АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ
ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА
№ 7
В историята има много фигури, блеснали с демонстрирането на своите паранормални способности, но за най-добър пример може да ни послужи личността на основателя на християнския култ.
Защо?
Работата е в това, че от използването на тази търговска марка са били натрупани най-значителни състояния и е била създадена най-мащабната тоталитарна идеология, накарала милиони homo в продължение на двадесет века „да заспиват и да се събуждат с името на Исус Христос“.
За избора на това име има повече от сериозна причина.
А именно – удобството.
В цялата фиксирана история не може да се намери образ, който да е толкова вторичен и събирателен.
Става въпрос за това, че евангелският мит е сплетен изцяло от черти, свойства, събития, трагедии и парчета от „биографиите“ на множество богове от античния свят (най-плодовит по отношение на богопроизводството).
Изключителната ценност на Евангелията е в тяхната абсолютна компилация.
В съдбата на Исус (като в матрьошка) са затворени драмите и съдбите на Озирис, Тамуз, Дионис, Адонис, Мардук, Атис, Кришна, Митра и множество други божества и духове.
Безсрамието, с което „биографията“ на християнския бог се шиела от парчета полузадушени магии и мъртви култове, може да бъде извинено както от прибързаността, с която се създавало новото вярване, така и с необходимостта да се съберат поне някакви биографични факти за новото божество.
Да се вгледаме.
От асировавилонския Мардук евангелският Исус е получил шутовската коронация, багреницата, бичуването, трънения венец, екзекуцията, спасението на своя народ от гнева на злите духове с цената на собствения живот, стражите при гробницата, разбягването в ужас при вида на възкръсналия мъртвец и даже влизането в града на магаре.
От финикийския Адонис и тракийския Дионис – цялата история за свалените погребални пелени, ходенето по водата, пещерата гробница, а също така и някои нюанси на възкресението.
От фригийския Атис – водното „кръщене“, превръщането на водата във вино, тридневната смърт преди възкресението, прощалната „тайна“ вечеря с учениците и „причастието“.
От гръцкия Асклепий – способността да изцели слепец, като намаже клепачите му със слюнка.
От Хор, Дионис и Хермес – раждането в обор.
От Митра, Хор и Кришна – пастирите или звездобройците-влъхви, навестили новородения бог, опашатата „звезда“, поднесените му от „звездобройците“ някакви пророчески подаръци, историята с избиването на младенците и бягството.
(Известно е, че когато се родил Кришна, неговият чичо Канса, страхувайки се за своя престол, наредил да убият всички родени наскоро момчета.)
Евангелската история за избиването на младенците и за бягството има множество ранни двойници: това е историята за Латона, майката на Аполон, която скрива сина си от Питон; митът за Изида, принудена да бяга с новородения Хор, спасявайки се от Сет; легендите за Саргон, Персей, Ромул и Рем, малкия Кир и т. н. Вероятно именно този мотив е бил един от най-конюнктурните през тази епоха.
Ще отбележим, че всички бтеез изключение споменати богове са били заченати непорочно и са се родили в пещера или в обор от майки девственици; на всичките демон или зъл дух им е предлагал богатство и власт; всичките можели да ходят по вода, да летят и да изцеляват; всичките умрели, за да „изкупят“ неща (а не просто така) и всичките, разбира се, възкръснали.
Някои дребни нюанси и подробности в евангелския сюжет са заимствани от мрачните повествования за Озирис и Тамуз, а също така от историите за богове и герои както от гръцкия, така и от други пантеони.
Ще отбележим, че в повествованието за Христос са вплетени изкусно и реалистични детайли, заимствани от крайно популярните свидетелства за принасяне в жертва на синове от бащите им. Древната история била богата с подобни прецеденти. Достатъчно е да си спомним очаровалите с драматизма си античната публика постъпки на картагенеца Малей, който обесил сина си Карталон в името на военния успех; Хамилкар, който заклал сина си (също в името на победата); обсадените в Тива финикийци, принесли в жертва заради изкуплението на своя народ най-доброто момче и т. н.
Напълно е възможно необходимостта от имплантиране на новото божество в екзотичната древноеврейска среда да е предизвикала снабдяването на легендата за Исус с няколко оригинални „местни“ епизода, пудренето ѝ с колорита на конкретната епоха и допълването ѝ с текстове, свързващи я с по-ранен фолклорен пласт на Стария Завет.
Малко вероятно е в евангелския текст да са били врязани някакви съвсем иновационни мотиви.
Ние знаем, че дори неговата „морална“ част е изцяло преписана от египетски и митраистки източници, а фактът на „възнесението“ е само апотеоз на старата добра левитация, описана още от Лукиан в разказа му за „хиперборейските фокусници“.
От иновации, между другото, нямало никаква необходимост.
Сравнявайки текстовете на Стария Завет с други фолклорни паметници от онова време, Дж. Фрейзър в книгата си „Фолклорът в Стария Завет“ доказва, че практически всичките текстове на Библията не са самостоятелни и оригинални.
В началото вече на нашето столетие е направен фундаментален и доста съвременен анализ на библейските и евангелските текстове. Въпреки че основната му цел била да докаже фалшивото авторство на текстовете, той като цяло потвърждава и част от изводите на Фрейзър за заимстваните сюжети. Имам предвид книгата на Барт Ерман „Великата измама, научен поглед върху авторството на свещените текстове“.
Нещо повече, Фрейзър обяснява много разбрано, че оригиналността се е ценяла по-малко от добрата аранжировка на „скитащите сюжети“.
Няма никакви основания да се предполага, че и компилаторите на евангелията са били склонни към излишно фантазиране.
Те също, ако се съди по всичко, са познавали добре пазара на религиозни текстове и вкусът на публиката, която усвоявала по-лесно познатите от детството фолклорни мотиви отколкото каквито и да е нови неща.
Дори самото название „евангелия“ е пример за типична конюнктура. Именно така се наричали в Рим разбираемите и популярни съобщения за рождените дни на императорите (OGIS, 458, II, 40 сл), а терминът се среща още по времето на Омир (Одисея, XIV — 152 и 156).
Това свойство на евангелията може да се стори на някого, че е съществен недостатък.
Но в действителност то е огромно достойнство.
Като събира всички паранормални прецеденти на древността „под една обложка“, то ни избавя от необходимостта да разглеждаме всяко божество поотделно.
Както творението на Франкенщайн носи морфологичните особености на хората, от които докторът е създал своя хомункулус, така и Христос, „ушит“ от всички богове и духове на античността, е превъзходен образец за най-изтънчена, драматична и многостранна мистика.
Компилаторският произход на евангелията им придава още по-голяма тежест, защото акумулира почти цялата система от религиозни знания на едно хилядолетие.
Християнската теология без много труд намерила обяснение за тези съвпадения. Според Тертулиан и други „бащи на църквата“ това са, разбира се, „интриги на дявола и демоните“. „За да подиграят Христос и да накарат хората да смятат, че християните само копират вярата в езически богове, демоните се превърнали във вдъхновители на митологията. Те знаели предварително какво ще бъде християнското учение и затова измислили сходни митове и обреди и ги разиграли коварно преди евангелските събития“ (цитат по Джефри Б. Ръсел, „Сатаната: възприемане на злото в ранната християнска традиция“, 1981 г.).
За нас не е важно кой именно, Исус или Таомуз, е облякъл „багреницата“; как конкретно се е наричал богът, който е предложил пръв да ядат месото му и да пият кръвта му за магическо свързване с него; кое от божествата, финикийско, тракийско или фригийско, е въвело традицията за задължително ходене по водата.
Естествено, всяко от споменатите божества също не е било самостоятелно и оригинално. Атис, Адонис, Митра, Озирис и прочее са на свой ред „сглобени“ от елементи на свои предшественици, още по-ранни богове, и вероятно още по-примитивни, чието родословие води началото си от духовете на неолита.
Разбира се, всяко божество има свой „срок на годност“. Понякога той свършва заедно с особеностите на времето, което го е създало и култивирало, понякога божеството губи по естествен начин кредита на доверие и бива анулирано.
А новата епоха разкъсва просрочените богове на парчета, за да ушие от тях нещо модно и ново.
Евангелията в този смисъл са прекрасен материал за доброжелателен и безпристрастен анализ, защото точно в окончателното име (на И. Христос) е затворена цялата религиозна система на една огромната и много важна епоха.
Между другото. Не ни е оставен избор. Ранните християни така усърдно са замитали следите от произхода на своя култ, че са унищожили почти всичките дохристиянски източници. Разбира се, нещо е останало. Това позволява да пресъздадем днес общата картина на античната мистика, но да работим с доста дребни и разкъсани свидетелства за Дионис, Атис, Митра и т. н. би било много сложно.
(Следва)
ДО ТУК:
1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"
2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК
4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I
5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II
6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III
7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ
8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ
9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС
10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?
13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ
14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ
17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ
18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1
19. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2
21. ВЯРА С ФЛОМАСТЕР
28. ЛЪЖАТА КАТО ЖАНР
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.