СЛУЖБОМЕР

понеделник, декември 31, 2018

Изкуството да оскърбяваш - 46

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА

№ 16

Доказаната от Пастьор възможност за произход „на живото само от живо“ означавала само едно: първо звено в цялата жизнена верига е бил мощен, високоорганизиран и надарен със способността за безкрайни съзнателни трансмутации начален организъм.

За да се даде възможност за развитие на цялото многообразие от органичен живот, той би трябвало да се раздроби на десетки хиляди различни начала, да даде живот на всичките видове и „да се събере в едно“, за да наблюдава и направлява развитието.

Тук наистина замирисало на бог. При това на такъв, какъвто не било способно да създаде никое религиозно въображение.

Никога още през цялата човешка история божествената реалност не била толкова ярка и убедителна.

Особено важно било това, че дошлият от колбите, дефлегматорите и изпарителите бог на Пастьор нямал нищо общо с фантазиите на култовете. Скроен по моделите на най-висшата метафизика, той бил много „научен“ и стерилно чист от жречески спекулации.

В книгите по история на науката този момент се характеризира деликатно като „криза на естествознанието“. Но това било повече от „криза“. Това било катастрофа.

О науката триели публично краката си тълпи „субективни идеалисти“, хегелианци, астролози, метафизици, спиритисти, виталисти и просто религиозни фанатици.

Безчетни личности като Достоевски, Авенариус, В. Соловьов, Вайсман, Де Фриз и Коржинский си отмъщавали на естествознанието за годините унижение на религиозната вяра и за разбиването на митовете.

Положението било крайно неприятно. То се задълбочавало и от това, че практически всички открития на науката били вече обърнати срещу самата нея.

Ще поясним.

Точната възраст на планетата, разбира се, бил все още неизвестен.

Но!

През XVII век ученикът на Нютон Едмънд Халей определил, че Земята е на 10 000 години. Малко по-късно Жорж Луи Льоклерк дьо Бюфон посочил 74 832 години от момента, когато откъснал се от Слънцето протуберанс образувал планетното тяло на Земята.

През 1862 година лорд Келвин посочил, че нашата планета е на възраст четиридесет милиона години.

През 1811 година сър Артър Холмс назовал цифрата 1,64 милиарда години.

Ceretum, скоро станало ясно, че Земята е още по-архаично формирование, отколкото се струвало на Келвин или даже на Холмс. (Откритите от Ф. Соди през 1913 година свойства на оловните изотопи, позволили да се внесе още малко яснота за нейната възраст.)

Представянето на все повече и повече нарастващи цифри предизвикало забавна паника сред естествениците. (Тогава те още не разбирали, че именно огромното пространство от време, простиращо се от момента на образуването на планетното тяло до палеозоя, ще се превърне в основна подсказка за разгадаването на тайната, съпътстваща появата на живота).

Към началото на ХХ век днешната (относително точна) цифра на земната възраст (4,75 милиарда години), разбира се, още не е прозвучала.

Но вече се е обозначила картината на катархайския (хадейския) еон и на ранния архай.

Това, без съмнение, бил строго минерален, безкислороден, високотемпературен свят, напълно беззащитен пред жарещото го късовълново слънчево излъчване.

Изглеждало, че върху ранната земя не е имало място за никаква форма на живот.

Последният „гвоздей в капака на ковчега“ на природната идея забила тогавашната геология.

Ще отбележим, че тя винаги е била мощен и верен съюзник на научното свободомислие. Затова именно нейното свидетелство било възприето най-драматично.

Геологията изпълнила честно своя дълг, стратифицирайки слоевете на земната кора и стигайки до извода, че „към архайската група се отнасят масите гнейс, слюдени шисти, филити и така нататък; както и кристалните шисти, които заедно с мрамора и кварцита лежат на голяма площ под древните породи на кембрийската система; до днес в тях не са намерени остатъци от животни или растения“ (М. Нермайер, „История на Земята“, 1903 г.).

Академичният сборник "Научни резултати", т. II, стр. 701 (1911 г.) отбелязва пораженческите настроения на натуралистите по това време: "Няма съмнение, че всичките по-нататъшни опити да се намерят в дълбините на гнейсошистовата земна броня някакви остатъци от родствени на нас "въглеводородни" организми е обречена на безплодие".

Едиакарските (късноархайските) организми още не били открити, но даже тяхното откриване би могло да премести само малко (със 100 милиона години) навътре във времето демаркационната линия, която в съзнанието на учените от XIX век разделяла "мъртвата" от "живата" епоха в историята на Земята.

Положението вероятно би могло да се промени частично от знанието за истинската възраст на биологичния живот, за това, че първите екзоглифи, иначе казано - биогенни утайки, молекулярни изкопаеми и археи се съдържат в пластовете утаечни породи, формирали се през сидерийския период на протерозоя, тоест преди 2,5 милиарда години, а първите цианобактерии - в породите на палеоархайската ера, образували се преди 3,5 милиарда години.

Но за да може в зеленокаменните пластове на Барбертън (Южна Африка) и на Стрели пул (Западна Австралия) за де открият следи от цианобактерии, е необходимо преди всичко точно знание за това, че трябва да бъдат търсени там.

А това знание можело да се основава само на силна и доказана теория, обясняваща неизбежността на плавния и естествен прехода на материята от минерално-химично в органично състояние.

Трябвало разбиране за това, че животът е непрекъснат химически процес, а разделянето му на "мъртва" и "жива" природа не е повече от недоразумение, натрапено на науката и погълнато слепешком от нея.

Такава теория в началото на века, разбира се, не съществувала.

Но!

Този, на когото предстояло да я формулира, скоро щял да носи фуражката на гимназист. През 1900 година обаче бъдещият академик Опарин бил само на шест години и повече се интересувал от ловене на шарани, а не от кризата на световното естествознание.

Вторият създател на теорията за абиогенезата, Джон Бърдън Сандерсън Холдейн, навършил по това време осем години. Величието на оксфордските зидове, сред които се родил и израснал, разбира се, вече му било повлияло.

Той асистирал на своя знаменит баща, физиолога Джон Скот Холдейн, миел много ентусиазирано епруветките и дори разглеждал алвеоли in vitro, но към теорията за абиогенезата още "не бил протегнал" ръце.

Бъдещият нобелов лауреат Харолд Клейтън Юри, на когото предстояло да докаже експериментално истинността на част от теорията, през 1900 година станал на седем години и вече си бил спечелил репутацията на двойкаджия и хулиган. Почти цялото му време било заето с това да слуша назидания и да измисля начини да се спаси от поредното шамаросване.

Систематизаторът на теорията за абиогенезата, победоносният академик Джон Дезмънд Бернал, бил току-що заченат и съответно бил ужасно зает с преминаването на ембриогенезните етапи.

Границата между двете столетия той посрещнал по всяка вероятност още без очи, опашка и хрилни цепнатини. Неговото жизнено и научно пространство било строго ограничено от стените на матката, така че изобщо не можел да повлияе на драматичните събития в научния свят.

А пък професор Мартин Герард Рутен, комуто предстояла да даде на теорията фундаментални геологически доказателства, през 1900 година даже не бил заченат.

Минимум петнадесет години трябвало да минат до раждането на Ф. Крик, Дж. Уотсън, А. Корнбърг, М. Ейген, М. Уилкинс, М. Калвин, М. Перуц и Дьо Дюв - нобеловите лауреати, чиито изследвания позволяват да се отхвърлят старите определения за "живота".

Благодарение именно на тях станало възможно да се разшири принципно това понятие и да се признае, че всяко междуатомно взаимодействие е вече "живот", независимо какъв е неговият резултат - прости химически реакции или сложни организми.

Alias, по едни или други причини цялата тази великолепна компания не можела изобщо да участва в сраженията между знанието и метафизиката.

По тези времена преимущество имали мистиците.

Те превъзхождали натуралистите по брой и сплотеност. На тяхна страна били общественото невежество, църквата, философията, психологията, литературата, изкуството и... голяма част от науките.

По-специално - физиката, биологията и геологията (според състоянието си за онова време).

Разбира се, с откриването на нови значения за възрастта на планетата библейската представа за създаването на живота окончателно се разпаднала на прах.

Но, (както помним) на креационистите, теолозите и виталистите им оставала в ръкава тяхната вечна метафизическа карта - някаква свръхестествена намеса в историята на планетата. Да, тя явно не е такава, каквото я описва Библията, но някъде преди камбрия, тя, без съмнение, се е осъществила.

Тази „някаква намеса“ била много удобен аргумент. Тя била неопровергаема, непроверяема и недоказуема. Тя не следвала от нищо и не водела до нищо. Невъзможно било нито да се оспори, нито да се формулира.

Тя, разбира се, можела да бъде подигравана, можела да бъде отричана, но никакво друго обяснение за „мълниеносната“ смяна на пълната безжизненост на архая с камбрийското изобилие, освен „намесата“, тогава нямало и изглеждало, че никога няма да се появи.

Богът на Пастьор подхождал великолепно за ролята на метафизически творец на живота.

Любопитно е, че в случая (почти) се повторила традиционната религиозна схема на „изпълненото пророчество“.

Появата на такъв именно бог, както се оказало, била предсказана. И не от кого и да е, а от самия Декарт.

Картезиус (Декарт на латински - бел. П. Н.) няма никаква кратка и разбираема формулировка на това свое „пророчество“, но ето че Паскал, който го проучил по-старателно от останалите, успял да я изведе: „Аз не мога да простя на Декарт следното: в цялата си философия той би минал съвсем успешно и без бог, но не съумял да се сдържи и да не го подбутне, като го накарал да пусне световната машина в движение. И след това нямал повече никакви отношения с него“ (Pascal. Pensees. Paris 1852, p. 41)

Малко по-късно бог, слабо подобен на "декартово-пастьоровия", се появил още един път, изплувайки от квантовата теория. Но неговото съществуване също не било дълго. Разяждащата интелектуална среда през 30—60-те години на ХХ век разтворила и него.

Какво имаме предвид.

Ще припомня.

Образът на "котката на Шрьодингер" "пропълзял" далече зад пределите на физиката, като се превърнал в модерна словесна играчка.

Едновременно с това е трудно да си представим, че има нещо по-злощастно от тази "котка". Шрьодингер искал много да създаде образ на взаимоотношенията между квантовата и "класическата" реалност, но точно тук не успял.

Дълбоката неистинност на предложения от Шрьодингер образ заставя Хокинг да признае: "Когато чувам за котката на Шрьодингер, ръката ми посяга за пушката".

И въпросът не е само в Ервин Рудолф Шрьодингер.

Неговото значение и неговият авторитет са извън всякакво съмнение. Но въпреки това да създаде удовлетворителен словесен образ на квантовата парадоксалност се оказало и за него не по силите му.

Защо?

Отчасти на този въпрос е отговорил друг творец на новата физика, Ричард Файнман. В книгата си "Квантовата електродинамика - странна теория за света и веществата" той признава, че сме обречени "да употребяваме обикновени думи в необикновено значение".

Б. Бова пише: "еволюцията не ни е подготвила в достатъчна степен за разбирането на такива неща като квантовата физика и изкривяването на пространствено-времевия континуум, даже възрастта на Земята е сложна за възприемане, да не говорим за възрастта на вселената... Метафорите помагат, но те не са нещо повече от патерица и в повечето случаи само подчертават ограничеността на нашето въображение".

Квантовият биохимик А. Сент-Дьорди отива по-нататък от Файнман и Бова. Той почти напипва същността на въпроса, отбелязвайки, че "явно в нашия днешен начин на мислене липсва нещо много важно, цяло измерение, без което не може да се намери подход към тези проблеми".

За какво става дума? За какво "цяло измерение" говори Сент-Дьорди?

Вероятно имаме отговор на този въпрос.

Работата е в това, че опитът да се опишат квантовите явления с думи, термини и образи е подобен на моделиране с... живак.

Не могат да се маркират прецизни явления с думи, които стават само за приказки като "Червената шапчица", за поеми и за прескрипции.

Вероятно нямаме лош език. Той малко или много осигурява междучовешките комуникации и всичките мили глупости като литературата. Но на повече не е способен.

Да се обясни един друг физически свят с негова помощ е също толкова невъзможно, колкото да се направи техническа характеристика на "Боинг", като се използва само мученето и грухтенето на парантропите, или да се преразкаже "Илиада" само с две букви от азбуката.

Думите, които са относително пригодни за описване на макросвета, се обезсмислят напълно в квантовата реалност и престават изобщо да означават нещо. Приспособявайки нашите архигруби формулировки към свръхпрецизните и малкоразбираеми явления, ние затваряме здраво за себе си смисъла на тези явления и изкривяваме тяхната същност.

Да, други думи и образи ние нямаме.

Може, разбира се, да се хванем за сламката на сложната терминология, но както показва опитът, и тя не е способна да ни спаси.

Трябва да съберем смелост и да признаем, че човешкият език е отчайващо беден и неразвит. Като не сме предявявали претенции към него, ние сме изгубили напразно три хиляди години, развличайки се със земни поклони, поеми и самохвалство.

Именно бедността и неразвитостта на езика ще стане в близкото бъдеще основен проблем на науката, който ще ограничава съществено нейното развитие.

Защо?

Работата е в това, че именно езикът установява границите на разбирането. Това, което няма словесно обозначение, няма място и в мисленето.

(Това е особено обидно като се има предвид, че квантовите теории, по всяка вероятност, могат наистина да дадат свръхзадълбочена и свръхточна формулировка на почти всички явления във физическия свят с изключение на гравитацията.)

Разбира се, можем да се опитваме. Но трябва предварително да се приготвим, че голяма част от смислите ще престане да съществува и резултатът ще бъде толкова абсурден, колкото е "котката на Шрьодингер".

Нека разгледаме това твърдение.

"Драмата в кутията" на Шрьодингер предполага (също така) някакъв съществен контраст между "смъртта" и "живота". Върху това е изградена метафората.

Уви, "живот" и "смърт" са много примитивни понятия, пригодни за поеми, но те не означават абсолютно нищо в сериозните текстове.

Работата е в това, че от гледна точка на биологията, а още повече на химията и физиката, умрялата котка не е умряла. По-точно казано, не може да се смята да някакъв "безжизнен обект".

Ако се опитаме да измерим биологическата и химическата активност в "умрялата" котка, ще видим грандиозен парад на живота.

(Некрозата, както е известно, отключва доста живописни биологически процеси.)

В покойната котка се образуват и размножават милиарди нови микроорганизми и бактерии, извършва се метаморфоза на ферменти, аминокиселини, газове и елементи. Котката се изпълва с удивителни трансмутации на клетъчното вещество. Подобно на невидим свръхмощен фойерверк по нейния организъм се разлитат завзелите властта кадаверин, скатол, путресцин и стафилококи. Материята се преобразува и весело се атакуват помежду си новосъздадените газове, киселини и бактериални колонии.

А на молекулярно и субмолекулярно равнище картината на "умрялата котка" е още по-любопитна. Известна (нищожно малка) част от молекулите и атомите са въвлечени в некротичния карнавал на промените, но основната част остава стабилна и невъзмутима. Също както (например) в котката, която мърка или дебне мишка.

С други думи, можем с много голяма степен на вероятност да констатираме, че при настъпването на "смъртта" на квантово равнище не се е случило абсолютно нищо. Като започнем от равнището на химическите елементи и слезем по-надолу, фактът на така наречената "смърт" е възприет с абсолютно безразличие или просто "не е забелязан".

Както виждаме, така наречената "смърт" пречупва само биологическата индивидуалност на конкретната котка, но всички съставящи я "микродетайли", разбира се, живеят и очакват нови трансмутации.

(Едва ли им е съдено да образуват някога котка, може би им предстои да станат тиква, пура или плешиво теме на министър-председател.)

Никаква драма. Осъществила се е само още една метаморфоза на живата материя. Подобни метаморфози протичат всяка секунда (според най-скромните изчисления) с квадралиони.

Работата е в това, че биологическата, а още повече химическата и физическата смърт са абсолютно непостижимо състояние. Във всеки случай ние нямаме и най-малката възможност да си представим подобно състояние.

И, разбира се, нямаме никакви шансове да го опишем.

Ние имаме само нашето щатно "мучене" на парантропи, които с помощта на няколко звука, жестикулации и драматично блещене на очи се опитват да характеризират работата на колайдер.

Опитът на Шрьодингер да формулира квантите с помощта на това "мучене" довел до грандиозна неразбория.

Именно с леката ръка на Ервин Рудолф в квантовата механика нахлули думи, думички, образи и словесни трактовки. Помията на човешката реч удавила непостижимостта на квантовия свят, изопачавайки, смесвайки и обърквайки всичко.

"Мученето" станало оглушително и многогласно.

Като резултат "котката" се превърнала в квас за шокиращия мит, че квантовият обект "оживява" само в момента, когато го наблюдаваш. Нещо повече, "котешката" фантазия на Шрьодингер позволила да се развие цяла теория, позволяваща да се разглеждат някои факти по доста ласкав за homo начин. Появило се убеждението, че наблюдението само по себе си оказва влияние и върху състоянието и върху поведението на квантовия обект.

"Човечеството повече не се намира в центъра на вселената, всичко стана много по-лошо, то определя природата на реалността" (Портър, 2009 г.)

Акциите на homo хвръкнали до небесата. От скромно животно, надарено с известна съобразителност, той отново се превърнал във важен фактор за мирозданието, способен да влияе на квантовия свят, да го нарушава или нормализира само с поглед и присъствие.

В. К. Хайзенберг отишъл още по-далече от Шрьодингер и заявил, че "квантовите обекти нямат история преди наблюдението".

Ще разгледаме тази важна реплика.

Тя се състои от 85% интелектуално опиянение, напълно обяснимо с остротата, красотата и загадъчните смисли на квантовите открития през ХХ век.

Но в 25% се крие много сериозната мисъл за вълшебното влияние на човешкото съзнание. Ако тази мисъл беше изказана от теолог (което е малко вероятно), тя би могла да бъде пренебрегната като типична мистическа глупост.

Но това е заявено (при това сериозно) от Хайзенберг, което прави пренебрегването невъзможно.

Ние вероятно не бихме могли да се справим "челно" с твърдението на Вернер Карл Хайзенберг, но, за щастие, през последните петдесет години физиката достигна до няколко важни разбирания, които ни избавят от необходимостта да започваме самостоятелна полемика с великата сянка. Заради нас ще направят всичко времето и развитието на науката.

Да припомним.

"Котката" и редица твърдения на Хайзеберг шокирали, разбира се, съвременниците.

Но бързо настъпило отрезвяване.

Първи отрезвяващ фактор било справедливото недоумение:

По какъв начин без "ръководното и направляващо" наблюдение на homo се е появила, сформирала и подредила вселената? Как е съществувала без него минимум 14 милиарда години, когато от човека не е имало и помен?

След това се появил още един коварен въпрос:

А защо едно такова влиятелно същество като човека в момента на откриването на квантовия свят се е оказало толкова неразвито, че е неспособно да опише процесите, протичащи на субмолекулярно равнище?

Този скептицизъм понижил съществено градуса на възторзите.

След това постепенно дошло разбирането, че понятията "малко" и "голямо" съществуват само за човека, който по стар неолитен обичай иска да съпостави всичко с личните си размери и с възможностите на своята скромна рецепторика.

За мирозданието няма нито "малко", нито "голямо". Има равноправни и равнозначни физически величини. Ролята на всяка от тях е еднакво съществена.

Нещо повече, както знаем, съществува всевластна симетрия.

Тя е, разбира се, "мъжделива", но все пак е симетрия, което се вижда добре при силното ядрено взаимодействие, симетричността на молекулите, кристалите и организмите, а също така при теорията за полето.

(Суперсиметричната теория на Бозе-Ферми за симетричната връзка на бозоните и фермионите не вземаме под внимание, защото е спорна.)

Но ако симетрията съществува, няма никаква логическа възможност да се спираме пред "миниатюрността" на кванта.

Да, от човешка гледна точка тази частица е малка. Но тя, несъмнено се състои от още по-малки фрагменти. Те, на свой ред, са също раздробими и делими. И така до безкрайност, която не можем да си представим.

Ще поясня.

Ако съществува симетрия (макар и мъжделива), а също така такива "свръхголеми" структури като галактиките, то трябва да им се противопоставят и "свръхмалки", в сравнение с които бозоните ще приличат на слонове.

Например:

През 2004 година беше открита гигантска празнина с диаметър около милиард светлинни години. Тя е несъмнено обособена космическа структура, за което говори нейната температура (с 30-45% по-ниска от температурата на останалия космос).

Ясно до каква степен тя е, ако се изразим с нашия език, невъобразимо огромна. А по правилата на симетрията би трябвало да ѝ съответства частица, "миниатюрността" на която е за нас също толкова невъобразима, колкото е "едромащабността" на споменатата "празнина".

За нейното означаване няма нито думи, нито понятия. А малките възможности на езика установяват, уви, доста тесни граници на разбирането.

От този прост пример виждаме, че квантите са изгубили статута си на "последна спирка" на деленето на физическата материя. Основавайки се даже само на това, да им възлагаме отговорността за развитието на вселената, е най-меко казано некоректно.

Малко по-късно се появила понятието "декохерентност". Без претенции за художественост то се опитало да обозначи отношенията на субатомните частици, съществуващи извън нашата обичайна логика с логичните и "законопослушните" обекти на класическата физика.

Този скромен, несъвършен, но много коректен термин погребал окончателно и "котката", и образа на homo като "повелител на квантите". К

ато фиксирахме "колапса" на тази мила хипотеза, ние се връщаме в деветнадесети век на полето на грандиозната битка между естествознанието и метафизиката.

Парадоксално е, но за метафизическата (креационистката) идея "работели" пряко или косвено практически всичките големи открития на XIX век.

И на първо място - теорията на Дарвин.

Както помним, първата реакция от нея била доста болезнена.

Знаменитият припадък на лейди Брюстър и драмата на бившия капитан на "Бигъл" Р. Фицрой станали символи на искрения ужас, който трябвало да преживее просветената публика при първото си запознаване с теорията за еволюцията.

Изтънчената викторианка Брюстър, припаднала по време на известните дебати в Оксфорд, била, разбира се, свестена. Но душевната рана, нанесена ѝ от мисълта за родство с животните, убила у нея (според израза на светската хроника) "всичко човешко". Отначало тя се отдала от любопитство на един носач индус, а след това престанала да ходи на опера.

Фицрой, макар че чувствал лична вина за "Произход на видовете", не бил способен на такива крайности като Брюстър. Той просто се самоубил.

Така (накратко) изглежда обществената реакция.

Жреците по това време - епископите Уилбърфърс, Менинг и Уайзмън, а също така просветените свещеници Гладстън и Бергтън, решили да приемат битката и да защитават достойнството на човека, унижен от теорията за еволюцията.

За борба със "скотската философия" (тоест с теорията на Дарвин) била основана цяла "Академия", събрала под своите знамена най-титулуваните теолози и професори от Англия, Германия и Франция.

"Настъпила е време, когато църквата трябва да започне решителна борба с движението, заплашващо да унищожи остатъците от християнската вяра в Англия.

Тези безчестни учения намират единствена подкрепа в най-отвратителните страсти. Техен баща е гордостта, тяхна майка - непристойността, а техни деца - революциите. Те идват от ада и се връщат в ада, като завличат със себе си тези, които не се срамуват да бъдат техни вестители". (Епископ Уайзмън)

Професор Лудгард (от Лайпцигския университет) произнесъл присъда: "Идеята за творението принадлежи на религията и на естествознанието не му е тук мястото".

Трудно е да се каже кой преследвал Дарвин с по-голяма страст: жреците или научният свят.

Ще припомним, че срещу еволюционната идея се надигнали такива титани на науката като Лайъл, Вирхов, Агасис, Оуен, Бозицио, Седжуик и Бър. Шествието на тези великани, които тъпчели снизходително дарвинизма, се съпровождало, разбира се, от тълпи научни джуджета, които искали "да бъде разобличен негодникът, надянал маската на учен" (така наричали Дарвин).

Включила се пресата.

Вестниците и списанията резюмирали мнението на академичния свят за еволюционната теория: "Крайно необоснована хипотеза", пълна с "неверни предпоставки, повърхностни изследвания и объркани разсъждения".

Самият Дарвин бил представян в повечето публикации като "повърхностен и необразован човек, обиден на света заради своята болест".

А после се случило това, което трябвало да се случи.

Първоначалната уплаха преминала и станало очевидно, че сам по себе си дарвинизмът не е никаква опасност за религиозната вяра и за устоите на обществото. Да, той противоречал отчасти на буквалното разбиране на Петокнижието, но буквалната трактовка може да бъде пожертвана, както направили някога бащите на църквата, когато признали generatio spontanea.

Днес виждаме резултатите: еволюционната теория "е превзета от неприятели".

По нейните скрижали се разхождат комфортно граждани със сутани, фройдисти, креационисти, окултисти и така нататък.

Към нея е благосклонен католическият Ватикан, признал в специалната енциклика на папа Пий XII "Humani generis" възможната ѝ правота.

(През 1996 година позицията на католиците беше потвърдена отново от папа Йоан-Павел).

Снизходително пощипват еволюцията по бузките православни фундаменталисти, шамани, равини и екстрасенси.

И за религиите, и за метафизиката в дарвинизма вече няма никакъв проблем.

Той е преглътнат, смлян и включен от тях в "обмяната на веществата".

Това е станало, защото теорията на Дарвин, извадена от контекста на "петте теории", е абсолютно беззащитна и безпомощна.

Понеже е само малък фрагмент от грандиозната картина, "останала сама", тя може да бъде монтирана лесно във всяка друга, дори и метафизическа конструкция.

Но това още не е всичко.

Еволюционната теория има и друго слабо място, което я прави безвредна за "бога".

Като безусловна научна даденост тя (меко казано) не ласкае homo.

В отговор homo си отмъщава за "покушението срещу прекрасния мит за човешката изключителност" с безразличие и глобално недоверие към дарвинизма. Това автоматично означава отказ да се приеме еволюционната теория в кръга на така наречените "вечни културни ценности" на човечеството.

В резултат от това дарвинизмът се е превърнал в персонална играчка на няколкостотин биолози. Като се има предвид безотговорността на тези "сълзливи очилатковци", теорията периодично им се отнема, "за да си поиграе" с нея всеки, когото не го мързи.

През 2002 година "Scientific American" публикува блестяща и пределно честна статия за еволюционизма - "Петнадесет отговора на креационистката безсмислица": "Когато преди 143 години Чарлз Дарвин предложил еволюционната теория на основата на естествения подбор, учените по това време я посрещнали на нож. Но многобройните палеонтологични свидетелства, постиженията на генетиката, зоологията, молекулярната биология и други науки потвърдиха в крайна сметка безспорността на еволюцията. Тази битка еволюцията спечели навсякъде, но не и в общественото съзнание.

Най-удивителното е, че, придобивайки световна слава, тя е останала съвсем неизвестна, повтаряйки отчасти съдбата на теорията за относителността. Това, че съществува, знаят като че ли всички, но какво именно. Сбъднали са се надеждите на уорчестърския епископ, който някога се покривал със студена пот по време на споровете между Хъксли и Уилбърфорс: Да се надяваме, че това не е истина. Но даже да е истина, да се надяваме, че няма да стане широко известна.".

Безсилието на дарвинизма, откъснато от контекста на "петте теории", станало напълно очевидно едва днес, но се виждало още в епохата на първата велика битка между метафизиката, култовете и науката.

Да, Дарвин преобръщал точната логика на развитието на видовете, но не посочвал "началната точка" на живота. Той не съумял да обясни нито първопричината за развитието, нито мнимата му внезапност.

Със своята сила и научна безупречност неговата теория само задълбочавала драматизма на ситуацията.

Описвайки с доказателства и подробно многообразието и невероятната приспособителна сила на организмите, техния стремеж да съществуват, теорията замлъквала объркано пред отговора на въпроса каква е причината за пълното отсъствие на живот през архая и за неговата стремителна поява през камбрия.

Самият Дарвин пише обезкуражено: "Трудността да се намери някакво подходящо обяснение за липсата на значителни натрупани слоеве, богати на изкопаеми, под камбрийската система е все пак доста голяма... Този факт трябва да се признае засега за необясним и той може да бъде сочен справедливо като силно възражение срещу защитаваните тук възгледи".

Станалото преди (около) 500 милиона години внезапно насищане с животни и растения на мъртвия до това време свят наистина приличало прекалено много на подчинена на нечия воля "смяна на декорите". На действие на разумен замисъл.

Б. Брайсън ехидно, но справедливо отбелязва, че книгата на Дарвин, озаглавена "Произход на видовете", изобщо не е в състояние да обясни именно произхода на видовете, тоест как и откъде са произлезли. (Bryson, 2003 г.)

Разбира се, вече известното в края на XIX в. и в началото на XX в. изобилие от камбрийски изкопаеми правело изключително силно впечатление.

Особено силно било то в контраст със зоологическата и ботаническата "празнина" на докамбрийските утаечни породи.

Тогава се появил популярният израз "камбрийски взрив". Ще отбележим, че осколките и ударната вълна от този "взрив" попаднали изцяло именно върху рационализма.

Помитайки го и осакатявайки го, "взривът" проправил отново път за най-изтънчени мистични и метафизични фантазии за "началото на света".

Едва през седемдесетте години на ХХ век вече оправилата се от шока развеселена наука ще иронизира чрез устата на Ван дер Влерк: "Камбрийското изобилие от останки не свидетелства за взрив на живота, а за модни раковини и кутикули".

Самият израз "взрив на живота" ще бъде оценен като недоразумение и от академичните си висоти М. Рутен ще провъзгласи, че "вривът на живот в началото на камбрия е само взрив на изкопаеми. Просто именно през този период някои групи животни придобили способността да оставят твърди раковини, които се запазват в изкопаем вид по-добре от меките тъкани на животните" (М. Рутен, "Произход на живота по естествен път", 1973 г.).

Но това ще стане, както вече казахме, значително по-късно.

(Следва)

СТАТИИ И ЛЕКЦИИ ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

15. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

16. ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН

17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ

18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1

19. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2

20. ТОПЛА ЦИЦКА ЗА ХУНВЕЙБИНА

21. ВЯРА С ФЛОМАСТЕР

22. ТРУЖЕНИЦИ НА ЗАДНИКА

23. ВКУС НА ИЗПРАЖНЕНИЯ

24. ЗАГЛЕДАНИ В ПЕНИСА

25. ВЪРВЯЩИ КЪМ АНУСА

26. В НОКТИТЕ НА ПИГОПАГУСА

27. ЖЕЛЕЗНИТЕ ЛАПТИ НА КРЕМЪЛ

28. ЛЪЖАТА КАТО ЖАНР

29. ХИМИЧЕСКИ ЧИСТ ЦИНИЗЪМ

30. ПУТИН И РЕВОЛЮЦИЯТА

31. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 1

32. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 2

33. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 3

34. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 4

35. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 5

36. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 6

37. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 7

38. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 8

39. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 9

40. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 10

41. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 11

42. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 12

43. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 13

44. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 14

45. ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА - № 15

неделя, декември 30, 2018

Нобелови лауреати – 1955 година

Хуго Теорел (Hugo Theorell)

6 юли 1903 г. – 15 август 1982 г.

Нобелова награда за физиология или медицина

(За откритията му, свързани с природата и начина на действие на окислителните ферменти.)

Шведският биохимик Аксел Хуго Теодор Теорел е роден в Линшопинг и е второто от трите деца на Туре Теорел, военен хирург, и Армида (Бел) Теорел. Майка му, превъзходна пианистка, която често акомпанира на своя съпруг, който е талантлив певец, развива у момчето любов към музиката.

Когато е на три години, Теорел заболява от полиомиелит. Макар че в резултат от болестта се парализира левият му крак, направената след шест години операция за трансплантиране на мускулна тъкан, му дава възможността да се движи. Докато оздравява, момчето се научава да свири на цигулка и, когато постъпва в държавното сред училище в Линшопинг, става диригент на ученическия оркестър; също така е председател на училищното научно дружество. През лятото на 1920 г. Теорел, който мечтае да стане инженер, се обучава в областта на инженерните дейности на шведската железопътна линия. Но през следващата година, след като завършва средното училище, той решава да тръгне по стъпките на своя баща и да се заеме с медицина.

През 1021 г. Теорел постъпва в Каролинския университет н Стокхолм; завършва обучителната програма за три години и през 1924 г. получава степента бакалавър по медицина. След година в Пастьоровия институт, където се занимава с бактериология, се връща в Стокхолм, където е назначен за асистент по медицинска химия в Каролинския институт. Едно от първите му изследвания е изучаването на влиянието на липидите върху скоростта на утаяването на еритроцитите (червените кръвни телца). Изследванията показват, че липидите съдействат за намаляване на скоростта на утаяване. В същото време той се занимава и с усъвършенстване на електрофорезата - лабораторен метод, използван за разделяне на белтъчините на плазмата (албумините и глобулините), който той прилага по-късно за изолиране и пречистване на ферменти и коферменти (устойчиви на нагряване, разтворими във вода компоненти на ферментите). След получаване на званието професор през 1928 г. Теорел защитава дисертация за липидите на плазмата и е удостоен през 1930 г. със степента доктор по философия.

През следващата година той се жени за Елин Маргит Елизабет Алениус, пеанистка, която учи с една от сестрите му в Стокхолм. Съпрузите имат дъщеря и трима сина. По време на медения си месец съпрузите Теорел пътешестват с велосипеди по Англия, а след това заминават за Париж, където се срещат с клавесинистката Ванда Ландовска. Докато съпругата му и Ландовска се занимават три месеца с музика В Париж, Теорел се връща в Каролинския институт, където работи като лекар и чете лекции по биохимия.

През същото това време той продължава да изследва физическо-химичните свойства на миоглобина, съдържащ се в мускулната тъкан и състоящ се от белтъчна част - глобин, и небетъчна група; тази тема е отворена през 1897 г. от учени в Каролинския университет. Като хемоглобина, който пренася кислорода в еритроцитите, и миоглобинът запазва кислорода в мускулите на животните и човека.

По това време не е ясно дали молекулите на миоглобина и хемоглобина са идентични и Теорел възнамерява да проведе експерименти за разрешаването на този въпрос. Отначало той изолира белтъчната част на миоглобина по метода на ултрацентрофугирането (високоскоростно въртене в центрофуга) и електрофорезата (движение на колоидни частици под влиянието на електрическо поле). След това определя физическите и химическите характеристики на белтъчината, включително скоростта на седиментация (утаяване), дифузията, афинитета към кислород и влиянието на рН върху афинитета към кислород. И накрая сравнява характеристиките на двете молекули, като по този начин демонстрира, че миоглобинът и хемоглобинът не са идентични. Но той определя неточно, че молекулярната маса на миоглобина е половината от масата на хемоглобина. (По-късно е доказано, че молекулярната маса на миоглобина е една четвърт от масата на хемоглобина.) По-ниската молекулярна маса обяснява ефекта екскреция (отделяне) на миоглобин от бъбреците при миоглобинурия, състояние, при което се открива миоглобин в урината.

През 1932 г. Теорел е назначен за адюнкт-професор по медицина и физическа химия в Успалския университет, а през следващите две години е стипендиант на Рокфелеровия фонд в Института по клетъчна физиология „Кайзер Вилхелм“ (днес - Институт „Макс Планк“) в Берлин. Там, в лабораторията на Ото Варбург, той прави опити за изолиране и идентифициране на ферментите, катализиращи клетъчното дишане, или окислителните клетъчни реакции. По това време, когато Теорел започва да проучва окислителните ферменти, биохимическият модел на биологическото окисляване и биоенергетиката са в началото на своето създаване. През XIX в. френският физиолог Клод Бернар открива гликоген в чернодробните клетки на експериментални животни, а Луи Пастьор и други изследователи описват метаболизма на гликогена и глюкозата в живите клетки.

Гликогенът, сложен въглехидрат, е форма, под която се запазва основният източник на клетъчна енергия - глюкозата - в клетките. Гликогенът и продуктът на неговото делене (глюкозата) метаболизират по един от двата възможни биохимични начина: аеробна гликолиза, която изисква присъствие на кислород, или анаеробна, протичаща при отсъствие на кислород. Аеробният начин на метаболизъм на глюкозата е по-естествен механизъм за получаване на клетъчна енергия от анаеробния.

Алберт Сент-Дьорди открива, че окисляването на въглехидратите до въглероден двуокис и вода се катализира от определени ферменти от групата на карбоксилазите. Към средата на 30-те години става ясно, че превръщането на пирувата (сол или етер на пирогроздената киселина) във въглероден двуокис и вода е цикличен процес, при който се образуват богати на енергия молекули аденозинтрифосфат, основен източник на енергия за различните биохимични процеси в клетката. Теорел проявява интерес и към цитохром С, фермент, катализиращ окислителните реакции на повърхността на митохондриите, „енергетичните станции“ на клетката.

Когато се връща през 1935 г. в Стокхолм, Теорел продължава да изследва цитохром С. Той разделя кристален цитохром С на два компонента: коензим (катализатор) и апофермент (чист протеин), които осъществяват заедно окислителните реакции. След създаването през 1937 г. на медицинския Нобелов институт Теорел е назначен там за професор и ръководител на отдела по биохимия. С един от своите сътрудници той посещава различни лаборатории в Европа и изучава тяхното техническо оборудване, за да организира най-съвременните изследователски структури в току-що създадения, но още непостроен институт. Започналата Втора световна война отсрочва по-нататъшната работа по неговия проект. Макар че неутралитетът на Швеция дава възможност на Теорел да продължи своите изследвания, сътрудничеството му с чуждестранните учени е ограничено.

През 1939 г. Теорел прекарва три месеца в САЩ, където изучава биохимията на протеините с Лайнъс К. Полинг в Калифорнийския технологичен институт в Пасадена. След завръщането си в Стокхолм концентрира отново вниманието си върху биохимията на хемопротеина, особено върху тримерните пространствени взаимоотношения между хема (небелтъчна, неразтворима, съдържаща желязо протопорфиринова част на хемоглобина), белтъчните компоненти на цитохром С и субмолекулярните механизми на биологичните окислително-възстановителни реакции. По време на войната той изследва също така друга група хемопротеинови ферменти, отнасящи се към пероксидазокаталазната система. Пероксидазите, които са окислителни ферменти, се срещат в чернодробните клетки, а също така участват при дишането на растенията.

След войната Теорел пречиства и получава в кристален вид миоглобин от урината и сърдечните мускули на двама братя, починали от паралитична миолобинурия, заболяване, което се характеризира с миопатия и наличие на миоглобин в урината. По време на многогодишните изследвания той и неговите колеги разработват на основата на новите биофизически методи експериментални похвати за изучаване на хемопротеините, които изискват относително малки количества биологичен материал и са значително усъвършенствани по отношение на съществуващите.

Медицинският Нобелов институт е открит в Стокхолм през 1947 г., което отчасти става възможно благодарение на подкрепата на Рокфелеровото дружество и на Националния институт по здравеопазване на САЩ. Понеже не се стреми към преподавателска дейност, Теорел организира работата в изследователските лаборатории от гледна точка на своите научни интереси. По-специално - ръководи изследванията на редица известни учени, сред които и Суне Бергстрьом.

През 40-те години Теорел и Брайтън Чанс от Пенсилванския университет обръщат внимание на отделна група окислителни ферменти, алкохолдехидрогенази, които са най-разнообразни по форми. Алкохолдехидрогеназът е фермент, катализиращ окисляването на алкохола (етанола) до алдехид (ацеталдехид) в чернодробните клетки. Понеже Теорел и Чанс определят последователността на реакциите в този процес, механизмът на тези реакции е наречен механизъм на Теорел-Чанс.

През 60-те години и началото на 70-те Теорел изпълнява административни задължения в Централния фонд на дружеството „Вернер-Грен“, занимаващо се с финансирането и организирането на изследванията на учени, поканени в Стокхолм. След като напуска Каролинския институт през 1970 г., симпозиумите на „Вернер-Грен“ за окислително-възстановителните процеси се провеждат в негова чест.

Известен сред своите колеги като добър, дружелюбен човек с чувство за хумор, Теорел в продължение на много години е председател на Стокхолмското филхармонично дружество. След като получава през 1974 г. инсулт, здравето му започва да се влошава и две години хо-късно той се отказва от задълженията си в центъра „Вернер-Грен“. Умира по време на пътуване на един от шведските острови.

Наградите на Теорел включват медала Паул Карера за химия на Цюрихския университет, медала Шеле на Асоциацията на немските фармаколози, медала Сиба на Лондонското биохимично дружество и юбилейния медал за 150-годишнината на Каролинския институт. Теорел е член на Шведската химическа асоциация, на Шведското дружество на лекарите и хирурзите, на Шведската кралска академия на науките, на Международното биохимично дружество, на Датската кралска академия, на Норвежката академия, на Американската академия на науките и изкуствата, на Американското философско дружество и на Лондонското кралско дружество. Удостоен е с почетни степени на университетите в Париж, Пенсилвания, Кентъки, Мичиган и Брюксел.

Източник: http://n-t.ru/nl/mf/theorell.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов



НОБЕЛОВИТЕ НАГРАДИ ДО ТУК:

„БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - НОБЕЛОВИ НАГРАДИ“

събота, декември 29, 2018

За ученическия коледен базар във Вакарел от Спас

Спас Александров е ученик от седми клас в моето училище.

Неговата страст е кинокамерата, а мечтата му - да стане кинооператор.

През тази година Спас направи няколко авторски филмчета, свързани с живота в училището, последното от което е за ученическия коледен базар във Вакарел.

Ето го.


Аз пък моето филмче за коледуването във Вакарел, организирано от Спас, защото той, освен оператор, монтажист, режисьор и диктор, е и добър организатор, ще го направя утре, честен кръст, защото губя вече инерция и децата са ми по петите...

Спас Александров (първият отдясно) на коледния базар с приятели

петък, декември 28, 2018

Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) – 20

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (днес - Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Разпит на даскал Ивана, извършен на 26 октомври 1872 г.

– Как е името ти и името на баща ти? Откъде си?

– Името ми е Иван, а на баща ми – Лило. Аз съм от село Сопот [1], Пловдивска околия. Станаха две години, откакто дойдох в Тетевен.

– На колко си години? Какво е занятието ти?

– На 30 години съм. Учителствам.

– Къде получи образованието си?

– Учил съм в училището в Сопот. – Чу ли какво каза преди теб Милка, майката на хаджи Ивановите синове Станчо и Станьо, относно намерените комитетски книжа? Книжата ти ли ѝ ги даде, и какво знаеш за комитета? Кажи истината! Ако допринесеш услуга на държавата, ще бъдеш възнаграден.

– Преди да дойда тук [в Тетевен] не знаех нищо по тия работи, т. е. По комитетския въпрос. А като пристигнах, дойдоха хаджи Станьо, Петко Милев и Димитър Общи, когото сега търсите. Наричат го и Македонски. Те тримата дойдоха в моето училище. Пред мен отвориха едно писмо. Това беше преди девет месеца. Те прочетоха при мен писмото. Казаха ми: „Ако ти разправим нещо, ще се съгласиш с нас. Ако не се съгласиш, ще те убием.“ Така те ме заплашиха. И аз се уплаших и се подчиних по принуждение. Поради тая работа аз си отивах нощем в къщи. После моята жена ми каза: „Не закъснявай, ще те убият. Каза ми го жената на Дочо Мръвков.“ И по тази причина си подадох оставката и щях да замина, но не ми платиха заплатата. Казаха ми: „Ако искаш да заминеш без пари, върви!“ Аз не можах да замина без пари и останах.

– Твои ли са тия намерени книжа, и ти ли ги даде на Милка, майката на Станча и Станя?

– Тия книжа ги дадохме с Петка Милев двамата на жената, за да ги скрие. Това са книжата, които аз дадох.

– Какво знаеш по комитетския въпрос?

– От Влашко и от Димитра идваха тук писма по комитетския въпрос. А името на Тетевен, както е написано на писмата между тия книжа тук, е Дервишоглу Мехмед Кърджалъ. Хаджи Станьо и Петко Милев ме извикваха, за да им прочета писмата. После ми обясняваха, какъв отговор да напиша. И, на основание на тяхната заповед, аз пишех и изпращах отговорите. Дори се изготви един списък на тоя комитет. Както списъкът, така и парите са в къщата на чорбаджията Петко Милев.

– Петко Милев разправя, че през нощта, когато аз дойдох тук, Хаджи Станьо се уплашил, взел от него списъка и го хвърлил в огъня. Истина ли е това?

– Не знам дали е истина, че го е хвърлил в огъня. Но ако ме натоварите с тая работа, аз ги познавам всички, ще ги намеря. Ще отида в Плевен, ще отида дори и на други места, които аз зная. И щом им намекна за тукашната организация, те ще ми кажат. Ще събера много сведения.

– Какво съдържаха получаваните писма и какви бяха намеренията на тия хора? Какво отговаряхте вие? Какво възнамеряваха да вършат?

– Идваха писма. Съдържанието им беше от този род: „Доставете пари! Поръчаните от Прусия бойни припаси, иглянки пушки и револвери идат.“ Ние от тук събирахме един-два пъти пари. Чорбаджиите ги изпратиха. После, един ден пристигна пак писмо. Аз казах: „Това с пушките е лъжа. Пари искат, но още нищо не е дошло.“ Димитър чу това и ми се разсърди. Той нареди да ме уволнят. Обвини ме и другарят на Димитра – Васил. После, един ден, търсехме пари. Те казаха: „Когато те нямаше тук, дойде Димитър и нареди да се нападне хазната.“ Отговорих: „Много добре, но аз не се меся.“ Къде се дадоха парите, не знам.

– Кой е Васил, другарят на Димитра, и откъде е?

– Той е от Карлово. Променя всяка седмица името си. Със среден ръст е, светло-кестеняви мустаци, червендалесто лице и когато приказва, единът му зъб се показва малко навън, повдига малко устната си, а очите му са големи и пъстри. Предполагам, че в близко време ще дойдат един-двама войводи [„командаджи“], но не знам, от кое пристанище ще минат. Трябва да се внимава.

– Казваш, че ще дойдат още един-двама войводи. Откъде узна за това, писмо ли има?

– Преди известно време пристигна един на име Георги Стефанов под предлог да събира жътвари. Научихме се от него и от Димитра. На тоя Георги туриха името Фердинанд [2]. Ако дойде писмо, така ще бъде написано.

– Кой му тури това име?

– Той дойде с такова свидетелство от отсреща. Бяха писали: „Ще го знаете под това име, което е в свидетелството му.“

– А къде отидоха Георги и Васил, къде ли са те сега?

– Георги миналата седмица мина отсреща. А Васила има повече от един месец не съм виждал и не знам къде се намира.

– А къде ли ще е сега Димитър?

– Мисля, че ще минава отсреща. Ще мине през Никопол или Оряхово. Преди да избяга оттук, постара се да събере парите. Той събираше парите.

– След като дойде оръжието от Прусия, какво възнамеряваха тия чорбаджии, какво щяха да правят?

– Намеренията им бяха – като пристигне оръжието да заемат проходите с по 100–500 души и да излязат в балкана, да вдигнат околното население на въстание.

– Колко души влизат в Тетевенския комитет?

– Списъкът им беше у чорбаджията Петко Милев. Доколкото е останало в паметта ми, зная, че влизаха заловените от вас: Стоян пандура, нашият Петко Милев, чорбаджията хаджи Станьо, двамата синове на хаджи Ивана – Станчо и Станьо и зет му Дочо Мръвков, и още други с тях. Останалите не си спомням. На мен не ми показваха списъка.

– Значи, хаджи Станьо и Петко Милев подтикнаха тия хайдути заради целите на комитета, какво знаеш по това?

– Всички знаехме, че хазната ще бъде обрана. Аз казах на хаджи Станя и на Петка Милев: „Не се меся в тая работа и ще дам оставката си.“ Исках да си отида в родното място.

– Тия не ти ли дадоха и на теб дял от парите на хазната?

– Не, господине. Нито стотинка не ми дадоха. Не знам какво направиха с парите.

– Никак ли не се заинтересувахте и не попитахте: дойдоха ли парите, какво стана? Колко гроша е имало, много ли са били?

– Един ден седяхме с хаджи Станя. Там дойде мюдюрът Махмуд ага и каза: „Днес е нападната хазната. Хайде, ще отидем заедно! Дето бъда аз и ти ще бъдеш!“ Хаджи Станьо скочи важно, важно и, като казваше: „Сега ще им покажа кой съм аз“, замина. После се върна. Запитах го с думите: „Как стана тая работа с хазната?“ Той отговори: „Не питай!“ Повече не питах.

– Ще те питам нещо, кажи истината! Ето, ти разправи за комитета. От парите на хазната колко гроша са отишли у хаджи Станя? Ама за бога, кажи истината!

– Не знам количеството на парите от хазната, които занесоха у хаджи Станя. Но аз се научих, че парите са били занесени у хаджи Ивановите синове Станьо и Станчо. А после чух, че те ги извадили от хана и ги отнесли в къщата на Мръвков. Запитах хаджи Станьовите синове. Те отговориха неохотно. После изпратих в къщата на Мръвкова едно момче и го накарах да попита. Там му отговорили, че не знаят.

– У Милка, на която си дал комитетските книжа, трябва да има пари. Когато и да я повикаме, тя намира претекст, че е болна. И синовете ѝ казват, че майка им е болна. Лъже ли тя, че е болна?

– Действително, жената е болна. Истина е, не е лъжа. Един ден обаче аз седях в кафенето. Мина на кон Димитър, почернил лицето си, залитайки на две страни като пиян. Аз разбрах, че е донесъл парите. Проследих го. Той слезе право в хана на хаджи Ивановите синове Станчо и Станьо. После запитах Станя: „Пристигнаха ли парите?“ Той скри от мен.

– Сутринта запитахме майката на Станя и Станча за парите. В началото тя отговори: „Предадох ги на попадията, съпруга на свещеника учител. [3]“ А после отидохме заедно с нея у попадията. Попадията в началото отрече, а после каза: „Аз дадох парите на Анастаса от Плевен, шуря на даскал Пано.“ Отидохме в къщата на даскала. Анастас извади две торби ирмилици под едно дърво и две торби изпод стаята на даскала. Разпитахме го [Анастаса]. Той призна, че е постъпил в комитета и че тия пари е получил като дял. Обаче каза, че даскалът не знае нищо за парите и другата работа. Когато в къщата на тоя човек донасят пари, заравят ги в градината му, скриват ги под стаята му, възможно ли е той, даскалът, да не знае за това?

– Не може да бъде даскалът да не знае. А тоя даскал го доведоха синовете на Мръвков, членове на комитета!

– Даскалът идваше ли на вашите комитетски събрания?

– Идваше, но аз не присъствах. Те криеха от мен. А даже си спомням, че преди 15 дни, когато се събираха да уреждат тия парични въпроси, умря жена му. В продължение на 15 дни той изобщо не е идвал в училището. Мисля, че тоя човек влиза в комитета.

– Даскале, в Орхание бе убит дяконът. Знаеш ли кой го уби?

– Да, знам. Димитър го уби. Той дойде и разправи как го е убил. Дяконът се научил за комитетската работа и поради това, че можел да издаде на властта, той го убил.

– След като го убил, къде е забягнал през нощта от Орхание?

– Скрил се в една царевична нива. Там избягал. Дори, когато бягал към царевичната нива, паднал в една локва и там останал калпакът му.

– Знаел ли е за това някой от Орхание?

– Май че Васил е знаел.

– Димитър ли ти каза, че Васил знае?

– Не, не ми е казал. Така допускам по моему.

– Истинни ли са думите, които казахте, и които тук по-горе са записани? Имате ли и някои други сведения? Няма ли да ги кажете, за да принесете услуга на държавата?

– В услуга на държавата каквото знаех, казах го. Горезаписаните ми думи са истинни. Аз самичък ви издадох комитетската работа, за да си спечеля заслугата на доносчик. Възнаградете ме, това искам! Ето, аз издавам! [4]

– Знаеш ли да пишеш?

– Знам.

– Ела подпиши следствието си!

– Да го подпиша.

Подписал: даскал Иван

Разпит на даскал Пано Тончев, от Ловеч, извършен на 26 октомври 1872 [5]

– Как е името ти и името на баща ти? Откъде си?

– Името ми е Пано, а на баща ми – Тончо. От Ловеч съм.

– На колко си години? Какво е занятието ти?

– На 32 години съм. Преди три и половина месеци станах учител в Тетевен. Уча децата.

– Тая заран дойдохме във вашата къща. В градината, както и под стаята, намерихме близо 4000 гроша от парите на обраната хазна. Запитахме ви по тая работа. Казахте, че не знаете нищо за тях, и че ги бил заровил шуря ви Анастас. Може ли вие да не знаете за заровени във вашата къща пари?

– На моя шуря му е известно, че аз не приемам такива работи. Дори миналата година го съветвах за такова нещо. Казах му: „Тия работи, които ще правите, ги вършат пияници, невежи и луди хора. Не вършете подобни неща!“

– Значи той миналата година ти е казал какво ще прави, та ти, като си чул, си го посъветвал?

– Той говореше: „Да обичаме народа си, да го поучаваме да бъде единен, да бъде единодушен!“ Аз казах: „Откажете се от такива работи! Държавата ни даде екзархия, даде ни владици. Тя ни съветва да си отворим училища. Какво ни трябва още? Такова нещо не бива! Животът на българите тук е под закрилата на Османската държава. Ако не беше тя, ние щяхме да станем роби на Сърбия или на друга страна. Не е хубава работа!“

– Шуря ти Анастас какво мислеше, че трябва да се извърши? Народът като бъде единен, какво щеше да прави?

– Разбрах, че те искат да освободят народа от властта на османците и като си отидат турците, да образуват с общо съгласие една република. Посъветвах го, че това не може да стане.

– Какво знаеш по обира на хазната?

– Чух, че хазната е нападната, но не знам кой я нападна.

– Твоят шуря Анастас казва, че хазната била нападната по нареждане на Димитра и с одобрение на хаджи Станя и Петко Милев. А от изкараните наяве тая заран пари се разбира, че и шуря ви е бил с тях. Какво ще кажеш на това?

– По тая работа нищо не знам.

– Даскал Иван разправя, че и ти си посещавал комитетските събрания и си присъствал на тях. Той дори прави признания по въпроса за комитета.

– Аз дойдох тук, за да даскалувам в училището. Него, като го уволниха, щяха да го назначат в училището за малки деца. Заради това ми се разсърди и е озлобен срещу мен.

– Според неговите показания злоба не сме открили. Вие казвате, че като сте разбрали бунтарския характер в намеренията на вашия шуря Анастаса, че той желае да образува държава за българите, сте го посъветвали. И даскал Иван знае за целите на комитета и той дава верни показания. Вие недейте отрича!

– Не съм ходил на комитетско събрание. Даскал Иван лъже.

– Твоят шуря Анастас признава напълно всичко по комитетските събрания и по готвеното въстание. Какво ще кажеш ти на това?

– Не знам, господине.

– Ти казваш, че даскал Иван участвал в обира. Иван разправя, че е влизал в комитета, че е писал писмата, и той разкри намеренията на чорбаджиите. Той не отрича. Но той казва, че понеже твоето идване тук [в Тетевен] станало поради това, че даскал Иван не подхождал много за работите на комитетските хора, и понеже от друга страна си зет на Анастаса, основателя на комитета, ти си дошъл по желание на последния. Той дори твърди, че ти си постъпил в комитета!

– Аз не дойдох тук, за да образувам комитет. Жена ми беше болна, заради това дойдох. Комитетът не представлява нищо. Това са навярно 5–10 души. Попитайте и тях.

– Ти върви, поразмисли малко! Това не може да те освободи от отговорност. Знай и това, че парите бяха извадени от твоята къща и че Анастас е твой шуря!

– Нека поразмисля!

– Знаеш ли да пишеш?

– Знам. – Това, което каза, така ли е?

– Така е.

– Много добре! Ела подпиши тия си признания!

– Да подпиша.

Подписал: даскал Пано

Нов разпит на по-горе разследвания хаджи Станьо, 27 октомври 1872 [6]

– Хей, хаджи Станьо, ти казваш, че не познаваш Димитра, още ли не го познаваш? Съвсем ли не си го виждал? Тоя човек никога ли не ти е писал писма? Не си ли се срещал с него някъде?

– Никога не съм го виждал и не ми е познат човек. Никога не съм получил от него писмо.

– Миналата нощ ти изслуша в твое присъствие показанията на Петко Милев относно комитетския въпрос. Ние разпитахме секретаря на вашия комитет – даскал Ивана. Той изложи напълно цялата работа. Кажи и ти истината!

– Те бягат, от мен, крият се и такова нещо не ми казват.

– Комитетските книжа били предадени от даскал Ивана на Милка, хаджи Ивановата жена. Милка пък ги занесла в къщата на Мария, Пановата жена [7], и там ги заровила. Върху тях построили зид. Ние разпитахме самата Милка. Тя каза: „Книжата са у мен.“ Отидохме заедно и ги намерихме. Ето ги, те са тук пред теб, в една бакърена тенджера. Какво ще кажеш? Между тях има и документи на твое име. Няма друг изход, освен да казваш истината!

– Ако тая работа са извършили скришом от мен, аз няма какво да кажа. Ето тук седи Махмуд ага, попитайте го. Аз с никого не говоря.

– Не си ли ходил някога на събрание, и в стаите, дето се събираха?

– Понякога отивах в училището по народни работи. Случват се спорове между съпруги и съпрузи, по такава работа присъствам. Полагаме грижи и за ремонт на училището.

– Даскал Иван разправя, че чрез теб, Петко Милев и други твои другари е събирал пари, за да достави посредством Димитра оръжие, та да бъдат раздадени на комитетските хора новопроизведени в Прусия иглянки пушки, револвери и патрони. На два пъти са били изпращани пари. Ти какво ще кажеш на това?

– Ако те са събирали, аз не знам. Може и самият даскал Иван да е събирал, но аз не зная.

– Хаджи чорбаджи, даскал Иван разправя, че от Влашко и от Димитра постоянно са идвали писма, с които се искало пари, че ти си нареждал да се отговаря на писмата и че на самия него ти си давал заповед да пише отговори. Какво ще кажеш?

– И да са идвали писма от Влашко, на мен даскал Иван никога не ми е показвал. Какво вършат те, аз не знам.

– Даскал Иван, секретарят на вашия комитет разправя, че вие, т. е. ти, Петко Милев и другарите ви сте образували комитет за освобождаване от властта на Османската държава и за образуване отново на една държава с независимо управление. Това са били вашите цели. Какво ще кажеш?

– Това дори и на ум не ми е идвало. Променям вярата си, но такова нещо умът ми не побира.

– Снощи ти присъства и чу разпитите и показанията на Петко Милев и на Станя и Станча, синовете на твоя брат. А тая вечер слушаш изложението на даскал Ивана, доверения ваш комитетски секретар. Ние ли ги научихме [така да говорят], или те питаят някаква мъст към тебе, защо ще говорят така?

– Синовете на моя брат са озлобени към мен, не ме слушат. Дето и да се видим, те искат да ме изгорят. Очевидно и Петко Милев трябва да има някаква ненавист и иска да ме изгори. А даскал Иван сам си знае защо ме кладе на огъня.

– Какво означава това, че „даскал Иван сам си знае“, ние ли сме го научили?

– Защо да го учите вие? Вашата длъжност е да разследвате.

– Толкова хора ти казват в очите. Дори и главатарят на обирачите, Стоян, разправя: „Чорбаджиите Петко Милев и хаджи Станьо ни изпратиха да нападнем хазната. Те доведоха и Димитра.“ Всички поотделно разкриват комитетската работа. Толкова хора лъжат, та ти ли казваш истината?

– Моля да не ме наклаждат така на огъня. Сърцето ми е изгоряло, много моля! Моите врагове са много. Работя в интереса на държавата, противопоставих им се, затуй искат да ме изгорят.

– Хей, хаджи Станьо, толкова хора не могат да лъжат. И тях всички разпитвахме за това, за което и теб питаме, но ти отричаш. Моля, не протакай работата! Да не осъмнем и тая вечер!

– Много ви моля, смилете се! Да не ме изгорят!

– Хаджи Станьо, до вас са дошли две писма, с които се иска да изпратите пари. Димитър ги изпратил. На два пъти вие сте пращали пари. И трети път дошло писмо. Вие сте дали писмото на даскал Ивана да го прочете в училището, в заседателната стая. Иван го прочел. Той ти казал: „От оръжието, което ще пращат, няма до сега нищо на лице. Тия постоянно искат пари, дали няма да ни излъжат? Толкова пари се изпращат, а още нямаме никакъв резултат.“ И това ли е лъжа?

– От Ивана никога не съм чувал такова нещо.

– Тая нощ с божия милост и султанско благоволение, Димитър е заловен [8]. Утре ще пристигне. Ако и той каже в очите ти същото, какво ще отговориш?

– Пригответе въжето ми! Няма друго какво да кажа, господине.

– Хаджи чорбаджи, когато един ден сте седели с Петко Милев, дошъл даскал Иван. Ти си му казал: „Докато теб те нямаше, дойде Димитър. Той устрои една чета и отиде да нападне хазната. Ето, намерихме пари, и оръжията лесно ще се купят.“ И това ли е лъжа?

– От Петка не очаквах да стори това. Умът ми не побира. Чудно!

– Снощи и тая нощ, ти хаджи ага, отричаш. Да ти устроим очна ставка с даскал Ивана, а, какво ще речеш? Ще признаеш ли истината, ако Иван дойде и ти я каже в очите?

– Ако иска да ме изгори, нека каже!

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Турското наименование на Сопот е „Акче клиса“ (Бяла черква), както е дадено в турския текст.

2 За Георги Стефанов-Фердинанд, пратеник на Централния комитет, вж. Ив. Унджиев, „Васил Левски, стр. 574 сл.

3 Касае се за жената на поп даскал Лазар Кефалов.

4 Тодор Бръмбара съобщава имената на почти всички свои другари, участници в нападението, и дава на турските власти най-пълни сведения относно подготовката и извършването на обира на хазната, като пръв съобщил и името на Димитър Общи. С това той улеснява залавянето на Общи и разкриването на революционните комитети. Иван Фурнаджиев пък разкрива на Мазхар паша в най-големи подробности организацията и дейността на Тетевенския революционен комитет, като пръв дал сведения за ролята на Дякон Левски в организирането на комитетите и подготовката на въстание. С това той насочва съдебното дирене решително върху неговата политическа база, улеснява залавянето на Апостола и разгромяването на комитетите. И двамата правят това от страх и слабодушие. Чрез самопризнание и издаване те се надяват да облекчат собственото си положение.

5 За даскал Пано Кунчев (не „Тончев“!) Рогозаров вж. „Ловеч и Ловчанско“, кн. IV, стр. 220–221; Ив. Унджиев изказва съмнение за неговото участие в комитета (пос. съч., стр. 262).

6 Всъщност следващите разпити се извършват през нощта на 26 срещу 27 октомври (турците броят деня от вечерта).

7 Погрешно разчетено „Пановата жена“ вместо Янковата (или Пенковата) жена.

8 Тоя разпит на хаджи Станьо се извършва през нощта на 26 срещу 27 октомври, следователно Общи е заловен на 26 вечерта.

четвъртък, декември 27, 2018

Абхазия заплашва НАТО

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Два пъти през последната половин година генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг призова Русия да изведе войските си от окупираните региони на Грузия - Абхазия и "Южна Осетия", а също така да оттегли признанието за "независимост" на тези територии. Столтенберг заявява постоянно подкрепата на НАТО за суверенитета и териториалната цялост на Грузия.

Последното заявление на Столтенберг прозвуча на 4 декември след срещата с министъра на външните работи на Грузия Давид Залкалиани: "Русия трябва да прекрати признаването на независимостта на двата региона и да изведе своя военен контингент от тези региони на Грузия". Срещата се състоя след заседанието на министрите на външните работи на страните от НАТО, преди която генералният секретар на НАТО заяви, че "НАТО още един път ще заяви подкрепата си за суверенитета и териториалната цялост на Грузия", потвърждавайки своята политическа и практическа подкрепа.

Присъстващият на министерската среща държавен секретар на САЩ Майк Помпео също отбеляза в своето изказване: "...съюзниците на САЩ и НАТО изразяват пълната си подкрепа за суверенитета, териториалната цялост на Грузия и Украйна и желанието им да станат членки на НАТО. Ние ценим техния принос и сътрудничество и се радваме на прогреса, който са постигнали, за да удовлетворят стандартите и ценностите на НАТО". Обобщавайки резултатите от срещата, Йенс Столтенберг заяви, че НАТО и Грузия са се договорили "да работят по-нататък за подготовката на страната за влизане в Северноатлантическия алианс". Освен многобройните приветствия, прозвучали през последните години по адрес на Грузия, това се превърна в първото конкретно заявление, че подготовката за членство в алианса е започнала.

Освен определената подкрепа, от НАТО заявиха, че военните кораби на алианса ще проължат присъствието си в Черно море, което е подкрепа за Украйна и мярка за гарантиране на сигурността в целия черноморски регион. А три седмици преди срещата в Брюксел стана известно, че Грузия и САЩ са се договорили за изграждане в базата на летище "Вазиани", където до 2001 година се намираше руски контингент, на голям военен логистичен център на НАТО. След модернизирането на пистата там ще могат да се приземяват най-големите американски транспортни самолети. Бъдещото летище ще се превърне във важно свързващо звено за американската стратегия на Кавказ и в Близкия изток, гарантирайки сигурността на страните членки. Министърът на отбраната на Грузия Леван Изориа уточни, че бъдещото летище ще стане част от плана за създаване в база на летище "Вазиани" на съвместен център за отбранителна готовност на Грузия и НАТО.

Един ден след брюкселската среща на министрите в Сухуми започна истерия. "Министерството на вътрешните работи" на Абхазия излезе със заявление, в което "преценява, че изказванията на генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг са поредната провокация, създаваща допълнително напрежение в региона. Подобни заявления на високопоставени европейски чиновници са насочени към открита подкрепа на страната агресор, извършвала нееднократни актове на геноцид и въоръжена агресия по отношение на народите на Република Абхазия и на Република Южна Осетия".

Тъй като в Сухуми смятат Абхазия за "пълноценна държава", там решиха да размахат пръст на НАТО и да изкажат своето недоволство със следното уточнение: "Искаме също така да напомним, че признатите от Руската федерация независимост и суверенитет на Република Абхазия имат окончателен и необратим характер". Обикновено подобни неща пишат страните, които са признали окупираните територии, но в Сухуми решиха да не тревожат Кремъл. Последният абзац на заявлението е написан напълно в стила на пропагандната сталинистка политика за противопоставяне на Запада: "Министерството на външните работи на Република Абхазия призовава генералния секретар на НАТО и другите високопоставени чиновници да се въздържат за в бъдеще от подобни необмислени изявления, които не съответстват на геополитическите реалии".

Смешно е, разбира се, да се мисли, че НАТО ще се уплаши от страшното подвикване на Сухуми. Нещо повече, това става постоянно, особено през последните години на активно сътрудничество на Грузия с алианса. Понякога това изглежда много смешно, каквото например е заявлението на "Министерството на външните работи на Абхазия" след решението на Грузия и САЩ за строителството на ново летище: "От своя страна, Република Абхазия, продължавайки да развива своето военно-техническо сътрудничество с Руската федерация, е готова да предприеме адекватни мерки срещу авантюристичните действия на Тбилиси". Представяте ли си тези "адекватни мерки" от страна на окупираната територия, чиято армия е или хиляда и петстотин, или две хиляди войници и чието въоръжение се състои от четири въртолета и няколко учебни самолета Л-39 "Албатрос", произвеждани в Чехословакия през 70-те години на миналия век? Подобни заплахи прозвучаха и в заявлението на "Министерството на външните работи на Южна Осетия": "Южна Осетия си запазва правото да гарантира своята сигурност и да укрепва единното си с Руската федерация отбранително пространство".

Неадекватните заявления на Сухуми се дължат на традиционните отношения с Кремъл, при което, в положението си на дотирана от Русия страна, Абхазия смята своята "външна" политика за приоритет, а "министерството на външните работи" за пълноправно ведомство, което заплашва НАТО. Но в отношенията с Русия може да настъпи още един разкол, свързан с това, че най-сетне ще започне да действа програмата за мониторинг на стоките, минаващи през Абхазия. Преди влизането на Русия в Световната търговска организация Грузия, като единствена страна, която не беше съгласна с руското членство, предложи условието на двата транспортни коридора през Абхазия и "Южна Осетия" да се осъществява мониторингова система. Иначе казано - посредническата швейцарска компания SGS, избрана за осъществяване на мониторинга, трябва да отбелязва обема на стоките и направлението им през окупираните територии без тяхното съгласие и участие в администрирането и митническите процедури.

Това съглашение беше подписано на 9 ноември 2011 година, след което Русия стана член на Световната търговска организация, а Абхазия и „Южна Осетия“ се превърнаха де юре в територии, които не бяха питани за процедурата програмата От една страна, Русия призна тяхната независимост през 2008 година, от друга – след три години сключи договор, в който окупираните територии са признати за част от Грузия. В Абхазия не очакваха подобно предателство и през цялото това време обсъждаха положението, при което Кремъл не даде пукната пара за „независимите“. Осъществяването на договора се бавеше по разни причини, преди всичко свързани с вътрешната политика на Грузия: победилата през октомври 2012 година на парламентарните избори „Грузинска мечта“ беше заета с преследването на своите опоненти.

От своя страна Москва искаше повече, например да се прокара железопътна линия през Абхазия, необходима много на Армения. Но се спряха само на автомобилните съобщения, преди всичко защото единственият Военно-грузински път, съединяващ Армения и Русия, се покрива през зимата с дебел сняг и става опасен. Сега стоките ще се контролират от три митнически терминала в Грузия и от три в Русия. Този мониторингов проект не дава нищо на Грузия освен политически ефект. Кремъл продаде „независимостта“ на Абхазия и „Южна Осетия“ за транспортни коридори в помощ на своя партньор Армения.

Мониторинговият проект отразява същността на руската политика по отношение на сепаратистките територии: от една страна, Кремъл е доволен, че марионетните власти в Абхазия джавкат срещу Брюксел, а от друга – предава своите довереници. Сепаратистите ще преживеят транспортните коридори, но НАТО се оказва реална заплаха за „независимостта“ им, настанявайки се все по-близо и по-близо до тях. Допреди няколко месеца в Москва, Сухуми и Цхинвали бяха убедени, че НАТО няма да приеме в редиците си страна, от чиято територия сепаратистите са откъснали 20% с подкрепата на руската армия. Но позицията на НАТО се оказа принципна и Йенс Столтенберг не веднъж вече заяви, че временно окупираните територии не са проблем за членството на Грузия в алианса, а всичко останало е въпрос на близко бъдеще. Сега НАТО напомня настойчиво на Москва, че е настъпил вече моментът да оттегли признаването на „независимостта“ и да изведе своите окупационни войски.

сряда, декември 26, 2018

Фандорн и Фандорин

АВТОР: БОЛИС АКУНИН (ГРИГОРИЙ ЧХАРТИШВИЛИ)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Когато пишеш роман или повест, най-трудно е да дадеш правилното име на всеки герой. По-скоро - да отгатнеш как наистина се казва. Защото ако не го повикаш със съответното име, няма да се обади, няма да заговори. Вместо жив човек ще имаш книжен фантом, който замразява всичко, до което се докосне.

Тук няма никакви правила. Нужни са търпение и слух. Ходиш, мърмориш под нос различни имена, записваш, след това зачеркваш. Ако ти провърви - изведнъж ще чуеш сребърен звън. Да! Обади се! И нататък всичко е лесно, само успявай да записваш.

Това не винаги се получава. Моите книги, уви, са пълни с призраци, които само изпълняват някаква сюжетна функция, а за мене така и не оживяха. Слух и търпение не ми достигнаха.

Понякога - не толкова рядко - получавам със задна дата потвърждение, че името на героя е било правилно намерено. Защото то се появява по някакъв начин в реалния живот.

Ето най-скорошния пример, за да се разбере, как става това.

Вчера ми писа на лични една читателка, която живее в провинциално японско градче. Попита ме: не е ли това прототипът на вашия герой (Ераст ФАНДОРИН - бел. П. Н.)? И ми изпрати линк.

На снимката - паметник на холандски инженер, който работил в Япония през 70-те години на 19 век. В Нидерландия този човек е отдавна забравен, а в Япония го помнят. Японците му направили надгробен паметник и го поддържат със свои средства на амстердамското гробище. Защото при тях има 恩, благодарствен дълг. По време на войната, когато ксенофобските власти искали да претопят паметника за военни нужди, местните жители го закопали и го скрили. След това го върнали на мястото му.

А ви разказвам всичко това, защото холандецът се казвал Корнелиус ван Дорн (на японски фамилията му се чете "ФАНДОРН"). Никога преди не бях чувал за него.


вторник, декември 25, 2018

Инцидент при пътуване с автобус – какви са правата ми?

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Натали Жекова - студентка по право в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“.

Обичам да пътувам и прецених, че топлият пролетен уикенд е добра възможност да си направя кратка екскурзия. Реших да пътувам с автобус, все пак дестинацията е до 250 км разстояние в рамките на ЕС. Не рядко се случват инциденти по време на път, затова е важно да знам правата си.

Кой носи отговорност в случай на инцидент при пътуване с автобус?

Инцидентът е непредвидимо събитие, което се случва вследствие на някаква външна сила или човешко действие, и застрашава живота и здравето на хората или тяхното имущество. Автобусният превозвач трябва да предлага безопасни услуги. Затова той отговаря за всяко увреждане – телесно или психическо, което претърпя в следствие на злополука по време на моето пътуване. Това важи, ако претърпя увреждане, докато съм в автобуса, ако се качвам или слизам от него или ако е предизвикано, докато се товарят или разтоварват багажите от него.

Превозвачът носи отговорност също и ако багажът ми бъде повреден.

Какви са правата ми при инцидент по време на пътуване?

В момента, в който предам багажа си на превозвача, той започва да носи отговорност за него. Ако багажът ми бъде повреден или липсва, имам право на обезщетение в размер до 1000 лв.

Ако използвам инвалидна количка или друго помощно средство за придвижване, и то бъде загубено или повредено, мога да бъда обезщетен от превозвача или управителя на автогарата. Обезщетението е равно на стойността на замяната или ремонта на помощното средство, което използвам.

Ако по време на пътуването си претърпя телесно увреждане, имам право на обезщетение, а ако настъпи смърт, това право преминава върху моите наследници. Превозвачът трябва да има задължителна застраховка “Злополука”. Тя се сключва срещу рискове за здравето и живота на пътниците.

За да получа обезщетението, предоставям на застрахователя следните документи:

  1. писмено искане;
  2. билет, карта или друг документ в оригинал, който доказва, че съм пътувал;
  3. акт за злополука, съставен от превозвача;
  4. болнични листове;
  5. други документи, които поиска от мен застрахователят (напр. писмени обяснения).

Ако съм претърпял физическо увреждане, получавам лично обезщетението. В случай на смърт, обезщетение получават моите наследници. Те трябва да представят същите документи, но придружени с акт за смърт.

Как мога да защитя правата си?

На първо място, бих могъл да подам жалба до превозвача. Това мога да направя в 3-месечен срок от превоза, т.е. пътуването. До 1 месец трябва да получа отговор от превозвача дали жалбата ми е основателна, все още се разглежда или е отхвърлена. Окончателен отговор по жалбата мога да очаквам в срок до 3 месеца от момента, в който съм я подал.

Друга възможност да защитя правата си е да подам жалба до Комисията за защита на потребителите в писмена форма или по електронен път. Внимание! Ако подам анонимна жалба, тя няма да бъде разгледана. Ако не е нужно извършването на проверка, мога да получа отговор на жалбата си в 14-дневен срок, а в останалите случаи ще ми отговорят в едномесечен срок. Взетото решение по моята жалба трябва да ми бъде съобщено в 7-дневен срок.

Разбира се, винаги мога да предявя иск пред съд в срок 1 година от увреждането или нарушаването на правата ми.

понеделник, декември 24, 2018

Моноклонални антитела и ментемицини

Не може да има съвременна медицина там, където няма съвременна икономика

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

На ежегодната си пресконференция Владимир Путин заяви, че руските лекарства „не са по-лоши от вносните“. Когато чуеш подобно нещо, ти се иска да попиташ: а вие в Кремъл с какво се лекувате? Нима с руски?

Ще кажем направо: през 60-те години в совок (жаргонно пренебрежително название на Съветския съюз - бел. П. Н.) имаше не лоша за онова време медицина.

Но днес, след 60 години, Русия и развитият свят се намират на различни планети.

Причината за това е много проста. Съвременната медицина е бизнес. Огромна фабрика, която произвежда здраве за много пари. Ако медицината е държавна, а пациентът няма пари, няма и бизнес. От разработката до аптеката едно лекарство струва средно 1 милиард долара. Затова 95% от новите лекарства са американски.

Аз, разбира се, не съм лекар. Но нека не бъда голословна.

През август тази година „Science“ съобщи, че учени са използвали за първи път в Далас технологията CRISPR/CAS9, иначе казано - технологията gene editing, редактиране на гена, за лекуване на мускулна дистрофия тип Дюшен при кучета. Това е една от най-разпространените генетични дистрофии, която се среща и у хората. Тя поразява едно момче от 5 хиляди. Мускулите постепенно отслабват и на 13-15 години сърцето на момчето, което се намира в инвалидна количка, престава да бие. Или то не може да диша.

През същия август две американски компании едновременно използваха CRISPR за лечение на болестта на кръвта бета таласемия. Механизмът е същият. Вземат от болния кръв, редактират неизправния ген, както коректорът редактира печатна грешка в текста, и генът започва да изработва хемоглобин. И инжектират кръвта обратно. Препаратът е във фазата на клиничните проучвания, при това върху живи пациенти.

Една от най-перспективните технологии е използването на CRISPR за лекуване на рак на белите дробове - един от най-страшните видове рак. Клиничните проучвания започнаха през 2016 г. От човека, заболял от рак, се вземат клетки, редактират се, за де се изтрие експресирания ген RD1, и се връщат обратно. Интересното е, че с по-голямата част от проучванията са заети китайски учени.

Изследвания в областта на технологията CRISPR/CAS9 се правят във връзка с рака, сърповидната анемия, хемофилията, сърдечните заболявания, болестта на Хънтингтън и така нататък.

За да стане ясно: CRISPR започва да се разработва като технология през 1913-1914 година. Дженифър Дудна, 54-годишна американка от UC Berkeley, и Фенг Жанг от Broad Institute получиха през 2015 година награда за нея като медицинско постижение на годината.

Докато ние си играехме на Донбас и набивахме в главите на хората скрепи (политически жаргон: ценности, които уж свързват руснаците по света в едно цяло - бел. П. Н.), в САЩ, като гъби след дъжд, се плодяха нови медицински компании, които се занимават с CRISPR - Millipore Sigma, ToolGen, Caribou Biosciences, ERS Genomics и прочее. Интересно би било да попитаме президента Путин кои руски компании се занимават с CRISPR? Кой у нас не е по-зле от Dow Agrosciences? Къде е нашият CRISPR Therapeutic? Къде са нашите Дженифър Дудна и Фенг Жанг?

Ако не смятаме университетите, практически всичките компании, които се занимават с CRISPR, са нови. Това са бъдещите медицински Amazon и Google. Кой преди двадесет години беше чувал за PayPal? Кой преди десет години беше чувал за Airnbnb? А днес купуваме по интернет самолетни билети, плащаме хотели, пазаруваме.

Същото ще бъде и с CRISPR. Защото нещата не опират само до страшните болести като рака или сърповидната анемия. Нещата опират до това, че с помощта на технологията, изнамерена от Дженифър Дудна и Фенг Жант, може да се редактира генома така, че никога да не заболеете от СПИН. Което направи съвсем наскоро китайският учен Хе Цзянкуй.

Може да се увеличи ефективността на антибиотиците. Генът може да се редактира така, че никога да нямаме херпес, а с херпес са 95% от населението. Херпесът е нищо работа, дреболия на пръв поглед, но бедата е в това, че вирусът на херпеса има навика да прескача в ДНК веригата от едно място на друго. И там, където разкъса веригата, има голяма вероятност за увреждане и рак.

След десет години някои от тези новосъздадени CRISPR компании ще заемат първите места по капитализация, измествайки Amazon. Нима в Кремъл наистина вярват, че сред тях ще има поне една руска компания?

Ако на някой руски медик му хрумне безумната мисъл да се занимава с тези технологии в Москва - откъде ще намери оборудване? Колеги? Инвестиции? И колко ли бързо ще го арестуват тайните служби за това, че е написал писмо до Харвард?

Казвам ви - това е друга планета.

А не е само CRISPR. Още една нова технология, която продължава своето триумфалното шествие, е технологията на моноклоналните антитела.

Това, общо казано, е протеинов комплекс, който се свързва само с друг конкретен протеинов комплекс. Представете си клетката като врата, която е заключена с катинар. И моноклоналното антитяло е ключът, който може да се завърти в дупката на катинара и да предизвика, например, апоптоза - програмирана природна смърт именно на тази клетка, именно с такъв протеин. А сега си представете, че тази клетка е ракова.

Много ли са в Русия лекарствата, основани на моноклоналните антитела?

Третата значителна технология, която също се развива стремително, най-голямото постижение в лечението на рака след изнамирането на химиотерапията, е genomic profiling. Когато не просто ви лекуват от рак, а ви гледат отначало ДНК профила. И ви дават лекарство, когато видят специфичните биомаркери. Разликата е пак като да строшиш вратата или да намериш ключа за ключалката. Ако някога гледаха кой орган е поразен, сега гледат кой увреден ген отговаря за болестта. И, разбира се, лекарствата, създадени за genomic profiling, са много скъпи. Защото действат на около 4% от болните. Но затова пък ефективността им е 95%. А на останалите лекарствата изобщо не действат - друг е генетичният профил.

Можем ли да попитаме кои руски компании произвеждат подобни лекарства?

Болестта на Алцхаймер е днес една от най-страшните болести. Тя струва на американците 259 милиарда долара годишно, а към 2050 година ще струва един трилион. През юни тази година Biogen обяви, че има лекарство, което забавя развитието на болестта. BAN2401. Акциите на Biogen скочиха. Въпрос: как е у нас в Русия с лекарствата срещу Алцхаймер? Има ли родни аналози? И какви именно - малинов чай ли? Или скрепи на хапчета?

Spark Therapeutics, Phfizer, Biomarin Pharmaceuticals и UniQure стартират генетична терапия за хемофилия - А и Б. Може ли да разберем кои руски компания работят по този въпрос?

Хепатит С. 150 милиона заразени по света. До неотдавна това беше смъртоносна болест. Сега е лечима напълно в 99% от случаите. Причина: все същите моноклонални антитела, препаратите Sofosbuvir и Velpatasvir. Въпросът не стои на дневен ред. Цена на лечението - 80 хиляди долара. Нормална за пазарната медицина, недостижима за Русия.

Подаграта е болест, при която пациентът страда от чудовищни болки, предизвикани от излишна пикоча киселина и отлагането ѝ в ставите. Препаратът Uloric, който се появи на пазара през 2008 година, приключи въпроса с подаграта. Uloric просто блокира свръхпроизводството на пикочна киселина. А което се е отложило, го отмива. Можем ли да разберем къде е руският аналог на Uloric? В Русия, между другото, една опаковка струва 300 долара.

Още едно революционно лекарство през тази година: Aimovig и Ajovy за лекуване на мигрена. Разбира се, на основата на моноклоналните антитела. Антителата спират CGRP (calcitonin gene-related peptide), който отключва мигрената.

И също на основата на моноклоналните антитела - Praluen и Repatha. Учените прегледали няколко хиляди души с различно съдържание на холестерин в кръвта. Избрали тези, чийто холестерин бил крайно нисък. Сканирали ДНК-то им. Определили какви мутации понижават равнището на холестерина. Прегледали кой ензим се блокира от тези мутации. Оказало се, че е ензимът PCSK9. Блокирали го с помощта на моноклонални антитела. Засега FDA е одобрила лекарствата само за болни от хиперхолестеролемия. Но по принцип те са наследници на статините. И решават въпроса с холестерина един път завинаги. Трябва ли да обясняваме колко е свързан холестеринът с инфаркта и инсулта?

А какво имаме в Русия на този фон?

Единственото, в което преуспяваме, е производството на многобройни ментемицини като арбидол и кагоцел, чиято клинична ефективност, меко казано, не е доказана, което не пречи да бъдат записани в списъка на жизнено важните препарати. Така че те имат многоклонални антитела, а ние - ментемицини.

На какво се основават всичките CRISPR технологии? На какво се основават всичките тези нови компании - Caribou Biosciences, ERS Genomics, Editas Medicine, Intellia Therapeutics и прочее?

На огромен научен багаж и научна култура.

и на това, че предлагат новата технология на пациентите и печелят от нея много пари.

А на какво се основават нашите ментемицини? На това, че лекарството, което още не е преминало през двойна сляпа рандомизирана проверка, се включва в жизнено важен списък и се купува с бюджетни средства.

В единия случай краен купувач е болният. В другия - държавата.

Освен това, руските болни не разполагат с толкова пари: лечението с Aimovig, например, струва около 120 хиляди долара годишно, при положение че традиционните статини струват 250 долара. Не може да има съвременна медицина там, където няма съвременна икономика.