АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ
ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА
№ 8
Евангелските събития никога нямаше да бъдат забелязани, ако не беше свръхестествената им съставка, тоест: възкресението, както на самото божество, така и на други мъртъвци, чудесните изцеления с намацване на слюнка, зомби шествието по Ерусалим, непорочното зачатие, ходенето по водата и прочее.
Сами по себе си „приключенията на равина през епохата на втория храм“, били те и крайно драматични, щяха да останат на никого неизвестен и неинтересен епизод.
Да си спомним, че юдейската история „по времето на Исус“ се отличава с крайна екзалтираност, висок градус на религиозния фанатизъм, постоянни въстания, екзекуции, щурмове и разпятия.
Много малък отрязък от времето вмества в себе си такова количество лица, трагедии, събития, страсти и кончини, че на друга държава за това биха ѝ трябвали няколко хиляди години.
Разпалващите народа религиозно-национални лидери са десетки; до ден днешен не е ясно как такова количество персонажи, съчетаващи в себе си ораторски таланти с дива воинска храброст и невероятно свободолюбие, са могли да се вместят в тясното пространство от 50-70 години.
Защото Юдея през I век е „нажежена“ квазирелигиозна субстанция, способна да разтвори в себе си без следа всяка съдба, всяка локална драма.
Убиването с камъни, удушаването, удавянето, политическите обръщения на проповедниците, разпъването на фанатиците и размирниците били ежедневна реалност, смисълът и съдържанието на обществените процеси.
За всеки случай ще припомним.
I век от нашата ера е:
- Време на завземането и обсадата на крепостта Масада, където (около) хиляда древни евреи, вдъхновени от вярата и омразата извършили доброволно самоубийство в името на „бога, Израил и свободата“.
За месии там смятали себе си даже петгодишните деца, които загинали заедно с бащите си. Тази история е по-мащабна и по-трагична от „евангелската“, но не завоювала света и извън радикално-националистическите групи в Израил останала практически неизвестна.
- Време на кървавите войни на фарисеите и садукеите, въвлекли в себе си цялото възрастно население и създали десетки мъченици заради точното тълкуване на „Закона на Авраам, Исаак и Яков“.
- Време на професионални месии, „пророци-вождове“: Елеазар бен Яир и Елеазар бен Шимон, Менахем, Шимон бар Гиор, Йонатан от Гуш Кала, Юда Галилееца, Баар Кохба, Йоан от Гискала, Анна и Исус Ерусалимски, Симон Ариски et cetera.
- Време на тайната бойна секта на сикариите, колещи всеки, който не показва омраза към Рим, и за това разпъвани от легионерите на Гесий Флор край всички пътища.
- Време на ежедневни, във всеки град, във всяко градче, във всяко село, край всяка синагога, стогласни диспути на зелотите и садукеите, преминаващи в кървави сбивания.
- Време на окървавения бронз на римските легиони, громящи ту Йотапата, ту Гамла, ту Ерусалимския храм.
- Време на сектата на есеите, основали цели градове от отшелници, където изнамирали хиляди начини „да умъртвяват плътта си“.
- Време, най-сетне, когато при щурма на Ерусалим от Тит били разпънати на кръст за „забава и сплашване“ хиляди, а ерусалимските стени били съборени.
На този, доста живописен фон, включително и „сред огромна армия мъченици, представящи се за богове“ (Фрейзър) да изпъкнеш и да бъдеш запомнен било извънредно трудно.
Всички реплики, репризи и монолози на Исус, всичките негови „заповеди и проповеди“ вероятно не биха впечатлили дори най-близките му роднини, да не говорим за потомците.
Цена и смисъл на всичките думи на поредния машиах придали единствено паранормалните явления, които ги съпровождали.
Не случайно авторите на евангелията поставят толкова решителен акцент именно върху свръхестествената съставка в приключенията на равина Исус.
Не случайно „възкресението“, тоест резкият паранормален факт на възстановяването на физиологичните функции на погребания покойник, е поставено в основата на християнското вярване и се култивира грижливо от църквата.
Тя настоява за безусловната, за абсолютната автентичност и на всичките останали 38 чудеса, описани в евангелието.
Ние няма да анализираме евангелската история – тя няма никакво отношение към темата на това изследване.
Ние говорим само за пропорциите на паранормалното и нормалното в този сюжет, който е превъзходен концентрат на магизма.
Както знаем, той започва с това, че много свирепото божество на древните евреи (Йехова), известно с унищожаването на цели градове, с насилствени епидемии, болести, катаклизми, а също така с удавянето на практически цялото население на земята чрез организиран „потоп“, по някакъв необясним начин (вероятно заобикаляйки влагалището, фалопиевите тръби и фуниевидното разширение) се вселило в матката на една еврейска девица и по неизвестна причина прекарало там нормативните девет месеца предродов период.
По всяка вероятност (макар че за това няма никакви указания в евангелията) Йехова е бил принуден да премине всичките полагащи се стадии на ембриогенезата, защото иначе не би могъл да се помести в матката, без да увреди сериозно репродуктивната система на девойката, а най-вече, не би могъл след изтичането на утробния срок да излезе през нейните родилни пътища, без да ги разруши.
Като се родило по обичайния начин, божеството получило ново „земно“ име – Исус, а след известно време станало по професия равин, тоест учител и наставник, който има правото да проповядва в синагогите (примери - евангелието).
По всичко изглежда, че като се отчаяло да превъзпита древните евреи с помощта на потопи, огнени дъждове и масови убийства, то решило да ги вразуми с лично изпълнение на наставленията за любов към ближния (като много предвидливо не конкретизира кой е „ближен“ и кой не е).
По-нататък се разиграва драма, типична за онова екзалтирано време: пирове, предателства, проповеди, блудници, легионери и няколко хаотични маршировки от едно древноеврейско село до друго.
В резултат от това всесилното и по дефиниция безсмъртно божество разиграло пред своите врагове и поклонници спектакъла на смъртта си, макар че не можело изобщо и при никакви условия да умре, защото е всемогъщ и безсмъртен бог, създател и повелител на целия свят.
Като минало не много време, вече погребаното божество, разбира се, оживяло и пращящо от здраве се представило на публиката, след което, смятайки своята мисия за изпълнена, „се възнесло“.
За възнесението, тоест (по всяка вероятност) за вертикалното излитане нямаме изобщо никакви данни.
Евангелията констатират пестеливо факта на „излитането“, като не конкретизират с нито една дума скоростта на божеството, неговата траектория, неговата посока и другите параметри на полета.
Без да преценяваме изобщо тази объркана митологема, без да търсим в нея смисъл или логика, ще отбележим отново, че принципно там доминира именно паранормалната съставка.
Основа на евангелския сюжет е възхитителната лекота, с която главният герой нарушава законите на физиката, химията и физиологията.
Това е до най-висока степен традиционна схема, която християнството е наследило от култовете, които са оформили неговата конструкция.
„Изтеклият срок на годност“ на боговете, послужили като комплект детайли за новата религия, не играе никаква роля, защото умират само техните имена, а магическата компонента преминава от култ в култ относително цяла.
Всичко, което е казало божеството, и всичко, което култът говори от негово име, винаги има особена ценност точно защото се съпровожда от свръхестествени събития и явления.
Именно това и нищо друго придава на репликите на Исус (както и на всеки друг бог) тежест и значимост.
Тук отново виждаме, че всичките съждения на религията за мисленето и съзнанието (както и за каквото и да е друго) придобиват своята значимост само в комплект с определени паранормални явления. Предстои ни да разберем: има ли поне някакви основания да говорим, че подобни явления са се случвали наистина?
И тук възниква един съществен проблем.
На пръв поглед сме лишени от възможността да проверим природата на тези чудеса и факта, че са съществували.
Всичките участници в евангелските събития, както и героите от Бхагавадгита или от митовете за Гилгамеш или Адонис, са отдавна покойници и не са оставили никакви тела за изследване или достоверни материални свидетелства за своите извънредни възможности.
Ще ни бъде трудно да подложим на експериментална проверка възкресенията на Исус или Дионис, непорочното зачеване на Аменофис, Гор или Митра.
Положението изглежда безизходно, но съвсем не е така.
Ще си позволим една малка апроксимация, тоест ще обясним сложното с помощта на простото.
Да предположим, че трябва да изследваме половата система на трилобитите – отдавна изчезнали морски членестоноги от палеозоя.
Но!
Всичките образци на тези създания са се запазили само като фосили, тоест - вкаменелости.
Процесът на фосилизация (вкаменяване) се състои в това, че постепенно всичките молекули на екзо или ендоскелета на мъртвия организъм се заменят с молекули на минерала, който доминира в околната среда.
Настъпва прекристализация, която променя завинаги структурата на трилобитната броня (екзоскелета), но при това всичките най-дребни подробности на нейния релеф се запазват.
Фактически фосилът на трилобита е минерална реконструкция на неговата броня.
А всичко останало – нерви, хриле, чревна система, семенници, яйчници, мускули, тоест всичките меки по структура органи, се превръща в еднородна калцитна, шистова или гнайсова маса.
Най-често това, което се намира вътре в трилобита, не претендира изобщо, че е „фосил“ на вътрешните органи, то е просто част от породата, която с времето обвива вкаменилата се броня.
Защо става така?
Работата е в това, че меките тъкани изгниват и се отмиват по-бързо от протичането на фосилизационния процес. Минералните молекули не успяват „да се натрупат“ (например) върху доста ефимерните семенници или яйчници, да се свържат помежду си и до повторят техните извивки.
Фосилизацията е дълъг процес, а гниенето – бърз.
Макар да не е за изключване, че в един от милиард случаи по нищожните промени на оттенъците на каменната маса, намираща се вътре в бронята, и по различната ѝ плътност може да се предположи част от вътрешната структура на членестоногото, чиито нюанси са повторили молекулите на заместващия минерал. Но подобно изследване е винаги на границата на самозаблудата или даже отвъд нея.
Накратко казано, да се установи половата система на трилобитите по техните фосили е практически невъзможно.
Толкова невъзможно, колкото и да се определи реалността на евангелските чудеса по това, което разказват за тях фанатиците от християнския култ.
И в двата случая достоверността ще бъде почти същата.
Но!
В случая с трилобитите имаме на наше разположение техните потомци – Xiphosura, тоест съществуващите днес мечоопашати крабове, морски членестоноги.
Да вземем едно подобно, допреди пет минути живо същество и да го подложим на внимателна дисекция.
В резултат от това ще получим пълна представа за неговата полова система и приблизителна, но доста вероятна, за това как е изглеждала тя при неговите камбрийски и ордовикски предци.
Твърде възможно е триста милиона години да са внесли някакви корективи в дължината на яйцепроводите или в гъстотата на мрежата от семенници, но организационният принцип на половата система несъмнено се е запазил.
Като имаме предвид дисекцията на мечоопашатия краб, ние можем да кажем следното: трилобитите са били по-скоро разделнополови, имали са по-къси от повечето членестоноги яйцепроводи, а „женските им отверстия“ са се намирали встрани от средната коремна линия и са се прикривали с оперкулна пластинка.
Ние имаме всички основания да отидем и по-нататък в своите изводи и с определена доза сигурност да твърдим, че трилобитите са нямали специални копулативни органи, а оплождането е ставало извън тялото на женския индивид, както виждаме това днес при мечоопашатите крабове.
Като си помислим, ще стигнем до извода, че именно такова устройство на репродуктивната система е най-доброто за същества с подобна структура и конструкция на екзоскелета. (Това ще ни го подскаже анатомичното своеобразие, което и след стотици милиони години продължава да свързва Paradoxides с неговия потомък, нашия съвременен Xipsosura.)
Тоест, като изследваме потомъка, с когото трилобитът има голям брой общи морфологически свойства, ние почти ще разгадаем прародителя.
Приблизително същата схема е напълно логично да приложим и по отношение на евангелските или на други религиозни „чудеса“.
Трябва само да намерим живеещи днес „потомци“.
Нека се огледаме наоколо.
Светът, включително и съвременният, е препълнен с различна мистика, вяра, обреди, „тайнства“ и прочее.
Образци могат да се намерят във всяка църква, синагога, джамия.
Но агрегатното състояние на църковната или синагогалната мистика не е подходящо за нас. Църковните чудеса отдавна са се фосилизирали и са неподвластни на киселините и ланцета.
При „големите култове“ те съществуват само във вид на символи – спомени за събития с хилядолетна давност. Те са нещо като трилобитите, в които е безсмислено да се ровим.
Формално, разбира се, „чудеса“ присъстват и в съвременната църква.
По-специално, такова чудо е евхаристията. Според догмата на християнската църква „за преосъществяването“ под въздействието на магическата пластика и пеенето на жреците в определен момент настъпва превръщане на хляба и виното в плът и кръв на бога.
Съгласете се, че е трудно да си представим възможността за подробен химичен, биологичен и молекулярен анализ на съдържанието на евхаристичната чаша или за детайлно регистриране на извършващите се в нея биохимични метаморфози.
Дори поставянето на обикновен термометър в чашата или в служителя (тогава, когато извършва тайнството) ни изглежда засега съвсем нереално. Последният известен експеримент в тази област е била милата хулиганска постъпка на Г. Гамов, който като момче отнася от църквата в устата си причастния субстрат и го изследва вкъщи с микроскопа.
Но евхаристията е доста скучно „чудо“.
Неговото чудотворство остава невидимо, неосезаемо и няма никакви реални прояви и последици.
Строго погледнато, то се извършва само на декларативно равнище и се отнася към „чудесата“, чиято единствена основа са думите, които ни казват служителите на дадения култ.
На нас ни трябва нещо по-свежо и по-беззащитно, защото „трилобитите“ на църковните чудеса, освен че са се вкаменили, се охраняват още и от законите, традициите и фанатизма.
За щастие имаме под ръка великолепни образци на беззащитна магия.
Това са спиритизмът, спиритуализмът, ясновидството, телепортацията, така на речения „нетелесен опит“, различните окултни експерименти с душата, екстрасенсориката, чудодейните изцеления и прочее „прояви на духа“, които „големите култове“ съвсем неблагоразумно са оставили да бъдат разкъсани от науката.
Никакви в основата си принципни разлики между окултно-спиритичните практики и традиционните религиозни култове не съществуват.
И едните, и другите са изградени върху паранормални явления, върху увереността, че има някакъв върховен свръхестествен фактор (бог), а също така, че душите и чудесата са реален факт.
Разликата е само в статута.
Разбира се, след хиляди години „големите култове“ са се утвърдили върху пиедесталите на традициите, придобивайки значителна социално-културна тежест, но по мистичната си „тежест“ те са идентични с който и да е окултизъм.
Ортодоксите се дистанцират гнусливо по принцип от окултните и спиритичните практики, но в тази гнусливост няма никаква логика, защото съдържателната част както на „големите култове“, така и на спиритичните сеанси се свежда до приблизително един и същ комплект от паранормални явления и до умението да бъдат експлоатирани.
И спиритистите, и теософите, и традиционните християни декларират своите цели и идеали практически идентично, като само леко варират във фразеологията.
Ще цитираме официалната формула за същността на спиритичното движение. „Спиритизмът е всеобщ учител, велик изкупител, освободител на човешките души от рамките на суеверието и невежеството, разпръскващ облаците на заблудите, толкова дълго обвиващи света, и осветяващ тъмнината на материалния свят“. (Същността и делата на спиритизма, 1940 г.)
Както виждаме, разликата от директивите на ортодоксите е незначителна, каквото и да казват по този повод християните.
Теоретически разликата между чудесата на „големите култове“ и на спиритизма и ясновидството не би трябвало да бъде по-голяма от разликата между древния трилобит и съвременния мечоопашат краб.
Ясно е, че не става въпрос за пълна идентичност, има външни разлики, но по основните им параметри тяхното сходство е несъмнено.
Ако съдим по всички негови признаци, окултизмът от XIX, XX от XXI век е пряк потомък на древните вярвания. Но още не се е вкаменил и благодарение на това не е загубил ценното за нас свойство да бъде изследван.
На пръв поглед „огъването на лъжица със силата на мисълта“ и възкресението на Христос изглеждат несъпоставими събития, но по същество са явления от един и същи вид.
И при едното, и при другото са нарушени грубо законите на физиката, разкъсана е зависимостта на организмите, предметите и събитията от глобалните правила, ръководещи съществуването на света.
Магията и религията са разделени не от принципни различия, а от изключителната агресивност на ортодоксалното духовенство, нетърпимо към успешната конкуренция.
Тази нетърпимост е (отчасти) оправдана.
Наистина, основната и единствената разлика между така наречените деструктивни култове и традиционните „вери“ се състои в това, че „деструктивите“ осигуряват на своите последователи по-силни усещания от ортодоксите.
Вярващата публика прилича неизменно на млада глупачка, която търси по-силни впечатления. А реакцията на „големите“ религии към окултизма или сектанството наподобява обикновеното грухтене на стар импотент, възмутен от темперамента на любовника, който си е хванала вечно младата му жена.
Във всеки случай нас ни вълнуват малко взаимоотношенията на вярванията, религиите, култовете и магическите практики. Наистина, техните караници са забавни. Всяка от тях претендира, че притежава еднолично така наречената „истина“, и се стреми да очерни своите конкуренти.
Но на какво основание заявленията на една религиозна групировка би трябвало да имат по-голяма тежест от заявленията на друга?
Единствен довод за „истинността“ на заявленията, които правят ортодоксите, може да бъде само по-ефектният фасон на богослужебните им шапки.
Боя се, че на нас това не ни е достатъчно.
(Следва)
**********
Ако Ви е харесала публикацията, цъкнете върху това малко бутонче:
ДО ТУК:
1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"
2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК
4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I
5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II
6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III
7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ
8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ
9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС
10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?
13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ
14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ
17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ
18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1
19. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2
21. ВЯРА С ФЛОМАСТЕР
28. ЛЪЖАТА КАТО ЖАНР
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.