре ще бъде, ако изваждаме от всичките си писма копие... Ние ще се потрудим да си купим една машинка, за да си вадим копия на писмата, които пишем.

Добре ще бъде, ако ден напред се пренесеше стоката, защото гледам, че баялдиса тук и поевтиня. Колкото за маските, те са ни нужни за нощта, кога имаме някоя работа. Много добре щеше да бъде, ако се намереше от онзи прах.

За военното училище в Одеса ви молим да ни явите нашироко за програмата му. Дрехи, ядене откъде? И тези пари, които ни пишете да си има едно момче, защо му са нужни и пр. пр. Защото тук има неколцина, които желаят да отидат, но ги е страх да не бъде животът там труден.

От брат ви приех на 4. този месец писмо, в което доста ми се жалва, че вие не сте се никак обърнали към него, когато бил при вас, и много още. Виждаме, че той пак ще захване работа. Вие му пишете, ако обичате, и се помирете вече...

Със следния печат вече ще подпечатваме писмата ви, припознайте го...

Кога ще се завърне В. Л., не знаем, защото там си има работа доста.

Ваш Муратоолу Ибрахим

Н.Б.II.Б., П. 102. № 39

БЕЛЕЖКИ

1. От говежди крак не става цървул (тур.).

(Следва)

петък, октомври 29, 2021

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1975 г. / ЛИТЕРАТУРА / ЕУДЖЕНИО МОНТАЛЕ

Еудженио Монтале (Eugenio Montale)

12 октомври 1896 г. – 12 септември 1981 г.

Нобелова награда за литература

(За неговата самобитна поезия, която с голяма художествена чувствителност интерпретира човешките ценности под знака на възгледа за живот без илюзии.)

Италианският поет и критик Еудженио Монтале е роден в Генуа в многодетното семейство на Доменико Монтале и Джузепина (Ричи) Монтале. До тридесет години Еудженио прекарва всяко лято в семейната вила на Лигурската ривиера, живописен бряг, който е отразен в много негови стихове.

Когато момчето е на четиринадесет години, заболява сериозно, не може да ходи на училище и започва да чете много: италиански класици, френска художествена литература, книгите на Шопенхауер, Кроче и Бергсон. Предполага се, че Еудженио, като баща си, ще стане търговец, но търговията изобщо не интересува младия човек. Като навършва пълнолетие, той разбира, че няма да се занимава с практическа дейност; известно време юношата иска да стане оперен певец, но размисля и когато е на около двадесет години, изоставя заниманията си с музика.

Когато Италия влиза в Първата световна война (1917 г.) Монтале отива на фронта и воюва като пехотен офицер на австрийския фронт. След две години се демобилизира и, като се връща в Генуа, се занимава сериозно с литература: през 1922 г. участва в създаването на недълго просъществувало литературно списание, започва да пише в генуезките списания и вестници; статията му за италианския прозаик Итало Звево (1925 г.) прави впечатление и между двамата автори започва кореспонденция, която продължава до смъртта на Звево (1929 г.).

С появяването през 1925 г. на първия поетичен сборник на Монтале “Кости от сепия” (“Ossi di seppia”) за поета започват да говорят сериозно. По това време в италианската поезия господства усложнения пищен стил на Габриеле д'Анунцио; за разлика от него Монтале подминава риторичните излишества, стиховете му се характеризират с яснота и конкретност, с нетрадиционна образност. “Искаше ми се да пиша разголено, само най-важното. Стремях се да дам единство в разнообразието и по този начин да се освободя от всичко излишно” - пише поетът. Италианските критици смятат единодушно “Кости от сепия” за завършено оригинално произведение, освободено от литературни условности.

Във Флоренция, където Монтале се мести през 1927 г., поетът намира “култура, идеи, традиции, хуманизъм”. Отначало той работи известно време в издателство, а след това, през 1928 г., е назначен за директор на знаменитата научна библиотека “Габинето висо”, където работи десет години. Макар че получава малка заплата, длъжността е напълно удовлетвориштелна за Монтале” поетът разполага с огромна библиотека от съвременна литература. През тези години стихотворенията и есетата му се появяват редовно в литературните списания.

В началото на 30-те години Монтале се събира с млада красива чужденка, която в края на краищата го изоставя; след няколко години поетът се запознава с Друзила Танци, но се жени за нея едва през 50-те години. Семейството няма деца. Друзила Монтале умира през 1963 г.

През 1938 г. Монтале загубва поста си на директор на библиотеката, защото отказвад а стане член на фашистката партия, а през 1939 г. излиза вторият му стихотворен сборник “Обстоятелства” (“Le occasioni”), в който се долавя отрицателно отношение към фашизма, макар че в стихотворенията се говори повече за любов отколкото за политика; в същото време в много стихотворения прозират - често по контраст - съдбоносните обществени събития в навечерието на Първата световна война.

Когато Мусолини съсредоточава в ръцете си още по-голяма власт, Монтале се отдръпва от обществения живот, като по това време проучва западната литература, превежда Шекспир, Мелвил, Юджийн О'Нийл, Т. С. Елиът и Уилям Бътлър Йейтс. През първите години на Втората световна война той пише лирични стихотворения, събрани в сборника “Финистер” (“Finisterre”) и публикувани в неутрална Швейцария през 1943 г.

След войната Монтале се мести в Милано, където работи като литературен редактор, музикален критик и журналист в един от водещите италиански вестници “Кориере дела сера” (“Corrire della sera”). Третият поетичен сборник на Монтале “Бурята и друго” (“La bufera e altro”, 1956 г.), който се смята за неговото най-представително произведение, е доминиран от същите теми, срещащи се и в другите книги на поета: живот на чужда място, раздяла, самота, търсене на своето “аз”. Последните му книги - “Сатура” (“Satura”, 1962-1970 г.), “Дневници от 71-ва и 72-ра” (“Diario del '71 e del '72”) и “Четиригодишна тетрадка” (“Quaderno di quattro anni”, 1977 г.) - се характеризират с по-голяма доверителност и хумор от предходните.

Критиците отбелязват, че в своята поезия Монтале не се предава пред отчаянието, а продължава своите търсения. През 1975 г. в “Books Abroad” Уолъс Крафт пише, че “желанието на Монтале да се справи с отчуждението е неизпълнимо, защото на човека не е дадено нито да се върне в миналото, нито да проникне в смисъла на съществуването”. Монтасе се стреми не към жизнената, а към художествената истина, твърди Крафт.

Съществува мнение, че Монтале заедно със своите съвременници Джузепе Унгарети и Салваторе Квазимодо са близки до херметичната школа в италианската поезия, която преди всичко се характеризира с нарочна усложненост. Много критици сочат и сходства на Монтале с Т. С. Елиът. Отбелязвайки, че Монтале не е “лек поет”, английската романистка и критичка Ребека Уест достига до извода, че той е извън литературните течения. “Неговата поезия - пише Уест - не предлага решения на екзистенциалните и духовните проблеми, които анализира; основното за поета е човешката личност...”.

Монтале смята, че дългът на поета е “да съгласува, при това по възможност най-точно, ясно и оригинално, стиховете си с вътрешния опит”. Критикът Винио Роси твърди, че Монтале “ни връща към тази древна традиция, когато езикът и литературните му форми са били още пълни с живот”.

В творчеството на Монтале се усеща постоянен стремеж да се заобиколи “красивата поезия”. Музиката на неговите стихове е по-близка до съвременния разговорен италиански език, отколкото към литературния. Веднъж с характерната за него краткост и сдържаност Монтале се изказва за своя творчески метод: “Аз не търся поезията. Чакам, когато тя ме посети”.

Монтале става пожизнен член на италианския сенат (1967 г.), получава няколко италиански литературни награди, а също така има почетни дипломи от университетите в Монтана, Рим и Кеймбридж.

Монтале умира в Милано.

Превод от руски: Павел Б. Николов



четвъртък, октомври 28, 2021

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ / СЪЗЕРЦАНИЕТО НА БОГА И ПРЕВРЪЩАНЕТО В АНГЕЛИ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС; ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ; ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР; ЕФЕСКИЯТ ХРАМ; “ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”; СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН; КОНКУРЕНТЪТ; ДРУЗИАНА; ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС; МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН; АНАЛИЗ; ”ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”; PAUL vs JOHN; ТЕОЛОГИЯ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ;

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП; ДЕЯНИЯТА НА ФИЛИП; АКТ ПЪРВИ, ИЛИ ЧЕРПАКЪТ ЧАКА; ОБИЧАИТЕ В ОБЩИНАТА НА ФИЛИП: ВЕГЕТАРИАНКИ С НИКАБИ; ГРАД ОФИОРИМА; ЦАР СОЛОМОН, ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ДУХОВЕТЕ; ОФИОРИМА; В КРАЙНА СМЕТКА АПОСТОЛ ФИЛИП И ЕПИСКОП АВЕРКИЙ;

ГЛАВА 6. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА РАВНОАПОСТОЛНАТА ТЕКЛА; АПОСТОЛ ПАВЕЛ В ПИСИДИЯ ”ДЕЯНИЯ НА ПАВЕЛ”; АНАЛИЗ; И ОТНОВО АНТОНИЯ ТРИФЕНА; КАКЪВ Е БИЛ ОРИГИНАЛЪТ НА “ДЕЯНИЯТА НА ТЕКЛА”?;

ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ; СОФИЯ И АШЕРА; СЪВЕТЪТ НА БОГОВЕТЕ И НЕБЕСНОТО ВОЙНСТВО; САТАНАТА И ПРОИЗХОДЪТ НА ЗЛОТО; МИСТИЦИЗЪМ

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ

СЪЗЕРЦАНИЕТО НА БОГА И ПРЕВРЪЩАНЕТО В АНГЕЛИ

Кумранско-гностичната идея за възнесението към Бога е свързана с друга идея - за лицезрението на Бога. В ортодоксалния юдаизъм човек не може да види лицето на Бога и да не умре. Жреческият кодекс е съвсем категоричен в това отношение.

“Не можеш да видиш лицето Ми, защото човек не може да Ме види и да остане жив” - казва Бог на Мойсей (Изход, 33:20).

Когато Мойсей все пак настоява да види лицето на Бога, Бог не му отказва: “Рече още Господ: Ето място при Мене; ти ще застанеш на канарата; и когато минава славата Ми, ще те поставя в една пукнатина на канарата, и ще те прикрия с ръката Си догде премина; после ще дигна ръката Си, и ще Ме видиш изотдире; но Лицето Ми няма да се види” (Изход, 33:21–23). Мойсей постъпва така: застава в пукнатината на канарата и Славата (кавод) на Господа преминава пред него. Но дори този кратък епизод от контакта с Бога е достатъчен, за да може лицето на Мойсей да излъчва светлина, така че при разговор с народа му се налага да го закрива с покривало (Изход, 34:35).

Но Жреческият документ не е цялото количество от древни еврейски вярвания. Други текстове, влезли в Тората, са запазили в себе си други традиции на древния яхвизъм: традиции, които наричали целия еврейски народ царство на свещеници и свят народ   (Изход, 19:6).

В тези традиции Бог бил виждан не само от Мойсей, но и от всичките вождове на израилския народ. Нещо повече, те не само виждали Бога, но и пиели и се хранели с него, както пиели и се хранели в цикъла за Ваал членовете на Съвета на боговете. “Те видяха Бога и ядоха, и пиха” (Изход, 27:11).

Носители на тази древна яхвистка традиция, промъкнала се контрабандно в Девтерономичната история, били пророк Елисей, който видял с очите си колесниците на небесното войнство, и неговия учител пророк Илия, който се възкачил в една подобна колесница жив на небето. Тези пророци имали властта да творят чудеса: те изпращали суша и предизвиквали дъждове, възкресявали мъртви, лекували от проказа в река Йордан и поразявали враговете си по Божия воля.

Носител на тази древна яхвестка традиция бил и Хоний с кръговете, потомък на Мойсей, живял през I в. пр. н. е. и съумяващ да докарва с начертаните от него кръгове дъжд. Според Талмуда дори ръководителят на Синедриона нарекъл веднъж Хоний Божи син. Хоний заспал след разрушаването на Първия храм и се събудил от съня си/ от смъртта след построяването на Втория.

Същите магически способности били характерни и за първите последователи на Исус: “Те имат власт да заключат небето, за да не вали никакъв дъжд през времето на тяхното пророкуване, и имат власт над водите, да ги превръщат в кръв” (Откровение, 11:6).

Монотеистичната реформа от VII–V в. пр. н. е. е насочена в значителна степен срещу тази шаманска традиция, позволяваща на смъртния да вижда Яхве и даже да бъде негово въплъщение. Тази традиция били напълно унищожена в ортодоксалния юдаизъм, но се запазила и се развивала на други места, включително в Египет, далече от садукеите от Втория храм.

Така например Филон Александрийски твърди, че Мойсей бил преобразен и станал Бог, след като видял и познал Бога: “Той беше наречен Бог и Цар на целия народ. И той, както казват, влязъл в тъмнината, където бил Бог, иначе казано - в безформеното и невидимото, в безвещното прасъществуване на съществуващите неща, постигайки неща, невидими за смъртно същество” [1].

Представата за това, че този, който види Бога, не само не умира, а напротив - става бог/ангел, съвсем не е лично мнение на Филон. Това е мнение, ако не общоприето, то поне много разпространено сред александрийските юдеи. Във всеки случай именно подобно положение на нещата било отразено в написана за широката публика светска пиеса на Езекиил Драматург - единственият достигнал до нас юдейски драматург, който пише на гръцки език пиеси по подобие на Софокъл и Еврипид.

В пиесата на Езекиил “Изход” моментът на преобразяване на Мойсей в Бог е кулминация на цялата история. Мойсей се изкачва на планината Синай и Бог му отстъпва своя престол:

“И на върха на планината видях

Великия трон, достигащ небосвода,

и мъж с най-благородно лице,

увенчан с царска корона; и с десница

си ме повика; и аз застанах пред трона.

Той ми връчи своя скиптър и венец

и ме помоли да заема престола,

от който стана. Аз погледнах

широкия кръг на света, под мене

бе земята, а небосводът бе над нея.

След това под нозете ми множество звезди

започнаха да падат и аз ги преброих... [2]

Това преображение, случило се с Мойсей в духа на египетската традиция, ни помага да разберем причините за един от най-устойчивите ранни гностични тропи: а именно историята за това, че човекът, като се качи на небето и види Господ, съблича смъртните си одежди (тялото), облича одеждите на безсмъртието (става ангел) и започва да сияе.

Този мотив виждаме например във “Възнесението на Исая”. С възнасянето на Исая нагоре от небе на небе лицето му се преобразява и започва да сияе [3]. В “Апокалипсис на Петър” сияят лицата на Илия и Мойсей, които Петър вижда на хълма Тавор.

Точно така е описан този процес на преобразяване в “Притчите на Енох” и в “2 Енох” - два текста, единият от които е достигнал до нас на етиопски език, а другият - на древноруски. Оригиналите и на двата вероятно са били писани в Египет около I век.

В тези две книги смъртният Енох застава пред Господ и съзерцаването на Госпос го превръща в ангел.

“И Господ ме повика с устата си: “Дерзай, Енох, не се страхувай! Стани и застани пред лицето ми навеки”. И ме вдигна Михаил, великият Господен ангел, и ме заведе пред лицето на Господ. И изпита Господ слугите си, като им каза: “Да остане ли Енох, за да стои пред лицето ми навеки”. А славните се поклониха и казаха: “Да остане” (2 Енох, 22: 5–7) [4].

Пред нас са същите “венци от слава и одеяния от величие в безкрайна светлина” (IQS IV, 7–8), които обещава на кумранците “Уставът на Общината”. Това са същите “венци от святост и многоцветни одежди” (4Q 11611–5 fr.10), които в Кумран обещават на Месията, а в “Химна на бисера” от “Деянията на Тома” - на всеки, който стане духовен двойник на Месията и се освободи от веригите на живота.

Това е устойчив зилотско-гностичен троп. Смъртните, които се възнесат на небето, събличат земните си одежди (плътта) и обличат ангелски одежди (астрално тяло).

Именно в този смисъл трябва да се разбира казаното от Исус в “Евангелието от Тома”: “Учениците му го попитаха: кога ще ни се явиш и кога ще те видим? Исус отговори: когато съблечете своите одежди, без да се срамувате и свалите дрехите си, и ги поставите под нозете си като малки деца, и ги сгазите, тогава ще видите Живия син и няма да се страхувате”.

Новото астрално тяло, получено вместо “свалените одежди”, сияе, както сияело лицето на Мойсей след срещата му с Бога. По същия начин сияят привържениците на Исус по време на молитви, иначе казано - тогава, когато виждат Бога и се сливат с него.

В “Деянията на Петър” стаята, в която се молят вярващите, сияе с “неизразима, невидима светлина, която никой не може да опише” [5]. Със същата светлина сияе затворът, в който се моли паството на Тома [6]. В “Деянията на Филип” се преобразява Филип. Преобразява се и Мариамна, когато се опитва да я залови стражата. Тялото ѝ се обвива с огнен облак и тя става подобна на “стъклен съд, изпълнен с дим и пламък”. За гностиците именно в такъв “огнен облак” живеят еоните.

Ще отбележим, че във всички описани по-горе случаи не става дума за преображение на Христос. Става въпрос за преображение на хора, които съвсем сигурно са родени от хора.

БЕЛЕЖКИ

1. Филон Александрийский. Жизнь Моисея, 1, 155–8.

2. Eusebius. Praeparatio Evangelica, 29 (бел. На автора).

3. The Ascension of Isaiah, 7, 25.

4. Библиотека литературы Древней Руси. РАН. ИРЛИ / Под ред. Д. С. Лихачева, Л. А. Дмитриева, А. А. Алексеева, Н. В. Понырко. СПб.: Наука, 1999. Т. 3: XI–XII века.

5. The Acts of Peter, 21, 8, Early Christian Apocrypha, Polebridge Press, 2012.

6. The Acts of Thomas, 13, 153, 7, Early Christian Apocrypha, Polebridge Press, 2010.

(Следва)

сряда, октомври 27, 2021

БЕДУИНИ

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВЕЛ ОТ АНГЛИЙСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Бедуините са група номадски арабски народ, който исторически е обитавал пустинните райони в Северна Африка, Арабския полуостров, Ирак и Левант. Думата бедуин идва от арабското badawī, което означава „жител на пустинята“ и традиционно контрастира с ḥāḍir, терминът за уседнали хора.

Бедуинската територия се простира от обширните пустини на Северна Африка до скалистите пясъци на Близкия Изток. Те традиционно са разделени на племена или кланове и исторически споделят обща култура за отглеждане на камили и кози. По-голямата част от бедуините изповядват исляма, но има и бедуини, които са християни.

Докато много бедуини са изоставили своите номадски и племенни традиции заради модерния градски начин на живот, някои от тях запазват традиционната бедуинска култура: кланова структура, музика, поезия, танци и много други културни практики и възгледи.

Урбанизираните бедуини често организират културни фестивали, обикновено провеждани няколко пъти в годината, по време на които се събират с други бедуини, за да участват и да научат за различни бедуински традиции - от рецитиране на поезия и традиционни танци с меч до свирене на традиционни инструменти и дори традиционно плетене на палатки. Традиции като яздене на камили и лагер в пустините все още са популярни развлекателни занимания за урбанизираните бедуини, които живеят в непосредствена близост до пустини или други райони на дивата природа.

Снимките, приложени по-долу, отразяват живота на бедуините в края на 19 век.


вторник, октомври 26, 2021

ИСПАНСКА ПИСАТЕЛКА, КОЯТО ПОЛУЧИ ПРЕСТИЖНА НАГРАДА, СЕ ОКАЗА, ЧЕ Е... ТРИМА МЪЖЕ

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Писателката Кармен Мола, авторка на популярната в Испания и зад нейните предели серия от остросюжетни книги “Циганска булка” (“La novia gitana”), “Пурпурна мрежа” (“La red purpura”) и “Пиленцето” (“La Nena”), се оказа в лицето на трима мъже. Това се изясни по време на церемонията за удостояване с престижната награда “Планета”, по време на която тримата автори признаха, че през цялото време именно те са се намирали зад псевдонима.

Както съобщава “The Guardian”, зад личността на преподавателка в университет и майка на три деца се крият писателите и сценаристите Антонио Мерсеро, Агустин Мартинес и Хосе Диас, тясно свързани с телевизията. Според Мерсеро зад това не е имало специална идея, а плюсът бил в защитата от критиката, която нападала не тях и хвалела не тях, а Мола:

“Ние не се криехме зад една жена, ние се криехме зад името. Аз не зная дали женският псевдоним се отразява на продажбите, дали продава повече книги от мъжкия. Нямам ни най-малка представа, но се съмнявам в това”.

Мъжете сами решават да разкрият тайната си, опасявайки се, че скоро това може да бъде направено от някой друг. Писателката Беатрис Химено критикува остро подхода им към намирането на псевдонима:

“Това не е просто име - това е фалшив профил, който те използват за привличане на журналисти и читатели. Те са мошеници”.

Както и да е, но тримата получиха наградата и три милиона евро за историческия трилър “Звярът”, който ще се появи на пазара през 4 ноември. Действието на романа се развива в Мадрид през 1834 година по време на епидемия от холера.

понеделник, октомври 25, 2021

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ХР. ИВАНОВ КНИГОВЕЗЕЦА ДО Н. Т. ОБРЕТЕНОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 422

Хр. Иванов Книговезеца до Н. Т. Обретенов

Господин Никола!

От много време се каня да ви пиша, за да ви поздравя с искреното сърце, но да не ви се види някак криво, защото не ви вярвах на младите години, но сега, като ме увери В. Г. Абаджиев за вас, че сте последвали младия дух, нямам търпение да ви пиша и да ви помоля, ако е възможно, да ми станете верен кореспондент, ако сте за по-много в стоенето си в Русе. Но и това трябва да вардите добре и да пазите тайната си, защото имам кореспондент, но надалеч и много трудно се споразумявам. Но оттук през Русе е по-скоро някак и по-добре ми се види. Така също дано ни снабдявате с новини по-скоро, както и ние можем оттук да ви снабдим. Вие може да сте ме забравили, но аз ще ви се явя. Наум ли ви е, когато стоях на Маноловото кафене през зимата и идвах да се разговаряме с вас в читалището, това съм аз! Засега ще прекъсна дългите си разговори, докато се сдобия с вашите отговори на постоянството ви!

ваш, както искаш Хр. Ив. Книговезец

В. Търново, 7 юли 1871 г.

Поздравете Панайот Семерджиев Търновчето нарочно.

Поздравете Манол Мартинов нарочно, защото искам да му пиша, но като не го зная дали е там, или е по-насам, не му пиша по причина, че приех едно писмо от него и му писах отговор на писмото. Нямам известие дали го е приел, или е пропаднало някъде, и затова не пиша, че нямам отговор.

Същия

Поздравете всички приятели нарочно.

Н.Б.II.В., п.11. № 23

Арх. Обретенов

(Следва)

неделя, октомври 24, 2021

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1975 г. / МИР/ АНДРЕЙ САХАРОВ

Андрей Сахаров

21 май 1921 г. – 14 декември 1989 г.

Нобелова награда за мир

(За борбата му за правата на човека в Съветския съюз, за разоръжаване и за сътрудничество между всички нации. )

Руският физик и борец за правата на човека Андрей Дмитриевич Сахаров е роден в Москва. За семейството на Сахаров има малко сведения, известно е само, че баща му, Дмитрий Сахаров, е професор по физика в Московския педагогически институт “Ленин”. Сахаров казва, че е израснал в голяма комунална квартира (руско жилище за няколко семейства с обща кухня, баня и тоалетна - бел. П. Н.), проникната от традиционен семеен дух, където се цени преди всичко трудолюбието и професионалната компетентност. Нежен и скромен юноша, Сахаров е особено привързан към своята баба. Знаейки английски език, тя чете всяка вечер на внуците си книги на Чарлз Дикенс, Кристофър Марлоу и Хариет Бичър Стоу. Преди православните празници им чете Евангелието.

Сахаров учи в Московския държавен университет, където е един от най-добрите студенти, учили някога във физическия факултет. Когато завършва университета с отличие през 1942 г., е освободен от служба в действащата армия и е изпратен във военен завод в Поволжието.

Като се връща в Москва след войната, Сахаров започва работа при известния специалист по квантова физика Игор Там в института “Лебедев”. Две години по-късно получава степента доктор на физико-математическите науки.

Работейки в обстановка на най-строга секретност, Сахарав, Тмам и колегите им създават водородната бомба, която е изпитана през август 1953 г. Този успех доняса почести преди всичко на Сахаров. През 1953 г. той става най-младият учен, избиран някога за член на Академията на науките на СССР - елитарен управляващ орган на съветската наука. Като академик той има доходи и равнище на живот, надвишаващи значително средните.

От това време до 1968 г. Сахаров работи върху усъвършенстването на ядреното оръжие. Описвайки живота си през тези години, той казва: “Чувствах субективно, че работя в името на мира, че моята работа укрепва баланса на силите и затова носи полза на съветския народ, а и на човечеството като цяло”. Но с течение на времето у него се заражда чувство на протест срещу ядрените опити, първоначално заради опасения за биологична опасност от опитите в атмосферата.

През 1958 г., в навечерието на прекратяването на мораториума върху ядрените атмосферни опити, Сахаров пише меморандум до ръководителя на комунистическата партия Никита Хрушчов. Убеден в ненужността от опити, които само предизвикват надпревара във въоръжаването, той предлага да се прекратят всякакви опити с атомно оръжие. Дали този меморандум е повлиял на Хрушчов, не е известно, но мораториумът продължава още три години. След края на мораториума Сахаров възобновява опитите си да постигне забрана на опитите, но безуспешно. “Не можах да направя нищо с това, което смятах за неправилно и ненужно - спомня си той по-късно. - Имах ужасното чувство за безсилие. След това станах друг човек”.

Интересите на Сахаров още тогава не се ограничават само с ядрената физика. През 1958 г. той се изказва срещу плановете на Хрушчов за съкращаване на средното образование. Пет години по-късно заедно с други учени той успява да избави съветската генетика от пагубното влияние на агронома Трофим Лисенко. Антинаучните теории на Лисенко (по-специално мнението му, че наследствеността на растенията може да се промени за сметка на околната среда) съдействат до голяма степен за провала на селското стопанство по времето на Сталин. През 1966 г. писателите Андрей Синявский и Юлий Даниел са осъдени на затвор за клевета към Съветския съюз в книги, публикувани на Запад. Сахаров, заедно с Там, Пьотр Капица и двадесет и двама други видни интелектуалци" изпращат писмо до Леонид Брежнев, приемника на Хрушчов. В писмото се отбелязва, че всички опити да се възроди сталинската политика за нетърпимост към инакомислието “биха били най-голямо бедствие” за съветския народ.

Така Сахаров се противопоставя на официалните кръгове. През 1968 г. той пише манифеста “Размисли за прогреса, мирното съществуване и интелектуалната свобода", който американският журналист Харисън Е. Солсбъри по-късно нарича “най-висока точка в движението за либерализация в комунистическия свят”. Осъждайки ядрената надпревара, документът призовава за сътрудничество на Съветския съюз със Съединените щати, предсказва постепенна конвергенция на двете системи и изисква обединение на съветските и американските ресурси за борба с глобалната заплаха от глад, пренаселеност и замърсяване на околната среда. Сахаров се изказва за премахване на цензурата, политическите съдебни процеси и задържането на политически дисиденти в психиатрични болници. Обикалящият Съветския съюз манифест е публикуван в САЩ под заглавие “Прогрес, съществуване, интелектуална свобода”.

Официалната реакция на еретичните изказвания на Сахаров е доста мека: той само е уволнен от всички постове, свързани с военни тайни. По-късно е приет в института “Лебедев” като старши научен сътрудник - най-ниската длъжност от тези, които може да заема съветски академик. Там той продължава теоретичните си изследвания на елементарните частици, гравитацията и структурата на Вселената, започнати по-рано.

По това време съпругата на Сахаров, която му ражда три деца, умира. През 1970 г. заедно с други съветски физици той основава комитета “За правата на човека”, който трябва да следва принципите а Общата декларация за правата на човека. Една година по-късно Сахаров се жени за Елена Бонер, с която се запознава по време на демонстрация пред залата на съда, където тече процес срещу дисиденти.

Колкото повече Сахаров се разминава със съветската политика, толкова повече време заема дисидентската му дейност. През 1973 г., въпреки предупреждението на заместника на главния прокурор, Сахаров дава пресконференция за единадесет западни журналисти, по време на която осъжда не само заплахата от преследване, но и това, което нарича “разведряване без демократизация”. Заявленията на Сахаров предизвикват остра критика: във вестник “Правда” се появява статия, подписана от четиридесет академици; статия с аналогично съдържание, подписана от двадесет и петима лекари (сред които и Евгений Чазов, по-късно председател на организацията “Лекари за предотвратяване на ядрената война”), е публикувана във вестник “Известия”.

Въпреки откритата опозиция Сахаров не е арестуван до 1980 г., когато осъжда остро съветската инвазия в Афганистан. Сахаров е лишен от всички награди, включително званието Герой на социалистическия труд, и без всякакъв съд е изпратен принудително във военнопромишления град Горкий (днес Нижний Новгород), забранен за достъп на чужденци, където е поставен под домашен арест. На Елена Бонер е позволено да остане в Москва, но четири години по-късно също е изпратена в Горкий, като я обвиняват в антисъветска клевета. През декември 1986 г. съветският ръководител Михаил Горбачов обявява по телефона на Сахаров за края на изгнанието му. След няколко дена Сахаров се връща заедно с Елена Бонер в Москва, където възобновява научната си работа. Той продължава да съдейства за освобождаването на съветските дисиденти, задържани по политически мотиви. През 1987 г., когато му е връчена в Москва диплома за член на Френската академия на науките, Сахаров упреква съветската Академия за това, че не го е подкрепила по време на “незаконното му изселване”.

Но по време на първите свободни избори за народни депутати през 1989 г. Сахаров решава да се кандидатира от името на Академията на науките на СССР, макар че е предложен за депутат в много териториялни окръзи, които му гарантират безусловна победа. Сахаров размишлява много за формата на политическата структура на СССР, предлага и проект за “Конституция на Съюза на съветските републики от Европа и Азия”. За цел на народа и държавата Сахаров провъзгласява “щастливия, изпълнен със смисъл живот, свободата на материалното и духовното, благосъстоянието, мира и сигурността за гражданите на страната, за всички хора по Земята, независимо от раса, националност, пол, възраст и социално положение”.

Сахаров умира след напрегната работа по време на Съвета на народните депутати. Да се простят с него идват стотици хиляди души.

Оценката на научните заслуги на Сахаров е невъзможна до изтичане на секретността на неговите изследвания. Въпреки това е ясно, че е направил много както за развитието на ядреното оръжие, така и за използването на силите на атома за мирни цели. Но нито едното, нито другото не може да надмине несравнимите му заслуги за защитата на правата на човека.

Превод от руски: Павел Б. Николов



събота, октомври 23, 2021

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ / МИСТИЦИЗЪМ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС; ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ; ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР; ЕФЕСКИЯТ ХРАМ; “ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”; СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН; КОНКУРЕНТЪТ; ДРУЗИАНА; ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС; МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН; АНАЛИЗ; ”ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”; PAUL vs JOHN; ТЕОЛОГИЯ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ;

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП; ДЕЯНИЯТА НА ФИЛИП; АКТ ПЪРВИ, ИЛИ ЧЕРПАКЪТ ЧАКА; ОБИЧАИТЕ В ОБЩИНАТА НА ФИЛИП: ВЕГЕТАРИАНКИ С НИКАБИ; ГРАД ОФИОРИМА; ЦАР СОЛОМОН, ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ДУХОВЕТЕ; ОФИОРИМА; В КРАЙНА СМЕТКА АПОСТОЛ ФИЛИП И ЕПИСКОП АВЕРКИЙ;

ГЛАВА 6. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА РАВНОАПОСТОЛНАТА ТЕКЛА; АПОСТОЛ ПАВЕЛ В ПИСИДИЯ ”ДЕЯНИЯ НА ПАВЕЛ”; АНАЛИЗ; И ОТНОВО АНТОНИЯ ТРИФЕНА; КАКЪВ Е БИЛ ОРИГИНАЛЪТ НА “ДЕЯНИЯТА НА ТЕКЛА”?;

ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ; СОФИЯ И АШЕРА; СЪВЕТЪТ НА БОГОВЕТЕ И НЕБЕСНОТО ВОЙНСТВО; САТАНАТА И ПРОИЗХОДЪТ НА ЗЛОТО

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ

МИСТИЦИЗЪМ

Но като че ли най-главната черта, обща и за гностиците, и за кумранците, е всепроникващият мистицизъм, иначе казано - тази форма на религия, която се основава на идеята за сливане на човека с Бога.

Централната, първоначалната, основната теза на гностицизма е тезата за възможността на човека да стане Бог посредством съкровеното знание. “Ти видя Христос - ти стана Христос” (Евангелие от Филип, 44). “Този, който е пил от моите уста, ще стане като мене. А аз ще стана като него” (Тома, 112).

Тази теза се различава радикално от съзнанието за нищожност пред Бога, характерно и за ортодоксалния юдаизъм, и от ортодоксалното християнство.

Но затова пък прилича много на кумранския мистицизъм. Основните, любимите текстове на Кумран са текстовете за мистичното съзерцаване на Бога, превръщащо не само Месията, но и редовия сектант в светец и член на Съвета на боговете.

Избраните в Кумран стават членове на “съвета на чистите богове (елим) и всички, които владеят вечното знание” (4Q286 Fr.7ai). Те са създадени, “за да стоят редом с войската на светците и да общуват със събранието на синовете на небето” (1QH 3.21–22). Кумранските текстове говорят пряко за “хора в Съвета на боговете” (1QSb, IV).

Нещо повече, кумранската община се нарича “яхад”, което буквално означава “заедно”. Това не е обаче просто “заедно”. Това са “хора заедно с боговете”. Това са хора, които участват в ангелска литургия с правата на елим (богове) и тези хора не случайно се наричат светци - с тази дума, която се употребява в древния яхвизъм за назоваване на членовете на Съвета на боговете, съратници на Яхве, който “идва със светите си множества” (Второзаконие, 33:2).

Колективното пеене на кумранците било акт на колективно възнесение, също като в общината на Йоан. Кумранците изобщо правели всичко заедно. Освен колективни Възнесения те имали колективни Петминутки на Омразата, по време на които проклинали колективно Велиал, и колективни публични Покаяния, удивително напомнящи тези, които организирал Мао Цзедун сред комунистите в Янан.

“Ние сме Твоят народ и Ти ни възнесе чудодейно на орлови криле и ни отнесе при Себе Си” (4Q504 Fr. 6). Пред нас е същата метафора, която по-късно използва апостол Филип.

“Кумранската община споделя с ангелите особеното си знание на Бога” - отбелязва Питър Шафър [1].

БЕЛЕЖКИ

1. Peter Shafer. The Origins of Jewish Mysticism, Princeton University Press, 2011. P. 125.

(Следва)

петък, октомври 22, 2021

МРАЗОВЕЦ И ПУШЕЩ КОМИН

Есента е на село в пълната си сила.

Кърпикожухът цъфна в градината сред листата на опунцията.

Кърпикожухът, между другото, не е минзухар - приликата им е колкото между вълка и магарето: кърпикожужът (или още: мразовецът) е от семейство Колхикови, а минзухарът е от семейство Перуникови.

А заедно с мразовеца започна да пуши есенно и нашият комин - за велик ужас на Грета...