Дамян Калфов, „Под южното небе“ – 8

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: Първа, Втора, Трета, Четвърта, Пета, Шеста, Седма

VIII

Всичко бе разпратено към новото място. Дойде и последната нощ. Заранта трябваше да потегля и аз - заключителното постановление, както ме нарече интендантът, когато тръгна и ме остави тука. Огънят ми бе угаснал през тая последна нощ и не се реших да го запаля. Килийката ми настина и стана по-мрачна сега. Пред жумящото кандилце, което си бях приготвил от една английска масленка и гилза, наредих и пристегнах раницата си. Дълго мислих какво да правя с английските журнали — всички бяха ценни за мене, всеки бе отделен и пълен албум. А трябваше всичко да нося на гръб - и раница, и шинел, и платнище, и одеяло, и котелка, и французки щик, и английска фуражка, и какво ли още не. Откъснах няколко листа с най-хубавите портрети и пейзажи, свих ги на тръба, за да не се пречупят, и всичко друго оставих на масата — над патронните сандъци. Дали ще дойде тука някой мой заместник — помислих си аз, — който да подскочи от радост и да благодари на тоя, който ги е оставил — или пък ще се втурнат премръзнали войници, късно през нощта, и ще късат лист но лист, и ще горят, за да се постоплят?.. И едните, и другите ще извлекат полза...

Сутринта, пристегнат, натоварен и готов вече за път, отидох да повикам Пеша — едничкият човек от нашата рота, останал тука освен мене. Той живееше на другия край на селото, в една плевня. Оставен бе от ротния командир да пази един умиращ кон - това бях забравил аз. Казано му бе: ако оздравее и се дигне конят, да потегли веднага с него, ако пък умре или пък не се дигне в тия пет-шест дни - да го остави и с мене да догони полка. Актът за смъртта на коня бе по-рано приготвен и се пазеше в папката на ротния писар. Оставаше само да се подпише, след моето отиване и долагане за това.

- Как е конят, Пешо? - запитах аз стария коняр.

- Няма да го бъде, господин В** -отговори ми Пешо, като дигна вежди и заклати глава. - Се тъй от толкова дни насам... Лежи, бързо диша, разтваря широко очи... Страх ме обземаше, господин В** през нощта. Светят му очите в тъмнината, той пъшка, също като човек, също човек...

Пред устата на черния кон, завален на дясната си страна, с обтегнати нозе напред, Пешо бе поставил чисто ароматно сено. Посипал му бе и ечемик. Но горкото животно не помръдваше глава. Стръкчето от суха детелина, което Пешо му бе турнал в устата, стоеше се така — увиснало надолу. Бела пяна се прецеждаше през издадените му навън големи зъби. Очите му сълзяха, плачеха...

- Сега трябва да оставим коня, Пешо, и да си заминем и ние. Не гледаш ли?.. Той бере душа и надали ще доживее до обяд.

- Ах, господин В** - въздъхна тоя простичък, добродушен човек. Животно е наистина, обикновен кон, като всички други. Но да знаеш как ми е мъка за него... Ето, той ме гледа право в очите и ми говори, и ми се моли...

- Хайде де, Пешо. Че малко ли други коне измряха по пътища, по урви, в снежните преспи през зимата!...

- Не е така, господин В**. Това е съвсем друго, Толкова дни и нощи, аз свикнах вече с него в тая плевня. Той ми бе като болен другар, болен стар приятел. И сега ми се струва, че някакъв близък човек, от моята къща човек, се губи, умира...

Между това, Пешо претърсваше едно-друго, закопчавà, завързвà и се приготви.

На излизане той погали коня по челото.

- Трмш, трмш... Прощавай, горкото ми конче, прощавай!..

Когато бяхме вече на прага, конят изпъшка тежко и продължително, опита се да дигне глава, но не можа. Той извъртя само големите си пламнали очи и в тоя поглед имаше и ридание, и плач, и последни, прощални думи на умиращ човек...

Мълчаливи и двамата с Пеша, ние поехме пътя нагоре — към тисовата гора. На първата височина аз се спрях. И, обърнат към пустото село, аз хвърлих последен поглед към къщата на Риифат ага, към плевнята с изоставения кон, към пътя, който минаваше край старата развалена чешма и водеше още по-нататък... После гората ни закри.

Едри капки, милиони сълзи сякаш, закапаха скоро от нависналото черно небе.

Край