СЛУЖБОМЕР

сряда, февруари 21, 2018

Петко Рачов Славейков - „Автобиографични бележки“ - 1

Както и друг път съм казвал, в Интернет гъмжи от патриоти, ама повечето на думи.

Да вземе някой и да публикува в Мрежата крайно интересните автобиографични бележки на един от най-именитите ни възрожденци Петко Рачов Славейков, няма как да се случи. [1]

Лесно е да се приказва, трудно е да се върши.

Затова реших да си възложа тази малка задача.

Приключвам вече с качването на писмата на Васил Левски, та ще ми се поосвободи време и за следващата, надявам се, полезна работа.

Приятно четене.

(Павел Николов)

I. БЪЛГАРСКИ ПРИТЧИ (история на събирането им)

На 1843, като излязох от Свищовското училище, през лятото станах изпърво частен учител в къщата на Цончо Казанджията, а три месеца след това услових се даскал в Долна махала. Тогава бях на 16 години. Борбата между гърците владици и българите патриоти беше във възраждането си. В онова време аз бях извадил една песен за гръцките владици в Търново, именно за Панарета, бивший търновский митрополит, и за наследника му Неофита. Песента беше проста, в бели стихове, по духа и размера на народните ни песни [2], но като новост, тя се преписваше и ходеше от ръка на ръка между поборниците на българщината, които състояха в онова време от няколко души из най-долната класа граждани, повечето пришелци от селата, и няколко по-възрастни ученици, които бяха новообръщени от отца Неофита Хилендареца (Бозвелията); от тези ученици аз бях най-малкият. Един мой връстник и съученик от гръцкото училище, син на един доктор гъркоманин, сполучи да открадне собствения ми ръкопис и да го предаде на Неофита или по-право на неговия млад секретар Костакя, за когото се нещо и припяваше в тази песен. Ядосани и двамата, особено последният, виква ме една вечер късно и след едно остро скарване накара митрополийския ясакчия да ме запре в една одая, там, дето били си запирали кокошките, които им носеха тогава от селата доста много. Тая стая стои и днес откъде изток, срещу герана, в който изпосле се удави гъркът владика Атанасий.

До моята тъмница, под същата сая, но в друга, живееше клисарят на черквата и слуга на митрополията, стар един човек, на име дядо Колю. Нещо подир час и половина от запирането ми дядо Колю дойде да ме попита вечерял ли съм и на отговора ми „не съм“ донесе ми малко хлебец и маслинки, защото беше през коледни пости, сложи хляба и маслините и мълчишката излезе. Подир малко той пак влезе, та ми донесе и вода в един оклоцан пръстен съд и една угорешка от вощеница, която запали, залепи я на прозорците и тогаз продума, та ми каза: „Вечеряй скоро, дорде не е догоряла свещта.“ Аз исках да му говоря и казах му нещо, но какво му казах, не помня сега. Помня само, че той излезе из вратата, после се обърна, та през прага отвърна ми сериозно някак и като троснато ми рече: „Да би мирно седяло, не би чудо видяло“, и си отиде.

Какво си потеглих аз през онази дълга нощ в онзи затвор там от глад, от бълхи и кокошинци, „един господ знае“, ако знае господ за теглилата на слабите от силните и за ония пакости, що могат да им направят още бълхите и кокошите гадинки. То беше несносно и нетърпимо, но още по-мъчително беше за мене унижението ми от Костакя и лошите му думи, които беше ми надумал против народността ми. Много пътя изпосле, като съм се усещал за този случай и за претърпяното унижение, плакал съм от яд и досада, и сега даже като се усетя за това, не мога да си го спомня без потръпване. Но и Неофит, вярвам, и любимецът му Костаки много пътя изпосле са имали случай да си припомнят, че са ме обидили и запирали.

Това беше първото ми влязване в затвор. Цяла нощ стоях прав или бях принуден да ходя от стена до стена в тясната стая. Пепелта и студът не ми даваха да седна, а бълхите и кокошите гадове кръстосваха ме на вси четири страни, та ме измъчваха до душа, като че нарочно искаха да направят услуга с това на тираните ми Костакя и Неофита. Идеше ми на полуда, но и в това си стеснение често пак се сещах за думите на дяда Коля: „Да би мирно седяло, не би чудо видяло.“ Тези думи за пръв път ги чувах, та ми и направиха наистина дълбоко впечатление. Аз усещах, че те бяха за мене едно погълчаване или едно поучаване; но да са думи книжовни, не бяха, а пък и прости не ми се виждаха, тъй щото при всичкото ми несгодно положение този нечакан урок ме занимаваше. Аз преговарях тия думи, за да ги запомня и да отблъсна някак другите безобразни мисли, които наваляха на мене.

Оставям да не разправям тука какво стана по-нататък, как ме пуснаха сутринта и как ме изпъдиха от учителствуването в Долна махала. Пряком ще помена само, и то за свидетелство на това събитие, че дядо Иларйон, сегашният кюстендилски митрополит, по онова време беше архидякон при Неофита и изпълняваше временно службата и на протосингел. На сутринта той ме повика, както казваше, по заповед на владиката, та ме нагълча по-напред доста строго и грубо, а после уж по-благо някак, посъветва ме да бъда занапред по-умен и „мирен“, па извади, та ми даде два бешлнка и заръча ми да се не връщам вече никакъв в училището, а да ида, „където ми видят очите“. Аз бях учителствувал в Долна махала всичко около два месеца и други пари не видях освен двата бешлика на дяда Илариона. Ценен бях за 400 гр. за седем месеца, платиха ми по бешлик на месец. Такава беше цената на учителите тогава, начесто така им и заплащаха, както на мене, или и два бешлика не виждаха, като ги изпъждаха. Прибавям тук да кажа, че това ставаше само с българските учители, защото гърците учители ги покровителствуваха гръцките владици, от които зависеше тогава всичко относително училищата.

Но аз нямам намерение да пиша автобиографията си. Разказах само това събитие, като исках да спомена как съм се запознал най-напред с таквиз едни думи като онези на дяда Коля, какво впечатление ми направиха те и как привлякоха вниманието ми. Аз бях запомнил дядовите Колеви думи, па си ги често преговарях, често ги и подмятах в разговора си, дето прилягаха, даже и дето не прилягаха. Те ми бяха станали като един вид любими думи и употребявах ги до пресищане.

По онова време имаше някой си дядо Начо, габровчанин, билерин, който идеше всяка събота в Търново да продава билките си на сергия пред Дряновския хан, тогаз наричан Габровский. Дядо Начо беше чокчалан, т. е. обичаше много да дрънка, да приказва, да разпитва и да разправя на мющериите си. А кога нямаше мющерии, той задяваше децата, които се беряха около него, привличани от любопитната му стока, па и децата бяха се обиграли с него, та на свой ред и те не му даваха спокойствие. Два-три месеца подир гореразказаното събитие аз минавах край Габровския хан. Дядо Начо беше отворил сергията си и аз се спрях там, та разгледвах разните му билки, бурени и корени.

- Какво искаш, момче? — ме попита дядо Начо.

- Нищо, гледам — му рекох аз.

- Какво гледаш? — попита пак той.

Аз се намерих в затруднение какво да му отговоря и безцелно някак, даже и безсъзнателно, от нямай какво да кажа, продумах почти по детски: „Гледам те хубавец ли си.“ „А че не съм ли я? — каза дядо Начо. — Я виж!“ — и взе да глади с две ръце промесилата си голяма и прилична брада и да указва на главата си, като казваше: „Брада царска, глава воденичарска“, а комшията му на сергията, хаджи Тумтум някой си прекоросван, прибави на подбив: „Хубавец като стамбулец.“

Дядо Начо се обърна към други едни селянки, що се явиха като мющерии, хаджи Тумтум взе да тегли на едното солена риба, пък аз се замислих в новата си находка и повтарях в себе си „Брада царска, глава воденичарска“ и „Хубавец като стамбулец“, особено първата, която ми повече хареса и която преговарях из пътя; после се сетих за любимите ми онези дядови Колени думи и чудех се тогава отде вземат тези стари хора такзпз избрани приказки и как умеят да ги казват навре:.:-:-. кога де приляга и както прилича.

Тези два случая бяха първата ми среща и съзнателно запознаване с народната мъдрост; те възродиха в мене първото желание да записвам, кога чуя такива думи, за да ги имам; но аз не знаех в това време имат ли те особено някакво название и как се наричат у нас. Сам аз си ги нарекох и з б р а н и д у м и или просто и з р е ч е н и я, така и следвах да си ги записвам ту под едното, ту под другото наименование. Тогава, още в началото на 1844 година, аз се услових за учител в ближното на Търново село Килифарево и до пролетта бях вече записал около 40—50 таквиз изречения. Година още подир туй, що поживях като учител в Килифарево, бях събрал около 200 други все таквизи избрани думи.

(Следва)

-------------------------------

1. Успях да намеря само „Майка ми“ в „Моята библиотека“. (бел. П. Н.)

2. Доколкото помия, тя захващаше тъй:

Прославило се Търново

със славни гърци владици

най си се много прослави

със Панарета делия,

делия, делибашия,

лудия гръцки владика.

Като гидия ходеше,

врана си коня яздеше,

окачен топуз носеше,

селата обикаляше,

всякак народа дереше

и грешни пари береше.

Поповете си яздеше,

груби им думи думаше:

де гиди, старци, магарци!

А кметовете псуваше,

псуваше и ги биеше,

калпаците им хвърляше

и тулуми им думаше.

А йощ се повеч прослави

наше велико Търново

със Неофита мъдрия,

мъдрия и лукавия и пр. (бел. П. Р. С.)

вторник, февруари 20, 2018

Писмо на Васил Левски до частния комитет в Т. Пазарджик – 29 октомври 1872 година

Писмото и бележките към него са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", т. I, 1929 г. Там те се намират под № 96. Като източник Страшимиров сочи Н. Б. II. А., п. 60, № 8075. [8]

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ЧАСТНИЯ КОМИТЕТ В Т. ПАЗАРДЖИК - 29 ОКТОМВРИ 1872 ГОДИНА

1872, 8/ври 29 [1] Плов.[див]

№-р (44-ти)

Братя! В...

Преди двадесет дни [бил] изпратен човек нарочно от Влашко да ме извика. Не знам за какво! Днес телеграфирах, че след 30 дни ще се отправя затам.

Имаме дадени думи да се вършат много работи, казвал съм ви [2]. Може би за Военното училище да се сложи в ред или пу... [3] и военните правила, за което аслъ бях готов след малко време да отида, да се сложеше в ред [4]. Сега като ме викат оттам по-скоро да отида, гледайте да съобщите на всички членове [в града] и извън [в селата], да съберете пари колкото можете повечко, та да се види за горните нужди, защото не може лесно да отида пак, а може и никога [5]. Та пари, пари!..., колкото повече съберете, ще ги дадете [на] познатия ви приносящ поща [6], ако сам не дойда след 15-20 дни.

Забравил бях да Ви оставя разрязана книга, сега Ви изпращам, чрез която ще ми търсите подписка тайно. [7]

-----------------------------------

1. 29 октомври.

2. Казах ви, че съм обещал много работи да уредя.

3. Пушки да се пренесат.

4. Мислел и да прескочи след малко време до Влашко, за да изпълни висящи работи там.

5. Трябва да се подразбира, че вестта за арестите в Орханийско е стигнала до него и смущава духа му. Той чувства натежалата атмосфера около себе си.

6. Бай Иван Арабаджията, от Царацово.

7. Като допълнение към горното вж. следващото писмо № 98.

8. Върху страницата на оригинала под тази сигнатура в Народната библиотека личи бележка или недоумение на Захари Стоянов: „Узунов? И почеркът, и стилът, с всичко друго, характерно в съдържанието, са на Левски. Узунов излиза на сцената едва след смъртта на Левски. Засега той е учител в Сливен.“

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

23. Писмо на Васил Левски до Ловченския комитет - 27 юли 1871 година

24. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов в Турну Мъгуреле - 27 юли 1871 година

25. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 29 септември 1871 година

26. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 29 септември 1871 година

27. Писмо на Васил Левски до по-прогресивен и богат българин във Влашко - 6 октомври 1871 година

28. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 27 октомври 1871 година

29. Писмо на Васил Левски до Трифон Райнов - 25 ноември 1871 година

30. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов

31. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 28 декември 1871 година

32. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 31 декември 1871 година

33. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 януари 1871 година

34. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 10 януари 1872 година

35. Писмо на Васил Левски до неизвестно лице - 12 януари 1872 година

36. Писмо на Васил Левски до комитета в Карлово - 16 януари 1872 година

37. Писмо на Васил Левски до частния революционен комитет в Сливен - 16 януари 1872 година

38. Писмо на Васил Левски до Димитър Папазоглу - 16 януари 1872 година

39. Писмо на Васил Левски до лясковци и търновци - 17 януари 1872 година

40. Писмо на Васил Левски до повече частни комитети - 17 януари 1872 година

41. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет - 18 януари 1872 година

42. Писмо на Васил Левски до плевенци - 23 януари 1872 година

43. Писмо на Васил Левски до орханийци и околните села - 29 януари 1872 година

44. Писмо на Васил Левски до новооглашени в комитетското дело - 19 февруари 1872 година

45. Писмо на Васил Левски до орханийци - 28 февруари 1872 година

46. Писмо на Васил Левски до неизвестен частен комитет – 24 март 1872 година

47. Писмо на Васил Левски до един представител на Общото събрание – 24 март 1872 година

48. Писмо на Васил Левски до орханийци – март 1872 година

49. Писмо на Васил Левски до Дервишоглар и Хасан Касан – март 1872 година

50. Писмо на Васил Левски до търновци и лясковци – 30 март 1872 година

51. Писмо на Васил Левски до сливенци – 4 април 1872 година

52. Писмо на Васил Левски до Троянския частен революционен комитет – 4 април 1872 година

53. Писмо на Васил Левски до Сава Кършовски в Елена – 5 април 1872 година

54. Писмо на Васил Левски до сливенци – април 1872 година

55. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю – 13 април 1872 година

56. Писмо на Васил Левски до Димитър Общи – 23 април 1872 година

57. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов

58. Писмо на Васил Левски до Олимпий Панов

59. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 27 юни 1872 година

60. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов - 27 юни 1872 година

61. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 30 юни 1872 година

62. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 2 юли 1872 година

63. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков

64. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов

65. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет - 25 юли 1872 година

66. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет

67. Писмо на Васил Левски до сливенци

68. Писмо на Васил Левски до частните комитети

69. Писмо на Васил Левски до няколко частни комитета

70. Писмо на Васил Левски до частен комитет

71. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 25 юли 1872 година

72. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 25 юли 1872 година

73. Писмо на Васил Левски до Централния комитет във Влашко – 25 юли 1872 година

74. Писмо на Васил Левски до Димитър Общи

75. Писмо на Васил Левски до приятел

76. Писмо на Васил Левски до Централния комитет в Ловеч

77. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 3 август 1872 година

78. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 3 август 1872 година

79. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 4 август 1872 година

80. Писмо на Васил Левски до частния революционен комитет в с. Ихтяр Касан Хатем – 6 август 1872 година

81. Писмо на Васил Левски до Централния комитет в Букурещ – 25 август 1872 година

82. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 25 август 1872 година

83. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 25 август 1872 година

84. Писмо на Васил Левски до Атанас п. Хинов – 25 август 1872 година

85. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 16 септември 1872 година

86. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 16 септември 1872 година

87. Писмо на Васил Левски до орханийци

88. Писмо на Васил Левски до частния комитет в Т. Пазарджик – 25 октомври 1872 година

89. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

понеделник, февруари 19, 2018

Прочистването на Кавказ

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Бившият ръководител на Дагестан Рамазан Абдулатипов и временно изпълняващият длъжността ръководител на Дагестан Владимир Василев (от ляво на дясно) по време на церемонията по представянето на В. Василев в голямата зала на Народното събрание. Русия, Махачкала, 5 октомври 2017 година

Преди една седмица генералният прокурор на Русия Юрий Чайка, пристигайки в Дагестан в рамките на работно пътуване, представи на колектива на надзорното ведомство на републиката новия прокурор Денис Попов. Както наскоро назначения ръководител на републиката Владимир Василев, новият прокурор не е имал преди това никакви отношения с Дагестан, последните три години е работил в Хакасия. Два дена преди това се появяват съобщения за мащабни обиски във всичките структури на Дагестан.

Северен Кавказ като че ли не е преживявал досега толкова мащабни проверки, уволнения и арести. До неотдавна Дагестан беше известен само като дотирана република, в която живеят няколко десетки народи и народности и която през последните години, от 8 септември 2013 до 3 октомври 2017 година, се ръководи от ветерана на номенклатурата, издигнатия от Путин и любимеца на Елцин Рамазан Абдулатипов. Ако следваме градацията на руската номенклатура, той е истински „жилав стопански ръководител“ и в миналото „верен ленинец“, започнал кариерата си от секретар на Тляратинсикя районен комитет на ВЛКСМ (съветската младежка организация на комунистическата партия – бел. П. Н.).

Зданието на дагестанското правителство. Махачкала

Преди да бъде назначен за ръководител на Дагестан, Абдулатипов отслужи четири години като посланик на Русия в Таджикистан, а през 20009 година беше изпратен на почетно заточение като ректор на Московския държавен университет за култура и изкуства. През 2013 година Абдулатипов се оказа неочаквано назначен от Путин за ръководител на Дагестан и за него гласуваха 86 от 88 депутати в Народното събрание на републиката. Като временно изпълняваш длъжността ръководител на Дагестан Абдулатипов посочи десет приоритетни проекта за развитие на републиката: „Ефективно държавно управление“, „Безопасен Дагестан“, Нова индустриализация“, „Предприемачът – опора на Дагестан“, „Диаспората – силата на Дагестан“, „Привличане на федерални инвестиции“, „Антикорупция“, „Ефективно териториално развитие“, „Просветен Дагестан“ и „Търговски образ на Новия Дагестан“. Той реши също така да смени химна и герба.

Премиер-министърът на Русия Дмитрий Медведев и президентът на Република Дагестан Рамазан Абдулатипов по време на среща в резиденцията „Горки“. 26 юни 2015 година

Съвременните летописци не казват засега какви са истинските причини за оставката на Абдулатипов: може да е и непознаването на съвременната ситуация в Дагестан, защото през последните 43 години той не е живял в републиката, може да е бракът му с рускиня, което също се осъжда ментално, а може да е непотизмът, шуробаджанащината. Щом Абдулатипов се появи в Дагестан, синът му Джамал беше назначен за заместник-кмет на град Каспийск, зет му, Магомет Мусаев стана ръководител на Изпълнителния комитет на Стратегическия съвет към Президента на Република Дагестан, брат му, Раджаб Абдулатипов, беше началник на управлението на Федералната миграционна служба за Дагестан, сега е председател на Комитета по образование, наука и култура към Народното събрание на републиката.

Верният ленинец и опитен номенклатурен работник отново е изпратен на почетно заточение като Специален представител на Президента на Руската федерация по въпросите на хуманитарното и икономическото сътрудничество с държавите от Каспийския регион. На негово място е назначен „варягът“ Владимир Василев, роден като Алик Абдуалиевич Асанбаев, иначе казано – формално е от мюсюлманско семейство с майка рускиня и баща казах. Но той не е от Дагестен, роден е в подмосковския Клин, през по-голямата част от живота си е работил като „високопоставен“ чиновник в Министерството на външните работи на Съюза на съветските социалистически републики и Руската федерация. През 2000 година той се оказа герой на скандал – според разследване на обединението „Дисернет“ 60% от текста на дисертацията на Василев съвпада с текста на дисертацията на депутата от Либерално-демократическата партия в Държавната дума Сергей Абелцев.

Най-вероятно назначението на Владимир Василев е началото на операция, която Кремъл е замислил за прочистване на Кавказ. Ако Кавказ е инициатор на руската корупция и шуробаджанащина, сигурно е необходимо да се унищожи огнището на заразата, за да може цяла Русия да литне свободно и да се развива демократично. Но корупцията е болест, от която страда цялата страна. В Подмосковието и в други региони днешните централни и регионални елити строят не по-малки богаташки къщи от скромния дворец на един редови дагестански министър на три етажа и с площад колкото селско футболно поле.

Първи ответник в новата кремълска операция стана Дагестан, където сега работи пристигналата от Москва междуведомствена комисия за спазване на законността в републиката начело със заместника на генералния прокурор Иван Сидорук. В републиката е заменен напълно личния състав на пътно-патрулната служба. Вместо него дежурства дават сборни групи от полицаи и руски гвардейци, командировани от други региони на Русия. На дагестанските чиновници от всички равнища – от ръководителите на административните населени места до чиновниците на републиканско равнище – е забранено да напускат пределите на страната. Накрая, на 6 февруари, московският Басманни съд арестува за два месеца временно изпълняващия длъжността председател на правителството на Дагестан Абдусамад Гамидов, неговите заместници Шамил Исаев и Раюдин Юсуфов, а също така министъра на образованието на републиката Шахабас Шахов. Всичките бяха обвинени в измама, загубата от която във вид на незаконно отстъпване на земи за собственост и недвижимо имушество в Дагестан надвишава 143 милиона рубли, както съобщи Генералната прокуратура на Руската федерация.

Шамил Исаев (от ляво), обвинен в измама, преди разглеждането на решението за арест в Басманния съд. 6 февруари 2018 година

По-миналата събота новият ръководител на Дагестан Владимир Василев заяви, че „внос на персонал“ в републиката няма да има, а новото ръководство на региона е готово да работи с местните кадри. „Правя си добре сметката и искам да кажа, че никакъв внос на кадри няма да има, ще работим с всички, които са сега тук. Тези, които не се справят – ще бъдат сменени и за тяхното място ще готвим и ще подбираме местни талантливи хора“ – каза Василев в ефира на програма „Вести в събота“ по телевизионния канал „Россия 1“. Това беше казано два дена, след като Василев подписа указ за назначаването на министъра на икономиката на Татарстан Артьом Здунов за председател на правителството на Дагестан. Василев даде странно обяснение: „На първо време трябва да сменим ситуацията и да следваме желанията на хората“. Едва ли би се намерил дагестанец, който би приел „варяга“, камо ли да му пожелае благополучие на новото място. По-скоро Василев се опита да изпревари възмущението и да представи назначението за „народно желание“.

Артьом Здунов, назначен на длъжността председател на правителството на Република Дагестан. Махачкала, 7 февруари 2018 година

В съветско време се практикуваше назначаването на „руски“ втори (партийни - бел. П. Н.) секретари във всички органи на властта – от републиканските Централни комитети до ръководствата на милицията и КГБ. Това изобщо не се обясняваше и се смяташе за разбиращо се от само себе си, че имперският център е назначил „наблюдатели“ за районите, областите, градовете и републиките. До голяма степен тази практика даже не е съветска, а се корени, както казва историята, назад във вековете, във времената на Руската империя, когато генерал-губернатори или наместници ставали изключително хора, назначени от Санкт Петербург. Имало само един случай, когато през 1811 година, след отмяната на автокефалията на Грузинската православна църква и образуването на екзархата, за първи надзорник на църковната територия бил назначен етническият грузинец Варлаам (Еристави), когото след шест години сменил митрополит Феофилакт (Русанов) и до 1917 година са назначавани само руски свещеници.

Ако се съди по мащабите на проверката, в Дагестан ще си изпатят мнозина, Генералният прокурор на Русия Юрий Чайка е наредил на сътрудниците на прокуратурата да изяснят източниците на средствата, с които са построени разкошните къщи на дагестанските чиновници. „Необходимо е да се изключат фактите на длъжностни замени в държавните градски служби при условията на подчиненост и подконтролност от лица, намиращи се в близки роднински отношения“ - каза Юрий Чайка, като забрави да спомене за собствената си триетажна къща с двуетажна мансарда в селището Горки-8 на Рубльово-Успенското шосе в Подмосковието.

Едновременно с това на 9 февруари започнаха обиски в отдела на Фонда за социално осигуряване (ФСО) на Република Ингушетия: „Иззета е документация от отдела на ФСО. Известно е, че обиските не са осъществени от местните силови структури, а от командировани“ - каза събеседник на агенция „Интерфакс“, без да уточни причината за тези обиски. Но ако в Ингушетия проверките могат едва да започнат, от Дагестан вече се чуват рапорти - според резултатите от проверките на Генералната прокуратура в Дагестан са повдигнати повече от 70 наказателни дела и около 450 дела за административни правонарушения, като цяло са разкрити повече от 2400 нарушения на закона. Владимир Василев поясни: „нещата потръгнаха - президентът даде и постави задача“.

Ще стигне ли „вълната на справедливостта“ до Чечня, засега никой не казва. От Грозний няма никаква информация как се отнася към тези проверки Рамзан Кадиров, но ако някому в Кремъл се прииска да провери къде изчезват трилионите рубли дотации от руския бюджет, само някой много смел човек може да намекне, че ръководителят на Чечня ще позволи да го проверяват. И само най-големият наивник може да предположи, че Москва ще предприеме силов вариант за освобождаване на откраднатите пари.

Защо все пак става всичко това? Версиите като че ли не са много. Първата - пропаганден ход преди президентската кампания за изборите на 18 март, когато руснаците трябва да почувстват справедливия гняв на вожда и да му повярват за пореден път. Втората - усещането за опасност, идващо от Кавказ, защото дори най-неграмотният, но независим политолог вече е предположил, че началото на разпадането на Русия ще започне от Северен Кавказ. Първо, жителите на този регион се отличават със сплотеност и мюсюлманска солидарност, второ, те пазят историческата памети и дори момчето първокласник знае колко кървава е била Кавказката война през 19 век и кои са имената на националните герои. Третата версия - опит на Москва да си върне предишното величие, което през 18-19 век се нарича „събиране на руските земи“, и ако попитате селския пастир в дълбоката руска провинция, той ще ви отговори - „да, Кавказ е наш“, както „Крим е наш“ и японските Курилски острови също са „наши“.

Изглежда тази отчаяна стъпка за запазване на влиянието на имперския център ще се окаже победна само на първо време, след което ще настъпи разочарование - дагестанците не прощават обидите, и не само дагестанците. Ако московските чиновници настояват, че в Дагестан и в Ингушетия крадат повече, отколкото в Москва, това ще предизвика реакция на населението, от което се страхува Путин. Той - както винаги - смята, че лоялност може да се спечели само по два начина - или с пари, или със сила. Така са мислили всичките ръководители на Русия още от периода на първите нашествия в Кавказ. А когато губели влиянието си, търсели външни врагове, хвърляли вината върху чужденците - вездесъщите британци или мюсюлманския свят. На Кавказ вече се говори за нова вълна избити кавказци, а това е много лош сигнал за Кремъл - корупцията не е измислена от дагестанците и те едва ли ще поискат да отговарят за нея.

неделя, февруари 18, 2018

Нобелови лауреати – 1949 година

Егаш Мониш (Egas Moniz)

29 ноември 1874 г. – 13 декември 1955 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Валтер Хес), 1949 г.

(За откриването на терапевтичното въздействие на лоботомията при някои психози.)

Португалският невропатолог и неврохирург Егаш Мониш, чието истинско име е Антониу Каетану ди Абреу Фрейри, е роден в семейството на Фернанду ди Пина Резенди Абреу и съпругата му Мария ду Розарио ди Алмейда ди Соуза в имението Аванка, което родът Абреу притежава в продължение на петстотин години. Първи учител на момчето е неговият чичо, свещеник, който му дава начално образование. През 1991 г. Мониш постъпва в Коимбрския университет, като става член на затвореното общество на бъдещи учени, наслаждаващи се на строго регламентирания бавен ход на студентския живот, останал почти непроменен от времето на средновековието. Там под псевдонима Егаш Мониш, взет в памет на португалски патриот от XII век, той пише политически памфлети в подкрепа на либералите републиканци, борещи се за събарянето на португалската монархия. Скоро се отказва от опитите да скрие истинското си име, но въпреки това в продължение на цялата си по-нататъшна кариера остава известен като Мониш.

Отначало Мониш се затруднява да направи избор между математиката и медицината, но в крайна сметка избира медицината и през 1899 г. получава медицинска степен, като защитава дисертация за дифтерита. През същата година го връхлита първият пристъп на подагра, протичащ със симптоми на артрит, който в крайна сметка обезобразява ръцете му. Две години Мониш учи неврология в Бордо и Париж, а през 1902 г. пише монография за патологичните и физиологичните аспекти на сексуалната активност. През същата година приема предложението да стане сътрудник в медицинския факултет на Коимбрския университет. Тогава се жени и за Елвира ди Маседу Диаш. Семейството няма деца.

Паралелно с научната дейност Мониш се занимава активно и с обществена. Първото десетилетие на ХХ в. е наситено с бурни събития в политическия живот на Португалия. През 1901 г. е свалена монархията, а през 1911 г. е провъзгласена републиката. През тази година Мониш е назначен за професор в току-що откритото отделение по неврология в Лисабонския университет, където работи почти до излизането си в пенсия през 1945 г. Като водещ либерален деец, Мониш полага много усилия за политическото преустройство на обществото. От 1903 до 1917 г. той е депутат в португалския парламент, след това е назначен за посланик в Испания, а в края на 1917 г. - за министър на външните работи. Като представител на Португалия на мирната конференция след Първата световна война Мониш подписва Версайския договор. През 1917 г. публикува книгата си "Военна неврология" ("A neurologia na guerra"), в която обобщава данните за черепните рани по време на войната. Когато през 1922 г. идват на власт консерваторите, Мониш се оттегля от политиката.

Като много невропатолози и Мониш чувства недостига от методи, чрез които би могло да се проучва главния мозък на живи хора. Откритието на Вилхелм Рьонтген позволява да се правят снимки на костите и вътрешните органи, като се отбелязва различната им плътност и се установяват диагнозите на някои болести, но в неврологията рентгеновите лъчи не внасят нищо ново. Тъй като тъканите на главния мозък имат еднаква плътност, рентгеновите лъчи обикновено не могат да разкрият отделните мозъчни структури. През 1927 г. Мониш разработва метод за церебрална ангиография с използване на рентгенови лъчи и рентгеноконтрастен йод, който прави мозъчните кръвоносни съдове добре различими на фона на околните тъкани. Ангиографията, която донася на Мониш славата на водещ невропатолог, остава най-разпространеният метод за диагностика на нарушения на главния мозък като тумори, кръвоизливи и травми.

Като се започне от първото десетилетие на ХХ век, психиатрите, следвайки теориите на Зигмунд Фройд и на други учени, смятат умствените и емоционалните разстройства за психически заболявания и се опитват да ги лекуват, като изследват вътрешния свят на болния с помощта на различни методи на психоанализата. Но през 20-те и 30-те години някои невропатолози започват да разглеждат психическите разстройства като проява на заболяване на главния мозък и се заемат с търсене на физически начини за лечение на психическите болести. През 1935 г. Мониш присъства на Международната неврологична конференция в Лондон, където американските неврофизиолози Джон Фултън и Карлайл Джейкъбсън представят резултатите от свои изследвания, включващи отстраняването на голяма част от челния дял на мозъка на две нисши маймуни. Оперираните животни повече не проявяват безпокойство, каквото обикновено са проявявали по време на експериментите с тях. Макар че след радикалната операция те почти губят съобразителността си и способността да решават поставените им задачи, те не изпитват напрежение и тревога. Резултатите от тези експерименти подсказват на Мониш, че страданията на някои психически болни хора могат да се облекчат, ако им се изолират челни части от главния мозък. Тази процедура би трябвало да бъде особено приложима за болни, хоспитализирани с тежко състояние на безпокойство, или такива, чиято агресивност ги прави социално опасни.

Предишните соматични (с физически методи) лечения на психическите разстройства били разнообразни, но безуспешни; при това лекарите често прибягват до крайности. Хидротерапия, лечение със сън, повишаване на температурата (пиротерапия), използване на кислород, изкуствена хипотермия, използване на арсен, отстранява на ендокринните жлези, зъбите, сливиците и други органи - ето само няколко примера за такива методи. Неуспехите обаче стимулират изследванията. Психотерапията, все още намираща се в младенческа възраст, изисква много време и пари. Затова семействата, в които има душевноболни, като изразходват своите финансови и физически възможности, често дават своите страдащи от недъг роднини в държавните психиатрични лечебници. Болните остават в тях дълги години и много попаднали там млади хора прекарвали целия си живот като затворници. Големите държавни болници, поради липса на средства, често са препълнени и изпитват остър недостиг на медицински персонал. Сеансите с шокова терапия, осъществявани или с дразнение на определени участъци от главния мозък с електрически ток, или с вътрешно въвеждане на високи дози инсулин, лекуват рядко хоспитализираните болни, но ги правят послушни и лесно управлявани. При това положение радикалната хирургическа намеса, предлагана от Мониш, като че ли вдъхва надежда.

Заради подаграта Мониш не може да оперира сам, затова първата хирургическа намеса е осъществена през 1936 г. под негово ръководство от професора по неврохирургия Алмейда Лима. Мониш нарича операцията левкотомия (от гръцката дума "бял"): челните дялове не се повреждат, прерязва се само бялото вещество на невронните връзки - влакната, които свързват тези дялове с другите части на мозъка. (Днес операцията е известна под името "лоботомия".) В следоперационния период седем от първите двадесет болни, подложени на лоботомия, са признати за излекувани, състоянието на осем се подобрява, а на петима остава предишното. Операцията като че ли помага и на болни, страдащи от неизлечимо главоболие. Любопитно е, че болката не изчезва, но пациентът става абсолютно нечувствителен към нея. Мониш публикува своите резултати през 1936 г. и на следващата година ги представя пред Медицинското физиологическо дружество в Париж.

В Португалия лоботомията не става общоприета лечебна практика. Мониш и неговите сътрудници осъществяват не повече от сто операции, преди правителството да забрани тяхното практикуване. Лоботомията има както привърженици, така и критици, сред които са не малко психиатри, предпочитащи да лекуват психическите болести по по-малко кардинални начини.

След Втората световна война лоботомията започва да се прилага в по-широки мащаби. За това до голяма степен съдействат усилията на американския невропатолог Уолтър Фриман, който разработва няколко варианта на оригиналната операция. Макар че повечето болни, подложени на лоботомия, не оздравяват напълно, мнозина могат да водят полусамостоятелен живот, без да бъдат хоспитализирани.

Въпреки разширяващите се протести на психолозите, психиатрите и невропатолозите, броят на осъществените лоботомии нараства бързо. Преувеличените съобщения в пресата, публикувани често със знанието на Фриман и неговите колеги, съдействат за още по-широкото приложение на хирургическата операция, която след присъдената Нобелова награда получава силно разпространение. Между 1949 г. и 1952 г. в Съединените щати се изпълняват ежедневно около пет хиляди лоботомии. Тази цифра обаче намалява забележимо през 1960 г., когато става ясно, че след операцията остават много хора с увреден мозък. Използването на нови психотропни препарати се превръща в проста и евтина алтернатива на лоботомията и процедурата, възникнала като средство за спасение при безнадеждни случаи, губи своята предишна привлекателност.

Мониш е честолюбив човек, последен наследник на старинен и знатен род от португалската аристокрация. Според някои описания той е суетен и иска да остане в историята, като успява да постигне това с помощта на разработената, когато е почти на шестдесет години, радикална операция. Други казват, че е скромен човек, страдащ цял живот от нетърпимата болка, която му причинява подаграта. Един от неговите биографи предполага, че ръцете на Мониш са обезобразени от използването на рентгеноконтрастното вещество, когато разработва метода на церебралната ангиография. През 1945 г. Мониш се пенсионира и се оттегля в родовото си имение в Аванка. Умират след десет години. Човек с широки интереси, Мониш е автор на няколко биографични книги, а също така на книга за историята на игрите с карти. Освен това той се увлича от скулптура и живопис. Член е на Кралската академия на науките в Лисабон и на Американското дружество на невролозите, почетен член на Кралското дружество по медицина в Лисабон. Освен с Нобелова награда е удостоен с почетни степени на университетите в Бордо, Тулуза и Лион.

Източник: http://n-t.ru/nl/mf/moniz.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

събота, февруари 17, 2018

Писмо на Васил Левски до частния комитет в Т. Пазарджик – 25 октомври 1872 година

Писмото и бележките към него са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", т. I, 1929 г. Там те се намират под № 95. Като източник Страшимиров сочи Н. Б. II. А., п. 60, № 8073.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ЧАСТНИЯ КОМИТЕТ В Т. ПАЗАРДЖИК - 25 ОКТОМВРИ 1872 ГОДИНА

1872, 25 октомври

№ 43-ти [1]

Тук

Братя Членове на ЧБРК!

В Юдачооглу Селиникли [2]

Бързайте внимателно и нищо [вън] от пределите на устава [3] няма да вършите. А по съдържанието му всичко трябва да се върши по-скоро!... Ето какво. Централният комитет свързва цялото Българско с няколко окръжни центъра, чрез които по-лесно, по-бързо, с по-малко разноски и по-сигурно да прави споразуменията, т.е. [да взема и дава] с частните комитети. Той [Централният комитет] по местоположението между тукашните страни намира за добро да бъде окръжният център тук. Ако вие на драго сърце приемете, ще си приготвите полека-лека тайни войници, от решителни и постоянни юнаци, които ще бъдат готови за всякакъв случай, ако би [4]. Вие, членовете на тоя окръжен център, ще нареждате способни работници да свързват по-малките градове и села на това окръжие за тук [5]. От всяко село по двама души - председателят и един по-първите им юнаци, които трябва да се познават помежду си, че когато се съобщи на председателя нещо, той пък трябва да го съобщи на главнокомандващия юнак, който пък ще гледа за по-нататък. И така като се забележат от всяко място в кондиката [6] по двама такива и в същото време ще им промените имената с други, несъществуващи там [7], и ще им кажете да броят в селото си от първи номер вместо имената, които влизат в работа. И все под същия номер на всеки един ще вземат в работа и дават всичко докрай [8]. После Вие оттук от време на време ще им искате номерата колко са придобили [9], без имената им, освен, че ще познавате [лично и по име] само председателя, и един от по-първите юнаци. Също така от време на време ще искате и печалбата откъм пари, срещу което ще им давате и разписка от Централния комитет с централния печат. Пък всеки кой кога принася в касата, ще му се дават от частните разписки, на които трябва да има ударен печат от същото място, под което зависи. Този печат най-напред трябва да го поднесе писмено тук, в окръжния център, да се припознае, и това писмо трябва да се крие на здраво [сигурно] място.

За малките разправии и неспоразумения ще съди окръжният център по най-добри разглеждания, относно смъртното наказание ще са явява и в Централния комитет, а[ко] времето допуща. Иначе за всяка смърт ще се иска отговор (фактично) [10].

На всяко село трябва да се промени и името, както виждате например вашето. Също и писмата [да се адресират] по тоя начин, на същото име на човека и на селото няма да се взема и дава, а на писмото надписът като че ли не е за това село [11]. За всичко тая работа ще минава в две кондики [12], едната ще бъде ключ на другата, която ще бъде всеки ден в ръцете на членовете и в нея ще се взима и дава без имена и с номер. Другата ще носи името ключ на всичко и от която ще се оправя дневната. Затова в нея [в ключа] ще бъде записано и правото [истинското] име на селото със замененото правото име от селото на председателя и на първия им юнак и пр. [13] От този ключ ще се поправя дневната кондика, ако нещо се е забравило, па и друг, който не е писан нито в едната, нито в другата, като ги вземе и да може да разбере всичките ти действия. В ключа и в дневника трябва да се пише на всяко село всичките му работи: селото откога е постъпило, кога и какво е принесло и какво изработило, в коя година месец и ден. Така също и всяко село ще бележи за вътрешните си действия, за всичките речени горе бележки, доходи и разходи от всичкото това окръжие, като се приключват от време на време в окръжния център заедно и с подобните. И от тоя град ще се предават в Централния комитет, когато се поискат.

Ще кажете и това: всеки член по-скоро да гледа да принесе десятъка си от всичкото си имане веднъж завинаги. Освен [това] сега да побързат по-скоро да дадат и по десет л.т. [лири турски] за пушка иглянка, която ще му се даде. Десятъкът на всеки член се оставя на чистата му съвест да пресметне цялото си имане и да даде дълга си!

Чисто народният мъж дава всичко, па и себе си жертва. [14]

-----------------------------------

1. Номерация на Левски.

2. Т. Пазарджик.

3. Извън пределите на устава.

4. Фраза като че нарочно не е довършена и подразбира: ако би се заповядала революция.

5. С центъра.

6. В регистъра (дневника).

7. Ще им дадете други имена, които не се срещат там.

8. Да записват членовете на комитета в селото си с номера, като започнат от първи и все под номер да вземат и дават с тях вместо да бележат имената им.

9. Колкото са се събрали.

10. Фактичен отчет.

11. Адресът да гласи, като че писмото е отправено до друго село.

12. Тефтер, регистър.

13. В ключа ще се записва правото име на селото, на председателя и на юнака.

14. Следват бележки с молив от Левски: а) Тук ще намерите колко пари са се взели [досега от вас] и колко са се разнесли, а кусура са се внесли на Каравелов и Данаил Попов в Мъгуре[ле] - за оръжие, б) За Сли[вен] № 45, ное[мври] 9. в) За Ес[ки] Заа[ра] [Стара Загора] № 44 - 1872 6-ти [ноември]. Трябва да приемем, че последните две бележки са писани по-късно, след като е било писано на речените места; без да се остави копие (чернова). Там писмото е било просто диктувано (вж. писмо № 89 за Сливен). Копието от Стара Загора не е запазено. Така двете бележки добиват важност извън канцеларското (регистративно) назначение.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

23. Писмо на Васил Левски до Ловченския комитет - 27 юли 1871 година

24. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов в Турну Мъгуреле - 27 юли 1871 година

25. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 29 септември 1871 година

26. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 29 септември 1871 година

27. Писмо на Васил Левски до по-прогресивен и богат българин във Влашко - 6 октомври 1871 година

28. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 27 октомври 1871 година

29. Писмо на Васил Левски до Трифон Райнов - 25 ноември 1871 година

30. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов

31. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 28 декември 1871 година

32. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 31 декември 1871 година

33. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 януари 1871 година

34. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 10 януари 1872 година

35. Писмо на Васил Левски до неизвестно лице - 12 януари 1872 година

36. Писмо на Васил Левски до комитета в Карлово - 16 януари 1872 година

37. Писмо на Васил Левски до частния революционен комитет в Сливен - 16 януари 1872 година

38. Писмо на Васил Левски до Димитър Папазоглу - 16 януари 1872 година

39. Писмо на Васил Левски до лясковци и търновци - 17 януари 1872 година

40. Писмо на Васил Левски до повече частни комитети - 17 януари 1872 година

41. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет - 18 януари 1872 година

42. Писмо на Васил Левски до плевенци - 23 януари 1872 година

43. Писмо на Васил Левски до орханийци и околните села - 29 януари 1872 година

44. Писмо на Васил Левски до новооглашени в комитетското дело - 19 февруари 1872 година

45. Писмо на Васил Левски до орханийци - 28 февруари 1872 година

46. Писмо на Васил Левски до неизвестен частен комитет – 24 март 1872 година

47. Писмо на Васил Левски до един представител на Общото събрание – 24 март 1872 година

48. Писмо на Васил Левски до орханийци – март 1872 година

49. Писмо на Васил Левски до Дервишоглар и Хасан Касан – март 1872 година

50. Писмо на Васил Левски до търновци и лясковци – 30 март 1872 година

51. Писмо на Васил Левски до сливенци – 4 април 1872 година

52. Писмо на Васил Левски до Троянския частен революционен комитет – 4 април 1872 година

53. Писмо на Васил Левски до Сава Кършовски в Елена – 5 април 1872 година

54. Писмо на Васил Левски до сливенци – април 1872 година

55. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю – 13 април 1872 година

56. Писмо на Васил Левски до Димитър Общи – 23 април 1872 година

57. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов

58. Писмо на Васил Левски до Олимпий Панов

59. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 27 юни 1872 година

60. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов - 27 юни 1872 година

61. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 30 юни 1872 година

62. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 2 юли 1872 година

63. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков

64. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов

65. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет - 25 юли 1872 година

66. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет

67. Писмо на Васил Левски до сливенци

68. Писмо на Васил Левски до частните комитети

69. Писмо на Васил Левски до няколко частни комитета

70. Писмо на Васил Левски до частен комитет

71. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 25 юли 1872 година

72. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 25 юли 1872 година

73. Писмо на Васил Левски до Централния комитет във Влашко – 25 юли 1872 година

74. Писмо на Васил Левски до Димитър Общи

75. Писмо на Васил Левски до приятел

76. Писмо на Васил Левски до Централния комитет в Ловеч

77. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 3 август 1872 година

78. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 3 август 1872 година

79. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 4 август 1872 година

80. Писмо на Васил Левски до частния революционен комитет в с. Ихтяр Касан Хатем – 6 август 1872 година

81. Писмо на Васил Левски до Централния комитет в Букурещ – 25 август 1872 година

82. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 25 август 1872 година

83. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 25 август 1872 година

84. Писмо на Васил Левски до Атанас п. Хинов – 25 август 1872 година

85. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 16 септември 1872 година

86. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 16 септември 1872 година

87. Писмо на Васил Левски до орханийци

88. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

петък, февруари 16, 2018

„Смъртта на Сталин“

Нямаше да гледам английско-френския филм „Смъртта на Сталин“ („The Death of Stalin“, 2017 г., реж. Армандо Ианучи), ако руснаците не бяха забранили прожектирането му в Русия, както нямаше да гледам и „Матилда“, ако не се бяха опитали да забранят прожектирането му в Русия.

Но ако „Матилда“ не ми направи особено впечатление, „Смъртта на Сталин“ ми беше много интересен.

Определено смятам, че филмът не е комедия, както го препоръчват в рекламите и което ме застави да пристъпя към него с определени резерви, защото не обичам кинокомедиите, по-скоро е фарс, но толкова сериозен фарс, че не ме накара да се засмея нито един път.

Няма как да не го забранят в путинова Русия този филм!

Най-малкото по две причини.

Първо, кремълската власт („онази“, ама лесно може да се направи паралел с „тази“!) е изобразена със средствата на такава унищожителна сатира, че ако си от властимащите или от търкащите се във властимащите, няма начин да не се изприщиш от притеснение и под езика.


Второ, авторите на филма са посегнали на някои свещени за руснаците крави, например маршал Жуков, когото безпощадната четка на иронията и сарказма също не оставя встрани от другите.


Притеснителен, много притеснителен за руските власти филм, затова го спряха, но за щастие има интернет, филмът е вече там и всеки, който иска, може да го гледа, напук на всякакви забрани.

И ще го гледат много хора, ще го гледат и тези, които не са имали като мене намерение да го гледат.

А, между другото, нека кажем нещо много интересно: че филмът е създаден по едноименния графичен роман (роман комикс) на Фейбиен Нъри и Тиери Робин, също както са създадени по комикси „Батман“, „Спайдърмен“ и „Робокоп“.

Ето няколко картинки от комикса.


А тук Армандо Ианучи казва няколко думи за графичния роман „Смъртта на Сталин“ и за совя филм.


четвъртък, февруари 15, 2018

Писмо на Васил Левски до орханийци

Писмото и бележките към него са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", т. I, 1929 г. Там те се намират под № 94. Като източник Страшимиров сочи Н. Б. II. А., п. 60, № 8098. Арх. т. I. № 38, стр. 66.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ОРХАНИЙЦИ

Братя чле[нове] на ЧБРК!

В... [1]

Внимателно бързайте и нищо [вън] от пределите на устава няма да вършите. А по съдържанието му всичко трябва да се върши скоро!... Централният комитет свързва цялото Българско с няколко окръжни центъра, чрез които по-лесно, по-бързо, с по-малко разноски и по-сигурно да прави споразуменията (да взема и дава). Той [Централният комитет] по местоположението между тукашните страни намира за добро да бъде окръжният център тук. Ако вие на драго сърце приемете, ще си приготвите полека-лека тайни войници (решителни и постоянни юнаци), които ще бъдат готови за всякакъв случай. Вие, членовете на тоя окръжен център, ще нареждате способни работници да свързват изкуствено на всичкото това окръжие селата, по-малките градове за тук. Така от [всяко] село по двама - председателят и един от първите им юнаци, които трябва да се познават един друг, че когато се съобщи на председателя нещо, той пък трябва да го съобщи на [главно]командващия юнак, който ще знае как по-нататък да върви. От всяко място ще бележите по двама такива в тукашната кондика. И в същото време ще промените имената на единия и на другия и ще им кажете да броят в селото си от първи номер вместо имената, които ще стъпят в святото народно дело. И все под същия номер вече ще вземат и ще дават за всичко. После вие оттук от време на време ще им искате номерата колко са придобили, без имената им да познавате, освен името на председателя и на по-първия им юнак. Също така от време на време ще им искате печалбата откъм пари, срещу което ще им давате разписка от Централния комитет с централния печат. Пък всеки кой кога принася в касата, ще му се дават от частните разписки, на които трябва да има ударен печат от същото място, под който комитет (село) зависи. Този печат най-напред трябва да се поднесе писмено тук, в окръжния център, да се припознае кое писмо трябва да се крие. За малките разправии и неспоразумения, зависещи от тоя окръжен център, ще се разправят тук по най-добри разглеждания, а относно смъртното наказание ще се явява и в Централния комитет, ако времето допуща. Иначе за всяка смърт ще се иска отговор (фактично). На всяко село трябва да промени и името като, както виждате например вашето. Също и писмата по тоя начин [да се адресират], на същото име на човека и на селото няма да се взема и дава, а на писмото надписът му като че ли не е за това село.

За всичко тая работа ще минава в две кондики, от които едната ще бъде ключ на другата, с която ще се взима и дава всичко под номер и тя ще бъде всеки ден в ръцете на комитетските членове. Другата, на която ще бъдат написани правото [истинското] име на селото и номерата им и пр. ще носи името ключ на всичко и от нея ще се оправя дневната кондика, ако нещо се е забравило, па и друг, който не е писан в тях, като вземе ключа и дневната кондика на всяко село по-особено ще стават всичките му бележки [2]: кога какво става добро или зло, в коя година е постъпило селото, в кой месец и ден, също и за приноса му, и за разноските, така ще се бележи. Така също и всяко село ще бележи своите придобити членове: в кой ден постъпва, кога какво дава и кога какво зло или добро [е] направил.

За всичките казани горе бележки, доходи и разходи от цялото окръжие, като се приключват от време на време в окръжния център, заедно с подобните и оттук ще се предават на Централния комитет когато се поискат. [3]

-----------------------------------

1. Запазена от Левски чернова. Ядката от тези инструкции се заключва в по-предното писмо № 93. Орхание като даде на Левски идея - поради безредиците, които бе посял Д. Общи в него и в околностите му - да прегърне новата система за окръжни центрове, като едничка спасителна за комитетското дело в бъдеще, биде пръв от всички центрове, обявен за революционен окръг. Същите инструкции се депозират по-късно с някои индивидуални указания в Пловдивско, Ст. Загора и Сливен, които по реда си са обявени за революционни окръзи (вж. писма № 95 и № 98).

2. В ключа и дневника трябва да се впишат на всяко село всичките работи...

3. Първообраз от окръжно писмо, което поединично се адресира към всички градове, определени да станат центрове на революционни окръзи.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

23. Писмо на Васил Левски до Ловченския комитет - 27 юли 1871 година

24. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов в Турну Мъгуреле - 27 юли 1871 година

25. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 29 септември 1871 година

26. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 29 септември 1871 година

27. Писмо на Васил Левски до по-прогресивен и богат българин във Влашко - 6 октомври 1871 година

28. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 27 октомври 1871 година

29. Писмо на Васил Левски до Трифон Райнов - 25 ноември 1871 година

30. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов

31. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 28 декември 1871 година

32. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 31 декември 1871 година

33. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 януари 1871 година

34. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 10 януари 1872 година

35. Писмо на Васил Левски до неизвестно лице - 12 януари 1872 година

36. Писмо на Васил Левски до комитета в Карлово - 16 януари 1872 година

37. Писмо на Васил Левски до частния революционен комитет в Сливен - 16 януари 1872 година

38. Писмо на Васил Левски до Димитър Папазоглу - 16 януари 1872 година

39. Писмо на Васил Левски до лясковци и търновци - 17 януари 1872 година

40. Писмо на Васил Левски до повече частни комитети - 17 януари 1872 година

41. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет - 18 януари 1872 година

42. Писмо на Васил Левски до плевенци - 23 януари 1872 година

43. Писмо на Васил Левски до орханийци и околните села - 29 януари 1872 година

44. Писмо на Васил Левски до новооглашени в комитетското дело - 19 февруари 1872 година

45. Писмо на Васил Левски до орханийци - 28 февруари 1872 година

46. Писмо на Васил Левски до неизвестен частен комитет – 24 март 1872 година

47. Писмо на Васил Левски до един представител на Общото събрание – 24 март 1872 година

48. Писмо на Васил Левски до орханийци – март 1872 година

49. Писмо на Васил Левски до Дервишоглар и Хасан Касан – март 1872 година

50. Писмо на Васил Левски до търновци и лясковци – 30 март 1872 година

51. Писмо на Васил Левски до сливенци – 4 април 1872 година

52. Писмо на Васил Левски до Троянския частен революционен комитет – 4 април 1872 година

53. Писмо на Васил Левски до Сава Кършовски в Елена – 5 април 1872 година

54. Писмо на Васил Левски до сливенци – април 1872 година

55. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю – 13 април 1872 година

56. Писмо на Васил Левски до Димитър Общи – 23 април 1872 година

57. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов

58. Писмо на Васил Левски до Олимпий Панов

59. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 27 юни 1872 година

60. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов - 27 юни 1872 година

61. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 30 юни 1872 година

62. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков - 2 юли 1872 година

63. Писмо на Васил Левски до Киряк Цанков

64. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов

65. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет - 25 юли 1872 година

66. Писмо на Васил Левски до Троянския комитет

67. Писмо на Васил Левски до сливенци

68. Писмо на Васил Левски до частните комитети

69. Писмо на Васил Левски до няколко частни комитета

70. Писмо на Васил Левски до частен комитет

71. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 25 юли 1872 година

72. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 25 юли 1872 година

73. Писмо на Васил Левски до Централния комитет във Влашко – 25 юли 1872 година

74. Писмо на Васил Левски до Димитър Общи

75. Писмо на Васил Левски до приятел

76. Писмо на Васил Левски до Централния комитет в Ловеч

77. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 3 август 1872 година

78. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 3 август 1872 година

79. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 4 август 1872 година

80. Писмо на Васил Левски до частния революционен комитет в с. Ихтяр Касан Хатем – 6 август 1872 година

81. Писмо на Васил Левски до Централния комитет в Букурещ – 25 август 1872 година

82. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 25 август 1872 година

83. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 25 август 1872 година

84. Писмо на Васил Левски до Атанас п. Хинов – 25 август 1872 година

85. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – 16 септември 1872 година

86. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов – 16 септември 1872 година

87. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

сряда, февруари 14, 2018

„Поетът и светът“ и „Мъничко за душата“ – Вислава Шимборска

При Албена, където винаги е интересно, стана въпрос за нобеловата реч на полската поетеса Вислава Шимборска, чийто български превод не може да бъде намерен в интернет. По-късно обаче Албена откри превода във вестник „Култура“ и го публикува. Тук го публикувам и аз, защото откровено смятам, че речта „Поетът и светът“ („Poeta I Świat“) заслужава да бъде разпространявана, четена и препрочитана.

Прибавям също така едно стихотворение на пани Шимборска – „Мъничко за душата“ („Trochę o duszy“), което направих на български език, защото на същото място при Албена стана въпрос, че няма български превод.

Е, вече има.

(Павел Николов)

ПОЕТЪТ И СВЕТЪТ

Казват, че в едно слово най-трудно е първото изречение. Е, то е вече зад гърба ми… Но усещам, че и следващите изречения ще бъдат трудни, третото, шестото, десетото, чак до последното, защото трябва да говоря за поезията. По тази тема съм се изказвала рядко, кажи-речи никога. И винаги с убеждението, че не го правя особено добре. Затова словото ми няма да е много дълго. Несъвършенствата се понасят по-леко, ако ги получаваме в малки дози.

Днешният поет е скептичен и недоверчив дори – а, може би, преди всичко – към самия себе си. С половин уста заявява, че е поет, сякаш малко го е срам от това. Но в нашата шумна епоха е много по-лесно да си признаем собствените недостатъци, ако се демонстрират ефектно, нежели положителните качества, защото са укрити по-дълбоко и сами не вярваме безрезервно в тях… В разните анкети или разговори със случайни хора, когато на поета вече му се налага да посочи с какво се занимава, той казва най-общо „литератор” или съобщава названието на някаква допълнителна работа. Чиновниците или спътниците в автобуса приемат леко недоверчиво и притеснително факта, че общуват с поет. Предполагам, че и един философ би предизвикал същото притеснение. Той, обаче, е в по-добро положение, защото най-често може да украси професията си с някоя научна титла. Професор по философия – о, това звучи значително по-сериозно.

Професори по поезия, обаче, няма. Това би означавало работа, изискваща специализирано обучение, редовно полагани изпити, теоретични студии с библиография и отпратки, накрая получаване на дипломи, които се връчват в тържествена обстановка. Това пък би означавало, че за да бъдеш поет, не е достатъчен лист хартия с най-прекрасни стихове дори – не, необходима е хартийка с печат. Да си спомним, че точно затова беше осъден на заточение Йосиф Бродски, гордостта на руската поезия и бъдещ Нобелов лауреат. Той беше обявен за „тунеядец”, защото не притежаваше административното позволение да бъде поет…

Преди няколко години имах честта и удоволствието да се запозная с него. Забелязах, че той единствен от познатите ми поети обичаше да казва за себе си „поет” и изговаряше тази дума без вътрешна съпротива, дори с някаква предизвикателна свобода. Мисля, че поради спомена за бруталните унижения, на които беше подложен като млад.

В щастливите страни, където човешкото достойнство не е тъй лесно потъпквано, поетите естествено искат да бъдат публикувани, четени и разбирани, ала вече не правят нищо специално или правят съвсем малко, за да се отличават от обикновените хора. А не е толкова далеч времето, всичко на всичко в първите десетилетия на нашия век, когато те обичаха да шокират с ексцентрично облекло и поведение. Обаче това винаги се правеше за пред хората. Идваше моментът, в който поетът се затваряше, смъкваше всички тези пелерини, дрънкулки и прочее поетически аксесоари и се изправяше в тишината в очакване на себе си, пред празния още лист хартия. Защото всъщност само това има значение.

Нещо характерно. Непрекъснато се правят биографични филми за големи учени и големи творци. По-амбициозните режисьори се стараят да пресъздадат убедително творческия процес, който е довел до важни научни открития или до раждането на най-прочутите произведения на изкуството. С известен успех би могло да се покаже работата на някои учени: лабораториите, най-различните уреди и задвижени механизми могат да приковат вниманието на зрителите за някакъв период от време. Много драматично също така изглеждат моментите на несигурност дали повтореният за хиляден път с дребни изменения експеримент най-сетне ще даде желания резултат. Зрелищни са филмите за художници – могат да се възпроизведат всички етапи от раждането на една картина, от първоначалните щрихи до последното докосване на четката. Филмите за композиторите пък са изпълнени с музика – от първите тактове, които творецът чува само в себе си, та до зрялата форма на творбата, разпределена между инструментите. Всичко това си остава наивно и нищо не ни говори за онова дивно състояние на духа, популярно наричано вдъхновение, но поне има какво да се види и послуша.

Поетите са най-зле. Работата им е безнадеждно нефотогенична. Седи някакъв човек на бюро или лежи на канапе, гледа втренчено в тавана или стената, от време на време напише седем стиха, един от които след четвърт час задраска, и минава още един час, в който нищо не се случва.

Кой зрител би издържал да гледа подобно нещо?

Споменах вдъхновението. Съвременните поети отговарят уклончиво на въпроса какво е то, ако го има. Не защото никога не са изпитали благодатта на този вътрешен импулс. Причината е другаде. Не е лесно да обясниш нещо, което ти самият не разбираш.

И аз, когато от време на време ме питат за това, заобикалям отдалеч същността на въпроса. Но отговарям така: вдъхновението не е привилегия, запазена само за поетите или въобще творците. Има, имало е и винаги ще има една група хора, които вдъхновението осенява. Това са всички онези, които съзнателно избират какво да работят и го работят с любов и творчество. Има такива лекари, има такива педагози, градинари и още сто други професии. Работата им може да бъде едно безкрайно приключение, стига само да виждат в нея все нови и нови предизвикателства. Любопитството им не намалява, въпреки усилията и пораженията. От всяка решена задача излита рой нови въпроси. Вдъхновението, каквото и да значи то, се ражда от вечното „не зная”.

Тези хора не са толкова много. Повечето жители на тази планета работят, за да има с какво да живеят, работят, защото трябва. Не те избират по свое желание какво да работят, житейските обстоятелства избират вместо тях. Необичаната работа, отегчителната работа, ценена само защото дори такава пак не е достъпна за всички, е едно от най-тежките злочестия. И няма изгледи това да се промени положително в най-близките векове.

Нека ми е позволено в такъв случай да кажа, че макар да лишавам поетите от монопола върху вдъхновението, все пак ги причислявам към малобройната група избраници на съдбата. Тук, обаче, у слушателите могат да се породят съмнения. Разните палачи, диктатори, фанатици, демагози, борещи се за власт с помощта на няколко само лозунга, стига да са вдигнали достатъчно шум, също си обичат работата и също я вършат усърдно и изобретателно. Да, обаче те „знаят”. Знаят и това, което знаят, им е достатъчно веднъж и завинаги. Не ги интересува нищо друго, защото би могло да отслаби силата на аргументите им. А всяко знание, което не ражда нови и нови въпроси, бързо умира, губи високия си градус, без който няма живот. В най-крайни случаи, каквито са ни добри известни от старата и новата история, може да стане дори смъртно опасен за обществото.

Затова ценя толкова много двете къси думи „не зная”. Къси, но крилати. Те разширяват живота ни в областите, които са вътре в нас, и в областите, в които лежи нашата малка Земя. (…) Поетът също – ако е истински – непрекъснато трябва да си повтаря „не зная”. Всяка творба се опитва да отговори на това, но щом само сложи точката, поета го обземат съмнения, започва да осъзнава, че този отговор е временен и абсолютно недостатъчен. Затова опитва пак и пак, а по-късно литературните историци ще хванат с кламер всички тези доказателства за неудовлетворението му и ще ги нарекат „постижения”…

Понякога си мечтая за разни невъзможни ситуации. Представям си например дръзко, че ми се е удало да разговарям с Еклесиаст, оплакал толкова вълнуващо нищожността на всички човешки постъпки. Бих му се поклонила доземи, защото поне за мен той е един от най-значителните поети. Но после бих го хванала за ръката. „Нищо ново под слънцето”, пишеш, Еклесиасте. Но всъщност самият ти си се родил нов под слънцето. И поемата, която си съчинил, е нова под слънцето, защото преди тебе никой не е написал такава. И всички твои читатели са нови под слънцето, защото как да я четат онези, живелите преди тебе? И кипарисът, под чиято сянка си седнал, не расте там, откакто свят светува. Друг кипарис му е дал живот… И накрая бих искала да те попитам, Еклесиасте, какво ново под слънцето възнамеряваш да напишеш сега? Едва ли ще кажеш: „Всичко вече съм написал, няма какво ново да добавя.” Такова нещо не може да каже нито един поет в целия свят, камо ли някой велик като тебе.

Светът, каквото и да си мислим за него, обезпокоени от необхватността му и нашето безсилие пред него, огорчени от безразличието му към страданията – на хора, зверове, може би и растения, защото откъде сме сигурни, че растенията не страдат; каквото и да си мислим за неговите простори, пронизвани от лъчението на звезди, на звезди, край които вече откриват планети, вече мъртви? още мъртви? – не се знае; каквото и да си мислим за този безмерен театър, за който имаме входен билет, но валидността на този билет е смешно малка, ограничена от двете пределни дати; каквото и да си помислим още за този свят, той е удивителен.

Ала в определението „удивителен” има една логическа клопка. Нали ни удивява това, което е извън някаква известна и общоприета норма, извън очевидното, с което сме свикнали. Но такъв очевиден свят просто няма. Нашето удивление е автономно и не произтича от никакви сравнения с каквото и да било.

Е да, в разговорната реч, която не се замисля над всяка дума, всички употребяваме определението „обикновен свят”, „обикновен живот”, „обикновен ход на нещата”… Обаче в езика на поезията, където е важна всяка дума, нищо вече не е обикновено и нормално. Никой камък и никой облак над него. Никой ден и никоя нощ след него. И най-вече никое и ничие съществувание в този свят.

Май че поетите винаги ще имат много работа.

„МЪНИЧКО ЗА ДУШАТА“ („TROCHĘ O DUSZY“)

Duszę się miewa.
Nikt nie ma jej bez przerwy
i na zawsze.

Dzień za dniem,
rok za rokiem
może bez niej minąć.

Czasem tylko w zachwytach
i lękach dziecińśtwa
zagnieżdża się na dłużej.
Czasem tylko w zdziwieniu,
że jesteśmy starzy.

Rzadko nam asystuje
podczas zajęć żmudnych,
jak przesuwanie mebli,
dźwiganie walizek
czy przemierzanie drogi w ciasnych butach.

Przy wypełnianiu ankiet
i siekaniu mięsa
z reguły ma wychodne.

Na tysiąc naszych rozmów
uczestniczy w jednej,
a i to niekoniecznie,
bo woli milczenie.

Kiedy ciało zaczyna nas boleć i boleć,
cichcem schodzi z dyżuru.

Jest wybredna:
niechętnie widzi nas w tłumie,
mierzi ją nasza walka o byle przewagę
i terkot interesów.

Radość i smutek
to nie są dla niej dwa różne uczucia.
Tylko w ich połączeniu
jest przy nas obecna.

Możemy na nią liczyć,
kiedy niczego nie jesteśmy pewni,
a wszystko nas ciekawi.

Z przedmiotów materialnych
lubi zegary z wahadłem
i lustra, które pracują gorliwie,
nawet gdy nikt nie patrzy.

Nie mowi skąd przybywa
i kiedy znowu nam zniknie,
ale wyraźnie czeka na takie pytania.

Wygląda na to,
że tak jak ona nam,
równiez i my
jesteśmy jej na coś potrzebni.
Душата не е постоянна.
Никой няма душа непрестанно
и за винаги.

Ден след ден,
година след година
можеш да минеш без нея.

Понякога само във възторзите
и страховете на детството
тя се задържа по-дълго.
Понякога само в учудването,
че вече сме стари.

Помага ни рядко
по време на тежки задачи
като местене на мебели,
носене на куфари
или когато на път сме със тесни обувки.

Когато попълваме анкети
или режем месо
тя обичайно е в отпуск.

От хиляди наши разговори
участва в един,
но не е задължително,
защото обича мълчанието.

Когато тялото започва да ни боли и боли,
тихо напуска дежурството.

Придирчива е:
неохотно ни вижда в тълпата,
не обича борбата ни за някаква победа
и деловите ни стремежи.

Радостта и тъгата
не са за нея две различни чувства.
Само когато са заедно,
тя се намира във нас.

Можем да разчитаме на нея,
когато нямаме сигурност в нищо,
а любопитни сме за всичко.

От материалните неща
обича часовниците с махало
и огледалата, които работят усърдно,
дори когато никой не ги гледа.
Не казва откъде идва
и къде след това ще отиде,
но определено чака тези въпроси.

Изглежда,
че както тя на нас,
така и ние на нея
за нещо сме ѝ нужни.