СЛУЖБОМЕР

понеделник, февруари 05, 2018

Дамян Калфов, „Под южното небе“ – 8

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: Първа, Втора, Трета, Четвърта, Пета, Шеста, Седма

VIII

Всичко бе разпратено към новото място. Дойде и последната нощ. Заранта трябваше да потегля и аз - заключителното постановление, както ме нарече интендантът, когато тръгна и ме остави тука. Огънят ми бе угаснал през тая последна нощ и не се реших да го запаля. Килийката ми настина и стана по-мрачна сега. Пред жумящото кандилце, което си бях приготвил от една английска масленка и гилза, наредих и пристегнах раницата си. Дълго мислих какво да правя с английските журнали — всички бяха ценни за мене, всеки бе отделен и пълен албум. А трябваше всичко да нося на гръб - и раница, и шинел, и платнище, и одеяло, и котелка, и французки щик, и английска фуражка, и какво ли още не. Откъснах няколко листа с най-хубавите портрети и пейзажи, свих ги на тръба, за да не се пречупят, и всичко друго оставих на масата — над патронните сандъци. Дали ще дойде тука някой мой заместник — помислих си аз, — който да подскочи от радост и да благодари на тоя, който ги е оставил — или пък ще се втурнат премръзнали войници, късно през нощта, и ще късат лист но лист, и ще горят, за да се постоплят?.. И едните, и другите ще извлекат полза...

Сутринта, пристегнат, натоварен и готов вече за път, отидох да повикам Пеша — едничкият човек от нашата рота, останал тука освен мене. Той живееше на другия край на селото, в една плевня. Оставен бе от ротния командир да пази един умиращ кон - това бях забравил аз. Казано му бе: ако оздравее и се дигне конят, да потегли веднага с него, ако пък умре или пък не се дигне в тия пет-шест дни - да го остави и с мене да догони полка. Актът за смъртта на коня бе по-рано приготвен и се пазеше в папката на ротния писар. Оставаше само да се подпише, след моето отиване и долагане за това.

- Как е конят, Пешо? - запитах аз стария коняр.

- Няма да го бъде, господин В** -отговори ми Пешо, като дигна вежди и заклати глава. - Се тъй от толкова дни насам... Лежи, бързо диша, разтваря широко очи... Страх ме обземаше, господин В** през нощта. Светят му очите в тъмнината, той пъшка, също като човек, също човек...

Пред устата на черния кон, завален на дясната си страна, с обтегнати нозе напред, Пешо бе поставил чисто ароматно сено. Посипал му бе и ечемик. Но горкото животно не помръдваше глава. Стръкчето от суха детелина, което Пешо му бе турнал в устата, стоеше се така — увиснало надолу. Бела пяна се прецеждаше през издадените му навън големи зъби. Очите му сълзяха, плачеха...

- Сега трябва да оставим коня, Пешо, и да си заминем и ние. Не гледаш ли?.. Той бере душа и надали ще доживее до обяд.

- Ах, господин В** - въздъхна тоя простичък, добродушен човек. Животно е наистина, обикновен кон, като всички други. Но да знаеш как ми е мъка за него... Ето, той ме гледа право в очите и ми говори, и ми се моли...

- Хайде де, Пешо. Че малко ли други коне измряха по пътища, по урви, в снежните преспи през зимата!...

- Не е така, господин В**. Това е съвсем друго, Толкова дни и нощи, аз свикнах вече с него в тая плевня. Той ми бе като болен другар, болен стар приятел. И сега ми се струва, че някакъв близък човек, от моята къща човек, се губи, умира...

Между това, Пешо претърсваше едно-друго, закопчавà, завързвà и се приготви.

На излизане той погали коня по челото.

- Трмш, трмш... Прощавай, горкото ми конче, прощавай!..

Когато бяхме вече на прага, конят изпъшка тежко и продължително, опита се да дигне глава, но не можа. Той извъртя само големите си пламнали очи и в тоя поглед имаше и ридание, и плач, и последни, прощални думи на умиращ човек...

Мълчаливи и двамата с Пеша, ние поехме пътя нагоре — към тисовата гора. На първата височина аз се спрях. И, обърнат към пустото село, аз хвърлих последен поглед към къщата на Риифат ага, към плевнята с изоставения кон, към пътя, който минаваше край старата развалена чешма и водеше още по-нататък... После гората ни закри.

Едри капки, милиони сълзи сякаш, закапаха скоро от нависналото черно небе.

Край

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.