Красива история за сепаратисти

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

В Сухуми се случи нещо сензационно – представена беше книгата на „ексминистъра“ на външните работи на Абхазия, професора по филология Вячеслав Чирикба „Загадката на Катерина. Коя е майката на Леонардо да Винчи?“ В присъствието на двадесетина души беше заявено, че Катерина ди Мео Липи е била абхазка. От гледна точка на науката – тривиално събитие, за пропагандата на сепаратизма – важно.

В постсъветското пространство, което преди сто години се наричало Руска империя, съчинителството на истории беше държавно дело. Историци и пропагандисти, литератори и художници измисляха нови митове, държавните чиновници правеха всичко, за да не се появяват в пресата и литературата „неправилни“ исторически факти и техни интерпретации. Държавата имаше интерес от съчинителство – трябваше да се оправдае процесът, който наричаха „събиране на руските земи“ и който в действителност беше банално завземане на чужди територии. Много литератори и от класическата руска литература в действителност са били най-обикновени пропагандисти, съчинители на нова история.

Ако разгледаме постсъветския сепаратизъм като политическо явление, ще изскочи едно съвсем банално обяснение – това, с което комунистите се гордееха постоянно, се оказа мит. От първите дни на съветската власт болшевиките, а след това и комунистите се гордееха с интернационализма, с правото на завзетите от Руската империя, а след това и от съветската власт народи да живеят дружно и в мир. Който не искаше да се съгласи, биваше обвиняван в неуважение към основните принципи на марксизма-ленинизма, а в Наказателния кодекс на СССР от 1922 година има записана мярка, прилагана към хората, които са обвинени „в предизвикване на национални вражди и раздори“. Тя е извънредно строга – „до най-строгата наказателна мярка“.

Съветската власт беше подла: от една страна наказваше хората за разпалване на национални вражди, а от друга – изселваше цели народи, обвинявайки ги за престъпления, които могат да извършат отделни хора, но не и един цял народ. Регулировката на междунационалните различия не обръщаше никакво внимание на многобройните вицове, унижаващи националното достойнство, които, ако се съди по многобройните свидетелства на бивши чекисти, са се разпространявали и от КГБ – за регулиране и контрол на омразата.

Наистина, междунационалното съгласие беше един голям чекистки мит – не е възможно да си представим какво може да обединява завзети народи, които се намират на няколко хиляди километра един от друг. Какво общо има например между чеченците и чукчите? Нищо – нито култура, нито език, нито традиции, нито вяра, нито климат, само една бодлива тел за всички, омотала границите на Съветския съюз. Но външно всички се обичаха, стояха пропагандно нарисувани ръка за ръка, даже се прегръщаха, демонстрирайки съгласие, и всичките тези публични прояви на дружба се разпространяваха в милиони тиражи по плакати, пощенските картички и киноленти.

Какво се случи след това, когато Съветският съюз започна да умира от естествената си смърт, като незаконнородено дете, което не е имало добри родители, а зли възпитатели-надзорници. Вождовете ли са правили списъците на депортираните народи от Крим, Северен Кавказ и балтийските републики и на лекарите, които по някаква причина се оказали все евреи? Защо осетинците изведнъж намразиха ингушетците, с които са живели заедно през последните няколко века, откъде е тази ненавист на абхазците към грузинците, на арменците към азербайджанците, на узбеките към киргизите? Ние знаем само няколко сепаратистки войни, инициирани още от съветските комунисти и от техните приемници в съвременна Русия, а имаше и много неуспешни, макар че се полагаха доста старания да се насъскат народите един срещу друг, противно на лъжливите постулати, че в Съветския съюз всички са живели щастливо и дружно.

Щастливи могат да бъдат само свободните хора, а не събраните зад една бодлива тел на огромна територия, но съседните народи винаги са живеели заедно, изработвайки си в продължение на векове правила за общуване или регулиране на конфликтите. Като например общите фамилии на ингушетците и осетинците. Или десетките хилядите абхазци с грузински фамилии. Или „донецкият“ руски Иванко, който спокойно убива сега полтавския украинец Иванко. Кой им съчини история, която започна да разделя хората с един произход, с едни и същи фамилии?

Съветският, от края на 1980-те години, и постсъветският сепаратизъм нямат нищо общо с историята на взаимоотношенията, те бяха изключително пропагандни, когато властите трябваше да намерят или измислят поводи за обуздаване на стремящите се към свобода народи. Как да се накарат молдавците да не гледат към историческата си родина Румъния? Правилно, трябва да бъде измислено Приднестровието. А за свободолюбивите грузинци – Абхазия и „Южна Осетия“. За азербайджанците – Карабах. За киргизите – Ош. За узбеките – „придошлите“ турци-месхетинци. Да се организира сепаратистко движение е просто, с помощта на огромна армия от сексоти (сътрудници на тайните служби – бел. П. Н.), нелегални осведомители и официални сътрудници на КГБ се въоръжават групи, снабдяват се с пари и топография, дава им се възможност да говорят по централните телевизионни канали, за да разказват историята на „униженията, които е изпитвал многострадалният народ на… (необходимото да се добави)“.

„Многострадалността“ е любимото определение за миналия живот на бъдещия сепаратист, бил той представител на „руския свят“ в Крим или абхазец, който е завършил по преференциална квота Московския университет. За да бъде сепаратизмът качествен, трябва да предизвиква жалост към самия себе си, да зарежда с омраза и да събира силите си в юмрук „за отпор“. Като заряд за омраза обикновено се използва исторически интерпретираното минало на една или на друга територия. Сега знаем за първобитния строй в Донбас, а руският президент разказа увлекателната история на киевския княз Владимир, който кръстил жителите на Руската федерация в кримския град Корсун, който в действителност е древногръцкият град Херсонес. Измислената история обединява сепаратистите около своите легенди.

Съчинителството е увлекателно занимание за сепаратистите, опитващи се да оправдаят своята дейност за откъсване на чужди земи. На окупираните територии на Донецка област се готвят например да изучават така наречения „донецки език“ и за този цел неотдавна бяха заделени субсидии. С реализирането на проекта се зае Вячеслав Теркулов, професор по филология: „Ние искаме да създадем речник на донецкия регионален диалект. Не е тайна, че имаме огромно количество думи, които жителите на другите територии не разбират“. Или да вземем уникалното издание „Увод в историята на Донецкия край“, в което съвсем сериозно пишат за първобитната история на Донбас, но нито един път не се среща думата „Гладомор“ и не се говори за преселването на хора от руските територии в Донбас, за да се формира ново рускоезично население. Споменаването на Украйна е основно в контекста на съветската история. Имперските традиции за историческа манипулация продължават в сепаратисткото образование на „Донецката народна република“.

В съседната „Луганска народна република“ не се заеха да разясняват витиевато особеностите на древната история и председателят на така наречения „Народен съвет на Луганската народна република“ Владимир Дегтяренко заяви, че „преди четири хиляди години тук не ги е имало великите укри (древно племе, смятано за родоначалник на украинците – бел. П. Н.). Тук са били миньорите на Донбас. Още тогава, преди четири хиляди години, тук са добивали въглища, тук са строели селища и по принцип са развивали човешката цивилизация“. Оказва се, че „великите укри“ ги е нямало, а фамилията Дегтяренко неизвестно защо я има, вероятно като изконна миньорска фамилия на строителите на древни селища и на създателите на човешката цивилизация. Ректорът на Луганския национален аграрен университет Михаил Орешкин предложи нов етноним: „Ние издадохме една книга, тя е учебно помагало, първата част на която се казва „Луганският край: славен път през векове и хилядолетия“, където разказваме за нашата общност, така да се каже – за донбаската. Даже беше предложен такъв термин – „донбасити“, с други думи – жители на Донбас“. Терминът най-вероятно не е бил приет, защото не се среща в средствата за масова информация, макар че ако се следва собствената интерпретация на старата история, древните жители на Донбас би трябвало да бъдат наречени по-скоро „донбасоиди“ или „донбасопитеки“.

Историческото съчинителство увлече идеолозите на новите държави, образувани от бившите съветски републики. В съветско време те се отнасяха много внимателно към интерпретирането на историческите събития и към оценката на историческите личности, защото главният контролен орган се намираше в Москва. След разпадането на СССР някогашните съветски историци все едно бяха пуснати от синджира, съчинявайки национални истории на Таджикистан, Беларус или Армения. Всеки се опитваше да придаде на своята история черти на древна цивилизация, но в която всъщност няма никакви таджики или узбеки, а протича естествен процес на придвижване на народите, асимилация и смесване на културите. Например в Бухарския емират не е имало делене по етнически признак, а ако са се делили, делили са се по езиков признак, макар че много търговци и чиновници са били двуезични, а и знаещи няколко езика. Днешните граници на държавите или на сепаратистките образувания нямат никакво отношение към реалната история, историческият процес не засяга съвременната пропаганда и желанието на чиновниците да отделят „историята на Луганската народна република“ от „историята на Донбаската народна република“.

Последен шедьовър на сепаратистката пропаганда е най-сетне книгата „Загадката на Катерина. Коя е майката на Леонардо да Винчи?“ Тя е издадена в Санкт Петербург с тираж 1500 екземпляра, спонсорирана е от президента на Международното обединение „Алишара“ Муса Екзеков. Неин автор е „ексминистърът на външните работи“ на Абжазия Владислав Чирикба. В един от журналистическите отчети за презентацията се разказва: „Преди шест години Чирикба видял по телевизионния канал „Discovery“ предаване за Катерина, майката на Леонардо да Винчи. Оттам абхазкият дипломат научил, че Катерина е била робиня. „Не знаех изобщо за това – признава си той. – После четох литература за историята на Абхазия, трудовете на Резо Кация за генуезките колонии в Абхазия. Абхазия имала много интересни връзки с Италия. Черно море по време на италианската колонизация се наричало Генуезко езеро, толкова било силно влиянието на италианците тук от XIII до XVI век“.

Това е всъщност цялото „доказателство“ за предположението, макар че никаква особена история на Абхазия не е имало, защото през XIII век тя била обикновена провинция на генуезкото царство и след това я нападнали отрядите на монголската армия под командването на Джебе и Субедей. А след разпадането на грузинската държава през втората половина на XV век Абхазия станала част от Имеретинското царство. Разбира се, тогава имало търговия с роби и търговците карали роби за продан в различни страни. Робинята Катерина, ако се вярва на версията на Чирикба, би трябвало да е била кръстена и да е говорила на разбираем за нотариуса Пиер, бащата на Леонардо да Винчи, език. Нотариусът едва ли е разбирал абхазки.

За Леонардо да Винчи са написани хиляди книги и стотици хиляди статии, включително и за неговия произход. Нито един изследовател не споменава абхазката версия, макар че от онова време са се запазили достатъчно исторически документи. Докато професор Чирикба не видял предаването по телевизионния канал „Discovery“, което станало повод за неговото „откритие“. В книгата си „Catarina Sclava“ („Робинята Катарина“ – бел. П. Н.) Франческо Чианчи нарича Катерина арабка, други изследователи – даже китайка. По принцип всеки може да я нарече всякаква, но в Абхазия са решили да приближат своята „древна история“ до Европа. Полза от версията за биографията на Леонардо да Винчи няма никаква, но за абхазците е огромна – те могат сега да се гордеят, че са близки с великия майстор, дори и това да е плод на пропагандната фантазия.