СЛУЖБОМЕР

събота, февруари 03, 2018

Дамян Калфов, „Под южното небе“ – 7

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: Първа, Втора, Трета, Четвърта, Пета, Шеста

VII

В последния ден дойде Риифат ага — той много отдавна не бе ме посетил. Сякаш баща си видях, умрелия си баща — толкова много се зарадвах, когато ми се показа той.

- А! чауш ефенди! Как така?!.. Останал сам-самичък!..

- Така се случи, Риифат ага. И се пак, като че ли това стана нарочно — да не си замина от тука, без да си взема сбогом от тебе.

- Наистина, чауш ефенди...

- Ами ти, защо не идвà от толкова време? Нима беше ме забравил вече?!

- Ах, не може да бъде, чауш ефенди! Не говори така. Ти седиш в моята къща, аз те обикнах като мое момче...

Ние седнахме на ниската софа в пруста и запушихме, както обикновено, без да прекъснем разговора.

- Е, тогава?.. Защо не се вести никак? Някоя друга причина ли има, или що?..

- Не питай, младо момче. Ние свикнахме вече на нещастията, и нека поне сами да си ги знаем и живеем с тях.

- Какво, Риифат ага? Тия ти думи означават нещо. Аз вече познах, че пак се е случило нещо с вас. Но какво, какво? Защо не кажеш?

Старият турчин не искаше да разправя. Някаква мъка го душеше отвътре, но аз не го оставих. Аз предугадиш сякаш в какво се състои това негово ново нещастие и поисках, на всяка цена да чуя потвърждението от самите му уста. И продължих наново:

- Сещам се, Риифат ага. Непременно имате болен в къщи. Болен, нали?

- Е, и това е от Бога, чауш ефенди.

- Малкото ли, Риифат ага ? Илдъз?! Илдъз?!.. Нещастното дете...

- Не малкото. Моето, моето момиче...

Аз едва не извиках високо, изговаряйки нейното име. Но веднага се опомних, смутен и с пламнали страни, както тогава, когато за пръв и последен път се огледах в нейните очи.

- Как тъй? Аз не я познавам, но се трябва да е била здрава и бодра, когато бяхте последния път тука?..

- Да, тогава бе добре. Тя се радваше на идване, бе весела, игрива. И бързаше най-много от всички ни да стигне по-скоро в селото и да види къщата, родната си къща. Но после...

- Какво после?

- Не знам. Някакъв зъл дух ли ни пресече пътя, или просто така ? е било писано от Бога, но щом се върнахме, тя се тръшна на леглото и вече не стана. Шемсие ханъм - имаме една стара жена в онова село - ? побая няколко пъти, но никак не ? помогна това; се лежи, плаче постоянно, никому не говори. Не знам... Но да оставим това, чауш ефенди...

Риифат ага махна леко с ръка и спря. Той не можа повече да продължи. При последните бавно изговорени думи гласът му се понижи дотолкова, че заприлича на детински хленч. Във вътрешните ъгълчета на хлътналите му очи, засенчени с дълги бели ресни, се показаха две светли сълзи. готови да се отронят.

- Тя ще оздравее, ще оздравее, Риифат ага. Бог ще се смили над вас! - поисках да утеша бедния старец и веднага преминах към друг въпрос. - Ами не ще ли се пренесете тука? Ето, аз утре си заминавам.

- Ще видим, чауш ефенди. А та си заминаваш, а? Напущаш ни вече?

- Да. Утре рано.

- А ще си спомняш ли някога за нас.

- Ето, Риифат ага, - започнах аз - В това тефтерче съм забелязал на няколко места твоето име. Аз често ще прелиствам тия малки, изписани листа. И където и да отида, колкото и време да се измине от нашата раздяла, аз се ще си спомням за тая твоя къща, за килийката, в която толкова време живях, за тебе - за всичко. Но дали ще се срещнем някога, Риифат ага?

- Не се знае, чауш ефенди, не се знае - отговори той и в гласа му имаше такава кротост и тиха печал на истински приятел... - Може би скоро ще се свърши тая проклета война; може би, после, ще заминеш по някаква работа за Солун и...

- Да това ще направя, Риифат ага - прекъснах го аз и непременно щом се усмирят времената. Пътьом ще се отбия тука. Ето-о-о... Значи, ще се видим пак!

- Дано Аллах те чуе, младо момче...

След това Риифат ага стана от софата. Той против обичая си тоя път не пообиколи милата си къща, макар и твърде отдавна да не бе я виждал. Извадих из раницата всичкия си неприкосновен запас от сухари, захар и чай и му ги дадох да ги предаде на малката Илдъз. И се чувствах щастлив, така щастлив при мисълта, че и Маашукà ще може да накуси от тях. После ние се сбогувахме най-сърдечно с него. Аз го изпратих дори до старата развалена чешма вън от селото. И когато той се отдалечи напред, аз дигнах десницата си и тихо извиках: „Риифат ага! Кажи на твоята Маашукà, че аз ще си замина и че скоро ще се върна пак за нейните сини очи, за сините ? очи. Кажи ?, и тя ще оздравее... Маашукà! Маашукà...

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.