Изкуството да оскърбяваш - 17

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ

Известната фраза „Народ, който не знае своето минало, няма бъдеще“ е само словесна фигура и изобщо не съдържа никакъв смисъл.

Разпадането на големите държави е добро поради това, че наред с различните драми предлага и съвкупност от първоразрядни главоблъсканици. Днес също всичко върви като по ноти. Свила се на кълбо, издъхва безропотно рахитичната икономика. До нея, заврели глава в пресъхналите цицки, умират нейните „кученца“. Иначе казано – всякакви там илюзии, науки, надежди, права, дръзновения и закони. Военните, сияейки с кокардите си и мърдайки мустаци, се строяват за своя „последен и решителен“ канкан. Не ги смущава фактът, че през XXI век ще им де наложи да играят канкана не под звуците на Офенбах, а на Гайгер.

Но освен тези „дребни радости“, типични за смутните времена на XXI век, се оформят, както вече казахме, и доста любопитни главоблъсканици. Напълно достойни за проучване. По-специално към тях принадлежи пристъпът на общонародна злоба, отправена към целия свят наоколо. Тази злоба е ирационална и необяснима, а скоростта на нейното разпространение е зашеметяваща. Обикновено я наричат с красивото име „патриотизъм“, но това не променя същността ѝ. Тя си остава чиста злоба, леко подсладена с национален нарцисизъм и историческа покорност на „началството“. Приблизително същото се случило в Русия преди сто години. Но тогава не успели да изследват този феномен. (Попречили украсените с картечни ленти матроси и други евреи.)

Подобна епидемия от злоба е крайно любопитно явление. Нейният произход и причините за появата ѝ не са много разбираеми. Остава загадка и от какво именно черпи сили за своето триумфално шествие по страната.

Разбира се, известна роля за нейното разпространение играе пропагандата. Но тази роля не е толкова голяма, както е прието да се мисли. Известно е, че едно порнографско списание може да предизвика ерекция, но не може да доведе до поникването на пенис. Не трябва да се записва сред разпространителите на епидемията и църквата. Разбира се, възбуждането на злоба е пряко задължение на въпросната организация, но влиянието на църквата остава нищожно. Нещастният Гундяев [1], както си седеше, така и си седи, прегърнал един-единствен процент „народно доверие“.

Подозрително лек отговор на нашия въпрос за произхода на историческата покорност на руснаците пред своето началство предлага социологията. Наистина, според ВЦИОМ [2], след много години на конвулсии и страсти, през 2015 година руското общество е застинало в познати цифри: 85% покорни и 15% непокорни. Ще напомня, че в продължение на много дълго време долу-горе това е било съотношението между крепостните хора и свободните граждани в Царска Русия.

Съгласете се, че аналогията е многозначителна и доста ласкава за съвременните волнодумци. Но! Тази версия не може да бъде подкрепена от данните на генетиката. По-скоро обратното: ДНК не се занимава с подобни дреболии като предаването на съсловни особености. Така че ще се наложи да отхвърлим тази хипотеза, а сходните цифри да приемем за забавно съвпадение.

И все пак ще опитаме да си изясним този феномен. При това трябва да помним, че нашите „изчисления на причините“ могат и да не бъдат верни. Защото обикновеното мислене е най-лошият вид математика. Като го използваме, сме обречени да заменяме точността на числата с оскъдни думи и размити понятия. Дори ако, следвайки правилата на математиката, махаме добросъвестно от мисленето всичко „лично“, все едно е възможна всякаква досадна грешка. И все пак ще опитаме.

И така. Коя е причината за епидемията от злоба, която се нарича „патриотичен подем“? На пръв поглед всичко е много просто. Съществува ясна взаимна връзка: колкото е по-ниско интелектуалното равнище на индивида, толкова е по-висока потребността му да чувства принадлежността си към силно и многобройно стадо. Това е нормална характеристика на homo, наследена от хиляди предишни поколения. Колкото е по-свирепо и безсрамно стадото, толкова принадлежността към него е по-сладка. Появява се култ към стадото, който е безсмислено да бъде разобличаван. Ще отбележим, че за думата „стадо“ можем да подберем всякаква добавка: „народ“, „нация“, „отечество“. Това няма да промени същността.

Но!

Не винаги всичко става така, както homo иска. По разни причини „родното“ стадо може да бъде злепоставено, отслабено или „понижено“. В такъв случай за индивида би било логично да се присъедини към друго, по-успешно общество и отново да намери „комфорта на съпричастността“. Но това не винаги е възможно, защото езиковите, финансовите и географските нюанси спъват лесното преминаване от едно стадо в друго.

Какво да се прави в такъв случай? Има ли лекарство, позволяващо да се успокои тази „национална болка“, която може да бъде и доста остра? Разбира се, че има. Ако днешните успехи на стадото са доста скромни, на ред идва така наречената „история“. Рисувайки величави картини от далечното и близкото минало, тя, въпреки всяка очевидност, помага на индивида да се почувства отново част от силна и агресивна общност, изпитваща само временни трудности. В това се състои вълшебната сила и привлекателността на историята, а също така и основната ѝ функция.

Работата е в това, че почтителната страст към миналото няма никакво друго рационално обяснение. Нещо повече, от гледна точка на здравия смисъл уважението към миналото може да се характеризира само като странно извращение.

Ще поясним. Когато си спомняме за Наполеон или Суворов, ние можем, разбира се, да се трогнем от блясъка на копчетата по мундирите им. Но едновременно с това не трябва да забравяме, че става въпрос за същества, намиращи се на много по-ниско равнище на човешката еволюция. Защото човекът е само това, което знае. А тези персонажи не са знаели доста много от нещата, които сега са общоизвестни. Съответно тяхното възприемане на света, техните рефлекси и поведение са били съществено по-примитивни от нашите.

Въпреки това култът към историята е силен и популярен. Причината за тази популярност е отчасти разбираема. А сега нека да разгледаме качеството на самия култ.

Дъщерята на Мнемозина и Зевс, тихата девойка Клио, била замислена от гръцките митологисти като строга и благопристойна особа. Длъжността ѝ била да държи грифел и свитък, а също така да изброява с важен девичи глас заслугите на забравените мъртъвци. Разбира се, тя трябвало да изглежда добре, но едновременно с това да не позволява на никого да ѝ повдига мраморната пола. Така вероятно щяло да бъде, ако Клио, като нейната сестра Урания, беше станала богиня на астрономията или се грижеше за трагедията, като Мелпомена. Но за своя беда девойката станала богиня на историята. И веднага се изяснило, че по разбираеми причини я искат всички, защото всички имали нужда от героично минало. Истинско или измислено.

Три хиляди години непрекъснати изнасилвания променили характера на „девойката със свитъка“. Клио се научила, щом ѝ щракнат с пръсти, да заема необходимите пози. А в зависимост от дълбочината на пенетрацията - да издава оргазмени викове в строго съответствие с желанията на насилника.

С известна доза увереност може да се твърди, че почти 99% от така наречената „история“ са просто цитати, които едни фантазьори вземат от други. Историята така и не получила нито един признак на наука: тя не съдържа в себе си проверяеми и повторяеми компоненти и не може да бъде подложена на експериментален анализ. Да, има артефакти, разкопан материал и материални свидетелства. Но, както е известно, те могат да бъдат интерпретирани по всякакъв удобен начин.

По всички параметри историята е само разновидност на белетристиката, специално приспособена за утеха на нациите в трудни за тях минути. А истинското минало на човечеството, изместено от нужни и красиви митове, по всяка вероятност е вече изгубено безвъзвратно.

Да вземем най-близкото до нас мащабно историческо събитие - Втората световна война. Даже тук ще видим, че голяма част от фактите е вече успешно и непоправимо деформирана. Касапи и мародери са превърнати във велики пълководци, реалните герои са подменени с удобни, а най-важните причини за победата са старателно забравени.

Ако се върнем малко по-назад във вековете, ще забележим нарастване на деформацията на фактите. Тук вече присъства пълно преобръщане на самия смисъл на събитията. Например трагичното, но от това не по-малко позорно поражение на руската армия край Бородино се превърнало в „победа на руското оръжие“. Разбира се, тук не минало без Толстой и без други претопители на историческите факти в белетристика. Между другото, това, с което не се справяли историците, винаги се отдавало на литераторите.

Да си спомним Лъжедмитрий. Почти сто години преди Пьотр I той започнал да реформира Русия: отворил границите, разрешил използването на всички валути, узаконил музиката и живописта, довел учени от Полша и Германия, планирал създаването на университети, отнел доходите на поповете, преименувал Думата в Сенат, започнал да реформира армията. Но за поета Пушкин Лъжедмитрий е Гришка [3], нечистоплътен, примитивен авантюрист, който се опитва да обезобрази лика на „свещената Рус“. А Пьотр I, който правел същото като Лъжедмитрий, е герой и гений.

Как е могло да стане това? Много просто. По това време вече се е била оформила „културната традиция“ да се възхвалява Пьотр и да се ругае Лъжедмитрий. Както можем да се убедим, тази традиция е държала поета много изкъсо, карайки го по своя преценка или да лиже, или да лае различни персонажи.

Въз основа на всичките тези христоматийни примери сме в правото си да предполагаме, че с още по-нататъшното „навлизане в миналото“ деформирането на фактите нараства в геометрична прогресия, изкривявайки и пребоядисвайки напълно всичко, което е възможно. И вероятно ние никога няма да научим каква е била в действителност руската история.

Това е досадно, но тук няма никаква трагедия. Ние помним, че знанието за нашите предци не е задължително условие, за да продължи развитието на вида. А за публиката има специфичен мит, успокояващ успешно нейната „национална болка“. Свиреп и примитивен мит, изграден единствено върху кръв, самохвалство, щикове, непрестанно ограбване на съседите и несъществуващо „величие“. Вероятно точно той захранва поредния пристъп на общонародна злоба. Пристъпът може да бъде премахнат. Но за това е необходимо да се премахне или да се промени радикално митът, който руснаците сериозно смятат за своя „историческа памет“. Най-добре е, разбира се, да не правим това, защото вместо този мит няма какво да предложим. Но, щадейки го за пореден път, все пак трябва да помним, че подобно „минало“ винаги има сили да удуши всяко бъдеще.

------------------------------

1. Владимир Гундяев е светското име на руския патриарх Максим.

2. Всерусийски център за проучванен а общественото мнение.

3. Лъжедмитрий се наричат няколко претенденти за руския престол (двама от тях - царе за кратко време), които се представят за Дмитрий Углицкий, син на Иван Грозний. Името на Лъжедмитрий I, за когото става в случая дума, е Григорий (Отрепев), откъдето идва умалителното и пренебрежително име Гришка.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

15. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

16. ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН