АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ
ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
ЛЕКЦИИ, ЧЕТЕНИ ПРЕД КРЪЖОКА НА ФИЗИОЛОЗИТЕ „И. П. ПАВЛОВ“, ПРЕД САНКТПЕТЕРБУРГСКОТО ДРУЖЕСТВО НА АНАТОМИТЕ, В ГАЛЕРИЯ „ЕРАРТА“ И НА ДРУГИ МЕСТА
№ 4
Основна схема на мисленето винаги и навсякъде от шаманските практики до християнството е бил така нареченият „транслационизъм“.
Какво е „транслационизъм“?
Това е представа за мисленето като за мистичен и по начало недостъпен за разбиране акт.
„Нещо“ в човека се проявява единствено като „приемник“ на чувства, мисли или желания, породени някъде „извън“ този субстрат. Интензивността на приемания „сигнал“ се колебае, разбира се, в зависимост от епохата и стилистиката на култа.
Бил е възможен и вариант за пълно „външно управление“ на човека и всичките негови действия без изключение. Така (по всяка вероятност) е било в епохата на анимистичните вярвания, когато довчерашните животни, усвоили речта и мисленето, одушевявали всичко, от камъните до органите на своето тяло.
Тази ситуация е фиксирана превъзходно от Дж. Фрейзър: „Старата представа за дивака като за най-свободен от хората противоречи на истината. Той е роб, но не роб на някакъв отделен господар, а роб на миналото, роб на духовете на умрелите предци, които го преследват от рождението до смъртта му и го управляват с желязна ръка“.
С времето интензивността на „приеманите“ външни команди вероятно се е променила малко. Това е станало, когато хаосът от първобитни духове (чиято играчка бил homo) се разделил условно на „зли“ и „добри“.
По-късно тези групи се слели в две враждуващи начала и започнали вечна битка за власт над човека и други съблазнителни дреболии. Всяка страна съответно транслирала на homo „добри“ и „лоши“ мисли, постъпки и желания.
Асортиментът от божества и духове бил достатъчно широк, а влиянието им над човека – безгранично.
Извън зависимостта от основното им амплоа всички те се характеризирали със свадливост, отмъстителност, похот, апломб, подозрителност, гневливост, интригантство, авторитаризъм и кръвожадност.
Това определило традиционното поведение на послушния им човек, узаконявайки доста органично тези качества, които homo придобил през милионите години на своето „отвратително“ (според определението на Дарвин) дивачество.
Това е, разбира се, много груба схема на първоначалното развитие на религията, но във всеки случай мисленото се възприемало като изпратена свише инструкция, а не като самостоятелен процес мозъчен процес. Именно такива транслации диктували поведението на светците, пророчествата на оракулите, подвизите на героите и екстатиката на шаманите.
Достатъчно е да погледнем думата „вдъхновение“, която има по-точен латински аналог inspiratio , което ще рече „влизане на духа“.
Тук (пътьом) възниква въпросът за „свободната воля“ и за нейната роля в мисленето.
Както току-що установихме, известно време homo живеел в режим на какофиния от взаимоизключващи се призраци, които му изпращали боговете и духовете.
Това създавало логична, но не напълно рентабилна ситуация, защото нямало как да заработи основният (и най-доходният) религиозен механизъм: обвинението, покаянието, пречистването и помирението с божеството. Жречеството се лутало в постоянна душевна тревога: то не можело да обвини човека за пакостите и прегрешенията, които вършел.
Жертви на боговете и духовете, разбира се, се принасяли, но те били същинска дреболия в сравнение с това, което би могло да даде на религията чувството за постоянна вина на всеки индивид.
Стопаните на култовете вероятно разбирали, че потенциалният „пазар на личната вина“ превъзхожда хиляди пъти по доходи всякакви хекатомби и всесъжения.
Но! Ролята на човека оставала все така нищожна.
За всичките му неверни действия следвало да не бъде наказван той, а транслаторите на престъпните инструкции, с други думи – духовете и боговете, но тези персонажи, разбира се, не били наказуеми.
Диктатурата на духовете трябвало да бъде премахната.
Най-напред, за да се установи лична отговорност на човека и да започне нормално печелене от ситуацията.
Авраамическите култове съобразили това първи и съкратили радикално щата на боговете.
От цялото множество бил оставен само един върховен дух, на когото били прехвърлени пълномощията на „добрите“ от съкратените, и един негов основен противник, събрал в себе си качествата на „лошите“.
Между тях бил наместен някак си човекът, за когото уговорили „някаква зависимост от бога по някои въпроси“. Точно тази зависимост била наречена „свободна воля“.
Това било гениално хрумване.
Именно то осигурило по-късно финансовото величие на християнството. Човекът най-сетне получил на полето на духовността статут на играч, а не на играчка. Сега тай можел да бъде обвиняван постоянно, а следователно и постоянно да се приемат от него изкупителни жертви.
Между другото, „свободната воля“ не предполагала способност да се мисли самостоятелно. Тя само позволявала да се направи избор между двама транслатори.
Превъзходна илюстрация на транслационизма са „Илиадата“ и Старият завет.
Най-хладнокръвните изследователи на „Илиадата“ са забелязали отдавна своеобразието на нейните герои. Според Дж. Джейнс героите на омировия епос „са лишени от съзнание“. Разбира се, „това не означава, че спят или са изпаднали в безсъзнание, но те нямат никакъв вътрешен живот според нашето разбиране за това“. „Те не мислят, не оценяват света, не вземат решения“ (J. Jaynes, The Origins of consciusness in the bicameral mind 1976).
Тук вероятно се сблъскваме отново с терминологична неопределеност.
Джейнс нарича „съзнание“ значително по-сложно явление, бъркайки по традиция баналната сума от рецепторни „доклади“ с мисленето.
Но той е несъмнено прав за едно. Персонажите на Омир са лишени изцяло от самостоятелност, те – от Ахил до Одисей – са марионетки, разигравани от капризите на боговете, които ръководят не само техните постъпки, но и техните мисли.
В Стария завет (връстник на „Илиадата“, между другото) централните действащи лица имат свобода само за примитивни прояви. По принципни въпроси те се управляват изцяло от божеството, което им диктува своите мисли. (Изход, 19-6, Второзаконие, 7-17, 2 Царе, 15-34, Изход, 4-22, Левит, 1-2, Числа, 5-6, Йеремия, 1-17 et cetera).
Малко по-късно тези взаимоотношения на божеството и човека са формулирани доста поетично от апостол Павел в „Послание до евреите“. Тук вече чрез него, като чрез ретранслатор, върховният дух съобщава: „Ще вложа моите закони в мислите им и ще ги напиша в сърцата им“.
С множество вариации подобна картина се повтаряла във всички религии.
Можем да погледнем във всяка страна, във всяка епоха – навсякъде всичките еталони на светопознанието, всичките висши образци на мислите и чувствата разкриват чист транслационизъм с „божествен“ произход.
Примерите с Августин, влъхвите, Ной, Касандра, Лутер, Кришна, друидите, Йов, Рама, Йоан Богослов, жреците от Делфийския храм, Мойсей, апостолите, Саргун, Ишвара, Брахман, Вишну, Шива, Ниргун, Гилгамеш, авалокитешварите и прочее трябва да докажат, че всичко, дори и най-малко достойно и просветлено нещо в мислите на човека, е плод на някаква транслация, за чието приемане даденият персонаж е бил удостоен в съответствие със своята роля на избраник и по волята на „транслатора“.
„Грешните и нечистите“ мисли и чувства са останали в компетенцията на демоните, дявола, бесовете, злите духове, сукубите или боговете с отрицателно амплоа като Ариман, Люцифер, Кали, Апоп, фуриите, Сет, Локи, Анхра Майню, ериниите, Гейрьод et cetera.
По какъв начин се осъществяват двата вида транслации и къде именно в организма на homo се намира „приемникът“, религиозното знание не уточнява. Изключение прави само изящната формулировка на двамата немски хуманисти (подигравателно определение, Шпенглер и Инститорис са фанатични инквизитори – бел. П. Н.) от XV век Яков Шпенглер и Хенрих Инститорис в произведението им „Malleus maleficarum“ (1487 г.) : „Ако се попита по какъв начин дяволът може да предизвиква такава илюзия от чувства, без да причинява болка в главата, отговорът е лесен. Най-първо, дяволът не разкъсва органите и не променя тяхната същност, а само раздвижва образи“.
Идеята за транслационизма е жива и до ден днешен.
Подхваната от схоластите и донякъде непохватно развита в следата на ХХ век от православния светец Войно-Ясенецкий, през XXI век тя се трансформира красиво в научна концепция, която има множество привърженици.
През 2007 година беше публикувана сензационната книга на Пим ван Ломел „Безкрайното съзнание: Научен поглед към състоянията преди смъртта“. Основна мисъл в книгата е, че „съзнанието присъства във вселената“ като радиовълни, а мозъкът е способен да ги улавя, „както радиоприемникът лови една или друга станция“.
(Следва)
ДО ТУК:
1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"
2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК
4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I
5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II
6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III
7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ
8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ
9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС
10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?
13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ
14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ
17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ
18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1
19. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2
21. ВЯРА С ФЛОМАСТЕР
28. ЛЪЖАТА КАТО ЖАНР
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.