Дамян Калфов, „Под южното небе“ – 7

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: Първа, Втора, Трета, Четвърта, Пета, Шеста

VII

В последния ден дойде Риифат ага — той много отдавна не бе ме посетил. Сякаш баща си видях, умрелия си баща — толкова много се зарадвах, когато ми се показа той.

- А! чауш ефенди! Как така?!.. Останал сам-самичък!..

- Така се случи, Риифат ага. И се пак, като че ли това стана нарочно — да не си замина от тука, без да си взема сбогом от тебе.

- Наистина, чауш ефенди...

- Ами ти, защо не идвà от толкова време? Нима беше ме забравил вече?!

- Ах, не може да бъде, чауш ефенди! Не говори така. Ти седиш в моята къща, аз те обикнах като мое момче...

Ние седнахме на ниската софа в пруста и запушихме, както обикновено, без да прекъснем разговора.

- Е, тогава?.. Защо не се вести никак? Някоя друга причина ли има, или що?..

- Не питай, младо момче. Ние свикнахме вече на нещастията, и нека поне сами да си ги знаем и живеем с тях.

- Какво, Риифат ага? Тия ти думи означават нещо. Аз вече познах, че пак се е случило нещо с вас. Но какво, какво? Защо не кажеш?

Старият турчин не искаше да разправя. Някаква мъка го душеше отвътре, но аз не го оставих. Аз предугадиш сякаш в какво се състои това негово ново нещастие и поисках, на всяка цена да чуя потвърждението от самите му уста. И продължих наново:

- Сещам се, Риифат ага. Непременно имате болен в къщи. Болен, нали?

- Е, и това е от Бога, чауш ефенди.

- Малкото ли, Риифат ага ? Илдъз?! Илдъз?!.. Нещастното дете...

- Не малкото. Моето, моето момиче...

Аз едва не извиках високо, изговаряйки нейното име. Но веднага се опомних, смутен и с пламнали страни, както тогава, когато за пръв и последен път се огледах в нейните очи.

- Как тъй? Аз не я познавам, но се трябва да е била здрава и бодра, когато бяхте последния път тука?..

- Да, тогава бе добре. Тя се радваше на идване, бе весела, игрива. И бързаше най-много от всички ни да стигне по-скоро в селото и да види къщата, родната си къща. Но после...

- Какво после?

- Не знам. Някакъв зъл дух ли ни пресече пътя, или просто така ? е било писано от Бога, но щом се върнахме, тя се тръшна на леглото и вече не стана. Шемсие ханъм - имаме една стара жена в онова село - ? побая няколко пъти, но никак не ? помогна това; се лежи, плаче постоянно, никому не говори. Не знам... Но да оставим това, чауш ефенди...

Риифат ага махна леко с ръка и спря. Той не можа повече да продължи. При последните бавно изговорени думи гласът му се понижи дотолкова, че заприлича на детински хленч. Във вътрешните ъгълчета на хлътналите му очи, засенчени с дълги бели ресни, се показаха две светли сълзи. готови да се отронят.

- Тя ще оздравее, ще оздравее, Риифат ага. Бог ще се смили над вас! - поисках да утеша бедния старец и веднага преминах към друг въпрос. - Ами не ще ли се пренесете тука? Ето, аз утре си заминавам.

- Ще видим, чауш ефенди. А та си заминаваш, а? Напущаш ни вече?

- Да. Утре рано.

- А ще си спомняш ли някога за нас.

- Ето, Риифат ага, - започнах аз - В това тефтерче съм забелязал на няколко места твоето име. Аз често ще прелиствам тия малки, изписани листа. И където и да отида, колкото и време да се измине от нашата раздяла, аз се ще си спомням за тая твоя къща, за килийката, в която толкова време живях, за тебе - за всичко. Но дали ще се срещнем някога, Риифат ага?

- Не се знае, чауш ефенди, не се знае - отговори той и в гласа му имаше такава кротост и тиха печал на истински приятел... - Може би скоро ще се свърши тая проклета война; може би, после, ще заминеш по някаква работа за Солун и...

- Да това ще направя, Риифат ага - прекъснах го аз и непременно щом се усмирят времената. Пътьом ще се отбия тука. Ето-о-о... Значи, ще се видим пак!

- Дано Аллах те чуе, младо момче...

След това Риифат ага стана от софата. Той против обичая си тоя път не пообиколи милата си къща, макар и твърде отдавна да не бе я виждал. Извадих из раницата всичкия си неприкосновен запас от сухари, захар и чай и му ги дадох да ги предаде на малката Илдъз. И се чувствах щастлив, така щастлив при мисълта, че и Маашукà ще може да накуси от тях. После ние се сбогувахме най-сърдечно с него. Аз го изпратих дори до старата развалена чешма вън от селото. И когато той се отдалечи напред, аз дигнах десницата си и тихо извиках: „Риифат ага! Кажи на твоята Маашукà, че аз ще си замина и че скоро ще се върна пак за нейните сини очи, за сините ? очи. Кажи ?, и тя ще оздравее... Маашукà! Маашукà...

(Следва)